ГЛАВА XXIV. България в XV в.
Битката при Ангора (1402 г.) и последици от нея. — Въстание на българските князе (около 1405 г.). — Междуособна война между Баязидовите синове (1409—1413 г.). — Поход на маджарския крал Владислав до Златица в Балкана (1443 г.). — Битка при Варна (1444 г.). — Падане на Цариград и на всички християнски държави на полуострова. — Скандербег
Появата на страшилището на света Тимур хан и страшната битка на народите при Ангора (20 юли 1402 г.) [1] биха могли наистина да погубят тъй бърже разраслата се османска държава, ако източните християнски народи — гърци, славяни, албанци, румъни и източни франки, бяха съумели по-добре да използуват дълбокото падане на смъртния си враг. Взаимното съперничество, нравственият упадък на Изтока, остарелите предубеждения на Запада към източната църква и най-после погрешното предположение, че ожесточената братска война между Баязидовите синове сама по себе си ще унищожи османската държава — всичко това задържало християните в този решителен момент да действуват дружно против турците.
Най-старият Баязидов син Сюлейман (Μαουσουλμάνης у гърците, Мусолман у славяните), човек храбър и благороден, но жаден за наслади и с особена слабост към виното, почнал да управлява от Одрин цяла Европейска Турция. Той сключил съюз с император Мануил в 1403 г., като му отстъпил не само Солун и Тесалия, но и целия морски бряг от Панион на Пропонтида до Месемврия заедно с някои острови. [2] В Тракия отново настъпил благодатен мир, от какъвто тя тъй дълго бе лишена. На север Стефан Лазаревич, който щастливо бил избягал от бойното поле при Ангора, гдето се сражавал като турски васал, завзел отново всичките си бащини земи от Дунав до Шар. Той бил учен и храбър човек, но лош политик. Тъй било съдено, щото Сърбия, втисната между Маджарско и
1. [De Sacy, вж. сръбските летописи.]
2. Zinkeisen, I, стр. 415. Hopf, 86, стр. 71.
407
Турция и отслабнала от вътрешни крамоли, да падне като жертва на войната между споменатите две държави. [3]
Какво е ставало тогава в България, има само едно свидетелство в старосръбската биография на Стефан Лазаревич, безценен исторически извор, съставен от очевидеца и съвременника Константин Философ, българин от Костенец. Около 1405 г. българските градове по сръбската граница, в долината на Тимок и в околностите на Пирот се разбунтували против турците, подстрекавани без съмнение от Срацимировия син Константин. Сюлейман обаче бързо навлязъл в долината на р. Темск, която, след като напои дългата оживена с 33 села и с 3 манастира балканска долина, се влива в Нишава, и усмирил въстаналите. [4]
По-малкият Сюлейманов брат Мохамед, с прозвище „Кюришджи Челеби”, т. е. господар на борците [5], справедлив и миролюбив човек, чужд на всякакъв фанатизъм, завладял между това отново цяла Мала Азия. Той искал да се помири с брат си с условие, щото да му се паднат азиатските провинции, а на Сюлейман европейските, но Сюлеймановото властолюбие развалило тоя план.
В 1409 г. Мохамед изпратил най-малкия брат Муса в Европа, да започне военните действия против Сюлейман. Муса тръгнал с кораби от Синоп, потеглил към устието на Дунав и приятелски бил посрещнат от Мирчо. Турските гарнизони в дунавските земи, Стефан Лазаревич, брат му Вълк и български боляри и градове се присъединили към Муса. Мирчо, който владеел още няколко български крайдунавски града, му помогнал с всичките си сили. До самите византийски стени, около крепостта Космидион при Златния рог, станал боят между Сюлейман и Муса. Султан Сюлейман, подпомогнат от византийците, победил поради предателството на съюзниците на неговия враг : в разгара на боя сърбите изоставили Муса, а Вълк дори преминал с цялата си войска на страната на Сюлейман. [6] Муса се спасил с бягство и разбойничествувал по балканите и по Тракия. Той нападнал Вълк, когато тоя се връщал в Пловдив, и го обезглавил в една гора (6 юни 1410 г.); [7] същата участ сполетяла и пле-
3. Срв. Григорович, Об отношениях Сербии к соседним государствам, Казань, 1859, стр. 237—238.
4. „Еще-же и гради бльгарсции отступили бѣху сыными царей бльгарскыихъ. Тѣмъ-же прежде сего вьздвигь се царь Мусульманъ и пришьдъ на Тѣмьско, ратию взеть е.” Константин, изд. на Ягич, Гласник, 42, стр. 292. — [Въстанието на българите в долината на Тимок : „ѹ градь ѹ Темьць” — надпис от 1692 г. „Запис на зиду манастира св. Ђорђа код Пирота; град Темац час je хода од манастира.” Гласник, 56, стр. 358 и бел. Новаковиħ, Срби и Турци, стр. 328, твърди, че въстанието е станало през 1408 г.]
5. За това име в сръб. летописи (Šafařik, Pam., стр. 76) и у Константин Кришчія.
6. Zinkeisen, I, стр. 428. Константин, стр. 412 и сл. За положението на Космидион срв. Dethier, Der Bosphor und Constantinopel, Wien, 1873, стр. 59. За участието на българите вж. румънската хроника у Григорович : „Пре ачѣѧ врѣме се ръдикѫ Moycïa коу Роумънїи ши коу Шкѣи (българите) ши Стефань диспоть коу Сръбіи, десе доусерѫ ла Цариградь съ се ловаскѫ коу Цалапїе.”
