История на българите

Константин Иречек

ГЛАВА XXV. Старобългарски държавен и културен живот през XII—XV в.

1. Име на царството
2. Граници на царството
3. Деление на страната
4. Население и народността му
5. Държавно и международно право
6. Държавни и придворни длъжности
7. Цар, царица и придворен живот
8. Съсловия
9. Боляри
10. Църквата
11. Манастирите
12. Градове
13. Сакси
14. Старобългарските селяни и крепостничеството
15. Областно управление
16. Събори
17. Права и закони
18. Финанси
19. Монети
20. Селско стопанство
21. Търговия
22. Пътища
23. Корабоплаване
24. Военно дело
25. Животът и характерът на народа

 

Тук свършва нашият разказ за съдбините на средновековното българско царство. Ако хвърлим сега един поглед назад и си спомним цялата верига променливи събития, които даваха тласък на българския народ в продължение на цели осем века, ще получим общата картина с много мрачен колорит. В течение на толкова много векове българите, недавали спокойствие на целия полуостров, дадоха своята литература и култура на останалия православен славянски свят и разтърсиха с религиозното учение на своята домашна секта цяла Южна Европа. И какъв прочее бе крайният резултат от всичките им усилия и борби! Физически тоя някога си толкова бележит и страшен народ попаднал под турско иго, а духовно — под гръцко владичество и в това робско положение останал, докато в последно време доказа, че историческата му задача далеч още не е изпълнена. От династиите на Асеновци, Тертеровци и Шишмановци изпъкват доста личности, които са съединявали политическата мъдрост с доста военна опитност. Асеновци изведнъж схванали мисълта на великия Симеон и подчертали ясно с приемането на титлата „цар на българи и гърци” намерението си да издигнат върху развалините на Византийската империя велика славянска монархия. Иван Асен II бил много близко до осъществяването на тази идея, а храбрият Михаил Шишман насмалко щял да превземе неочаквано Цариград. Великият сръбски цар Душан с твърди крачки вървял към същата цел. Обаче всички тези енергични мъже оставяли държавата си на приемници, които били твърде слаби, за да прокарат техния план в същия дух. [1]

 

 

1. [„Fasto, leggcrezza et rabbia naturale de'Bulgari”, Luccari, стр. 49. Променял ли се е народният характер от това време?]

 

 

420

 

Защо падна България под турско владичество — е въпрос колкото важен, толкова и мъчен, толкоз повече, че подробностите от великата борба, която опустошила в края на XIV в. българските полета, са ни известни само откъслечно. При все това бихме могли да изтъкнем следните три обстоятелства като най-важни причини, които са допринесли за падането на Търновското царство.

 

Първата причина е византинизмът. Българите, възприемайки от изнемощелите византийци закони и литература, нрави и пороци, от самите си наставници били въвлечени в общия вече за тях гроб. Първите Асеновци още били свободни от гръцко влияние; едва с пристигането на първата гъркиня-царица гърците почват да проникват в България. Византийското господство през XI и XII в. подготвило почвата за гръцкото влияние. Обаче само привилегированите класи — боляри, духовенство и градове — изпаднали в допир с тази гръцка цивилизация; селското население си останало в същото положение, в което е било и преди, па в което си остава и днес.

 

По-нататък допринесло твърде много да се разстрои древна България богомилството. Това мрачно учение изстудило у хората любовта към отечеството, внесло раздвоение във всички народни класи и в края на краищата довело до деморализация. Когато се появили турците на полуострова, притисканите богомили виждали в тях по-скоро освободители, отколкото притеснители.

 

Третата причина е средновековният феодализъм. Управлението на страната било в ръцете на егоистичната болярска каста и на попадналото под византийско влияние духовенство. Навсякъде в България, Сърбия и Босна болярите проявявали стремеж към независимост и поради това не били разположени към силни царе. Долната класа от народа пък се намирала в несвободно състояние и прикрепена към земята. Интересите на горните и долните класи, разбира се, не се схождали, но при все това ние сме на мнението, че в България работата не достигала толкова далеч, както в Босна, гдето турците успявали да повдигнат селяните срещу дворянството, като им обещавали свобода. [2] Че българският народ не бил съвсем потъпкан, а умеел и сам да се залавя за оръжие против вътрешни и външни врагове, показва историята на овчарина, селянин-цар Ивайло.

 

В следващите страници ние предлагаме един кратък преглед на вътрешното състояние на Търновското царство (1186—1393 г.). Като главен извор ни служат старобългарските грамоти, които са дошли до нас за жалост в твърде малък брой. [3]

 

 

2. Речта на пратеника на крал Стефан Томашевич пред папа Пий II през 1461 г. Вж. още Gobelinus у Pray, Ann., III, стр. 275. Рачки в Rad, VIII, стр. 169.

 

3. На славянски език има всичко седем. 1. Търговската привилегия, дадена от Иван Асен II на дубровничаните (жители на Рагуза, на славянски Дубровник) (1230—1241). 2. Договорът на дубровничаните с Михаил Асен против сърбите от 1253 г. (на сръбски), 3. Хрисовулът на Константин Асен, даден на манастира „Св. Георги” във Вирпинската. планина при Скопие (1258—1277); 4. Писмото на деспот Яков Светослав до киевския

 

 

421

 

Едва след като основно се проучи цялата страна и след като се обнародват всички археоложки и ръкописни съкровища, скрити все още както вътре в самата страна, така и в чужбина, ще може да се помисли да се възстанови цялата картина. В следващия преглед често ще се позоваваме на родствените съответни византийски и сръбски учреждения, защото те са по-добре познати и защото с помощта на първите задоволително се обясняват учрежденията от гръцки произход, а с помощта на вторите — славянските.

 

 

1. Името на царството : по гръцки Βουλγαρία, на запад Bulgaria, Burgaria, на френски la Bogrie, la Bougrie, la Bouguerie, на арабски Борджания, [4] на славянски Българска страна, или просто според славянския израз Блъгары (въ Блъгарѣхъ, собствено — у българите).

 

Вън от Балканския полуостров също било разпространено името Загорие (страна зад горите, т. е. планините). Под Загорие разбирали цялата област, която се простира от Балкана до Дунав и от Тимок до Черно море, т. е. старата Мизия, люлката на старобългарската държава. В южнославянските извори се означавало така по-рано само Дунавската страна с гр. Търново, а по-късно — и цялото царство. В неаполитански, генуезки и венециански грамоти четем : „imperator de Zagora”, а в гръцки паметници — ἄρχων τῆς Ζαγορᾶς. [5]

 

 

архиепископ Кирил III; 5. Хрисовулът на Иван Асен IV, даден на Оряховския манастир в 1347 г.; 6. Хрисовулът на Иван Шишман, даден на Рилския манастир в 1378 г.; 7. Пак негов хрисовул на Витошкия манастир. Четвъртата грамота е издадена от Востоков, Опис. рукоп, рум. музея, стр. 291; всички останали са поместени във второто издание на „Памятников древней югославянской литературы” от П. Йос. Шафарик (Památky, стр. 2, 16, 23, 96, 105 и сл.). № 1 и 2 също у Miklosich, Mon. serb., 2, стр. 35. Като изключим грамота № 2, всички останали са писани на старословенски език — на българско наречие. Освен това заслужава да се спомене една компилация, съставена по най-старите грамоти на Асен II и Калиман I, която се касае до Зографския манастир на Света гора и се отнася към XVI в. (вж. гл. XV, бел. 34). На латински е писана Калояновата кореспонденция с папата и Иванковият договор с генуезците в 1387 г.; на италиански — договорът на венецианците с Александър от 1352 г. От надписите най-важни са станимашкият (Šafařik, Pam., стр. 94) и търновският (гл. XV) — и двата от 1230 г., и боянският от 1259 г. (Гласник, 7, стр. 189). Грамотата на Александър, дадена на Рилския манастир, която Григорович видял в 1845 г. (Очерк путешествия, стр. 150), не е издадена. Другият документ от времето на Александър от 1342 г., зографският, напечатан в „Бльгарски книжици”, нямах възможност да го видя. (Григорович, пак там, стр. 67; Шишков, История на българите, стр. 255). — [Според фотографиите на Севастянов българските грамоти издаде Срезневский, Записки, т. 34, кн. II, прилож. № 4. — Срв. Пер. списание, XIII, 1885, стр. 155, Дринов за Богоров. — Асеновата грамота. Още Miklosich, Mon. serb., в errata я приписва на Асен II. Вж. Jagić, Archiv, XI, стр. 623. Nota bene, според Срезневски оригиналът е на хартия. — „Bulg. chrysobulla” : Papadopulos-Kerameus, Ἀνάλεκτα, Petr., 1871. 1371 г., стр. 624.]

 

4. А. Котлярский, О погреб. обычаях языческих славян, Москва, 1868, приложение 9; още d'Ohsson, Les peuples du Caucase, Paris, 1828, стр. 260, доказал, че думата Борджания означава България. „La Bogrie” у Villehardouin, [ed. Waîlly, стр. 487. — Вж. Masudi. — „Burgariae civitates” Ekkehard, Chron. Pertz, VI, стр. 220. Hierosolymita ed. Hagenmeyer, стр. 224—225 (първият кръстоносен поход).—Звукът о в думата „La Bogrie” у Villehardouin — ?]

 

5. „До Търново и по цялото Загорие”, е казано в грамотата на Асен И. Сърби : Доментиан, ed. Daničić, 1860, стр. 103, 171, 199, ed. 1865, стр. 214. Владислав в Гласник, 22,

 

 

422

 

По-рядко се среща названието Търновска страна според името на главния град. [6] Името Влахия или Бяла Влахия [?], употребено у гърци и франки около 1200 г., не се среща в славянски извори.

 

Византийците поради страстта си за всичко да намерят някое древноелинско название често наричат българите миси, а страната им — Мисия.

 

 

2. Граници на царството. „Пределът” на царството често се менявал. [7] Асен I и Петър нахлували до Серес. Калоян отместил граничната линия близко до Цариград и до Солун и навътре в Македония, включително с Охрид. Разширението на Търновското царство достигнало крайните си предели при Иван Асен II (1218—1241 г.); синовете обаче на Иван Асен II загубили всички му завоевания. Константин още веднъж завзел Горна Македония, но за късо време; след него нито един цар не е могъл да разшири властта си върху тези страни.

 

Северната граница образувал Дунав, източната — Черно море, а южната граница твърде често е минавала Балкана и Средна гора. На запад Асеновци владеели Белград и Браничево, както изглежда, от Калоян до Константин. [8] При Калоян (1196—1207 г.) българска стража стояла от 1203 г. на мястото на по-сетнешното Смедерево [9] против маджарската крепост Кеве (сега Кубин); той пак е владеел и Прищина, Скопие, Велбъжд и Ниш. Нее известно кога точно Ниш е преминал в сръбски ръце задълго [?], може би след битката при Велбъжд, 1330 г.

 

На запад в началото на XIII в. българите граничили : откъм юг със сърби, откъм север с маджари, които дълго време владели Браничево и областта Мачва по Колубара. [10] След превземането на Браничево от сърбите те само остават западни съседи на българите; оттогава пограничната линия откъм тази страна останала непроменена до нашествието на османите. През XIV в. сръбско-българската граница имала своя начален пункт при Оршова, обхващала цялото Тимошко течение заедно с крепостите Свърлиг [11] и Соколец (сега Баня), минавала през Болванския про-

 

 

стр. 301. Визант. у Stritter, II, стр. 680, 701, 758. Срв. Асен II „imperator Exagorarum”, Bongars, Gesta dei per Francos, II, стр. 72. В договора с венецианците от 1352 г., Иван Александър, „per la dio gratia imperator del Zagora, de Bolgari е de Giresi”; наред с това и друга бележка : „die Bulgaria over del Zagora (Ljubić, III, стр. 246). Погрешно е обяснението на името у Šafařik, И, стр. 234. Срв. „die kahlen Vorhöhen des Sv. Nicola Balkans, welche im Volksmunde Zagora genannt werden” [?] Kanitz, Donau-Bulgarien, I, стр. 184.

 

6. Константин Философ, Starine, I, 9, стр. 38 и сл.

 

7. [В границите на царството има два периода : 1. с Македония, nota bene, за продължаване на името Bulgaria там у Harff, Musachi и др., 2. от падането на Асеновци до края.]

 

8. Известието на сръбските летописи, че св. Сава (около 1220 г.) основал в Белград и Браничево епископство (Рат., стр. 60), се опровергава от най-стария списък в същия летопис (пак там, стр. 54). В 1232 г. и в двата града имало български епископи. Theiner, Mon. Hung., I, стр. 103.

 

9. Theiner , Mon. Slav., I, стр. 34 : castrum, quod vocatur Keve, ubi solo Danubio mediante regnum Ungarie а Bulgarorum provincia separatur. Срв. гл. XV.

 

10. [Пер. списание, I; Новакович за Вишесава.]

 

11. В 1279 г. бил съставен в Свърлиг сръбски кодекс, в заключителната бележка на който се споменава не сръбският крал, а българският цар (Гласник, 20, стр. 245). В XVII в. Свърлиг и Кладово влизали във Видинския санджак, който вероятно съвпадал с об-

 

 

423

 

ход (крепостите Болван и Липовац са били сръбски), през планината Озрен, проход Куновица (Пирот е бил български, а Ниш — сръбски), към Суха планина в областта Знеполе (Снегполе при Трън) и достигала до Струма, при сръбската крепост Землин. По-нататък Струма била погранична река; Велбъжд бил сръбски, а Стоб при устието на Рилската река — български.

 

Крайморските градове Месемврия и Анхиал, както и съседният край в подножието на Балкана между морето и Тунджа с градовете Айтос, Росокастрон, Диампол и т. н. вечно били ябълка за крамоли между византийци и българи. От Амадеевата експедиция (1366 г.) до февруари 1453 г. в Месемврия и Анхиал господствували византийците. Пловдив през първата половина на XIII в. бил повечето под българска власт, по-късно (в 1322 г.) за късо време го завладял Тертерий II, а в 1344 г. — Александър за продължително време. Много кръв се е проляло също тъй и за родопските крепости, предимно за Цепина и Стенима (Станимака).

 

На нищо не е основано мнението, какво властта на първите Асеновци се простирала и над Влашко, тъй като смесването на българи с власи, царската титла и появата на власи (цинцари) в българската войска не могат да служат в дадения случай като доказателства. На север от Дунав в XIII в. господарували намиращите се в тесни приятелски връзки с Асеновци кумани, а след оттеглянето им — маджарите, след което (около 1300 г.) на изток от Алута почнало вече да възниква румънското воеводство.

 

 

3. Деление на страната. Царството, както и в Сърбия, се наричало държава, а отделните провинции — област или по примера на гърците— хора (χώρα).

 

Списък, макар и непълен, на българските области имаме в дадената от Иван Асен II на дубровничаните грамота за свободна търговия. Там ние намираме : Белград, Браничево (до Пожаревац), Бъдин, Търново с цялото Загорие, Преслав, Карвунскахора (при Балчик), [12] Крънска хора (около

 

 

ластта на последния цар Срацимир. За границата при Болванския проход вж. Константин, Гласник, 42, стр. 307; срв. Heerstrasse, стр. 87, 107. — [През 1684 г. манастирът Буков, 3/4 часа на северозапад от Неготин в Крайна, принадлежал към Бдинската епархия, вж. надписа у Миличевић, стр. 957.]

