История на българите

Константин Иречек

ГЛАВА XXVII. България под турско иго през XVI—XVIII в.

Български войнишки села в Балкана, Средна гора и Родопа. — Влашките търговски градове, техният разцвет и техният упадък. — Дубровчани. — Католици в България. — Охридската църква. — Фанариоти. — Тайни съглашения между християнските държави и архиепископ Парчевич. — Австро-турски войни. — Хайдути. — Татари, албанци и цигани

 

Най-печалният и мрачен период от българската история е времето на турското иго от края на XV в. до началото на националното възраждане. Турците се настанили здраво в страната, градове възниквали и изчезвали, гръцкият елемент надделял в църквата и училището, а народният характер от войнствен се превърнал в съвсем противоположен. При това и сведенията ни за този важен период, през който се извършили толкова много и такива дълбоки промени, са крайно оскъдни. България, намирайки се в самото сърце на тъй могъщото тогаз османско царство и откъсната от цял свят, останала незасегната от великото движение, което даде на европейската цивилизация, като почнем от XV в., нови насоки. Чужденци с изключение на дубровнишките търговци нямали право да пътуват по Турция. Турските архиви и досега още са затворени за научни проучвания, а домашните известия, които да се отнасят към тези три столетия, са много редки. Историкът по необходимост, по нямане на други извори, често е принуден да прибягва към приказки и песни.

 

Земите на старото българско царство влизали в административния окръг на румелийския беглербег, който имал резиденцията си в София. Названието Румили, изопаченото Романия, както чужденците наричали обикновено Византийската империя, през турско време означавало целия полуостров освен Босна, поверена на особен беглербег. Румелия била разделена на 26 санджака, [1] които управлявали санджакбегове. Силните

 

 

1. Санджаците били следните : Виза, Къркклисе, Силистра, Никопол, Видин, София, Галиполи, Солун, Кюстендил, Скопие, Трикала, Негропонте с Атина, Морея, Навпакт (Лепанто), Карл-или (Превеза), Янина, Делвино, Авлона, Елбасан, Шкодра, Охрид, Призрен, Вучитрън, Дукагин, Крушевац, Смедерево. На левия бряг турците владеели до 1829 г. Браила, Гюргево, Турнул. Срв. Hadzi Chalfa, Rumeli und Bosna, übers. von Hammer, Wien, 1812. [Турските провинции. Hammer, Staatsverfassung, I, стр. 216 сл.]

 

 

479

 

полунезависими семейства на пашите владеели отделни провинции по наследство (например в Шкодра, Скопие, Татар Пазарджик), тъй като управлението на страната имало повече феодален характер. По-големите военни ленове (спахилъци) се наричали зиамет, а по-малките тимар. В XVII в. в Софийския санджак например имало 337 зиаметлии и 174 тимариоти; в Скопския — 20 зиаметлии и 344 тимариоти; в Къркклисийския — само 1 зиаметлия и 18 тимариоти; в Румелия имало всичко 1075 зиаметлии и 8194 тимариоти. [2] Много християнски семейства, особено в Босна, приели исляма и станали наследствени спахии. Десятъкът от подвластните села заменял военната заплата. Освен това много села като чифлици съставяли собственост на едрите земевладелци, на които те плащали една трета от печалбата. В по-ново време стремежите на спахиите повечето били насочени как да превърнат спахилъците в чифлици.

 

Мохамеданите били привилегированата класа от населението; християните (раята) били всякак притеснявани. Стеснени били в облеклото, нямали право да строят черкви и камбаните от тях били иззети. Отвличането на християнки-девойки под владичеството на турците до най-ново време било най-обикновено явление. Освен харача — личен данък, който се плащал всяка година от всеки християнин, достигнал 14-годишна възраст; освен десятъка от всички произведения и данък върху добитъка над християнската рая тежали още и чокойщина (кулук) на спахиите и всевъзможни произволни берии в полза на пашите и на санджакбеговете. Най-ужасен обаче бил повтарящият се всеки пет години набор на най-добрите 10—12-годишни момчета за еничарския корпус. Градовете се откупували от него с голяма сума пари. Едва в 1638 г. при Мурад IV бил отменен тоя десятък на момчета. [3] Страшни дни преживявали градовете и селата, през които преминавали турските войски. Недействителността на свидетелството на християните и честите смъртни наказания превръщали правосъдието в истинско мъчилище за хора. Няма нищо за чудене, че при такива обстоятелства характерът на мохамеданите станал надменен и горд, докато християните станали боязливи и покорни.

 

Обаче по-лоши времена настанали за християните само тогава, когато мощта на османите почнала да пада. В XVI в., когато властта на султаните била в апогея си, в Турция имало още сигурни права и привилегии, оживена търговия, богати градове, цветущи занаяти, добри пътища и великолепни постройки. Господствуващият турски народ не бил тогава, разбира се, тъй грохнал, изроден и развален, както сега. Църковната и общинската автономия на християните никога не била нарушена.

 

Ясна картина за тези времена представя „Канун-намè” (законни-

 

 

2. Статистика на леновете е дадена у Riccaut, Histoire de l'état présent de l'empire osman, Amsterdam, 1672, стр. 611.

 

3. Zinkeisen, Gesch. d. osm. Reiches, III, стр. 230. Една стара прекрасна българска песен за събиране на деца за еничарската орда е издадена от Дринов в Период. списание, XII, стр. 147.

 

 

480

 

кът) на Румелия, който дава с най-малки подробности финансите, данъците и митата и при това често дава понятия за правните отношения на християни към мюсюлмани. [4] В разни санджаци били в сила разни зако-

 

 

4. Hammer, Des osm. Reiches Staatsverfassung und Staatsverwaltung, Wien, 1815. — [Ахмед I през 1601 г. дал на сестра си десятъка и петината в Силистренския санджак, около 30 700 аспри. — Канун-намé на Румелия. Населението се състояло от : санма, тимарли, имами, шерифи, ямак (помощници на еничарите), багджи (Winzer), курекджи (Pionnier), моселеми (освободени пехотинци), туганджи (Falkenjäger), шаинджи и čakyrdži (Geyer-und Sperberjäger), поданици на мединските и еюбските вакуфи, юрюк вакуфи, поданици на вакуфите на старите султани; в Силистренския санджак поданици на вакуфите на Сулейман паша (Никопол, Силистра), на Орнос бег (!) (Силистра, Никопол), татари (courrier), доброволци (джамбас). Татарите били два вида : джебели татар и мотрас татар. — Поданиците чергари не плащат ресми духан. Циганите плашат десятък на собственика, гдето се намират, остатъкът на чингане-бега; някои от тях са записани като рая, други не (Силистренско). — Подробна спецификация на данъците, кой колко плаща, какво на спахията и какво на хазната. — Синурнамето (Abgrenzungsurkunde über Dörfer) се е издавало само от султана. Било забранено стари пасбища да се преобръщат в ниви. Челтъкджиите (работниците по оризищата) и тусджиите (работниците в солниците) са били освободени от извънредни данъци. — Плащало се 2 аспри за прасетата, които християните колели на Бъдни вечер (бошук — божик), стр. 286. И в Никопол. — Спахиите дават земите под наследствен наем (тапу), ала не и императорските ливади. — Данъци : Поземлен данък на притежателя на тимара 24 аспри мохам. спахии (22 женените мослими в Никополския санджак), 22 юруците и циганите на дьонюм. Десятък (ашър) в натура от хамбара мохам. спахии (от жито, ечемик, овес, просо, памук, коноп, восък, овощия, лозя, мед на св. Илия, зеленчук), градини на дьонюм (и в пари), в Никополския санджак мослимите плащат 4 аспри per Scheffel от градини. Саларие мохам. спахии 1/2 киле от мудд, сиреч от 8 „Metzen 1/2 Metze” жито. Муджерред (ергенски данък) плащат тези мохамедани, които нямат имоти, в началото на март 6 аспри (кому?); туганджиите, шаинджиите и чанирджиите плащат този данък на държавата. Ресми чифлик (Grundsteur) плащат в началото на март на спахиите 22 аспри женените мохамедани, неженените — 8 аспри. В Никополския санджак данък за паша се плаща 36 аспри за стадо овце и 60 аспри за стадо говеда. Ресми духан 6 аспри плащат в началото на март тези, които не плащат десятък, напр. юруците. Данък за овцете, за пчелите, за беглеците, за загубени стоки се плаща на съкровището. Испендже плащат в началото на март немохамеданите 25 аспри (дербенджиите 12 аспри). Брачен данък плащат и мохамеданите, 60 аспри момичетата, 30 аспри — вдовиците, на разни места, християните го плащат на спахиите. Данък за сеното и тревата се плаща 2 аспри, на кола за фураж — 10 аспри, на спахията. Данък за занаят плащат и мохамеданите на спахиите, мохамеданите — 22, християните — 25 аспри. Nota bene, лозята на мюсюлманите плащат 4 аспри per Scheffel Landes (уврат?); плащало се е и ресми чембер (Reifgeld) и мангане акчеси (Pressgeld). В началото на април се плащало за 2 свине 1 аспра, също и за 2 овце 1 аспра, за 300 овце — 5 аспри Hürdengeld. За воденици, които работят цяла година, се плащало 60 аспри, а които работят половин година — 30 аспри. Ветрените воденици (!) плащали 30 аспри. От риболова се плащало 1/4 на фиска и 3 процента от остатъка на спахията. — Кануннаме на пристанищата : Акерман, Бендер, Браила, Тулча, Исакча, Мачин. Дунавските кораби : ладиите (ненаименувани), кючюк донбас, бююк донбас и нассад плащат за влизането си в Дунава мита на спахията при Тулча и Исакча. Плащат се мита в Бабадаг, Хърсово, Силистра (пристанищни и транзитни мита). — Всичката сол идела от Окна, изпращал я влашкият княз. — Привилегии на Анхиало. С ферман от 1566 г. (във времето на Кантакузин) той и 8 околни села, които са произвеждали сол, са били освободени от всевъзможни ангарии и тегоби към Дивана. Такива тегоби към Дивана са били : Würfeln, Festungsbau, Pionnierdienst, Stellung der Söhne zum Janitscharen-Corps, Vorreiten, Treibjagden”. — Пристанища : Кюстендже, Мангалия, Варна, Балчик, Килагра, Галат, Екерне, Мисиври, Сусеболи, Агатополи, Василико. — Ямбол. В него се намирал им-

 

 

481

 

ни, дори мерките за зърнените храни не били навсякъде еднакви. Едно точно проучване един ден ще покаже колко тогавашни институти са били турски и колко предитурски, средновековни. В Търново и в Смедерево мохамеданският началник се наричал дори в сегашния век войвода. Местното християнско болярство изчезвало бавно; най-дълго жупани, войводи и князове се запазили на запад, в Херцеговина. [5] Но и в България, както видяхме, още в XV в., и дори по-късно имало още болярски семейства.

 

По-голямата част от османското царство в Европа била населена от славянски племена. Много славяни чрез приемането на исляма си пробили път към най-висшите държавни длъжности. Впрочем това са били почти изключително бошнаци и херцеговинци, много рядко българи. В XVI в., особено при известния велик везир Мохамед Соколович — хер-

 

 

ператорски сарай, всеки петък ставал пазар, търговецът плащал 2 аспри.— Стр, 299. Никопол. Ако един подвластен от един тимар отиде в друг, притежателят на втория трябва да проучи откъде е, та да уведоми първия притежател или да му го изпрати назад. След 10 години настъпва давност. — Стр. 304. Подвластен, който изостави своята нива, мюсюлманинът плаща 50 аспри, немюсюлманинът — 62. Паричните глоби и ресми сиасет (Executions-Gebühr) са отстъпени на феодала, а не на санджакбега. Данъкът салариé в Никополския санджак е нов! Nota bene налог хумут (хомот?), стр. 305. — В Албания (стр. 326) ящината (Grundstück, бащината?) след смъртта на бащата остава на синовете, ако са останали само братя, тя остава на спахията, който може да я даде другиму под наследствен наем. — Морската търговия : дърва, храни, сирене в тулуми, сапун, вино от Трапезунд и Варна, плодове, ориз, сол, брашно, мед, платове, биволи и волове кавказки. — През митницата на Излаз-Никопол : сол от Влашко, вино, волове, коне, храни, тъкани от Бруса за Унгария и Влашко, лопати и мотики (импорт) за Унгария и Влашко, козяци, килими, платове във Влашко, Zischem (чизми?) от одринска кожа, желязо на пръчки от Солун, вино. — През Видин : роби, сурова вълна, лопати във Влашко, колониал, мед, свине, моруна, солена риба, овощия (фурми, кестени), биволи за Влашко. — Житните мерки и цени са много различни. Едно „киле” в Никопол, Плевен, Расово, Ловеч е 100 оки, във Видин 90, в Търново, Свищов 80, в Разград, Шумен 60 оки, в Ямбол 240, в Кладово 120. — Винен монопол на субашите във Видин, Никопол, Призрен. — Видин. Градините на християните и когато са купени от мюсюлмани, плащат стария данък (стр. 312). Все там се развъждат свине в горите, а конете и добитъкът се изкарват на паша във Влашко. — За харбалиите, данъците (nota bene испендже), асприте пише и Славейков в Наука, II, стр. 465, бележки.]

 

5. Новаковиħ, Српски поменици, Гласник, 42, 1875, стр. 21.— [Кнезе и примикюри във Видинско. — Nota bene обяснението На девтердара, че в Румелия цялата земя е ленна собственост, кълъч. Respice. Срв. безмилостната максима на феодалното право, че „nulle terre sans seigneur”, Gregorovius, Athen, I, стр. 325. — Милићевић, Кнеж. Србија, стр. 985 сл. Покрайнината от Железните врата на Дунава до Тимок, нахиите Крайна и Ключ били в турско време емини на султанката. С особен ферман било установено, че никой турчин не може да дойде тук с подкован кон. В двете нахии управлявали християнски кнезе, които сами събирали данъците и ги предавали след това на султанския бей, който пребивавал в Кладово. Баш-кнезът на Ключ, който имал седалището си в Кладово, често бил сменяван. В Крайна кнезете били наследствени и излизали от рода на Карапанджичите; крайнският кнез имал под своя власт трима бюлюкбашии с 60—80 пандури, всички християни, които пазели границите, за да не влезе в страната никой турчин или хайдутин. Съдийската длъжност изпълнявал баш-кнезът; втора инстанция бил турският войвода. Всичко това изчезнало с появяването на Пазвантоглу.]

 

 

482

 

цеговинец, [6] половината от съвета на везирите се състояла от славяни-мохамедани, които заемали също навсякъде длъжности на беглербегове, капуданпаши (адмирали) и управители на отделни провинции. Към края на сегашния век най-голямо влияние върху султана имали трима велики везири от славяните, между тях българинът Мехмед, човек от долен произход, роден негде между София и Косово поле, дошъл в Цариград като роб, гдето отначало служил на султана като бръснар и постепенно се издигнал до велик везир. [7]

 

Според свидетелството на Павел Йовия (1531 г.) и други, почти целият еничарски корпус говорил по славянски. Според думите на Луиджи Басано (1574 г.) султан Селим II освен турски знаел и славянски език, на който той много държал, тъй като на него говорят, както казва Басано, много народи както в Далмация, Сърбия, Босна, навсякъде в Албания, Тесалия и Пелопонес, тъй и в България, Тракия и Влашко и по-нататък на север многобройните полуци, руси, чехи и краинци. В султанските канцеларии много актове са писани на славянски език с кирилски шрифт. Не без основание забелязва сръбският историк Миятович, че тогавашна Турция със султаните си, които говорели по сръбски, със сърби везири, паши и еничари, е билаг, изглежда, на път да стане мохамеданско славянско царство [?]. [8]

 

Тука понятно става защо Ханс барон Унгнад, по чиято инициатива и с помощта на словенеца Прима Трубер и на много други от Истрия, Далмация и Босна били издадени в Урах при Тюбинген в 1561—1564 г. протестантски книги на словенски и хърватски език с латинско, кирилско и глаголическо писмо; понятно става защо той е можел да храни големи надежди за разпространение по тоя начин на евангелическото изповедание не само между славяните в Хърватско, Босна, Сърбия и България, но и между турците дори в самия цариградски двор.

 

През XVI в. сръбски книги се печатали и в Турция, именно в Шкодра, Белград и Грачанишкия манастир на Косово поле. Тези издания сега са голяма библиографска рядкост. [9] От българите с печатарство тогава се

 

 

6. За частния живот на Соколович (поч. 1579) вж. нашата статия Vaćlav Budovec z Budova v Carihradě (чешки пътешественик), Časopis česk. musea, 1877, стр. 431 и сл.

 

7. Дринов, Период. списание, II, стр. 54.

 

8. Ч. Мијатовић, Пре триста година приг к изучавану извора за историју нашег народа, Гласник, XXXVI; подробно е описано състоянието на славяните на Балканския полуостров през ХУI в. въз основа на описанията на пътешествия и на венециански донесения. — [Еничари. Че Павел Йовий се е излъгал досежно езика, на който са говорили еничарите, вж. Zinkeisen, 3, стр. 240, № 2 (?). — Бохоричова словенска граматика. Slavice говорят и турците и „praetoriani videlicet milites, quos Janizaros appelant”. „Estque haec nostra lingua in Turcico imperio ades celebris et usitata, ut patriam et Turcarum ïinguam celebritare et usu fere obscuravit.” Кирилската ортография „qua utuntur hodie in aula Turci imperatoris et maxime praetoriani milites, quos Janizaros appelant; item Bossnenses, omnes, Ruteni et Moschovitae”. Вж. Dobrovský, Slavin, 1808, стр. 19, 33.]

 

9. Шафарик за старославянските печатници, Serb. spisy, III, стр. 24—260 и Gesch. des südslaw. Literatur, III, стр. 249—296. Една книга, напечатана в 1539 г. в Грачаница, е описана от Новаковиħ, С археолошке изложбе у Юцеву, Београд, 1874. В статията Stara štampanja za Bugare (Rad jugosl. akad., 37, стр. 29—32) Новакович доказва, че Божидар Вукович (поч. 1540), основател на сръбския печат, е печатал във Венеция също и за българите. Изданията на Крайков са сръбски.

 

 

483

 

занимавали само Яков Крайков от София; заедно с Йероним Загурович от Катаро той издал във Венеция в 1569 г. Псалтира, а в 1570 г. — молитвеник.

 

Интересно явление от този период били привилегированите общини на българите християни. Такива имало няколко категории — войници, мартолоси, соколари, дервенджии. Техните селища са запазили известна самостойност и затова в най-ново време те станали центрове на новобългарско движение. Войнишките села, които били длъжни да изпълняват военна служба, се ползували поради това с големи предимства; по турски те се наричали войник-куралери (села на войници), по български и досега — войнишки села. Те се намирали по планинските долини на Балкана, Средна гора и Родопа. По-значителни от тях са : Копривщица, Панагюрище, Котел, Жеравна, Градец, Ямбол, Сливен; по-нататък Цепина, Белово; към тях принадлежало с. Конаре при Татар Пазарджик, на което село били поверени султанските конски заводи. Други, изглежда, имало около Къркклисе (Лозенград) и по планинската страна около София.

 

Жителите, които се подчинявали под известни условия, живеели независимо под управлението на своите войводи или князе, не плащали почти никакви данъци, били освободени от всякакви тегоби и имали право да носят разноцветни дрехи. От година на година те извеждали няколко хиляди души, от които, без да получат заплата, една част, въоръжени с копия и боздугани, придружавали обози, копаели окопи, гледали коне, сечали дърва и изпълнявали други работи; друга част в самия Цариград отглеждали султановите коне.

 

Институтът войниклък просъществувал почти 300 години. Учреден бил той от султан Мурад I (1362—1389 г.) по съвета на румелийския бег-лербег Тимурташ. [10] Сърбинът Михаил Константинович, който служил през 1455—1463 г. в еничарския корпус, в мемоарите си пише : „Има също някои свободни християни, които никому нищо не плащат, но затова пък не получават и никаква заплата; те се наричат войници, услужват на господаря и ако потрябва, водят императорските коне.” [11] Привилегиите им са изложени в „Кануна на войниците” (в Румелийския канун). Всеки войник стопанисвал свободно от данъци парче земя, наричано бащина, не плащал за себе си нито харач, нито десятък, нито данък за добитъка и бил

 

 

10. Hammer, Gesch. des osman. Reiches, I, стр. 182.

 

11. Михаил Константинович, гл. XLV (полският оригинал е напечатан в 1828 и 1857 г., старият чешки превод в 1565 и 1581, сръбският на Я. Шафарик в Гласник, XVIII). — (Войници. Hammer, Des osm. Reiches Staatsverfassung und Staasverwaltung, Wien, 1815. Kh. I, стр. 413. Канун на войниците. Надминалите искания брой войници, придадени на спахиите, плащат испенджé (Sklavengeld), глобите, данъка за овце и пчели на спахията. Войнишките земи трябва всякога да се дават само на войници. Войникът не плаща десятък за войнишката земя, обаче плаща за другите земи, които обработва. Синовете, братята и родът му плащат харач и испендже на глава, обаче не толкова, колкото подвластните на спахиите. Защита на войнишките земи срещу мюсюлманско обсебване. — Стр. 407. Войници, които обръщат необработена земя в лозя, плащат десятък от гроздето на спахиите и не бива да го отказват.]