7. У Константин, стр. 415, и в сръбската летопис, стр.75, 1410 г.; а Цинкайзен приема за цариградската битка 1406 г. — [Константин Философ, Живот на Ст. Лазаревич, изд. на Ягич, Гласник, 42, стр. 279 : Мануил получил от Сулиман Солун; Виза пък е гръцка,
408
менника му Лазар близо до Одрин. По заповед на Муса пловдивския митрополит Дамян бил убит в черквата, а трупът му изхвърлен пре градската стена. Изобщо Пловдив тогава много пострадал. Сюлейман пък го и опожарил, защото тамошните турци били на страната на Муса.
Сюлейман отново се предал в Одрин на веселби и пиянство, но за малко било неговото величие : ненадейно пред града се явил Муса и много от знатните преминали на негова страна. Сюлейман се опитал да избяга в Цариград, но бил хванат и удушен (5 юни 1411 г.). [8]
Муса бил по-енергичен и по-нравствен от Сюлейман, строгостта му обаче се превръщала в тирания. Той се отметнал от брат си Мохамед и му станал смъртен враг. С много разбойнишки набези и с обсадата на богатия град Ново Бърдо той отмъщавал на сърбите за измяната им в битката пред Цариград, а Стефан му се отплатил с разграбване на Пиротската област. В 1413 г. против Муса въстанал турският комендант на съседните със Сърбия крепости Хамуз бег, а заедно с него и българите по Тимошката долина. Муса, след като завладял българските крепости
също и Силиврийската страна, Солунската. Ахайската, Атон. — Стефановата победа на Косово, при Грачаница (ноември 1402 лъто). — Кесар Углеша с измаилитите, много услуги направил на Стефан, който бил като крило на християните, владеел Враня, Иногоща, Прешово. — Споровете между Вълк и Стефан. Вълк с турците и Евренос победил при Марица. Дошли дори близо до Белград. Страната била разделена. Тогава (стр. 292),
Султанът поискал от сърбите свободно преминаване; било му
позволено. „Проходе кь Овьчю полю Топлицею”, по пътя срещнал лъвообразен
разбойник, болярски потомък, на име Каралюк, който бил взел някои царски
станове. — Вълк на 3 юли е в Пловдив (стр. 297). Алиаз, воевода на Муса, бил
изпратен там от Муса. Станът на Муса бил в Чърноменски лъг. Турците не
могли да бъдат разпознати чии са. Алиаз останал в лъга до сутринта, в града
всичко минало на негова страна; влязъл в града; сеч; Вълк бил пленен с Лазар.
Той бил обезглавен, като бил развеждан от лъг в лъг. Муса, като бил разбит при
Одрин, заповядал да обезглавят след това и Лазар, на 11 с. м. в петък. sциі.
Сулейман заповядал след това да опожарят Пловдив. Ала пловдивските измаилити
останали и подир това верни на Муса. Муса е наново в Пловдив. Сулеймановият
гарнизон в Кула. Муса заповядал да заколят митрополит Дамян в църквата и
да го хвърлят от стената. — Михаил бег бил велик турчин, стр. 302. —
Константин Философ, изд. на Ягич, стр. 307. Муса в лето .sцка. потеглил срещу
воеводата Хамуз, който владеел в Сокольцъ (сега Баня, Соко Бања) и в
Свърлиг, понеже се отметнал от него. Сокольц се предал и Хамуз бил изпратен
в Одрин, гдето бил и убит. Населението от селата било откарано и друго било
заселено.
След това минал в „прѣдѣлы сръбскы
”, превзел Болван (жителите
били преселени), Липовац при Озрен, Сталак (храбра защита на един
велможа) и Коприян. — Nota bene реда на събитията у Константин. Походът
на Мохамед на запад. Заобиколил Муса при Пловдив и Макроливада. Муса потеглил
след него в Средец, не можал да го догони. Мохамед в Крушевьц; събор „на
Добричю”— Евренос от страна на Муса, Богдан и др. Коприян искал да се
предаде на тогози от царете, който победи. Мохамед заминал към Овче поле,
събирайки войска. Към Средец. Дошли „под горою Витошею на рѣцѣ Искрѣ” (стр.
308). Мусия бил „на Стипони”, минал „прѣдѣлъ горы сущеѥ раздѣляюще
сихь” и ударил срещу сърбите. Гюрг Бранкович нахлул от страни (изь ребрь). Муса
бил догонен при Искъра; „мьше прѣломивьше оудавише”. Освен Гюрг тук били и
Радич „чельникъ” и воеводите Шаин и Михаил. — Nota bene Гюрг Бранкович на
Миятович. — Стефан получил Коприян и „страноу Знепол
”.]
8. Zinkeisen, I, стр. 431. За удушване говорят и летописите, като дават и точната дата.
409
Сврлиг и Соколец (днес — Баня), пленил Хамуз бег, извел селските жители и преселил в областта между планините Ртан и Озрен колонисти от други области. След това преминал границата и завоювал сръбските крепости Болван и Липовац (развалините им и досега личат около Алексинац), Сталач при сливането на двете Морави и Коприан (Прокупле). [9]
Муса отнел от византийците припонтийската страна и Тесалия и нападнал самата Византия, но бил отблъснат. Затова пък нанесъл на брат си Мохамед, когато последният с помощта на гърците преминавал Босфора, такова поражение при Инджигис, че той едвам успял да се върне в Азия.