 

12. Καρβωνᾶ Cant., стр. 584, Καρβουνᾶ Acta patr., 1,1, стр. 502, Carbona в италианските морски карти от 1318—1614 г., между Кастрица (сега Кестридже), и Каварна (Tafel, Const. Porphyr. de provinciis, Tübingen, 1846, стр. 37—41). „Боруйска хора” не бива да се произвежда от Πόρος (Бургас), защото прилагателното от Πόρος би било „Порьскый” а съвсем не „Поруйскый”; значи вероятно по-скоро думата е за Βερροία, Veroi на латинците, Berua у Henri de Valenciennes; и наистина у Лукари (Ann. di Ragusa, 1605, стр. 64) между Пловдив и Ямбол е даден Borui-grad. — [Μπαλίκα τις τοῦ Καρβωνᾶ ἄρχων 1346. Cant., II, стр. 584. Днешният Балчик (Tom.). — Карбуна, предградие в Ямбол.— Carbona в италианските карти, сега Балчик. — Carbona, сега Екерне. Брун, стр. 63, старото Cruni. Брун, стр. 63, туря тук Крън. — Мачин (вж. Tomaschek, Idrisi, Брун). Митрополитът на Βιτζίνης станал митрополит по времето на Андроник по-стария:

Gelzer, Beiträge zur russ. Kirchen geschichte, Zeitschr. f. K. G., XIII, 2 + 3, стр. 261 (S. А.). — Брун, Черно-

 

 

424

 

Карнобат), [13] Боруйска хора (при Боруя или Верея, сега Стара Загора). [14] По-нататък следват придобитите след Клокотнишката битка (1230 г.) владения : Одрин, [15] Димот (Διδυμοτεῖχον) [16], Скопска хора, Прилепска хора, Деволска хора и „земя Арбанаска”. Средец (София), Охрид и другите Асенови градове не са споменати тук.

 

Крънска хора (Κρουνός, Κρηνός у византийците) се простира от Черно море почти до Тунджа с изключение на Сливен и Ямбол. Споменът за тази област е запазен в турското название на гр. Каринбат, по български Карнобат или Карново, и в името на съседната Карновска планина.

 

В края на XIII в. тук е била полунезависимата държава на болярина Елтимир, брат на Тертерий I. [17]

 

Македония при търновските щре се наричала Долна земя. При Константин там срещаме провинциите (областите) Прилепска и Положка и местността Бабуна. [18]

 

Името Македония в средните векове у много византийски, латински и славянски автори обхващало и Тракия; тъй сръбският летопис пише, че битката на Марица в 1371 г. станала „в Македония”. Славяните още от старо време наричали Тракия Романия (а сега Руманя), както четем вече на надписа на Асен II.

 

 

4. Население и народността му. Няма липса от доказателства в полза на това, че стара България била гъсто населена. В независимото княжество на цар Срацимир Видински в 1365 г. едната трета само от населението била над 200 хиляди души. [19] Сравнението на старите паметници с

 

 

морье, II, стр. 358. Itinerarium Ant. Usus maris (според Desimoni, I conti della ambasciata al chan di Persia), страната на импер. Usbech : „Imperium suum incipit in provincia de Burgaria, scilicet in civitate de Vecina et finit in civiíate de Cerganghi”. Ген. грамоти от 1418 r. (Atti della Società Ligure, XIII, стр. 304) : „Et intelligatur dictum imperium Usbech flumen Vicina versus Thanam”. Брун мисли, че това е Камчия, la Viça, Viça, Veza в италианските карти. Cerganghi — е вероятно Ургендж. — Nota bene, да се изясни властта на Цариградската патриаршия над черноморските градове в XIV в., като Варна и пр.]

 

13. [Κρηνός, стр. 564, 852 (вж. Villehardouin).]

 

14. [Боруйска хора = Бургас, Тот., Брун (?!).]

 

15. У Šafařik, Рат., 2, според преписа на консула Гагич „в болери”, а в оригинала четем — „в Одрин”.

 

16. [Български управител в Мелник. Valenc, сар. 23. Ломбардите в Сер avaient envoyé des messagers au bailli de Burille, qui était bien outreguidant (outrageurs or.); et il demeurait à Menelic. Et ils dirent au bailli qu'il vînt à la Serre, et que s'il у amenait des gens en force, le château lui serait rendu et livré.]

 

17. Pachymeres, II, стр. 267. Nicetais, стр. 564, 852.

 

18. Съшьдшю царствоу ми въ долнѧѩ землѧ. Šafank, Pam., стр. 23. — [Долна земя у котленците противопоставена на Добруджа : Карнобатско и пр. — Долнѧѫ земѧ Охридскаѫ приписка от времето на импер. Анастасий в Московския ръкопис, превод на Конст. Манасий. Сборник, VI, стр. 327. — τά κατωτικὰ μέρη страна в Сицилия, Гърция (в противоположност на Pontus?) у Теофан, ed. Boor. регистъра. — Dolnji kraji в Босна.]

 

19. Illa Bulgaria populosa в писмото на францисканския генерал от 1368 г. Още един баварски географ от IX в. пише : „Vulgarii regio est immensa et populus multus multitudo magna” (Šafařik, II, стр. 711). Срв. Дринов, Происхождение, стр. 88.

 

 

425

 

днешното положение показва, че изобщо на полуострова изчезнали безследно много средновековни селища. Главен елемент на населението били, разбира се, българските славяни. Пръснато между тях, повече в градовете, отколкото в селата, живеели представители на девет народности, между които най-главни били гърците и куманите.

 

Гърците от незапомнени времена още живеели по черноморските пристанища : във Варна, Месемврия, Анхиал и т.н. В договора на Иванко с генуезците от 1387 г. се споменават наред с „Bulgari” и „Graeci” като негови поданици (в Добруджа). Гръцкото влияние върху българите било много силно; почти цялата византийска църковна и светска терминология била пренесена в България. В грамотите от XIII и XIV в. най-добре може да се проследи как отделни местни изрази и наименования се заместват с гръцки : хора, стратор, технитар, оризмо, кефалия, диавато, перивол и пр.

 

Силно е също тъй и влиянието, което турският народ кумани упражнил както върху маджари, така и върху българи. Докато те още живеели своя скитнишки живот оттатък Дунав, били най-верни съюзници на Асеновци против гърците. Когато обаче татарите ги изгонили из молдавските и из влашките равнини, част от тях минали в маджарско, гдето били приети от особено разположения към тях крал Бела IV, а при Владислав IV, син на куманка, станали причина на страшни вълнения. Друга част от тях се заселила в България. Там куманското болярство чрез роднински връзки с български болярски семейства спечелило такава власт, че куманският велможа Тертерий можал да заеме престола (1280 г.) и да го предаде на своите потомци. Брат му Елтимир господарувал около Балкана като полунезависим династ. Михаил Бдински (според думите на византийците) бил от полукумански произход. В Македония и до днес съществуват гр. Куманово и с. Куманичево при Костур; с. Куманите при Трявна в Балкана; [Кумански брод при Калафат във Влашко, имение на манастира „Тисмен”]. Собственото име Куман се среща не само в старосръбски паметници, но живее и досега още у българския народ.

 

Тъмен е произходът на днешните гагаузи—християни, които говорят турски език и живеят в околностите на Варна и черноморските пристанища. Някои ги смятат за потомци на куманите (узи, огузи), чийто език наистина е родствен на турския. Хамер въз основа на източни извори разправя, какво в 1263 г. византийците надарили със земи в Добруджа избягалия селджукски султан Изедин. Тогава уж се преселили до 10 000 — 12 000 турски семейства от Мала Азия под предводителството на Салтукдед, чийто гроб и досега е запазен в Бабадаг; но скоро след това тези поселенци се преселили наново в Крим и по Кипчакските степи. В никой друг паметник обаче ни дума не е споменато за това. [20]

 

Един от старите елементи от населението на полуострова били румъните, или власите. Още в 1164 г. се споменават по крайбрежието на Черно море власи като стари италиански колонисти. [21] По-късно те съвсем

 

 

20. Hammer, Gesch. der gold. Horde, Pesth, 1840, стр. 176—180.

 

21.

  etc. Cinnamus, VI, стр. 260. Срв. Rösler, Rom. Stud., стр. 85.

 

 

426

 

изчезват от балканските страни, а между това по равнините оттатък Дунава възниква румънската държава.

 

В градовете имало колонии от италиански търговци (генуезци и венецианци), фактории дубровчански, чийто роден език бил сръбският, и селища на сакси — немски рудокопачи. Към тия чужденци ще се върнем още веднъж малко по-надолу.

 

Евреите при цар Иван Александър (1331—1365 г.) предизвикали големи безпокойства. По-рано се споменава за тях само в 1294 г., когато татаринът Чоки по Светославова заповед бил наказан със смърт, изпълнена от евреи палачи. Еврейските извори за жалост са ни недостъпни.

 

Нов елемент от населението са циганите — арийски народ, дошъл в V в. от Индия в Персия, в VII в. — в Сирия, а в IX в. — във Византийската империя. В Европа за пръв път се появили в Гърция през XIV в., отгдето са минали в славянските земи, а през времето на воевода Владислав (около 1370 г.) — във Влашко. По тоя начин по всяка вероятност те се появили в България към средата на XIV в. Като сетнина от тяхното живеене всред тия народи било, както на това посочи Миклошич, това, че следи от румънския, южнославянския, а най-вече от гръцкия език се срещат във всички цигански диалекти на Европа, даже и в Испания и в Англия. [22]

 

Колкото се отнася до задграничните сношения, то най-главни врагове на българския народ през средните векове били гърците и маджарите. С Маджарско българското царство граничило известно време на запад в Браничево, а по-късно, след учредяването на Северинския Банатг от Оршова на Дунав до устието на Алута.

 

В българския език намираме и някои заемки от маджарския : русаг, царство (orszàg), урове боляри (úr); също тъй и от езика на франките, например : шлем (гилем), кастел (castellum), стрела габилота (javelot). [23]

 

 

5. Държавно и международно право. Държавният глава носел името цар, което по значение е тъждествено с византийското βασιλεύς и латинското imperator. Това име е от латински произход, понеже е образувано от cesar още в ония далечни времена, когато славяните са били в сношения със самите римляни. В най-старите паметници се чете цѣсарь, по-късно цъсарь. [24] Царят за себе си никога не е писал „аз” или „ние”, а

 

 

22. От Румъния циганите минали в Унгария, Бохемия, Германия, а оттам, от една страна, във Франция и Англия, а, от друга — в Полша, Русия, Финландия и Швеция. Голям брой от тях се поселили в Испания още в 1447 г., Miklosich, Über die Mundarten und Wanderungen etc, Denkschr. der Wiener Akad., XXI, XXIII, 1874. За най-старата история на циганите срв. М. J. de Göje, Bijdrage tot de Geschiedenis der Zigeuners, Amsterdam, 1875.

 

23. За тези чужденци срв. Миклошичовото издание на старобългарската Троянска хроника от XIV в. (Starine, III). Не е известно дали лично име Белаур е взето от унгарски; срв. румънското бълаур, дракон.

 

24. Срв. Miklosich, Leh. palaeoslov. Ясно е, че думата не е от καῖσαρ и Kaiser. Чешки — cisař, полски — cesarz. — [За името цѣсарь вж. Марийнското, Зографското, Асемановото и др. евангелия.]

 

 

427

 

„царство ми”, следвайки според византийски израз „βασιλεὶα μοῦ”; същото е и у сръбските крале „кралевство ми” и у румънските воеводи — „господство ми” (domnia mea).

 

Императорската титла на българския господар била призната и от всички чужденци, не само сърби и руси, но и от гърци и италианци. Византийците го наричат βασιλεὺς; във венецианските, генуезките и неаполитанските грамоти — imperator. Папата само и маджарите употребявали тази титла в твърде редки случаи. [25] След въстанието в 1186 г. Петър и Асен се коронясали със златна корона и обули червени ботуши — знак на императорско достойнство у византийците (ἐρυϑρά πέδιλα). [26] Вече в 1189 г. Петър се именувал император не само на българи, но и на гърци; от Фридрих I обаче той не получил подтвърдение на своята титла. [27] Неговият приемник Калоян по примера на Симеон, Петър и Самуил се обърнал към папата и получил от него кралска корона, обаче въпреки това той се именувал постоянно цар. Пълната титла гласяла : „в Христа бога благоверный цар и самодръжец всем Блъгаром и Гръком” [28]. С името „цар на гърци” се титулували, както ясно личи от грамотите, надписите и монетите, всички царе от Петър до Иван Шишман III; само Константин, съпругът на Мария Палеолог, във всички паметници се именува просто „цар и самодръжец Блъгаром”. [29]

 

Титлата imperator Bulgarorum et Blacorum намираме само в някои латински Калоянови писма до папата от 1202 и 1203 г.; по-нататък у Villeharduin (Roi de Blaquie et de Bougrie); в славянските извори няма никаква следа за това. [30]

 

Монетите ни дават по-основателни сведения за знаковете на царското достойнство, отколкото писмените паметници. [31] „Столът” или „престолът” [32] е изобразен на най-старите монети във вид на седалище с два крака, украсено с бисери; по-късно се явяват и облегала, а често и същински трон. Короната наричали диадема (διάδημα) [33]. Петър се коронясал със златна корона. Калоян получил от папата „regium diadema”, скиптър и хоругва с образа на св. Петър. На монетите короната е изобразена в най-разнообразни форми. Обикновено тя е ниска диадема с бисери,

 

 

25. В папските актове до 1204 г. „nobilis vir dominus Bulgarorum”. B 1291 г. като изключение : „imperator Bulgarorum illustris” (Theiner, Mon. Hung., I, стр. 375). В 1337 г. — rex, вж. бел. 36.

 

26. Nicetas (Stritter, II, стр. 674) говори само за коронацията на Петър.

 

27. Ansbertus, стр. 44 : Kalopetrus Blacorum et maxime partis Bulgarorum in hortis Thracie dominus, qui se imperatorem et coronam imperialem regni Grecie ab eo (от Фридрих) sibi imponi efflagitat. Пак там, стр. 54 : Kalopetrus Blacorum dominus itemque а suis dictus imperator Grecie.

 

28. Срв. виз.

 

29. Вирпинската грамота, Боянският надпис, писмото на Светослав, бележката от 1273г. у Miklosich, Lex. palaeoslov., X.

 

30. [Johanis qui ere rois de Blaquie et de Bougrie. Villehardouin, ed. Wailly, стр. 116, § 202J

 

31. Ljubić, Opis jugoslav. novaca, Zagreb, 1875.

 

32. Грамотите от 1262, 1347 и 1378 г.

 

33. Грамотата от 1378 г.

 

 

428

 

от която се спускали покрай слепите очи две ленти, украсени с бисери и със скъпоценни камъни; Иван Асен II и Светослав носят полушарообразна корона, украсена и снабдена отгоре с топка; Михаил Асен — зъбчеста по западен образец, Михаил Шишман — корона-шлем със споменатите по-горе ленти, Срацимир — проста шапчица без бисери. На големия образ на цар Александър във ватиканския ръкопис на българския превод от Манасиевия летопис виждаме разделено на шест полета и украсено полукълбо с гребен отгоре и с бисерни ленти от двете страни. Коронацията обикновено ставала в построената от Асен и Петър черква „Св. Димитър” в полите на Трапезица. ,,Скиптърът”(σκῆπτρον) бил от различна дължина и снабден на горния край с кръст (при Срацимир — с лилии), а на долния — с топка. Едва на монетите на Асен II се появява образът на държавата във вид на кълбо с кръст. На монетите между царя и царицата обикновено стои хоругва; понякога мястото ѝ заема кръст.

 

Държавният герб бил лъв; на средновековните монети и печати наистина такъв няма, обаче за него се говори в по-новите известия на XVII в.

 

В тържествени случаи, като например на събори, царят се явявал в пурпурна одежда, наричана багреница (багр, πορϕύρα). [34] Това била пъстра и със злато шита одежда, която била обшита на шията, на ръкавите и по долния си край с бисери и скъпоценни камъни и се допирала до земята. От шията до долния край виси украсена столà. С камъни и бисери блести и поясът, единият край на който (както у византийците) се спуска на монетите по лявата ръка, опряна на хълбока, а дясната държи скиптъра. Асен II според образите на монетите върху тази дреха е наметнат с широка, богато украсена мантия, предната страна на която изпълва голяма лилия; дясната страна е открита от горе до долу за дясната ръка, която държи скиптър, а лявата, която се подава само под края на мантията, държи държава. Това царско облекло било, подобно на сръбското, в по-голямата си част копие от византийското императорско облекло.

