История на българите

Константин Иречек

 

ГЛАВА XXVI. Старобългарска литература

  1. Начало на литературата
  2. Старославянски език
  3. Кирилица и глаголица
  4. Константин и Методий
  5. Свети Седмочисленици
  6. Цар Симеоново време (823—927 г.)
  7. Разпространение на старословенския език
  8. Православната литература през 927—1186 г.
  9. Богомилска книжнина, апокрифи
10. Гръко-източни разкази
11. Литературата на Търновското царство (1186—1398 г.)
12. Евтимий и неговата школа

 

От всички славянски народи словените, които се поселили в Панония, Дакия и България, първи почнали писмено да изказват своя език и да пишат на него книги. Книжнината им по-късно става основа на литературите руска, сръбска и хърватска. И сега още, когато толкова стотици ръкописи вече станаха жертва на вандализъм и нехайство, човек се учудва на броя на старословенските сборници, на неуморното прилежание на писателите и преводачите, на съвършенството на тържествения език и стил, разработен по гръцки образец. Обаче, макар филологът и да се поразява от богатството на тоя твърде благодарен материал, историкът, като хвърли поглед върху съдържанието на паметниците, не може да не получи печални впечатления. Тази богата литература е бедна откъм жизнено, оригинално и народно съдържание; тя дава твърде малко сведения за историята, характера и начина на живот на народа. Построена по византийски образец, тя силно пострадала не само в духа, но в последните векове и в строежа на езика. Освен това тя била повечето принадлежност на едно съсловие — духовенството. Българите са имали, разбира се, богата и важна народна литература, която от тях преминала у другите славяни, преди всичко у сърби и руси. И там обаче напразно ще търсим по-значителна оригинална работа : почти всичко е заето от гръцката апокрифна литература или при гръцко посредство от литературните съкровища на далечните араби и индийци. Изкуствената поезия била чужда за старите българи; тъй богато развитата българска народна поезия, доколкото е познато, не оказала никакво влияние върху цялата писменост. [1]

 

 

1. Старобългарските ръкописи са пръснати по цяла Европа. Има много и в самата България по църкви, манастири, в читалища и в частни ръце. Ръкописите на Рилския манастир са описани от Григорович (Очерк путеш., стр. 187) и от Чолаков (Български кни-

 

 

459

 

 

1. Начало на литературата. Най-старите произведения на духа : песни, пословици, приказки у славяните, както и у всички народи, първо начално в продължение на цели векове се предавали устно. И все пак известни били и писмени знакове. Обаче тези чърты и рѣзы, за чиято употреба у езическите славяни свидетелствува монах Храбър (около 900 г.), служили само за религиозни и икономически цели; книги с такива знаци, разбира се, не са писани. Резите ни напомнят рабушите, които до неотдавна още заменявали счетоводните книги в Маджарско (роваш), в Чехия (naа vrub), в България (ръбуш). [2] След приемане на християнството славявяните почват да пишат с латински и гръцки букви, които за езика им били, разбира се, недостатъчни. Най-старият български писмен паметник е споменатият полуславянски списък на българските князе до 765 г. Всичко, което е дошло до нас оттогава, е писано с кирилска азбука; до изнамерването на кирилицата са писали вероятно с гръцки букви. Старославенската литература почва едва от времето на славянските апостоли Константин, или Кирил (поч. 869 г.); и Методий (поч. 885 г.).

 

 

2. Старославянски език. Езикът, на който славянските апостоли пре вели Св. писание, първоначално се наричал у всички славяни ѩзыкъ словѣньскъ. Що се отнася до въпроса, на кое от славянските племена принадлежал той, с течение на времето за това дотолкова било забравено, че когато почнали в настоящия век научно да изследват славянските езици, между учените по този предмет възникнало голямо разногласие. И до днес още не е установено едногласие относно родината на църковнославянския език.

 

В началото на този век едва ли има някое славянско племе, на което да не е приписван езикът на славянските апостоли. Често се разгледвал също възгледът, според който църковнославянският език се признавал за баща на всички днешни славянски езици. Добровски (1823 г.) го приемал

 

 

жици, 1859, стр. 688—692); на Атонския от Григорович и българина К. Д. Петкович (1865). Освен това български кодекси има в Румъния, в манастирите на Фрушка гора, в библиотеките на Белград, Загреб, Прага (в музея Шафарикови кодекси), в Берлин и Виена, Рим, Англия, Франция и т. н. Най-големите сбирки от старославянски ръкописи са в Русия; в най-ново време те значително са обогатени с паметниците, събрани от Григорович, Хилфердинг, Порфирий Успенски и Норов. В последните години започна основно разучаване на руските библиотеки и се издават точни палеографски и филоложки техни описания. Кодексите са писани повечето на пергамент, приготвен понякога много грубо от овча, телешка или зайча кожа. Рано също започва да се пише и на тъй употребяваната на Изток памучна хартия (на такъв материал са написани напр. грамотите на Асен II и на Константин).

 

2. [Български език. Гръцки чужди думи, вж. Cesty po Bulharsku passim и показалеца. За сполай-ти= ’s πολλὰ ἔτη. Даничич- Leskien, Jagić, Archiv, 4, стр. 513. Руссиадес, 2, стр. 281. — Е. В. Петухов, Болгарские литературные деятели древнейшей эпохи на русской почве, ЖМНПр, 1893 апрель, стр. 298—322. Климент, Йоан Екзарх, Константин — пълна библиография и ръкописите. — V. Oblak, Zur Würdigung des Altslovenischen, Archiv für slav. Philologie, XV, стр. 367 : „das Altslovenische war nicht die Sprache der Slaven Pannoniens, sondern die dialektischen und ethnographischen Verhältnisse waren damals ungefahr wie heutzutage, nur reichte der Kaj-Dialect weiter nach West und Nord”. Стр. 369 über крьсть und крижь. Sprache der Tessalonicher Apostol, Sprache ihrer Heimat und Umgebung. Die ersten kirchenslavischen Übersetzungen wohl nicht pannonisch : daför zu wenig pannonisch und zu sehr griechisch.]

 

 

460

 

като „стар, още без всеки примес сръбско-българско-македонски диалект”. Копитар (1822 г.) мислил, че живялото на юг от Дунава голямо словенско племе било разделено от дошлите сърбохървати на две : на български и на панонски словени; понеже Св. писание било преведено на езика на панонците, то днешните хорутански словени (виндите) са преките потомци на славяните, които са говорили на Кирило-Методиевия език.

 

За нас голямо значение имат мненията на двамата най-добри познавачи на славянските езици : П. И. Шафарик и Миклошич.

 

Шафарик твърдял в своите „Древности” (1837 г.) и в своята „Славянска етнография” (1842 г.), че славянските апостоли използували българското наречие, което те изучили у дома си в Солун и което било в употреба още преди идването на маджари, кумани и печенеги и на север от Дунава, в днешните румънски и маджарски земи, главно във Влашко, в Седмиградската област и в Източно Маджарско до изворите на Тиса, до Ерлау (Ягер) и Пеща. Днешният упадък на българския език почнал по негово мнение от падането на старото царство (1018 г.), ускорен от сношенията с албанци, румъни и гърци и завършен през времето на турското владичество. В Западно Маджарско (Панония) в IX в. по негово мнение господствувало наречие, изобщо подобно на днешното чешко. [3] В 1858 г. Шафарик изменил възгледа си, мислейки, че преводът на Св. писание, направен в царството на Коцел на бреговете на Блатенското езеро при сътрудничеството на местни хора, се явявал като произведение на говоримия там език, т. е. на езика на панонските славяни, който вероятно бил преход от старобългарски към виндския (словенския). За същинска българска езикова граница той считал и тогава Дунав от устието на Драва до Пеща. Езика той нарекъл старославянски, [4] само в „Етнографията” си го именувал църковно или кирилско наречие; названието „старобългарски се среща у него само на едно място — в „Етнографията” [5].

 

Миклошич отначало поддържал възгледа на своя учител Копитар. Мнението му обаче срещнало такъв отпор, че и названието му „старословенски език” (lingua palaeoslovenica), само по себе си вярно (ѩзыкъ словѣньскъ), от никого не се приело. Едва в 1874 г. той издава едно много важно за решението на този въпрос съчинение, в което доказва, че старословенският език бил езикът на панонските словени около средата на IX в. [6] От приведените там исторически и филоложки аргументи следните обръщат върху си особено внимание : според Голубински покръстването на

 

 

3. Šafařik, Sebr. spisy, II, стр. 502, 501, 505; срв. 204 : Slovansky národopis, Praha, 1842, стр. 33.

