ГЛАВА III. Заселване на славяните на Балканския полуостров
Преселване на славяните през III—IV в. — Римско господство в Дакия и сблъскване на славяни с римляни. — Първи следи от славянска колонизиция на полуострова. — Хуни, готи, българи. — Император Юстиниан (527—565 г.). — Словени и анти в Дакия през VI и VII в. — Авари. — Падане на аварското и византийското царство и войнствено движение на славянските племена чак до Пелопонес
Нов ред на работите започнал на Балканския полуостров поради преселването там на славяните. Когато всемирната римска монархия отслабнала, почнала да отпада и изнемогвала, тогава съседните народи, като нахълтали в северните ѝ предели, турили край на римското владичество, проникнали до бреговете на Средиземно море и се настанили в провинциите на империята. Германците заели двата западни полуострова, а славяните покрили със селищата си източния полуостров от Дунав до Спарта. Ала в Испания, Галия и Италия германците се смесили с туземците или били покорени от други народи, ето защо в тия страни германският елемент след време изчезнал. Славяните, напротив, и сега заемат голям дял от Балканския полуостров, на който те под домашно или чуждо владичество до такава степен се задържали, като че обитавали на него хиляди години.
По въпроса, кога и как се заселили славяните на Балканския полуостров, от учените са били изказани различни мнения, па и досега тоя важен въпрос не е дотолкова изяснен, щото по-нататъшното му разследване да може да се смята излишно. Издирвачите са поставяли това събитие в епохата на великото преселение на народите, ограничавайки продължителността му в твърде малко години. От мненията по тоя предмет ние тук ще посочим три.
Полският историк Суровецки бил на мнение, че славяните се приближили към Долния Дунав само след падането на хуните и при това твърдял, че преминаването им на десния бряг на тая река се извършило не по-рано от последната четвърт на V в. Същият възглед споделял и Шафарик; според неговите думи мирното и спокойно преселване на славянски семейства, както и закрепването им по пустинните равнини на
93
двете Мизии, започнало от края на V в. и продължило през целия VI в. Начало на тия преселения турило нашествието на азиатските племена. [1] Хърватският издирвач д-р Ф. Рачки [2] отнася появата на славяните край Дунав към времето на хунското господство. Руският писател Хилфердинг мисли, че славяните са извършили две преминавания : изпърво някои славяни тръгнали след готите, когато тия подирните, бягайки от хуните (около 375 г.), преминали през Дунав; след това нападенията на Атила посочили на славяните пътя за Византия. [3]
Недавна българският учен Дринов в гореприведеното разсъждение отново преработи съвсем тоя въпрос. [4] Самостойни издирвания са го довели до крайно неочаквани резултати. Докато горепосочените четирима издирвачи отнасят заселването на славяните на Балканския полуостров към епохата на великото преселение на народите и мислят, че то е станало в кратък период от време (не повече от 50 години), Дринов поддържа, че тая колонизация е станала не изведнъж, а постепенно, и то в течение на 300 години най-малко, понеже тя започнала от III в., следователно преди великото преселение на народите, и завършила през VII в. Тоя възглед също и нам се струва по-верен, макар че тоя въпрос не може още да се смята решен.
В I в. преди Р. Хр. в днешна Трансилвания възникнала една могъща държава, страшна дори за римляните. Народът се наричал даки; така го наричали и римляните. Запазените останки от дакийския език, [5] макар и твърде оскъдни, карат да се мисли, че тоя могъщ народ принадлежал към тракийското племе. Изглежда обаче, че държавата на цар Децебал, която се простирала от Тиса до Днестър и от Дунав до глъбините на Карпатите, била населена не изключително с даки, а и с различни други племена; и може би населението на източните и северните погранични провинции се състояло от славяни. [6] Съществуват някои следи, които доказват, че славяни са живели в Маджарско през време на римското господ-
1. Šafařik, Sebrané Spisy, II, стр. 169.
2. В Arkiv za povjestnicu jugoslovensku, IV, стр. 241.
3. Гильфердинг, Собрание сочинения, СПб, 1867, I, стр. 6. [За славянското заселване на Крайдунавско доказателства у Zeuss Rösler. Вж. цялата по-стара славистична литература, идеите за праотечеството, отношенията към сродните народи и за мнимото първожителство на полуострова : Добровски, Копитар, Шафарик (промяна на възгледите, Surowiecki и Starožitnosti). A. Rose, Kaiser Anastasius, I. Diss., Halle, 1882, стр. 22, цитира по въпроса за заселването на славяните в империята италианската история на Muratori, III, стр. 316, против Pagi.]
4. Дринов, Заселение Балканското полуострова Славянами, стр). 176. Срв. моята рецензия в Časopis českého musea, 1874, стр. 501 и сл. R. Rösler, Über den Zeitpunkt der slavischen Ansiedlung an der untern Donau в Sitzungsberichte der Wiener Akad., стр. 73, мисли, че славяните се преселили на полуострова едва в VII в,.; но срв. критиката на д-р Jos. Kalousek в Památky archaeologické, X, Praha, 1874, стр. 190.
5. Типографски и лични имена; след това особено 50 названия на растения, запазени у Диоскорид и Псевдо-Апулей (напечатано от R. Rösler в Sitzber. der Wiener Akad., J866, Mai).
6. На Траяновата колона у даките се вижда разнообразно въоръжение и облекло, от което може да се заключи, че имало различни племена.
94
ство. [7] Траян, който разбил войската на Децебал през 107 г., присъединил Дакия към империята. В новата провинция били преместени в грамадни количества колонисти от целия римски свят, предимно от Италия, Мала Азия и Далмация. Ала в страните на север от Дунав, постоянно безпокоени от враждебни съседи, римското господство не могло така да се укрепи, както в Испания или Африка. Още Адриан, страхувайки се от варварите, заповядал да се разруши великолепният Траянов мост. През III в., при Галиен, Дакия била изгубена; а през 271 г. Аврелиан отстъпил напълно провинцията на варварите и остатъка от римски колонисти прехвърлил от градовете и полята на Дакия в Мизия. Висшите класи между туземците, понеже се смесили със завоевателите, заедно с колонистите се преселили на полуострова; простият народ, който през 166-годишното владичество на римляните си присвоил техния език, останал и през цели векоwе продължавал да води мирен пастирски живот по карпатските височини под властта на други народи, досущ тъй, както романизираните ретийци по Тиролските Алпи. [8]
Римското господство в Дакия имало влияние както на славяните, които живели в съседство, тъй и на славяните, които обитавали може би в самата Дакия. [9] Името на победителя на даките придобило такава гръмка известност между славяните, че то се среща и досега още в приказките и песните на малоруси, сърби и българи. Траян бил дори причислен към славянските богове. В „Ходенето на Богородица по мъките”, фантастичен апокриф от гръцки произход, който бил приведен на български език преди XII в., се среща една важна прибавка от преводача, именно че езичниците в числото на боговете смятат и хората като Троян, Хърс, Велес и Перун. В друг един апокриф, апокалипсис на св. Апостоли (ръкопис от XVI в), също тъй преведен в България на славянски език, е казано, че по-рано се покланяли на Перун, Хорс, Дий (Ζεύς), Троян и други като на богове, при това има и забележка, че Троян бил „цар” в Рим. В староруския епос „Слово о полку Игореве” (от началото на XIII в.) Троян се споменава четири пъти. Крайно неоснователни са опитите на Тихонравов и Ербен да се замени в тая поема Троян с Боян. Там се споменава за „тропа Трояна”, т. е. за знаменития Траянов окоп в Киевската губерния, който, разбира се, съставял чудно за народа явление в южноруската плоска равнина; там също се говори за страната на Троян отвъд окопа, именно за Дакия; времената на Троян се отнасят към дълбока древност, много преди Ярослав или преди управлението на Олег Светославов. С речения окоп
7. Šafařik, пос. съч., стр. 255—302; Дринов, пос. съч., стр. 60 и сл. Балатонското езеро се наричало Пелсо, слав. плесо, езеро; градът Tsierna лежал на влашко-унгарската граница при реката, и днес още наричана Черна, и т. н. Срв. Jung, Römer und Romanen in den Donauländern, Innsbruck, 1877, стр. 262—265.
8. Обрисуване на културното състояние на Дакия при римляните според надписа и археологическите находки вж. у Jung, цит. съч., стр. 88—107.
9. [Сношения на римляните със славяните : грък — Graecus, цесар — caesar, c като τζ, а не гръцкото καῖσαρ. Други стари романски думи в славянските езици : cannabis — коноп (?); cucullus — бълг. гугла; vinum — вино. Следователно чрез романите славяните се запознали с гърците.]
