История на българите

Константин Иречек

 

ГЛАВА XXIII. Завладяване на България от турците

Южнославянска конфедерация при крал Стефан Твърдко Босненски. — Победа на съюзниците при Топлица (1387 г.). — Първо Шишманово подчинение. — Битката на Косово поле (1389 г.). — Второ турско нахлуване в България. — Превземане на Търново и падане на българското царство и националната църква (1393 г.). — Пленяване на цар Шишман. — Бой на Ровинско поле и смъртта на Крали Марко. — Бой при Никопол (1396 г.). — Краят на цар Срацимир (1398 г.). — Цяла България под турска власт

 

В течение на 25 години турците извършили грамадно преобразование по целия полуостров. В Тракия те заседнали здраво. Византия била безсилна, а от другите, повечето обвързани с данък и враждуващи помежду си отделни княжества, на които се разделили България, Македония, Албания и Елада, не могло да се очаква никаква сериозна опасност. Оставал само храбрият сръбски народ в трите държави : Сърбия, Босна и Зета. Заплашвани отпред от турците, в тил от маджарите, южните славяни вече ясно виждали, че бурята от година на година все повече и повече се приближава. Тогава чак те се вдигат по цялата страна от Кулпа до Шар, от Адриатика до Тимок, та всички вкупом да се хвърлят в исполинската борба на жлвот и смърт.

 

След сражението при Марица Сърбия била дълбоко западнала. Лазар, който преди това се ползувал с голямо влияние в дунавската и моравската област, сега наистина пак владее земята, но не вече като цар или даже не като крал, а като прост княз. Почти независимо от него на Косово поле управлявал Вълк Бранкович, който имал резиденцията си в Прищина.

 

През време на сръбските крамоли богомилска Босна успяла да се издигне като първа държава между южните славяни. Стефан Твърдко, зет на цар Срацимир Бдински, отначало само бан на Босна по благоволението на маджарския крал, сега използувал случая, отделил се от маджарската върховна власт и в 1376 г. се коронясал в Малашевския манастир за крал на Сърбия, Босна, крайморската земя и западните земи. Като правнук на крал Стефан Драгутин (по майка) след убийството на последния Неманич — царя Урош, той считал себе си за наследник на

 

 

389

 

сръбските царе и крале. За главна своя цел в политиката той си поставил постепенно да турне основите на една голяма южнославянска държава от Адриатическо море до Дунав и Драва. Твърдко помагал както на сръбския Лазар, така и на хърватите, които току-що се били разбунтували срещу Мария Маджарска и нейния съпруг Сигизмунд Люксембургски. Той успял да превземе Далмация и с това открил на Босна достъп към морето. За да се хареса на хърватите католици, той напуснал източната църква и преминал в лоното на латинската. В самото Хърватско войводите му в съюз с местното дворянство се борили за съединение на Хърватско с тъй силната по онова време Босна. [1]

 

По такъв начин босняця, сърби и хървати създали тесен съюз срещу маджари и турци. Сърбинът Балша II, владетел на цялата област от Дубровник до Валона, сключил с Лазар военен съюз и се присъединил също така към конфедерацията. Неизвестно е какво е било становището към конфедерацията на двамата български царе — видинския и търновския, от които Срацимир бил тъст на Твърдко, а Шишман — зет на Лазар. [2] Срацимир между това продължавал да воюва срещу брат си, като дори се отделил от Търновската патриаршия и в духовно отношение поставил земите си в подчинение на Цариградската църква. За известно време той отнел на Шишман и София, епархията на която в 1371 г. била поставена от цариградския патриарх под бдинския митрополит; [3] обаче в 1378 г. намираме София пак подвластна на Шишман. [4] В тия борби на Срацимир по-

 

 