 

4. Šafařik, Über den Ursprung und die Heimath des Glagolitismus, Prag, 1858, стр. 31, 32, 45.

 

5. Често употребяваното сега название „старобългарски” може лесно да доведе до смесване с езика на първобитните неславянски българи.

 

6. Miklosich, Altslovenische Formenlehre in Paradigmen mit Texten aus glagolitischen Quellen, Wien, 1874 (Уводът). Даничић, Диоба словенских језика, Београд, 1874, присъединява се към Миклошичевото мнение; срв, Časopis česk. musea, 1875, стр. 113.

 

 

461

 

българите станало без участието на славянските апостоли; „българският език, който би съвпаднал със старословенския, се отдалечава от нас като фата моргана, колкото и далеч в миналото да следваме подир него”. Още в един ръкопис от XI в. се смесват знаковете за носовите звукове, тъй като на полуострова никога не са ги произнасяли като носови гласни (ѫ, ѧ, е), а винаги като полугласно ъ; още в IX в. българският и старословенският са били съвсем разни езици. Затова Миклошич нарича малкото най-стари ръкописи, в които няма никаква следа от днешните наречия, панонски паметници.

 

По тоя начин Шафарик простира родината на църковния език върху Дакия, Източно Маджарско и Балканския полуостров, доколкото той сега е завзет от българи; Панония (Западно Маджарско) той присъединил тук едвам по-късно. Миклошич я търси само в Дакия и в Маджарско от двете страни на Дунав, като изключва земите на полуострова.

 

Кирил и Методий превели Св. писание в Панония. Известно е, че за такова грамадно дело сигурно те са потърсили помощта на местни хора. Между това наречието на панонските и на дакийските словени вероятно само дотолкова се е отличавало от езика на словените по полуострова, че солунските апостоли, които са знаели още от дома си славянския език, трябвало в Панония да изучат само малко различаващото се наречие. Освен това на полуострова се срещат многобройни ясни следи от носовите звукове не само през средните векове, но в Западна Македония и досега. [7] Най-после не бива да се оставя без внимание и фактът, че славяните на полуострова по своя произход са пришълци от Дакия и затова са потомци тъкмо на оня народ, който и според Миклошич е говорил на същия език, на който и панонците.

 

 

3. Кирилица и глаголица. Въпросът за изнамерените от Константин писмена е не по-малко мъчен за разрешение, отколкото въпросът да се установи езикът на славянските апостоли. Отдавна на славянски език се пишело с две азбуки, от които едната се нарича кирилица, а другата глаголица. [8] Кирилицата и досега е в употреба от всички православни славяни. Глаголицата пък някога е била добре позната на целия славянски

 

 

7. К. Jireček, Starobulharské nosovky, Časopis česk. musea, 1875, стр. 325—330. От многобройните приведени там доказателства тук ше споменем само следните : Σουνδέασκος (Сѫтѣска, грам. 1020), Sfentogorani (свѧтогоране) 1274, Ὀσϕεντίσθλαβος, Σϕενδοσθλάβος (Свѧтславъ). Носови звукове в някои думи е чул Григорович в 1845 г. около Охрид. Безспорни доказателства за това намерих и аз в някои наименования на местности около Преспанското езеро у Hahn, Reise durch die Gebiete des Drin und Wardar : Лаг или Ленк (старослав. лѫгъ), Гломбациани (глѫбочани), Дамбово (дѫово, дѫбъ) и т. н. Срв. Дриновата статия в Периодическо списание, XII. Дринов показал безспорно съществуване на носови звукове в околностите на Костур, т. е. в село Команичево, Загоричене, Бобище, Котори, Олишча, Бомбоки, Фотиничишча. Там говорят : рендове, йензик, гренда, пендесе, мъндра, зъмби, чъмби; други думи с ринизъм Дринов не срещнал.

 

8. [За произхода на глаголицата от гръцкото писмо вж. Тауюг и Jagič в Archiv für slav. Philologie и Ягичовите съчинения. — Comparez la question sur l’origine d'alphabete arménien, qu'ondit faussi dérivé du grec. Върху това писаха, мисля, Gardthausen, Caster.]

 

 

462

 

свят; сега е запазена само в Истрия, хърватското Приморие и в Северна Далмация. В България, гдето с глаголска азбука са писали още в XIII в., са намерени паметници с това писмо в Охрид, Рилския манастир, в Бояна под Витоша и на Атон. В Русия, както показа това Срезневски, глаголицата била позната дори в XVI в. В Чехия е намерен само един глаголически паметник от X в. (Пражките фрагменти).

 

Коя от тези две азбуки е изнамерена от Константин и кой тогава е изнамерил другата? Въпроси, все още далеч неразрешени, макар че по тях съществува богата литература.

 

Още в 1785 г. Добнер твърдял, какво глаголицата е Константиновата азбука. Добровски я признавал за изобретение на хърватското духовенство в XIII в. В 1830 г. Копитар получил от граф Клоц фрагменти от някакъв очевидно много стар глаголски кодекс — приблизително от XI в. Копитар издал тоя паметник и заявил, че глаголицата, ако не е по-стара от кирилицата, то тя е от едно и също време с нея. Че глаголицата е по-стара, скоро след това биде установено от откритията на Григорович и Успенски, направени от тях през време на пътешествията им по Македония и България; Успенски дори намерил в Иверския манастир на Атон глаголски подпис на един поп от Йериса в една грамота от 982 г.

 

П. И. Шафарик през последните години от живота си обърнал най-голямо внимание върху този мъчен глаголски въпрос. [9] Крайният извод от проучванията му бе, че глаголицата е най-старата азбука, азбуката на Константин; т. нар. кирилица, копие на гръцката азбука, е изобретение на епископ Климент Велицки (поч. 916 г.), за когото гръцката легенда разказва : „Той много остроумно, за да постигне по-голяма ясност, измислил по-други букви от ония, които са изнамерени от Кирил Философ.” По-нататък Шафарик показа, че глаголицата е нова азбука, че изнамервачът ѝ очевидно е познавал източните езици и азбуки (Константин знаел арабски, еврейски, самаритански и хазарски), че глаголските кодекси на Св. писание ни дават най-старите езикови форми и най-оригиналните рецензии на текста, а по старина и по разпространение стоят на една линия с кирилските. Често се намират кирилски палиммсести върху глаголска подложка, но почти никога не са се срещали палимпсести, гдето върху изтрито кирилско писмо да е писано с глаголска азбука. Най-старите кирилски кодекси рядко биват свободни от глаголски следи. Глаголицата е по-примитивна, по-мъчна и по-стара; кирилицата е по-развита, по-ясна и по-нова. В кирилската азбука знаците за звукове, които няма в гръцки език, са заети от глаголицата.

 

Към възгледа на Шафарик се присъединили Григорович, Миклошич, Рачки и др. Само в Русия комбинациите му срещнали отпор. Особено Хилфердинг, който считал кирилицата като най-доброто средство за сливане на целия славянски свят, с всички сили оспорвал мнението на Ша-

 

 

9. Р. J. Šafařik, Pohled na proběk hlah. pisemnictvi (Časopis česk. musea, 1852; Sebr. spisy, III, стр. 199). Památky hlah. pisemnictvi, V Praze, 1853. Glagolitische Fragmente, Prag, 1857. Über den Ursprung und die Heimath des Glagolitismus, Prag, 1858.