Между това Стефан Лазаревич свързал съюз против Муса с Юсуф, „началник на Константиновата земя”, и с Йигит, скопски пограничен воевода, които и двамата избягали от затвора на Муса в Димотика и се върнали в областите си. В същото време византийците изпратили Сюлеймановия син Орхан [10] в Солун, та да почне той там военни действия с помощта на славянския болярин Богдан [11] и на турските колонисти в Македония. Муса обаче пленил Орхан и заповядал да му извадят очите, завзел земята на Богдан, нахлул след това в Сърбия и разбил деспота при Връбница, [12] недалеч от Крушевац (1413 г.).
А Мохамед в това време се съединил тайно с всички врагове на своя брат и потеглил през Босфора право против Сърбия. Недалеч от Пловдив, при Дълга ливада или Макроливада, той се срещнал с Муса. Мохамед обаче го обиколил, дошъл до полето Добрич край Топлица, гдето се присъединили към него Стефан Лазаревич, македонският Богдан и всички паши от европейските провинции. Оттам той тръгнал към Овче поле в Северна Македония, а след това на изток към Самоков, по пътя, който води покрай тоя град от Скопие за Татар Пазарджик. Всред скалистите проломи, през които Искър протича от Самоков в Софийската котловина, при с. Чамурли има една малка равнина, широка около два километра. Тук на 10 юли 1413 г. станало решителното сражение между Мохамед и Муса. Муса, чиято войска поради многото бегълци от него не надминала цифрата 7000 еничари, се разположил на лагер при Щипоне или Стопонион (Ихтиман) и през планините достигнал до Искърската долина. В Мохамедовата войска се отличили сърбите, които под водителството на
9. Константин, изд. на Ягич, гл. 42, стр. 307 (важна е за определяне на българо-сръбската граница). В сръбския летопис четем една бележка : „В 6921 г. (1413) Муса победи българите и ги изсели на 23 април.” Турските извори говорят за превземане на четири български града и между тях Провадия. Хамер (Gesch. des osman. Reiches, I стр. 355) изброява Паравади, Модрени, Кепри и Акджеболи (Агатопол?), от които само първият ни е известен. Leunclavius, стр. 422, „Prevedinum cepit et Mutrin”, след това Видин. В описаното от Захариев предание (стр. 75) се разправя, че добре укрепеният калугеровски манастир „Св. Никола” на Тополница бил разрушен, когато околните жители се защищавали в него срещу Яя паша,пълководец на Муса-кеседжи, който бил изпратен от брата си Челеби султан (Мохамед) да покори тези земи. Дадената година (1419) е грешна : Муса е умрял в 1413 г. — [За завладяването на четири български града от Муса вж. и турските хроники на Сами.]
10. Chalcocondylas (Stritter, II, стр. 358). За Орхан Константин, стр. 306.
11. [Chalcocondylas, стр. 178 : ἡ Βογδάνου χώρα.]
12. [Връбница означава и Цветната неделя.]
410
Георги Бранкович, Радич Челник, Шаин и Михаил се разположили на лагера си „под Витоша на Искър”. Отчаяна борба започнала, краят на която решил Георги Бранкович с едно флангово нападение върху неприятеля. С безумна храброст Муса изсякъл собственоръчно много врагове. Като видял работата изгубена, той се опитал сам да се спаси с бягство на коня си, но бил настигнат на брега на реката и удушен. Брат му победителят тържествено погребал тялото му в Бруса. Такъв бил краят на Муса, този „звяр”, както го нарича Константин Костенечки; в южнославянските песни и предания името му често се среща наред с имената на другите местни юнаци като Муса Кеседжия, т. е. Муса разбойник. [13]
На Чамурлийското бойно поле завършили раздорите между Баязидовите наследници, Мохамед I (1413—1421 г.) наградил съюзниците си с големи земи. Византийците получили отново припонтийските си градове и Тесалия, а Стефан Лазаревич, без чиято помощ Муса едва ли щеше да бъде победен, получил гр. Коприан (Прокупле), знеполската и много други области. [14] В Одрин дали клетва за вярност на новия султан пратеници на Мирчо, на морейските владетели и на българските боляри. [15] При все това Мирчо в продължение на три години отказвал да плати данъка си, докато в 1416 г. бил принуден с война да стори това. Може би тогава той е изгубил българските градове по десния дунавски бряг. Мохамед превзел също Гюргево, което оттогава до 1829 г. останало под турска власт. [16]
Две години по-късно балканските усои дават прибежище на един виден гост, не на някой български въстаник, а на турски еретик. Законоведецът Махмуд Бедредин, един от главните съветници на Муса, попаднал в плен в Чамурлийската битка и бил задържан в Никея. Там той съставил план за един голям преврат. Новото му религиозно учение, смес от християнски и мохамедански мистицизъм, трябвало да развълнува умовете. Махмуд си послужил и с Береклюдже Мустафа, който отишъл на планината Стилария срещу Хиос и проповядвал комунизъм във всичко (с изключение на жените), доброволна бедност и братство с християните. Смутовете през последно време и придружаващите ги бедност и отчаяние подготвили отлична почва за това интересно движение. Хиляди се стичали под знамената на този мечтател. Тълпи фанатизирани дервиши под предводителството на някий си евреин-ренегат разтревожили околностите на Магнезия. Българският ренегат Александър, синът на цар Шишман, който управлявал Смирна, откогато султан Мохамед I бе подчинил васалния княз Джунеида, излязъл против бунтовниците, но загинал в стиларийските клисури заедно с цялата си войска под мечовете на фанати-
13. За тази битка вж. Григорович, О Сербии, стр. 51. Константин, стр. 308; сръбс. летопис, стр. 75; Leunclavius, стр. 444, 458; Zinkeisen, I, стр. 441. За областта срв. Hochstetter, Das Vitoš-Gebiet (Petermanns Mitth., 1872).