 

 

484

 

свободен от всички „работи”. Ако ли войникът обработвал освен своята бащина и друго парче земя, за него трябвало да плаща харач и поземлен данък; също и стадата му били обложени с данък, ако са над 100 брави. Братята му, синовете му и неговият род плащали умерен харач. Глава на едно войнишко село бил джерибашията или чарибашията, също войник, който заедно с това изпълнявал длъжността на съдия и вземал в своя полза наложените глоби и данъка върху виното. Спахиите и санджакбеговете нямали право да се месят във войнишките работи. Всеки трима войници образували група, един от която всяка година отивал на служба, тъй че всеки един от тях се редувал през две години. Освен същински войници имало още и свръхкомплектни, които нямали такива привилегии и били подчинени на спахиите.

 

Пътешественикът Дерншвам в 1553 г. срещнал около Ниш една дружина войници, въоръжени с къси копия и отиващи за Темешварския лагер. Герлах в 1578 г. видял в Цариград няколко хиляди войници, които съобразно със задълженията им дошли през април и със свирня на кавали и гайди и с ръченици и песни минали по целия град, като събирали при това пари; на празника Св. Георги те тържествено извели султанските и везирските коне по ливадите, гдето те ги гледали в течение на четири месеца и косели сено за през зимата. [12] Макар и по-късно привилегиите на войниците съвсем да изчезнали, обаче чак до 1840 г., па и до съвсем неот-

 

 

12. Hammer, Osm. Staatsverfassung, I, стр. 309, 407, 413, 495. Gerlach, стр. 54, 487.— [Стр. 309. Истинският канун на Селим и Сюлейман II : нередовните набори войскови колари — (Militärfuhrleuten) християни не плащат нито харач, нито испенджé, нито десятък, нито данък за овце, ако имат по-малко от 100 овце. Техният свободен имот се нарича ящина (бащина), за останалия плащат „Grundsteuer, Zehent und Salarije”. Били са освободени от всички тежести към Дивана. Всяка година поред са отивали във войската. Санджакбеговете и субапгиите не могат да ги използуват за Gerstenwürfeln, за коситба на ливади и други ангарии. Ако се откажели да отидат на война и да служат в императорските обори, плащали глоба 500 аспри. Наредби за глобите и телесните наказания. — Всеки 3 войници образуват ямак, единият е на служба, двамата остават в къщи. И тримата плащат годишно 16 аспри кундер акчеси, този, който е на служба, още 6 аспри за хазната (Kammerbeutel). Ако единият е болен или умрял, веднага се замества с друг. — Ако освен своята освободена земя обработва ѝ други земи, плаща 50 аспри десятък, 12 аспри тревнина, 25 аспри испендже. Ако е женен и живее с баща си, 50 аспри не се плащат; ако е ергенин, плаща само испендже. — Има два вида войници, истински и свръхщатни (севаид). Данъкът за виното и съдовете от първите се събира от техните господари, севаидът отива в хазната (Kammerbeutel). — Стр. 495. На Гергьовден (началото на пролетта) конете от императорските обори се извеждат с особена тържественост на ливадите — на едномесечна паша. Войниците вече няколко седмици преди това заминават за Цариград. Обикалят града и предградията със свирни и танци, събират пари.— Дерншвам през 1553 г. срещнал пред Ниш „Ratzen mit tarda (къси копия) — zogen von Temesvar — waren Woinitzi, d. i. solche leut, die Ross warten, schanzen und Lagererleit thuen”. — Zinkeisen, 3, стр. 270. „Woinak”, български селяни, никакви наемници, само освободени от данъци и снабдени с привилегии, които били установени в особен канун. Между другото те надзиравали конете на султанските обори през време на паша; всяка година много хиляди българи през април заминавали за Цариград, гдето те след тържественото заминаване на паша оставали четири месеца не само да гледат конете, ами и да приберат в складовете на сарая сеното за тях през зимата. — Georgievitz у Sansovino, 38 v. Essi bon hanno altra paga dal Turco se non che non pagano nè tributo, nè decime.]

 

 

485

 

давно време всяка година няколкостотин души дохождали в столицата под предводителството на чарибашиите си да пасат султанските коне и да косят сено. Един от тях с лисича опашка на шапката си обикновено носил пред тях като знаме къс червено сукно с образа на полумесеца.

 

Копривщица (по турски Авраталан), най-главното войнишко село, е разположено в Средна гора, при изворите на Тополница, на разстояние 10 часа път от Пловдив, между високи планини. [13] През време на старото царство тук се ширили само разкошни ливади, а на мястото на днешното градче се издигала гъста гора. След падането на царството овчарите описали пред околните боляри Копривщенската долина като отлично място и вярно прибежище, поради което там се поселили много семейства от Златица, Пловдив и други градове. Между поселниците имало и една богата болярка от с. Рила. Тя отишла при султана в Одрин (това било значи преди 1453 г.) и измолила от него ферман, чрез който ѝ била дадена властта над Копривщица заедно с големи привилегии, като например постановено било никой турчин да не минава през това място на кон. В този ферман Копривщица се споменава с турското ѝ име Авраталан (женско поле). Болярката била известна между съгражданите под името султанка, а потомството ѝ се наричало Султанековци. Формата на управлението в колонията била аристократическа. Преданието разправя, че копривщенци със своите червени дрехи, високи калпаци, разкошни коне и добро оръжие придобили голям авторитет, обаче всичко това са вероятно тъмни спомени за старобългарското болярско време. Копривщенски войници са ходили в редовете на турската армия до Офен и Виена. В къщи главното им занятие било скотовъдството; те чергарували със стадата си по цяла Тракия, носели оръжие, ходели на лов и живеели свободно, без да плащат големи данъци. В онова време населението на Копривщица било над 10 000 души. Силата на фермана обаче се намалявала, а произволът на чиновниците расъл, докато Балабан юнак, прочут между турците поради храбростта си във войните с австрийците, не измолил за родния си град нов ферман, който вероятно и сега още се намира в Копривщица. Във фермана било наредено, че Копривщица е подчинена непосредствено на султана и че тя с изключение на вноската в полза на цариградската Фетхи джамия е свободна от всякакви данъци; че местните началници имат право да носят особени шапки и че там ще живее само един турски чиновник, подчинен на тамошните началници. Обаче пловдивските паши сполучили да обърнат в нищо и този ферман. Кърджалийските смутове докарали неизказана злополука за цветущото балканско градче. Три пъти (за пръв път в 1793 г.) Копривщица била опожарявана и обръщана в пустиня. Много труд струвало на правителството с обещания на награди и със заплашвания да накара жителите да възстановят селището. Сега в Копривщица, която е прочута като родно място

 

 

13. Отлично описание и историята на Копривщица дава Христо В. Пуляков в бълг. списание Български книжици, 1866, II, стр. 262—266, III, стр. 9—15. За названието срв. стр. 72, бел. 6.

 

 

486

 

на много видни български писатели, учители и търговци, има около 1110 семейства (венчила).

 

Главното знаме (баш байрак) на войниците от Пловдивската област се е развявало в градчето, наречено Панагюрище или Панигюрище (по турски Отлуккьой, ливадино село), [14] което се намира на осем часа на север от Татар Пазарджик при р. Луда Яна, в една висока долина на Средна гора. Според преданието Мохамед II, след като завоювал Цариград, преселил от Ямбол 240 семейства на това място, гдето от старо време ставал панаир (панагир, πανήγυρις); към тези поселници се присъединил много народ от околностите. Жителите отначало пращали войниците си на война, а по-късно (до 1840 г.) на брой 33 души отивали в Цариград да гледат султановите коне. В града им турчин не смеел дори да пренощува. През кърджалийско време, в началото на сегашния век, Панагюрище било почти съвсем разрушено от разбойнишки шайки. В това време Хасан Каваназоглу, татарпазарджишкият бег, с коварство отнел на панагюрци златния ферман, който им потвърждавал войнишките права. В епохата на новобългарското възраждане панагюрци се отличили със силно проявения си патриотизъм и със стремеж към образование и свобода. В 1875 г. в Панагюрище се наброявали до 1500 къщи и 11 000 жители изключително българи. През събитията в 1876 г. Панагюрище играело първа роля : то било център на българското въстание, което завърши с известните злодейства, кланета и със съвършеното съсипване на Панагюрище.

 

Котел (тур. Казан) се намира при важния балкански проход между Шумен и Сливен; на разстояние около 15 мили от морето, и е основан вероятно около 1545 г. от бежанци из околностите. На жителите, въоръжени със сопи и с копия (харби), под командата на родни войводи и князе било възложено да пазят тамошния проход. Събирането на данъците било дело на войводата. На турците било забранено да се заселват в Котел. Във време на война специален правителствен чиновник наблюдавал, щото там да не спира и да не нощува турска войска. Обаче поради честите нарушения тези привилегии на практика изчезнали. Котленци съумели да се защищават от кърджалиите. В Котел, който, както и двата по-горе споменати града, е имал голямо значение в новобългарското движение, наброяват сега до 1120 къщи; жителите му (около 10 000 души) с изключение на 500 мохамедански цигани всички са българи. [15]

 

Интересна съдба имала често споменаваната в средновековната българска история непристъпна планинска местност Цепина в Родопа. Условията, при които, както разказахме по-горе, Цепина се покорила на турците, били строго съблюдавани до средата на XVII в. През времето на големия глад в Родопа Мохамед IV се готвел за нов поход в Кандия

 

 

14. В. Чолаков, Описание на село Панагюрище, Константинопол, 1866, 14 стр.; Захариев, стр. 39, 79; Дринов, Болгария накануне ея погрома, Слав. сборник, II, СПб, 1877.

 

15. Браил. Период. списание, V и VI, стр. 35. Д-р Богоров, Описание на село Котел, в. „Български орел”, 1846, № 1.

 

 

487

 

против венецианците. Шестима паши тръгнали от Пловдив през Пещера за Македония. Неочаквано великият везир Мохамед Кюприли (1656—1661 г.), родом албанец, нахлул с много еничари в Цепина, разположил се на лагер при Костантово, повикал при себе си всички свещеници и старейшини, оковал ги във вериги и им казал : „О, вие изменници! Великият ни падишах Али Осман ви бе обикнал и заради това само вие не плащате никакви данъци, а само помагате, когато потрябва, на нашите войски. Ние ви обичахме тъй, както обичахме своите еничари, а вие сте намислили да вдигате глава против нашия султан!” Тогава му отговорил бан Велю, чието име носи и досега още една баня в Цепина (Вельова баня), и протопоп Константин : „Честити везире! Нашите момчета още недавна се сражаваха в султановата войска в Тунис, Триполис и Египет; какво страшно сте узнали за нас?” Но везирът възразил : „Вие лъжете! Получих известие от Карабаши в Пловдив” (т. е. от гръцкия митрополит Гаврил). Тогава те казали : „Той няма власт над нас и понеже не му плащаме никакви данъци, то той ни е оклеветил.” Разсърденият везир викнал към еничарите да изколят гяурите; тогава имаминът Хасан ходжа излязъл напред и им измолил живота при условие, че те ще приемат мохамеданската вяра. И наистина на връх Св. Георги банът и протопопът заедно с всички свещеници и старейшини приели исляма, а след това везирът си тръгнал по-нататък през Разлог за Солун. Хасан ходжа с четирима другари вече към август обърнал в мохамеданство цяла Цепина. Останалите верни на Христовата вяра трябвало да бягат по планините, гдето си основали нови села : Каменица, Ракитово и Батево по Стара река. Хасан поръчал да докарат на товарни животни храни от Пазарджик, изсипал ги в Константово в черквата и раздал на всяка помохамеданчена къща по два шиника просо и по толкова ръж. Под предводителството на ходжата новите привърженици на исляма били задължени да разрушат всички християнски храмове от Костенец до Станимака, всичко, както се разправя, 218 черкви и параклиси и 33 манастира. На Петковден се получил султански ферман, според който цепинските българи-християни се изключват от военна служба и се приравняват с раите („да се съберат българите, та да станат рая, да дават харач и верим и да ходят на ангария и само турците да отиват на войска”). Цепинци вероятно още през време на походите се научили от турците на много неща, което ги подготвило да приемат исляма. И сега още те пеят български песни и живеят по старите си родни обичаи; макар и да са фанатични привърженици на пророка, все пак малцина от тях говорят турски. [16]

 

За другите войници за жалост нищо не можем да кажем засега освен това, че потомците им и досега се отличават с храброст, енергия и патриотизъм.

 

 

16. Една стара бележка за падането на Цепина на поп Методи Драгинов от Корова в един пергаментов требник у Захариев, стр. 67. В седемте цепински села сега се броят 850 къщи с 2800 българи мъже, както християни (730 мъже в Каменица и в Ракитово), тъй и мохамедани (в Дорково, Костандово, Корова, Лъджене и Баня). Освен това живеят още 300 души цигани.

 

 

488

 

Подобни на войниците били също споменаваните от Константинович християнски марталуси (по гръцки — арматоли), върху които, на брой няколкостотин души, се възлагали длъжностите на пограничната стража с месечна заплата. Въоръжени били със саби и с копия. Капитаните им често се побратимявали с клефтите. Прочутите по цял свят сулиоти в Епир първоначално били такива арматоли. [17]

 

В България марталуси имало във Видинския санджак при Ртан (сега в Сърбия), в Баня и в долината на Църна река (Църни Тимок); там те били длъжни да пазят страната от отвъддунавски хайдути, които правили там своите набези.

 

Трети привилегирован разред били соколарите (соколници, дуганджии). Привилегиите им били твърде сходни с предимствата на войниците, само че вместо полската служба те били задължени от всяка къща да доставят всяка година по един ловджийски сокол. Дуганджийските села, управлявани от свой дуганджибаши, били пръснати навсякъде по Балканската и Дунавската област. [18]

 

От войниците трябва да се отличават дервенджиите — пазачи на проходите. Обдарени с особени фермани, те плащали половин харач и малък данък върху зърнени храни, били освободени от всички „работи”, а в замяна на това длъжни били да пазят опасните места по пътищата. Там те седели в колиби, покрити със слама, и като забележат някого в гората или по пътя, биели тъпани; ако забелязаните хора са разбойници, с продължително биене на тъпана вдигали накрак цялата околност. Казват, че дервенджиите били въведени от Сюлейман I. Те се намирали навсякъде по полуострова; още през миналото столетие дервенджии имало в Източния Балкан. [19]

 

 

17. Hopf, 86, стр. 90. — [Мартолози. В Банския дистрикт, Видински санджак, имало 2 6 еничарски синове като мартолози срещу заддунавските разбойници, които били освободени с царски фермани от всички ангарии, пионерни служби и доставяне на хра на (стр, 319). — Мартолози в дисктрикта Черна река срещу кучайнските хайдути, които пролетно време дохождали от Заддунавието, като опустошавали от планината Кучайна селата и пленявали. 31 мъже мартолози. Подробните привилегии на банските мартолози у Hammer, Osm. Staatsverfassung, I, стр. 321.]

 

18. [Туганджиите, шаинджиите и čakyrdži'ите (Falken-, Geyer- und Sperberjäger). Нещо подобно като у войниците е и за тях. Според кануна за Видинския санджак (Hammer, Osm. Staatsverfassung, 1,стр. 318) те не плащат харач, нито испендже, нищо и за ящина, също тъй нищо и за овце под 100. Каквото е обработено повече от ящината, подлежи на данъци. Освободени са от ангарии и тегоби към дивана. Плащат годишно един со кол или 300 аспри възнаграждение. Глобите получава туганджи-башията. Братята и децата са освободени. Вж. по-предните санджаци. Вучитрън.]

 

19. Hammer, Osm. Staatsverfassung, I, стр. 319, 321 (марталуси), 284, 304, 914 (дервенджии), 318 и т. н. (дуганджии). — [Дербенджилер Hammer, Osm. Staatsverfassung, I, стр. 284. В Силистренския санджак дербенджиите плащат 12 аспри испендже. — Стр. 304. В Никополския санджак, ако бият тъпана на едно място, броят 30 къщи, ако го правят на две места — 60 къщи, на три — 90. Дербенджиите тук плащат само 12 аспри испендже, 1 „Metze” (киле) ечемик и толкова пшеница.Освободени са от всички тегоби към Дивана. От тях не може да се вземе нито сено, нито слама, нито хляб, нито пиле. Мнозина имат писани царски фермани, в които им е възложено пазенето на проходите. Същото е и във Видин (стр. 314). За Албания срв. Heerstrasse.]

 

 

489

 

Мохамеданите българи сега се наричат изобщо помаци (предполага се — от помагач). Според мнението на Захариев помаците в Родопа и в Македония били обърнати в мохамеданство в 1495 г. при Баязид II едновременно с бошняците, обаче писмено доказателство за това няма. [20]

 

Видяхме, че в трите главни войнишки пункта през турската епоха загинали много градове, а на тяхно място възникнали нови. Нека при това отбележим, че средновековният Червен е загинал и на разстояние половин ден път от него възникнал на дунавския бряг новият Русчук (Русе); че намиращият се близо до развалините на Преслав гр. Шумен (по турски Шумна), който по време на завоеванието на страната имал всичко 800 къщи, през XVII в. наброявал вече 4000—5000; че новият град в Добруджа Бабадаг вече в XVII в. имал 22 махали [21] и че жителите на старото Жеглигово в Македония напуснали града си поради нездравословното му положение и се поселили на един час оттам в с. Куманово.

 

По своето бързо издигане, бляскавия разцвет и печалния край са забележителни четири влашки (румънски) търговски града, които са възникнали през време на турското владичество и загинали през времето на кърджалиите.

 

Първо място между тия градове държал Мосхопол (или Воскопол). който се намирал в Средна Албания на южната покрайнина на богатата с езера Корчанска котловина, на около два часа западно от гр. Корча, и се отличавал с разкошна околност и с чист планински въздух. Макар преданието да отнася основаването на този град към началото на XVI в., обаче ние още през втората половина на XV в. в местността Велики Девол намираме разрушения гр. Вескоп, който, разбира се, е същият Воскопол. [22] Макар гражданите му, които се занимавали главно с керванна търговия, да били всички румъни, като писмен език им служил гръцкият. С гигантски крачки вървял Мосхопол към уголемяване, разбогатяване и образование. Цялата търговия на Албания, Епир и Македония била съсредоточена в ръцете на „москополци” и москополски търговци отивали до Венеция, Виена и Липиска. В началото на миналия век там имало не само прочуто училище, но и гръцка печатница; книгите, напечатани παρὰ Γρηγορίῳ ἱερομονάχῳ τῷ Κωνσταντιν/δῃ ἐν Μοσχοπόλει (1740 и сл.), сега са много редки. Тази метрополия на влашките търговци, в това време най-образованият от вътрешните в Турция градове, имала тогава 12 000 семейства, а според други сведения — 40 000 жители; тя била и лятна ре-

 

 

20. [Помаци. За родопските помаци вж. Пер. списание, X, и нашия пътепис. За ловчанските помаци също в пътеписа. Acta Bulg. eccl. за единични българи мюсюлмани в павликянските села — станали постепенно мнозинство. — Срв. Hahn, Alb. Studien, I, стр. 36, 82, за разпространение на исляма в Албания през XVII и XVIII в. — Nota bene, ислямът в Крит след 1669 г. — Анализът на турския елемент. Nota bene турските имена, пренесени от Мала Азия, срв. Таушан тепе, Боз даг и т. н., fac collectionem. — Описание на Скопие и т. н. от руския пленник, който около 1700 г. бил из цяла Турция. Издание Палест. общества в С.-Петербург. Дринов в Пер. списание, 31, стр. 16.]

 

21. Hadži Chalfa, Rumili, стр. 36, 44.

 

22. Мусаки у Hahn, Drin und Wardar, стр. 292.