 

 

463

 

фарик. Срезневски, най-добрият познавач на славянската палеография, издавайки в 1866 г. сборник от глаголски паметници, остави въпроса неразрешен сьс забележката, че колкото аргументите на Шафарик, Миклошич и др. и да са остроумни, толкова са и прибързани и неестествени. В 1869 г. обаче той изтъкна положението, че кирилските форми са копия от гръцката писмена от VII или VIII в., така че т. нар. кирилица е по-стара от самия Кирил. [10]

 

 

4. Константин и Методий. Константин превел Евангелието и Апостола, Псалтира и някои други литургически книги все от византийски текстове. Поради недоглеждане и незнание от страна на помощниците му, не особено добре знаещи гръцкия език и неначетени в Св. писание, в превода се вмъкнали грешки, които представляват характерни признаци на най-старите ръкописи; много гръцки думи също останали без превод. [11] Освен тези преводи изпод перото на Константин са излезли едно съчинение за правата вяра, едно „слово” и няколко молитви. [12]

 

Що се отнася до трудовете на Методий, Йоан Екзарх му приписва превода с участието на брат му на 69 „уставни” (канонически) книги, следователно и на Стария завет без второзаконните книги (на Макавеите, Юдит и т. н.). Впрочем тия преводи на старозаветните книги били в употреба дълго време в разпокъсан вид, докато новогородският архиепископ Генадий не наредил в 1499 г. да се състави първия библейски кодекс. [13] Освен това Методий превел Номоканона и Патерика (къси жития на светци), после осем речи на своя брат, произнесени от последния в Хазария в защита на християнството против юдейските и мохамеданските учители. [14]

 

 

10. Срезневский, Древние глаголические памятники, СПб, 1866, с много снимки. (Книгата е излязла само в 100 екземпляра.) Срв. А. Котляревски, Uspěchy slavistiky na Rusi, Časopis česk. musea, 1874, стр. 26.

 

11. Šafařik, Ursprung des Glag., стр. 12, 29. — [За св. солунски апостоли вж. съчиненията на Воронов, Малышевский и т. н. Срв. Archiv. B Archiv, 10, стр. 293, е поместена лекцията на Голубински от 1885 г.]

 

12. Написание о правѣй вѣрѣ, издадено от Срезневский (Сведения и заметки о малоизвестных памятниках, СПб, 1867); Словото е издадено от Попов (Описание рукописей Хлудова, Москва, 1872) и от Срезневский (Известия Акад., 121, 2, стр. 145).

 

13. Буслаев, Историческая христоматия церк.-слав. и древнерусского языка, Москва, 1861, стр. 174.

 

14. Най-старите старославянски паметници с посочване на времето се отнасят към XI век. Най-старото датирано ръкописно евангелие е кирилският ръкопис, написан в 1056 г. от дякон Григорий за новгородския посадник Остромир. По-стара е недатираната „Савина книга” (открита от Срезневски, срв. неговите „Древние славянские памятники юкового письма”, СПб, 1868, в които са изброени 33 стари кирилски паметника от българска редакция). Малко по-нов е издаденият от Рачки (Загреб, 1865) глаголски Асеманов сборник. Тези три ръкописа съдържат евангелие, разделено по зачала. От четвероевангелията има твърде стари глаголски ръкописи (напр. Зографското, сега в Русия). Двете евангелия на босненските богомили (около 1404 г.) са преписани от много текстове (Daničić, Starine, III). Най-старите апостолски деяния (XII в.) са намерени в Македония, най-старият псалтир (XI в.) в Русия. В Болоня се пази кирилски псалтир с много глаголски добавки, написани в Равна при Охрид в 1230—1241 г. при Асен II, завоевателят на Македония, а не при Асен I, както обикновено се мисли (стр. 194).

 

 

464

 

 

5. Свети Седмочисленици. [15] След смъртта на Методий (885 г.) учениците му, повечето природни панонци, избягали от Велика Моравия в България, намерили там от страна на Борис дружелюбен прием и продължили апостолската си дейност в Македония. Българската църква ги почита, включвайки и солунските учители, под името Свети Седмочисленици (свѧтии седмопочетни, οἱ ἄγιοι ἑπτάριϑμου). Към тях са причислени освен Кирил и Методий Климент, Горазд, Наум, Ангелар и Сава. Спомените за тях са още живи навсякъде в околностите на Охридското и Преспанското езеро — икони, статуи и черкви. Почитали са ги обаче и на много други места, като например в Родопа. [16]

 

Климент бил изпратен от Борис в Западна Македония (Кутмичевица), да разпространи християнството от Охрид, Девол и Главиница и по тези полуезически земи. Цар Симеон му дал Величката епископия. Климент умрял на 17 юли 916 г.; гробът му и досега може да се види в Охрид. Той съставил речи за празниците през цялата година и похвални слова в чест на някои светци, между които и в чест на своя учител Константин. Пълно събрание на тези произведения, отлични по език и по стил, още не е издадено. Животът на Климент е представен в две гръцки легенди. Със същата благодарност се споменава и за Наум, починал на брега на Охридското езеро в наречения на негово име манастир [основан в 905 г.], и Горазд, най-талантливият Методиев ученик, отличен мъж, владеещ славянски, гръцки и латински език.

 

Тия мъже били сътрудници на славянските апостоли не само да разпространяват християнската вяра, но и при превода на Св. писание. На тях трябва да се отдадат много стари преводи на гръцки църковни съчинения, чиито автори сега са забравени; техни са без съмнение аколутиите и особено житията на Константин и Методий, на които безпретенциозната простота и голяма оригиналност придават особена прелест. Към най-старите старославянски преводи принадлежат речите на Йоан Златоуст. Един стар фрагмент (изглежда да е от X в.) се намира в мартирологиона, който е написан на латински език в 809 г. и се пази в Райградския (Raigern) манастир в Моравия. [18] Няколко речи обхваща Клоцовата глаголица, 20 — в кирилския Супрасълски ръкопис (X—ХI в.).

 

 

15. Вж. Шафарик, Разцвет слав. писъменности в Болгарии. — [За светите Седмочисленици има няколко статии в цариградските „Новини” от 1894 г. В бр. 6 (г. V, 11 октомври 1894 г.) Г. Тр-в съобщава от Прилеп, че в манастира при с. Сливница, Преспанска нахия, 4 часа от Ресен, издигнат през 1507 г., на дясната стена са ликовете на св. Кирил, Методий, Климент, Наум, Горазд, Сава и Ангеларий. — За деня на смъртта на Климент : Асемановото евангелие. — Имената Наум и Климе са чести в Македония. — За живота на св. Наум : Гласник, 63. От Хилфердинг от Москополската аколутия 1740—1742 г., в Рус. Беседа, II, 1859.]

 

16. При Дебърщица, недалеч от Пещера, има развалини от църквата „Св. Седмипочетни”. Захариев, стр. 60. [Дали не ще да е, може би, 7 престола ! — Според Дринов фрески на Климент и Наум имало в Етрополския манастир.]

 

17. Издадено от Šafařik, Pam. dřev. pisemn. jiho-slovanuv, (Praha, 1851, 1873), от Миклошич и от Дюмлер с латински превод (Denkschr. W. Ak., XIX и Vita s. Methodii, Vind., 1871) и от Перволф в Fontes гег. boh., I.

 

18. Описан е от Бодянский, ЖМНПр, ХXIII, 1838, и от Срезневский, пак там, XXXI, 1841.

 

 

465

 

 

6. Цар Симеоново време (823—927 г.). Най-мощен ревнител на старословенската книжнина бил великият цар Симеон, комуто дължи своето съставяне сборникът, съдържащ 135 речи на Йоан Златоуст под наслов Златоструй; съмнително е впрочем, щото преводите да принадлежат на самия него.

 

Изглежда, че най-старият от писателите на Симеоновия цикъл бил Константин, Методиев ученик. В 894 г. още като презвитер той по молба на Наум превел един Сборник от слова за всички неделни дни. Стихотворната молитва, която служи като предговор към сборника и прославя покръстването на словените, е най-старият паметник на славянската поезия. Словата с изключение само на едно, което е оригинално, са преведени от гръцки; преводът е много свободен и е изложен с ясен и прекрасен стил. В края има приложена византийска всемирна хроника. В 906 г. Константин, вече в сан епископ, неизвестно обаче в кой град по заповед на самия Симеон превел четирите слова на св. Атанасий Александрийски. [19]

 

Йоан Екзарх, личен Симеонов приятел, превел Догматиката на Йоан Дамаскин по желанието на монаха Теодор Доксов или Дукса, който се занимавал с преписване на ръкописи в Симеоновия манастир при устието на Тича. Най-прославеният негов труд е посветеният на самия Симеон Шестоднев, в който въз основа на св. Василиевия Хексамерон, съчиненията на Аристотел, Йоан Златоуст и др. е изложена историята за сътворението на света. Красота и богатство на езика, това са чертите на този труд, чийто автор майсторски владеел както гръцкия, така и славянския език. Освен това познати са и неговите четири слова за тържествени дни. [20]

 

От останалите писатели заслужава да се спомене за монаха Григорий, [21] който, както казват, по заповед на Симеон превел хрониката на

 

 

19. Досега от тях са издадени само отделни късове. Срв. Šafařik, III, стр. 179. Невоструев, Описание рукоп. моск. син. библ., II, 2, стр. 32 и 409, Ягич в Starine, V, стр. 28. Стиховете са дадени у Срезневский, Глаг. пам., стр. 23; [Архангельский (казански професор); Цветущий период древнеболгарской письменности и один из его представителей, Филол. Записки, 1886. — А. Михайлов, К вопросу о учительном евангелии Константина Болгарского, Древности, I, Москва, 1895. Византийский Временник, III, стр. 183.]