95
у малорусите са свързани различни приказки за Троян, цар „Ермалански”. В българските песни и сега още се възпява „цар Троян”, владетел на неизчерпаеми съкровища, на 70 извора, от които бликат разтопено злато и чисто сребро. При полите на Балкана е разположен гр. Троян с манастир; при Татар Пазарджик през Тополница води Троянов мост; недалеч оттам се намират развалини, наричани от селяните „Троянов град”, и проход — „Троянови врата” (Капуджик). Мостът над Неретва в Мостар се нарича Траянов мост; към развалините на римския Бурнум в Далмация прилагат названието Траянски град, тъй както с името на римския император се означават развалините на една старосръбска кула при Нови пазар. Ученият архиепископ Вранчич (латинизирано Verantius), родом от Далмация, отивайки през 1553 г. като имперски пратеник при Сюлейман I, слушал с учудване, че целият път от Белград за Цариград (който минавал тогава отчасти по римска настилка) се наричал „Траянов”. В XI в. един български царски син, синът на великия цар Самуил, се наричал Троян. Собственото име Троян (умалително Трайко) [10] е общоупо-
10. Ударението на първия слог Трáян. Народната етимология произвежда това име от траям (трая), duro, persevero, към което се отнася и българската поговорка. [Траян император L. Leger, L'empereur Trajan dans la mythologie slave, Revue de Fhistoire des religions, 1896 = L. Leger, La mythologie slave, Paris, 1901, стр. 124 сл. Б. Филов, Император Траян и днешните български земи, Известия на Бълг. археол. д-во, V, 1915, стр. 177—206, рисунки бр. 132—142. Върху спомените за Траян, основани от него градове, рисунки от Траяновата колона. — Сръбското предание за Трояновите козлови уши — Midas. Cf. Tzetzes, Chiliades II hist., 34. Tomaschek, Ö. Gymn., 1877, стр. 679. Вж. още Brocquière за Траяновите уши, при Траянополе. Трояновите восъчни крила в сръбското предание — Diadalos. Jung, стр. 261, и Иловайски сочат Трояновата повест. Cf. Rob. de Clary. — Троян — личност : прекрасната Андроникова жена,
Niceph. Bryennios, стр. 106. — Троян —местности : Троян албански и Троица славянски се нарича високата планина над изворите на Лим, между Албанските Алпи и Ком. Boué, Turquie d'Europe, I, стр. 26. Троян град на върха Пещер, близо до развалините на крепостта Йелеч в Новопазарска околия. Предание и описание у Гильфердинг, Босния, Герцеговина и Старая Сербия, 1859, стр. 145. Nota bene : calea Trajanului според Olta в описанието от 1718—1737 (извл. от библиотеката в Инсбрук), там и древните castra Trajani, продължение от Дунава към Пловдив през днешния град Троян, у Theophyl. Simoc. като τρίβο Τραϊανοῦ. Nota bene : мястото за Траян у Procop., De aedificiis. — Троян другаде у славяните : Троян, син на жупан Велислав, Vincencius ad 1144, Fontes rerum boh., II, стр. 414. В Чехия според описанието на Палацки има стара крепост Trojan (adj.), Буд., стр. 328, Trojerovice, нем. Trojan в Пьлз., стр. 407, Trojanov, нем. Trojern в Буд., стр. 314. Trojanus, filius Dlugomili, nob. Mor. 1183, Trojan, filius Velizlai, nob. Boh. 1184, Troganus (Throian) nobilis 1187, 1193, 1210, 1211, Trojan de Wischezau 1239. Erben, Reg., I. В Полша Trojân procurator, comes, nobilis, canonicus, cantor : Troiano 1065, Bielowski, Monumenta, стр. 363 = Troyano Bibl. Ossolińskich, стр. 377; Troianum 1206 Cod. dipl Mazows., I; Troian 1220 Monografia opactwa cystersów we wsi Mogile, I, ibid., 1266, стр. 23; Troiano 1222, ibid., стр 3; Troyano 1227, ibid., стр. 6; Troianus 1236. Cod. Rzyszczewskii et Muczkowskii, стр. 41. Villa Trojanovic XIII s. Annal. Polon., стр. 606 (Troianovich). Troianov villa 1222 Cod. Rzyscz., стр. 28, Troyanowo, ibid., стр. 27. Бодуэн де Куртенэ, О древнепольском языке до XIV-го столетия, Лейпциг, 1870, слов. 46. В Словения : Trojansko sedlo (ali reber 2770') на шосето от Любляна за Целье. Vojvodstvo Kranjsko (изд. на Matica slov ), Ljubljana, 1866, стр. 11. Моста през Неретва при Мостар преданието приписва на цар Троян.]
96
требително и сега както в България, така и между македоно-румъните (цинцарите). В Трансилвания [11] има поле „prat de la Traian, по маджарски — „Keresztesmezö. Особено живо е запазен споменът за римския император в местността при Железни врата на Дунав, дето се намирали неговият мост и път. В Сърбия, в гората при Шабац, се намират развалините на Троянов град; ала тях отнасят към средните векове. В сръбските народни приказки Троян се явява ту с три глави и с восъчни крила, ту с кози уши; а в трета приказка — като нощно същество, което се бои от дневната светлина, за да не се разтопи. [12] По примера на жителите от римските провинции преселените славяни приписвали на Траян съграждането на много постройки на Балканския полуостров. Провинциалите смятали за виновник на всички големи здания оня император, който по броя на своите постройки надминал всичките си предшественици и приемници и толкова често навред бил споменаван по стени, паметници и камъни, щото — според свидетелството на Амиан Марцелин — наричали го на шега „лишей” (herba parietina). Още през VI в. проходът през Балкана при Троян се именувал „τρίβος Τραιανοῦ” (пътека на Траян), сегашната Троянска пътека. Че славяните впрочем се запознали с името на славния римски император не само по тоя начин, се вижда от това, че то се среща и у ония славянски народи, които никога не са дохождали в контакт с римските провинциали и никога не са обитавали в страни, подвластни по-рано на римляните. Личното име Троян често се среща и в чешките и моравските грамоти от XII и XIII в.; в Чехия и сега още съществуват местности, именувани Троян или Троянов. Също така личното име Троян от 1065 г. се среща навсякъде в Полша.
Името на старославянския празник Коледа, славянският произход на което не може да се обясни, е произведено от латинското Calendae. То се среща почти у всички славянски народи (старославянски — коледа, български — коледа, сръбски — коледа, руски — коляда, полски — koleda, чешки — koleda). Трулският събор (691 г.) забранил на християните да празнуват не само римските Vota и Brumalia, но също тъй и Καλάνδας. Вероятно името на римските януарски календи било пренесено на някои славянски ту земен празник. Заемането на тая дума говори за непосредни сношения между славяни и римляни още в онова време, когато първите не били почнали да се преселват на запад и юг; едничкият вероятен пункт за такова срещане била Дакия през време на римското владичество. Разбира се, никой няма да твърди, че името Коледа най-първо е занесено у всички славянски племена от християнските мисионери.
11. Bäsching, Grosse Erdbeschreibung, Troppau, 1785, VI, стр. 271.
12. На Траяновите следи у славяните пръв обърна внимание Котляревски в „Древностях Моск. Археол. Общ.”, I, 1865 г., Материалы для археол. словаря, стр. 13. Срв. Kanitz, Trojanov grad und die serb. Trojanssage в Mitth. d. Centralcommission, Wien, 1875, стр. X. Цринов, Заселение, стр.76—81. Jireček, Heerstrasse, стр. 5—7, 158. Троян, син на цар Самуил, Niceph. Bryennios, стр. 106. Τρίβος Τραϊανοῦ. Theophylactus Simocatta, стр. 320. Verantii Opera, Budapest, 1857,1, стр. 305 сл. Името Троян в Чехия, Моравия и Полша : Erben, Regesta Bohemiae et Moraviae, I (списък), Бодуэн де Куртенэ, О древнепольском языке, слов. 46.
97
Първоначалният руски летопис (около 1115 г.) разказва, че славяните най-напред живели там, дето в това време лежали земите на угрите и българите; оттам те се разпръснали. „Влахомъ бо нашьдъшемъ на Словѣньі на дунайскыя, и сѣдъшемъ въ нихъ и насиляющемъ им.” [13] Тия власи в никой случай не са келти, както предполагал Шафарик, а са римляни, завоеватели на Дакия. Влах славяните наричат навред човек от романски произход — или румънец, както русите, българите и сърбите, или пък италианец, както хърватите, словенците, чехите и поляците. Появата на римски легиони в долините на Карпатите трябва да е направила дълбоко впечатление не само на населението от карпатските страни, но и на жителите от обширните равнини, що допират до тях от север и изток. Движението, което започнало в карпатската област, вероятно дало първия тласък, що накарал славяните да се мръднат на юг. [14]
Между народите, които през II и III в. се борили с римляните за завладяване на дунавските страни и Балканския полуостров, особено бележити са карпите, [15] от които получили името си Карпатите, и костобоките; Шафарик посочи, че техният произход е вероятно славянски. През войната против Марк Аврелий (161—180 г.), в която освен германски племена участвували даки, костобоки, алани, роксалани и язиги, костобоките ограбвали целия край до Елатея в Елада. [16] След свършването на войната много варвари били заселени в Панония, Мизия и Горна Италия. През III в. борбата край Дунава върлувала почти непрекъснато. Между северните жители, които нападали, на първи ред заедно с готите стояли карпите. Император Аврелиан, родом от Мизия, след като сключил мир с готите в 271 г., отстъпил им напълно Дакия, която вече отдавна преди това била изгубена безвъзвратно. За да запази поне предишното име, той основал в Мизия нова провинция и я нарекъл Dacia ripensis. Обаче готите, както се вижда, не заели цяла Дакия, понеже по-сетне от тая напусната провинция независимите „сарматски” племена правели често нападения на Римската империя. [17] Още през 273 г. Аврелиан, който се върнал победител от Палмира, трябвало да отблъсва карпите. Император Кар след една бляскава победа заловил в плен 200 000 варвари и ги заселил на Балканския полуостров. Енергичният далматинец Диоклетиан дарувал в 202 г. на провинциите от полуострова отделно управление с главен град Сирмиум,чиито развалини се виждат и сега още при Митровица, в Сирмия. Неговият съуправител Галерий, родом от околностите на Сердика (София), разбил сарматите; победените от него карпи и бастарни всички заедно били преселени в огромно количество в дунавските провинции (298 г.); на първите за местожителство били отре-
13. Nestor, ed. Miklosich, Vindobonae, 1860, cap. III.
14. Дринов, Заселение, стр. 81—83.
15. Καρποδακοι у Зосим — остатъци от тоя народ живели в Дакия тогава, когато той в по-голямата си част, от 100 години вече, обитавал на полуострова. Дринов. Заселение, стр. 62.
16. Pausanias, IX, стр. 34.
17. Подробности у Дринов, Заселение, стр. 53.
98
дени Мизия, Тракия и Панония. През по-нататъшните войни Константин Велики преселил в империята повече от 300 000 „сармати” и им определил за местожителство Скития (Добруджа), Тракия, Македония и Италия. [18] Поради такава насилствена колонизация били внесени нови елементи на полуострова, на който северната част била повече романска, южната — гръцка, а планинската — още и трако-илирска. Между стотините хиляди военнопленници прездунавски съседи, превърнати сега в колони, според мнението на Дринов имало значителен брой славяни, например цялото племе карпи. Това било началото на славянската колонизация на Балканския полуостров. Следователно тя започнала много по-рано, отколкото обикновено мислят. Отначало в продължение на 200 години славяните живеели като римски колони в Мизия, Тракия, Дардания и Македония, макар, то се знае, разпокъсано; едва след това (около 500 г.) започнали техните самостойни походи с цел да си добият с оръжие в ръка нови местожителства.
Дринов посочва някои следи от славянските колонии в Тракия, запазени в два пътеводителя от средата на IV в. — в Itinerarium Hierosolymitanum и в Itinerarium Antonini : Zernae, сега Черна на Марица (Zirinae Tab. Peut., Ζεορινία y Stephanus Byz.), Cosintus на река Cossinites (срв. Косаница, Косница в Сърбия) и т. н. Ако и тия доказателства не приемем за необорими, тогава можем да намерим у Прокопий цял ред други славянски названия на градове и крепости, които били вече в развалини, когато на престола се възкачил император Юстиниан (527), например Лабуца, Мила река, Врзана, Клештевица, Дебре, Врачишта, Стреден, Кавеца и т. н. [19]
Още от началото на V в. срещаме славянски собствени имена сред висшите сановници на Византийската империя. Които носели тия имена, никак не са били пришълци или чуждестранни наемници, а хора, родени на римска земя, чиито бащи вече се отличили в римска военна служба. В 469 г. началниците на войските, разположени в Тракия, се наричали Оногост (Ἀναγάστος) и Оструй (Ὁστρούι). От пълководците на Юстиниан Велики мнозинството били славяни, родени повечето през втората половина на V в. Доброгост (Δαβραγέζας, Ἄντης ἀνήρ), Всеград (Ὀυςίγαρδος) [20] и Сварун (Σουρούνας Σκλάβος ἀνήρ) се отличили в 555 г. в Персийската война. Но ние не ще се осмелим да прогласим за славянин Велизарий, който се родил около 490 г. в Дардания, близо до крепостта Скаплица (Σκαπλίζιω).