14. Константин, стр. 421 : „Градъ Коприанъ и страну Знеполья глаголемую и ина пространствія многа.”
15. Zinkeisen, I, стр. 449.
16. Пак там, I, стр. 467. Погрешно мисли Цинкайзен, какво Гюргево едва тогава било основано. То е съществувало и в 1399 г.
411
ците. Същата участ постигнала и неговия приемник Али бег. Само когато пристигнали многобройни азиатски и европейски войски, сектантите били отблъснати след страшно кръвопролитие до нос Карабурун. Мустафа бил подложен на страшни мъки и мъченически умрял в Ефес.
Махмуд Бедредин между това отишъл във Влашко, заселил се в Дръстър с помощта на Мирчо, който го поддържал като стар привърженик на Муса, и с войска от недоволни турци потеглил към Балкана. Вестта обаче за участта на стиларийските въстаници разпръснала пълчищата му още преди да се ударят. Махмуд скитал по планините, докато не бил заобиколен и предаден от своите хора. Той бил наказан със смърт в Серес в 1419 г. [17]
Пак по това време се появил лъже-Мустафа, който се представял за безследно пропадналия след битката при Ангора Баязидов син, и намерил подкрепа при Мирчо, при неспокойния азиатски княз Джунеида,. който при Сюлейман бил управител на Охрид, а при Мохамед, след повторно унижение — на Никопол, и при византийците, които въпреки всичките си бедствия все още напразно се надявали, че ще бъде възможно чрез интриги да скарат турците и след това да ги победят. Лъже-Мустафа, отначало победител, бил погубен чрез предателството на Джунеида и бил убит негде при Тунджа (1421 г.). [18]
Още по-войнствен от Мохамед I бил неговият син Мурад II (1421—1451 г.), справедлив и откровен (даже по думите на византийците), богато надарен с политически ум. Още щом стъпил на престола тежки времена настанали за останалите християни. След тежка обсада на Цариград (1422 г.) византийците били принудени да плащат данък на султана; от това време в състава на държавата на Комнините и на Палеолозите влизали само столицата, Анхиал, Месемврия и Пелопонес. В 1430 г. турците превзели с пристъп Солун, който малко преди това бил завзет от венецианците. През царуването на Мурад II България се наслаждавала на пълно спокойствие [19] с изключение на двете нападения на влашкия воевода Дракул, приемника на Мирчо (поч. 1419 г.). За Сърбия пък настъпили тежки времена след смъртта на многооплаквания Стефан Лазаревич (поч. 1427 г.). При неговия приемник, богатия, хитрия и храбрия старец Георги Бранкович, османите завзели всичките ѝ земи освен Белград.
Към това време се отнася и интересното описание на едно пътешествие през България. В 1433 г. френският рицар Бертрандон де ла Брокиер се връщал от светите места през Цариград. [20] В Одрин му се удало да
17. Вж. Zinkeisen, I, стр. 473—481. За Александър срв. I, стр. 453.
18. [У Константин Философ, стр. 315 „вь лоуѕѣ”.]
19. [Патриархът Josephus Constantinopolitanus tempore Joannis VIII imp. De quo Johannes Stojković Ragusinus : „Biilgarus est natione et de lingua mea.” Cecconi CCVII apud Радонић, Западна Европа и Балкански народи (Нови Сад, 1905, стр. 65, nota 1).]
20. В новофренския превод Legrand d'Aussy, Mém. de l’institut, Sc. morales et politiques, V, 12, 1804. — [Bsrtrand de la Broquière, Voyage à la terre d'Outremer, MS, 47, 98 (cum Brocardo), s. XV, chart., f. 153—258 в Bibl. d'Arsenal., Archives de l’Or. lat., 2, стр. 184.1
21. Phéropoly est peuplée en grande partie de Bulgares qui tiennent la loi grégoise.
412
види простия придворен щат на Мурад II, който нямал нищо общо с разкоша на по-сетнешните стамбулски султани. Пловдив, населен предимно от българи, [21] бил още тогава голям град с богати плодородни околности; крепостта вече не съществувала, била тогава вече в развалинi. През гори и необработени пространства стигнал той до София, тогава най-добрия български град с малка крепост и с полуразрушени градски стени. С изключение на малкото турци населението на града и на страната се състояло от българи. Те не криели желанието си да свалят от себе си турското иго; само 40 години преди това бе паднало българското царство и имало още немалко свидетели на предишната независимост. Околните области били гъсто населени. В малката крепост Пирот живеели едни само турци. Покрай мъчни проходи пътешественикът пристигнал в Ниш, който само пет години преди това били отнели турците от сърбите. И крепостта, и градът били в развалини, но околностите старателно били обработени и населени. Оттам Бертрандон пристигнал в Крушевац, тогавашна крайгранична турска крепост, и достигнал по левия бряг на сръбска Морава вече значително намалената област на сръбския княз Бранкович.