 

20. Йоан Екзарх е наново открит от Калайдович (Іоанн Екзарх, Москва, 1824, fol.). Срв. Невоструев, Шафарик, Ягич (Historija književnosti naroda hrvatskoga ili srbskoga, I, стр. 68). Шестодневът е препечатан изцяло в Москва от Бодянски, обаче по причини, за нас съвсем тъмни, нито един екземпляр не бил пуснат на бял свят. — [W. Vondrák, О mluvě Jana Exarcha bulharského, Praha, 1896, стр. 100. Рец. Милетич в Български преглед, 1896 юни. Соболевский в ЖМНПр, 1897 май—юний, стр. 219—221, е недоволен, не използувал Светославовия сборник от 1073 г. Към речника : чистителъ — священник, чисть — святой на Светославовия сборник, Златоструй, Йоан Екзарх.]

 

21. [Григорий : срв. Соболевский в Известия отд. русс. языка и слов., 1908, XIII, стр. 264 и сл. — Jagić, Archiv, II, стр. 4 (Ein Beitrag zur serb. Annalistik). Московски ръкопис от XV в. Много нещо е съкратено, изоставено, прибавени са събития от Вехтия завет, из псевдо-Калистен, из Йосиф Флавий. Компилация из Малала. — И в елинския хронограф Малала е основата, същият текст. Ягич мисли, че и двата имат славянски прототип, който е изгубен. — Бележка за Григорий след IV кн., ала за „книгы Завета Божи Ветьхаго, сказаѭщео бразы Новаго завѣта”. Може, казва, да е Палеата. — Мос-

 

 

466

 

сирийския ритор Йоан Антиохийски, наречен Малала (malél — по сирийски значи ритор; живял в 474—527 г.), а прибавил към това произведение старозаветната история и една приказка за Александър Велики. Към същото това време трябва да се отнесе и преводът на всемирната хроника на Георги Амартол, която през средните векове била главният извор за исторически сведения. Съвременник на Симеон бил и монахът Храбър — автор на макар и късото, но много важно съчинение за изнамерването на словенската азбука. Най-голямото по обем съчинение от този период е Симеоновият сборник [22] — енциклопедия на тогавашната византийско-християнска ученост, в който се намират богословски, философски, реторически и исторически (Никифоровата хроника до 920 г.) съчинения на 20 гръцки писатели. Имената на сътрудниците, както и броят им, са непознати. Към най-старите български паметници принадлежи и трактатът „Чудо о крестѣ и Болгаринѣ”, чийто неизвестен автор произлиза сам от средата на новопокръстения български народ. [23]

 

Към същия период се отнасят преводите на творенията на Кирил Ерусалимски, Григорий Назиански, Ефрем Сирин, Йоан Климак и др., запазени до нас в стари глаголски и кирилски фрагменти : имената на преводачите не са известни.

 

 

7. Разпространение на старословенския език. В IX в. преводът на църковните книги се разпространявал в Панония, в Чехия, Хърватско и в България. Обаче след като моравската и панонската държава били унищожени от маджарите, а в Чехия след дълга борба надделял латинският обред, славянската литургия продължавала да се крие на юг у българите и оттука се пресадила в Сърбия и в Русия. По хърватското крайбрежие, макар и изолирана, се е удържала и до днес въпреки големите преследвания.

 

Староруската литература получила началото си от България, но се е развила върху тази си основа много по-самостойно, отколкото самата българска книжнина. Славянска литургия в Русия била въведена след покръстването на княз Владимир (988 г.). [24] Също и сръбската литература, която е възникнала едва от времето на великия жупан Неман и на неговия

 

 

ковският ръкопис е препис от ръкопис от XII1 в.; според Оболенски и Пипин Малала още в XII в. се появил в славянски превод, познат на руските хронисти. — За Хамартол и ръкописите у Ягич, пак там. — И. Д. Мансветов, Художественныя и бьгговыя данныя в славянском списке летописи Георгия Амартола (XIII в. болг. ред.) из библ. моск. дух. акад., Труда V арх. съезда в Тифлисе, 1881, Москва, 1887. Лексикално-културен очерк.]

 

22. [Сръбски препис от Симеоновия сборник от XIII—XIV в. в Хилендар, Лавров : Византийский Временник, 9, стр. 313.]

 

23. Старославянските преводи на Малала и Амартол още не са издадени. Два тома от критичното издание на Симеоновия сборник от Бодянски, плод на 25-годишен труд, скоро ще излязат на бял свят. Съчинението на Храбър е издадено от Шафарик (Рат.). „Чудо о кресте и т. д.” — Срезневский, Древние пам. русск. письма и языка, СПб, 1863. Jagić, Ein Beitrag zur serb. Annalistik (Archiv für slaw. Philologie, II) доказва, че произведението на Григорий е по-скоро Палея (старозаветна история), отколкото превод на Малала. Пак там за Амартол и за други исторически книги.

 

24. [Соловьев за старословенския език в Русия. Цитат.]

 

 

467

 

син св. Сава, много е черпила от българските книги. Център на книжовните връзки между православните славяни били Светогорските манастири.

 

„Словенският език” до самото минало столетие безспорно е господствувал у сърби, руси и българи, па дори и у неславянския народ румъните, в държавата и в църквата. На старословенски не само служили литургия и пишели духовни книги, но и държавни актове, закони и летописи. Народният език надделял само след продължителна борба (например в Сърбия). Разбира се, че старословенският език не е бил свободен от влиянието на домашното нелитературно наречие. Тъй възникнали по-новите видове старословенски език — български, руски и сръбски, в близко родство с който е глаголическо-хърватският. Разликите между тях се отнасят главно до фонетиката и лексикона. [25]

 

 

8. Православната литература през 927—1186 г. След смъртта на Симеон литературата поради вътрешните безредици западнала. При цар Петър суровите отшелници търсили своята слава не в съставяне на полезни книги, а в пост, молитви и в отстранение от целия свят. Последният представител на предишния силен жизнен дух на старата школа бил презвитер Козма, живял твърде вероятно през времето на цар Петър. Той написал няколко пламенни речи, а в това число и няколко допаднали се за дълго време слова против богомилите. [26] Посочвайки например Йоан Екзарх и други учители, много от които още се помнели, Козма се бори против леността на съвременниците си, които оставяли книгите да гният и да ги ядат червеи, а в същото време народът с по-голяма охота посещава игрите, отколкото черквите, „съ гусльми и плесканіемъ и пѣсньми бѣсовскими”, пие вино и слуша разкази за сънища и приказки.

 

Малко по-млад от Козма е монахът Атанасий Ерусалимски, който в своето „Слово о древѣ познания добра и зла” към приятеля си Панко опровергава всевъзможните богомилски заблуди за брака, за Христовия кръст, за Христа-земеделеца и т. н. [27]

 

След пренасянето на патриаршеската столица в Македония, в Преспа и в Охрид (около 971 г.), гдето по-рано бе работил Климент, изглежда, почнали ревностно да се грижат за старословенската литература. Броят на глаголическите и кирилските ръкописи, писани в Македония през XI— XIII в., е твърде голям. Старата глаголица била оттам съвсем изместена от кирилицата едва в XIII в. От направените тогава в тая страна преводи засега е известен само един. Презвитер Йоан превел по поръка на охрид-

 

 

25. Разликите лесно се разпознават. Българите много често смесват носовките (ѫ и ѧ), защото понякога ги произнасяли като ъ. Русите писали ѫ със значение у и употребявали ѧ вм. ѭ. Сърбите заменят ѫ, ѧ, ы, ъ с буквите оу, е, и, ь. Буквата ѫ, наречена юс, е верен признак за българския произход на ръкописа.

 

26. Най-доброто издание в казан, списание „Православный собеседник”, 1864, април — август.