1. Вж. Rački, Pokret na slavenskom jugu koncem XIV i početkom XV stolječa, Rad, II, III, IV — отличен труд. [Nota bene. Старият някогашен кипърски канцлер Mezières след Никополския бой (Delavilte, стр. 342) написал Epistre lamentable et consolatoire sur le fait de la desanfiture etc, ed. Kervyn, Froissart, XVI, стр. 444—523. Там се говори за досегашните султани, les conditions en gros de l’Amorath turq et de son fils Baseth, de leur fortune et de leur grand puissance et vaillance; une récapitulation brievre des conquestres que l’Amourath et son fils Baseth ont fait sur les Crestiens.— Fhilippe de Mezière от Амиенско, около 1343 г. навярно 30-годишен при кипърския двор, през времето на крал Петър канцлер, заминал с краля на Запад, в 1371 г. бил изпратен от Петър II с благопожелания при Григорий XI за папство, ала от него бил отстранен, през 1379 г. постъпил в манастира „Целестий” в Париж. Споменатото съчинение е отчасти алегорично. — През 1375 г. Григорий XI в Авиньон VI Id. Dec, anno V° съобщава на йоанитите, че турците „iamque imperium Bulgariae et regnum Serviae aliasque partes dictorum christianorum crudeliter impetere asseruntur”, Hürmuzaki, I, 2, стр. 229, и след това пак на стр. 293 под 1385 г. в писмо до хоспиталитите в Украйна и Далмация със същата дата VI Id. Dec, anno V°! — Григорий XI (избран на 30 декември 1370 г.) папувал от 5 януари 1371 до 27 март 1378 г. Следователно VI Id. Dec, anno V° : 8 декември 1375 г.]

 

2. Сръбска хроника, Šafařik, Pam., стр. 72. Chalcocondylas y Stritter, стр. 885.

 

3. Acta patr., I, стр. 551.

 

4. Грамота у Šafařik, Památky, 2 изд., стр. 105—108 : „якоже пріидоша люди монастьрѣ того въ земѧ царства ми, въ Срѣдецъ”. — [След смъртта на новоръкоположения митрополит на Северна Русия Дионисий, по-рано суздалски архиепископ, който на връщане от Цариград умрял на път в Киев през октомври 1385 г., митрополит Киприан заминал за Цариград : „von an der Donau nomadisirenden Volksstämmen ausgeplündert”, и останал дълго време в Цариград. Филарет, немският превод (без цитати), I, стр. 203. — Баласчев, Сборник, 18,1901,1, стр. 132—170. Калист, цариградски патриарх, бил против търновския патриарх, по-късно цариградската църква се обявила против патриарх Евтимий. Видинската епархия е била под Цариград. Стр. 145, Дринов твърди, че през 1371 г. на търновската църква била отнета и Софийската епархия, Acta patr., I, стр. 581.

 

 

390

 

магала намиращата се в брачно родство с него влашка княжеска фамилия, а това дало повод на Шишман да почне война срещу Йоан Дан — война, в която последният загинал. [5] Мястото на Йоан Дан заел енергичният му брат Йоан Мирчо, който се отделил в църковно отношение от Византия и подчинил държавата си на далечната Охридска църква. [6]

 

Скоро събитията в България и в Албания отвлекли на юг вниманието на съюзниците от крайморската и савската земя. Още отдавна беглербег Лалашахин се опитвал да турне ръка на гр. София, но напразно войските му губили сили да минат с ускорен марш по прекрасната долина между Витоша и Балканите — „райска картина”. Само хитростта му помогнала да превземе града. Един млад турчин се явява пред софийския началник — бан Янко, който го приел много дружелюбно като отстъпник от мохамеданството и го направил не само свой главен соколник, но и главно свое доверено лице. Веднъж отишли на лов близко до границата. Въоръжената свита на Янко се пръснала в разни посоки, а турчинът неочаквано се нахвърлил върху бана, вързал го, качил го на коня си и го отвлякъл така в Пловдив. Тамошният комендант Индже Балабан бей тръгнал бързо за София и я превзел (1382 г.). Тъй поне разказват турците. [7]

 

По-опасно било нахлуването на турците в Албания, гдето Балша продължавал да враждува с албанеца Топиа за Дурацо. Топиа повикал на помощ турците. В кръвопролитен бой с беглербега Хайредин на солната степ Савра при р. Девол Балша паднал убит, а наред с него, разказват.