След завземането на маджарския престол от Владислав Полски станала голяма промяна. Погледите на всички християни сега се насочват към Ян Хуниад, унищожителя в 1442 г. на две една след друга големи и силни турски армии под Карпатите. [22] Няма вече никакво съмнение, че последният голям юнак, възпяваn в сръбските народни песни под името Сибинянин Янко (Ян от Сибиу — Херманщад), бил по произход румънец; в старите сръбски и румънски ръкописи винаги, а в полските и чешките по-често той се нарича с румънската форма Янкул. [23]
Крал Владислав и Хуниад предприели в 1443 г. голям поход. Във войската, състояща се от маджари и поляци, имало и един отряд чешки оръженосци под началството на воевода Йеник младши от Мечково и Угърско (до Високи Мит), чието писмо, за жалост не напълно запазено, е много важен документ за този поход. [24] Деспот Георги Бранкович, който
22. Мезит бег бил разбит в Трансилвания на 25 март 1442 г., а беглербег Шахин паша с 80 000 души във Влашко при Горна Яломица на 6 септември. Дните са дадени в сръб. летопис (Šafařik, Pam., стр. 77; срв. рум. хроника у Григорович). — [Ян Хуниад. Сп. Палаузов, Ян Гуниади. Историческая характеристика, Петербург, 1860. Цит. Гласьик, 22, стр. 419.]
23. Румънският произход на Хуниади е доказан от W. Schmidt, Die Stammburg der Hunyade in Siebenbürgen, Hermannstadt, 1865, стр. 78 и сл. Понякога така е написано и у византийците. Ἰάγγος. [Respice! Vide Huber.]
24. Напечатано от Herm. Jireček, Válečnici češti XV stoleti (Чешки пълководци в XV в.), Časopis česk. musea, 1859, стр. 156. — [Тук е приложен следният препис (не с Иречековия почерк) от кралското писмо до гнезденския архиепископ, дадено „in Castro Nove Civitatis ipsa Die Nativitatis Christi anno XLIII°”. Копие от него се намира „in codice Novoforensi : Neumarkt (Schlesien)”. За пръв път е напечатано у Bachmann : Urkunden und Acten zur öst. Geschichte im Zeitalter Friedrichs III (Fontes rerum Austr., LXII). — Sophia dei gratia regina Polonie. Wladislaus dei gratia Hungarie, Polonie etc. rex Prelatis et baronibus in regno Polonie ubivis existentibus graciam regiam et omne bonum. Deus, cui post nebulas mesticie consolationis inbar (sic) correctis infundere proprium est, submovit illud itineris nostri, quod in regnum Turcie nobis Domino duce proficiscentibus obstac-
413
бил повече от другите заинтересуван в успеха на това начинание, се присъединил също тъй към похода. Известията за тази интересна експедиция досега от никого не са напълно разработени и не са съгласувани с условията на местността. Най-достоверен ни се струва да е разказът на сърбина Михаил Константинович, който като еничар участвувал при Мохамед II в походите в Морея, в Трапезунд, против Узун-Хасан, против влашкия княз Влад и в Босна и най-после, след като се върнал при християните, през последното десетилетие на XV в. в Полша написал на полски език спомените си. [25]
В юни месец войската потеглила от Буда, разорила по пътя си Крушевац (Аладжахисар), Ниш и Пирот и щастливо достигнала през всички проходи до София. До Пловдив оставало не повече от тридневни преходи. Дотук и времето било добро, и припаси имали достатъчно. Българите възторжено посрещали християнските войски, особено поляците и чехите, с които лесно можели да се разбират. Всеки ден към войската се присъединявали въоръжени сърби, бошняци, българи и албанци. В по-нататъшното движение Траяновите врата се оказали непристъпни. Пътят бил препречен с колове и дървета, а в опасните места бил залян с вода, тъй че пътят имал вид на пързалка (било вече декември). Когато разузнавачите научили за това, опитали се да обиколят Траяновите врата и минали между Балкана и Ихтиманска Средна гора (при Мирково) край българския град Златица, [26] намиращ се вече в басейна на Егейско море; оттам войската смятала да мине през тясната, дълга 6 мили Тополнишка долина в равнината към Пловдив. Планините обаче били завзети от еничари. Глад, липса на фураж за конете и страшен студ принудили крал Владислав да се върне. На връщане опожарили София. В Пирот узнали, че Мурад бил вече стигнал в тила им в София. Войската потеглила в посока към Куновица планина (между Бяла паланка и Ниш). Там има един важен проход между Балканските предпланини и Суха планина, през който и сега още минава пътят от София за Белград; старото му име е запазено
culum erat. Nam harum serie ad vestram proferium noticiam, quod
nobis tercia die festo beati Luce ewangeliste (изглежда, че на третия ден след
св. Лука) nunc praeteriti congressum cum valida potencia
gentis cum bassa
contra nos congregata facientibus et cum eodem diucius dimicantibus,
placuit deo altissimo quasi hora prandii conflictus eiusdem prope civitatem
Zophiam commissus. Idem Turci salvis nostris hominibus in unum prostrati
recederunt, ubi prefatos Tranhibek et Czebek palatinos detinentes captivos
habemus. Agite igitur Domino grates et facile fieri processiones ut dominus deus
det nobis prosterum iter ad maiora. Capta tamen preda magna et exercitu nostro
victualibus habunde referto procedere proposuimus versus civitatem Adrianopolim
(que est caput Thurcie. Datum die et loco quibus supra anno XLIII). Hic fuerunt
tres capitanei — bassa id est viceimperator, de quo non fuit mentio in litera d.
regis etc. — putamus — quorum quidam evasit, alii duo capti sunt. Dicitur fuisse
in exerci-tu de Turcis quadraginta milia etc]
25. [Вж. бел. 59 към гл. XXII.]
26. [Пер. списание, VIII и Huber — Византиецът Дука:
Ed. Bonn., стр. 217. — Нем. Altyntasch nota bene Bonfin.]