 

 

490

 

зиденция на бератските и драчките (Дурацо) митрополити. Но ето появили се кърджалиите, разграбили керваните и всели страх в града. Мусакийският бег за защита на града преместил една орда албански наемници; това обаче само ускорило съсипването на града. След 10-годишни грабежи и пожари Мосхопол изчезнал от лицето на земята. Сега това село е с около 200 къщи! Жителите се пръснали по цяла Албания и Македония; погърчените власи в Битоля, Прилеп, Велес, Пловдив, Одрин, Серес и в родопска Пещера всички са мосхополци. [23]

 

Почти едновременно с Мосхопол възникнал и Арбанаси, по гръцки Ἁρβανιτοχώρη по турски Арнауткьой, на едно здраво плоско високо равнище на разстояние 3/4 часа североизточно от Търново. И тук също имаме бързо въздигане, богати търговци, прекрасни манастири, черкви и къщи. Ако се съди по развалините, още преди 100 години тук е имало до 1000 къщи; сега обитаваните са само 160, в това число 38 турски. Арбанаси също е бил център на пътуващи търговци, които търгували главно с добитък с Влашко. Жителите, преселници главно от Епир, повечето говорили на гръцки; за това свидетелствуват многото, но още не напълно събрани надписи. По къщите тук-таме попадат гръцки книги, между другото и най-новите копия от повестта за Александър. Епископите търновски, ловчански и русенски, а също и таксидиотите на Синайския манастир тук имали лятната си резиденция. Влашките Бранковановци произлизат от Арбанаси; къщите им служат сега за лятна резиденция на търновския митрополит. Много влашки болярски семейства още през миналия век тук са летували; и досега още много едноетажни, здраво построени къщи със сводове и с камини носят имената на Бранковановци, Кантакузеновци, Филипеско. В 1798 г. почти цялото Арбанаси било превърнато от кърджалии в купища развалини. Населението избягало главно във Влашко. За

 

 

23. Поп Константин, Ἐγχειρίδιον περὶ ἐπαρχίας Φιλιππουπόλεως, Виена, 1819, стр. 43, говори, че в Пещера (или Περιστερὰ) има μέτοικοι ἱκανοὶ ἁπὸ Βοσκοπόλεως. В 1819 г. там имало 600 къщи, 2/3 християнски; а сега (Захариев, стр. 27) в Пещера има 780 къщи, от които 500 български и 50 румънски. За гибелта на Москопол вж. Pouqueville, Voyages de la Grèce (Paris, 1820—1825), 3, стр. 45 и сл. Срв. D. Bolintineanu, Caletorii la Românii di Macedonia, Bucuresci, 1863. — [Москопол. Pouqueville. Voyages de la Grèce, 3, стр. 45 сл. Воскопол в средата на XVIII в. имал 40 000 жители, а през 1788 г. с 1/3 повече. Училища, цивилизация. Орди от даалии и кърджалии commencèrent à détrousser et à assassiner les caravanes. Мусакийските бейове изпратили „на помощ” гарнизон в Москопол. Dix ans de dévastasions, de rapines et de guerres; Voschopolis disparut de la surface d'Albanie. 200 cabanes; les vastes décombres, qui attestent encore sa splendeur. Всички села наоколо били опожарени. Tombeaux. — Сам той не е бил там. — Според D. Bolintineanu, Caletorii la Românii di Macedonia, от москополски произход били виенският банкер Сина, унгарск. семейство Mocsónyi, седмиградският епископ Шагуна; македонорумъните изобщо, щом отидат в чужбина, лесно губят народността си. — Sathas, Bibl. graeca, стр. 491 : Дионисий Μαντούκας μητροπολίτης Καστορίας бил родом от Μοσχόπολις Македония; 3500 Ἰωάννης Χαλκεὺς μοσχοπολίτης ἱερεὺς, и двамата учили в Италия (Венеция). Навярно в XVII—XVIII в. (respice). — За Москопол много подробни известия има у G. Weigand, Von Berat über Muskopolje nach Gjordscha, Globus, LXI, 1892, № 24, c илюстрации. Там се говори и за печатницата. — Voskopula новогръцка овчарка. — Д. Агура. В Румънска Бесарабия във Волконещи и Каракурт имало преселници от Москопол в Албания.]

 

 

491

 

сегашните жители, които, както се разправя, са повечето преселници от Герлово, разказват, че по-скоро жените, отколкото мъжете са потомци на старите жители на града; впрочем неотдавна умрял един стар човек, който говорел само по гръцки. В семействата говорят на гръцки език с голям примес български и румънски елементи. [24]

 

Селата Бей Арнаут и Кара Арнаут са разположени на юг от Разград, близо до железопътната линия от Варна за Русе. Жителите, които говорели на албански, български, а също и на румънски, били, както разправя преданието, поселени от някой си албански спахия, разградски губернатор, който построил там джамия. Те били част земеделци, част скотовъдци и се ползували с големи привилегии, например забранено било да се настаняват у тях войници на квартира. През кърджалийско време повечето от тях се пръснали по Влашко, в Шумен и Ескиджумая; но най-голямата злополука постигнала арнаутите в 1810 г. през време на Руската война. И сега още, макар и рядко, там може да се чуе албанският език. [25]

 

Крушово, най-новото от тези влашки селища, е на шест часа западно от Прилеп до една стара крепост в планинската котловина. То било основано в 1740 г. от влашки планинци от Николица или Никопол в Албания, които, бидейки изгонени от албанците, потърсили прибежище най-напред в Битоля, но бягайки от тамошната блатиста местност, отишли по-нататък и се поселили в Крушово. Неизвестна ни е съдбата на този град през кърджалийско време. Макар че крушовски търговци дохождали във Виена и крушовски куюмджии (майстори на сребърни неща) пътували по цяла Турция, при все това този град с 1400 къщи бил открит за Европа от Хан едва в 1858 г. [26] Толкова слабо даже в наше време били познати турските вътрешни области! Жителите повечето били румъни (търговци, златари, шивачи); от тяхната среда се издига едно по-рано чергарско влашко племе със своите богатства и особени носии. Освен това тук жи-

 

 

24. Интересни подробности за Арбанаси съобщи Славейков в цариградското „Читалище” 1873, стр. 488—493. Срв. Kanitz, II, стр. 52. Много ми разказва един младеж от самото Арбанаси. Ето образец на тамошното наречие : горча — круша (макед. корче), плеко (πλέκω) — плета, сапунизо — мия, чапизо — копая, лоязо (λογίαζω) — смятам, мислязо — мисля, шетизо (шетам) — разхождам се, дулос (дол) — долина, че паноче като (ἄνω κάτω) нагоре-надолу, огнища (огнище) и т. н. Още в 1794 г. там са живели : фамилиите Вакареску и Филипеску, изгонени от Влашко (Janaki Vacarescu. Спомените му у Papiu Ilarianu, Tesauru de monumente istorice pentru Romania, Bucuresci, 1863, II, стр. 288 сл.). — [Арбанаси. Kanitz, 2, стр. 52. Arbanasi 122 bulg., 38 türkische Häuser ungef. 1400 Einwohner. Prächtige Gärten, alte Kirche, Frauenkloster. 3/4 St. von Trnovo. Häuser der wlach. Kaufleute, errinnem an die Castelli Ober-Italiens, einstöckig, Gewölbe im Innern zierl. Holzschnitzereien, Decken, Kamine in Stucco, Häuser Brankovan, Trandafil, Kantakuzen, Bratiano, Giordaki Filipesku.— Namen. Jetzt bulg. Besitzer. — Мемоарите на Janaki Vacarescu, писани в 1794 r. Istorie sult. Ott., ed. P. Ilarianu, Tesauru, II, стр. 234—302. През годините 1788—1794 Вакареску като изгнаник е бил в Турция, а семейството му в Търново и в Арванитохори. Други боляри Филипесковци също били изгнаници в Турция.]

 

25. Какъв е произходът на албанците-християни, пръснати по Бесарабия (напр. в Каракурт и Волконещи при Болград) — не ми е известно. Вероятно от К. и Б. Арнаут.

 

26. Hahn, Reise von Belgrad nach Salonik, стр. 180. — [Крушево рум. Kursovă, Krusovă. Имал уж 2000 къщи и около 300 семейства мияци.]

 

 

492

 

веят т. нар. мияци (българи от Дебър) и албанци християни, каменари, шивачи, градинари. С разбойнишките албански околни села крушовчани живеят в постоянна вражда.

 

След падането на старото царство венецианците и генуезците наистина не изгубили свободите си, обаче не могли да издържат конкуренцията на дубровчаните, които в скоро време взели цялата вътрешна търговия в свои ръце. От турските султани, с които дубровчани от 1365 г. поддържали дружески връзки, те получавали грамоти за привилегии на сръбски език, за което плащали всяка година „харач” 12 000 венециански дуката. Те свободно живеели в градовете, безпречно изпълнявали своето богослужение и пътували с кервани по цялата държава. Мито (2 %) плащали само в имперските градове Цариград, Одрин и Бруса, а по-рано също и в Пловдив и Кратово. Много родени православни, за да си осигурят свобода и безопасност, ставали католици и заедно с това и поданици на Дубровник. Дубровнишкият флаг се развявал по всички морета, техните колонии, консулства и фактории се срещали по всички градове на Изток. Разцветът, до който достигнала южнославянската (сръбско-хърватската) поезия в Дубровник, доставил на тоя град името южнославянска Атина. Обаче едно страшно заметресение през 1667 г. в един ден само лишило Дубровник от неговата мощ и слава.

 

Дубровнишки колонии [27] още от старо време имало във всички сръбски и български градове, например на Дунав в Белград, гдето в 1552 г. дубровчанинът Троян Гундулич имал дори сръбска печатница, в Русе, Силистра и особено при устията на Дунав. Главен техен център там бил Бабадаг, в който имали и своя енория, свещеникът на която ходел също в Исакча, Измаил, Тулча, Бендер и Килия, за да служи литургия за тамошните търговци на удобен за пренасяне олтар. Дубровнишкият посланик Матей Гундулич казва, че тамошните колонисти много строго следели за свещениците си да не встъпват в „pratiche disoneste con le donne de Turchi” и да не произвеждат съблазън за съотечествениците си. В източната балканска област дубровничани живеели във Варна, Шумен, Пазарджик (Добрич) и особено в Провадия, гдето те имали стара своя черква със сводове. Големи дубровнишки общини имало в Одрин, където се събирали търговци от Румъния, Маджарско, Полша и Русия, за да купуват боядисани марокенови кожи, кожи от диви животни, килими, ножове, сукна, мед, олово и пр.; после в Пловдив, в чиито околности от XV в. се сеела сарачинска пшеница, и в големия търговски град София, отгдето излизали пътища във всички посоки. В София дубровнишката фактория имала големи магазини за сукно. В Македония главно дубровниш-

 

 

27. „Relazione dello stato della religione nelle parti dell'Europa sottoposte ab dominio de Turco” от Матей Гундулич (на итал. Gondola), който е прекарал в Турция до юли 1674 г. в продължение на 28 месеца; това съчинение е съставено в Рим в 1675 г., изд. Banduri, Imperium Orientale (Paris, II, 1711), v. II. Animad versiones in Const. Porphyr., De adm. imp., стр. 99—106. Дринов, който е напечатал в Пер. списание, II, стр. 65, извлечение от един ръкопис, не е знаел това издание. Срв. Маткович, За староиталианските пътни бележки, Rad, XV.

 

 

495

 

ко живелище бил Скопие, около който имали просторни лозя; оттук изнасяли главно восък и марокен, с който се занимавали в 1669 г. около 700 кожари. На сръбските земи те имали свои кантори (fondacco) в Нови пазар (в 1580 г. имал 6000 къщи), в Прокупле и в босненското Сараево.

 

В тези големи градове през турско време възникнали и колонии от испански и маджарски евреи; така в София, Скопие, Пловдив (в 1550 г. до 3000 къщи) и Одрин (1000 къщи).

 

Най-оживеният път за сношения бил старият път от Цариград за Белград (26 дни път), от който вървели клонове : един към София, който водел през Кюстендил, Скопие и Призрен за Алесио (Леш), друг за Ниш, а оттам за Дубровник, по който можело да се стигне там за 25 дни от Цариград. Най-дълъг бил пътят, който вървял през Ниш и Нови пазар за Спалато (Сплит); за да се дойде по него от Босфора до Адриатика, потребни били 38—50 дни. От Белград до Солун пътували обикновено 18 дни. [28] Главните пътища тогава били в по-добро състояние, отколкото сега; нека споменем преди всичко за величествения шосеен път от Цариград за Одрин, от който и досега още са останали следи. По пътищата навсякъде се издигали каменни кервансараи, а в градовете — обширни и несгоряеми ханища.

 

Един от тия ханища, белградският, е описан от Братислав от Митровица (1591 г.). Това е било четириъгълно здание, покрито с оловен покрив; в зимниците имало магазини със сводове отвътре, а във втория етаж наоколо галерия, складове и стаи за живеене. Много такива стари ханове може да види човек в Турция и сега още, например в Скопие — Куршумли хан, двуетажна постройка, приличаща на крепост, с прозорци само на втория етаж, със здрави железни решетки отвън. През една голяма, обкована с желязо порта се влиза в постлания с четириъгълни плочи и заобиколен с коридор на сводове двор, а по средата му — шадраван. Над всяка стая в горния етаж имало кубе,покрито с олово. В полуразрушената постройка сега живеят местни търговци, но по стълбовете все още са запазени написаните с червена или черна боя имена на изчезнали вече дубровничани. [29] Други спомени за тази оживена търговия, съсипана от суровата кърджалийска епоха (1792—1802 г.) и от пропадането на самата република, нигде по полуострова не са запазени. [30]

 

 

28. За градовете, сношенията и търговията по цариградския път вж. моята книга „Heerstrasse von Belgrad nach Constantinopel”, стр. 113—138. Срв. извлеченията от неиздадените италиански пътни бележки на проф. Маткович, Rad, XV. Според Хаджи Калфа от Цариград до Силистра се смятало 10 дни, до Видин и Солун — 14, до София — 13 до Скопие, Охрид — 16 и т. н. По Дунава от Видин до Силистра — 4 дни.

 

29. Hahn, Reise von Belgrad nach Salonik, стр. 110.

 

30. Много богата литература по пътешествията е дадена в моята книга „Heerstrasse”, стр. 117 сл. По подробности и точност на първо място трябва да бъдат поставени дневниците на рицаря Йоан Дерншвам 1553 г. (още неиздадени) и на протестантския проповедник Стефан Герлах 1573—1578 (Ftancfurt, 1674, fol.). Много ценни също тъй са италианските, особено венецианските донесения, по-нататък — на словенеца Курипешич 1530 г., на далматинеца Вранчич (Verantius) 1553 г., на белгиеца Busbeck 1554 г., на чеха рицар Братислав от Митровица 1591 г., на англичанина Riccaut 1665 г. и на сръбския патриарх Арсений Черноевич 1683 г.

 

 

494

 

В XVI в. в Турция все още е било в добро състояние рударството, което е давало всяка година (според Spandugino) метали за до 90 000 дуката. Още в 1550 г. работили на Копаоник. Известните златни и сребърни рудници са били в Кратово, гдето имало и монетен двор; в 1564 г. тук умрял „благочестивый и христолюбивый господар кнез Димитър”. [31] Хаджи Калфа споменава самоковския рудник, гдето изработвали и железни произведения (например котви), освен това сребърните рудници при Берковица, при Ново Брдо и др.

 

Всички дубровничани били католици. В Турция освен тях живеели и турскоподанни католици. Такива били потомците на саксонците-рудари, албанци и покатоличени павликяни. Намирайки се в постоянна връзка със Запада, те ставали причина за много революционни опитвания против турците. Главен център на католиците в България бил саксонският планински градец Кипровец или Чипровец (Chiprovaz, Cyprovacium, сега Чипровец или Чипоровци) в Западния Балкан при изворите на Огоста. След завладяването на страната от турците градът получил големи привилегии; тъй например ни един турчин не е смеел да пренощува там. Чипровец бил главен град на воеводството, принадлежащо на султановата майка, която не получавала обаче оттам никакви доходи, тъй че жителите били съвсем освободени от данъци. Богатството им растяло, но немският език и католишкият обред били забравени; наистина там имало стара черква, но нямали свещеник. Освен това тук се преселили от околностите много български болярски семейства : Парчевичи, Тома Гионовичи (Гион по албански Йоан), Кнежевичи, Пеячевичи, Путини, Марини, Пейкичи и пр.

 

Около 1595 г. тук пристигнал един босненски францисканец, Петър Салинатес, който бил с радост приет от населението, построил нова черква, основал францискански манастир, а когато бил назначен от папата за софийски епископ, за по-голяма безопасност избрал си за седалище Кипровец (1600—1623 г.). Приемниците му, също францисканци, всички били родом от Кипровец, но образование получили в Рим. Епископ Илия (1623—1642 г.) бил даже от болярския род Маринови. Най-големият разцвет на града съвпада с времето на епископ Петър Деодат (1642—1674 г.), при когото софийското католическо епископство било издигнато в архиепископство. Кипровец имал тогава 2000 жители; много дубровничани живеели там по търговия, а сами кипровчани пък като търговци пътували по Турция, Влашко и Седмиградско. По-близките села Копиловец (1600 ж., сега — Копеловци), населената от соколници Железна (400 ж.) и малката Клисура (140 ж.) били католически и имали не само черкви, но и училища. Черквите притежавали много воденици,

 

 

31. Съвременна бележка у Григорович, Пут., стр. 190. Димитър бил ктитор на Слепченския (Слепче) манастир при Прилеп, пак там, стр. 136. Годината на неговата смърт е дадена в сръбския летописен сборник (изд. от Jagić, Archiv für slav. Philol., II, стр. 101).

 

 

495

 

ливади, лозя, градини, дюкяни в кипровския пазар, които те получили по завещания. Нравите, облеклото и наречието на жителите свидетелствували за техния небьлгарски (саксонски) произход. Църковната власт на архиепископа, чиито претенции били твърде умерени, но при все това често бивал през своите пътувания арестуван и ограбван от турците, се простирала на изток до Искър, обгръщала цяло Влашко, а също тъй и Смедеревската епархия в Сърбия. Литургия служели на латински, а Апостола и Евангелието четели на славянски. Една от първите грижи на софийските католишки епископи още от самото основаване на епископството била да покатоличат остатъците от богомилите (павликяни). След късото управление на Павел Коешич дошъл старият Стефан Кнежевич (1677—1688 г.). В 1688 г. кипровчани за свободолюбието си и за стремежа си да възстановят българското царство трябвало да заплатят с пълната гибел на прекрасния им град. Сега Чипровци не е нищо друго освен едно село с 300 къщи, прочуто с килимарското си производство. [32]

 

 

32. Farlati, Illyricum sacrum VIII (писмото на Деодат). Родовите документи на граф Пеячевич любезно ми бяха предоставени от граф Юлиан Пеячевич. Срв. Theiner, Mon. slav., II, стр. 213. Gundulić 1674 от Banduri, цит. съч., стр.101. Пер. списание, II, стр. 65. Engel, стр. 462, бел. Според Lejean (Petermann, Mitth., 1870, стр. 290) и Kanitz, II, стр. 341, сега в Чипровци освен един камък с надпис „А. D. 1612” няма никакви следи от католиците. — [Кипровец. Cyprovacium. . . населението flos Bulgariae; septem argentifodinae. Jac. Pejačević, Illyricum, Scr. rer Hung., III, стр. 788. — У Schmidt vaivodatus c 3 капитанати. — Jos. Gf. Pejačević (роден през 1710 г. в Есег, починал през 1786) Mèmoires ръкопис : Königreich Bulgarien. Männer von grossen Namen, Reichtum, Freiheiten. Provinz Zipro, Chipro, Chiprovaz. Gold und Silberbergwerke. Турци там не смеели да пренощуват : който се провинял, можел да бъде хвърлен от платото или да бъде предаден на пашата, който го наказвал; имало, казва, примери. Богатство — всичко на трапезата било от сребро, дори у богатите и кухненските посъди били от сребро, също и дъската на трапезата, съдове златни. Населението му било сега във Винга като Копиловци. — Семейства : Парчевич, Томагьон, Кнежевич, Пеячевич — Райково село, Дукагин. Марини, (Койешич?) — Путин, Пейкич. — Farlati, VIII. Преди Петър е имало още 4000 католици без свещеник. В широка, плодородна долина; защита и привилегии. — Деодат в писмата от 1663, 1667 г. : 2000 католици в Кипровец. Латински обред, Апостола и евангелието славянски. В катедралата имало иконата Assumptio Dei Matris — дарове восъчни свещи. Черквата притежавала воденици, ливади, лозя, на пазара officinas — подарени. Черквата била сега съборена, не се знае колко е стара, ала първоначално е била католишка. Имало много дубровничани тук. „Vulgo epirotica lingua utuntur omnes” (??). Една част от града се наричала „regio Saxonum” и се ползувала от турските привилегии, de reparatione portici eccl., concedetur Saxonibus renovare partem templi а vento deiectam. Дошли уж от Седмиградско заради златните и сребърните рудници. И сегашните католици се отличавали от българите moribus, habitu, dialecto. — Тукашната черква била основата на целия католицизъм в тези краища. — Същият. В околността се намира oppidum Copilovaz, с енорийска черква „Св. Петър и Павел”, satis ampla, lapidea, concamerata, partim depicta more Graecorum, partim dealbata. По-малки олтари. Францисканско училище. 1600 католици, малко схизматици без поп, пришълци. Черквата има prata, vinesa (по завещание). — Железна с черква „Св. Антоний”. Францискански hospitium. Черквата притежава воденица, ливади, градина, лозя. Черквата е на събаряне. 400 католици, venatores. — Клисура с черква „Св. Михаил”. Hospitium. Малка черква. Градинка и малко лозя. 140 католици. — Католиците нямат никакви манастири — нито мъжки, нито женски. Турците не търпят clausura (затвореността). У схизматиците има калугерки, ала малко, знаят само да въртят броеници, не знаят нита да четат, нито да се молят.]