 

В съкровището се пазели като най-скъпоценни трофеи златните одежди и знаците на царското достойнство, които победеният от Асен и Петър Исак Комнин оставил в лагера като плячка за победителите (1190 г.). Иван Асен III, оръдие в ръцете на византийците, бидейки принуден в 1280 г. да бяга, тайно прибрал цялата тая плячка в чували, а също и всичко, което лесно могло да бъде изнесено от съкровището, и заповядал да изнесат всичко това нощем от Търново, след което и сам той изчезнал.

 

Що се отнася до престолонаследието, то в България нито през време на Първото (до 1018 г.), нито в епохата на Второто търновско царство никога не е бил в сила старославянският закон да се избира човек от целия царски род, а правото на пьрвородството. Само в началото на Второто царство Петър наследил не непосредствено Асен II, сина на Асен I, а брат му Калоян, при което вероятно решително значение имали мало-

 

 

34. На синода в 1211 г. Борил се явил, съ свѣтлоѫ багрьницеѫ”. [Към царското облекло спадат и червените обувки по византийски обичай, за които по-обширно пише J. Schmidt, Byz. Zeitschrift, I, стр. 321, Anm, 1.]

 

 

429

 

летието на престолонаследника и нуждата от енергичен пълководец. Ако царят умирал бездетен, то наследявал го неговият брат, както например Михаил Асен — Калиман I. По византийски обичай най-старият син, понеже по право е бил престолонаследник, наричали го също цар и гледали на него като на съуправител. Такъв е бил при Константин неговият син Михаил „порфирородни” (πορϕυρογέννητος), при Александър — и трите му синове един след друг, при Срацимир — неговият син „юный цар” Константин. През малолетността на царя управлявала майка му. Подялба на царството срещаме само в края на старобългарската история. Ако се прекъсвала мъжката линия, болярите избирали някого от своята среда. Тъй например след прекъсването на Асеновци бил избран сърбинът Константин, който като братовчед на сръбския крал Владислав, зет на Асен II, бил роднина на старото царско семейство. С избор били издигнати на престола Михаил и Александър. Отвън били поставени за царе само двама : Асен III — от гърците и Смилец — от татарите.

 

Женското потомство било лишено от правото да наследява престола. Обаче новоизбраният цар обикновено се е оженвал за някоя княгиня от стария царски род, та по такъв начин да предаде на възцаряването си вид на наследственост; такъв е случаят с Константин и с Михаил. Същото направили и узурпаторите Борил, Калиман II и Ивайло, които се оженили за вдовиците на убитите от тях предшественици.

 

Името „Асен” звучало толкоз приятно, че когато от тая династия останали живи само неколцина изродени вече потомци, прекарващи живота си във Византия, царете от други родове си го присвоявали : тъй постъпили Константин, Александър и синът му Михаил.

 

В международно отношение българите се намирали във връзки с византийци, маджари, сърби, с източните франки, с неаполитанци, генуезци и венецианци. Търновските царе се сношавали и с египетските султани; известната Мария подкокоросвала тамошния султан против Михаил VIII, а в един арабски ръкопис в Миланската библиотека от 1376 г. се намира образец за писмо от страна на султана до господаря на сърби и българи. [35]

 

Важен въпрос за държавното право съставят претенциите на маджарската корона върху българското „кралство” като върху предишна част от маджарското царство. Маджарските претенции върху България си водят началото от походите на Бела III против византийците и тогавашното завземане на български градове в Моравската област, Белград, Браничево и др. Крал Емерих, братът на Бела, отворил война за тези земи против българите. Андрей II бил ту във враждебни, ту в дружески връзки с Иван Асен II, своя зет, и го наричал дори imperator. [36] Стефан V

 

 

35. Издаден от Bogisić, Rad jugosl. akad., стр. 182. Започва тъй : „Продължи, о, боже, живота на Вашия господар, сияйния, почитания, славния, великодушния, като лъв храбрия герой, пълководеца на Ангел Комнин N. N., стълба на християнството, краля (малик) на сърби и българи, славата на християнските народи, гордостта на Христовата вяра, мореплавателя, закрилника на градовете и на крайграничните земи.”

 

36. Cum Azeno Bulgarie imperatore. Писмото на краля е дадено у Theiner, Mon. Hung., I, стр. 21.

 

 

430

 

нахлувал пет пъти в България, известно време владял Видин и приел титлата rex Bulgariae, която от него време останала в маджарската кралска титла, макар и без какво да е фактическо основание, ако не смятаме петгодишното владеене на Видин от Людвиг Анжу.

 

 

6. Държавните и придворни длъжности, изключителна привилегия за болярите, били организирани, както и в Сърбия, по византийски образец. Най-високата държавна длъжност била длъжността деспот (δεσπότης), жената на когото се наричала деспотица или деспина (δεσπότης, δέσποινα). Във Византия тази титла се давала обикновено на някой императоров роднина; по-късно тъй се наричали владетелните князе на Епир, Морея, Сърбия и др. [37] Следващата по ранг степен заема севастократорът (σεβαστοκράτιωρ), титла, която се давала в България, както и във Византия, обикновено на царевия брат или поне на близък царев роднина. [38]

 

Думата бан не се среща в старобългарските паметници. Затова пък в турски извори от 1382 г. се споменава софийският бан и бан на Цепино. Тази титла носили наместниците на маджарските крале не само в Хърватско и в Босна, а и в пограничната Мачва и в Северин и оттам тя лесно могла да премине и в България. [39]

 

Държавен канцлер и министър на финансите бил в държавите по византийски образец логотет (λογοϑέτης) [40]. Останалите български сановници, чийто брой и йерархически ред впрочем са неизвестни, били : протовестиарий (πρωτοβεστιάρος), протосеваст (πρωτοβεστιάρος), протокелиатин (първият камерхер), протостратор (πρωτοστράτορ), велик примикюр (μέγας στρατοπεδάρχης), епикерний (πιγκέρνης, pincerna). В грамотите срещаме още : стратор (στράτωρ), висши щалмайстер и „комис с конете”. [41]

 

При двора на румънските князе се споменават от XV в. следните жупани : велик дворник (виз. μέγας δομέστικος), велик постелник, велик перник (чашник, виночерпец), велик логотет, велик вестиар, велик спатар (πρωτοσπαϑάριος), велик столник, велик комис, велик ключар. Мнението, какво тези придворни звания, отчасти от чисто славянски произход, са заети от българския двор, и досега още не е доказано.

 

 

7. Цар, царица и придворен живот. На българския цар, макар властта му фактически да била ограничена от влиянието на болярите, се оказвали, както и във Византия, едва ли не божески почести. Изумителен е броят на титлите му. Величаели го като благоверен, благороден, христолюбив, превисок, прекрасен, преславен, самодържавен, благочестивейши,

 

 

37. Българските деспоти : Стрез при Асен II, Яков Светослав при Константин, по-сетнешният цар Тертерий при Асен III, Елтимир при Тертерий I, Михаил Бдински, преди да бъде избран, и Срацимир, бащата на цар Александър.

 

38. Севастократори са били : Стрез (поч. 1211 г.), братът на Иван Асен II, Александър, зетят на Михаил и на Асен, Калоян, Константиновият братовчед, Радослав, Смилецовият брат.

 

39. Вж. гл. 23, бел. 7, и гл. 27.

 

40. В 1331 г. Филип логотет и Раксин протовестиар.

 

41. Българският comestabularius в един латински паметник, даден у Theiner, Mon. Slav., стр. 21.

 

 

401

 

православен, велик и свят. [42] Преводачът на Манасиевия летопис именува : „Ивана превъзходнейшия цар на българите, Асена Александра прекроткия, милостивия и разположения към монасите хранител на бедните.”

 

Царицата се нарича в паметниците „благочестива царица”. От 21 търновски царици осем са били гъркини, пет българки (впрочем народността на някои от последните е съмнителна), 3 сръбкини, 2 румънки, 1 куманка, 1 маджарка и 1 еврейка. Калояновата съпруга — куманка, се подозира в мъжеубийство, извършено от нея заедно с царския племенник Борил, който по-късно ѝ станал съпруг. На маджарката, сестра на св. Елисавета [43] и съпруга на Асен II, православната църква е пяла „вечная памет”; тя и румънката — Срацимировата жена, били католички. Гъркините в повечето случаи донасяли злополуки за царството. Още Петър (927—968 г.) имал жена гъркиня. През време на Търновското царство първата и може би най-добрата гъркиня-царица била третата съпруга на Асен II — Ирина, дъщеря на ослепения епирски император Теодор. Най-лоши спомени оставила след себе си Мария, жената на Константин и на Ивайло, убийцата на деспота Светослав, майсторка на интриги. От сръбкините княгини били : жената на последния от Асеновците, след това Ана, съпругата на падналия при Велбъжд Михаил, и жената на последния цар Шишман, дъщеря на Лазар. Интересната история на царицата-еврейка разказахме по-горе.

 

Много дъщери на български царе са украсявали дворовете на съседните владетели. Франките прославяли красотата на Мария, съпруга на император Хенрих, дъщеря на Борил. Четирима сръбски крале : Стефан Владислав, Стефан Урош II (Милутин), Стефан Урош III и Стефан Душан, имали за жени българки. Българка е била и Дорослава, съпругата на Твърдко, босненския крал. Във Византия нещастният Йоан IV Ласкарис и безпокойният Андроник Палеолог са били роднини на търновските царе. Две княгини за благото на отечеството били принесени в жертва на варварите, именно : дъщерята на Тертерий — на Ногаевия син Чоки и Тамара — Шишмановата сестра — на султан Мурад.

 

За домашните отношения при двора може да се каже само, че повечето царе били женени по два пъти, а Асен I и Константин даже по три пъти. В двоеженство се провинили Константин, Тертерий и Михаил, които изпратили жените си славянки като заложници във Византия, за да се венчаят за гъркини. Тертерий II бил вкаран в правия път само чрез отлъчване от църквата, а Михаил скъпо заплатил при Велбъжд за постъпката си (1330 г.). В историята на безследно пропадналите царски дворци в Търново не липсват и романтични епизоди; нека си припомним любовта на Асен II към Ирина, брака на Светослав с доведената дъщеря на търговеца Панталеон и Александровата любов към момата еврейка.

 

 

42. Виз. напр., в речите на Никита Хониат:

От славянските писатели в това отношение най-много се е отличил Даниил (поч. 1338 г.) в биографиите си на сръбските крале.

 

43. Albericus, стр. 578.

 

 

432

 

От прозорците на дворците [44] в търновския Царевец царят е могъл да обхване с погледа си от една страна къщите на тесния град, от друга бързотечната Янтра и надалеч балканските върхове. Нищо почти не ни е известно за вътрешната наредба на дворците, също и за съкровището, освен споменатите по-горе трофеи. В Сърбия имаме поне опис на съкровищата на крал Владислав, на деспот Георги Бранкович и на много други знатни лица. Данаил разказва, че след Велбъждката битка сърбите намерили в неприятелския лагер „царски свити, безброй съкровища и скъпи коне”. Пленените пък боляри оплаквали Михаил с думите : „Къде е сега златният ти престол? Где е славата на богатството ти? Где са безценните ти бисери и камъни и пъстрите ти златни одежди?”

 

За дворцовите тържества ни разказва Акрополит, който в 1260 г. пристигнал в Търново като пратеник на Михаил VIII при цар Константин : „Аз отидох там и прекарах няколко дни при него. По това време се случиха тъкмо празниците Рождество и Кръщение Христово, през които българските царе най-вече се представят с блясък. Тогавашният цар Константин пожела и аз да присъствувам на всичко това. Като изпълних това, с което бях натоварен, напуснах Търново и се върнах при императора в Нимфеон.” [45]

 

Извънредно гостоприемни бивали българските царе и при срещите си с гръцки владетели. Св. Сава, Немановият син, на връщане от Палестина умрял в Търново като гост на Иван Асен II. Михаил заедно с жена си и с Андроник III се веселил в Черномен през 1327 г. в продължение на 8 дни. Крал Милутин веднъж посетил Светослав, а Душан заедно с жена си Елена дохождал с цел да посети брат ѝ Александър.

 

Според разказа на Роберт де Клари, преди да стане сватбата при бракосъчетанието на Мария с император Хенрих, 60 товарни животни вървели натоварени с прикята на младата булка, която се състояла от злато, сребро, коприна и др. разкошни неща; всяко животно било покрито с червено кадифе, което се влачело зад него на няколко метра. При бракосъчетанието в 1337 г. на българския престолонаследник Михаил с дъщерята на Андроник III в Одрин цели 8 дни имало пиршество извън града на Комненова поляна край Тунджа, където сега вековни чинари, дъбове, буки и явори хвърлят сянка по веселите поляни около разрушения Ески-сарай на старите турски султани. На деветия ден българите си заминали за в къщи, придружени от много гръцки велможи, някои от които и останали в новото отечество на младата царица. [46]

 

Интересни са подаръците, които поднесъл Калоян на папата в 1203 г. и 1204 г. [47] Архиепископ Василий бил изпратен със злато, копринени материи, восък, сребро, коне и мулета; той впрочем не можал да стигне. Епископ Власий донесъл три двойно изтъкани аксамита (кадифе), златна

 

 

44. [Palatium у сърби и българи е πολάτα, в Дубровник pólača.]

 

45. Acropolita, ed. Bonn., cap. 84, стр. 187.

 

46. Cantacuzenus, ed. Bonn., II, стр. 504.

 

47. Theiner. Mon. Slav., I, стр. 20, 29, 39.

 

 

433

 

чаша, два килограма перпери (монети), три сребърни блюда и един сребърен поднос. След коронацията пък Калоян изпратил на папата освен разкошни кадифени материи още и една камила (camelum). Колко много са ценили южнославянските князе редките и опитомени животни, виждаме по подаръците, получени от император Фридрих I в Ниш в 1189 г. от сръбския жупан Неман : шест тюлена, опитомен глиган и три домашни елена. А крал Андрей II Маджарски подарил на Стефан, Немановия син, при срещата си с него в Равна наред с чаши, одежди и коне още и зубри и сарацински биволи. [48]

 

Главно удоволствие за владетеля на България, както и навсякъде, бил ловът. Когато пристигнал в Търново св. Сава, веднага след приветствията Иван Асен II заминал на лов в своите владовища (дворы). [49] Самият лов се провеждал със соколи (крагуй) и кучета, с хрътки и големи песове, славянското наименование на които (загар, срв. пол. ogarz, чеш. ohař) минало в новогръцкия и албанския език. За тях се грижели особени псари (в Сърбия също тъй псар, старочеш. psàř), наричани още и песяци. [50] Онзи пък, който се грижил за соколите, по старобългарски се нарича крагуяр (по сръбски — соколар, чеш. — соколник, гръцки — херакар). Ловът със соколи е познат у нас само по разказите и легендите от стари времена; обаче в Албания и в Дебър, където още не е проникнала модерната цивилизация, тамошните аристократи и досега още ходят на лов със соколи и с чучулигари.

 

След приемане на християнството в България управлявали пет династии. Старият, първоначално неславянски Омуртагов род към края съвсем отслабнал. Енергични личности се срещат между македонските Шишмановци, които имали резиденциите си в Охрид и Преспа (963—1018 г.). В Търново господарували три рода : търновските Асеновци, потомците на старите царе (1186—1257), кумански Тертеровци (1280— 1323 г.) и бдинските Шишмановци (1323—1393 г.). Всички били войнствени и страстни. Гърците обвинявали почти всички тях в свирепост и вероломство, качества, с които в действителност се отличавал само Калоян „ромеоубиецът”.