414
в името на малката крепост Куновица. Когато войската навлязла в планината и в горите, тогава турците нападнали деспота, който командувал ариергарда. Кралят оставил пехотата при обоза, а сам с кавалерията побързал на помощ. Турците били съвсем разбити. Там паднал убит и един близък Мурадов роднина, над чийто гроб в с. Тамяница, съществуващо и сега още отдясно при изхода от прохода, малко по-горе от р. Нишава, издигнали висок паметник с турски надпис. Мурадовият пък шурей Махмуд Челеби бил взет в плен. След сражението кралят посветил най-храбрите си войници в рицари. След това християните искали да презимуват в Добричката равнина при сливането на Морава с Топлица, но по липса на храни били принудени да потеглят по-нататък. Тъй като повечето им коне измрели, затова изгорили всичките коли, като оставили само около 50 и изхвърлили една част от плячката, та да могат по-скоро да се движат по снега. През февруари 1444 г. войската тържествено била посрещната в Буда. [27]
Турците били принудени да сключат мир в Сегедин през юни 1444 г. Според първото условие цяла България трябвало да остане под властта на султана. Затова пък Бранкович си получил назад цяла Сърбия, а именно : Смедерево, Голубац, Крушевац, Ново Бърдо, Прокупле на Топлица, Лесковац на Морава и Зелениград при Трън. [28] Влашко останало под върховната власт на Маджарско.
Мирът обаче още в същата година бил нарушен по старанията на папския легат кардинал Юлиан. Въпреки предпазванията на деспот Георги Бранкович крал Владислав и Хуниад, за когото експедицията имала специален интерес, тъй като му била обещана България, потеглил през септември 1444 г. с войска, много по-слаба от миналогодишната. Мрачни предчувствия измъчвали младия крал още преди да потегли. При Оршова те преминали Дунав, в шест дни стигнали през Флорентин до Бдин и го изгорили. Докато безуспешно се опитвали да превземат Никопол с пристъп, пристигнал в лагера и влашкият воевода Дракул, но напразни били и неговите предпазливости за по-нататъшен поход. Никъде нямало нито следа от османска войска. Възгордените войници грабили даже беззащитните български села и черкви, което дразнело населението. Превзели с пристъп Шумен, благополучно стигнали до морето и заели там без съпротива Варна, Калиакра и Каварна. Между това пристигнал от Азия
27. Сравнението на турските със западните известия у Zinkeisen, I, стр. 611—621, още не е достатъчно главно поради това, че не са познавали самата местност — нещо много извинително за онова време. Че преходът е бил насочен към Златица, това го твърдят и Бонфиний, въз основа на показанията на очевидци, и византийският писател Дука, ed. Bonn., стр. 217, и сръбските летописи („изведе деспотъ краля Владислава на Златиcu и Янкула”, Šafařik, Pam., стр. 78) и Константинович (гл. 22, по сръбски в Гласник, 18, стр. 91), и турските известия у Leunclavius (Hist. Turc, стр. 558 : ad angustias saltus Isladini). Срв. чешки летописец Hájek от Libočan (стр. 418), който е заимствувал многo от Константинович. Старият Куновицки проход е описан у F. Kanitz, Donau-Bulgarien und der Baikan, Leipzig, 1875, I, стр. 170—172.
28. Имената у Длугош (у Zinkeisen, I, стр. 620 са страшно изменени, а много правилно са дадени у Hájek, цит. място.)
415
Мурад II и се завързала известната битка при Варна (10 ноември 1444 г.). Крал Владислав паднал убит на бойното поле. Остатъците от християнската войска били пръснати и избягали през Влашко и Сърбия в отечеството си, някои достигнали дори до Албания. [29] Това бил последният опит на средновековното християнство да освободи България; оттогава съдбата ѝ била решена.
От 1449 г. във Византия царувал Константин XI Драгасес, славянин по майка, внук на Константин Македонски. Всред общото отчаяние само той още не губел последна надежда и не се обричал на бездейност, макар и да разбирал твърде добре печалното положение на държавата. Той отново присъединил целия Пелопонес под византийска власт; в Тесалия вдигнали бунт в негова полза албанците и власите, но турците успели своевременно да потъпчат движението. Мурадовият син Мохамед II (1451—1481 г.), мрачен, но проницателен, образован и славолюбив юноша, си поставил като задача в живота да унищожи източните християнски държави. На 29 май 1453 г. паднал Цариград; последният византийски император загинал геройски с меч в ръка. Месемврия и Анхиал паднали три месеца преди това. [30] Пелопонес бил покорен едва след седем години подир страшна борба с тамошните албанци. Епирското деспотство престанало да съществува още в 1449 г., а атинското херцогство пропаднало в 1456 г. Скоро след това и Сърбия останала само в своя Белград.