 

 

496

 

В Никопол и в 14 околни села още в 1674 г. живеели голям брой католици, които до средата на XVII в. са били богомили и затова по-сетне постоянно ги наричали павликяни. Покатоличил ги около 1650 г. епископът на „Велика България” Филип Станиславов. Изгонен от епархията си за непослушание, по-късно той поради застъпничеството на пропагандата бил простен и тогава именно покатоличил българите около Никопол. Той издал за епархията си в 1651 г. в Рим български молитвеник, напечатан с кирилски букви, чийто език впрочем е пълен със сърбизми. Той съдържа апокрифното писмо на „Цар Абагар” до Христа, екзорцизми, молитви против главоболие, против женска безплодност и т. н. [33] Станиславов умрял в епархията си и оставил добра памет след себе си. За приемника му Матей Гундулич (1674 г.) пише, че той едва ли ще може да задържи селата в католичеството, особено поради грегорианския календар, чието въвеждане възбудило голямо незадоволство. Повечето от тези селища в началото на XVIII в. постигнала участта на Кипровец. Четири католишки села има и досега още около Свищов, гдето съществуват постоянно спорове с италианското духовенство. [34]

 

 

33. Подробно проучване на Станиславовата книга, съставено от М. П., в статията „Абагар” — пръв печатан паметник на новобългарската литература, в Славянский сборник, Н, СПб, 1877. Дубровчанският правопис толкова повлиял върху Станиславов, че пишел напр. огагн (ogagn — огань), погаргдено (сръб. — погрезено).

 

34. Вж. Kanitz, II, стр. 162—173. — [Епархии. Serdica, Skopia, Marcianopolis, Ochrida, Trnovo. — Serdica : epp. Zacharias 1519 (Theiner, Mon. Pol., II, стр. 403). Епископ Петър I Салинатес, 1600—1623, бошнак францисканец в Кипровец. През 1525 г. заминал за България, спечелил католиците, след 5 години заминал за Рим и по желание на софий ските католици провъзгласен за архиепископ. Уважаван и от турците, на връщане без препятствия от Босна в Кипровец починал. Бил апостолски викарий. — Преди Петър католиците били без свещеници, без литургия. В Кипровец Петър бил приет с радост, като да е паднал от небето. Там имало около 4000 католици. Петър построил черква (надпис у Lejean?) и францискански манастир. На францисканците предал всичко в енорията. Това били младежи от града. Той бил епископ и игумен, живеел в манастира. Работил не само в България, ами и в Турска Унгария, па и в Седмиградската диоцесия. Преобърнал много павликяни. През 1610 г. Marin Rizzio, антиварски архиепископ, пътувал като папски викарий из провинцията, Петър го посрещнал в Прокопие. — 2. Илия, 1623—1642, кипровчанец, от болярския род Marini. Получил образование в Римската клементинска колегия, францисканец. Преобръщал павликяните. Той вече не е игумен. През 1625/1626 г. се образували две нови францискански „провинции”, българска и влашка „кустодии”. През 1630 г. той се отрекъл от правата си в „парохията” в полза на францисканците, запазена била само общата трапеза. През 1635 г. основал манастирско училище. През 1638 г. поради старост станал му помощник Петър Деодат, председател на българската „кустодия” и галиполски епископ. — 3. Петър Деодат, 1642—1670 (?), кипровчанец от низък произход. Годишно получавал от папата 200 сребърника. Той най-напред пропътувал диоцеса си, след това посетил синода. През 1643 г. заминал за Рим, гдето бил повишен в сан архиепископ Софийски с pallium. Поверено му било и Смедерево. През 1643 г. бил назначен за марцианополски архиепископ Марк Бандин със седалище в Баково. Изникнал спор за границата. Бандин претендирал за Малка Скития, Молдава и Влашко. Пропагандата решила : към Сердика да спадат Thracia, Dacia ripensis, Val., към Марцианопол Добруджа, Молдава, реките Искър и Серет. Също Кипровец, mon. Deiparae, 1644, VI февруари. Преобърнал много павликяни в Загория и Добруджа. Жестокостите на турците и неверността на схизматиците, често бил пленяван и ограбван, трябвало да се откупува. При всичко това посещавал и Тракия, и Влашко (писмата му от 1663 и 1664 г. до пропагандата). В Средец

 

 

497

 

В Източна България през XVII в. имало архиепископство, което носил римското название Марцианопол. Резиденцията обаче на архие пископите не бил Преслав (Ескистамбул), който отъждествявали тогава с Марцианопол, [35] а Бакау в Молдова. Епархията им обхващала Молдова, дубровнишките колонии в Добруджа и Средна България; реките Серет и Искър били западните ѝ граници откъм Софийското епископство, Пръв архиепископ бил Марк Бандин от Скопие [в Босна] (1643—1650), втори — големият български патриот Петър Парчевич от Кипровец (1655—1674), за когото ще поговорим по-долу.

 

В Калишево (Caliscevo), на три часа от Пловдив (вероятно днешната Калашлия), в 1674 г. имало няколко католишки семейства, които от врема на време посещавал дубровнишкият свешеник от Пловдив. Тук наблизо още в средата на XVII в. имало вече няколко хиляди павликяни, колта били обърнати в католицизъм. Сега по равнината на север от Пловдив има шест католишки села, жителите на които все още се наричат павли-

 

 

имало само дубровнишки параклис, епископът там не ходел. Archaeologica. За съборената черква S. Mariae assumptae Theiner, Mon. Slav., II, стр. 192. За турското позволение да се поправи около 1680 г. Theiner, II, стр. 213. Около 1658 г. Михан IV подновил франц. манастир в Търговище и поканил Петър, софийски архиепископ и францисканец. Hâjdeu в Archiv, 1,2, стр. 46 сл. За Деодатовата дейност между никополските павликяни Theiner, II, стр. 213. Colet за софийския архиепископ схизматик Мелетий, който заминал за Рим. Leo Allatius, III, 11, стр. 7. През 1666 г. охридският архиепископ избягал от турците, в Кипровец, досадата на католиците поради опасността от турците, През 1673 г. писмо за Венеция! Pejačević, III, стр. 44. Petrus Theodatus през Виена за Рим  препоръка на имп. Леополд от 4 август 1668 г. — 4. Павел Космич, възпитаник на сераф. институт. Около 1675 г. — 5. Стефан Кнежевич, францискански учен и набожен. 13 април 1677 г. Съпротивата на унгарците срещу Леополд. Софийско е враждебно към турците. — 6. Данаил Аретин, обаче не вече в България? — 7. Павел II Йозихий (Josichius) 27 ноември 1707 г., апостолски викарий във Влашко, умрял през 1719 г. — 8. Marc. Andriaschino 1723, 20 декември в Никопол 1740 г. — 9. Nicol. Radovan, 1743 г?, в Ду раци 18 декември 1752 г. и пр. (Gams).]

 

35. Вж. италианската грамота от библиотеката на Бранкачиано в Неапол. Дринов, Пер. списание, I, стр. 53. — [Marcianopolis с Добруджа и Молдавско, Искър и Серет Marcus Bandin бошнак 1643 г. (Молдава, Добруджа, Търново). Сам казва през 1644 г., че е от Скопие. Не се знае нищо защо бил викан в Рим. Оттам заминал за Германия, гдето бил още през 1662 г. Тук предал черквата на францисканеца Соимирович, охридски архиепископ (1657—1662 г., последен), той имал много работа с павликяните, ut arceret errores. — През 1679 г. марцианополекият епископ Piluzzi (Pihitius) бил назначен от папата за епископ ecclesiae Bacchoviensis (Bakâu) в Молдава. Същият издал през 1677 г. като прост мисионер румънски катихизис с латински букви (Romae 1677). Hâjdeu, Arch. istoria, I, 1, стр. 176, № 262. — Nicopolis (Gams) : 1400 Franciscus; 1412, 21 VIII, Ivo Nerotius Venceslaus; 1434, 11 VIII, Hugo OSD; 1518, 26 V, Albertus. Sqq. in partibus : 1616 Philipp Stanislaus amot. (!); 1690 Albertus Thaddaei OSD, поч. 2 XI 1692; 1724, 11 V, Nicol. Stanislaus OSFr.; 1743, 23 IX, Ant. Becich; 1757, 18 XII, Nic. Pugliensis фр. paryзанец. За Станислав срв. Gundulić, цит. съч., Schmitt, II, стр. 281. — О. Е. Fermendžin, Prinos za životopis Gjurgja Kržanića, Starine, 18, 1886, стр. 210, бел. 1 пише, че fra Реtar, Boznjak iz miesta Soli — Tuzle „dopo aver convertita е battezatta la maggior patee dei Pauliani che habitano le ripe del Danubis. . . passò а meglior vita” (1623). Relatione della chiesa di Bulgaria 1626. (Arkiv Aracelitanski). Gundulić и Banduri погрешно твърдят че ги покръстил Филип Станиславов; Филип станал каноник през 1648 г., 6 август (Vallicelit, Cod. mss., I, стр. 60), следователно след 20 години. — Starine, 18, стр. 108 : в Римския илир. хоспитал през 1638 г. бил Petr Perčević pobratim. Gosti : 1580 Giorgio Andrievich d'Andrinopoli, 1610 Stanislav Popovicos da Soffia, Gio Battosta Imperial (?), 1625 Gion. Shipanovich е Giovanni suo figl. da Soffia, 1627 Filipp Stanislavich da Nicopoli, 1628 Pietro Nicholich da Bulgaria.]

 

 

498

 

кяни; те са пославянени потомци на арменските военни поселници, които византийците бяха заселили от VIII до X в. около Пловдив. [36]

 

В Сърбия — в Ново Бърдо, в Янево, Прищина, Призрен и Яково, в 1671 г. имало 2169 католици с 8 свещеници, чийто архиепископ живеел в Скопие. На много места жените си останали католички, а мъжете поради тежките данъци приели исляма. В Албания в онова време в шест епархии наброявали до 50 000 католици. [37]

 

Интересното е, че българските католици освен сръбски книги, предназначени преди всичко за Босна, снабдени били и с чешки. Особено след Карловицкия мир били изпратени твърде много чешки катехизиси и молитвеници в Словенско, Сърбия и България. [38]

 

За православното охридско архиепископство за последен път споменахме, когато говорихме за завоюването на България от Василий II. Тази първоначална българска църква, макар и да е запазила автокефалността си, тогава била елинизирана. В първата половина на XII в. против всяка историческа правда почнали да я смесват със старата Юстинианова църква. [39]

 

Около 1334 г. Охрид попаднал под сръбска власт, което обаче не заплашвало правата на църквата. След смъртта на цар Стефан Душан в Охрид управлявали сръбски и албански боляри. Следи от това сръбско влияние се забелязват във всички ръкописи и надписи от XIV и XV в., които видял Григорович в Охрид и околностите му. Около средата на XVI в. славянският език бил изместен от гръцкия; в църковните книги

 

 

 

 

36. Най-старите надгробни камъни на пловдивските павликяни се отнасят към 1784 г. Григорович, Пут., стр. 167. Riccaut, (1665), Hist. de l’empire Ottoman, Amsterdam, 1672, стр. 711. Heerstrasse, стр. 74, 79, 95, 156.

 

37. Записка на свещеник Стефан Гаспари. Дринов, цит. съч. Макушев, Итал. архивы, II, стр. 85.

 

38. Издадени са от фонда „Св. Вячеслав”, основан през 1669 г. — J. Jireček, Rozpravy z oboru hist. filol а lit. (Виена, 1860), стр. 23.

 

39. Вилхелм Тирски в разказа си за пътешествието си в Цариград през 1168 г. (l. XX, гл. 4) споменава „Justinianam primam, quae vulgo hodie dicitur Acreda”. Досега още обикновено смятат учения архиепископ Димитър Хоматиан за автор на това отъждествяване на Охрид с Първа Юстиниянова църква. За охридската църква вж. трудовете по църковна история на Zachariae, на Голубински и на Дринов. — [Вилхелм Тирски, XX, 4 : iuxtam illam antiquam et domini felicissimi et invictissimi et prudentis Augusti patriam, domini Justiniani civitatem, videlicet Justinianam primam, quae vulgo hodie dicitur Acreda (l. Achrida). Tafel, Sym. crit., I, стр. 50. — Legrand, Une bulle inédite de Gabriel, patriarche d'Achride, Revue des études grecques, V. 1891, стр. 182. През 1587 г. Гавриил от Прага пристигнал в Тюбинген (Crusius, немските анали) и заминал по-нататък за Рим. Булата е от парижки ръкопис, споменава се Йеремия, прилепски митрополит. Legrand на стр. 188 казва, че за Гавриил има само един документ у Hurmuzaki, Doç.,ïII, 2, стр. 383. Гавриил липсва и в Oriens christ., както и у Димица. — В списъка на новите мъченици 1492—1811 г. у Sathas, Bibl. graeca, III, в 1515 г., 11 февруари София, Georgios ὁ Σέρβος, през 1659 г. Гавриил архиепископ на Сърбия, през 1802 г. Лазар Βούλγαρος, Иван Βούλγαρος’.]

 

 

499

 

гръцки приписки се появяват от 1555г. [40] Голубинскиот 1450 до 1767 г. наброява 50 архиепископи и това вероятно не е пълен списък. [41] Нито един от тях не е управлявал дълго време, а малцина от тях оставили след себе си добър спомен; ние четем за непрестанни интриги и подкупи, т. е. за същото, което ставало тогава в Цариград и в Печ. От 1586 г. архиепископите въвели обичай да пътуват в Русия и даже в западноевропейските държави, за да молят за парични помощи; много от тях вече не се връщали. В XVII в. някои се присъединили към унията. [42]

 

На охридския архиепископ, който се титулувал

в XVI в. били подчинени също и южноиталианските гърци в Калабрия, Апулия, Сицилия и Малта, а още и румънските княжества. Само почти номиналната власт на Охридската църква над Влашко продължавала от времето на княз Мирчо в продължение на целия XV в., над Молдова — от средата на XV в. до управлението на княз Лупула (XVII в.). През това време държавен и църковен език там е не румънският, а българското наречие на старословенския език. [43] В Молдова отначало преобладавало малоруското наречие, което впрочем трябвало скоро да отстъпи място на старословенския език. В Търговище и в Кимполунг на средства от румънските князе се печатали старославянски църковни книги. От XVI в. постепенно възниква румънска литература, обаче до пълната еманципация на румънския език изминал още един период (1711—1822 г.), през който гръцкият език играл голяма роля както при двора и у болярите, така и в църквата и в училището.

 

Търновската църква още от 1393 г. била подчинена на цариградския патриарх. Епископски сан се давал предимно само на гърци. Само две нови епархии били основани : една в началото на XVIII в. във Враца, а другата около 1760 г. в Пирот (Нишавска епархия).

 

Виновниците за лошата слава, която оставило подире си господството на гръцкия клир в балканските земи, били т. нар. фанариоти — цариградски гърци от квартала наречен Фанар (или Фенер). Духовниците фанариоти господарували в църквата, когато миряните фанариоти в качеството си на банкери, търговци или като драгомани и секретари на

 

 

40. V. Grigorović, Svědectvi o slovanskych apoštolich v Ochride, Časopis česk. musea, 1847, I, стр. 514.

 

41. Списък на архиепископите у Голубинский, стр. 123 и сл. Ще забележа само, че Зосима (стр. 134) е бил в 1669 г., когато бил превзет Гирит (Крит), а не в XV век.

 

42. В XVII в. към Охрид са се числели 8 митрополии (Кастория, Воден, Корча, Битоля, Струмица, Гревено, Берат, Дурацо и Валона) и седем епископства (Молесхос, Преспа, Гора при Охрид, Спатия при Берат, Дебър, Мъглен, Сисания с Шатиста). В началото на XVIII в. много епархии били слети, напр. Молесхос и Мъглен; наново образувана е Велеската епархия. Подписът на архиепископа бил зелен. В славянските грамоти той сам се нарича още „архиепископ сръбски”.

 

43. Издадените от румънските князе славянски грамоти, чийто език е силно повлиян от румънския, са събрани от Венелин, Влахоболгарския грамоты, СПб, 1840, и от Bogdan Petriceicu-Hâjdeu, Archiva istorica a României, I—411, Bucuresci, 1865—1867.

 

 

500

 

турска служба придобили голямо влияние. [44] Всички духовни санове, като почнем от патриаршеския и до свещеническия, се продавали. Патриаршеският сан се достигал най-често чрез интригите на гръцките банкери, турските велможи или чуждите посланици. В продължение на 390 години се сменили един след друг 140 патриарси. Когато се заемала някоя епископска катедра, печелел онзи кандидат, който имал повече пари и по-силна протекция. В XVI в. епископството струвало от 500 до 1000 жълтици. Ето защо често се случвало, че до епископски сан се добирали готвачи, кафеджии или чибукчии — сан, който имал по-голямо значение на Изток, отколкото у нас, защото епископът се явявал там в същото време и като светски глава и представител на раята пред чиновниците. Като пристигне в епархията си, всеки епископ се погрижвал преди всичко да си събере заплатената за длъжността сума, при което се пущали в ход изнудвания, защото, от една страна, той искал добре да си нареди живота, а, от друга — да си запази благоволението на своя паша и на цариградските си покровители. При това още в XVI в. патриарсите сами или техните довереници предприемали обиколки из епархиите, за да събират пари с помощта на неколцина еничари. За наука и просвета никой не се грижел. Пътешественикът Герлах, който е обиколил целия Изток от 1573 до 1578 г., се учудва, че членовете на висшия клир слабо познавали старогръцкия език. В помещението на пловдивската митрополия му се случвало да види копия, саби, лъкове и стрели, но нито една книга. Одринският митрополит се страхувал да се подпише, като казал, че правописът не бил негова работа. В Цариград патриарсите, които изгубвали мястото си, постоянно интригували, за да го получат отново. Низшето духовенство и монасите били съвсем безграмотни и се грижели само да спечелят пари, с които могат да си купят епископство.

 

Заедно с гръцките епископи в България се появили и гръцките църковни книги. Славянската литургия се запазила почти само в селата,

 

 

44. Пруският посланик Gaffon в 1779 г. ето как описва Фенер : Le quartier est la demeure, de ce qu'on appelle la noblesse grecque, qui vivent tous aux dépens des princes de Moldavie et de Valachie. C'est une université de toutes les scélératesses et il n'existe pas encore assez riche, pour donner des noms à toutes celles qui s'y commettent. Le fils у apprend de bonne heure à assassiner si adroitement son père pour quelque argent, qu'il ne serait être poursuivi. Les intrigues, les cabales, Phypocrisie, la trahison, la perfidie, surtout l'art d'extorquer de l'argent de toutes mains у sont enseignés méthodiquement. Zinkeisen, VI, стр. 252. — [Вж. Crusius, Turcograecia. Стр. 341. Зеленият подпис на Софроний Охридски. Стр. 22, 127. Наследникът на Симеон Трапезундски, който се оттеглил в μονῇ τοῦ Στενιμάχου, Дионисий, филипополски митрополит, в милост у кира Мария, μητρυία αὐϑέντου (султ.), обаче свален, отишъл в μονῇ τῆς Κοσινίτζης при Καβάλα (стр. 129). Стр. 13. Цариград наново колонизиран от Агатопол, Месемврия, Селимврия, Панад, Одрин и т. н. Стр. 153. Ἰερεμίας μητρ. Σοϕίας, деветнайсети патриарх, два пъти в началото на XVI в.; стр. 156 за турските заповеди досежно затварянето на черквите; там се споменава и Дим. Кантакузии (стр. 158). Стр. 128. Славянски подпис „Смѣрени епископ мes(sic)e^нку по дописах”. Стр. 228. Писмо на Партений Софийски до римския император за наследството на търговеца Марко. Стр. 229. Българите според Герлах били barbari, male vesliti, нямат homines nobiles, нито ὡραίας γυναῖκας. Nota bene, основно да се прегледа.]