18. Пак там, стр. 49 и сл.
19. Procopius, De aedificiis, ed. Ven., стр. 437. [Славянски колонии в Тракия : А. Rose, Kaiser Anastasius, I, 1 : Die äussere Politik des Ks. Diss., Halle, 1882, стр. 29 за славяните цитира Muratori, Hist. it., III, стр. 316 против Pagi, Šafařik; славяни към края на V в. на десния дунавски бряг — 499 г. българи, 15 000 души с 520 коли под Аристос, река Зустас, оплаквания на Марцелин; 502 г. българи, 517 г. нахлуване на славяни според Zonaras, XIV, 4 (Rose, стр. 31) чак до Термопилите и стария Епир (тъмно място у Jordanes за поражението на Помпей, внук на имп. Анастасий, при Адрианопол).]
20. Agathias, ed. Bonn., стр. 150, 186, 249. [Славянски собствени имена във Византийската империя : Ostrys nom., Prisc, fr. 39. Brooks, Zeno. Dabragezas у Agathias (живял е около 536—582), ed. Bonn., стр. 150, 186, неговият син Leontius, стр. 244. Vsegrd, ibid., стр. 150. Svarun, стр. 249.]
99
Някои учени мислят, че император Юстин I (518—527 г.) и неговият сестрин син Юстиниан (527—565 г.) също тъй били славяни по произход. Тяхното месторождение било с. Ведериана (Βεδερίανα) близо до кулата Таврезиум в Горна Македония. [21] Жената на Юстин, варварска робиня, се наричала Lupicina — име, което в мъжки род Lupicinus често се среща в историята и в надписите от епохата на Римската империя; то е умалително от Lupus. [22] Майката на Юстиниан, сестра на Юстин, се именувала Vigilantia, баща му — Sabbatios. Така звучат тия имена според достоверни и съвременни извори. В най-ново време обаче в латинското Lupicina съзирали славянското Любкиня, в латинското Vigilantia — Виленица. Основавайки се на авторитета на някои писатели, отделени от нас само с няколко века, наричали бащата на Юстин Исток и мислели също тъй, че туземното име на Юстиниан е Управда, което Гибон, смятайки това има за германско, сравнявал с английското upright = прав, тогава когато Шафарик го изкарва от старославянското
21. Hahn, Reise von Belgrad nach Salonik, 2 изд., стр. 156, по примера на генералния консул А. фон Миханович, мисли, че Ведериана и Таврезиум са днешните села Бадер и Таор, на 4 часа път южно от Скопие на Вардар. Тук ще забележим, че в грамотата на българския цар Константин Асен (1258—1277), дарувана на манастира „Св. Георги” в Скопие, се чете : „село Таворь и сь полемь, сь ливадами, сь езеромъ Елатнимъ” (Šafařik, Památky, стр. 25). [Юстиниан : Върху латинската народност на Юстиниан срв. Bresslau, Urkundenlehre, I, стр. 598, nota 1 : цитира Biener, Gesch. der Nov. Just., стр. 14, собствено признание Nov. 7, 1; 13, 1; 146, 1. В гръцките новели (като тази до цариградския патриарх, новела 7; латински подпис, латински печат.— Към моите бележки за Bryce да се прибави : село Opravdić, kotar Srebrnica, okružje D. Tuzla. Против Управда е бил още Добровски, вж. цитата във 2-ро изд. на Šafařik, Gesch. d. slav. Lit., 1826, стр. 114 и 493, nota bene. Upravda в Ptiči iz Vojvodine, Rad, 77, стр. 164. — W. Tomaschek, Miscellen aus der alten Geographie. Öster. Gymn. — Zeitschrift, 1874, стр. 658 : „Vorerst etwas über das landläufige Dogma, Justinianus sei slawischer Abkunft gewesen und habe Uprauda geheissen. Ich kenne keine ältere Quelle dafür, als Luccari, welcher Annali di Rausa, p. 3 behauptet : Istok barone Slavo haveva per moglie Biglenica, sorella di Giustiniano е madre di Giustino, Imperatori Romani, i quali-com'hò veduto in un diadario (какво е diadario у Лукарич?) in Bulgaria — in lingua Slava sono chiamati Upravda, che significa Giustiniano ò Giustino. Möglich, dass bei irgend einem slaw. Chronisten diese Nachricht zu lesen war, aber sie hatte nicht mehr Werth, als das Geschwätz der Chronisten über die Abstammung Nemanja's. Uns gilt einzig als beglaubigt, dass des Kaisers Eltern Sabbatios und Vigilantia hiessen und romanisirte Dardaner ἐν Βεδεριανῆς waren.” Rösler, Zeitpunct der slaw. Ansiedelung an der unteren Donau (Sitzber. der Wiener Akad., phil. Classe, LXXHI), стр. 115, засяга и този въпрос, обаче в смисъл, „dass Upravda gar nicht eine slawische Form ist, die dem Justus, geschweige einem Justinus oder Justinianus entspräche, denn diese lautet pravĭdivŭ, pravĭdĭnŭ”. Procopius, Hist. arcana, ed. Par., p. 95 (notae) : „Sic Justinianus а suis gentilibus Upravda, hoc est, recta Justitia dictus est, Venetos Graeci Κυανέοις vocarunt : Biglenizam Justiniani sororem, Vigilantiam Latini vocis similitudinem secuti dixerunt.” Ibidem, p. 137 : De Theodora íta Theophilus in Vita Justiniani : „Duxit Justinianus Theodoram egregiam puellam, licet rcclamante matre Bigleniza etc.” (Само Bigleniza) . . . „Quamquam Vigilantiae nomen latine inflexum puto ex Illyrico nomine Bigleniza, quod Justiniani imp. matris vocabulum fuit.” Ibidem, p. 138. Генеалогия : „7. Sabatius Justiniani pater, cuis nomen bis legimus, semel hic apud Procopium, iterum apud Theophanem, quem paulo ante citavimus. Istokus etiam appellatus est ab Illyriensibus. Theophilus in vita Justiniani.” Justinianus. . . „Upravda а suis gentilibus dictus est. Idem Theophilus.”]
22. [Nota bene : Lupicinus magister equitum. Ammianus, 18, 2. Comos Thraciaer 31, 4 сл.]
100
правда = iustitia; ала на тия имена липсва историческото основание. [23] И така в провинциите на полуострова през VI в. славяните били не само известни, но и вече доста многобройни, па имали и известно влияние, при всичко че, както изглежда, техните селища били доста редки. Не трябва да ни учудва, че съвременниците не споменават за тая постепенна колонизация. Аналогичен пример на това от най-нови времена представлява преселването през XVII в. на стотини хиляди сърби от Косово поле и Стара Сърбия в Банат и Южна Русия, а през нашия век стотини хиляди българи се преселили от своето отечество в Сърбия, Влашко, Молдавия и Бесарабия; при все това европейските статистици и историци не са събирали за това никакви достоверни сведения. Па и в наше време в Турция тълпи християни меняват своето местожителство и те не са скитници-овчари, а заседнали поселенци, при все това никъде за това не пишат.
В течение на сто години великото преселение на народите нарушавало всички съществуващи наредби на полуострова. Според свидетелството на съвременника Евнапий Тракия, Македония и Тесалия били още през IV в. цъфтящи страни с многобройно, деятелно и богато народонаселение. Поради колонизацията на огромно количество трудолюбиви и пълни с живот „варвари”, които рязко се отделяли от изнежените римляни и трако-илири, обезлюдените страни получили нови и производителни сили. Ала това именно възраждане и подбутнало „варварите” да подкачат пак нападенията. Готите и хуните отново превърнали всичко в пустиня.
Вестготите, притискани от хуните, си завладели жилища в Мизия (376 г.). След една страшна битка при Одрин (378 г.) те опустошили всичко от Цариград до Алпите. Когато най-сетне в 402 г. те се отдалечили в Италия, сменили ги хуните. [24] В продължение на пет години (442—447 г.) хунските орди грабили Източната империя, разрушили 70 града и се завърнали у дома си само когато им обещали ежегоден данък. Наскоро след
23. Имената Изток и Управда се срещат за пръв нът у Лукари (Лукарич), Annali di Ragusa, Venezia, 1605. Той се основава на един стар ръкопис, който имал случай да види в България; навярно една от старославянските хронографии, които съдържали в себе си преводи от гръцки хроники. От книгата на Лукари тия имена взел Nicolo Alemanni и ги турил в забележките към своето издание на Historia arcana от Прокопий, Lugduni, 1624, препечатани в парижкото издание на византийците. Той при това доста смътно се позовал на вече никому непознатата Vita Justiniani от Теофил; срв. Gibbon. History of the decline and of the roman empire, chap. XI, бел. 6; Шафарик, II, стр. 137; Дринов, Заселение, стр. 47; W. Tomaschek, Miscellen aus der alten Geographie, стр. 658. Тоя любопитен въпрос заслужава най-подробен разбор.
24. [Хуни : За тюркския произход на хуните и аварите Vambéry, Das Türkenvolk., стр. 65—66, същият за печенегите и куманите, стр. 76, 85. В съчинението Ursprung der Magyaren има списъци на имена с обяснения. Гот. huzd aurum, срв. унг. üst ahenum, вероятно от хунски. Kuun, Rel. Hung., I, стр. 19, бел. 2 според Berger Guil., Die altnordische Attilasage, Claudiop., 1886, стр. 24 бел. — Χοῦνοι у Ptol. inter Bastarnas et Roxalanos. По-късна глоса? Защо нищо не се споменава за това у Амиан и др.? у Marinus Tyr. уж живеели в Урал, при река Daix, y Dionysius Perieg. при Каспийско море. Срв. Kuun, стр. 76, бел. 1.]