 

В сравнение с България Сърбия през XII—XIV в. достигнала до могъщество с много по-здрави устои, тъй като тук в продължение почти на два века управлявала една енергична и последователна в политиката си династия. Търновските царе никога не проявявали характерната за Не-

 

 

48. Ansbert, стр. 22 : „Дивыіе и свирѣпыи звѣри, тури и турице и сарацинскіи скоты”, Житието на Немана, съставено от самия крал Стефан, стр. 29 (Šafařik, Památky). — [„Die Falcones sacri nisten in Britannien und Bulgarien”, според импер. Фридрих II. Alvin Schultz, Das höfische Leben zur Zeit der Minnesinger, 2 Ausgabe, Leipzig, 1889, I, стр. 473.]

 

49. Domentian, ed. 1865, стр. 329.

 

50. Имената са от старобълг. грамоти. Срв. Бълг. народни песни у братя Миладинови. стр. 67:

Па си зедоф кони и соколи

По соколи хърти и зъгъри

Ке си одеф по гора по лова.

 

434

 

мановичи черта— склонност към монашки живот; никой от тях на старини не последвал примера на стария Михаил Борис. Обратното било с цариците, твърде много от които, главно след като овдовеят, се оттегляли в манастирите. Но въпреки това много пък царе, особено Александър и Шишман III, залягали за църквата и за литературата.

 

 

8. Съсловия. Както в съседна Сърбия, вътрешните отношения на която добре ни са познати, така и в България властта била в ръцете на дворянството и духовенството. При това обаче имало и силно градско съсловие. Селското население в по-голямата си част било прикрепостено кьм земята. В Сърбия гражданите и селяните в противоположност на управляващите съсловия се наричали с общото име себри. [51]

 

 

9. Боляри (ед. ч. болерин, болярин, боляр). Българските боляри, както и сръбските, руските и румънските благородници, се делели на големи и малки. Думата „болярин” минала също тъй и у румъни, албанци и руси; в Сърбия и в Босна болярите се наричали властеле (ед. ч. властелин) — дума не чужда впрочем и за българите. [52] Болярите решавали работите на съборите и заемали всички длъжности; царят, който винаги имал около себе си своя болярски съвет, [53] в същност бил само пръв между благородниците в страната си.

 

За отношенията на болярите към царя, които изобщо са същите, както и в Сърбия, намираме известни сведения у Данаил. [54] След битката при Велбъжд възникнала свада между онези, „които са били удостоени от царя на българите с велики почести и със славни титли, притежаващи пълна власт над земите и крепостите на тая страна вместо господаря, за когото те били като братя (яко творима братія)”. И по-нататък говори той, че те като да са били братя, деца или любими приятели (любими друзи) на царя. Стефан Урош III, като нахлул в България, повел със себе си окованите във вериги пленени боляри, за да му предадат градовете си и цялата страна, ако не искат да бъдат замъчени. След като поставил на престола Шишман II, той признал на болярите всичките им „достойнства (сан) и титли”. Боляри, подтиквани от честолюбиви замисли и жадни за власт, нерядко се домогвали почти до пълна независимост; така например около 1200 г. Стрез и Слав в Македония, Иванко — Асеновият убиец в Родопа, Яков Светослав, покровителствуван от маджарите, на запад. Крепостта Бдин в западния ъгъл на царството твърде често била столица на отделни независими князе [там е владял после и Пазвантоглу]. Там през време на татарското иго е господарувал княз Шишман, чийто син Михаил заел царския престол; по-късно — цар Срацимир. Велико било могъ-

 

 

51. Вж. стр. 134 и бел. 7. На руски сябр, първонач. сѧбръ, срв. Маценауер : Cizi slova v slovanskych řečech (Брюн, 1870), стр. 73.

 

52. „Отъ прочихъ властель”. Константиновата грамота. [За думата болярин срв. Jagič в Archiv, 13, стр. 289 (1890).]

 

53. Асен I с „всѣмъ своимъ синклитомъ” (σύγκλητος). Евтимий, Житието на св. Иван Рилски (Гласник, 22, стр. 286). [Болярски съвет. Когато през 1205 г. френският гарнизон в Сер се предал на Калоян, царят „leur fit jurer par vingt-cinq des plus haut hommes qu'il avait” (à vingt-cinq de plus halz hemes que il avoit), qu'ils les conduirait surement etc].

 

54. Данаил, стр. 192.

 

 

435

 

ществото и на куманските Тертериевци, едни от които станали царе в Търново, а други, като Елтимир и Воисил, основали собствени княжества в Балкана. Също такава голяма власт достигнало и родственото на Тертериевци Смилецово семейство. В XIV в. Балик в Карбона (Балчик) и Добротич при Черно море основали нови държави. Болярите живеели отчасти в Търново и в другите градища, отчасти в своите чифлици. В Търново и до днес още има „болярска махла”, а в стария Бдин — „болярска улица”. В Бьлгария, както и в Сърбия, всеки пътешественик често забелязва по височините и по скалите развалини от средновековни кули, някои от които обикновено били издигнати върху римски основи; техните донжони, кули и укрепления и досега не са систематично изследвани. [55] Дребните боляри, истинската пречка за здрав държавен развой, били вероятно и в България също тъй много на брой, както в Хърватско, Маджарско, в Полша, в Русия и до Тридесетгодишната война в Чехия. Изобщо взето, те се задоволявали с дървени укрепления и дворци, както и изобщо не бива да си представяме живота на старите боляри в твърде идеален блясък. [56] Много малко знаем за историята, имотите и развоя на отделните болярски родове. Познати ни са само няколко фамилии от Западна България, които след турското нашествие избягали в балканския град Чипровци, а по-късно се изселили в Австрия. Те са : Парчевичи, Кнежевичи от крепостта Кнежа в областта на р. Скит и Пеячевичи от крепостта Пеячево, потомците на които и досега живеят в Хърватско и Славония. [57] В днешно време в България няма никакво християнско болярство.

 

 

55. Изгледи на някои крепости са дадени у Каниц; изгледи на Садовец, Осем-Калеси и на Врачанската крепост у Lejan, Tour du monde, 1873.

 

56. В един пергаментов къс от един летопис у Захариев четем, че лечебните извори Лъвки в Чепино били посещавани и одарявани от много боляри.

 

57. [Болярски родове. Ръкописен архив на Пеячевич. Knežević pervetusta familia, castrum Knese ad fl. Skett, familia dicta Comitabuli. И в Босна, между първите 7 семейства, има от този род. — От Кнежевичи са Парчевичи (Парча е лице), Пеячевичи (крепост Пеячево в Балкана в Първото бьлг. царство), Cerkiczy (крепост Церка вьв Второто бьлг. царство), Thomagioni (Thoma син на Gioni). — Парча с братята си Владислав и Вук отишли в Босна, гдето Дорица, българка, Срацимирова дъщеря, станала Твьрдкова жена — това станало след превземането на Видин от Лудвик Унгарски. Според Реjаčević, Hiсtoria Servie, те взели там участие в едно въстание и Парча трябвало да избяга в Унгария : тяхна община била уж Дабиша; обаче нищо не се говори, че са преселенци, и хрониката нищо не казва за босненски имоти и деяния. — Според хрониката босненските Кнежевичовци са от тези двама братя Владислав и Вук. — Парча с Твърдковия брат заминал за България, воювал в Седмиградско. В България след това получил от кн. Боасараба наново наследствени имоти. — Синове на Парча : Андрей, пратеник на Шишман при Лудвик. Никола воювал при Марица. Николовият син Петър с цар Константин отишъл в Сърбия с майка си (nota bene) Мария, сестра на Стефан, palsi а Musa, Константин умрял около 1419 г., Петър умрял в Призрен. Никола Петров заминал за Унгария и воювал със Сигизмунд. Gjoni Николов около 1481 г. отнел на турците terras in. . . avi sui Petri c Иван Матамонте (Mauromonte, Crnojević). Синовете на Gjoni : Тома, Иван, Димитър, Стефан, в Кипровец, от Иван са Парчевичи и Церкичи, от Димитър — Пеячевичи, от Стефан — Кнежевичи, от Тома — Тимагьоновичи, които се срещат в грамоти от 1657, 1668, 1712 г. — Още през 1563 г. срещу молдавския Яков воювали Парчевичи и Пеячевичи — Яков Харакинд управлявал от 1561 до 1563 г. — На този Парчевич синовете са : Мих, Павел, Петър, архиепископ.]

 

 

436

 

Впрочем може би „чорбаджиите” по някои места, като в Елена, да имат произхода си от малките боляри. Много болярски семейства приели мохамеданството. Тия боляри мохамедани тук (както и в Босна) притежавали многобройни пергаментови грамоти, обнародването на които с време би могло да хвърли нова светлина върху миналото на българския народ.

 

 

10. Църквата. Националната църква на българското царство, една от православните църкви, била независима и автономна. Тъй като по източните възгледи царство без патриарх не може да бъде, то и висшият представител на духовната власт в България не могъл да мине без патриаршеска титла. Затова и сърбинът Душан, като се коронясал на царството, въздигнал сръбската църква в патриархат.

 

Старата, основана още от Симеон патриаршия била пренесена в X в. в Охрид, гдето изгубила във всеки случай националния си характер. В Дунавска България силистренската митрополия с петте си епископи след падането на българското царство в 1018 г. била подчинена на Цариградската патриаршия. Когато обаче в 1186 г. българите свалили византийското иго, в Търново било учредено автокефално архиепископство. За 20-годишното управление на първия архиепископ Василий знаем само, че той получил от папата в 1204 г. титлата примас на България, а пък искал да получи патриаршеска. [58] В 1235 г. Българската патриаршия била тържествено провъзгласена и призната даже от гърците в Лампсак. По-късно гърците се разкайвали за тази си постъпка, към която били принудени поради необходимостта на съюза против латините, и с удоволствие биха го унищожили, както видяхме от посолството на Михаил VIII на Лионския събор. Цариградският патриарх Калист писал в 1355 г. на търновското духовенство, какво, макар наистина търновският епископ, по-преди подчинен на византийския патриарх, по молба на своя цар да е получил някога титлата патриарх, обаче чрез това той съвсем не е бил още приравнен (συναρίϑμιος) c другите патриарси. Затова Калист изисква, щото търновският патриарх да поменава в молитвите си византийския патриарх. [59] Наскоро след това Търновската църква била още повече ограничена чрез присъединяването на Добротич и Срацимир към Византия. От една византийска хроника от 1391 г. става ясно, какво в Цариград и тогава още добре помнили Лампсакското признаване на автономията на Търновската патриаршия. [60] Обаче след три години гърците, след падането на Търново, завладели българската църква (1394 г.) и удържали своето господство до наши дни.

 

 

58. Срв. стр. 276. От думите „consecravit me in patriarcham” би могло да се направи заключение, какво Василий след 1204 г. се титулувал вече патриарх; впрочем всичко това е много неясно.

 

59. Acta patr., I, 1, стр. 436. Старославянският превод с гръцкия оригинал е издаден от Палаузов в Известия СПб. акад., VII.

 

60.

Jos. Müller, Byz. Analecten, Sitzber. W. Akad., IX, стр. 393.

 

 

437

 

Твърде малко е известно за „преосвещените” на Търновската патриаршия. Макарий, живял между 1277 и 1282 г., т. е. в епохата на татарските нашествия и на крамолите през времето на Ивайло, на Асен III и на Тертерий I, се нарича в поменика [61] „тръблаженный (τρισμακάριος) патриарх и свѧщеномѫченикъ”; но кога и от чии ръце е загинал мъченически — това не знаем. Приемникът му Йоаким III, като изменник на отечеството, по заповед на цар Светослав бил хвърлен от една скала. Най-много сведения имаме за последния патриарх Евтимий. [62]

 

Светата и божествена църква на българското царство (свѧта и божьствьна цръковь царства блъгарскаго) се наричала още съборна църква (в Синодика на цар Борил 1211 г. по гръцки καϑαλικὴ ε’κκλεσία). Велика църква и тук, както и във Византия и в Сърбия, се наричала патриаршеската църква. [63]

 

Областта на Търновската патриаршия обхващала следните митрополии : 1. Великият Преслав, чийто митрополит бил прототрон; [64] 2. Дръстър (Силистра); 3. Овеч (Провадия); 4. Ловеч; 5. Червен (Русе); 6. Бдин (Видин); 7. Средец (София). От време на време към нея се присъединявали епископствата месемврийско, филипополско, а при Асеновци — много други на запад. [65]

 

Доходът на епископите бил от вноските на духовенството. „Доходъкът” от поповете събирал екзарх, епископски делегат, на когото се поверявал и духовният надзор. [66] Както екзархът, от селското духовенство получавали приход и протопоповете.

 

Що се отнася до отношенията на българската църква към папата, то преди всичко трябва да споменем за унията на Калоян, която обаче поради възникването ѝ само от политически съображения веднага след коронацията се разпаднала. Безплодни останали уговарванията на папите, отправяни към Асен II, Калиман I, Тертерий I и Александър. Покатоличването на Видинската област в 1365 г. бе станало с насилие, затова и не преживяло отстранението на маджарите. Впрочем католиците свободно си живеели в страната, а латинските търговци имали в градовете свои църкви.

 

Голям религиозен и политически елемент в България били богоми-

 

 

61. Раковски, Асен, стр. 53.

 

62. Търновските патриарси : 1. Василий I от 1186 г. архиепископ, в 1204 г. — примас; 2. Йоаким I в 1235 г. патриарх, поч. в 1239 г.; 3. Василий II; 4. Йоаким II; 5. Игнатий, споменаван в 1273 и 1277 г.; 6. Макарий мъченик; 7. Йоаким III, 1283, 1291, поч. 1294 г.; 8. Доротей; 9. Роман; 10. Теодосий I; 11. Йоникий I; 12. Симеон, 1346 г.; 13. Теодосий II около 1350, 1355 г.; 14. Йоаникий II; 15. Евтимий приблизително от 1375—1378 до 1393 г. (срв. Голубинский, стр. 82).

 

63. „Да имъ непакостить велика црква”. Šafařik, Pam., стр. 98. В Сърбия : великіе црькви патріархіе, Miklosich, Mon. serb., стр. 139.

 

64. [Леонид, стр. 17.]

 

65. Голубинский, стр. 91 и сл.

 

66. Екзарси във Вирпинския и в Ореховския хрисовул. Духовният надзор поради користолюбието на епископите в древните векове често се превръщал в притеснение на подчинените; вж. § 74 в Душановия законник, издаден от Новакович, според който на екзарха се забранявало да кара митрополитските коне при поповете.

 

 

438

 

лите. В XI в. те неведнъж се опитвали да изгонят гърците от страната, па и въстанието в 1186 г. по всяка вероятност не е минало без тяхното участие. При Иван Асен II [67] те пълнели цялото царство, а в 1365 г. завземали почти цялата Видинска област. Асеновци ги оставяли в покой; само двама царе — Борил в 1211 г. и Александър около 1350—1355 г. — предприели гонения против богомилите. Интересната история на тази секта едвам сега почва да ни става по-ясна; от по-нататъшните изследвания в тази област могат да се очакват още значителни резултати. Последните дири на богомилите се изгубват едва в XVII в. В Босна обаче, както се разправя, и досега още има християни, които не търпят при себе си нито францисканци, нито попове, нито имамин, а се управляват сами по стари традиции, преминаващи от по-старите към по-младите. [68]

 

 

11. Манастирите, броят на които бил доста голям, се ползували не само с голямо уважение, но и с големи права па и с богати доходи. В един документ (1347 г.) се различават „свети лаври” и по-малки манастири. [69]

 

Най-значителен бил манастирът на св. Иван в Рила (манастырь царства ми свѧтый Іоаннъ пустынный житель, иже есть в мѣстѣ рекомѣмъ Рмла), който владеел всички околни планини с 23 села. Годината на основаването на Рилския манастир е неизвестна. Щедро той бил одарен от Иван Асен II, Калиман I, Иван Александър, Иван Шишман III и от други царе. И сега още той представя великолепна постройка, отвън без прозорци, но с амбразури, която се издига всред разкошна планинска пустиня, между девствени гори и горски поляни; в манастирския двор, заобиколен отвсякъде с колонада, се издига голяма черква с пет кубета. Измежду

 

 

67. [Борил : половината от страната на Слав или на Асен II.]