 

 

501

 

гдето свещениците служили или по стари пергаментни ръкописи, или по венециански, сръбски и влашки (рядко по руски) книги. По стари ръкописи служели например в Татар Пазарджик почти до 1712 г., през която година пристигнал първият фанариотски пастир. Че гърците още тогава, както и сега, не са били приятели на българите, става ясно от „Политика” на Крижанич, завършена в Тоболск в 1664 г.; той пише, че гърците наричали българите нечовеци (Βουλγάρος ἀπάνϑρωπος), а славяните изобщо варвари. [45]

 

Още повече се засилила фанариотската мощ, откато турците, страхувайки се от Русия, почнали да назначават за князе в двете румънски воеводства знатни фанариоти (1711 г.). Според Хопф [46] ни едно от тези фанариотски княжески семейства, които разправяли, че са от много старо потекло, не е имало родословие, което по документи да е било по-старо от началото на XVI в. Някои от тях произлизали от Мала Азия, а само две от Византия; много от тях дори съвсем и не били от гръцки произход, а от албански, дубровнишки, франкски. Господството им не е оставило по-

 

 

45. Маркевич, Юрий Крижанич, Варшава, 1876, стр.114. Крижанич сам е бил в Цариград около 1655 г. — [Гръцкото духовенство : според и не знаят старогръцки (стр. 114-6), само трима учени (стр. 119), епископи за пари (стр. 52-б), митрополит занаятчия (стр. 99), пиянството на митрополитите (стр. 103-а), купуване на духовните санове (стр. 211), развала (стр. 212), пиянството в патриаршията (стр. 366), Кантакузин продава епархии (стр. 367), пътуване с еничарите (стр. 248), жажда за злато (стр. 477), сводничество (стр. 396). — Селим II през 1569 г. конфискувал всички доходи на християнските черкви в цялото царство, гръцки и арменски, освен в Цариград, Одрин и Бруса; по-късно било само позволено наново да ги откупят, което не било възможно поради липса на пари. Zinkeisen, 3, стр. 365. — Крижанич през 1650 г. (Starine, 18, стр. 225) говори, че в Bulgaria et Albania due metropoliti, Ocrida et Pecchi имат incirca 40 vescovi. Трябва да се напише нещо за тях in lingua loro (следователно на славянски), толкова повече, че през 1644 г. в Москва е печатано съчинение против латините (може би на Петър Могила, киевски митрополит в 1645 г.). „Et а comporie in lingua latina e greca si trovano molti habili. Io mi pigliarci la parte di interpretarle per li sud. Moscoviti е Bulgari.” — Юрий Крижанич казва в своята „Политика”, довършена в Тоболск през 1664 г. : Задунайски Словенцы (Болгары, Сербн и Херваты) уже давно есуть згубили не лихо кралевство, но и силу всю, и язык и весь разум, тако да уже и не разумеют, что есть честь или преценба, и не думают об ней; и сами от себе никако ся могут помочь : но изванка им есть потребна, да беху могли опят на ноги повстать, и в число народов ся поставить (Маркевич, стр. 103). — Той е ревностен неприятел на гърците : те искат да завладеят сръбската метрополия, след това да скарат русите с българите и поляците, наричат българите нечовеци (Βουλγάρος ἀπάνϑρωπος) и славяните изобщо варвари и роби. Самият Крижанич е бил около 1652—1655 г. в Цариград и се запознал там с много гръцки учени. Прекрасен познавач на гръцки език (Маркевич, стр. 114). — За българския език. У Болгар нист чего искат : тако бо тамо језик јесt изгубльен, да му једва слид остајет (пак там, стр. 164). — В. „Марица” от 1878 г., 8 септември, бр. 13, стр. 7, стълбец 3 : родоският митрополит има набедреник (epigonation), везан със сребро, Исус Христос изважда Адам и Ева от пъкъла, наоколо 4 евангелисти с гръцки надпис : „На Негово Блаженство Перво-Юстинянски-Охридски всея Болгарии Архиеп. Г-ну Григорию от град Търново. В лето .аψв. (1702) дар от светлейша домно Евфросина.”]

 

46. Hopf, 86, стр. 189.

 

 

502

 

дире си добър спомен. При тях процъфтявали гръцките училища в дунавските княжества, а за румъните се пишели гръцки книги. [47]

 

И двете независими славянски църкви — Ипекската и Охридската — станали жертва на фанариотите. Още в 1737 г. Йоан Ипсиланти излязъл с един проект, в който той съветвал да се унищожи Охридското архиепископство, та като се подчинят славяните непосредствено на духовната власт на цариградския патриарх, да се прекъснат интригите на австрийското правителство, което водело война с турците. Турците обаче и на самия този проект погледнали като на австрийска интрига и Ипсиланти с главата си заплатил за него. Две били причините, които карали гърците да премахнат двете църкви : от една страна, те искали с помощта на събираните от двете нови църковни области доходи да изплатят големите дългове на своята патриаршия, а, от друга — надявали се да осъществят отдавнашната си мечта, да погърчат южните славяни и да разширят гръцкия елемент до Карпатите и Сава. В 1766 г. патриарх Самуил сполучил да унищожи Печската (тур. Ипек) църква, а след това, в 1767 г. на 16 януари бил принуден да се отрече и последният автокефален охридски архиепископ българинът Арсений. Впрочем Портата и до последно време в берата на цариградския патриарх туряла отделно епархиите на двете унищожени църкви. Арсений бил изпратен на Атон, гдето прекарал последните си дни в зографския дом в Карея в голяма почит от страна на всички български монаси в Зографския манастир. Скоро той за свое удоволствие се срещнал там със Самуил, също тъй свален и изпратен на Атон; срещата им, разбира се, не ще да е била много приятелска. [48]

 

Колкото се отнася до военните събития през това време, то дълго още се запазил споменът за старобългарската самостойност и броят на опитите за нейното възстановяване не е малък. За пръв път след сто и петдесет години християнското оръжие отново се явило на Долни Дунав към края на XVI в. В 1594 г. младият трансилвански княз Зигмунд Батори застанал начело на конфедерацията, съставена против турците и възбудила големи надежди у християните както на изток, тъй и на запад. Към него се присъединил и Михаил Витязул, най-великият от всички бивши управители във Влашко, и Аарон, молдовският господар; папата, римският император и много италиански владетели (особено флорентийците) набавили войници и парични помощи. Само поляците го заплашвали откъм тила. Военните действия почнал княз Михаил с отбор войска, в състава на която влизали румъни, сърби, българи и маджари. Началник на маджарските наемници бил Алберт Кирали. През зимния мраз на 1594—1595 г. Михаил и Кирали преминали през замръзналия Дунав, няколко пъти разбивали турците и опожарили превзетите и разграбените от

 

 

47. Д. Филипидес е съставил на гръцки география и история на Румъния (Лайпциг, 1861), а Фотино — история на румънските земи (Виена, 1818, 3 тома).

 

48. Актът за отричането на Арсений е напечатан в Гласник, VIII. За последните дни на Арсений вж. Български книжици, 1860, стр. 139. Срв. също и Голубински. — [За унищожаването на Охридската патриаршия Echo des Balkans, № 1, на последната страница подробности, и № 2.]

 

 

503

 

тях градове Измаил, Хърсово, Дръстър, Тутракан, Русчук, Флоч (междо Русе и Свищов). Свищов, Никопол и Оряхово. Само Видин се задържал както и крепостите на няколко града. Нападнали също Бабадаг и Разград и вземали от тях контрибуция. С грамадна военна плячка победителите се върнали отвъд реката в своята страна. [49]

 

Между това на 10 януари 1595 г. дубровничанинът Павел Джорджич подал на княз Зигмунд едно подробно изложение за положението на българите, с което той бил добре запознат от 15-годишното си пребиваване в страната им. В тоя документ той подбуждал воеводата да използува недоволството на българите и да завоюва тази прекрасна страна, като му предложил своите услуги. Българите, пише той, са горд и благороден народ, който не търпи несправедливости и със смърт отмъщава за обида; на турците те са врагове, с гърците също не са добре, а с дубровничаните поради близостта в езиците, търговските сношения и много роднински връзки са в тесни приятелски отношения. Още в 1580 г. положението на християните било твърде щастливо; обаче само след 10 години поради притесненията от страна на еничарите, които на тълпи залели селата, и на спахиите, поради тежките данъци и нечуваните зулуми от страна на минаващи войски, всичко се променило на Балканския полуостров. Българите с нетърпение очакват настъпването на християнските войски и са готови да изколят всички турци в страната си. В Дунавска България Джорджич се надявал да събере до 25 000 храбри воини; албанските колонии около Търново могли да извадят до 7000 добре въоръжели конници. [50]

 

Баторий възприел предложението на Джорджич. Сам Джорджич повдигнал въстание във Варна, Провадия и Шумен, когато пък Соркочевичи (Sorgho), знаменито дубровнишко семейство, действували в Търново и Русчук. И наистина в 1595 г. революцията избухнала; центърът ѝ бил в Търново. За цар бил провъзгласен един мним потомък на Щишман III. От друга страна, 2000 хайдути заедно с един отряд сърби нападнали неочаквано главния град на Румелия София и го разграбили. Още в 1594 г. бяха въстанали банатските сърби и завзели някои от тамошните крепости. В Албания и Македония господствувал голям кипеж на духовете. Но на българското въстание бил скоро турен край с приближаването на великия везир Синан паша с голяма войска и с опитността във военното

 

 

49. [Годината 1595. V. V. Тотек, О nepokojích stavovských I. Bouře sedmihradské, Časopis čes. musea, 1854. През 1581 г. се възкачил на престола Сигизмунд Батори. Alfonso Corriglio SJ му бил изповедник.]

 

50. За записката на Джорджич вж. Макушев, Болгария под турецким владычеством в XV и XVI вв., ЖМНПр, Х1,XIII. Срв. Дринов, Пер. списание, I, стр. 44, 59. Ходът на българското въстание през 1595 г. подробно е изложен в едно писмо на Джорджич; един препис от това писмо, още неиздаден, има у Дринов. Латинските и гръцките разкази за войводата Михаил вж. у Р. Ilarianu, Tesaurulu I. (Walter, 1599; Bisselius, 1675; de Thou, 1614; хроника в стихове на гърка Ставрин, 1601). Срв. Tomek, Bouře sedmihradské, Časopis česk. musea, 1854. Мијатовић, Шта je желео и радио српски народ у ХVII веку, Годишњица Николе Чупича, I, 1877, стр. 80 и сл. Раичь, История на сърбите, IV, стр. 58, смесил Баба Новак с Новак Дебелич, герой от народните песни, познати и на Дерншвам (1553).

 

 

504

 

дело на местните жители турци. Шишмановият потомък с привържениците си се спасил в Русия. Пашата, за да сплаши сърбите, заповядал да пренесат мощите на св. Сава от Милешевски манастир в Белград и там да ги изгорят на Врачар.

 

На 23 август 1595 г. Синан паша минал Дунав при Гюргево и на следния ден се ударил с войската на Михаил в горите и блатата при Калугерени. Турците били разбити, но християните по липса на сили не могли да извлекат полза от победата си. Михаил се върнал към Карпатите. Синан го преследвал до Търговище, гдето решил да изчака кримските татари; последните обаче били задържани от война с Русия. Най-после през есента Зигмунд, дотогава задържан от нападението на поляците на Молдова, пристигнал в Михаиловия лагер с 52 000 души. Търговище, Букурещ и Гюргево отново били превзети от християните и на Синан било нанесено силно поражение при обратното преминаване на Дунав. Зигмунд се прославил както Хуниад или Скандербег. Обаче да се продължи войната не стигало време и на 31 октомври трансилванците се завърнали у дома си. На следната година хайдутите на Михаил наново преминали Дунав, превзели неочаквано Плевен, пленили там семейството на богатия помак Михаил Оглу, комуто откупването му струвало много пари. Избухналият тогава кървав бунт на Сикуловци, нещастната битка с поляците и забърканите работи на запад лишили Зигмунд от възможност да продължава войната. Надеждите на раята останали излъгани. Около 16 000 българи се изселили във Влашко, гдето били поселени по селата.

 

След това в 1599 г., когато Михаил Витязул почнал да се меси в трансилванските работи, за да обедини Влашко, Молдова и Трансилвания в една държава, войската му се състояла от румъни, сърби, българи, поляци, малоруски казаци и маджари; началник на българските хайдути бил воевода Баба Новак, най-добрият Михайлов пълководец. На следната година Баба Новак с надеждна стража отишъл като пратеник в трансилванския лагер, но там яростните дворяни вероломно го заточили, подложили го на страшни мъки и най-после го изгорили на пазара. [51]

 

 

51. [През 1593 т. Австро-турската война. Траяла 14 години. Великият везир Синан обсадил Веспрем и превзел Палата, нищо повече. Corriglio бил изпратен при императора и папата. — През 1594 г. папа Климент VIII изпратил пратеник в Седмиградско. Corriglio при папата и императора. Преговорите с Арон Молдавски и Михаил Влашки, дори подстрекавали и сърбите. — Успехите на императора в Северна Унгария. Матей Обсадил Гран (Esztergom). — Сеймът в Торда — решило се само болярството да бъде готово. — Сърбите превзели Бечкерек и други крепости; Сигмунд им изпратил своя пълководец Мойсей Секел. — Пратеникът на императора Давид Унгнад в Седмиградско да го подбуди за война. — Три недели след Тордския сейм в Белград — oгнената реч на Сигмунд. Там били и неговите братовчеди. Между това Бечкерек бил обсаден, сърбите разбити, само Дачад бил обсаден от Сигмунд. Синан в Унгария — императорските войски се оттеглили към Комарн. Седмиградските боляри се обявили против Сигмунд и неговите планове. Революция. Най-после с хитрост били пленени в Калош и наказани със смърт. — На 19 септември Раб бил превзет от турците На 13 ноември 1594 г. бил сключен договор между Седмиградско, Влашко и Молдова. Върховното господство на Батори. — На 11 януари 1595 г. Сигмунд изпратил пратеници в Прага. На

 

 

505

 

По-сетнешните опити за освобождение от турското иго са правени повечето от католици, предимно в Кипровецкото (Чипровското) во-водство. Около 1630 г. те поискали помощ от Фердинанд II и от полския крал Сигизмунд III, но поради 30-годишната война без всякакъв резултат.

 

 

28 януари бил сключен съюз. Били подписани договори. В съюза влезли и княжествата Влашко и Молдава. Вече през октомври 1594 г. хайдутите на Сигмунд отнели на Синан няколко дунавски кораба. Сражения в Банат. — През зимата седмиградчани, власи и молдавци минали през замръзналия Дунав, ограбили страната, превзели дунавските градове и крепости. Михаил и неговият началник на унгарските наемници Алберт Кирали победили на 5 февруари 1595 г. Хасан паша. А между това Арон Молдавски възпирал татарите. — Немската империя изпращала военна помощ, също и папата и италианските князе; испанският двор давал пари и водил морска guerilla; имало надежда, че и венецианците ще се притекат на помощ; папата и императорът изпратили пратеници и в Москва. Споровете с Полша, изпратени пратеници при Сигизмунд III, полските интриги в Молдавия, Арон бил свален от седмиградчани и на негово място поставен Стефан Ризван (през май). — Великият везир Ферхад бил разбит от Михаил на българска земя при Никопол. Ферхад бил свален на 7 юли. Синан е наново велик везир. Щастливите сражения на седмиградчани в Банат. Императорската войска обсадила Гран (Esztergom), който се предал. Тогава паднали и Вишеград и Вацов. — Синан на 17 август 1595 г. потеглил от Цариград, на 23 август преминал Дунава при Гюргево и се отправил след Михаил и Кирали. На 24 август станал боят при блатата и горите при Калугерени. Ала на 26 август Синан бил при Букурещ и оттам потеглил за Търговище. Михаил се оттеглил в Карпатите. — Походът на Сигмунд с 24 000 секели и 1600 силезски тежки ездачи под водителството на Алб. Райбиц, изпратени от императора, флорентински италианци, водени от Силвио Пиколомини, няколкостотин казаци, наети от императора. Поляци нахлули в Молдавия и настанили тук новия воевода Еремия Могила. На границата Сигмунд имал 20 000 души конница и 32 000 пехота. На 15 октомври към него се присъединил при Дъмбовица и влашкият воевода Михаил. — Великият везир чакал в Търговище татарите; те обаче били задържани от русите. Синан се връща назад. Търговище било запалено от седмиградчани и превзето. Букурещ бил опразнен. Синан се прехвърлил оттатък Дунава. На 27 октомври Гюргево било превзето с атака. На 31 октомври Сигмунд се върнал назад. Той бил наречен новият Хунияд или Скендербег. — Обаче случило се нещастие. Рисван бил поразен от поляците, пленен и мъчен. Сигмунд също там бил поразен. Секелите се разбунтували. — На коледа 1595 г. Сигмунд се отправил за Прага, гдето стигнал на 4 февруари 1596 г. Между това получил известия за страшното въстание на секелите в Седмиградско. — На 26 октомври 1596 г. Сигмунд и ерцхерцог Максимилиан били разбити при Керестеш близо до Ягер от Мохамед III. През 1597 г. той наново заминал за Прага. — Михаил (стр. 589) събрал войска от румъни, сърби, българи, поляци, казаци, унгарски хайдути и седмиградски наемници. През 1599 г. нахлул в Седмиградско през Бозкия проход. Между това началникът на хайдутите Баба Новак, българин, минал през прохода Червената кула и се събрали при Сибин. На 28 октомври станало сражението между Сибин и Салемберк. Разбунтуването на румънските и секелските селяни. През 1600 г. Михаил превзел Молдавия. Обаче през 1600 г. Баба Новак (стр. 599) бил изпратен със сигурен съпровод като пратеник на Михаил при седмиградските боляри, който по подстрекателство на техния главатар Стефан Чаки бил нападнат от разярените боляри, безсрамно измъчван и изгорен на площада в Торда. На 18 септември Михаил бил разбит от Баста и болярите при Мирисло близо до Торда в Марош. Молдава била заета от поляците. Михаил след това с помощта на императора нахлул в Седмиградско. На 19 август 1601 г. бил убит в Торда. — В. Walter de Michaele. 1599 г. Според официалното известие, получено през 1597 г. в Търговище от канцлера. — През 1593 (4) г. Синан паша нищо не свършил. Войната траяла 14 години. Същата година през ноември Михаил разсякъл 2000 еничари с помощта на унгарците. На 15 същия месец опожарил Dziurdzouvam; върнал се в Букурещ. Един емир бил смазан после в Букурещ. През декември Алб. Кирали унищо-

 

 

506

 

Отварянето на Турско-венецианската война от 1645 г. произвело в балканските земи голямо движение. Православни и католици мислили, че е настъпил вече часът да бъдат освободени, стига само Полша и императорът да се присъединят към венецианците. Начело на заговора бил влашкият господар Матей Басараба (1633—1634 г.). Изглеждало най-вече необходимо да се привлече полският крал Владислав IV, който, поради удържаната от него победа над султан Осман II при Хотин, се ползувал с твърде голяма популярност на Изток, както това става ясно от епическата поема „Осман” на Иван Гундулич. За пратеник бил назначен Петър Парчевич, от Чипровци, потомък на прочут български дворянски род, човек опитен, учен и красноречив, отлично знаещ гръцки, латински, италиански, румънски и арменски езици. След като се учил в Лорето и Рим, той бил доктор по богословие и от 1644 г. викарий на Марцианополския архиепископ Бандин. Владислав IV приел пратеника много сърдечно. Парчевич се върнал в отечеството си с портрета на краля в пълно въоръжение, с червено кадифено знаме и с много подаръци. Владислав наистина почнал да се готви за война, но предивременната му смърт (1648 г.) осуетила очакванията на българите.

 

Движението обаче продължавало. В 1649 г. вече всичко било готово да се премине към действия. Архиепископ Деодат, един от главните заговорници, с мъка можал да предотврати неблагоразумната прибързаност, с която искали да обявят въстанието. На 18 декември началниците отново се срещнали с Деодат у княз Матей Басараба в Търговище и повторно изпратили Парчевич в Полша, при императора и във Венеция. Българският лъв, пишели те в писмата си, макар и да дреме, но е още жив,

 

 

жил отворения град Флоч, по средата между Никопол и Русчук, откъдето турците минавали през замръзналия Дунав да пленяват. През 1594 (5) г. през януари Кирали ударил на Хърсово, ограбил града, крепостта се държала. След това оплячкосали и опожарили Дръстер, седалище на санджакбега, голям и хубав град, прочут с търговията си През февруари турската войска била разбита при Станещи пред Гюргево. Михаил нападнал Русчук, който бил по-голям от Братислав, без стени. Населението и от двата пола било избито, градът бил обърнат на пепелище. Огромна плячка — копринени материи и други одежди. Arx се запазила. Михаил се върнал назад. Кирали с унгарци, казаци, власи опожарил Свищов, Оряхово, така също и Червена вода, Разград, Баба, Облочица и Исмаил — през август 1597 г. авторът с полското пратеничество видял развалините. След това бил превзет през замръзналата река и Тутракан (без крепост). На 30 февруари потеглил към Браила и я превзел. След това бил превзет и Никопол, най-големият и най-богатият град, само 5 дни от София. Опитът с Бдин (sic) не сполучил. Синан през 1594 (5) г. със 180 000 войска потеглил срещу Гюргево. На 13 (?) август победил при Калугерени. Християните възлизали на 16 000 души. Сигмунд Батори. Нови боеве. Сражението при Дунава през септември 1595 г. рус. През зимата на 1595/1596 г. няколко хиляди минали през Дунава — Плевен ampla civitas бил нападнат и опожарен, praecipui et ditrissimi Michael Oglu uxorem със сина си и дъщеря си били пленени, била откупена от мъжа си за 500 000 зл. През ноември 1596 г. Михаил нападнал Никопол с 12 000 души. Завързал се бой. Крепостта се запазила. През 1597 г. въстанали сърбите. Пратеници във Влашко (Walter ги видял). През юни били при Кладово и два дни след това революцията на Wasschicz. — Bisselius 1675. Сигмунд Батори, Скендербег redivivus. Пише за опустошението на Бодун, Wacrad, Плевен, Флорентин, Оряхово, Никопол и повече от 100 села (nota bene). 16 000 българи се преселили.]

 

 

507

 

и съветвали да не пропущат най-благоприятната минута за едно съвместно нападение на Портата и за възстановяване на тъй славните някога си славянски царства. Парчевич навсякъде бил приет твърде съчувствено, особено от венецианците, които и без това поради войната на републиката с Турция се грижили за съставянето на съюза. Но отношенията на европейските държави след 30-годишната война били такива, че съюзът не можал да се осъществи.