101
смъртта на Атила (453 г.) хунското царство бързо се разпаднало. Множество дребни племена, подчинени по-рано на хуните, наводнили дунавските провинции. Сарматите се утвърдили в Илирия, хуните в крайбрежна Дакия и в крайния ъгъл на Добруджа, скирите, сатагите и аланите — в Долна Мизия. Ала най-зле от всички казани народи своеволничили остготите, минавайки (474 г.) през Дардания, Мизия и Македония; под техните мечове изчезвало в Тракия цялото селско население. Правителството плащало данък на всички тия пришълци, за да ги умири; ала достатъчно било и най-малкото противоречие на техните желания, за да ги накарат да грабнат оръжие. . . Народността на тия преселенци отчасти не се знае. Според Шафарик сатагите били славяни; още и сега тяхното име носят славянските сотаки в Северно Маджарско. [25]
Когато и остготите отишли в Италия (488 г.), тогава между славяните отвъд Дунав започнало сериозно движение. След това те продължавали своите нападения дотогава, докато не заели целия полуостров от Истрия и устията на Дунав до скалистия Тайгетски гребен. Отначало те попаднали на Долна Мизия (493 г.), дето римският пълководец Юлиан паднал в една нощна битка с тях. По-неудържимо било следното нападение в 517 г. Жестоко опустошили те Македония, Епир и Тесалия до Термопилите. [26] Заедно със славяните край Дунав се явили неславянските българи, фински или тюркски номади, които не бива да смесваме с днешните българи. Макар и да ги смятали за непобедими, ала като били повикани в 482 г. от император Зенон против готите, те били съвсем разбити от крал Теодорих (487—526 г.) някъде към Дунав. Наскоро след това българите се отказали от съюза, разбили римската войска по стръмните брегове на р. Зурта и два пъти грабили Долна Мизия, неотбранявана вече от никого (499 и 502 г.).
Изходен пункт на славянските нападения през VI в. били стара Дакия, днешна Трансилвания с Влашко и Молдова. Това именно било причина, дето византийските съвременници, избягвайки да употребят обикновените имена, за да могат да блеснат с познаване на старата история, наричат славяните гети. [27] Тия дакийски славяни в VI в. се делели на две племена : по-малкото източно коляно се наричало анти, по-голямото западно — словени. Тяхна граница било горното течение на Днестър; ан-
25. Šafařik, пос. съч., I, стр. 287. [Сатаги : Zeuss, стр. 704. Tomaschek, Öster. Gymn. 1877, стр. 679 : osset, satâge, part. von satun, besiege. Остатъци от готи в Крим : срв. Tomaschek, Goten in Taurien и екскурса на гр. Kuun в Codex Comanicus, гдето посочва, че образецът от песента е тюркски] Cod. Cum., стр. 243 : означава „sensim sensim impletur, haec regio tota aqua est. Navis quumillic constitit.”]
26. Дринов, Заселение, стр. 92. Тунман, Енгел, Шафарик и Хопф приписвали тия нападения на угорските българи. Ала у съвременника Марцелин (писал в 584 г.) славяните се наричат гети, а българите — българи. Че под гети тук се разбират славяни, се вижда от думите на друг съвременник — Теофилакт (вж. следващата бележка). Техните нападения ставали в 493, 499 и 502 години, според изворите, върху Тракия, под която тук трябва да разбираме провинциите Moesia Inferior и Scythia (Добруджа), които влизали в състава на Diocesis Thraciae (Heerstrasse nach Const., стр. 59).
27. Τοῖς Γέταις τοῦτο γὰρ τοῖς βαρβάροις (sc. τοῖς σκλαβήνοις) τὸ πρεσβύτερον ονομα. Theoph. Simocatta, VII, стр. 2.
102
тите пък живеели отвъд долното му течение и по левия бряг на Дунав до устията на Алута. Изобщо цяла стара Дакия, както планинската страна на днешна Трансилвания, така и низината, била осеяна със славянски селища. В Трансилвания и сега още се срещат села, носещи добре познати имена, които се повтарят във всички славянски земи : Топлица, Бистра, Букова, Добра, Глимбока (Глѫбока), Глоговица, Ковашна (Квасна), Понор, Залатна (Златна), Пояна (Поляна), Пресека, Прислоп, Рибище, Ровина, Руда, Остров, Лунка Черна (старославян. Лѫка, черна ливада) и пр. Там се срещат реките : Стрела, Черна, Бистрица, Илова, Красна; р. Кокел у саксите по румънски е Тирнава. Пограничната област Бихар носи славянско име (срв. чешкото Bêchory, сръбското Бијор). Названията на планините също така са повечето славянски : Верву (връх), Деалу (дял-планина), Стина (стена), Магура (97 пъти в Трансилвания) и т. н. По същия начин и в днешна Румъния по-голямата част от местните имена са славянски, а именно названията на реките : Лъгава, Дъмбовица, Сушица и безброй други славянски названия. Сега словените са изчезнали съвсем от тия места. Те се смесили с излезлите от полуострова романизирани трако-ромъни. Румънският народ по такъв начин расъл, като поглъщал малко по малко славяните. Още преди сто години в някои седмиградски села се чувал славянски език; [28] сега там той е излязъл съв-
28. Вж. Miklosich, Die Sprache der Bulgaren in Siebenbürgen. Други смятат, че тия трансилвански славяни са се преселили много по-късно в турско време. [Българи в Седмиградско : Archiv des Vereins für siebenbürgische Landeskunde. Neue F., VIII, Kronstadt, 1867, стр. 324 сл. Verzeichniss der ältesten nachweisbaren Pfarrer des ehemaligen Decanatus de Spring (später Capitulum Zekas, Zeckescher Surrogatie) bis zum Ende des 16. Jahrh. zusammengestellt durch G. F. Marienburg. P. 332—334. XV und XVI Gross und Klein Schergied, Nagy —, Kis — Cserged (Csergöd). „Interessante Erscheinung die sporadischen, ursprünglich slav. Gemeinden unserer evang. Landeskirche. Die sogen. Reussen, Bulgaren und Serben viel ältere Mitbewohner unseres Landes, als man gewöhnlich annimmt, nicht erst von der Eroberung Serbiens und Bulgariens durch die Türken, sondern dass schon die Ungarn und die Sachsen. slav. Elemente vorfanden, die auf höherer Entwicklungsstufe als Blacci und Bisseni und dadurch unter den Sachsen längere Zeit als unter den Magyaren und Walachen ihre Nationalität bewahrten. Also war es der Fall auch mit den Schergiedern, die laut Aufzeichnungen im Zeckescher Kapitular-Protokolle noch in der Mitte des 17 Jahrh. ihr „bulgarisches” Wesen und „Gepröpel” behaupteten, bis sie endlich dem im Umfange des Zeckescher Kapitels sogar in den meisten sächsischen Ortschaflen zum numer. Übergewichte gelangten, walach. Volksthume in sprachlicher Beziehung sich assimilirten, während sie der sächsichen Tracht und dem „sächsischen Glauben” treu verblieben. Eben ihr evangelisches Kirchenthum beweist es, dass diese Slaven noch vor der Reformation im Lande gewesen sein müssen. Denn wären sie erst in späteren Zeiten aus dem der morgenländ. Kirche zugehörigen Serbien oder Bulgarien nach Siebenbürgen gekommen, so würden sie sich hier ohne Zweifel zumal in kirch. Beziehung alsogleich an die glaubensverwandten Walachen angeschlossen haben. Dass aber Schergied (welches meines Wissens zuerst in der oben bei Törnau angeführten Urkunde vom Jahre 1313 als terra Chergond erwähnt wird), wiewohl über dessen Zugehörigkeit zum Decanatus de Spring die beiden Urkunden vom 9 Jann. 1309 und aus den Jahren 1332— 1338 keinen Aufschluss geben, noch vor der Reformation einen integrirenden Bestandtheil des Zeckescher Capitels bildete, wird unzweifelhaft ersichtlich aus der II Urkunde in „Mem. Cap. Zekas”, wo es am Schlusse des Decanat — Umlaufschreibens heisst : Currat per scholares ad loca consueta Kisz-Ludas, Pokafalva, Serget utraque” etc. Lange für beide Orte nur 1 Pfarrer. 1865 Gross Schergied 33 Seelen nur, Klein Schergied, p. 384. 1620
103
сем от употреба. Румънският език заимствувал много елементи от славянския, също както английският от латинския. Румъните усвоили от словените терминологията по домакинството, гражданския живот и християнството.
И така от Дакия словените преминали на Балканския полуостров, а също и в маджарските равнини и скоро настъпило време, когато на разнообразните наречия на техния език говорили от долините на Аркадия до карпатските проломи на Буковина и от бреговете на Балатонското езеро и Баконската гора до Пропонтида. Тогава те населявали Маджарско, Трансилвания, Влашко, а на юг от Дунав — Мизия, Тракия, Македония и много други области, станали отсетне пак гръцки или албански. Северните словени изчезнали между маджарите и румъните, южните и сега още живеят под (неславянско) име българи.