 

27. Издадено от архим. Леон в „Моск. епарх. ведомости”, Москва, 1871. Срв. Голубинский, стр. 709. Атанасий също е писал за гръмовната стрела.

 

 

468

 

ския архиепископ Йоан (1019 сл.) животописанието на Антоний Велики, съставено от Атанасий, и житието на св. Панкратий. [28]

 

 

9. Богомилска книжнина, апокрифи. Скоро след покръстването си славяните получили от Византия цяла литература от фантастични апокрифи, много псевдоевангелия, апокалипсиси, завети и приказки. Без всяко съмнение богомилите били най-усърдните читатели и разпространители на тези съчинения. Повечето обаче от тези книги са много по-стари от българското богомилство и от арменското павликянство; много от тях дори се появили още в първите векове от нашето летоброение у юдейските и християнските секти на Изток. В гръцки, славянски и латински текстове тази интересна книжнина заляла цяла Европа, целия християнски свят и била преведена на всички езици. Работилница за южните и западните славянски писмена била България, гдето се превеждали гръцките оригинали на тези еретически книги, а оттук вече отивали в Русия, Сърбия и през Босна в Хърватско. Западните славяни, чехи и поляци, се запознали с тях по латинските им текстове.

 

Един средновековен проповедник пише : „Много земи съм обиколил, но нигде не видях повече бродници (вълшебници), самовили и магьосници, колкото в България.” Дълго време били известни само руските текстове, разпространени под името български басни, [29] защото по-долната народна класа в Русия до миналия век се забавлявала само с четене на тези „лъжливи и отхвърлени книги”. Оригиналните български текстове почват да се появяват едва в последните години. [30] Научното пък изследване на тези тъй интересни паметници почна едва недавна. [31]

 

Съдържанието на апокрифите в повечето случаи се основава на библията с примес на образи от източна фантазия. На народа твърде много допадали тия написани на прост език книжки, тъй като те му давали по-подробни знания, отколкото признаваните от църквата книги на Св. писание. С поразителни подробности и с поетично вдъхновение в тях се разказва за тайните на небето и на ада, за сътворението на света, за ужасите на страшния съд, за живота на Спасителя и на Божията майка. Колко силно трябва да е завладявало ума на някой прост земеделец или дори на някой войнствен болярин описанието за последните дни на света във „Въпросите на св. Йоан Богослов”! Там той прочитал, че ще дойде

 

 

28. Попов, Опис рукоп. Хлудова, стр. 393. Šafařik, III, стр. 183, е взел погрешно този архиеп. Йоан за Йоан Екзарх. — [Archiv, X, стр. 234.]

 

29. [За „българските басни” пише кн. Курбски в XVI в., Филарет, немския превод, I, стр. 310.]

 

30. Сборниците Берлински (XIII в.) и Петербургски (XVII в.) са описани от Ягич, Starine, V; Беляковският кодекс, намерен при Търново, е описан от Славейков, Български книжици, 1859; Белградският сборник (XVIII в.) е описан от Новакович, Starine, VI. Някои кодекси от XVI и следващите векове у Григорович и Дрянов.

 

31. Н. С. Тихонравов, Памятники отреченной литер., Москва, 1863 (в 2 тома текст). А. Н. Пыпин, Очерк лит. истории старейших повестей русских, СПб, 1857, след това много издания в Пам. стар. русск. лит., СПб, 1862, в Летопись археогр. комисии, 1861, 1, в Арх. Вестник, I, и т. н. Много текстове са издадени от Срезневски; между южните славяни най-добрият познавач е Ягич.

 

 

469

 

антихристът с коси, остри като стрели, а с очи, блеснали като денница, и с пръсти, подобни на сърпове. След унищожението на антихриста ще нанастъпи величавото възкресение на мъртвите. Тогава ще пламне цялата земя заедно с планини, гори и животни; ветрове ще задухат от всичките четири страни на света и ще разнесат целия пепел, земята ще стане бяла и чиста като пергаментов лист, без планини и долини, като бяла маса. Тогава ще се яви син божий и ще открие страшния съд. Друг пример : в „Беседата на трите светители” се разказва, че бог създал слънцето от сълзата си, а небето и земята от водна пяна, че земята плува в неизмерими води; тези води стоят на една плоска скала върху четири златни кита, китовете — на огнена река, а тоя пламък — върху железен дъб, чийто корен е в божията власт. [32]

 

Народната фантазия усвоила тези богати материали и ги преработила в приказки и песни, които могат да се чуят и до днес. Църквата преследвала само явно богомилските и еретическите съчинения, а книгите, в които съдържанието на Св. писание било само украсено, били оставяни на мира.

 

Поп Йеремия, или Богомил (съвременник на цар Петър 927—968 г.), основателят на богомилството, играе роля и в историята на литературата. В старите номоканони четем за него, че той бил в „навѣхъ на верзиуловѣ колѣ”, което според Пипин значи : в ада той бил поставен на кол Велзевулов; православните го считали и за магьосник — влкодлак. Той съставил един сборник от апокрифи в шест книги, все превод от гръцки. „Слово о древѣ крестнѣмъ и извѣщение Св. Тройцы”, познато също и в староиталианската литература, съдържа историята на трите дървета от Мойсей до Христа. В по-нататъшните трактати също се говори за трѧсковицахъ, за 12-те Иродови дъщери (тук са приложени и заклинания против нежити — зли духове). По-нататък се разказва как Христос въ попы ставленъ, как Христос плугомъ оралъ, как цар Проб нарекъл Христос свой другар (намеква се за светостта на южнославянското побратимство) и оть колко части е съставенъ Адамъ. [33]

 

Главна книга за богомилите била книгата „Въпроси на св. Йоан Богослов”, които той задал на бога на планина Тавор. В нея се съдържа

 

 

32. За разговорите на трите светители в провансалската литература вж. Jagić, Archiv, I, 2, стр. 335. (“Към въпросите за трите светители срв. латинския диалог между Адриан и Епиктет, издаден по ръкопис от Kemble, The dialogus of Salomon and Saturnus, London, 1848, стр. 212, провансалски диалог у Bartsch, Denkmäler der provenc. Literatur, Stuttgard, 1856, стр. 306, и испанската Historia de la donzella Theodora, Sevilla, 1845. (Въпроси и отговори). Там terra — aqua — petra — 4 animalia сир. 4 еванг. — ignis — abyssus — arbor сир. Исус Христос. В прованс. (и испан.) това дърво (arbor) е същото, което е посадено в рая, върху което са патриарсите и пророците и за което Светото писание казва, че държи морето, земята и целия свят. — R. Köhler в Ягичовия Archiv, I, 2, стр. 335.]

 

33. Пълно събрание на Йеремиевите трудове има в българските сборници, берлинския и петербургския, а също и в хърватския от 1468 г.; в Русия — непълно само. Издадени са от Пипин, Тихонравов, Костомаров и Ягич (Archiv, IX, Starine, V, стр. 79; срв. Hist. knjiz., стр. 82). Срв. Пыпин, Обзор слав. литер., стр. 72; Rački, Rad, VII, и Голубинский, стр. 155.

 

 

470

 

цялата космогония с описание края на света. Пренесена отначало от гърците в България, тя минала оттам у руси и сърби, а в латински превод — у италианци и французи. От България е пренесъл на Запад (около 1170 г.) Назарий, епископът на горноиталийските патарени; може би той да я превел и на латински език. [34]

 

Други апокрифи, приписвани на св. Йоан, са : Въпроси за Адам и за Аврам на Маслиновата планина и Словото за смъртта на Богородица. С не по-малък авторитет се ползувало между богомилите освен това и старото, познатото още на манихеите и на гностиците Видѣніе Исаіи, в съставянето на което, както казват, е взел участие и един юдей от времето на Нерон. Най-любимият обаче апокриф до най-ново време бил Хожденіе Богородицы по мукамъ (ἀποκάλυψις τῆς ὑπεραγίον Θετόκου περὶ τῶν κολάσεων), защото на богобоязливите средни векове твърде много допадали странствуванията по ада и описанията на адските мъки. Важни са вмъкнатите места за езическите славяни. Съдържанието на много южнославянски народни песни е взето от тази легенда. От по-дребните апокрифи ще споменем : Въпроси и отговори на трима светци : Йоан Златоуст, Григорий Богослов и Василий Кесарийски; Описание на образа на Христа и на Божията майка; Историята на една християнка, която покръстила мъжа си езичник; книгата на Методий Патарски за Адам; разказът за 12-те петъка, познат също тъй и на сръбските народни приказки; историята за Данаил, Самсон и за детинството на Христа; много разпространеният разказ за злите жени, който се намира в Симеоновия сборник, и т. н. Повечето от тях били добре познати на всички южни и източни славяни от Истрия до Солун и Новгород.