 

Християните обаче полагали надеждите си на това, гдето венецианската война не се прекъсвала. В 1655 г. много знатни българи, сърби, албанци и гърци съставили тайно съглашение помежду си. Парчевич още веднъж отишъл при император Фердинанд III, а сръбският патриарх Гаврил заминал за Москва. Но и този път делото получило лош обрат. Парчевич останал на Запад и бил възведен в 1656 г. в сан марцианополски архиепископ. В 1657 г. император Фердинанд III потвърдил, какво Парчевич и всичките му роднини, които се намирали в Кипровец, са членове на старобългарското дворянство. В същата година той като пратеник на императора ходил и при казашкия хетман Богдан Хмелницки, за да го помири с Полша и да го убеди да вземе участие във войната с турците. Хмелницки обаче скоро умрял. Парчевич след това останал във Виена, докато император Леополд воювал с турците в Маджарско (1661—1664 г.) и чрез това пристъпил към делото на освобождението. Едва в 1668 г. архиепископът отново пристигнал в Молдова, гдето прекарал цели шест години в големи несгоди поради многото размирици в нея и поради татарските нахлувания. В 1673 г., вече в преклонна възраст и при това болен, предприел ново пътешествие, за да работи за освобождение на отечеството си. Снабден с писма от молдовския княз Стефан Петрашко, от стария чипровски архиепископ Деодот и от други знатни лица, той от името на народите на България, Сърбия; Тракия и Македония заминал за Полша, Виена, Венеция и Рим. Собески току-що бил удържал бляскава победа при Хотин. Парчевич с юношески ентусиазъм настоявал, щото западните християни да изпратят на победоносните поляци пари и войски, за да преминат Дунав и с възстановяването на България да подкопаят мощта на Портата. Обаче в Рим, гдето полският посланик се заловил да помага на Парчевич, последният починал на 26 юли 1664 г. Както и да е, Парчевич трябва да се смята като най-велик българин на XVII век. [52]

 

 

52. [Парчевич. Archivio generale di Venezia. 1650, 6 VII. Don Pietro Parcevich Sacerdote Bulgaro дошъл alle porte dell’eccelentissimo collegio, предал на секретаря писмата, които веднага били връчени на съвета на десетте. Питали го иска ли аудиенция; той отговорил, че е неопитен досежно града и обичаите на властта — отседнал в гостилницата на Риалто, препоръчал се на общественото милосърдие. Казали му да се представи на другия ден. — Писма : А. 1649, 18 XII. Tergovišt in Moldavia (лат.). Franciscus Markanic gubernator. Consanguineus на Петър. Трябвало да замине с него, за да опише положението на тези царства, да познава добре и турците. Ала сега in his terris officialis, qui debet semper praesens esse et causas solvere, Turcas quoque recipere, заминаването му би било подозрително. Ала в съгласие с един влашки княз изпратили Петър, in negotio expertum; този княз с избрана войска са готови, чакат subsidium на венецианците и венецианското щастие. Oriens е в ръцете на венецианците — rep. „populum a servitutis

 

 

508

 

Девет години след смъртта му се изпълнили мечтите и желанията на българските патриоти. В 1683 г. турците почнали обсадата на Виена, но били отблъснати от австрийци и поляци. Австрия, Полша и Венеция се съюзили против общия враг; и Русия била готова да вземе участие в

 

 

iugo liberat” — В. 1649, 18 XII. Tergovišt. Петър Деодат, софийски архиепископ. Orientis regna, ut antiquam possent lucentem mirari lucem, изпратили при католишкшпе владетели за commiseratio. Многократно обещавали subiectionem, само освобождение а tanta tyrannide, et antiquae vindicare ditioni. Тежко било тогава — императорът бил във война с шведите и с други неприятелски църкви, а турската мощ била голяма. Преди две години българите с влашкия Матей (Бесараба, 1633—1654) наново молили Владислав IV; големият страх на мохамеданите от Владислав, па и турците се заети срещу венецианците. Владислав като лъв се заловил за това дело, оставало само да нахлуе в Ориента — безсмъртна корона, ала той умрял. Сега след две години unanimi consensu изпращат при Казимир IV същия Петър Парчевич (nota bene), български свещеник, който е бил при Владислав, с писма, защото сега е време. Също и при Фердинанд III, нека поне Budensem vizirium reprimat et coerceat, и към венецианската република. Vires Turcae в тези краища exhaustae, ipsi inter se confusi, nullus ordo, magnus timor. Молят сената за помощ — nos aliquando liberos а tanto iugo ecclesiae Dei redere ac Mundo. — C. 1650, 21 VI. Giovanni Battista Viscomte от Виена. На италиански. Някакъв деловодител на полския края, на полска служба. — D. 1650, 21 VI. Виенският посланик Nic. Sagredo препоръчва Парчевич, секретар на софийския български архиепископ. За самата работа вече писал. — Е. 1649, 18 XII. Trgovište in Moldavia. Humilissimi et devotissimi Signori populi di Bulgaria (на италиански). Popoli del già fecondo regno di Bulgaria con le barbe bianche, con il саро canuto, con il dorso dalla tirannia incurvato, con li occhi incavati, con le forze debili. Молят за помощ срещу тираните. Преди две и повече години обърнали се към Владислав — той познавал копнежа на християните, в съюз бил с Матей влашки, който имал готова войска. Турция била изтощена, имали известия за победата на венецианците. Щял да изпълни молбата му, ала починал. Народът изпраща Парчевич при крал Казимир, при императора, при венецианците. . . „vogli il felicissimo suo successo proseguire, et il leone di Bulgaria adormito eccitare” (nota bene), respirat enim adhuc, quamvis tctiliter non spiret. Молят републиката — liberarlo е restutuirlo alla pristina libertà (Archiv f. öst. Geschichte, 59, стр. 492). — На 7 юли 1650 г. се състояла аудиенция, четено било неговото изложение. Преди три години бил изпратен от водачите на Ориента и княз Матей влашки при полския крал Владислав — бил случай, най-сгодното време. Владислав с голяма готовност приел, но починал. II popolo eccitato е animato per liberarsi di nuovo, mi spedirno con il consenso di sopradetto principe, при крал Казимир — зарадвало го, ала бил изпратен с писма на полския крал при император Фердинанд III и при венецианския посланик. Целият Ориент чака освобождение от венецианците и полския император. — Дожът Franc. da Molino (1646—1655) отговорил приветливо. Ще се вземе под внимание.— На 9 юли 1650 г. съобщението на Парчевич било предадено на collegium, delli movimenti е torbolenze fatti nell’Oriente per acquistar la libertà antiqua. — Преди 20 години (nota bene) във времето на Фердинанд II (1619—1637) и Сигизмунд III Полски (1587—1632) целият Ориент е maxime il gran regno di Bulgaria, много притеснени dal insoportabile giogo del Turco, изпратили пратеници при тях за помощ. Те били католици. За да не се отчайва населението, императорът изпратил покрай други работи 15 bellicose insegne di color celestino (nota bene), които досега се пазили тайно в страната. Ала между това Густав Адолф, и императорът зарязал Ориента. — Сега населението вижда как турските сили са разнебитени от войната с Венеция. Стремеж към революция. Влашкият Матей е глава на движението, избран per il principe del’Oriente, ако работата успее. Ала в боя да не разруши loci principali de Bulgaria, да възнагради главатарите на въстанието, това са условията. — Матей го изпратил след това при Владислав, който бил страшилище за турците. Молдавският Василий му бил неприятел. Изпратил Парчевич и при венецианците, и при княза с един францисканец в турско облекло с писма в Полша, много затруднения по пътя, аудиенция, писма, плановеа турската мощ. Владислав nota bene. Неговите военни

 

 

509

 

свещената война с нападение на Крим. Австрийците завоювали Маджарско, а венецианците — Морея. Но тогава отново възникнали несъгласия между християните в Турция. Различието между източната и западната църква още не било забравено. През дните на Парчевич, когато нямала

 

 

приготовления. Изпратил ги назад при населението, като не ги оставил да отидат във Венеция. Дал им своя лик във военно облекло, голямо червено знаме di veluto c кръст и надпис „Vendica gloriam tuam”, пръстен, обредно одеяние. При последната аудиенция присъствувала и кралицата (Мария Гонзага от Мантуа и Монтферат), тя била във възторг от това. Въодушевението на краля и сенаторите. И сега кралицата мислила за тази война (сега съпруга на Казимир). — С писмо от Владислав върнал се при Матей, който, бидейки старец, от радост подмладял. Заминал за България, за да съобщи това на всички alli capi della natione. Католици и схизматици са напълно единодушни. Старият страх бил отхвърлен. Броят на турците се намалява, а броят на нашите се увеличава. Страхът от Владислав. Ала Владислав умрял и на всичко се турило край. — Две години планът се пазил в тайна. Населението било възбудено от първото движение. Направили опит impatiente за свобода, precipitamente. И веднага се противопоставил на турците в места, гдето след смъртта на Владислав пак придобил своята храброст. Ала Деодат, согопа di quelle Patrie, prudentissimo pastore, работел sedandoil tumulto — нека почакаме, какво ще стане с Полша, ma quei, tutta via ardenti spingevano, che sifacesse la ribellione, и щеше да избухне, ако Деодат с alcuni principali не бил заминал за Търговище при Матей. Матей го изпратил при Парчевич в Молдавия, а след това и при Казимир, при императора и при венецианците. Във Варшава се представил на канцлера Осолински, дошъл и Казимир във Варшава, съобщил плана на сенаторите, на другия ден аудиенция, продължение на братовото дело. Поименува лицата, които били за този план. Казимир изпратил Парчевич във Виена при императора и при венецианския посланик. Императорът при аудиенцията му казал, че „haver compassione granr de a quel popolo”, ала че сега било невъзможно да се воюва с турците. Ала ще изчака останалите князе, особено венецианците. Императорът изпратил два полка в Унгария. Императорът преговарял с испанския посланик, който много се застъпвал за тази работа, и венецианския. Парчевич говори и за разпространението на католицизма. Турската сила била по-малка, отколкото се мисли. Имало голямо движение, в собствената му страна и големи загуби през последните 6 години. Никогаж не било по-сгодно времето да се отнеме от турците. Иска да замине за Рим, там го чакал някой, когото той ще изпрати през Дубровник в България, и quei signori е capi d'oriente. Той ще се върне обратно при императора и в Полша. Моли да се пази всичко в тайна. — 1650, 12 VII. Pregadi. Al governatore di Bulgaria. Парчевич изложил положението на народите. Републиката желае тяхната свобода. Венецианците тъкмо воюват и могат да привлекат турските сили. Обещават да се застъпят пред князете. — 1650, 12 VII. Прегади до Деодат. Одобряват стремежите за освобождение. Ще бъдат подпомогнати във войната. с османците ишесе застъпят пред князете. Нека запази ентусиазма у населението. — 1650, 12.VII. На Парчевич в колегията това било прочетено. Eadem. Помощ (на Парчевич били дадени при заминаването му 30 сребърни scudi и 100 sc.). — 1650, 13 VII. Свършило се. Той искал препоръка да бъде изпратен в Рим. Предал мемоар, с който се препоръчва о. Бернардин Задерски за вакантното епископско място в България (през 1650 г. имало две), Achrida, residentia anticamente delli Imperatori и Марцианопол (ами Bandin?). В България няма способен човек — Бернардин е венециански поданик. Познава страната, понеже е бил visitator, знае езици. Па и на републиката ще бъде полезен за кореспондиране. Искал препоръка за венецианския посланик, за да бъде бързо отправен в пропагандата. Деодат искал да го изпрати по визитация. — 1655 г. Парчевич е пратеник при Фердинанд III. Учен, красноречив, comitas, sagacitas, maiestas, говорел гръцки, латински, италиански, български, влашки, арменски. — Братя Павел и Михаил. Внуци на Иван Гьоновнч. Павел в хрониките и документите от 1668 г. (вече починал). — Генеалогията от Гьони до Парчевич е неясна. — Julian Peiaćević : Peter Freiherr von Parčević, роден в Книровец около 1614 г., 11-годишен станал възпитаник на lauret. Collegium (в Лорето), гдето прекарал 7 години, след това,

 

 

510

 

още надежда за близка помощ, латинци и православни били съгласни, макар че сам Парчевич, както става ясно от неиздадената му кореспонденция, в политическата си дейност е трябвало постоянно да се бори с

 

 

заминал за Рим, тук получил титлата доктор по теология, подир което бил ръкоположен за свещеник от Петър Деодат II, софийски архиепископ около 1643/1644 г., веднага заминал с Бандин за Молдова, гдето останал 12 години като мисионер, на 3 февруари 1656 г. бил възведен за архиепископ Марцианополски, през 1655/1656 г. бил при Фердинанд III и Казимир и Хмелнинки, съветник на Фердинанд III и Леополд I, на 7 май 1668 г. бил назначен за апостолски викарий и администратор в Молдава, на 10 юли 1668 г. диплом. на Леополд, през 1670—1673 г. в Бакау, през май 1674 г. в Рим, гдето и умрял на 23 юли. — Kurz, вж. Pej., MS, I, стр. 138. 2.VII. 1670.i. Urk. detto Csik (Секелско в Седмиградско). Парчевичова грамота за Баковския манастир на средешкия архиепископ, първоначално бил основан от Маргарита, съпруга на молдавския княз, дъщеря на седмиградския княз. Той имал внук Marcus. — Detto писмо от 12 юли 1670 г. на Парчевич до пропагандата. За завръщане на католиците към църквата, с позволението на князете и епископите схизматици. Училища за 3—4 момчета! Народът иска местни свещеници, clamat contra Polonos. Необходимо е възстановяването на Баковския манастир. Католиците в Молдава са Hungari, затова трябва да се изпратят францисканци от Csik. В Csik и fratres Armeni (важно е да се спечелят и молдавските арменци) и Vallachi. Три години откак Парчевич е дошъл от Виена тук. — На 12 юли назначил Taploczау (II, стр. 275, баща му арменец, майка му унгарка) за свой архиепископски наместник. Парчевич постоянно боледува. — На 10 март 1673 г. лично отива при полския крал и в Рим. Taploczay е генерален викарий, а по-късно апостолски викарий, умира през 1678 г. — От 1657 г. писмо на Фердинанд. Старият герб, привилегиите изгорели в турските войни. През 1668 г. потвърдени от Леополд. Гербовете и привилегиите от унгарските и българските крале. Потвърждението им през 1712 г. от Карл VI. — Пратеничество. Срв. Костомаров, Соловьев. Виенският държавен архив. — На 14 януари 1657 г. Фердинанд III дава пълномощие на Парчевич да преговаря с Хмелницки, инструкция. Мир между Полша и казаците, тайно, incognito, мълчаливо. Шифри. — Доклад на Парчевич от Ярослав от 8 февруари 1657 г. на италиански. Искал да замине за Лвов, но войската на Ракоци обсаждала града. — Писмо на Хмелницки от 18 април 1657 г. от Чихирин (Чигирин). Радва се за миролюбието на императора и пр. Останалото устно (на латински). — На 2 април 1657 г. Фердинанд умира. На 19 май Леополд дава пълна власт на Парчевич, кредитив за Хмелницки, рескрипт на Парчевич, инструкция. На 4 юни императорски кредитив на младия Георги Хмелницки (Богдан умира на 25 август), нов рескрипт, ново пълномощие. — Парчевичата релация от 30 юни 1657 г. от Лвов (на латински). Писал досега само от Ярослав. Невъзможно е да пиш. Страната е пълна с борби. Най-после ad illam re et nomine barbaram Cosacorum Ucrainam. Изпраща своя секретар Христофор Марианович. Efferatus leo. Три месеца е задържан там. Indomita hac ursa tot victoriis insolescens. За пратеничеството ще разправи секретарят. Той сам е тежко болен, лекарите го задържат в Лвов. Писмата намерил тепърва тук и изпратил препис от новия кредитив на Хмелницки. — Молба на Марианович (турски тълмач, прокуратор на Босна) до полския крал (на латински). — 7 август 1657 г. Донесение на Марианович до Леополд I. Пътували през Унгария, Спиш, сняг и студ. Парчевич го тресяло. Стигнали в град Буз. Там бил кап. Войницки, който някога бил изпратен като полски пратеник при императора, но не получили никаква помощ. Заминали за Ланцут, страшно пренощуване. Ярослав йезуитите, княз Любомирски — съобщение за Лвов. По-нататъшният път. Нямало хора, нито храна, скъпотия, студ, трупове и глави по пътя. Стигнали в Скала. Разболели се от студ. По околни пътища тръгнали по-нататък. Дълговете им у арменците възлезли до 6000 зл. Стигнали в крепостта Дубно. По-нататък степ — всичко разграбено от московци, казаци и татари. Запустелият град Kerstus; казашкият град на Брусилова. Тръгнали по-нататък (поименувани са селищата). Херлин обикновената резиденция на Хмелницки. Аудиенцията в крепостта Собота. Множество пратеници. Голямата приветливост на Хмелницки и на казаците. Парчевич е болен. Връщане. Ала по пътя били задържани. Парчевич едва ли не

 

 

511

 

пропагандата и интригите на папските нунции. Тогава три католишки държави се заловили да освободят християните. Почнали да се опасяват, че тук се има пред вид латинизацията на освободените църкви. Угнете-

 

 

умирал. Марианович заминал за Киев. Недоразумението. Екскортът. В Лвов Парчевич е в доминиканския манастир болен. Марианович на 20 юни заминал при полския крал, на 11 юли за Виена. На 15 август бил в Прага, гдето написал релацията. — На 18 август 1661 г. Парчевич пише на император Леополд. След 5 години работата все още не била уредена. — Писмо propagandae fidei до Виенската нунциатура за Парчевич. Животопис(до смъртта му). Той не искал да бъде марцианополски архиепископ, ами молдавски администратор, не се грижил за Марцианопол, дори и там не живял, con dispiacere della S. Congregatione. Умрял в голяма беднотия, бил погребан на разноски на императора. — Парчевич пратеник при Хмелницки. Из „К. К. Hofkammerarchiv” 23 документа, повечето финансови. На 23 септември 1656 г. тукашната или унгарската канцелария в Прага му определила 100 #. От 23 ноември получен отговор, че не може да се плати. Още през януари се е водела преписка за това. На 16 януари Парчевич дава разписка за 1 позлатен пахар, 3 малки часовника и 600 # за дар на съпругата и сина на Хмелницки. — Речта на Парчевич към Хмелницки (II, стр. 45). — На 3 октомври 1657 г. е в Лвов. Дълговете у арменците възлизат на 7536 зл. Разноските по пътуването му като пратеник възлизат на 10 334 (12 6401/2) зл. Парчевич не могъл нищо да получи. — Неговата скръб във Виена detto 9 март 1658 г. — Франкфурт, 3 май 1658 г. Леополдово писмо. Най-напред получил за път 1500 фл., сега 2000 фл. за връщането му в Марцианопол, от унгарските доходи. — Подробна сметка, 15 слуги. Дневник, II, л. 148 „weile er (Парчевич) der Cossäckhischen Sprach khûndtig”. — В края на октомври Парчевич е в Прага.— Камарата не вярвала за дълга от 6000 зл. у арменците. Унгарският канцлер предумал Парчевич да се откаже от него, ала Марианович държал на своето. Nih lene Марианович познавал арменците от Цариград, Лвовските, II, л. 167. И през 1650 г. във Виена в къщата му. Интересно писмо на арменците. Лвов, 20 юли 1659 г. — Писмо на Парчевич от 1660 г. до австрийския ерцхерцог Леополд (Вилхелм). Подписано от Парчевич, Марианович и лвовските арменци. — Още в 1663 г. дългът не бил платен. Той изглеждал твърде голям. През октомври 1668 г. Парчевич искал да си замине за викариата, императорът му обещал 1000 фл. за път. Паспорт получил от Kriegsrath за него и 12 души с оръжие. — От 23 септември 1656 г. препоръка до полския крал, седмиградския княз, молдавския и влашкия воевода (II, стр. 213). Според това писмо искал да се върне. — На 23 септември 1656 г. молил архиепископа на Гран (Esztergom) да приеме 2—3 български младежи в йезуитските колегии (II, стр. 214). — На 31 октомври 1656 г. молба за помощ. — На 24 октомври 1656 г. Виена, Фердинанд III му дал 100 # за път. — През 1662 г. Тома Тадич, пресбурски гражданин, който бил с Парчевич при казаците, моли унгарската камара за подкрепа. — Propaganda fidei. Парчевич Dominica Passionis на 3 февруари 1656 г. бил ръкоположен за архиепископ в Рим. Пропагандата объркала марцианополската титла (няма град) с Молдавия. Върху това се води спор. Заминал на изток. Ала вече към август 1656 г. е във Виена. От Виена често пишел на пропагандата, като се върнал от казаците, за Молдавия, ала напразно. Епископът от Оломоуц (Olmütz) дал му деканат на Морава, гдето имало много тайни еретици (II, стр. 237). Духовните лица, с които се сношавал във Виена. Молдавският княз Григор Гика (1659— 1660, 1672—1673) във Виена, като exul, живеел у Парчевич и обърнат на католик (Theiner, 2, стр. 150). Когато нунцият Спинола като кардинал заминал за Рим, Парчевич останал за викарий на Молдавия. В Молдавия прекарал 6 години. Беднотия, обработвал земя. Посещението на полските баковски епископи. Тиранията на князете. Нахлуването на татарите. — Коринтският архиепископ пише на 29. I. 1670 г. на пропагандата по италиански от Варшава. Парчевич бил там, за черковните paramenta (одежди), отнесени от епископа. Ала уж от молдавския княз прибрани в държавните неща. Прекалявал уж с беднотията си. — Парчевич пише до пропагандата от Баков на 26 февруари 1670 г. за помощ. Нямал нито потир, нито одежди. За книги, особено по научни диспути. Второ писмо detto. — Коринтският архиепископ от Варшава на 17. V. 1670 г. пише, че Парчевич на 26 фувруари не бил в Баков, ала може би в Лвов. — Парчевич пише