 

 

Срацимир вероятно отнел Средец от брат си. Иречек твърди същото. Стр. 146, грамотата в Acta patr. е без дата, ала от П, стр. 161 е ясно, че Срацимир се присъединил към цариградската църква през 1381 г., през времето на патриарх Нил, когато митрополит видински бил Касиан II, стр. 163 (Нил патриархувал от 1380—1389 г.), следователно вече през времето на патриарх Евтимий. Стр. 148, работите за София след 1381 г., долу : Софийско до 1382 г. е било всякога Шишманово, никакви войни не са се водили за него, нито пък инак между братята Шишман и Срацимир. Софийско (стр. 149) тепърва след превземането му от турците е минало под Видин или Цариград, може би през 1394 г., след падането на Търново.]

 

5. Брахилогичните бележки в румънската хроника у Григоровж („В това време се случи, че Шишман, българският господар, уби воеводата Дан, господаря на румъните”) и в две румънски хроники у Rösler, Rom. Stud., стр. 290. Родословието на влашките князе според Мирчовия хрисовул (Венелин, Влахо-болг. грамоти, № 2) е следното:

 

[Nota bene respice. — Според румънските историци управлявали са : Александър (или Ник. Александър) 1338—1364 г., Владислав 1364—1372 г., Радул 1372—1384 г.]

 

6. Голубинский, стр. 363.

 

7. Според турски известия в Mémoires de l'acad. des inscr., VII. 1827, стр. 327—334 (Yanouka ban).

 

 

391

 

паднал също и Иваниш, брат на Крали Марко (1385 г.) [8] Турците от това време предприемали чести нападения чак до Артския залив и завладели за известно време даже и Солун. В редовете на завоевателите имало и албански ренегати. Италианските морски държави счели тогава за нужно по примера на дубровчаните да сключат с турците търговски договори : Венеция в 1384 г., Генуа в 1387 г. [?].

 

Южнославянските съюзници между това чакали да настъпи удобна минута, та да влязат в борба с турците. Удобен случай се явил в 1386 г. Докато султан Мурад воювал с княз Али бег Карамански, Твърдко и Лазар се готвили да го нападнат, а Шишман, макар и да бил съгласен с тях, не искал открито да се отдели от султана. Обаче това раздвижване не избягнало от окото на Мурад. Той бързо потеглил от Азия, разграбил цяла България, превзел след отчаяна съпротива сръбския Ниш и принудил Лазар всяка година да му плаща данък 1000 фунта сребро и да му дава по 1000 конници спомагателна войска. [9] И при все това Лазар и Твърдко още на следната година събрали 30 000-на войска и потеглили против турците. Мурад, който бил зает сега в Азия, успял да им противопостави едва 20 000 души. При Плочник нар. Топлица съединените босненски и сръбски войски нанесли на османите такова силно поражение, че едва една пета от турската войска избягнала смъртта или плен (1387 г.). Това било първата, но и последната победа на южнославянската конфедерация над азиатските пришълци. [10]

 

Радост обзела целия полуостров : непреодолимият „победител в свещената борба” (гази) бил поразен. И Шишман тогава побързал открито да се съюзи със сърбите и отказал на Мурад да му дава военна помощ. Същото сторил и Иванко, синът на Добротич, който също тъй немного преди това е трябвало да се присъедини към турците. [11] Султанът, горейки от гняв, в продължение на цяла година усилено се готвел и в Азия, и в Европа за поход с цел да си отмъсти. Венецианците, страхувайки се за Пелопонес, се постарали да съставят лига с всички гръцки и франкски владетели в Елада. [12] А славяните знаели много добре какво им готви Мурад с приготовленията си.

 

В 1388 г. предният отряд на турската войска, около 30 000 души, под предводителството на великия везир Али паша, син на Хайредин, излязъл от Одрин и потеглил на север. Шишман, най-слабият съюзник, е трябва-

 

 

8. Hahn, Reise durch die Gebiete des Drin etc, стр. 317. Hopf, стр. 43. Според сръбските хроники (Šafařik, Pam., стр. 61) Вълкашин имал трима синове : Марко, Димитрий и Андрей. Според Hopf, 85, стр. 475, Димитър се потурчил.