В края на V в. във Византия царувала такава нехайност, че вътрешната част на полуострова оставала съвсем беззащитна от враговете. За да могат да плащат данък на варварите, византийските императори има-
Versuch nach Klein Schergied einen eigenen, ungar. (reform.) Pfarrer einzusetzen. Diesem Ansinnen gegenüber wird von einer Commission des Unterwälder Capitels, wie auch der Vierdörfer und Zeckescher Surrogatie „der Beweis geführt, dass seit Menschengedenken alle Pfarrer von Schergied (utriusque communitatis Csörgöd) auch noch die frühren «bulgarischen» „sub universitate Saxonica vixissent et contributiones decano Czekesdiensi administrassent'“. (S. Anhang : Confessio Bulgarorum etc. etc.).” — „Aus dem betreffenden Zeugenverhöre ergibt sich nachstehende AufeinanderfoJge der ältesten nachweisbaren Pfarrer „utriusque communitatis Csörgöd” : 1. Zachrias Zavary (selbstverständlich ein Bulgare). 2. Michael Literati «Bulgaricus, qui tandem in Saxonem degeneravit, cui mulier etiam Saxonica fuit”. 3. Poppa Adam «Bulgaricus». 4. Matthias Vayda, ebenfalls ein Bulgare. 5. Joannes Scherer (vor Jo. Sch. wird vom esten Zeugen noch ein Bulgare Stephanus Kokosch erwähnt) Cibiniensis, vocatus а Lankerek. 6. Sigismundus Fink, vocatus е Ministerio Sabesiano. 7. Giorgius Molitoris, von Bulkesch. 8. Andreas Heltensis. 9. Marinus Bervert, Prostorffensis. 10. Jo. Schirmer Bonsdorfiensis. 11. Valentinus Bayr Longevallensis, „qui et nunc (1620) pastorem agit in Csörgöd majori.” — Wahrscheinlich in folge dessen eigene Pfarre in Klein Schergied 1623 neben V. Bayr von „Gross Sergödt” auch „Mathias Pastor Sörgödiensis minoris”. — Ibidem, IX, 1870, p. 202 sq. Marienburg, Zur Berichtigung einiger alturkundl. Örtlichkeitsbenennungen in Siebenbürgen. II. Aqua nigra im Decanatus de Sebus. Der sächs. Unterwald und die Silva Blacorum et Bisscnorum. Die Blachi et Sclavi im Anonymus Belae R. Notarius. (Карта.) Nota bene p. 222 върху славянските елементи в румънски. Р.224 : Urkunde 1228 Teutsch. und Firul, n. XLI „ad Rusciam”, вм. Alpes Clementis — Kelemenhavas Русия. Между Марош и Görzeny селища Oroszfalu, Oroszi, Orosz-Idécs, Orsova, Sabenitza usw. Urkunde 1231 „a temporibus iam, quibus ipsa terra Blachorum terra Bulgarorum exstitisse fertur”. 1506 Sclavi et Valachi нанасяли пакости на саксонците в Ebesfalva. Села Szirbu, Szirbos (Ráczfalu, Zarand. Com. и Tótfalu в Краш. ком.), Reussmarkt, urk. forum Ruthenorum, Reussdorf, Kokelburger Com., Reussdörfchen при Херманщат, Reussisch-dorf am Görgeny, zwei Reussen, eines unter den Siebenrichter-Ortschaften und eines im Dobokaer Comitate. Ung. Ortsnamen Oroszfája, Oroszfalu, Oroszi, Tótfalu, Tótszallás (p. 225). P. 227. По-старо славянско население. „Nur aus einem solchen ursprüngl. Anschlusse an die Sachsen lässt es sich erklären, wie die jetzt sogenannten Serben in Baumgarten, Reussdörfchen, Gross und Klein-Schergied im 16. Jahrh. auch zur Reformation übertraten und bis heuliges Tages zur evangel. Kirche, nota bene, sich halten.” P. 226 върху рум. топографски имена, списък на произведени имена от немски, унгарски, латински (Dubesdorfu — Tobiasdorf ; Keïvaszer — Kaltwasser; Osorheju — Vásárhely и т. н.). Славянски топографски имена : Lovistye, terra Loystha 1233. Marienburg, IX, стр. 225.]
104
ли обичай формално да продават най-богатите провинции при Средиземно море на наместници, които след това ги разорявали по-зле от турските паши; императорският двор се грижел повече за разкошен лов, за монашески препирни и събори.
По морето върлували вандалите, чиято жертва била Елада. Никой не мислел за сериозна съпротива на врага, който нападал от всички страни. За спасяването на Цариград в 512 г. при император Анастасий [29] била съградена голяма стена от Селимврия на Пропонтида до Деркон на Понт, дълга 280 стадии, „знак на безсилия и паметник на страхливост”. Към всички бедствия се прибавили и страшни земетръси, които разрушили Коринт, Дирахион и дарданските кули. В 518 г. Анастасий бил наследен от Юстин I, чиято енергия могла да се прояви само във вътрешни препирни. Лесно биха могли славяните при Анастасий и Юстин не само да грабят, но и да се заселят на пустинния полуостров. [30]
В 527 г. на престола на Константин Велики стъпил Юстиниан I. Неговото управление се ознаменувало с военни подвизи, с издаване свод на законите и с построяване на величествени здания. През първата година на царуването му на полуострова била възстановена славата на римското оръжие; пълководецът Герман разбил пълчищата от антите, които преминавали Дунава. Надлъж po брега на Дунава били отчасти съгра-
29. Император Анастасий : Rose. Kaiser Anastasius. Diss. Hille, 1812 (и за Виталиан т. н.). Nota bene adde hist. Vitaliani, Romani nati in Scythia (вж. лекциите ми).
30. Вж. К. Hopf, Geschichte Griechenlands vom Beginn Mittelalters bis auf unsere Zeit, Ersch-Grubers Encyclop., t. 85 и 86, превъзходен труд, основан на многогодишно изучаване на изворите. Някои твърдят, че славяните са се преселили на големи маси при Анастасий; при това те се основават на следната прибавка в старобългарския превод на Манасиевата хроника (около 1340) : „При Анастаси цари начѧшѧ Блъгаре поемати земѧ сиѧ.” Това обаче не е старобългарско предание, а е известие,заето от историята на Зонара, който на свой ред го е намерил у Теофан (IX в.). [Крайдунавските славяни : Около 525 г. непознатият съставител на богословските въпроси и отговори, които обикновено се приписват на Цезар Назиански, брат на прочутия Григорий — пише за край дунавските славяни:
„Ich finde diese Stelle bei Schafarik nirgend angefhürt und doch enthält sie wohl das älteste Zeugniss für den eigenen Namen der Slaven.” Müllenhoff, Donau в Jagićs Archiv I, 2, стр. 294. Съставителят е знаел вече за Ἰλλυριοί, жители на провинцията Illyricum, и за Ρ]ιπιανοί в Dicia ripensis, знаел и за готите. Славяните се били вече заселили край Дунава. Говори за замръзването на Дунава и знае за нахлуваниятаτῶν πολεμίων в Илирия и Тракия. Каквото той пише за славяните, това е вариация на басните за гетите, траките и за даките. Той е знаел и за лангобардите (следователно след около 510 г.). В един стар български превод (рькоп. 1512) у Невоструев, Описание, 2, стр. 151 сл., стои вм. Ἰλλυριοί καὶ Ῥιπαιανοί : ѿ Срѣмѣнь жь и ѿ Словенъ. Jagić в Archiv, I, 2, стр. 332.]
105
дени, отчасти поправени 80 крепостни стражеви кули, [31] а за главнокомандуващ на дунавските войски бил назначен Хилвуд, който след тригодишна щастлива война бил убит в един необмислен поход в отвъддунавската славянска земя. Тогава започнала война против славяните, които вече се установили на постоянно местожителство на полуострова; пълководецът Мундо в 529 г. разбил славяните в Илирия и българите в Тракия. Че на полуострова вече имало множество независими славянски общини, се вижда също така от разпоредбите на тоя император. За каква друга цел, ако не за господство над славяните на полуострова съградил той освен дунавските крепости още 600 укрепени места в самата страна, в Аврелианова Дакия, в Македония, Тесалия и Епир? А ако това не е доказателство, тогава трябва да обърнем внимание на посочените от Дринов думи на Прокопий : „Каквото изчезнало и дошло в упадък във Филипопол и Плотинопол,той [Юстиниан] бързо го изградил, понеже се оказало, че твърде лесно могли да се превземат тия градове тъй като лежали в съседство с множество варварски народи.” [32] Крепостта Адина, близо до Палматида в Мизия, била поставена на военна нога, понеже в околностите ѝ Σκλαβηνοὶ βάρβαροι нападали на пътуващите и правели страната небезопасна. [33] В своята родна земя императорът основал нов град Justiniana Prima. Според някои сведения той лежал при Кюстендил, според други — при Скопие; във всеки случай бил в центъра на полуострова или в провинцията Dacia mediterranea, или в Дардания, ала в никой случай не бил близо до Охрид. Архиепископството, учредено от него там, в състава на което влизала страната от Дунав до Шкодра, безследно изчезнало след 100 години сред ожесточени войни.
Всички тия приготовления не постигнали целта си. Докато Юстиниан с успех се борил в отделните провинции — на изток против персите, в Африка против вандалите, в Италия против готите, — Балканският полуостров до самите врата на столицата станал плячка на славяните. Всяка година те правили своите нападения чак до Елада; ни планина, ни пещера, ни едно кътче римска земя не било пощадено. При всяко нападение около 200 000 римски поданици били посичани или откарвани в плен. Някои непълни сведения за тия нападения се намират в описанието на Готската война от Прокопий Кесарийски; но понеже цели 20 години, от 527 г. нататък, той се намирал в лагера на Велизарий, в чужбина,
31. [80 крепости край Дунава : Св
тославъ.
. . вз градъ осмь дестъ
по Доунаѥви. Nestor, ed. Miklosich, стр. 37, гл. 32. Дринов, Южные Словяне,
стр. 96. Сръбска народна песен ( Миличевиħ, Србија, стр. 954) : Колико je низ
Дунав градова, седамдесет и седам градова. Българска народна песен
(Миладинов, стр. 395) : Колку имат от море до Ду нав, седумдесет и седом
градови.]
32.
Procopius, De aedificiis, IV, 11, ed. Bonn, стр. 304.
33. Procopius, De aedificiis, IV, 7, стр. 293.
106
сведенията му за произшествията на полуострова са почерпани по-скоро от слухове, отколкото от достоверни свидетелства. [34]
Подробното описание на тия войни би ни завело далеч; ние ще се погрижим да дадем най-важното.
В 533 г. антите разграбили Тракия; малко по-сетне Юстиниан водил преговори с тях с намерение да им отстъпи гр. Турис на левия бряг на. Дунав (може би Турну Мъгуреле при устието на Алута), ако те се задължат да му помагат против другите врагове на империята. В 548 г. славяните без спънка проникнали чак до Дирахион. В 551 г. една тълпа славяни от 3000 души преминала Дунав и разделена на два отреда, опустошила Илирик и цяла Тракия, дето бил разрушен от тях гр. Топирос, [35] лежащ на брега на Егейско море. На следната година огромни маси заддунавски славяни потеглили към Солун. [36] Ала когато узнали в Ниш, че римската войска стои в Сердика, те обърнали на запад и на три отреда опустошили по-голямата част от полуострова, като проникнали чак до дългата Анастасиева стена. В 558 г. много претърпелият полуостров бил наводнен от цели потоци славяни и неславяни, една част от които достигнали чак до Термопили, а под Константинопол друга била отблъсната назад от стареца Велизарий. [37]
Към края на Юстиниановото управление в съседство с римляните се явил враг, много по-опасен от славяните. Нов степен народ авари се заселил в панонските равнини, за да предприема оттам своите грабителски нападения по всички страни. Славяните ги наричали обри, което отпосле означавало просто великан (чешки obr, сърбо-лужицки hobr, полски olbrzym). Около половината на V в. аварите се разпореждали още между Каспийско и Азовско море; сто години по-късно те се борили с родствени тям племена в южноруските степи. Като подчинили антите, те покорили дулебите, руско племе, което живяло между Буг и Стир, и
34. [Войните на славяните с Византия : Anecdota Procop., ed. Bonn., 3, стр. 73 : теглилата на империята, описани по-горе от меди, сарацини καὶ Σκλαβηνῶν καὶ Ἀυλῶν καὶ τῶν ἄλλων βαρβάρων. P. 108 упадък на Италия.