 

 

512

 

ните християни престанали да очакват свободата си от Запад и възлагали надеждите си на Русия. Още в 1576 г. турците почнали силно да се страхуват от Русия поради уважението, с което последната се ползувала между

 

 

на коринтския архиепископ от Баков на 16. VII. 1670 г. за помощ. — Парчевич пише на конгрегацията на 22. VII. 1670 г., че е болен. Трябват сътрудници. При него бил Топлоцай. Наводнения, глад, болести. — Парчевич до пропагандата през 1671 г. Описва мизерията на черквата и своето духовно управление. — Парчевич до варшавския нунций на 7. III. 1671 г. За седмиградските францисканци. Католиците в Молдавия били унгарци. Тези францисканци знаели и румънски и пр. В провинцията имало 8 енорийски свещеници, 3 да освещават, 2 мисионерски манастира, 1 францискански, останалите S. J. Тиранията на княза, хората бягали във Влашко, Русия, Седмиградско, Турция. При него били Топлочай и францисканецът Дервента, бошняк (Theiner 2, стр.212). Без известия за света (nota bene). — Парчевич до пропагандата на 26. IV. 1671 г. За католическото духовенство тук. Барони студенти във Венеция, Полша, Рим. — Парчевич на 26. IV. 1671 г. пише на нунция във Варшава за помощ и за Топлоцай. — Парчевич на 3. XII. 1671 г. пише от Яш. Бил повикан от населението в Яш и Кутна в Яш. Жестокостта на молдавския княз. Помощ. Пропагандата — това са само празни думи. — Парчевич на 29 септември 1673 г. до папския нунций във Виена. Оттук са споменатите по-горе биографически откъслеци. Продължение Лани турците минали през Молдавия, Каменец бил превзет. Молдавия била опустошена. Князете Стефан Петрашко Молдавски (1672—1673) и Георги Гика (1672—1673, католик) изпратили Парчевич при императора и папата. На 4. III. 1673 г. Парчевич е още в Баков, като назначил Таплочай за молдавски генерален викарий. Всичко това сам понесъл в своята със слама покрита дива колиба. Турците 6 месеца държали страната. Неговото отчаяние. Неговите несъгласия с църквата. — Виенският нунций пише до пропагандата на 26 ноември 1673 г., че Парчевич се произнася непочтително за св. престол, особено за монсеньор Ranucci. — Парчевич до пропагандата на 9. XII. 1673 г. Венеция (II, стр. 345). Тайно пратеничество от изток. Пак там до префекта на конгрегацията. От името на източните князе и народи. Писма на князете. Говори с голяма скръб за себе си, съкрушен от старост и неволи. Неговата цел в живота (II, стр. 351). — Парчевич eidem на 19.1. 1674 г. Венеция. Болен. Победата на Собйески при Хочим на 11. XI. 1673 г. Говори за освобождението на Заддунавско, vaste provincie della Bulgaria e del Mar nero. . .! Християнството е готово да въстане. Юначеството на поляци и румъни. За своя гаснещ живот. — През май 1674 г. пристигнал в Рим (I, стр. 439, 440). Починал на 13. VII. 1674 г. — Венеция. Archivio generale. Esposizione principi filza № 8. 10 ноември 1673 г. Свещеникът дошъл при секретаря, никакво известие от виенския пратеник, искал да бъде свободен, пратеник на Влашко и Молдавия. — 5 декември. Парчевич в Ессell. Collegio, говорил. Меморандум. Отговорът на Sagredo. Писмото предадено на секретаря : молдавските и влашките князе и народите на Сърбия, България, Тракия и Македония са готови да се бият за извоюването на християнската свобода, той е техен пратеник при християнските владетели, докато работите в Полша се разрешат, моли за помощ по море и по сухо, alla recupera de suoi legitimi regni. Дунавската венецианска търговия. Моли за венецианско знаме. — Писмо на молдавския Петър Стефан до венецианците. Яш, 20. III. 1673 г. Венецианският пратеник бил в Молдавия. Подканя към война. За превземането наново на старите кралства. — Писмо на молдавския генерал Хаббасиеско от 20. III. 1673 г. Detto за войска. — Писмо на софийския Петър Деодат. Кипровец, 15. III. 1673 г. Революция. Помощ. Щастлив случай. — За трети път Парчевич е във Венеция по тази работа. Частни молби. За помощ, за своите внуци. — 1673, 7 декември. II Pregadi. Прочетено му, без копие. Дадени му 200 #. Благопожелания. — Рим (Pietro Mocenigo посланик). 30 юни 1674 г. Веднага отишъл при папата и при канцлера Алтиери — горещо се застъпял за християнството. Стар и болен, ала при всичко това направил много посещения у кардинали и посланици — въздействието на полската победа. Беше и у мене. Рисуваше пред папата и кардиналите Отоманската империя като слаба, съставена от европейци християни и невойнствени азиатци. Последното поражение. Запустяване на страната. Трябва да се подбудят поляците към офан-

 

 

513

 

едноверните българи, сърби, бошняци и гърци. [53] Духовни лица отивали в Москва, за да събират пожертвования и да получат книги. През XVII в. не само московските царе, но също и казашките хетмани поддържала постоянни сношения с южните славяни. Особено спомогнали тогава за сближението на Русия с другите славяни съчиненията на хърватина Юрий Крижанич. Още в 1684 г. в Москва знаели, че българи, сърби, гърци и румъни очакват освобождението си изключително от руския цар. През септември 1688 г. игуменът на Павловския Атонски манастир Исай пристигнал в Русия с писма от бившия цариградски патриарх Дионисий, от сръбския патриарх Арсений III Черноевич и от влашкия господар Шербан Кантакузин. Стигало само русите да дойдат до Акерман по думите ка Кантакузин и 300 000 румъни, българи, сърби и гърци ще се хванат за оръжие и ще разчистят пътя за Цариград. В същото време в Русия се готвели за поход в Крим; в особено обявление до руския народ за новия поход (септември 1688 г.) било казано, че „басурманите в отчаянието си (през време на войната на Венеция, Австрия и Полша с Портата) предали на огън и меч в гръцка, ромелска, морейска, сръбска и българска земи повече от 300 000 православни християни от мъжки и женски пол и невинни младенци след много и разни мъки и низки поругания; други пък християни — млади и от женски пол — безбройно множество взели в

 

 

зива, да навлязат в Заддунавско, в България. Инак Молдавия и Влашко ще пропаднат — турците имат претекст да ги преобърнат в пашалъци. Хвалел Собйески. Би желал да се подтикнат и московците към тази работа, за титлата на царя, за пратеничество в Москва — владетелят е, казва, человеколюбив, приятел на чуждите народности. Всичко това разправил на папата. — 7 юли. Полският посланик се съюзил с Парчевич да подбуди правителството. В Рим липсва желание. Сплетните на варшавския нунций. — 28 юли. Марцианополският архиепископ завършил не своето дело, ами живота си. Неговото дело поел господин Мусини, предал акредитивните си писма, и т. н.]

 

53. Венецианецът Соранцо (вж. Макушее, цит. съч.). — [De Thou 1614. Михаил превзел Гюргево, Флоч, Хърсово, Силистра — победил Синан при Хем (!), нахлувал близо до Виз. През 1595 г. две хиляди хайдути с расциани ненадейно опустошили София, през време на чума. Михаил превзел Силистра, Браила, Исмаил, Гюргево — Нови град напразно бил обсаждан. Nota bene имал военна помощ. Nota bene за въстанието на българските пастири и хайдути уж при София. Калугеренската битка. Хайдути нападнали Плевен, а след това и Баба. — Ставрин vestiarius 1601 г. Превземането на Русчук, Силистра, Варна, Баба, дори до Проват, Добрич, Загора χάλασεν τοῦ πάσου. Плевно и Никопол, Враца и Видин. Сърбите и българите били с Михаил. Когато Михаил бил при Никопол и Видин, προσκύνησεν го ὅλη ἡ Βουλγαρία. Плановете на Михаил да вледее в Сърбия, Добруджа, дори до Адриатика. Θρῆνος него. Nota bene. — През 1599 г. румънският пратеник говорил пред руските пратеници в Пълзен, че Михаил преследвал турците три дни оттатък Дунава, едва ли не до Цариград. — Мијатовић, Годишњица, I, стр. 65 (Ortelius 1665, Viridarium 1684). В началото на 1593 г. турците били при Сисек. През юни 1594 г. сърбите били в Банат. В началото на 1595 г. били превзети Никопол, Свищов, Раова, Разград, Силистра,Черна вода. Със съюзници Ђурађ Бранковић, сърбин с молдавска войска (Раичь, IV, стр. 58) и българина Новак Дебелич слязъл уж от Балкана. И жените се заловили за оръжие. През март 1595 г. хайдути се явили в София. Ускоци в Клис. Никшичи приготовлявали въстание в Албания, Епир, Скадър и Охрид, релацията у Макушев. Синан паша (nota bene, родно място) на 27 април заповядал да изгорят мощите на св. Сава на Врачар.]

 

 

514

 

неволя басурманска и ги откарали през море”. Но руските войски дошли тогава само до Перекоп. [54]

 

Между това Белград бил превзет от австрийците (1688 г.). Кипровското воеводство не се надявало, че е настъпил решителният момент, и войската на въстаналите се събрала под началството на Георги Пеячевиач и на Богдан около Кутловица; но скоро те били пръснати от турците. По-сетне Кипровец с околностите бил съвсем разграбен и опожарен. Жителите се спасили в Балкана, а оттам по разни пътища и с големи мъки — във Влашко и Трансилвания; между тях се намирал и последният архиепископ Кнежевич.

 

Победата, одържана от Людвик Баденски над турците при Ниш на 23 септември 1689 г. и превземането на Видин на 14 октомври вече не принесли никаква полза на българите; остатъците от кипровските дружини се присъединили към армията му. Граф Пиколомини все по същото това време потеглил към Прищина и войските му завзели дори Скопие. Но в 1690 г. и двата тези града заедно с Ниш и Видин отново били загубени. [55]

 

 

54. Соловьев, История России, XIV, стр. 27, 55, 57.

 

55. Много неиздадени документи за мисиите на Парчевич и за историята на Чипровци се пазят във виенската, венецианската и римската архива, а също и между фамилните книжа на графовете Пеячевичи. Те ми станаха достъпни благодарение на любезността на граф Юлиан Пеячевич, който усърдно работи над историята на своя род. Срв. също Nicolai Smitt (е Soc. Jesu), Imperatores Ottomanici, Tyrnaviae, 1760, II, стр. 42 и сл. За пребиваването на Парчевич във Венеция пргз 1673 г. срв. също Макушев, Восточный вопрос в XVI и XVII вв., Славянский сборник, III. — [Nic. Schmith е S. J., Imperatores Ottomanici, Tyrnaviae, 1760, II, стр. 42 сл. През 1655 г. станало съзаклятието между християните. След възкачването на престола на младия император Мохамед IV през 1649 г. турската войска пляч косвала в България, Сърбия, Албания под защитата на своите пълководци. Iniuriae quoíidie augebantur. Съзаклятниците били Петър Парчевич, марцианополски архиепископ (от рода на Кнежевичовци), Cyrillus metr. Ternovae, цариградският екс-патриарх от стария род на Спаните (вж. ексцерптите от Макарий Сирски), Партений, цариградски патриарх, Гавриил, сръбски патриарх (в 1655 г. останал в Москва 1 година, през октомври 1659 г. обесен в Бруса, Гласник, 35, стр. 75), румънските князе — молдавският Стефан Георг, влашкият Конст. Бесараба. Първи били българите, сърбите, албанците, гърците, началниците на градовете и vaivodatus Chiprovazencis cum ternis capitaneatibus. Парчевич бил изпратен при император Фердинанд III. Във Виена описал на императора calamitates Bulgarorum и studium avitae libertatis recuperandae. Ако войската удари от Унгария и Хърватско, всичко ще се повдигне долу. При това е налице венецианската война на изток. Императорът обещал. Император Леополд изпратил пратеници при Карл Густав Шведски и Rákoczy Седмиградски в Полша, Парчевич при Йоан Казимир полски и Богдан Хмелницки. На път за Полша Фердинанд III умрял през 1657 г., ала Леополд продължил. Настъпва обаче Оливският мир. Казимир го приел любезно. Явил се и при Хмелницки. При Леополд. Между това била открита molitio Bulgarorum. Партений бил убит. През 1668 г. турците беснеели barbare срещу българите. Едни били избити, други затворени. Много избягали в Унгария. Кипровчани се спасили с пари и по милостта на султанката. Ала турската пехота останала на гарнизон в Кипровци. — През 1688 г. Еген паша след загубата на Белград плячкосвал в България и Сърбия, гдето всички били нетърпеливи. Csáky c унгарски конници минал Дунава, българи, сърби и гърци се присъединили към него. Ветерани превзел Караншебеш и Оршова, която българи, сърби и румъни (според други, Пеячевич, сърби) опустошили. Неприятелят отстъпил в Новиград или Фетислам, който бил изгорен от тях. Tököly във Видин. Между това Йо. Стеф. Кнежевич, архиепископ Sardicensis със седалище в Кипровец приготовлявал въстание. Леополд заповядал на Капрари

 

 

515

 

Мнозина от въстаналите, които избягали във Влашко, останали там и княз Константин Бранковано ги заселил по разни места. Още в 1813 г. в Римник де Олта съществувала търговска „Кумпания Кипровецилон”. Повечето от тях се преселили в Трансилвания, гдето император Леополд в 1700 г. им отредил селища в Алвинц, като им дарувал привилегии, които били потвърдени в 1738 г. от Карл VI. Там било позволено да търгуват по цялата империя, да си избират магистрати от своята среда и да си имат свещеник, подчинен непосредствено на епископа. Поради раздори със съседите някои от тях се преселили по-сетне в Дева и Карлсбург. Привилегиите на кипровските благородници били вече потвърдени с дипломата, издадена на Петър Парчевич от император Фердинанд III в 1657 г., и били възобновени от Леополд и Карл VI. Родът Пеячевичи, който се намирал в близко родство с Парчевичи, скоро придобил голямо значение и разбогатял, а в 1772 г. му било дадено графско достойнство и сега принадлежи към първите фамилии на хърватското и словенско дворянство. Някои от благородните кипровчани, които приели духовно звание, скоро почнали да изпъкват и на книжовното поле. [56]

 

 

да замине през есента най-бърже за Средец. Обаче появили се пречки (французката война и др.). — Георги Пеячевич (от хрониката), patruelis на Кнежевич, с български доброволци потеглил за Караншебеш при Ветерани през Оршова. В Белград Пеячевич бил у duc. Bav. Heisler бил изпратен с 6 полка през Морава. От тях Czáky c конница бил напред, към него се присъединил Богдан (кипровчанец) с български доброволци. Смедерево и Пожаревец били превзети. Настъпила зима : Heisler минал оттатък Морава, Ветерани в Седмиградско. През 1688 г. 4 praefecti кипровски и 4 копиловски се присъединили към Пеячевич, Богдан и Csáky. Станът при Кутловица. Бой с Tököly. По-слаба дисциплина, nimia securitas. Tököly ги нападнал. Били разпръснати. Много хиляди паднали убити, останалите избягали в Кипровец, който набързо бил укрепен. (Зима). Tököly обсадил Кипровец, като обещавал заселване в Седмиградско, но се върнал. Следната година Кипровец паднал. Нахлуването на турци и татари, igne et ferro много хора били избити : oppidum vacuum per plures dies diripitur; турците отнесли повече от 100 кола плячка — богатства от отдавнашни години. И останалите oppida били разграбени. Мъже и жени били избити. Бегълци в Haemus. Кнежевич, над 70-годишен, отнесъл черковните утвари и иконата на Богородица, носена на 15 август из града. По пътя се откупил от татарите и през 1689 г. избягал във Влашко. С Мария Кант., вдовица на княз Шербан, който умрял на 29 октомври 1688 г., а тя освободена от императора от пленничеството на Бранкован, заминали за Седмиградско; там починал в Сибин и погребан в Albae Juliae, гдето се намира иконата и досега. — Пеячевич по-нататък останал под Бад. княз. — Сребърните рудници запустели, католицизмът западнал. — Георги Пеячевич, след като воюва под Ветерани, Найслер, Буден, при превземането на Nissa и Видин, се заселил в Бая, в Bács Comitat, неговите хора в Седмиградско. Терезиопол. — Покровителствена грамота на Йосиф I от 1708 г. : Георги Кнежевич де Пеячевич Poste Magister в Бая; дадени му поземлени имоти (с него били двамата му братя). Заслугите му при пощата към Евгений, към конгреса в Карловиц, през 1702 г. докарал 150 коня от Молдава за двора, през 1708 г. по време на чумата минал през турския кордон с писма на императорския пратеник в Цариград, през 1712 г. получил грамота от Карл IV. По-късно станал Vicespan в Bács. Умрял през 1725 г., погребан във францисканския манастир в Бач. — През 1772 г. срещаме графове Пеячевич, титла, дадена от Мария Терезия. — През 1696 г. Леополд I издал покровителствена грамота на Марко Кнежевич (къща във Фюнфкирхен) от военни тегоби.]

 

56. Към тях принадлежат Кръст (Христофор) Пейкич от Чипровци, настоятел на манастира в Чанад (Унгария), който е издал между другото и едно съчинение за разликата между католишката и православната църква (Венеция, 1716) и едно разсъждение

 

 

516

 

За жалост заедно с изселилите се България се лишила от последните елементи, у които живеел още споменът за предишната независимост, възстановяването на която тъй усърдно те желаели. При такива обстоятелства основателен бил страхът, че в XVIII в. българската народност е могла съвсем да загине.