 

68. Косановић, Гласник, 29, 1871, стр. 174.

 

69. [Манастири в Румъния. Дисертация на Dobrescu (1904 г. в ръкопис). — Влашко. Първият е от Никодим от Македония. Водица през времето на воеводата Владислав (1364—1372) вероятно след 1361 г. (Сев. Банат), храмът е посветен на св. Антоний, игумен е Никодим. Тисмена през времето на воеводата Радул (1372—1384), учредителната грамота не е запазена, храмът е посветен на св. Богородица, надаряван е от Лазар, Стефан Лазаревич, Сигизмунд. Никодим починал в 1406 г.; писал евангелие през 1405 г. — намира се в Буковинския музей. Срв. за него Martynow, Annus eccl., стр. 326 — от Прилеп. Двата манастира се слели. — Манастирите „Козя” и „Котмеана”, основани от воеводата Мирчо (Kosia — св. Троица, Kotmeana— Благовещение) още през 1388 г., черкви на двете места е имало още във времето на Радул. И двете са слени. — Молдова. Гробът на княз Богдан (1349—1365) в манастира „Радоуце”. — През 1391 г. воеводата Стефан Мушат основал манастира Poiana veche, наречен по- късно Pobrata, грамотата на Александър (cel Bun) от 1409 г. за основаването на „Св. Никола” при Серет. — Neamtzu от 1392 г., основали го монасите Софроний, Пимен (игумен) и Силван от балканските земи, подновен от воеводата Й. Стефан. Храмът носел името на св. Иван Богослов. Бистрица, според Urechia основал го Alexander cel Bun, ала грамотата е вече от 1380 г. През 1417 г. Neamtzu и Bistrica се слели. — Biserikani — са монаси от балканските земи. — Атонски манастири. „Зограф”— „българска лавра” според Солунската книжка от 1839 г. (Пер. списание, 31) : първите ктитори били от рода на цар Юстиниан, охридските князе, братята Мойсей, Арон, Йоан. Вторият ктитор бил император Лъв Мъдри, след това император Андроник Палеолог. „Иоанъ Асѣнь царь блъгаромъ обновитель обители сея, новая црьковь.”]

 

 

439

 

атонските манастири с най-голяма щедрост на царете се ползувал манастирът „Св. Георги”, наречен Зографски; впрочем и Протатон, и Лавра още през времето на Евтимий са имали хрисовули от Асен II. В самата България възникнал и свой малък Атон (Мала Света гора) при Витоша в Софийската котловина, който се ползувал с необикновената милост на цар Александър и от неговите синове, Иван Асен IV и Иван Шишман III; и досега още там има 14 манастира. [70] В околностите на столицата има осем манастира; често споменаваната лавра „Се. 40 мъченици” в самото Търново сега е джамия. В житието на св. Теодосий Търновски се споменават манастири в Бдин, Арчар, Червен, при Сливен, на Параория (Сакар планина), обители в Килифарево, на нос Емине, в Месемврия. Цар Константин Асен потвърдил старите дарения на манастира „Св. Георги” в планината Вирпино при Скопие, построен още при Самуил от Симеоновия внук Роман. Основното проучване на всички още съществуващи манастири ще пролее много светлина върху тяхното възникване и история.

 

Старобългарските монаси съвсем не са били тъй необразовани и тъпи, каквито са повечето днешни монаси на Изток. Трябва да им признаем тая заслуга, че в онова време те са били единствените работници в областта на науката и изкуствата; старобългарските ръкописи, броят на които наистина е бил твърде голям, почти всички са писани от ръцете на монаси. Разбира се. манастирските братя не са притежавали никаква друга ученост освен византийската.

 

Манастирите били освободени от всякакви обществени тегоби. От поповете им не са имали право да вземат данъци нито великата църква, нито екзарсите, нито протопоповете (метехати, μετέχειν). Царете и болярите увеличавали старите им владения (области и одръжания) с нови, а дори по-бедни хора, като постъпвали в някой манастир, подарявали своя имот „за постриг”. Техните села, чифлици (метосите) и панаири (πανήγυρος) им донасяли изобилни приходи. Манастирски хора живеели и в градовете (София, Скопие и т. н.). В деня на манастирския покровител тук се стичало цялото околно население и се веселило пред манастирските порти, в горите и по поляните. Често се пръскала вест за станало в някой манастир чудо и тогава монасите едва успявали да се отърват о г наплива на народа. [71]

 

 

70. Описание на Рилския манастир е дадено у Barth, у Hochstetter, Mackenzie и у Irby. От витошките манастири манастирът „Св. Богородица” на река Витоша е основан от Александър. Друг един манастир, „Св. Никола” в Орехово, получил дар в 1347 г. от Асен IV земи. Селата му Белица и Костинброд и досега съществуват, но мястото на самия манастир не може точно да се определи. Григорович, Путеш., стр. 160, споменава три манастира „Св. Никола” около София.

 

71. В манастира „Св. 40 мъченици” при Асен II станало следното чудо : един куц калугер, като се напил много негде на гости, заспал в черквата върху гроба на св. Сава, чиито мощи известно време били там. Когато куцият се събудил, кракът му се поправил и почнал свободно да ходи. Заредили се още много чудеса. Цяло Търново се раздвижило. Калугерите трябвало най-после да заградят гроба, та да не се натрупва там целият свят и да се избягнат неудобствата, които могат да произлязат от разнасянето на вестта за чудесата. Дометиан, 1865, стр. 340 и сл.

 

 

440

 

 

12. Градове. Славяните, както келти и германци, се научили на градски живот в по-късно време от културните народи, които живеели по бреговете на Средиземно море. Южнославянските народи при поселението си на Балканския полуостров намерили римски и гръцки градове, изместили оттам предишните жители и сами ги завладели; повечето сегашни градове в тия страни се издигат върху антични основи. Много градове са възникнали от предградия, строени постепенно около укрепленията, принадлежащи на отделни жупи или боляри. Такива са през средните векове в Босна Подключ, Подвисоки, Подимоч и др. Градовете като центрове нау жупи или области били резиденции на длъжностните лица, на духовенството и на много боляри. Гражданите, които вероятно притежавали както и в Сърбия, всевъзможни права и привилегии; сег. занимавали с търговия, занаяти, земеделие и рударство. Често под тяхна власт са бивали и околните села; поне тъй личи от едно място на Рилския хрисовул (1378 г.) : „градът Стоб няма никаква власт над манастирските хора, нито над имота им, нито даже над един техен косъм.

 

Колкото се отнася до самите градове, то ние по-горе описахме подробно Търново. Следващият по големина е бил Бъдынь на Дунав (римската Bononia, Βιδύνη у гърците, Бодон по маджарски, Baudins y Boucioaut, Budem у Шилтбергер, Diu по румънски), неголямо място с напълно запазена голяма крепост, чиито неправилни и масивни стени и кули са построени на слоеве от римски камъни и кирпичи. [72]

 

Средец (древната Serdica, визант. Τριάδιτζα) бил укрепен със стени, но без акропол. [73] Името София, което се дължи на съборната черква „Св. София”, за пръв път четем в документа, даден от Иваш Шишман III на Витошкия манастир : „въ градѣ царства ми Софіи”.

 

Голям Никопол е сегашният Никопол на Дунав; срещу него бил разположен Малък Никопол, по румънски по-рано Турну Никополски, а сега Търну Мъгуреле. [74] От останалите крайдунавски градове се споменават Орехов, Червен при Русе, на мястото, гдето още в XVII в. на. разстояние половин ден път от Дунав се виждали крепостни и градски развалини, [75] и Дръстър (римският Durostorum, сега Силистра). На Черно море са били пристанищата и крепостите : Созопол, Порос (и сега още залив и нос Форос), Скафида (и сега още при устието на Факидере с. Скефа), Анхиал, Месемврия (старобълг. Несебър), [76] Емона (сега Емине), Козяк (сега. Козяк кьой), Варна с Галата, Кастрица (сега Кестридже), Кранеа (сега Екерне), Карбона (сега Балчик), Каварна, Калиакра, Пангалия, Костанца

 

 

72. Вж. Kanitz, Reise in Süd-Serbien und Nord-Bulgarien, табл. III, фиг. 5. Donau-Bulgarien, I, стр. 245 (c рисунка).

 

73. Йеротей Рачанин (сърбин), 1704 : варош голема, а град неима, ниjе ни било, Гласник 31, стр. 309.

 

74. Thurocz 1442 : „Secus castrum Kys Nycapol (kys — на унгарски : малък) Danubium nantarum officio trajiciens”, Zinkeisen, I, стр. 602, бел. 2.

 

75. Hadzi Chalfa, Rumeli und Bosna, Übers. von Hammer, Wien, 1812, стр. 44.

 

76. Дометиан, стр. 328. Верхобрезницкий хронограф, Cod. serb., XVII saec. (Ръкописът в Пражкия музей), л. 119-а : въ Несебръ градъ.

 

 

441

 

и Ликостомион или Келия при устието на Дунав. Освен това на изток прочути били : Преслав, който тогава още не е бил изпаднал до положението на село, Провад (Провадия) или Овеч (πρόβατον — овца); на запад : Ловеч, Стоб (не бива да се смесва с Щип) на Долна Рила (сега село с развалини), а на юг от Балкана : Боруй (Верея, сега Стара Загора), Сливен и Диампол (Ямбол).

 

 

13. Сакси (саси). В средните векове в Босна, Сърбия, България и Влашко имало колонии на немски рудокопачи, които българите и сърбите постоянно наричали саси.

 

Няма никакво съмнение, че тези сакси са дошли от Маджарско отначало в Босна, а именно към края на XII в., при прочутия Кулин бан; и сега още босненските рудокопачи употребяват някои старонемски изрази. По-късните летописи отдават поселението на сакси в Сърбия на крал Стефан Владислав (1234—1240 г.), който пръв почнал да сече сръбски монети. В сръбските документи саксите за пръв път се появяват при Владиславовия приемник Стефан Урош I и оттогава често се споменават чак до XV в. [78] Тук те се поселили главно в Янево и в Ново Брдо (Nuovo Monte, а по немски според Brocquière в Nyeubergghe), който град според Константин Костенечки бил „наистина сребърен и златен град”. Наред с рударството занимавали са се те и със сечене на гори за орна земя, докато това им било забранено по Душановия закон (1349 г.). В 1388 г. дубровничаните писали „Гойславу кефаліи (капитан) княза Лазара и пургаром (гражданите) новобрдсцѣмъ” — място, което досега от мнозина се е чело неправилно и затова е било тъмно. [79] Според сръбските летописци в 1466 г. турците завзели „саската църква” в Ново Брдо, а после на следната година преселили цялото население в Цариград. В България

 

 

77. Вж. италианските периплы от XIV в. (Tafel, Constantinus Porph., Tübingen, 1846) Acta patr. и отчетите за експедицията на Амадей.

 

78. За саксите в Сърбия И Босна вж. Ljubić, Opis jugosl. novaca, 29, стр. 199. — [Сакси. Petr Deodat arcibiscupus Serdicensis през 1667 г. пише на пропагандата за своето седалище Кипровец (Illyr. sacrum, VIII, ed. Coleti, Ven., 1819) : „Est Chiprovacii pars oppidi seu regio, quae etiam hodie appelatur „regio Saxonum” et in privilegiis turcicis, praecipue in privilegio pro reparatione portici ecclesiae concesso, conceditur Saxonibus renovare partem templi а vento deiectam; unde argumentatur, hos Catholicos penetrasse in has partes propter fodinas auri et argenti ex illes Saxonibus, quos olim Carolirs Magnus ia Transylvaniam venire fecerat, ex quibus multi in Valachiam et Moldaviam intrare, quorum reliquiae hic reperiuntur.” Тогавашните католици в Кипровец се отличавали от православните българи не само по вяра, ами и по moribus, habitu, dialecto. У македонските българи и до днес се среща личното име Сасо (вж. именния показалец у Миладиновци, Нар. песни, стр. 529). — Coleti за сасите. Имало ги и в Молдавия. В Къмполунг има надгробен паметник с надпис : saxonicalis eccl. custos 1373. — Bertrandon de la Brocquière през 1433 г. пише, че сръбският деспот има град, наричан Nyeuberghe (Neuberg) (Ново бърдо) със златни и сребърни руди, който годишно донасял 200 000 дуката. Гласник, 6, стр. 219.]

 

79. В документа у Пуцич (Споменици српски, II, стр. 31) прочели поурраромъ вм. поургаромь. Даничић, Историја облика српскога или хрватскога језика, Биоград, 1874, стр. 92, след внимателен преглед на оригиналния текст установява формата „поургаромь”. В Хърватско през XVI в. гражданите въобще ги наричали пургари (срв. унгарското palgár, румън. пръгаръ). [Вж. кореспонденцията на Даничич]

 

 

442

 

саси живеели в планинския гр. Кипровец (сега с. Чипровец или Чипровци) в Западния Балкан при изворите на Огоста. [80] Там добивали желязо, сребро и злато и ги обработвали. Спомен за това се запазил в имената на близките там села Железна и Сребърница. В привилегиите, дадени на града от турците, те ясно са се наричали саксонци, а още в 1667 г. един градски квартал все още носил име саксонски, макар от немците да не е останало вече нито помен. Имало и друга още една саксонска колония в Търново [?]. В България саксонците са дошли очевидно от Влашко, гдето те са живели в XIV в. в Кимполунг, в Търговище и др.; във Влашко пък се преселили от Седмиградската област. [81]

 

 

14. Старобългарските селяни и крепостничеството. В противоположност на съседните Сърбия и Византия, гдето положението на селското население е познато напълно точно, в България само няколко места в грамотите дават оскъдни сведения за това. В 1347 г. в недвижимите имоти на манастира в Орехово живеели „или парици и отроци, или технитари, или люди какови любо”. В най-стария Вирпински хрисовул (1258—1277 г.) четем за манастирски отроци. [82] А от още по-стария хрисовул, даден от император Василий II на Охридската църква (1020 г.), узнаваме колко парици е владеело всяко българско епископство. Парици — църковни селяни, често се споменават в писмата на архиепископ Теофилакт. И все пак тези оскъдни данни са достатъчни да се направи заключение, че в България е имало крепостничество, подобно на византийското : парик, πάρουκος, colonus. И в Сърбия също тъй се споменават парици и отроци; в XIV в. там се явяват още сокалници, меропси и кметове.

 

Когато славяните почнали да се заселват на полуострова, те намерили по-голямата част селско население прикрепено към земята. През епохата на Римската империя се образувал т. нар. колонат, който дължи своя произход не на античното робство, а на колонизацията на цели маси военнопленници варвари. Скоро поради прекомерните данъци свободните земеделци били принудени да се подчинят като колони на едрите земевладелци. В Мизия развоят на крепостничеството бил също тъй подготвен от господството на финските българи. В България ангарията в полза на болярите съществувала още в 894 г. [?], значи още в онова време, когато другите славянски племена знаели само обществени работи. В X в. богомилите проповядвали, че човек не е длъжен да работи на господаря си, и решително въставали срещу „работите”.

 

След падането на България в 1018 г. византийските учреждения все повече се насаждат; при все това още в XIII в. в южнославянските земи

 

 

80. [Кипровец се намира при Изворите на Огоста. Села Желязна, Сребреница (Артаманов), Златина (?Каниц). — Себръ в Archiv, IX, стр. 521; XI, стр. 633.]