 

9. Сръбските хроники (Šafařik, Pam., стр. 74) отнасят падането на Ниш в 1386 г. Годината 1375 в турските извори (Zinkeisen, I, стр. 230) дори по топографски причини е съмнителна, защото турците едва ли биха могли да се задържат в Ниш, без да владеят София.

 

10. Сръбските хроники, пак там. Zinkeisen, 1, стр. 250. — [Цяла бърканица в историята на боя при Плочник, срв. Руварац, Кнез Лазар, стр. 20 и сл. Ала вж. Леунклавий = Нешри.]

 

11. Leunclavius, Hist. Musulmanae Turcorum, I, XVIII, Francofurti, 1591, стр. 265.

 

12. Hopf (Ersch-Gruber, 86), стр. 49.

 

 

392

 

ло пръв да падне. За жалост освен едностранчивите и късни турски хроники нямаме никакви други по-подробни известия за хода на тази борба. Али преминал Балкана при Айтос, заповядал на Якши бег внезапно нощем да нападне Провадия, а сам завладял Шумен и всички околни твърдини; от друга страна, опитът на Иванко да превземе Варна пропаднал напълно. Търново след къса съпротива капитулирало. Шишман, като се затворил в добре снабдения с припаси Никопол, принудил Али да повика на помощ самия Мурад, тъй като немислимо било да се превземе градът с глад. Мурад пристигнал от Одрин с войска, която като наводнение заляла всички околности, тъй че Шишман бил принуден да сключи мир, на какъвто се съгласили при условие, че ще заплати следуемия се за няколко години данък и ще предаде крепостта Дръстър. Обаче щом султанът се отдалечил, Шишман се решил на отчаяна съпротива и отказал да предаде Дръстър. Но великият везир, владеейки Шумен и всички проходи, превзел с пристъп не само Дръстър, но и всички градове и крепости по течението на Дунав и за втори път обсадил царя в Никопол. Нещастният Шишман, както предават, на колене заедно с жена си и децата си молил Али да се застъпи за него пред султана. Него заедно със семейството му изпратили в Мурадовия лагер при Таусли (не се знае где се намира) и там той бил не само помилван, но и оставен на престола (1388 г.). България отново била унижена и разграбена, но не още напълно поробена. [13]

 

След този поход, а може би и по-рано цар Срацимир се принудил също тъй да се покори на турската власт. Държавата му по онова време и без това била арена на нерадостни борби. Цариградският патриарх настоял в 1381 г. да бъде видинският митрополит сменен, вероятно защото бил посветен в този сан в Търново, а на негово място по предложение на цар Срацимир бил назначен йеромонахът Касиан. Този почтен църковен пастир бил обвинен в убийство и трябвало да избяга и да скита цели шест години. Най-сетне в 1392 г. Йоасаф — българският съставител на жития на светии, бил определен за митрополит. [14]

 

В същото това време, когато Али се разпореждал в България, както си искал, храбрият Лазаров войвода Димитрий, син на Войхна, превзел българската погранична крепост Пирот (между София и Ниш),

 

 

13. Сеадеддин (Zinkeisen, I, стр. 252—255) говори за пълно покорение на страната, което е погрешно. Съвсем друго изложение ни дава Leunclavius, стр. 268—276.— [Delaville, стр. 163 : Boucicaut и Renaud de Roye от Венеция се отправили за Цариград, Амурат бил при Галиполи, било през le carême 1388 г. Le (Le livre de faits на В. няма дата, Delaville поставя тази дата), в capitale de l'empite d'Orient чакал за un saut-conduit от султана, на Амурат предложили своя меч срещу сарацините, ала той искал да бъде в мир с мюсюлманските князе, цели три месеца (през пролетта на 1388 г.) Амурат ги придружавал par Turquie d'Europe, Bulgarie, le Danube et la Hongrie в своите земи. Предложили на Сигизмунд своите услуги, ала напразно, той се готвел срещу marquis de Moravie, не срещу infidèles; три месеца през 1388 г. останал в Унгария, Roye заминал за Прусия, Boucicaut за Венеция (през март 1389 г. сигурно е бил в Египет).]