Последната от големите южнославянски държави — Босна — паднала в 1463 г. Тя загинала без геройска съпротива поради измяна. Крал Стефан Томашевич бил пленен и предаден на смърт. В продължение на цели три века католици, православни и богомили (патарени) се борили за власт в тази прекрасна страна. Повечето от дворяните и от народа били на страната на богомилството, а кралете по политически съображения поддържали католичеството. Турците намерили в измъчваната от рели-
29. Zinkeisen, I, стр. 649—705. Мих. Константинович, гл. 24. — [Chalcocondylas за Варненския поход :
Vaszary, Die Schlacht bei Varna, Pest, (1864 унгар.?) — Fraknoi, Das Leben des Cardinals Julian Cesarini, päpstl. Legaten in Ungarn, Budapest, 1890. — S. Kwiatkowski, Ostatnie lata Władysława Warneńczyka, Lwów, 1883. Itinerarium Wi. Warnenczyka, Lwów, 1879. — I. Schwartz, Zur Geschichte des Friedenschlusses von Szegedin 1444, Ungarische Revue, 1894, 334 стр. — H. Schefer, Le discours du voyage d'outremer au très victorieux roi Charles VII (1452), prononcé par Jean Germain, evêque de Chalons, Revue de l'Orient lat., III, 1895, 303 fg. Flotte à Gallipoli 1444, Geoffroi de Thoisy et le signeur de Wawrin, dans la Mer Noire, Mesembria, Mangalia, Montcastre, avec Hunyad, rendevous 1445 devant Nicopoli avec 3 galères pontificales et l'escadre des Bourguignons; Wawrin prit Tortoukan 29 aug. 1445, trouva devant Nicopoli les troupes hongr. et valaques, mais bien défendu. Les galères jusqu'à Tembouchure de la Save. Redescente le Danube, 2 nv. à Constantinople. Nota bene Chronique de Wawrin. — Брун, стр. 75 : Калиакра се наричала, казва, и Петрець (Engel), срв. Πετρίν в Acta patr. — За нарушението на мира между турци и унгарци през 1444 г. със съдействието на папския легат кардинал Юлиан вж. Köhler.]
30. [1454:
„вь тожде лѣто Мехмедь царь плѣни Радича
блъгарьскаго воводоу оу Софии”. Сръбските летописи в Гласник, 53, стр. 90.
— Nota bene, пак там, стр. 103 ad 1493. Баязид дошъл на 5 април в София, 12 дни
„прѣбысть и на Коунешь (Конуш?) възврашть се плѣни свою землю за нѣкою
сьгрѣхоу”.]
416
гиозни раздори страна естествени съюзници в патарените. След завземането на страната последните безследно изчезват; това е един факт, за чието разяснение нищо не говорят ни народните предания, ни писмените извори. Хърватският изследвател Рачки и руският Голубински недавна сочеха едновременно на необикновения брой мохамедански славяни в Босна, на силното дворянство, което говори сръбски език, а изповядва мохамеданска религия, и оттук правят заключение, и не без основание, какво патарените вероятно масово са преминавали в мохамеданство. Турците използували също тъй и притиснатото положение на закрепостения народ; така те обещали свобода на селяните, поради което последните напущали дворянството. [31]
Най-после дошъл редът и на Албания. Там новият герой Георги Кастриот, по турски наречен Скандербег, храбро се борил с османлиите в продължение на 24 години, подкрепян от Рим, Венеция и Неапол. Скандербег бил от славянски произход. Неговият прадядо по баща, Бранила, намираме в 1368 г. при двора на Александър, валонския господар. Баща му Йоан, владетелен граф при р. Мата, храбро се защищавал против турците с венецианска помощ. Историята на Георги, най-малкия от четиримата братя, е силно изопачена от панегирически романи. В противоположност на обикновения разказ, какво той още като турски заложник се отличил, докато избягал от бойното поле при Куновица в отечеството си, за да повдигне там своя народ против османите, от достоверните извори забелязваме, че Георги прекарал младежките си години в отечеството си — Албания. Войните си той започнал след събора на славянските и албанските боляри в Алесио с победа над турците в Дебер (1444 г.); обаче все пак продължавал да плаща на султана ежегоден данък от 6000 дуката. Действията му имат връзка с българската история поради това, че Дебър, населен тогава, както и сега, в горната си част от българи, а в долната — от албанци, много често бил място на битките му. Много кръв била проляна около крепостта Светиград в горни Дебър. Тамошните българи се отличавали с голяма храброст и преданост към Кастриот. Още и днес българският род Мияци в Радикската долина при Кораб с аристократична гордост се смята за потомък на Скандербег. В 1466 г. Мохамед II, когато веднъж се връщал от Кроя през Охрид, заповядал да откарат тамошния архиепископ Доротей с много боляри в Цариград заради някакъа спор, възникнал в Охрид между духовенство и боляри. [32] След смъртта на Скандербег (17 януари 1468 г.) прекратила се съпротивата на албанците.
31. Вж. у Rački, Bogomili i Patareni, Rad. VIII. — [За масовото преминаване на патарените в мохамеданството пише още Jukić, Srb. dalm. Magazin, 1841, стр. 27. — 1452 Григорий българин назначен в Рим по предложение на изпъдения митрополит Исидор грък (униат) за руски митрополит; ръкоположил го изпъденият цариградски патриарх Григорий Мамма. Живял в Полша и Литва, непризнаван от православните. Филарет, немския превод, I, стр. 282—284.]
32. Писмото на Доротей до Иван Стефан, молдавски воевода (Гласните, VII, стр. 177), и съвременната славянска бележка у Григорович, О Сербии, приложението, стр. 41,. бележ. Датата на писмото, цит. съч. (1456) не е вярна [?].
417
Хиляди от тях и от сърбите се преселили в Италия, гдето и до днес се срещат техни потомци. [33]
Завоевателите на Цариград не го превърнали в развалини и пущинак, както някога си римляните Картаген. Султаните пренесли трона си на Босфора и Стамбул станал център на световното им царство. Веднага византинизмът почнал да си пробива път в победителите. Наред с гръцкото влияние личи обаче и славянско, в което няма нищо чудно, ако се вземе пред вид, че още от времето на Мурадовите походи български и сръбски княгини са причесвали косите на султаните : при Мурад I — Тамара, Шишмановата сестра, при Баязид I — сръбската Оливера, при Мурад II — Мара от рода на Бранковичи. От султанската канцелария са излизали още много славянски (сръбски) грамоти. Турските привилегии на дубровничаните през XV и XVI в. и кореспонденцията на бегове и паши с дубровнишката република — всички са писани на този език. Не бива да се забравя, че император Сигизмунд давал на влашките земи пак славянски грамоти, че Матей Корвин си е служил с тоя език и че Йоан Заполя е водил кореспонденцията си с турчина Мехмед бег пак на сръбски. [34] С италианците обаче и особено с венецианците турците се сношавали на гръцки език и договорите с тях са писали на този език.