 

От България са пренесени също и руските повести за Соломон и за Соломон и Китоврас (κένταυρος). Не е още изяснено дали вълшебните книги (Громовник, Трепетник, Коледник и т. н.) не са от богомилски произход; обаче знае се, че са преведени също от гръцки на Балканския полуостров и оттам са пренесени в Русия. [35]

 

 

10. Гръко-източни разкази. Със същата популярност, както религиозните апокрифи, се ползували и многобройните повести и разкази от гръцки, арабски и индийски произход, с които славяните се запознали чрез български преводи.

 

Една от най-любимите средновековни повести била Александра Македонскаго житіе и повестъ. Всички романски, германски и славянски биографи на Александър са имали своя едничък извор в книгата на псевдо-Калистен. Латинският превод на Лъв Константинополски (X в.)

 

 

34. Латинският ръкопис се пазел в Конкорецо (Concorrezo) при Монца, гдето имало патаренско епископство. Сега се намира в старата архива на инквизицията в Каркасон, На латински е издаден от Benoist, Hist. des Albigeois, I, стр. 283. Thilo, Cod. apocr. N. T. стр. 884; старосл. у Ягич (Starine, V); у Срезневский, Пам. юс. пис., стр. 406; А. Попов, Опис. рук. Хлудова, стр. 339 : руският текст у Тихонравов.

 

35. Някои български в Беляковския сборник. Между книгите на манастира в Родосто се споменава в 1077 г. Σεισμοβροντολόγιον (Гръмовник?), Sathas, Bibl. graeca, I, стр. 50. Βροντολόγιον καὶ σεισμολόγιον споменава също и Const. Porphyrogennetiis, De caerem. aulae, ed. Bonn., II, стр. 524.

 

 

471

 

послужил като образец на френски, немски, латински, испански, чешки и полски истории за Александър в стихове и в проза. Старословенският превод е много стар. Вмъкнатата в хрониката на Малала приказка за Александър още не е издадена; засега знаем само една българска история за Александър, написана в Молдова в 1562 г. От България повестта за Александър минала в Сърбия, а оттам около XV в., от една страна, в Русия, а, от друга — на адриатическото крайбрежие, гдето тя била преработена на тамошното наречие. Благодарение тъкмо на това книжовно влияние името на Александър Велики в България е също така популярно, както и името на Крали Марко. [36]

 

Не по-малко известна била и Троянската повест (о кралехъ прича). Преводът на Малала съдържа текст, взет от псевдо-Диктис. Друг разказ се намира в превода на Манасиевата хроника. Формите Преямуш (Priamus), Ипитер (Jupiter), дишкордия (discordia), а също и маджарското русаг (orszag — царство), употребително и в Хърватско, и в Босна, сочат латински, пренесен от Запад оригинал — един-единствен случай в историята на българската литература. Намерен е също и един хърватски текст, написан в XIV в. с глаголица. Руската Троянска повест е взета от България. [37]

 

От гръцки преработки българите превели две по произход индийски книги, разпространени в литературите на средновековните народи, именно приказките Панчатантра, под наслов „Стефанит и Ихнилат”, от гръцки превод, направен от юдея Симеон Сет около 1080 г. (Στεϕανίτης καὶ Ἰχηλάτης), и византийския духовен роман Варлаам и Йоасаф, преработен от биографията на Буда в Лалита Вистар. Сърбите и русите твърде отрано се запознали с тях по български текстове. Също така много любим в Русия е разказът за цар Синагрип или за неговия министър Акир, прера-

 

 

36. Сръбският текст е издаден от Ягич, Starine, III, с историко-литературен увод; пак там (V) е описаният от него български сборник „Александрия”, преведен от гръцки в 1844 г. от учителя X. П. Василев в Карлово на Балкана, между другите биографии на Александър Велики; в България тя е била любима книга за леко четене.

 

37. Българската е издадена от Миклошич, Starine, III, хърватската — от Ягич, Archiv, IX, руската от Пыпин, Очерк литер. истории повестей русских, стр. 55, 306. Вж. и разговора на рицаря Pierre de Bracieux с цар Калоян и българите. — [Троянската повест. Срв. Калоянови люде у Clary. — Jagić, Archiv, II, стр. 21. У Малала и Манасий. Jagić, Prilozi, Arkiv, X (1868) издаде глаголския хърватски текст из ръкопис от 1468 г. А още през 1866 г. в христоматията. Напълно е съгласен с ватиканския български текст. Обаче не може да се докаже,че българският е препис от хърватския или хърватският от българския; хърватските варианти са по-добри. Идентичността на имената с романа на Александър. Оригиналният текст е изработен в Босна или Северна Далмация, както и Александриадата (Starine, 3, стр. 217.) — Александриада. Пак там. Три редакции. Най- старата е у Малала. Втората редакция е сръбска (сръбско-руски ръкопис от 1497 г.). Третата е собствен роман. — Jo. de Capua, Directorium vitae humanae (Kalila. . .), ed. Jos. Derenburg, Paris, 1887, Revue int., 1888, I, стр. 101. — Манасиевата хроника. Тулчанският ръкопис, вж. Дневника — Панагюрище. Срв. Jagić, Ann., II. — Румънският превод на Мокса от 1620 г. издал Häjdeu в Limba româna vorbita intra 1550—1600, Studiu paleografico-linguistic, Buc., 1878, 448 стр., с факсимиле. — Латински глоси във Ватиканския ръкопис на Манасий : Сырку, Византийский Временник, 9, стр. 313.]

 

 

472

 

ботка от хиляда и една нощ, станал известен на славяните пак чрез българските преводачи. [38]

 

Тези духовни и светски повести съставяли духовна храна за православните славяни през средните векове и при това не само от висшите класи, но преди всичко на простия народ. В България и в Русия влиянието на апокрифите изчезва едва в сегашното столетие. Съдържанието им дотолкова било усвоено от народа, че много от тях, преработени по народния вкус, са се смесили с родните песни и приказки. Тук има още доста материал за научно изследване както в старите ръкописи, така и в живите още приказки и песни.

 

 

11. Литературата на Търновското царство (1186—1398 г.). Възстановяването на българското царство, разбира се, оказало известно влияние и върху литературата. Езикът през този период претърпял големи промени. От всички страни в „словенския” писмен език нахлуват особеностите на народните наречия. В XIV в. тук-там се появява вече и членът. Поради погрешната употреба на юсовете, които повечето се произнасяли като ъ, възникват неизказани комбинации. Към това се прибавили явни гърцизми.

 

Точна картина за онова, което са чели образованите българи, дават т. нар. сборници, съдържащи наред с откъслеците с богословско съдържание многобройни апокрифи, приказки, чудеса, легенди и статии със светско съдържание. Преводите от гръцки не се прекратили. В 1211 г. цар Борил заповядал да преведат Законника против богомилите. [39] Философията на неоплатониците станала достъпна чрез превода на Дионисий Ареопагит, направен от монаха Исай в 1371 г. Оригинални произведения са службите на народните светци и легендите за тях, например за Иван Рилски, за цар Петър и др. Рано почнала и размяната на легенди между руси и сърби; в един български синаксар от 1330 г. има вече житията на Борис и Глеб, на княгиня Олга и т. н.

 

Нашето внимание приковава към себе си преди всичко историческата литература. Български летописи не са още познати, но че такива е имало — за това имаме много ясни и убедителни доказателства и ние се надяваме, че все някой такъв ръкопис ще да се е спасил от вандализма на турци и фанариоти. Цар Калоян съобщил на папата, че е изследвал старите отечествени книги, както и законите на предшествениците си, и намерил там, че Симеон, Петър и Самуил получили корона от Рим. [40]

 

 

38. Сръбският Стефанит с български варианти е публикуван от Даничич, Starine, IL Български сборници за Варлаам (още неиздадени) в Рилския манастир и в манастира „Кицкани” на Долни Днестър. Предположението на Пипин за българския произход на руския Синагрип се потвърждава от Беляковския сборник. Чешкият Варлаам (XIV в.) и „Kalila va Dimna” (= Стефанит, Прага, 1528) са преведени от латински.