P. 109. Перси, сарацини, хуни ἤ τῷ Σκλαβηνῶν γένει и т. н. ἀκραιϕέσιν ἐκ Ῥωμαίων τῆ ςγῆς ξυνηνέχϑη ἀπαλλαγῆναι (integros exercitus domum reduxere), in ἐϕόδοις, aut πολιορκίαις aut ξυμβολαῖ multi perierunt.]
35. [Град Топирос : за положението на Топир вж. Tomaschek, Öst. Gymn.-Zeitschrift, 1867, стр. 721. Prokopios, II, стр. 441.]
36. [Нахлуване на славяните към Солун : Rose, Leben des hl. David von Thessalonike, 1887. Krumbacher, Zeitschr., I, стр. 546. От Берлинския ръкопис. Според ЖМНПр, 1893 юлий, стр. 251, други ръкописи имало в Ескуриал и в Халки. Произхожда от времето на Юстиниан; говори се в него за нахлуване на варвари от Sirmium. Nota bene : Duchesne в Byz. Zeitschr. за римска църква в Солун, Далмация и т. н. Има ли някакво известие за преселение на анти във византийска земя? Само нахлувания.]
37. Šafařik, Památky, II, стр. 161—163; Дринов, Заселение, стр. 93—101.
107
се отнасяли към тях със страшна жестокост, като например впрягали в колите си дулебските жени вместо волове. Оттам в 568 г. те се преселили в равнините на Тиса и Дунав, в Маджарско. Два века и половина съществувала там тяхната разбойническа държава. Подире те изчезнали безследно, което направило дълбоко впечатление на съвременниците; в Русия още през XI в. имало поговорка : „погибоша, аки обре”. [38]
Често пъти се е повтаряло мнението на Гибон, че царството на аварите се простирало от Волга до Елба, от Долния Дунав почти до Балтийско море. В същност обаче господството на аварите едва ли преминавало границите на Маджарската равнина; на съседните земи те правели грабителски нападения, без да ги завладяват. [39] Дакийските славяни били съвсем независими от тях. Наистина по-сетнешните византийски летописци искали да виждат във всяко движение на славяните аварско влияние, смятайки всички славяни за аварски поданици, и дори често идентифицирали авари и славяни. Ала като се разгледат съчиненията на непосредните съвременници, а тъкмо от такива трябва да се ползува един историк, може тутакси да се види какво значение е имало задължението на славяните да плащат данък на аварите. Разбира се, не можем никак да се съмняваме в това, че славяните в Панония били поданици на аварите, за които те били длъжни да градят мостове и ладии за преминаване през Дунав и Сава (напр. през 579, 592 г.). Но дакийските славянски племена запазили най-пълна независимост и свобода. Твърде интересно известие ни е запазил един съвременник, гъркът Менандър. [40] След покоряването на Панония аварският хан заповядал да кажат на войводата Добрента (Δαυρέντιος, Δαυρίτας) [41] и на славянските старейшини, че те трябва да се покорят на аварите и да им плащат данък. Ала Добрента и старейшините отговорили на властолюбивите чужденци : „Кой от всички хора, огрявани от лъчите на слънцето, би могъл да ни подчини на своята власт? Ние сме привикнали да придобиваме господство над другите, а не да се подчиняваме на другите. И ще си останем при своето, докато съществуват война и мечове!” Аварските пратеници, раздразнени от тоя отговор, почнали да се отнасят тъй заповеднически и надменно, че произлязло сблъскване, което свършило с тяхното убиване. При все това ханът не се осмелил да отмъщава и трябвало да остави дакийските славяни дълга време на мира.
38. Nestor, ed. Miklosich, гл. VIII. Обрин се среща също в златоструя на цар Симеон (поч. в 927) и в житието на св. Константин (Кирил); срв. Miklosich, Lex. palaeoslov. [Авари : За преселението на аварите Kunn, Rel., стр. 70. Abara село в комитата Zemplén, пак там, стр. 71. За мнението на Гибон върху Аварското царство —? Chan Bajans Schwur und altaische Schwüre, Vambéry, Das Türkenvolk, стр. 122. Bajan fem. 298. Botboi ein kirgis. Geschlecht, стр. 286. — Откъде произлиза бань? От персийски? Срв. derbân вратар, bâgh — bân градинар — от перс. императив (като прилаг.) bân пазейки. Значение : банъ vicarius sc. comitis in Ragusa XIII Jahrh., also „Statthalter”.]
39. Доказателство за казаното има у Дринов.
40. Menander, ed. Bonn., стр. 406.
41. Δαυρίτας е неправилно четене в парижкото издание. Вж. бележката на Нибур в бонското издание на Менандър, стр. 406. [Срв. Hattala в ССМ., 1864, стр. 211, бел. 1 обширно.]
108
Своите нападения на Византийската империя аварите започнали в 575 г. При това и славяните не спирали военните си походи в Тракия. В 578 г., когато римляните току-що сключили мир с аварите, 100 000 души славяни предприели голям поход чак до Елада и след това останали в завзетата от тях страна. По тоя случай сирийският съвременен хронист Йоан Ефески (писал в 584 г.) разказва следното : „На третата година след смъртта на Юстиниан и от стъпването на Тиверий Победоносни на престола яви се проклетият славянски народ и завзе цяла Елада, околностите на Тесалоника (Солун) и цяла Тракия. Те завладяха много градове и крепости, с огън и меч опустошаваха и грабеха страната и господствуваха там напълно свободно, като в своя родна земя. Това продължаваше четири години, докато императорът воюваше с персите; поради това те се разпореждаха в страната, докато бог не ги изгони оттам. Техните грабежи се разпростряха чак до външната стена; всички императорски стада станаха тяхна плячка. И досега живеят те безгрижно и безстрашно в римските провинции, като грабят, убиват, палят; те разбогатяха,имат злато и сребро, цели табуни коне и множество оръжия; научиха се да водят война по-добре от римляните.” [42] На помощ против тях Тиверий повикал аварите, които на драго сърце се възползували, от случая да си отмъстят за постъпката на Добрента. По стария римски дунавски път, който минавал
42. Johannes von Ephesus, Kirchengeschichte. Aus dem Syrischen von Schönfelder, München, 1862. Св. Йоан живял от 558 до 575 г. в Цариград. [Die Kirchengeschichte d. Johannes v. Ephesus. Aus dem Syrischen übersetzt. . . von Dr. J. M. Schönfelder, München, 1862. Bibl. univ. Prag. 21 Е 296, p. 255 : „Im dritten Jahre des Todes des Kaiser Justinus und der Regierung des siegreichen Tiberius zog das verwünschte Volk der Slawen aus, durchzog ganz Hellas, die thessailischen und thracischen Provinzen, nahm viele Städte und Castelle ein, verheerte, verbrannte, plünderte und beherrschte das Land und wohnte darin ganz frei und ohne Furcht, wie in seinen eigenen. Das daurte vier Jahre lang und so lange als der Kaiser mit dem Perserkrieg beschäftigt war und alle seine Heere nach dem Orient schickte. Dadurch hatten sie im Lande freies Spiel, bewohnten es und breiteten sich bald darin aus, bis Gott sie (hinaus) warf. [Payne Smith, Oxf., 1860, превежда „as far as God permits them”. Виз. Bp., V, стр. 409 (А. Васильев). Gutschmid, Kl. Schriften, V, стр. 433 = Lit. Centralbl., 1868, стр. 241, за противоречието в превода на Schönfelder. Според проф. Bickell преводът на Payne Smith бил верен. 10 ноем. 1899]. Sie verheerten, brannten und plünderten aber bis zur äusseren Mauer, so das sie alle kaiserlichen Heerden — viele Tausende — und die der Ubrigen erbeuteten. Und sieher bis auf den heuttigen Tag, welches das Jahr 895 [според стр. 204 Юстиниан поч. на 14 ноем. 876, Тиберий станал цезар на 7 дек. 886. Тиберий бил 4 години цезар, 4 години автократор. Маврикий бил възкачен на престола на 5 авг. 893. Според лекциите ми по византийска история — пак там, стр. 253 за аварите nota bene, стр. 256 за войната с персите в 892 г. Hota bene предговора за отношението на Йоан Ефески към Bartebruc, идентичността на много места.] ist, wohnen, sizen und ruhen sie in den römischen Provinzen, ohne Sorge und Furcht, plündernd, mordernd und brennend, sind reich geworden und besitzen Gold und Silber, Pferdeheerden und viele Waffen und haben gelernt, Krieg zu führen, wie die Römer. (Und doch sind es) einfältige Leute, die sich ausserhalb der Wälder und holzfreien (Gegenden) nicht sehen zu lassen wagen und nicht wissen, waseme Waffe sei, ausgenomen zwei oder drei Lonchadien d. h. Wurfspiesse.” — Върху Йоан Ефески почива хрониката на Dionys von Tell-Mahra, ed. Assemani, c латински превод (Bickell).] — Rosetti Radu. Invasiunile Slavilor in peninsula balcanica. Revista nova, II, 1889, 6p. 9 (срв. Revue hist., 1892, nov. dec., стр. 396). C нахлуванията на славяните в V и VI век множество пленени романи от византийската империя били закарани в Дакия и зад Дунава, гдето са се слели с остатаците от Трояновите колонисти, когато самите славяни повечето се заселвали на юг от Дунава.]
109
по десния бряг на реката, от Сингидунум (Белград) до устието и, те преминали в Добруджа, [43] преплували през Дунав, разграбили селата и се върнали у дома си, като освободили множество пленници римляни. Въпреки това дакийските славяни си останали свободни и самостойни.
През времето от 582 до 602 г. във Византия управлявал император Маврикий, прекрасен по характер, ала непредвидлив държавен мъж; пълководец, като теоретик отлично подготвен, ала на практика крайно неопитен. Неговото интересно съчинение за стратегията е оцеляло до наши дни. [44] Със славяните той водил непрекъснати войни, също както и с аварите, които, след като завзели Сирмиум, опустошили цялата област. В 583 г. славяните били два пъти разбити в Източна Тракия : при р. Еркене и при кулата Енсина, недалеч от Одрин. [45] Въпреки това в 587 г. те нахлули в Елада, закрепили се там и в продължение на 218 години живела в тая знаменита от старо време страна, независимо от Византия.