 

81. Писмото на Петър Деодат, софийски архиепископ в 1667 г., до Propaganda fidei (Farlati, Illiricum sacrum, VIII) : „Est Chiprovacii pars oppidi seu regio, quae etiam hodie appellatur regio Saxonum, et in privilegiis turcicis, praecipue in privilegiis pro reparatione portici ecclesiae concesso, conceditur Saxonibus renovare partem templi vento deiectam.” Срв. Šafařik, III, стр. 74.

 

82. [Отрок = приблизително на момък в Дупнишко, Радомирско.]

 

 

443

 

имало много свободни хора, които по своя воля са могли да меняват местожителството си. Земята тогава била населена много слабо, затова светските и духовните владелци се грижели не само да набавят за чифлиците си поселници, но и да ги прикрепят към земята. Скоро самите князе почнали да даряват на манастирите и болярите села заедно с жителите; жителите, макар и да се поселявали под известни условия и доброволно, не могли вече да проявяват никаква съпротива. В Сърбия още в 1322 г. съседи се скарвали заради колонистите като заради вещи; понякога цели семейства се жертвуват на манастири „на веки веков”. В българските документи четем, че например Ореховският манастир в 1347 г. придобил участъци земя заедно с жителите и че цар Шишман в 1378 г. в с. Градечница подарил на Рилския манастир поп Тудор с децата и с целия му род и Петър Теодосов с неговите братя. [83] И така по целия полуостров бил в сила Юстиниановият законник, докато турците пуснали в ход корана, който признава само правоверни и неверни.

 

Не може да се установи разликата между парик и отрок. Несъмнена е само едно, че парик е гръцкото πάροικος; за значението на думата отрок, която често се среща и в Сърбия, и досега още нямаме едно общоприето мнение. Даничич я смята като общ израз за всички класи на несвободни.

 

Византийският, българският и сръбският крепостен народ съвсем не е бил роб : той е притежавал свой собствен имот и своя собствена земя; нямал обаче право да я напуща. В XIV в. един хванат при побягване сръбски селянин жигосали по лицето. Парика не продавали, нито подарявали и не освобождавали без парчето земя, на което живеел. Задълженията към своя господар, които се заключавали в определено число работни дни или пък в заплащане в натура, твърде разнообразно се установявали от правните обичаи, от договори или закони. В Сърбия един мероп имал право да се оплаче пред съда от своя господар, па бил той самият цар, ако последният би поискал от него нещо повече, отколкото законът допуща.

 

Нито духовен сан, нито военно звание не освобождавали крепостния селянин. Посветеният за свещеник крепостен бил собственост на господаря си при предположението, че последният ще му дава средства за препитаване; [84] само епископският сан давал пълна свобода. В България се срещат подвластни попове върху земите на манастирите във Вирпина, Орехово и Рила.

 

Технитари според ореховския документ са занаятчиите (τεηνίτης); в стара Сърбия ги наричали майстори. Още тогава на Балканския полуостров имало селища, които се занимавали изключително със занаяти.

 

У южните славяни имало и роби (ст.-бълг. раб, ж. р. раба или рабьіня, δοῦλος), в Сърбия например такива били военнопленниците та-

 

 

83. Срв. Т. Зигель, Законник Стефана Душана, СПб, 1872, I, стр. 21, 142. Ценни бележки, има в съчинението на V. Frühauf, Právni poměry a původ kolonův se zvlaštním ohledem na Jihoslovany а středověku, Památky, V, 1863, стр. 64. Mortreuil, Hist. du droit byz., Paris, 1847, III, стр. 52 и сл.

 

84. [За подвластни попове върху земите на манастирите вж. грамотата на Стефан деспот от 1391 г., която, казва, не е от 1391 г., ами от 1406 г. Archiv, XI (?).]

 

 

444

 

тари. От Албания и Далмация още в 1459 г. изпращали роби (вероятно християни) в Италия [?]. [85]

 

В България, както и във Византия, наред с крепостните имало и свободни поселници главна по балканските и родопските висоти.

 

 

15. Областно управление. Старославянската жупна уредба се задържала в България с гръцките названия до падането на старото царство. Царството било разделено на окръзи, а всеки окръг имал по един град или крепост, гдето се съсредоточавали чиновниците и духовенството. В XIII и XIV в. обаче окръгът не се наричал вече жупа, както в Сърбия, Хърватско, Бохемия (Чехия) и у полабските славяни, а област, или по гръцки хора (χώρα). [86] Леунклавий разказва, според турските хроники, че в Шишмановото царство имало 30 или повече крепости и укрепени градове; били ли са те централни пунктове на областите, [87] не може да се реши.

 

Народът бил задължен да изпълнява дворцови и местни тегоби. За местните тегоби дава някои сведения Вирпинският хрисовул. Цялото население на един град и на околностите му било длъжно „градъ зидати” (да строи крепост) и „темницѫ блюсти”. Местната тегоба — да се строи крепост (по сръбски зиданіе града), която се среща също у хървати, сърби, чехи, поляци, полабски славяни, па дори и в някои византийски грамоти (καστροκτισία), точно е обяснена в Душановия законник : „гдѣ се градъ обори или кула, да го направѣ гражданъ тогази града и жупа, што есть предѣль того града” (ако някъде се повреди крепост или кула, жителите както на крепостта, тъй и на принадлежащата ѝ жупа да я поправят). Редовна стража на жупната крепост денем и нощем срещаме и в Сърбия, (градоблюденіе или цаконство), в Хърватско, гдето дори и духовните лица били задължени да стоят на стража, а също в Полша и в Чехия. Освен това жителите на жупата плащали и приплата (по сръбски : жупска приплата). Манастирските хора били освободени от всички тия тегоби. Дворцовата тегоба [89] у всички славяни била тежка и разнообразна. Когато царят тръгвал да обикаля страната, то боляри и монаси, граждани и селяни били длъжни да го придружават от едно място до друго и да дават нему и на свитата му храна и квартира. Мястото за нощувка както в Сърбия, тъй и в България се наричало приселица. Преминаването

 

 

85. Зигель, стр. 129. Макушев, Варшав. универс. известия за 1871, № 6, стр. 13.

 

86. Вж. § 3, думите жупа, жупан не се срещат в българските грамоти от XIII и XIV в., но пък, обратно, много често в много други паметници. Срв. Mikhsich, Lex. palaeosl.

 

87. Леунклавий, стр. 268, дава 24 имена : Tzeneke (Ченга при Балкана), Piravada (Провадия), Madra и Ventzina (Мадара и Венча при Провадия), Diritza, Mitzekia, Iflekia, Gieuskia, Kirbitze, Keresdavicha, Eski-Istambolic (Преслав), Sunni (Шумен), Tzernovitza (Червен?), Mefloutza, Cymenoz, Kosova (Косовча при Шумен), Iurgova, Dirnavi (Търново), Nicopolis, Tunaburgos, Zibestova (Свищов), Novakesri (Нови град при устието на Янтра), Diraca, Silistra. Имената са силно изменени.

 

88. Miklosich et Muller, Acta et diplomata graeca medii aevi IV, 3, стр. 352 (XIII в.). Грамотите на Руския светогорски манастир, Киев, 1873, стр. 174 (1354 г.).

 

89. „Да неработаѭтъ въ царинѫ никоѭ работѫ” Šafařik, Pam., стр. 23. За организацията на жупите вж. Herm. Jireček, Slovanské právo, Praha, 1863 и сл.

 

 

445

 

на многобройната челяд от псари, соколници и оръженосци, които искали хляб, домашни птици, вино, месо, храна за конете (българ. зоб, срв. позоб) и т. н., бивало голяма тежест за населението. В Чехия думата, с която наричали княжеската челяд, holota (старосл. — глота „тълпа”), постепенно получила ругателно значение (сволоч, сбирщина).

 

Друга дворцова тегоба е работата на царските земи. Според Вирпинската грамота народът (люди) бил длъжен да оре, да коси и да разработва лозята. Рилският хрисовул (1378 г.) забранява на чиновниците да вземат „на работа” манастирските хора, техните работници, коне или волове (зевгаре енгарепсати — ζεῦγος ἀγγαρεύειν). Сръбските грамоти споменават за оран, жетва, харман, сенокос като за „царска работа”.

 

Най-висшият чиновник в една жупа първоначално и в България, и в Сърбия, както и у чехите, полабските славяни и хърватите, се наричал жупан, това старо название през XIII и XIV в. постепенно било заменено с гръцкото кефалия (κεϕαλάδες, κεϕαλῶται, capitanei). В една грамота от 1347 г. кефалиите се наричат хорытѧ дукы (δοῦξ τῆς χῶρας). Кефалията, обикновено болярин, имал като представител на царя съдебна власт и се грижел за обществената безопасност.

 

Чиновниците в една жупа се наричали или владѫщи, или, както в Сърбия и Босна, владалци. Грамотите от XIV в. споменават „всѣхъ болѣръ и работникъ царства ми, великыхъ и малыхъ”, на които царят е поверявал да събират данъци и да се грижат за администрацията (съдржати въсѣкыѧ работы царства ми). В четирите запазени манастирски документа се споменават 20 длъжностни лица, които носят отчасти славянски, отчасти гръцки названия.

 

Кастрофилак (καστροϕύλαξ), както без съмнение и катепан (1347 г., κατεπάνω, capitaneus), бил комендантът на крепостния гарнизон. Другите военни лица били : примикюр (πριμικήριος), [90] алагатор (ἀλάγη — ескадрон) и десѧтникъ. Едно от най-важните лица било, както и в Сърбия, севаст (σεβαστός) със съдебна власт; сѫдіи (iudex) се споменава наред с него едва в 1378 г. Вирпинската грамота споменава и кнѧзя. В Сърбия княз се наричал или селският кмет, или търговският съдия, или бирникът. Ватах [91] и топщикал [?], които срещаме в същия паметник, се занимавали със съдебни и финансови дела. Между чиновниците, които се занимавали с данъците и при Шишман III се наричали перпираке, в Сърбия и в България първо място държал прахтор (πράκτορ); данъците в натура събирали житаре (жито, ръж), винаре, десѧткаре — десета част от меда, овцете и свинете, сенаре (сено), митаре, а може би също тъй и подохатори. Писците (виз. ἀπογραϕεύς) съставя-

 

 

90. [Kenis и peremekuv в турското kanun-namé de Rumili, за Видинския санджак, Hammer, Staatsverfassung, I, стр. 320. Тези князе и примикюри били освободени поданици, eine Art von Überreiter, помагали на бирниците, търсили избягалите поданици и ги залавяли; за това били освободени от харач и испендже; имотът бил определен.]

 

91. Ватажка е старейшината на племето у карпатските гуцули. Вж. Čas. česk. musea, 1838, стр. 491. Wataha и watacha на старополски означава съюз, дружество. Руското ватага означава рибарски еснаф на Волга.

 

 

446

 

ли описа на земите с цел за определяне на данъците. В XIV в. се явяват още следните царски чиновници : гончие или находници (пратеници, куриери), побирчие (бирници?), градаре (градар — градинар) [92] и повари или варничие, вараре.

 

 

16. Събори. Според оскъдните известия големите и малките боляри, духовенството с патриарха начело, епископите и игумените се събирали под председателството на царя и на князете на сьбор. Съборите, за които знаем, се свиквали или за избор на цар, или за изкоренение на ересите. Ако съдим по аналогия със сръбските „сбори”, може да се направи заключение, че българският събор издавал също тъй и закони, откривал епархии, избирал епископи и т. н. По-точни известия имаме само за три събора, които се свикали, за да осъдят богомилите и другите еретици, единият в 1211 г., а другите два сколо 1350—1355 г. От събори са избрани царете : Константин, Михаил Бдински и Александър. [93]

 

 

17. Права и закони. И досега още нигде не е намерен български законник, подобен на Законника на сръбския цар Душан, на хърватския Винодолски статут, на руската Правда, на полския Вислицки статут и на чешкия Ius Conradi. Затова пък в документите намираме следи от старославянските правни обичаи, които и досега още се употребяват от народа от Истрия до Марица. [94] Старинен славянски обичай била солидарната отговорност на селото за всички извършени около него престъпления, ако не се намери самият престъпник (у русите круговая порука). Налаганото парично наказание пеня върху селата в такива случаи се наричало и по сръбски, и по български глоба. За отбелязване е ограничението на този институт във Вирпинската грамота : „глоби не бива да се вземат от села, а само от виновните, и то по съдебен ред” [95]. Тук византийското схващане за личната отговорност изместило стария славянски правов обичай. Дали това е било изключение само за Вирпинския манастир, или пък е обичай, който се е вмъкнал в Македония, достъпна за византийските правни възгледи, за жалост си остава неразрешено. Солидарната отговорност и досега е запазена по цяла Турция. В Бьлгария общи парични наказания били : вражда — за убийство (срб. вражда, ст. чех. глава), която в XIV в. се нарича вече по гръцки фун (ϕόνος [96]); след това разбой — за грабеж,

 

 

92. Вирпинската грамота. Във Витошката грамота, Šafařik, Pam., 2 изл., стр. 104, ред. 6, да се чете градаре, вм. срдаре. Думите подвода и падалище се срещат пак там и са вероятно невярно изтълкувани съкращения. [За падалище вж. Гласник, 42, стр. 305.]

 

93.

Acropolita, cap. 73. (Събори. Bл. Дьччана. Участие народа в верховной власти в славянских государствах до изменения их государственного устройства в XIV и XV веке. Истор.-юрид, изследование Варшавския унив. известия 1882 (краят в № 3). Повечето за сръбските събори, нещо и за България.]

 

94. Вж. големия сборник на У. Bogišić, Zbornik sadašniich pravnich običaja u juznih Slovena, I, Zagreb, 1874.

 

95. Šafařik, Pam., стр. 26. Срв. Зигель, I, стр. 220.

 

96. [Фунь — ϕόνος обяснява вече Григорович, Пътуване, 2 изд., стр. 35. Срв. Miklosich, Die Blutrache bei den Slaven.]

 

 

447

 

извършен вътре в общината; налагало се общо парично наказание и за кражба на кон и на рогат добитък, което в XIII в. (както и в Сърбия) се наричало конска вражда [у Миклошич — кражда], а в XIV в. — конскій тат. Терминът гадалство във Витошката грамота е неясен; можем само да припомним Душановото постановление, което изисквало от село, гдето магьосници извадят труп от гроба и го изгорят, да плати вражда. [97] Тези глоби за углавни престъпления се събирали от севастите и от прахторите (метехати, μετέχειν, ἔχειν μετοχήν).

 

Пак във Вирпинската грамота намираме и друг един юридически термин : потка (същото и по старосръбски) — глоба за нарушено право на владение, за пускане на добитък в чужда ливада, лозе или нива.

 

Наред с това неписано обичайно право имало още и писани правни положения, именно в договорите с чужденци и в привилегиите на боляри и манастири. Сръбските и босненските паметници са издадени от Миклошич в „Monumenta Serbica” (всичко 497), а Медо Пуцич е издал намиращите се в архивите на Дубровник (442), без да смятаме пръснатите по разни списания и по описания на пътешествия. Вероятно много са били и българските документи, обаче досега са публикувани само седем. Архимандритът на Вирпинския манастир представил на цар Константин цяла архива хрисовули от българските царе Роман, Петър, Калоян, Калиман, от гръцките императори Диоген, Никифор, Алексий, Мануил, Теодор Ласкарис, Исаак, Ватацес и сръбския велик жупан Неманя. Сега манастирът е изчезнал заедн с цялата си архива. Ореховският манастир също тъй притежавал хрисовули (богоначьртана писмене) от старите царе. Цар Шишман III видял в Рилския манастир грамотите на Асен II, Калиман I „и на всички български царе, негови прадеди, деди и родители”. Сега е известна само Шишмановата грамота. В сръбските манастири основните грамоти често били писани във вид на надписи по стените; в България такива досега не са открити.