 

39. С. Палаузов, Синодик царя Бориса, Временник импер. общества истории и древ. росс., XXI, Москва, 1855. Пълно издание още няма, М. Дринов тази година (1878) намерил още един нов ръкопис.

 

40. Калоян пише в 1202 г. на папата, че Петър и Самуил са получили корона от Рим, „sicut in libris nostris invenimus esse scriptum”, след което папата заръчал на своя легат „tam per libros veteres, quam alia documenta inquirere diligentius veritatem.” Калоян отново пише в 1204 г. : „inquisivi antiquorum nostrorum scripturas et libros, et beatae memoriae imperatorum nostrorum praedecessorum leges”.

 

 

473

 

В българския номоканон в Букурещката митрополитска библиотека Григорович прочел една статия за лъжеучителите, гдето между другото се казва : „кождо рече, якоже рече Іоаннъ Асѣнь царь, иже въ лѣтописци написано” [41]. Летописец Паисий (1762 г.) се позовава на търновски летопис. [42] Впрочем все пак имаме няколко статии и фрагменти с историческо съдържание, а именно : известия за основаване на Българската патриаршия в 1235 г., поменик на починалите царе, царици, патриарси, епископи и боляри, преглед на народите и езиците, в който народите се сравняват с животни (отнася се приблизително към началото на XIII в.), прибавения тук преглед на езиците и на писанията и намерения от Захариев пергаментен лист от хроника, в който се говори за манастира „Лъвък” в Родопа. [43]

 

Вън от всичко това в България били съставени и две големи компилации на всемирни хроники, които преминали също в Русия и в Сърбия. Първата рецензия на летописеца елински и римски (до 963 г.) е съставена от преводи на Малала, Амартол, на приказката за Александър Велики, библията и някои апокрифи; пак тук се среща много пъти вече споменаваният списък на българските царе. Втората рецензия, при обработката на която освен византийците използували и руския Нестор, довежда събитията до 1204 г. Хронографъ, еже естъ лѣтописецъ, който свършва с падането на Цариград в 1453 г., намерил толкова радушен прием в Русия, че издържал там още три нови редакции (първата в 1512 г.). Авторите му знаели Нестор, Доментиан, Цамблак, Константин Костенечки и др. славянски писатели. За българската история, за Борис, Симеон, Самуил, за богомилите, за Калоян, Асен II и т. н. хронографът не съобщава нищо ново. [44]

 

Нов период за историята на литературата настанал с възцаряването на цар Иван Александър (1331—1365 г.), ревностен любител на книгите. По негова заповед била преведена на старословенски език хрониката на

 

 

41. Григорович, O Сербий, приложението, стр. 2.

 

42. Тъй наречените хроники в библиотеката на английския пътешественик Robert Curzon (по-късно на лорд Zouch) според съобщението на проф. Братислав не са нищо друго освен две евангелия : едното с образа на цар Иван Александър и семейството му, другото е написано за Стефан Душан. Срв. моята статия : Altslavische Handschriften in England, Jagić, Archiv, III, 1878, стр. 121—133.

 

43. Известие за патриархата у Палаузов, цит. място,после у Раковски, Асен, стр. 50; има го в Синодика на Борил и в един македонски сборник от библиотеката на стареца хаджи Юрдан Константинов във Велес, в който има много неизследвани, повечето богомилски ръкописи; надявам се, че всички тези съкровища скоро ще бъдат пренесени на по-сигурно място. В Поменика към синодика има един пропуск от Константин към Александър; втори, още неиздаден поменик с имената на българските царе, царици и патриарси намерил в Бояна Григорович, Очерк пут., стр. 189; третият, за жалост също тъй непълен, е открит в 1875 г. от М. Дринов. Списъкът на народите е издаден от Šafařik, II, стр. 732. (Ръкописите в Карловци, у Григорович, у Дринов; също и в Беляковския сборник).

 

44. Попов, Обзор хронографов русской редакции, Москва, 1866—1869, 2 тома. От същия, Сборник слав. и русск. сочинений и статей внесенных в хронографы русск. редакции, Москва, 1869. Срв. рецензията на Рачки в Rad, XIII.

 

 

474

 

Константин Манасий (до 1078 г.). Оригиналът е написан в стихове, а преводът е направен твърде изкусно в проза. Това произведение е запазено в два ръкописа, единият от които (в Москва) бил написан в 1345 г. за самия Александър, а другият (във Ватикана) бил преписан през втората половина на XIV в. и е украсен със 70 цветни картини, изобразяващи между другото войните на Крум, Симеон, Самуил и семейството на Александър. Многобройните вмъкнати добавки на преводача са взети, изглежда, по-скоро от съответните гръцки произведения, отколкото от родни летописи. Този старословенски превод бил преработен на румънски в 1620 г. от монаха Михаил Мокса за епископ Теофил Римникски и снабден с добавки от български, сръбски и румънски летописи. [45]

 

 

12. Евтимий и неговата школа. При Александър работил споменатият по-горе Теодосий Търновски, реформатор на църковната дисциплина, чиято дейност задълго оставила следи в областта на книжнината. Той превел „Главы зѣло полезны” от Григорий Синаит. От учениците му, които той събирал около себе си в Килифаревския си скит, получили особено значение Дионисий и Евтимий.

 

Йеромонах Дионисий знаел Св. писание както на гръцки, тъй и на славянски почти наизуст. От трудовете му знаем само плавния му и сполучлив превод на Йоан Златоустовия Маргарит. [46]

 

Знаменит бил Евтимий, чийто образ само в последно време почна ясно да изпъква от мрака на старобългарската история. Той бил също ученик на Григорий Синаит [?]. По-късно той се присъединил към Теодосий и го придружавал във всичките му пътувания. След смъртта на учителя си отишъл в Цариград, в манастира на св. Йоан Студит, след това на Атон, в манастира „Лавра”, гдето император Йоан на връщане от Италия в 1370 г., останал без средства, се опитал да изтръгне от него като от най-богат монах пари. По-късно прекарал известно време на о-в Лемнос, върнал се в отечеството си и в „Пера” при Търново се заел да провери старословенския текст на Св. писание и на богослужебните книги. [47]

 

 

45. Чертков, О переводе Манассиной летописи, Москва, 1842. Rački, Ocjena izvora za hrvatsku i srbsku poviest, Zagreb, 1864, стр. 156. Дринов, Период. списание, II. Билярский, О средноболгарском вокализме, СПб, 1858. Jagič, Ein Beitrag zur serb. Analistik (Archiv für slav. Philologie, II). От миниатюрите на Ватиканския кодекс са обнародвани само пет. За румънската хроника на Мокса вж. у Григорович, О Сербий, гдето са препечатани и добавките. — [Ръкопис № 302 на Белградската народна библиотека, 157 пергаменюви листа (евангелие), пренесен от Прищина, марг. на л. 58-6:

Описан от Поливка, отп. стр. 9, 1895.]

 

46. Ръкопис от 1469 г. в Загреб. Starine, I, стр. 52. За „главахъ зѣло полезныхъ” вж. арх. Леонид, Из истории югослав. монашества XIV в., Москва, 1871, стр. 7.

 

47. Първите следи от поправки се отнасят към 1374 г., когато сръбският Триод с Типикона и Октоиха били преписани от „извода новога бугарскога езика” (Jagić, Hist. knjiz., стр. 161). Едно прегледано евангелие е преписано в 1383 г. (Šafark, Urspr. des Glag., стр. 21). Апостолът и Псалтирът от това време съвпадат също тъй с оригинала. — [Евтимий. За него вж. Сырку. Леонид нищо не говори, че Евтимий е бил при Синаит. Бил е при Теодосий в Килифар (!). С него отишъл в Цариград, след неговата смърт в Студийския манастир. Бил в Атон — в лаврата, на о-в Лемнос. След това пак в Цари-

 

 

475

 

Когато около 1375 г. бил възведен в сан патриарх, около него се събрала нова литературна школа от българи, сърби и руси. В усилията си той намерил поддръжка у цар Шишман, който подобно на баща си бил любител на книгата. Евтимиевите трудове на брой 18, повечето жития на родните светци и окръжни послания до тогавашните църковни началници, заслужават поради съдържащия се в тях исторически материал едно пълно критично изследване. Скоро обаче изгаснал този нов книжовен живот под развалините на разрушените градове и манастири. Смъртта на Евтимий описахме вече по-горе. Евтимий почитала църквата в своите легенди, а цар Шишман— народът в песните. [48]

 

От кръга на Евтимиевите ученици е излязъл вероятно и Йоасаф, видински митрополит, който (след 1393 г.) съставил житието на св. Филотея Търновска. Приятел и ученик на Евтимий бил и ученият и благочестив Киприан (поч. 1406 г.), възстановител на науките в Русия, от 1379 г. киевски митрополит.