След свършването на Персийската война Маврикий утолил жаждата на аварите за пари, като им плащал ежегоден данък, а цялата си дейност насочил против дакийските славяни. Той се надявал да тури край на нападенията, като покори славянската родина в стара Дакия. Под предводителството на опитния Приск войската му преминала през Дунав (593 г.), разбила в една нощна битка крайбрежния владетел Радогост и опустошила неговите владения. Пленниците били изпратени при императора под стража под началството на славянина Татимир, [46] който се намирал на гръцка служба; на шестия ден откак тръгнали на път от Дунав за Цариград, на тоя отред някъде в Балкана нападнали славяни, които без съмнение били заседнали там; Татимир само с мъка успял да се спаси. Между това Приск, когото един гепид превел през обширни гори и блата, проникнал отвъд р. Паспирий (може би Бузое) във владенията на княз Манжук, [47] нападнал на него през една тъмна нощ тъкмо когато Манжук празнувал помен за умрелия си брат с песни и вино и след ужасна сеч го хванал в плен. Тогава Маврикий, насърчен от този успех, заповядал войската му да презимува отвъд Дунав. Ала войските на Маврикий не били
43. [За преминаването на славяните в Добруджа вж. Menander, стр. 405.]
44. [Император Маврикий : Zachariae von Lingenthal в своята последна работа в Byz. Zeitschr., III, стр. 440 сл., доказва, че Strategica на имп. Маврикий (в ръкописа и Urbikios) не е от император Маврикий (това доказваше още Scheffer); това съчинение е написано между избухването на продължителната персийска война по времето на Юстин II (персите са на пръв план), а не след персийските войни на Хераклий. Негов автор е навярно Rufus според цитатите в законоведските съчинения и първоначалното му заглавие е било Τακτικά.]
45. Според Теофилакт това нападение станало по подбуждане на аварите. Ала Менандър разказва, че аварите тогава искали отново да нападнат славяните през Мизия и следователно с тях тогава не били в мир. Дринов, Заселение, стр. 108. [Водител на славяните е бил Радгост (Ardágastos), на римляните Commentiolus. Theophylacti Simocattae Historia. Ed. Carolus de Boor, Lipsiae, Teubner, 1887 (според Ватик. ръкопис, saec, 11 — 12), стр. 46.]
46. [Татомир. Имаме съвременен полски историк Lucian Tatomir, Krół Kazimier Wielki i Míkolaj Wierzynek, Warszawa, 1887.]
47. Μουςόκιος, var. Μαουσούκιος, Μονσούγιος, Μονσούκιος. Stritter, II, стр. 59; Дринов, Заселение, стр. 111. Суфиксът ук у русите в Галиция и Буковина се среща много често, напр. Томашчук, Дронюк.
110
способни да следват примера на старите римски легиони; те се възпротивили и се върнали на южния бряг. Императорът тогава повикал Приск назад и назначил за главнокомандуващ брата си Петър. Последният още на път към Дунав, при Марцианопол на Камчия, срещнал една грабителска шайка славяни, които заградили лагера си с обоз и били победени само след отчаяна съпротива. Пътувайки по-нататък, той получил известие, че славяните заплашвали Цариград; както се вижда, тия пълчища били от полуострова, а не от Дакия. При все това Петър продължил пътя си и като достигнал Дунав, преминал тая река при устието на Осъм, само че с големи загуби, след като паднал неприятелският вожд Пирогост (597 г.). [48] По-нататък войната продължавала твърде нещастно за византийците. При това в Тракия и Далмация те трябвало да воюват също тъй и с аварите, докато последните, разбити и пострадали много от зараза, не сключили мир (600 г.), според който граница за двете страни трябвало да бъде Дунав; на римляните впрочем се позволявало в случай на война със славяните да преминават реката. От това се вижда, че аварите не по-малко от римляните се страхували от дакийските славяни. В 601 г. Гудуин, помощник на Петър, ограбил страната на отвъддунавските славяни. Войската повторно не искала да се подчини на императорската заповед, да презимува в неприятелска земя; тя дори се възбунтувала и под предводителството на центуриона Фока потеглила за Цариград. Маврикий бил свален и Фока бил провъзгласен за император. [49]
В същото време се повдигнали славяните в Македония. Още преди 597 г. 5000 славяни се появили неочаквано при Солун, [50] но скоро от-
48. [Пирогост : Πειράγαστος едва ли е Бери-гост,можс би Миро-гост; срв. у Менандър Μεζάμηρος — Незамир. — 1892 г. дек. : правилно е Пиро-гост, в Русия има Пирогостов храм, вж. руските летописи : Игорь ѣдетъ по Боричеву къ свѧтѣи Богородици Пирогошей, Slovo o polku Igorevě in fine. Erben, стр. 42 : църквата в Киев е основал великият княз Мстислав в 1131 г. Според „Степенная книга” (генеалогическата книга) търговецът Пирогост донесъл от Гърция иконата за Георги Дулгоруки, Суздалски княз, син на Владимир Мономах.]
49. Šafařik, Památky, II, стр. 164; Дринов, Заселение, стр. 103 сл.
50. [Обсадата на Солун от славяните : Известията за тежкото положение на Солун спадат кьм времето на Фока и Хераклий, а не към втората половина на 7 столетие! Това се потвърждава от едно място у епископ Йоан от Никея в Египет, който е писал към края на VII столетие на гръцки; от арабския превод е запазен абисинският превод, направен около 1602 г. от Zotenbsrg в Journal asiatique, VII série, vol. 13, 1879, стр. 343, между революцията на Никита, съвъстаник на двамата Хераклиевци в Картаген, и Хераклиевия поход към Цариград, във времето на Фока : On rapporte, en се qui concerne l’émpire romain, que les rois de ce temps détruisirent les villes des chrétiens et qu'ils firent emmener captifs les habitants par des barbares, des peubles étrangers et des Illyriens Seule la ville de Thessalonique fut épargnée, car ses murs étaient solides, et grâce à la protection de Dieu les peuples étrangers ne réussirent pas à s'en emparer. Toute la province fut dépeuplée.” Преди това е станал боят на Bonosus, воевода на Фока, с Никита в Египет. Bonosus бил разбит и избягал в Цариград. След това : персийците опустошили град Synè; Хераклиевият поход към Цариград. За това място пише Sathas, Documents, I, чггр. XVIII. В оригинала Illyri = Alwarikon. — Pisides, Bellum Avaricum, v. 197
Codd. Βουργ. Chronologica ex Chron. Pasch : I, стр. 693 —23 ноември 602 r. Phocas coronatur; I, стр. 700 — 6 октомври 610 r. Heraclius coronatur; I, стр. 726 — 11 май 627 r. moritur Bonus.)
111
стъпили. Наскоро обаче те пак се явили пред града с големи военни сили и започнали пристъпа си с железни тарани, с изкусно направени прашки и с разни други метателни оръдия; но стените на града устояли. Почти невъзможно е да се мисли, че обсадителите на Солун са дошли от Дакия. По-вероятно е, че те дошли от Македония и спадали към ония племена, за които Йоан Ефески говори, че живеят в римските владения и военното изкуство познават по-добре от римляните.
Осемгодишното управление на жестокия узурпатор Фока било във виша степен нещастно. Персите наводнявали Мала Азия и стояли пред Цариград; аварите и славяните върлували в Европа; към това се прибавили глад и чума. Приемникът на Фока, благородният Хераклий (610—641 г.) искал вече да пренесе столицата на разклатената държава в далечния Картаген. Времето на своето управление той прекарал в походи против персите и арабите тогава, когато според свидетелството на съвременника Исидор Севилски европейските провинции били заети от славяните в 615 г. [51] Славянските преселници се научили необикновено скоро на мореплаване и още в 623 г. споходили Крит и други острови. [52]
В 626 г. Цариград бил подложен на голяма опасност : аварите се явили от Панония, а славяните на полуострова се присъединили към тях. Докато аварите нападали столицата откъм сушата, славяните на ладии, направени от издълбани дървета (μονόξυλα), настъпили към нея откъм море. Ала те не издържали неравната борба с византийските кораби и били изтребени. Властолюбието на аварите разстроило съюза. Славяните отстъпили и аварите, предоставени на своите собствени сили, трябвало да сторят същото. Между падналите под Цариград византийците намерили и много славянски жени. [53]
51. Roncalli Vetust. lat. script. chron., II, стр. 460.
52. Сирийската хроника на презвитер Тома, у Gutschmidt, рецензия върху История на Гърция от Hopf, Leipziger, Centralblatt, 1868, стр. 641. [Превземането на Крит от славяните : А. Wirtch, Aus orientalischen Chroniken, Frankfurt а. M. (Diesterweg), 1894, p. 54 : Anonyme syrische Chronik bis VII Jahrh.; Land, Anecdota Syriaca, I, p. 39 : „a. 623 die Slaven erobern Kreta, die Persen Rhodos”. Друга една анонимна хроника от Адам до 636 г. сл. Хр., по-скоро продължение, в ръкопис следва „Liber chaliforum” от Presbyter Thomas, цялата компилация е може би от него. — Някои отнасят във времето на император Хераклий лъжелукианския диалог Φιλόπατρις. Cpв. R. Crampe, Philopatris, ein heidnisches Konventikel des siebenten Jahrhunderts zu Constantinopel. Halle, Max Niemayer, 1894. Глава 9 : в нея се говори за една кървава баня в Крит. Стр, 39 : Entsanden zwar der Rückkehr der Kaisers nach Constantinopel 622/23 Winter — Frühjahr 623, bescheidene Erwähnung der Scytheneinfälle (гл. 29 Avaren); das cretische Blutbad (гл. 9) 623 nach dem syrischen Presbyter Thomas, Anecdota Syriaca, ed. Land, I, стр. 115 (erhalten nur in einer Bearbeitung des 8. Jahrh.); срв. похода на славяните у Georgios Pis., Heraclios, 2, стр. 75 сл. — В 623 г. славяните посетили Крит и други острови. Сирийската хроника на Thomas presbyter, ed. Land, Anecdota Syriaca, I, 103 ff. (f. 50 ). Cf. Gregorovius, Athen, I, стр. 86 (срв. Виз. Врем., XI, стр. 144). А. Gutschmid, Kleine Schiften, Leipzig, Teubner, V, 1894, № XV. Zur Geschichte Griechenlands im Mittelalter.]
53. [За обсадата на Цариград в 626 г. най-надежден извор е Chron. Pasch., ed. Bonn., 1, стр. 716—726. Най-напред се разправя за персите под водителството на Σαλβάρας при Халкидон.На 29 юни авангардът на хагана, 30 000, на стан при Μελαντίας, римската конница в града. Стр. 717 — настъплението на римските войски. Знаковете с огньове
112
Несполуката под Цариград нанесла тежък удар на аварското господство. Наскоро се повдигнали славяните в Илирик и в алпийските страни. В 600 г. те започнали силно да нападат на Далмация, на която вършели нападения още при Юстиниан, и изтикали много намалелия от аварите римски елемент в крайбрежните градове и острови. Малко по-късно на запад възникнала първата голяма славянска държава : Само съединил под своята власт чехите, словените от алпийските страни и една част от полабските славяни и поразявал както аварите, тъй и франките.