За тогавашното състояние на България, в която при Мохамед II царувало небивало дотогава спокойствие, намираме някои сведения в едно от съчиненията на Владислав Граматик, в което той описва как биля пренесени мощите на св. Иван Рилски от Търново в Рилския манастир в 1469 г. По стила си и по богатото си съдържание това просто съчинение далеч надминава реторическите многоглаголствувания от предишните времена. [35]
Почитаният от старо време Рилски манастир, разрушен от турците при завоюването, и то така, че останали само черквата и Хрельовата кула, от много години стоял напуснат, изоставен, докато трима братя от болярски род, Йоасаф, Давид и Теофан, синове на епископ Яков Крупнишки (Крупник — между Мелник и Джумая), напуснали селото си около Велбъжд, в което те живеели като духовници, и се отстранили в Рилската пустиня. Тук те с помощта, на други благочестиви хора възстановили за-
33. Особени заслуги спрямо историята на Скендербег има руският проф. Макушев. Вж. статията му : Славяне в Албании, Варшава, 1871, гл. IV. Срв. също често споменаваното съчинение на Hopf, Gesch. Griechenlands im Mittelalter (Ersch und Gruber, 86), стр. 123 и сл. — През 1422 г. Иван Кастриот заедно със синовете си Станиша, Репош, Константин и Георги подарил на Хилендарския атонски манастир селата Радостуша и Требище. В картата на Hahn и двете села са под Кораб на Радика (Григорович, Путеш., стр. 54; Шафарик, Список юго-славянских грамот, Ms.).
34. Дубровнишките привилегии от Мурад I (1430), Мохамед II (1480), Баязид II (1481) и Селим I (1514) са изброени у Miklosich, Mon. serb., стр. 363, 523, 526, 550. В тях има в българизми : потна царина (път), боде (бъде). Славянските грамоти на Сигизмунд са дадени у Венелин, Влахоболгарския грамоты, стр. 36, 49. Грамотите на Матияс и на Заполий, вж. Mon. serb., стр. 494, 553 и сл.
35. Издадено от Новаковиħ в Гласник, ХXII, стр. 287—302. [Даничиħ, Starine, I, стр. 45, и Jagić, Ann., стр. 49.]
418
падналия манастир. Докато те още строили, един протопоп от Пловдив неочаквано ги зарадвал с известието, че веднъж, като минавал с митрополита си през Търново, със собствените си очи видял в търновската архиепископска черква мощите на св. Иван Рилски; още от времето на страшните завоевателни войни те били съвсем забравени. Нарочно изпратеният в Търново монах потвърдил това съобщение. Незабавно изпратили пратеници при царица Мария, дъщеря на Георги Бранкович и вдовица на Мурад II. Тогава тя живеела със сестра си Кантакузина в с. Ежево, само няколко километра южно от Серес, и се ползувала с чисто синовна почит от страна на султан Мохамед II. Благодарение на това си влияние тя станала най-силната застъпница на християните. [36] Тя изходатайствувала от султана заповед до търновския кадия, с която да се позволи на монасите да пренесат светите мощи в Рилския манастир. Щом депутацията на рилските монаси дошла в Търново, кадията веднага им дал ковчега. Гражданите обаче се възпротивили и в продължение на три дни не се съгласявали да се изнесат от града мощите на светията, докато не се намесил кадията. В същия ден монасите преминали придошлата р. Росица. При Никопол излязъл да ги посрещне един велможа с всички тамошни боляри, въвел ги в „палатите” си и поставил ковчега в своя параклис. След литургията около него се събрали почти всички граждани с жените си и с децата си на голяма гощавка; разговаряли и пели божествени песни. Споменатият велможа без шапка на глава заедно със слугите си сам угощавал гостите си и едва в четири часа през нощта се съгласил да седне между тях. На следното утро надарил монасите и ги придружил с болярите до р. Осъм. След немного дни те пристигнали в София и турнали ковчега с мощите в тамошната черква „Св. Георги”, в която през време на турските войни бил пренесен и крал Милутин от манастира му на Косово поле (Бански манастир). Шест дни наред монасите били скъпи гости на местните богаташи и боляри. На седмия ден населението от целия град се събрало в черквата и се съветвало как да изпроводи по-нататък светеца. Макар някои и да се страхували от някое неочаквано нападение от възгорделите се турци, обаче гражданите на коне и пеша с жените си и децата си ги изпратили на четири стадии по-нататък. Боляри, свещеници и монаси ги придружили още по-далеч — до Лешница. При р. Герман (сега Джерман) игумен Давид с монасите си и с голяма тълпа народ вече чакал пристигането на националния покровител. Тръгнали сега вече всички заедно по-нататък към подножието на високата планина, гдето народът се разположил на една зелена поляна, за да се подкрепи с ядене и пиене; на това място и досега още се събират богомолците (и оттук продължават пътя си за манастира). На следния ден (деня на св. Петър и Павел) тържественото шествие влязло в Рилския манастир.
36. Сръбските летописи, Šafařik, Pam., стр. 63. Умряла е, според габровския летописен сборник (Григорович, О Сербий, приложенията), в 1488 г. Грамотата ѝ е дадена у Miklosich, Mon. serb., стр. 514 и сл.