 

Първо място между Евтимиевите ученици държи Григорий Цамблак, родом търновчанин. [49] Той живял на Атон, след това бил игумен на

 

 

град (патриархът искал да го задържи — според Леонид Филотей, игумен на Атонската лавра, за пръв път през 1262—1265 г.). Върнал се в Търново — в Пера, издигнал там манастира „Св. Троица”, който съществува и досега на север от Търново. Станал патриарх около 1368 г. — Jagić, Archiv, II, стр. 48. Срв. Гласник, 31, стр. 346. — Житието на св. Петка издал Новакович в Starine, IX. Житието на св. Филотея, извл. у Попов, Хрон., II, стр. 31—32. На св. Теодосий — Григорович, Очерк, стр. 188; Палаузов в Изв., VIII, стр. 155, по него Голубински, ала в Гласник, 31, стр. 255, нищо не се споменава. — П. Сырку, Заметки о двух произведениях патриарха Евфимия, Сборник статей по славяноведению, изд. учениками В. И. Ламанского, СПб, 1883, стр. 348— 401. Списък на съчиненията на Евтимий; по-обширно за житието на Иван Рилски и за св. Петка. — Къс от житието на св. Петка из юсов ръкопис от Котел, Раковски, Асен, стр. 11—13. — П. Сырку, К истории исправления книг в Болтарии в XIV веке, I, СПб, 1890. — Евангелие на руския духовник Алексий, писано в Цариград през 1355 г. — големи изменения. Филарет, немския превод, стр. 169. — Св. Евтимий, Медитски епископ (умрял около 979—986) и сестра му св. Παρασκευή, и двамата от Епиват при Селимбрия : вж. Byzant. Zeitschr., II, стр. 315. — Житието на св. Параскева издаде А. Пападопулос-Керамевс в Ἀνάλεκτα, I, стр. 438—453. Житието на св. Евтимий от патр. Георги Киприот (1282—1289) — руският архим. Арсений.]

 

48. Житията на св. Иван Рилски (напеч. в Киев в 1671 г., в Белград през 1836 и 1870 г., критично издание на Новакович в Гласник, 22), на св. Петка (изд. Новакович, Starine, IX), на св. Филотея Търновска, на еписк. Иларион Мъгленски (изд. Даничич, Starine, I) и на св. Теодосий Търновски. Не са издадени също окръжните послания до монах Киприан на Света гора, до румънския монах Никодим и до митроп. Антим Северински. Похвалното слово на Константин и Елена, съставено по желанието на цар Шишман — в Труды киевской акад., октомври 1870 г. Освен това Евтимиеви са : Зографският проскомидий (изд. в Гласник, 25) и Похвалното слово на св. Михаил от Потука и т. н.

 

49. Когато Киприан потеглил за посвещение във Византия, посетил в Търново Евтимий, а Цамблак в това време, както сам казва, бил още дете. — [За Григорий Цамблак срв. Сырку в ЖМНПр, ч. 236, критика, стр. 114, бел. 1, и Руварац, Старинар, VI, стр. 40. — За Цамблаковата св. Петка Ruvarać, Starine, IX, стр. 50. — Цамблак бил изпратен от Витолд през 1417 г. на събора в Констанц, готов за диспут за вярата, без обаче да се поддаде на папата, 21 проповеди на Цамблак. Филарет, немския превод, I, стр. 273. Н. Д., Григорий Цамблак, митрополит киевский, Русекая Беседа, 1895 январь, стр. 148—151. Византийский Временник, II, стр. 478. С., Киевский митрополит Григорий Цамблак, Богослов. вестник, 1895 июль, август. Византийския Временник; II, стр.

 

 

476

 

сръбския Дечански манастир, по-късно в манастира на св. Пандократор (Нямца) в Молдова, отгдето дошъл в Русия по покана на Киприан. Литовският велик княз Витолд скъсал църковната връзка между Москва и Киев и заповядал в 1415 г. на руските епископи да посветят Цамблак със собствената си власт за киевски митрополит, а това навлякло върху Цамблак анатемата на цариградския патриарх. За своето разположение към западната църква той бил отлъчен също и в Москва. В 1418 г. той бил изпратен от Витолд да преговаря за уния в Констанц; впрочем той закъснял и умрял в 1419 г. От многобройните му трудове заслужават да бъдат споменати 24-те духовни речи, похвалните му слова за Евтимий и Киприан и житията му на св. Ромил и на крал Стефан Урош III. [50]

 

Константин Философ Костенски или Костенечки, българин от Костенец (при изворите на Марица) или (според мнението на Ягич) от Кюстендил, намерил след падането на царството прибежище при двора на учения сръбски княз Стефан Лазаревич. Дейността му собствено се отнася към историята на сръбската литература. Насока обаче в нея той получил от Евтимиевото учение; учителят на Константин Андроник бил непосреден ученик на последния търновски патриарх. По искането на деспот Стефан Константин съставил своя граматика, в която се срещат понякога много ограничени и детски възгледи, пълна теория за ония линии, точки и чертички — теория, чрез която простият правопис бил тъй извратен към края на средните векове. Произходът на словенския църковен и писмен език за Константин е вече тъмен; той смята, че Кирил Философ и другарите му превеждали главно на руски език, при което обаче заимствували думи от български, сръбски, хърватски, босненски и чешки език. [51] Много по-добър негов труд е съставената от него в 1431 г. биография на Стефан Лазаревич (1389—1427 г.) — най-доброто историческо съчинение на старосръбската книжнина, пълно с подробности; авторът вероятно е имал пред себе си по-добри гръцки образци. [52]

 

Макар и да не може да се отрекат на Евтимий и на неговите ученици усърдни залягания да обогатят книжнината, обаче въпреки това трябва да се признае тяхното вътрешно достойнство за нищожно. От

 

 

686—689 (починал в началото на 1420 г.). В Дечани бил уж през 1404—1406 г. — А. И. Яцимирский, Григорий Цамблак. Очерк его жизни, административной и книжовной деятельности. Издание имп. акад. наук, с 14 снимками, СПб, 1904, VII + 501 стр. Византийский Временник, 10, стр. 598.]

 

50. Биографията на крал Стефан Урош III според българския сборник в Archiv, IV, а според сръбския — в Гласник, XI. Срв. Raćki, Ocjena, стр. 167, 471.

 

51. Извлечения на Даничич в Starine, I. — [Константин Философ. М. Г. Попруженко, Из истории литературной деятельности в Сербии XV века, Одесса, 1894. Рецензии на Соболевски и Кочубински в ЖМНПр, 1894 май. „Книга царствъ” 1418 и т. н. била уж превод на Константин Философ. — В Константиновите преводи ие = ïe?]

 

52. Първо издание на тази имаща голям кръг читатели, изпъстрена с много добавки и внесена в руските хронографи книга у Попов (Изборник, вж. бел. 36), стр. 92—130; второто — от Я. Шафарик, Гласник, 28 (1875), третото и най-доброто — от Ягич, Гласник, 42 (1875), с много важен предговор. Няколко къса у Григорович, О Сербий и ее отношениях к соседним държавам, Казань, 1859, представляват още по-стар и по-оригинален текст.

 

 

477

 

яснотата, енергията и естествената простота на Йоан Екзарх и на монах Храбър тук няма ни помен; тук процъфтява византийската реторика. Самият език (особено в синтактично отношение) е развален от гръцкото влияние, неестествен и мъчен за разбиране. Най-добре от всички е писал още сам Евтимий. Набора на думи и надутостта на Цамблак никой в българската литература не е надминал. В Константиновата граматика се срещат много куриози; също и в историческите му трудове езикът понякога е тъмен и изкуствен. Тази книжнина никога не е проникнала в народа : чужд му е бил ученият и църковен език с неговите архаизми и гърцизми.

 

Заедно с църквата и с държавата угаснала също и литературата. През следните три века старите ръкописи станали плячка на чужденци-вандали и на домашните червеи и молци, а нови малко се прибавяли.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]