 

 

на латински език против корана (Tyrnau, 1717). Срв. Šafařik, Gesch. der südslav. Lit., II, стр. 52, 219; III, стр. 133. Йезуитът Яков Пеячевич (поч. 1738), професор в Загреб и на други места, е напечатал латинска география (Загреб, 1714, срв. Schwandmer, III), в която con amore описва Балканския полуостров. Много богословски книги и съчинения под заглавие „Historia Serviae”, Kalocae, 1799 [тя представлява разговори между българин и сърбин, във форма на диалог], написал Матей Фр. Ксав. Пеячевич (род. 1707, поч. 1781), професор, а след унищожаването на йезуитския орден, чийто член бил, абат в Петроварадин. — [Яков (Jacubus) Пеячевич, внук на Георги (поч. 1738) S. J. професор в Загреб, в Пеща, Ягер (Ерлау), в Търнава (Тирнау), префект на колегията Фюнфкирхен, обнародвал Veteris et novae geographiae compendiosa congeries, Zagn, 1714 (вж. Schwandtner, III). — Mathias Fr. Xav. Pejačević, роден през 1707 г.,починал в 1781 г. (баща му бил роден още в България), професор в Търнава, Загреб, Любляна Виена и Линц, Грац — след унищожението на ордена абат в Петроварадин; написал : Controversiae eccl. orient. et occ. de primatu, Graz, 1752. Tractatus theolog. de fontïbus theolog., Graz, 1756. Tractatus de Deo incarnato, Graz, 1758. De gratia et meritis, Graz, 1754. Historia Serviae (op. posth.), Kalocae, 1799 fol. Tractatus theolog. de Sacr. in gen. et de Bapt. et Conf., ibid., 1754. Tractatus theol. de S. S. Eucharistiae Sacr. Assert. Theol.-dogmat., quas in univ. graec. defendit Paulus Comper ex praelect. Fr. X. P. et Jos. Bertarini S. J., Graz, 1755. — Nicopolis, вж. Riccaut, Mil. ott. — Philipp Stanislavich, episc. Nicopol., павликянската ерес repressit. Non minore ardore his annis Nicolaus Stanislavich Ganadiensis praesul се грижел за останалите от своите сънародници, пръснати из Унгария, като ги събрал в Терезиопол или Винка (!).—Papiu Ilarianu, II, стр.316 : chrisovui komanie Chiproveţilorù в Римник, dela Vel Ocna (negotiatori). Имали избиран кмег и епитропи в 1803 г., па и през 1813 г. — В сметките през 1694—1704 г. (Aricescu) сто пъти се срещат търговци Chiproviceni. — S. J. Rud. Brzenski, Syllogismae Transylvania ecclesiae 1699, M. S. (довършил го в Брашов на 31 декември 1698 г.). — През 1689 г. след падането на Белград францисканците били изгонени от Софийско. След много мъки през февруари 1690 г. стигнали в Седмиградско, cum familiis mercantoriis. Много били благосклонни към него генералите Heisler и de Расе. С тях бил францисканският софийски епископ, комуто татарите отнели дрехите, остригали брадата и го набили : Fr. Jo. Stephanus de Comitibus, arciep. Sardicensis, Thraciae Daciaeque Ripensium administrator, in Valachia transalpina vicarius generalis. Взел го под свое покровителство генерал Ветерани. Старецът бил над 70 години стар, измъчван от подагра, живеел в Сибин (Херманщат), погребан бил в Albae Juliae. — Същият йезуитин говори и за това, че този архиепископ бил подвластен на папата, а не на цариградския патриарх, че седалището му било в Ciprovaczii, ubi imago Deiparae thaumaturga (coloris fusci) publícae venerationi erat proposita. Ала нищо не казва за пренасянето на тази икона, па и сега нищо не се знае за нея в Седмиградско. — За революцията през 1688 г. накъсо разправя Coleti (Pej., 3, стр. 48) : императорът преследвал Тьокьоли в България, кипеж между католиците, доброволци се присъединили към императора, тайният план, турците открили въстанието, вилкеене срещу виновни и невинни. Селища били разрушени, черкви опожарени, Кипровец също опожарен. Бежанци в Седмиградско. Архиепископ Стефан починал в Сибин след 1691 г. и преди 1700 г. — Hâjdeu в Archiv, I, 2, стр. 46 сл., пише за историята на католишкия манастир в Търговище през 1689 г. Конст. Бранкович заселил българите amicabiliter в Търговище, Римник, Драгосатещи, Копачени, Брадичени — те били католици. — Гербът на Терезиополци : щит с кръгла корона, в нея гербът на старите български царе с едно Т и върху него короната върху червена основа, наляво една бяла кула, издигната върху скала на синьо поле. Стр. 324 (от кое съчинение?). — Привилегията от 1 август 1744 г. Още във Влашко през 1727 г. имали приви-

 

 

517

 

Между това значението на Русия ставало все повече и повече ясно и предвещавало по-добро бъдеще за южните славяни. Още в 1701 г. Петър Велики изпратил първия си постоянен руски посланик в Цариград — Петър Андреевич Толстой. Неговото пребиваване там извънредно смущавало турците. Отиването при него било забранено за християните и стража от еничари при вратата му трябвало да гледа, щото християнски поданици на Портата да не го посещават. При все това страхували се от тайни агитации на Русия между подвластните християнски народи. При царския двор имало много херцеговински, далматински и черногорски емигранти. Когато почнала войната с турците в 1711 г., Петър получил много писма от сърби, българи, румъни и гърци; всички

 

 

легии. Българите и павликяните, казва, са православни. Сами избирали върховните си съдии и 6 juratos assessores, всякога католици. Търговията била всъде позволена, особено търговията (sic). Имало три годишни панаири. Съдилищата — secundum gentis illius solitas consuetudines. Centuria. Задруги — у родителите живеел ожененият син или брат. — Терезиопол. Theiner, Mon. Slavica, 2, стр. 265. Виенският нунций до папа Климент XII и кардинала държавен секретар. Станиславич, никополски епископ и апостолски администратор на Австрийска Влахия, бил у него — населението било пръснато из Трансилвания и Банат senza case, паството му възлизало на 600—700 семейства. Тяхната мизерия. Потомци от Chyprovatz, Xelezna и Clissura в България. — Н. Gerba, Die Kaiserlichen in Albanien 1689, Mitth d. K. K. Kriegsarchiv. Abtheitung für Kriegsgeschichte, Neue Folge, II, Wien, 1888, стр.115—179. През 1689 г. след нишкия бой Eug. Sylv. Gr. Piccolomini c 1000 конници потеглил на 28 септември, на 3 октомври се върнал, стигнал до Драгоман, обсадил Мустафа Паланка и Пирот, само при Пирот срешнал малко турци. Стр. 130—132, цяла организация от сръбски хайдути. Стр. 135, крепостта Cosiniz при изворите на Расиня. Стр. 135, Clementi на север от Прищина. Стр. 138, Скопие намерили на 27 октомври пусто, командир на конницата бил Praha, било с крепост, имало уж 60 000 жители, храната била събрана, градът по заповед на Пиколомини бил опожарен. След това направили рекогносцировка към Ново Бърдо. Pancza бил обсаден, ала Звечан не могли да превземат. На 3 ноември Пиколомини от Прищина заминал за Призрен, за Capúsnitz, там останал 1 ден, на 5-и бил в Баня. Стр. 140сл. На 29 октомври капитан Шенкендорф потеглил от Пирот, бил разбит при Драгоман, гдето се събирали турците. Той потеглил с 1000 унгарци и раци (сърби), разбил турците при стана им, през нощта бил при самия Драгоман, унгарците напълно ограбили селото, селяните се защищавали, турците наново се върнали там, в прохода поражение, паднал сръбският капитан Живко Алексис. Загубата възлизала на 524 души (3 немски офицери), от тях 502 унгарци и раци (сърби). На 6 ноември Пиколомини е в Призрен, гдето Печкият или Клементински го посрещнал. Албанците от турската войска се присъединили към него; в това помагал един францисканец. На 9 ноември Пиколомини се поминал (роден бил през 1650 г.). Холщайнският войвода на 24 ноември потеглил от Призрен, на 27-и превзел Щип и го опожарил. На 2 декември с 3000 души заминал от Призрен за Люма, Махмуд паша избягал. В Ипек се намирали 5 роти. На 8 декември се поминал архиепископът на Албания. Велес бил оплячкосан, ала командирът капитан Саноски бил ранен и умрял в Качаник. На 30 декември Качаник бил обсаден. Strasser бил разбит на 7 януари 1690 г., изгубил 2224 души и 4 оръдия. Холщайнският войвода бързо потеглил от Прищина за Ниш, гарнизонът със загуба избягал от Призрен. Ветерани. Стр. 166. Проходът Белаоскра при Прокопье. Стр. 166. Ветерани изпратили от Ниш подполковник Ант. Валерий Жич с 2000 пехотинци сърби към София, гдето разбил 1000 конни спахии, 600 татари, 500 еничари и 1000 реквизирани арнаути, на 23 януари, взели 8 знамена и т. н., имали само 200 конници, не могли да ги преследват, изгубили само 40 души. Стр. 168, капитан Schenkendorf c 600 мускетари, 500 арнаути с 600 сръбски конници на 23 март потеглил за Перник, по пътя разпръснал турците и взел плячка 4000 глави едър добитък и овце. Капитан Хърват от Видин обсадил Чи-

 

 

518

 

очаквали освобождение и били готови да се присъединят. Черногорците, последната останка от южнославянските държави, сключили съюз с русите. Петър настоявал, щото колкото се може по-скоро войската да се приближи до Дунав, за да може въстанието на християните да почне. Но катастрофата при Прут побъркала за осъществяването на желанията му. Черногорците пък оттогава се намирали в непрекъснати приятелски връзки с Русия.

 

Голямо движение предизвикали по целия полуостров победите на принц Евгений и Пожаревацкият мир (1718 г.). Австрия получила голяма част от днешното сръбско княжество заедно с Малко Влашко. Тогава павликяните от Никопол се преселили в Австрийско Влашко, гдето им били дадени особени привилегии и било им определено местожителство близо до по-старите чипровски селища в Крайова, Римник де Олта и в Брадичени (1727 г.). Николай Станиславич, роднина на по-гореспоменатия Филип Станиславов, никополския епископ, бил назначен за влашки апостолски администратор.

 

В 1737 г. войната била щастливо започната с превземането на Ниш. Но поради съдбоносните грешки на австрийските пълководци, особено при Видин, всичко бърже се променило. При сключването на Белградския мир (1739 г.) Австрия трябвало да се откаже от всички придобивки по Пожаревацкия. [57] След загубата на Малко Влашко тамошните български колонисти, част потомци на кипровчаните, част павликяни, се преселили в Темешкия Банат, гдето и до днес още живеят техни потомци. Едни, т. нар. павликяни се поселили в Бешенов. Други, повечето търговци, основали градеца Винга, известно време наричан още Мария-Терезиопол. Те се ползували с особени привилегии, потвърдени също и от императрицата Мария Терезия в 1744 г. На първа инстанция у тях съдили домашни съдебни заседатели и избраният съдия по стария си народен обичай. Те си имали свой герб. Императрицата ги задължила в случай на война да дават определен брой войници (centuria) за Темешварския гарнизон, а в мирно време да ги обучават. Други българи католици се поселили около 1740 г. в Крашовските планини, гдето живеят и досега в седем села [?]. В Седмиградската област, както казахме по-горе, в 1688 г. дошли коло-

 

 

поровци, на 25 март 1690 г. Parthei des Hauptmann Zelenkana стигнала чак до Пловдив (?), на 29 март довели кадията и други пленници. Стр. 168. Подполковник Ант. Валерий Жич с 1000 хайдути и 100 конници на 15 март потеглил срещу Ипек, след това със 100 коня и 2000 сърби срещу Баня, разбил турците на 20 март и проникнал почти до София. Стр. 173. Шенкендорф на 9 юли потеглил от Пирот със 100 души немци, сърби и унгарци, пеши и конници, и стигнал до Трън, там бил засилен от 1500 души селяни, на 11-и наново изненадал Перник, взел много припаси, 3000 глави добитък, без овце. Турците го преследвали с 3500 души, ала Шенкендорф щастливо стигнал в Пирот. — След Карловишкия мир през 1699 г. в новата Марошка военна граница „drei bulgarische Milizcompagnien zu Pferd (= 22 конници), im Halmágyer und Déeser Bezirk und der Strecke an der Maros oberhald Arad”. Ferdzüge des Prinzen Eugen von Savoyen. Herausg. von der Abtheihmg für Kriegsgeschichte des K. K. Kriegsarchiv, Wien, 1876 сл., I, 1, стр. 492 (унив. библ. 22 Е 546).]

 

57. Подробности у Kanitz, Donau Bulgarien, I, стр. 247, 259.

 

 

519

 

нисти от Чипровци. [58] Сега са останали само 207 души. Всички тези българи били и са католици. Не ни е напълно ясен произходът на протестантите българи в Чергед, Рейсдорф и в други седмиградски села. Навярно те са се поселили там много време преди походите на принц Евгений; Миклошич гледа на тях като на потомци на старите дакийски словени. Още през миналото столетие те са говорели по български; сега са порумънчени. [59]

 

През всичките времена на турското господство винаги е имало хора, които са се противопоставяли на турските притеснения с оръжие в ръка и са живеели свободно по планини и гори. Българският хайдутин, сръбският хайдук и гръцкият клефт са само разни имена на един и същ клас хора. Понякога ги наричали и с турската дума арамии, а войводата им — арам(и)баши. В битките им и приключенията им, възпети в хиляди песни, има нещо рицарско. Задачата в живота им била не да грабят, а да отмъщават на притеснителите на техните едноверци. Да нападат мохамеданите, да ги грабят, а за християните да се застъпват и отмъщават — това е призванието на хайдутите.

 

Разнообразни били причините, по които тоя или онзи вземал оръжие и „хващал планината”. Само отчаянието е могло да накара човека да си избере такъв живот, защото, който се е решавал на това, той бил завинаги обречен от турците на загиване. На едного турците убили родителите или брат му, другиму откраднали булката или обезчестили сестра му; едни били лишени от целия си имот поради потисничествата на беговете, а на други били ограбени всички стоки по пътищата и били оставяни без средства за съществуване; мнозина от тях били бегълци от затворите; а имало случаи, когато са ставали хайдути поради нещастна любов или родителска клетва. Беглецът или сам събирал чета, или се присъединявал към някоя съществуваща. Приемали само отбор хора, упорити и безстрашни (отбор юнаци). Те давали клетва да бъдат верни един на друг и да не се разделят. Оръжието им се състояло от пушка, дълга човешки ръст (дълга пушка бойлия), от два пистолета на пояса (чифте пищови на пояс), от ятаган и сабя (остра сабя френгия, т. е. — франкска). Облеклото им било повечето разкошно, от пъстри материи и обшито с гайтани. „Вярната и сговорна дружина” (или „чета”) рядко е бивала повече от 50 души; само в песните броят често се преувеличава. Отделните хайдути по сръбски се наричали момци. (ед. ч. момак), по български — момчета, изобщо юнаци. Най-опитния и най-храбрия избирали за войвода, а войводата назначавал едного от дружината за байрактар, който носел зелено или червено знаме.

 

Живеели хайдутите по високите планини : Балкана, Родопа, Средна

 

 

58. Czörnig, Öst. Ethnographie, I, стр. 73; III, стр. 143. [Стефан Бугарин обркнез вароши и дистрикта Пожаревачкаго 1741? Гласник, 26, стр. 485. А. Ivić, Ansiedlungen der Bulgaren in Ungarn, Archiv für slav., Phil., 31, 1910, стр. 414—430.]

 

59. Един катехизис на тяхното наречие е обнародвал Миклошич, вж. гл. III, бел. 28. — [Л. Милетич, На гости у банатските българи, София, 1896, 44 стр. = Бълг. преглед, III, януари, стр. 40—57; февруари, стр. 63—88.]

 

 

520

 

гора, Сакар планина, Странджа и Шар; те се навъртали най-вече близо до проходите и планинските пътеки. Ако е било необходимо, те се спущали също и в равнините и често шетали по полуострова, криейки се в гори и долища. Навсякъде те търсели турци или изобщо мюсюлмани, за да ги убиват или поне да ги ограбват. Ако някой бег или спахия силно измъчвал християните, последните повиквали на помощ хайдути, които убивали мъчителя или в горската тишина от засада, или пък в тъмна нощ в собственото му жилище. Истинският хайдутин никога не обиждал християните, също както и мохамеданският горски рицар убивал и ограбвал само християните. Според едно традиционно вярване, в което хайдутите се строго придържали, всеки от тях, който само оскърби жена, ще бъде осъден от неизбежната орисница на плен у турците. Обикновеният грабител носил у тях позорното име кокошкар и бил нетърпим в дружината, но все пак бивали са случаи, както се види от народните песни, когато много войводи, подбуждани от глад или лично отмъщение, не щадели и едноверците си.

 

От ден на ден хайдутина преследвали безброй опасности и мъчнотии. Ако той „изпращал при аллаха” някой потисник, трябвало е бързо да напусне това място, защото по следите му веднага тръгвали турски пандури, гавази и сеймени. Тая хайка на хайдути се наричала потеря. Турците често принуждавали и селяните да заобикалят гори и да претърсват планини. Главите на убити хайдути се излагали публично в градовете. Жив заловен хайдутин обикновено набивали на кол при градските врати, при което мнозина в най-страшни мъки ругаели пророка и заплашвали с отмъщение от другарите им. Такъв един случай възпява хърватският поет Станко Враз в песента си „Хайдук и везир”. Обаче често се случвало, че такъв преследвач на турците, като му омръзне дивият живот, сдобивал се с писмена амнистия и често дори ставал и турски пандурин.

 

Звездното небе било покрив за хайдутина; той не намирал подслон от бури, ветрове и проливни дъждове. За своята безопасност дружината трябвало често да мени своето местопребиваване и в един ден да изминава невероятно пространство, като се промъква предпазливо. Около селата селяни и овчари снабдявали хайдутите с храна и питие. Обаче понякога, както се пее в една сръбска песен, хайдутинът от глад е бивал принуден да яде черната земя, а от жажда да смуче сок от листата. Ако турци се намирали наблизо, то болните, които не искали да попаднат в ръцете на неприятеля, по тяхна просба другарите им ги убивали. Ако пък някой отстранил се или заблудил се хайдутин се разболее, то той безпомощен умирал на някоя планинска поляна или под сянката на някоя гора : „орли му гроб изкопавали” и никой нищо вече не чувал за него.

 

Хайдушкият живот бил само за лятно време, защото през зимата прохладните зелени гори, които на Балканския полуостров са почти изключително дъбови и букови, са открити и през тях се всичко вижда; при това планинската зима е сурова. На Кръстовден, в септември, юнаците се разотивали, заравяли оръжието си, като си уговарвали най-близко сборно място. Мястото, гдето било скрито оръжието, означавали с

 

 

521

 

разни знакове. Навсякъде в Балкана се срещат такива знакове : имена и години, изрязани по кората на дървета, или забити пирони и др. т. Зимата хайдутинът прекарвал в някое село, у някой свой приятел (ятак) в работа и с песни. През април — на Гергьовден, когато в долините снегът се топи, селата се обличат в зеленина и лястовичките прилитат, дружината пак се събира.

 

Мъчно е да се проследи историята на българските хайдути със същата точност, с каквато онази на сръбските, гдето народният епос често се потвърждава и от писмените документи. Към XVI—XVIII в. се отнасят следните войводи : Мануш, Страшил на Пирин планина, Семко, Рада, Барбур, Вълко, Наньо от Разград, Чавдар в Рила, Вълчан при Търново, Ненчо от Троян, много възпяваният в Македония Стоян от Търново и т. н. Най-много процъфтявало хайдутството, както изглежда, в края на XVIII в. Много от хайдутите тогава служили и във войските на молдовското и влашкото княжество.

 

За отбелязване е и това, че у българите, както и у сърбите, често хайдутували и момичета, придружавани от братята си. В българските песни са възпети п „войводки” : Елена, Тодорка, които сръчно владеели оръжието, носели саби и с юнашка хитрост нападали внезапно кервани. Че това не е измислица, показва следният случай : в края на миналия век до Дебърските и Кичевските планини ходила Сирма войводка от с. Тресанче на р. Радика, в земята на мияците. Дружината дълго време не знаела, че войводата ѝ е мома. Тя можела цели 18 часа да прекара все на крака. По-късно тя се омъжила за един мияк от Крушево. Димитър Миладинов сам я видял, когато била вече старица на 80 години (поч. 1861 г.) в Прилеп и сам от устата ѝ чул цялата история на нейната младост. В стаята, под дюшека ѝ, били скрити пищови, а на стената висели саби. И тя е възпята в песните. [60]

 

Хайдутството и досега причинява големи грижи на турците. От хайдути бе започната сръбската освободителна борба. Хайдушките дружини са изчезнали само в Сърбия и Черна гора, гдето християнинът диша вече свободно.

 

Преди да завършим тази глава, ние искаме да споменем за етнографските промени, станали през тази епоха.

 

След сръбското отстъпление от Косово поле към Южно Маджарско напуснатите от тях места били заети от албанци, които постепенно достигнали до Морава.

 

Приблизително към XVI в. се отнася заселването с туркестански юруци и с турски коняри на южните части от Тракия и Македония, а главно Мъглен. [61] Местните българи и румъни, за да избягнат нападенията на тези си неканени гости, често приемали мохамеданството.

 

 

60. К. и Д. Миладинови, Бълг. нар. песни, стр. 328.

 

61. [Юруци. Според кануна у Hammer, Staatsverf., I, стр. 413, те са свободни, плащат данък на бега без оглед кой е земевладелецът. Ако са се заселили на постоянно местожителство, на селото, към което са причислени и в което са живели 10 години, плащат 12 аспри „per Hufe” за земите, които са направили орни. Земевладелците не се бъркат в техните женитбени отношения. За летните и зимните пасбиша, пак там. Юруците са били повечето „туркомани”, стр. 298. Юруци е имало в санджаците Силистренски, Виза, Никополски, в Тесалия.]

 

 

522

 

В миналото столетие, разказва се, балканските области Тозлука и Герлово (по тур. Карлова, 45 села) били заселени с турски колонистм от Азия. Единственото оцеляло българско село в Герлово — Върбица, било резиденция на татарските султани, които се преселили заедно с много свои сънародници (в 1770 г. били до 20 000) от Крим в Турция. [62] Други татарски султани, които заели в скоро време видни места между турското феодално дворянство, живеели във фундукли при Ямбол и в Шехлари при Карнобат; един от тях живеел в Куруджи при Нова Загора дори в 1875 г. и направил голям шум поради варварското измъчване на българските селяни. Това не са първите татари в Турция. Още в 1485 г. Баязид II бе основал татарския град Татар Пазарджик за отбрана на съседните проходи. Българите почнали да се заселват в този град (през 1587 г. само 30 души) едва тогава, когато чума изтребила по-голямата част от татарите и турците. [63] Същото явление имаме и в Ниш, Пловдив и Одрин, в които през XVI в. живеели само по няколкостотин християни. [64]

 

 

62. [През 1702 г. старият Селим Гирай, някогашен татарски хан, е живял в уединение във Фундукли при Ямбол. Zinkeisen, 5, стр. 344.]

 

63. Захариев, стр. 41 и сл.

 

64. [Колонизачната и етнографска история да се изложи обширно — срв. главата на немското издание на тази история за това. — С недавнашното надмощие на турското население в Румелия и Източно Крайдунавско се обяснява дългото политическо мъртвило у българите; разселването на българите по всички страни пред начеването на политическата акция е главен симптом на обновената народна сила.]

[Previous] [Next]

[Back to Index]