Около половината на VII в. славянското заселване на Балканския полуостров било свършено. След това време вече не се чува за нападения на славяни из отвъд Дунав и Сава : почти всяко кътче на полуострова било заето от тях.
В басейна на р. Сава и по брега на Адриатика, дълбоко навътре в Албания, живели словени, наричани по-късно българи. [54] Романският и трако-илирският народ, който обитавал там от старо време, или бил изтикай в планините, или в низините и се подчинил на славяните. Тузем-
между перси и авари в Συκαί. Изпращането от хагана на патриций Атанасий ἀπὸ τῶν μεροῶν Ἀδριανουπόλεως в Цариград, за да узнае срещу какви дарове цари-градчани искат да се оттеглят аварите; Bonus смъмрил за това Атанасий. На 31 юли аварите нападнали от портата τῆς λεγομένη Πολυανδρίου до портата τοῦ Πέμπτου, другаде хаганът поставил Σκλάβους; „πρῶτου μὲν διὰ πεζῶν Σκλάβων γημνῶν”, δευτέρα τάξις — bδιὰ πεξῶν ζαβάτων (loricati). Вечерта поставили μαγγανικὰ καὶ χελώνας. Пристъпи. 12 аварски πυργοκαστέλλους вьв високи προμαχεὼνες, покрити с кожи (ἐβύρσωσεν) — били подпалвани от лодкарите. Моnoxyla срещу византийските σκαϕακάραβοι. На 2 август византийците изпратили пратеници при аварите, там намерили трима персийски пратеници; те на връщане по море били заловени и избити. Стр. 723. В неделя хаганът дошъл в Χαλὰς, пуснал в морето μονοξύλα, за да прекара персийците, против тях излезли .ό. κάραβοι през нощта, унищожили ги; стр. 724:
Стр. 724 : дохожда Ἑρμίτζις ἔξαρχος Ἀβαρων, разговарят с него за избиванетз на персийските пратеници. Пристъпът на арменци при Влахерна, техните огньове, славянски лодки там, мислили, че там са авари, ἐσϕάγησαν. Славяните, които плавали към хагана, по негова заповед били избити : ἐξέβαλον δε ὅλα τὰ μονόξυλα εἰς τὴν γῆν οἱ ἡμέτεροι. Хаганът изгорил уредите и се оттеглил, според други най-напред си отишли славяните и след това хаганът. Стр. 726 : Bonus се впуснал след хагана, защото досега имал право да говори с него
Bous умрял a. D. 627 (стр. 726).]
54. [Авари и българи : N. Archiv f. deutsche Geschichte, XVI, 1891. Испански писма. Латинско писмо, в което аварският пратеник хвали храбростта на аварите и иска от императора трибут („Rex Avarum” sq.); отговорът на императора, който отхвърля трибута. Испанските работи от византийските градове от тази епоха. W. Gundlach, Der Anhang des III Epistolae Bandes der Monumenta Germ. historica : Epp. ad res Wisigothorum pertinentes. N. Archiv, XVI, стр. 9—48. Споменатите две аварско-визант. писма = Corippus, In laudem Justini, Monumenta Germ., Auct. antiquiss., III, 2, стр. 144—145. Пак там франкски comes Septimaniae през времето на крал Теодорих, на Брухилд, в страната на крал Гундемар : Bulgar (sic) или Bulgarinus, стр. 39, А. 2, за формата на името. Spomencviecé Matice hrv., 1900, Bulić за Солин, стр. 343, нападенията на аварите в 604, 626—639 г.; в 639 г. той е бил вече развалини. Стр. 354 : razorenje Solina (639 г.). Стр. 347 : 605 (recte 603, CILIII, Supl. № 9527), inscr. Jo. patris Marcellini proconsulis (13 aug., ind. VI). Стр. 331 : 3000 inscr., I—VII, S. Salonis.]
113
ците малко по малко се сливали с последните и досега още в езика им са останали явни следи от тоя процес. Гърците се отдалечили на островите и по крайбрежието. Техните градове навътре в страната повечето опустели, жителите им дирели и намирали прибежище в крайморските градове.
Скоро славянските преселници не искали дасе задоволят само с континента. Като се научили на мореплаване, те предприемали грабежи в открито море. В 641 г. славяни, навярно от Епир, слезли на италианския бряг при Сипонт и разграбили Апулия. Айот, херцог беневентски, паднал в борба с тях. [55] При император Константин Погонат (668—685 г.) славянски пирати на леки моноксили, които приличали на „еднодръвките” на по-подирните черноморски казаци, плавали по Йонийско и Егейско море, опустошавайки Епир, Ахайя, Тесалия, дори Цикладите и бреговете на Мала Азия. Един от най-старите арабски летописци (от втората половина на VII в.) споменава вече за русите славяни като за народ, добре познат на неговите читатели.
Главната борба на славяните с византийците се съсредоточила към края на VII в. под стените на Солун. Най-голямото желание на македонските славяни било да подчинят на своята власт тоя прекрасен, знаменит от старо време град. Първото несполучливо нападение те извършили, както бе казано, при Маврикий. Втори път се явили в 676 г. През време на четвъртата обсада на Цариград от арабите огромна маса македонски сагудати, дреговичи, бърсяци, тесалийски велегостичи и епирски войничи обиколили Солун откъм суша и море. Те надошли заедно със семействата и покъщнината си, за да могат, след като превземат града, веднага да се заселят в него; ала като не постигнали целта си, трябвало да се отдалечат. Две години по-късно славяните за трети път се разположили пред вратите на Солун, ала след 30 денонощия склонили ги с подаръци да отстъпят. От 685—687 г. градът бил обсаждан за четвърти път от сагудати, рунхини, дреговичи и стримонски славяни; велегостичите тоя път били на византийска страна. За повод на това последно нападение послужило убийството на Пребъд, княза на рунхините, който, наклеветен от гърците, по заповед на императора бил осъден на смърт в Цариград. Като не били в състояние да превземат града, съюзниците си отмъщавали, извършвайки разбойнически нападения дори до Пропонтида. [56] Тогава им-
55. Не в 622, а в 641 г.; срв. Дринов, Заселение, стр. 131.
56. Šafařik, Památky, II, стр. 206; Дринов, Заселение, стр. 131,151. [Солун, обсадите му от славяните : Хронологията на солунските работи според легендата на св. Димитър у Tafel и Филарет и пр. е погрешна. Голяма част спада в царуването на Хераклий, във времето на обсадата на Цариград в 626 г. и т. н., а не до по-късно време. Срв. моята бележка за Jung, Römer und Romanen? Вж. на стр. 114. — Anecdota litteraria ех Ms. codicibus eruta, Roma, 1774, III — съществувала уж и плоча на Юстиниан II за освобождението на Солун в 688 г. — Wirht, Aus orient. Chroniken, стр. 99 : Die Geogr. Armeniens von Moses nach Patkanien von Anania von Shirag (Shirakatzi), „sie spielt vielleicht auf den Einfall der Slaven an, durch den im Jahre 657 Konstans II von den armen. Grenzen weggerufen ward.” Цитира Gutschmid, Kl. Schriften, III, стр. 332. Jo. Mamiguni von Davon und Sebêos, beide um. 650, Ghewond c. 800 für 632—788, cf. F. Müller, Wiener Zeitschr., f. d. Kunde des Morgenlandes, II, стр. 176. — Пребънд, княз на рунхините : Пребѫндъ. Срв. в Македония Велбужд, според Миклошич от лице Велбуд, респект. Велбѫдъ, в най-южното сръбско кралство Драгобужд от лице Драгобуд. Nota bene : да се съберат примери за имена с прѣ-].
114
ператор Юстиниан II Ринотмет, за да спаси Солун, потеглил с огромна войска за Славиния, както се наричала вече цялата страна от Адриатика до Родопа. Това не било първа експедиция от тоя род. Още в 657 г. Константин II се отправил κατὰ Σκλαβινίας, заловил много пленници и подчинил страната поне номинално. В 687 г. Юстиниан II в своя поход проникнал до околностите на Солун, ала не можал да влезе в града, понеже стримонските славяни задръстили всички проходи със засеки и повикали на помощ съседите си. В околностите на града императорът сполучил — кое със сила, кое с преговори — да се помири със славяните, при което мнозина от тях били преселени от него в малката област Опсикион (Obsequium) [57] в Мала Азия при Пропонтида. Византийците наричали тия колонисти слависиани (Σκλαβισιάνοι); императорите си създали от тях отбрана 30-хилядна войска. Но когато наскоро след това в една война с арабите (692 г.) две трети от тия войски преминали на мохамеданска страна, останалата третина заедно с жените и децата била безчовечно изтребена от гърците.
В Опсикион славяни живеели още в X в. Българите, които живеят сега във Витиния, съвсем не са потомци на слависианите, а са колонисти, преселени в най-ново време. [58] В 679 г. се случило едно събитие, което изменило отново съдбините на полуострова. Пълчищата на неславянските българи преминали Дунав и като съединили различните племена в Мизия в една държава, внесли в разединените славянски области елемент, който им липсвал дотогава — единство.
Нека погледнем сега назад : славянската колонизация наченала в III в. и продължавала почти 400 години. Петдесет- или дори стогодишни преселвания едва ли биха стигали, за да стане толкова съществено изменение на всички етнографски отношения. Славяните се явявали тук постепенно. Изпърво те се заселили като колони между трако-илирите, румъните и гърците, привикнали на римския обществен живот и дали на византийците отлични пълководци. В края на V в. започнало преселване на големи маси с оръжие в ръце. Шафарик погрешно мисли, че славянските семейства никога не нахлували на въоръжени маси в Мизия и в съседните ней страни, а всякога се явявали разделено и мирно, като искали само да намерят удобни за обработване земи и прибягвали до оръжие едничко за лична отбрана. Тоя възглед е много идиличен. В действителност славяните, заемайки полетата на Тракия, Македония, Мизия и Илирия, били същият оня войнствен народ, който през средните векове непрекъснато се борил с византийците и в наши дни неведнъж карал турците да треперят пред него. Същият характер се изтъквал у преселниците, в техните пристъпи на Солун, в грабителските им походи до Средиземно море и в стотици битки с гърците. [59]
57. [Област Опсикион : Θέμα Ὀψίκον y Const. Porph., III, стр. 24.]
58. Šafařik, Památky, II, стр. 207, 248; Дринов, Заселение, стр. 164.
59. Дринов, Заселение, стр. 35, 149; Šafařik, Památky, II, стр. 21, 171. [Войнственост на славяните : срв. Собьестянский, Мурко.]