 

Грамотата се наричала на български канцеларски език хрисовул (χρυςόβουλλον) или златопечатлѣнное слово (χρυςόβουλλος λόγος); царски указ, пак по гръцки — оризмо (ὀρισμός). [98] Най-старият от запазените актове, търговската привилегия на дубровчаните от Асен II, се отличава с много простия си стил. По-сетнешните документи са писани вече по византийски с цветист език : техният формуляр дори съвпада с византийския образец. След натруфения увод изброяват се даровете и правата; в края са прибавени най-страшни заплахи към оня бъдещ цар, който би посмял да наруши тези дарове; върху него ще тежи божият гняв, проклятието на св. Богородица, на апостолите, на 318-те никейски отци и на манастирския покровител светец, ще се постави наравно с Юда и с Арии. Подписът на царя е пълен с разни извивки и съкращения и е писан с

 

 

97. Разпусть в Ореховската и Витошката грамота означава глоба за брачен развод, която се отнася към църковните доходи.

 

98. Шишман (1378) : „Благоизволи царство ми даровати благообразное и всенастоѭщее сіе златопечатлѣнное слово царства ми.” „Дава царство ми оризмо си”, Асен II. „Да са свободни по оризму царства ми”. Шишман 1378 г.

 

 

448

 

червено мастило. Печатът на Рилския хрисовул е сребърен и позлатен; на едната страна е образът на царя, а на другата — на св. Иван Рилски.

 

Употребяваните в България сборници в църковното законодателство съдържат много постановления със светски характер. Понеже те, бидейки от византийски произход, се попълвали, за да бъдат прилагани у славяните, с вставки, то тяхното съдържание заслужава да бъде по-точно изследвано. Най-старият такъв сборник е „Българската Кормчая”, обработена според Номоканона на Йоан Схоластик може би с участието на Методий (един ръкопис от XIII в. се намира в Румянцовския музей в Москва). В 1262 г. деспот Светослав изпратил на киевския митрополит Кирил III препис от сборника на църковните закони, който съдържал най-новата рецензия на Фотиевия Номоканон с коментарии от Аристин и Зонара (живели в XII в.). Оригинала той заимствувал от търновския патриарх. Интересна е забележката на Светослав, какво св. отци постановили, щото този „Зонара” във всяко царство трябва да се намира само в един екземпляр и да се съхранява в съборната черква; при това Светослав моли, щото да не се правят от него преписи. [99] Южните славяни познавали и светските византийски закони; например компилацията от еклогите на императорите Лъв и Константин. [100]

 

 

18. Финанси. При цар Самуил българският земеделец, който притежавал чифт волове, всяка година бил задължен да плаща един шиник просо, шиник пшеница и една стомна вино. Император Василий след завоеванието на страната оставил в сила същия данъчен размер. А когато алчните бирници поискали да заменят този данък в натура с паричен, избухнало въстанието на Делян. В Сърбия плащали данък в натура или в пари дори и болярите и ако някой от тях оставал длъжник, задържали го при царския двор, докато не го плати двойно. Често данъка плащала цялата община, тъй като например още в X в. сагудатите и драговичите при Солун владеели задружно земята и я делили само от време на време, когато трябвало да се построи нещо [?]. [101]

 

Вирпинският хрисовул изброява следните данъци : волоберщина — за всеки чифт волове; кошарщина, може би тъждествена със сръбската „травнина”, т. е. данък за правоползуване от общинските пасища (кошара); димина (също и по сръбски, виз. καπνικόν) — данък на всяко огнище; наметьк (също и в Сърбия) — върху зърнените храни, виното и меда. Всички манастирски хрисовули от XIII и XIV в. говорят за десѧтьки от свине, овце и мед, което се среща и в Сърбия, Молдова, Влашко и Гър-

 

 

99. Срв. Jagić, Starine, VI, 1874, стр. 62 и сл.

 

100. R. Hube, О znaczeniu prawa rzymskiego i rzymsko-byzantinskiego u narodów slowianskich, Warszawa, 1868, стр. 11.

 

101. Срв. Frühauf, Zřizeni pernitné řiši řimské а byzantinské, Památky, V, 1863, стр. 155—162.

 

102. Χοιροδεκατία и δόσις μελισσονομίου. Acta graeca, IV, стр. 352. В Турция и до сега още.

 

 

449

 

ция. [102] В оряховската грамота се споменават и митати — данък на всеки двор (κατάϑεσις μιτάτου). [103]

 

Вносните мита се наричали кумерк (commercium), както и у византийците (κουμμέρκιον) и досега у турците. Дубровничаните не плащали мита нито при проходите на клисури, нито при преминаването в брод, през мост, по пътища, нито при градските врати [?]. Венецианците плащали според договора от 1352 г. de comerchio 3 % и в пристанищата за всяка голяма търговска гемия две перпери, а за малка — една перпера alborazzo (alboragium); генуезците според договора им с Иванко от 1378 г. — 1 % при внос, 1 % при износ, 2 % при транзит. Вирпинският хрисовул споменава още митата мостнина (мостово право) и броднина (при бродовете); последното в 1387 г. се нарича вече по гръцки диавато (διαβατικόν). Плащало се сергийно право и по пазарите (на форосѣхъ).

 

Углавните глоби съставяли също тъй немалък извор за приходи. Нарушение правоспособността на един манастир при Константин било глобявано с 6 перпери; чиновник, който предприемал да води съдебни дела против привилегии на манастирите, плащал в димосията (δημόσιον, fiscus) като глоба няколко жълтици (златни монети).

 

 

19. Монети. Подробен списък на разните видове старобългарски монети имаме в търговския договор на Венеция с цар Александър от 1352 г. [104] Перпера (ὑπέρπυρον) била златна монета,съдържаща 16 2/3 карата злато; [105] златица на Вирпинската грамота вероятно е тъждествена с нея. Обикновената сребърна монета се наричала грош и се делила на 6 аспери. Една перпера била равна на 6 гроша и 5 аспери [?]. Имало и медни монети, често вдлъбнати. Все още не ни е известна нито една монета, която да е от времето преди 1018 г. Монетите на търновските царе са сечени по византийски образ с изключение на монетите на Михаил Асен, които са копие на венецианските и носят върху си латински надписи (Michael Asenus imperator); Срацимир също така следвал венецианските образци. Надписите съдържат повечето мъчни за разчитане монограми. Проф. Любич в южнославянската си нумизматика е описал 224 парчета, които с изключение на 12 всички са сребърни и са пуснати само от 8 царе. [106] От 12-те царе, някои от които, като Калоян, Константин и Алек-

 

 

103. [Много данъци се запазили и под турпите. Вж. kanun-name de Rumili (Hammer, Staastverfassung, 1) — в Силистренския санджак (стр. 286) за виното ресми чембер или абруджин (обручь) Reifgeld 8 аспри, при продажбата. Press oder Kellergeld (магани акчеси, μέγγανα), 5 asp. per Press, zur Zeit der Weinlese (по време на гроздобера).— Данъкът димнина в турските закони ресми духан. — За данъка на всеки двор — ?. — Данъкът кумерк = тур. гюмрюк.]

 

104. Ljubić, Mon., II, стр. 247.

 

105. Миятович се опитва в 1869 г. в съчинението си за старосръбските финанси (Гласник, 25, стр. 198—207) да докаже, че перперата е само дребна монета; тогава нямало сръбски златни монети [има пълно право]. Първите старосръбски златни монети на цар Душан, на брой 4, в 1874 г. били донесени от Призрен в Белград, гдето ги видях и аз сам у митрополита и у д-р Янко Шафарик. Нови четири монети (от Милутин, Душан, Вълкашин и Лазар) са описани неотдавна от Ст. Новакович в белградската „Отачбина”, 1875. [falsa.]

 

106. S. Ljubić, Opis jugoslavenskih novaca, Zagreb, 1875. В I—III табл. са дадени 60 български монети от Асен I, Петър, Асен II, Михаил Асен, Светослав, Михаил Шишман, Срацимир и Шишман. Срв. също и сръбската нумизматика на Я. Шафарик, Гласник, III, табл. 8.

 

 

450

 

сандър, са царували много години, и до сега нямаме още нито една монета. В самата България, разбира се, никой досега не е събирал славянски монети; а в сбирките на Запад вероятно ще да има много български екземпляри, досега неизвестни.

 

 

20. Селско стопанство. Сведения за него се срещат в актовете, гдето се изброяват „стаси (στάσις, владения) и прилежания” на манастирите и се описват техните межда или синор (σύνορον, новобълг. санър). Село (както и в Сърбия) се нарича пак село или селище, а пръснати дворове — заселки. Край реките и потоците имало млини, воденици, жрънки или места жрънчана (μυλών, pistrinum). Много добре познатата ни по сръбските паметници дума катун, която означава овчарска колиба, се среща и във Вирпинската грамота; и досега още в Балкана при Котел има с. Катунище. [107]

 

Мястото за оран се нарича нива или нивие. [108] Градините се наричат отчасти по славянски градини (както и днес още), връти и врътогради, отчасти както и в Сърбия, по гръцки перивол (τὰ περιβόλια) и кипуриа (κηπούριον). От плодните дървета се споменават черешите (чрѣшовены, Вирп.) и орехите (орѣшие, 1347 г.). Лозята (виноград, лозие) у сърбите и българите водят началото от лозарското стопанство на римляните. Ливадата се наричала тогава, както и днес у всички славянски племена, ливада (λιβάδιον) или сенокос. Пасищата (пашища) се разпадали на летни — летовища, планински, и зимни — зимовища (по долините). [109] Грамадните стада рогат добитък, овце, кози и свине съставлявали немалка част от народното богатство. Цариградските латинци, появили се в 1206 и 1207 г. в областите на Стара Загора и Ямбол, видели там грамадни стада биволи, волове, крави и дребен добитък. В средните векове било развито и коневъдството, главно за военни цели : например влашките овчари са пасли стотици кобили, принадлежащи на сръбски манастири. Оградена гора у старите славянски жители на полуострова се нарича

 

 

107. На средновековен гръцки κατοῦνα supellex, impedimenta, sarcinae militares, tentoria, castra, interdum domus. Κατουνοτόπιον locus castrorum, castra domicilium, locus in quo quis habitat, κατούνεμα domicilium, Du Cange, Gloss. mediae graec. Ha албански катунт — град, село.

 

108. Цар Светослав спасил веднъж Цариград от глад, като му изпратил грамадно количество храни. Житото се е пазило в трапове. През 1189 г. кръстоносците намерили зарити зърнени храни около Пловдив; неотдавна са намерени големи запаси просо в грамадни кюпове в развалините на някои средновековни крепости в Тракия. Захариев, стр. 63.

 

109. [Селско стопанство. И в старите турски закони (Hammer, Osm. Staatsverfassung, I, стр. 199, 413, 405) се говори за пасбищата. Травнина — ресми отлак (Weidegebühr). Überwinterungsgebühr ресми къшлак (особено постановление в Азия).3а 30 овце се плащало 1 къс отлак на чифликчията, в началото на жътвата; старите пасбища (от памтивека стари) било забранено да се обръщат в ниви.]

 

 

451

 

забел; думата бранища в паметника от 1347 г. и досега по български значи гора, в която се секат дърва и се горят въглища. [110]

 

 

21. Търговия. Както у всички славянски народи, така и у българите чужденците търговци се наричали госте. [111] България се посещавала предимно от дубровничани (жители на Рагуза), които имали в съседните Сърбия и Босна голямо влияние и имот; големи привилегии получили те от Асен II и от сина му Михаил Асен. Венецианците поддържали приятелски връзки с царете Светослав и Александър; с България обаче имали по-малко работа, отколкото със Сърбия и Византия. Търговията в градовете край Понт и при устието на Дунав била главно в ръцете на генуезци, които господарували в Крим и по Черно море. Търговците на тия три нации, всички католици, във всички по-големи градове имали свои лоджии и черкви и живеели там със своите жени, наложници, деца и роби. [112] Представителите им пред властите, а в същото време и техни съдии още тогава се наричали консули; венециански консул имало във Варна, а генуезки — в пристанищните градове. [113] Относно правните отношения между тези търговци в договорите с венецианци и генуезци било установено, че нито синът отговаря за баща си, нито баща за сина си. Ако умре някой дубровчанин, даже и да е неженен, все едно дали е оставил завещание, или не, целият му имот се запазвал от чиновниците и се предавал на посланика на рагузкия княз. По същия начин се постъпвало и с наследството на венециански поданик. Генуезците според договора им с Иванко имали право да изнасят всякакви стоки (освен хранителни припаси през време на глад). За злато, сребро, истински бисери и за галангерийни стоки (perlae veraces et iocalia) мито не се плащало. Ако се обяви война, имали право без пречки да изнесат от страната стоките си в едномесечен срок, а сол и кораби — в продължение на шест месеца. За местни търговци имаме две известия. В договора на Михаил Асен с дубровничаните (1253 г.) било определено, че българските търговци имали право да прибъдват в

 

 

110. [Стада. През 1206 г. Хенрих с латините около Berrhoea плечял assez de ..roupeaux de boeufs et de vaches et de buffles, et d'autres bêtes en bien grande quantité. Villehardouin, cap. 102, стр. 267. През 1207 г. франките при Aulin под планините на Влашко gagnèrent boeufs et vaches et buffles en grande quantité, et autres bêtes, cap. 114, стр. 295.]

 

111. „Любовнымъ всевѣрнымъ гостемъ царства ми”, Асен II.

 

112. Cum uxoribus et concubinis et liberis ipsorum etiam naturalis. Договорът на генуезците c Иванко от 1387 г. В Босна имало оплакване през 1373 г. от наложниците на латинските и немските търговци (Rad, VIII, стр. 134).

 

113. За средновековната вътрешна търговия по полуострова вж. отличното изследзане по историята на сръбската търговия от Миятовић (Гласник, 23, 27, 28). — [Корабоплаване. Да се събере всичко от византийските автори и др. за плаването по Долния Дунав. Флотите на византийците в Дунава през времето на Константин Копрзяям. Ана Комнина, като говори за битката на Алексий с печенегите при Дръстьр, споменава, че византийската флота от морето навлязла в Дунава. Подобни операции са ставали и във войните на Йоан Комнин. Заплашването на Кантакузин, отправено до Иван Александър, че ще изпрати претендента в Бдин с византийската флота. Schiltberger говора за големите търговски кораби в Übereil (Браила). Италианските карти. Дим. Кидоний говори за плаването на Йоан Палеолог по Дунава от Понт до Унгария. Кубари в Дунава, срв. стр. 534. — Грот, Маджарите в XII в., стр. 238.]

 

 

452

 

града Рагуза (слав. Дубровник), без да плащат мито нито пред врати, нито пред място или брод, и да изнасят оттам злато, сребро, дрехи, златотъкани материи (златне поставе) и изобщо всякакви стоки; само за износ на зърнени храни се искало разрешение от княза. Рилският хрисовул (1378 г.) дава право на манастирските хора без мито и свободно да търгуват по цялото царство. Като мерки за дължина се споменават (в легендата на св. Михаил от Потука) лакът и сажън. Гръцката στὰδιον се наричала на български пъприще.

 

 

22. Пътища (път или друм — δρόμος). Главните посоки на пътищата от римско време и досега много малко са се изменили. Старинен търговски път водел от Цариград през Одрин, Пловдив, София и Ниш за Белград. Друг оживен път се отделял от Траяновите врата и водел през Самоков, Дупница, Велбъжд (Кюстендил) за Скопие, а оттам за Адриатическо море, или през Албания за Шкодра и Бар (Антивари) или Катаро, или през Сърбия за Рагуза или Спалато. От балканските проходи през време на Търновското царство най-главен бил, разбира се, Шипченският; обаче и другите проходи, както на запад — Етрополският и Троянският, така и на изток — Сливенският, Котленският, Чалъкавашкият и Айтоският, имали търговско и стратегическо значение. [114] За скоростта, с която пътували тогава, можем да съдим по това, че Александър с войските си в 1333 г. пристигнал за пет дни от Търново в Росокастрон. За целия път от Цариград до Пловдив в XIII в., както и в XVII, били нужни 9 дни. [115] Стоките се пренасяли на товарни животни; думата карван се среща в дубровнишките актове още в 1398 г.

 

 

23. Корабоплаване. За плаване по долното течение на Дунава през това време почти нищо не е известно. Според руските летописи авантюристът Иван Берлядник с печенеги ограбил в 1159 г. две кубари (кубара, κουμβάριον — дълъг кораб) на Дунав и с това нанесъл на галицкото (сега Галац) риболовство големи щети. Кантакузин заплашвал в 1341 г. цар Александър, че ще изпрати изгонения Шишман II на „триери” по Дунав в Бдин. [116]

 

 

24. Военно дело. Българската войска се състояла част от местни люде, доведени от болярите, част от царски наемници. Цар Петър предложил в 1189 г. на император Фридрих I против византийците спомагателна войска от 40 000 българи и кумани, която с присъединението на сърбите би достигнала до 60 000. [117] Когато латинците обсаждали Цариград, Калоян искал да им помогне със 100 000-на войска. В юни 1206 г. Калоян стоял в Тракия с 40 000-на кавалерия от българи и кумани и с „безчислена пехота”. При Пловдив в 1208 г. взели участие в битката 33 000

 

 

114. К. J. Jireček, Die Heerstrasse von Belgrad nach Constantinopel und Balkanpässe, Prage, 1877.

 

115. Villehardouin, ed. Wailly, стр. 205 и Hadzi Chalfa. — [Пътища. К. J. Jireček, Die Heerstrasse. Шосе за Скадър и Дубровник. — Византийската керваномания. — Nic. Gregoras, I, стр. 483 ἐκ Τερνόβου πεμπταῖος до Русокастро.]

 

116. Ипатиевският летопис, СПб, 1843, стр. 83. Stritter, II, стр. 856.

 

117. Ansbert, стр. 44, 53.

 

 

453

 

души, разделени на 36 корпуса, [118] при Велбъжд в 1330 г. (според Никифор) е имало 12 000 българи и 3000 татарски наемници, а при Айтос в 1333 г. 8000 българи и 2000 татари. Тогавашните войски изобщо не са били многобройни; турците за пръв път извеждат на бойното поле големи маси.

 

От чужденците като наемници в българската войска постъпвали част варварски чергари, част франки; първите се ценели за дивия устрем и изкуството на стрелците им с лък, а вторите — изобщо за голямата им опитност във военното дело. Кумани имало във войските на всички Асеновци. Татарски стрелци с лък служили при княз Шишман Бдински [119] и царете Михаил и Александър. Франки срещаме при Асен II. [120] Мартин, командирът на 300 облечени в броня кавалеристи, намиращи се на служба у цар Светослав, бил, както показва самото му име, латинец. [121] Италиански и немски кондотиери често се срещат през XIV в. в сръбските и византийските войски.

 

Интересни сведения за въоръжението на войниците дават рисунките иа Ватиканския кодекс от старобългарския превод на Манасиевата хроника; той датира от втората половина на XIV в. [122] Шлемовете им имали вид на полукълбо и били украсени с пера на темето или покривали главата от темето до плещите, оставяйки открито само лицето, или най-после вземали форма на кръгли кожени шапки или заострени на върха фуражки. По-рядко се срещат по образите ризници. Краката били обути във високи кавалерийски ботуши, тъй като повечето пъти излизали в полето на коне. На конете имало юзда, седло и стремена. Щитовете са или кръгли, или продълговати, на долния и на горния край заострени. Князете и болярите носели дълги дрехи, надплатени и обшити с кожа, и с шапки, украсени с лисича кожа (горностай). За нападателни оръжия употребявали копия, мечове и стрели, които всеки конник носил със себе си отстрани в тул (колчан). Франкският летописец Henri de Valanciennes пише, че българите в битката при Пловдив в 1208 г. имали зелени копия с дълги чешки железни остриета. [123] Сигнали давали с дълги прави тръби.

 

 

118. [Военно дело, 1206 г. юни. Пред Димот Калоян имал quarante mille hommes d'armee sans ceux de pied dont ils ne savaient le compte. Villehardouin, cap. 99, стр. 257. Valenciennes, cap. VIII, стр. 329, ils conrurent sur le corps de Burile, qui avait seize cents hommes dans sa compagnie.]

 

119. Даниил, стр. 117.

 

120. Hopf, 85, стр. 253.

 

121. Кантакузин у Stritter, стр. 813.

 

122. Няколко рисунки има у Чертков, Описание войны великого княза Святослава Игоревича против болгар и греков, Москва, 1843. За жалост не можах да видя екземпляра с цветните рисунки.

 

123. Villehardouin, ed. Wailly, Paris, 1872 : „uns glaives vers à uns lons fiers de Bohaigne”. Wailly го превежда : „des lances vertes avec des longs fers de Bohême”. — [Самострел. Chron. bulg. Archiv (Jagić), XIII, стр. 500. Срв. Пер. списание, Браила, XI и XII. Народна песен, изд. Дринов : самострелец. — Цагра. Chron. bulg. цит. място τζάγγρα. — Claves bulgaricales, български сопи при унгарския съдебен дуел (предание), Codex Andegaviensis, II, стр. 382, Codex Zichyanus, стр. 329—340. — Nota bene, употреба на стрели, напоени с отрова. Cantacuzenus, II, стр. 377, пише за стрелеца с лък Алусиан (при Berrhoea), който стрелял βέλει δηλητηριῳ κεχρισμένῳ.]

 

 

454

 

Много е съмнително дали в борбата на живот или смърт между българи и турци се е употребявало огнестрелно оръжие. За първото оръдие на Балканския полуостров, доколкото ни е известно, се споменава в 1383 г. Венецианците тогава продали на босненския крал Твърдко една галера заедно с един falconus като голяма рядкост. [124]

 

Да строят военни машини българите се научили от византийците, които с голяма любов се отнасяли към тази специалност на старото римско военно изкуство. Когато византийците обсадили Стрез в Просек, били обсипани с камъни от метателни оръдия; машините на българите управлявал там един строител-майстор, който преминал от византийска служба към въстаналите, понеже дълго време не получавал заплата. Твърде изкусен за строеж на метателни и стенобойни машини бил цар Калоян. [125] С помощта на една машина от своеобразна конструкция той превзел Варна. При атаката на Дидимотихон той дори отвел реката от стените; при все това, макар кулите и да били силно разтърсени от камъните им, българите при опита си да превземат с пристъп стените, като се изкачили на тях по стълби, били отблъснати. В 1206 г. Калоян денем и нощем бомбардирал стените, кулите и къщите в Одрин с камъни, хвъргани от 33 катапулта. [През юни 1206 г. обсаждал Димот с 16 големи метателни машини, които съборили стената на 4 места.] [126] В същото време стените и кулите били разрушени. След смъртта му, изглежда, това изкуство било забравено; Акрополит дори упреква българите, че не умеят да обсаждат градове.

 

Главната сила на българите била в планинските войни и изобщо в гверилата. Тесните родопски, средногорски и балкански проходи погълнали хиляди византийци, избивани с град от стрели и с откъртени скали. Впрочем българинът умеел да се бие и на открито поле. [127] Цар Михаил (1323—1330 г.) имал винаги в лагера си добри скороходци, за да предава колкото се може по-бърже заповедите си. Когато трябвало командирът бързо да се върне, пращали му като знак обгорено перо. [128]

 

Що се отнася до военното право, то в името на общата вяра у византийците, сърбите и българите действувал закон, според който те нямали право извън битката да отведат някого в робство или да го убиват; позволено било само да се разграбва неприятелският имот. Асен II пуснал на свобода след битката при Клокотница (1230 г.) всички военнопленници. След боя при р. Скафида (1306 г.), в който Войсил, Смилецовият брат, разбил цар Светослав, всички военнопленници освен болярите били пус-

 

 

124. Acta archivi Veneti, ed. Šafařik, I, стр. 211. Ljubić, Monum., IV, стр. 195.

 

125. Nicetas у Stritter, II, стр. 704, 711.

 

126. [Villehardouin, стр. 256, 257. През април 1206 г. срещу Одрин било хвърляно от 33 големи метателни машини. Et mist ses trencheors (sapeurs) as murs et firent maintes fois asaillies. На две места кулите и зидовете били съборени до основи, ала нападенията били отбити с копия и мечове.]

 

127. Известното, срещащо се у Никита описание на тактиката на българи и кумани, в жоято главна роля играело пристореното бягство, по-скоро се отнася само за куманите.

 

128. Πτερὸν πυρὶ περιπεϕλεγμένον. Stritter, II, стр. 832.

 

 

455

 

нати веднага на свобода. След сражението при Велбъжд (1330 г.) сърбите освободили освен знатните всички пленници българи като единоверци и едноплеменници. [129] Не тъй постъпвали обаче с езичниците кумани, татари и т. н. Грабежите през българо-гръцките войни били жестоки : „българска плячка” (Μυςῶν λεία) станала поговорка у гърците. [130] Византийците изгаряли храните по полетата, унищожавали градините, опустошавали цели села и отвличали стада. Българите и техните съюзници им отплащали с лихвата, особено при Калоян.

 

Измежду българските пълководци особено релефно се очертава фигурата на Иван Русин, човек енергичен и опитен. [131] В 1423 г. той бил комендант на Пловдивския гарнизон, състоящ се от 1000 български и „алански” (татарски) конници и 2000 облечени в броня пехотинци. Негови подчинени офицери били аланите Итилис и Темир и маджаринът Инас. Когато след неочакваната смърт на младия Тертерий II в България настъпила анархия, Андроник Младий заедно с княз Войсил четири месеца държали Пловдив обсаден (1323 г.). Един немец строител на обсадни машини построил на византийците една дървена къща на 15 колела, в която могли да се поберат около 100 въоръжени войници; върху къщата се издигала пететажна кула, а във всеки етаж могли да се поберат осем арбалетници. Под звука на тръбите този колос бил подкаран и цялата войска тръгнала към градските стени. Машината била докарана вече до самите стени и защитниците на крепостта, обсипвани с дъжд от стрели, принудени били да бягат, когато изведнъж тя попаднала върху едно старо водохранилище (щерна), покрито с обраснали от трева дъски, и със страшен шум се провалила. Императорът след това снел обсадата. В 1328 г. Иван получил заповед от царя ненадейно да нападне Цариград [?]. В 1333 г. след победата при Росокастрон той водил преговорите за мир с победения Андроник III.

 

 

25. Животът и характерът на народа. Войнствеността била главната отличителна черта в характера на старите българи, черта, която сега е почти заличена от вековния гнет [?]. Български наемници се срещат във византийските войски както в Европа, тъй и в Азия, у франките, в Елада, на неаполитанска служба и т. н. [132] Разбира се, непрекъснатата война не е могла да облагороди народния характер. [133]

 

Малко знаем за това, как се е обличал народът тогава, но с известна увереност можем да предполагаме, какво днешните народни костюми в по-голямата си част са останали неизменени в течение на векове. Затова голяма важност има миниатюрата в един гръцки менологий, написан по

 

 

129. За този византийски обичай вж. Stritter, II, стр. 725, 757, 805, 815, 839. Cantacuzenus, I, сар. 21, за битката при Велбъжд : Οὐ γὰρ ἔξεστιν αὐτοῖς ἀλλήλους ἀνδραποδίζειν ὄντας ὁμοϕύλους.

 

130. [Жестоките грабежи в българо-гръцките войни — не са ли антични?]

 

131. Cantacuzenus у Stritter, II, стр. 815, 819, 829, 849.

 

132. Херцог Гвидо II Атински потеглил в 1304 г. с 900 рицари и 6000 български и влашки конници за Епир. Hopf, 85, стр. 365. Български наемници имал също и Guido de la Trémouille, владетел на Халандрици в Морея (1182—1285). Пак там, стр. 319.

 

133. [Ослепени били· Борил, Тодор епископ, Радослав.]

 

 

456

 

заповед на император Василий II (967—1025 г.). [134] От тримата изобразени там българи двамата са без бради, а третият има кръгла брада. Дрехите на стоящия наляво се състоят от шапка, обшита наоколо с кожа, дългопола, обшита с кожа дреха (кафтан) [135] с тесни ръкави и тесни впити панталони. Дрехата е закопчана с осем ширита, както е и на старите руски образи, и сега още у хървати, българи и поляци. На пояса виси къс нож в ножница, какъвто и досега още обикновено носят по същия начин всички славяни на полуострова. Стоящият надясно е облечен пък в дългопола дреха (кафтан), също тъй закопчана с ширити и украсена с шити цветя; всяко цвете се намира в центъра на два концентрични кръга, които са толкоз големи, че само два са достатъчни да запълнят цялото пространство между шията и пояса; ръкавите са също покрити с такива кръгове. Средният е в дрехи, украсени с шестолистни цветя. И тримата имат в ръцете си меч.

 

По монетите и царските печати и по образите на Ватиканския кодекс се виждат повечето брадати лица; сегашният обичай на полуострова, според който всички мъже освен поповете имат само мустаци, е влязъл в обичай от турско време. В 1326 г. Никифор Григора видял при Струмица български пазачи в черни кожени и вълнени дрехи, въоръжени с копия и секири. [136] По стените на много запустели черкви се срещат образи на болярски семейства в пъстри дрехи; за жалост те, както изглежда, ще избелеят, преди да бъдат копирани от ръката на някой опитен археолог.

 

Никифор видял в Струмица на Троица играещи хоро момци и моми и чул през време на пътуването си стари юнашки песни. По онова време на непрекъснати междуособия и войни българският епос вероятно е бил в пълния си разцвет; до нас обаче са дошли само откъслечни песни. [137] Има много известия за остатъци от езичеството и от суеверията. Цар Михаил в 1328 г. подарил на един гръцки пратеник прост металичен кръст, почитан от българите за чудесата, които извършил той още във времето на баща му — княз Шишман Бдински. [138138]

 

В заключение ще отбележим още, че в България, както и във всички православни държави, летоброението се водело от сътворението на света, което се отнасяло към 5508 г. пр. Р. Хр. Началото на годината бил 1 септември. Едва от XVII в. почват да отстъпват от този обичай.

 

 

134. Menologium Graecorum jussu Basilii imperatoris olim editum. Studio et opera Annibalis Tit. S. Clementis Presbyteri Card. Albani, II, Urbini, 1727, стр. 132 ad 22 Jan. — [Това е Василий II, а не I, вж. Ughella у Migne, 117, стр. 18 (тук е Теофано, съпруга на Лъв Философ, XVII кал. ян.).]

 

135. [Стьнешти Воцел.]

 

136. [Jagić, Gradja, Rad, 37.]

 

137. За историята на южнославянския народен епос интересно е съобщението в един сръбски паметник от 1353 г., според което на Пшина, в Македония, се явили двама души : Преде свирьцъ и Хрусе слѣпьцъ (епически певец, рапсод), Акты русского на Афоне монастьфя, Киев, 1873, стр. 365. Заклинание срещу ухапване от змия вж. у Срезневский, Пам. юсового письма, стр. 60 (ръкопис от XIII в.). Jagić. Gradja za historiju slovinske narodne poesije, Rad. jug. akad., 37.

 

138. За храната на старите българи вж. Кантакузиновия разказ (ed. Bonn., I, стр. 177), как деспот Войсил през 1323 г. се наял с гъби до смъртен припадък.

 

 

457

 

За старобългарското изкуство знаем засега много малко. Оцелели църковни и крепостни постройки има много по-малко, отколкото в Сърбия. Отлично свидетелство за живописта, която била в употребение в манастирите, дават миниатюрите на Ватиканския кодекс. Григорович, който е имал възможност да види много български икони на Св. гора, в Западна Македония и около Търново, пише, че чертите на лицата на изобразените светии са по-кръгли и по-приятни от византийските.

 

Ето накратко всичко, което бихме могли засега да кажем за живота на старите българи през периода на Търновското царство (1186—1398 г.).

[Previous] [Next]

[Back to Index]