 

14. Acta patr., II, стр. 28, 161. Дринов, Исторически преглед на бълг. църква, стр. 120. Zachariae von Lingenthal, Beitr. zur Gesch. der bulg. Kirche, стр. 33.

 

 

393

 

в която имало и войски на великия везир. Якши бег с внезапна нощна атака успял пак да влезе в Пирот и да го разруши, но при все това бил принуден да отстъпи и едва се спасил из клисурите от преследващите го сърби. Между това Мурад потеглил от Пловдив и през Ихтиман, Кюстендил и Кратово се отправил за Сърбия.

 

На 15 юни 1389 г. — на Видов ден, цялото Косово поле от двете страни на р. Лаба сияело от великолепния блясък на оръжията. Тук станала онази битка на народите, последиците от която и сега още живо се чувствуват. [15] Тук се изправили срещу турците : сърбите под водителството на храбрия и благочестив старец Лазар и бошняците под началството на воеводата Владко Хранич; наред с тях се сражавал хърватският бан Иван Хорват, след това спасилите се при гибелта на своята родина българи, румънските спомагателни войски на воеводата Мирчо [16] и мнозина владетели от Албания, повечето от които не видели вече отечеството си. На другата страна — срещу християните, стояли турците, контингентите на разни малоазиатски князе, християнският васал Константин Македонски, а може би дори и сам Крали Марко. На разсъмване султан Мурад бил заклан в своята шатра от Милош Обилич, който с този си геройски подвиг искат да премахне падналите върху него подозрения в измяна и веднага след убийството сам той загинал мъченически от жестока смърт. Баязид — султановият син — поел главното началство. Отначало победата клоняла на сръбска страна, но след това изведнъж военното щастие им изменило. Лазар бил пленен и заедно с много други дворяни бил обезглавен върху трупа на Мурад. Загубите и от двете страни били грамадни. Смъртта на двамата водители — Мурад и Лазар — засилила още повече впечатлението от незабравимия този злополучен ден. Баязид, нареречен вече Илдъръм (светкавицата), с тази именно победа почнал своето царуване и се върнал в Одрин.

 

Със светкавична бързина се разнесли навсякъде чудни предания за великата битка, съставили се песни и скоро дошло дотам, че не могло с положителност да се определи кое е историческа истина и кое измислица. Изобщо взето, историческият ход на това велико събитие от смъртната борба на южните славяни е покрит с непроницаем мрак. Отначало на смъртта на Мурад и на турското отстъпление от полесражението гледали като на победа на християнството. В такъв дух е писал и крал Твърдко до гражданите на Трогир и на Флоренция; в Париж, в черквата „Notre

 

 

15. За Косовската битка Rački, Rad, III, стр. 91. Zinkeisen, I, стр. 256 и статията „Косово поле” на Йос. Перволф, проф. във Варшавския унив., в чешката енциклопедия „Slovnik Naučny”, Praha, 1861—1873, т. 11.

 

16. Rösler, Rom. Stud., стр. 312. — [Според турците (Нешри) в 1389 г. с турците на Косово е бил и Серадж, Сарадж, присъединил се към тях при Ихтиман (Наттег, I, стр. 171, 174, Leunclavius, стр. 282), според Ковачевић, Вук Бранковић, стр. 33, цар Срацимир, ала Саридже у Хамер, Саража е турски военен началник, който пленил Лазар. Константин Философ, Гласник, 42. — За Косовската битка споменава според Delaville, стр. 222, и Chronique du religieux de St. Denis, II, стр. 386—391, под годината 1395, и то погрешно. — Срв. Клаич, История на Босна. — Че албанци не е имало на Косово, доказва Ковачевич, Страхиня = Гюрг Страцимирович.]

 

 

394

 

Dame”, даже бил отслужен тържествен благодарствен молебен за мнимата победа, на който молебен присъствувал и сам кралят Карл VI с придворните си. [17]

 

На сръбския престол стъпил младият Стефан Лазаревич, набожен и учен, но слаб управител, неприличащ на баща си, недостатъчно силен за борба с Баязид. Той се задължил да плаща данък, да дава спомагателни войски, всяка година лично да се явява във Високата порта и да пожертвува сестра си Оливера (Милева в народните песни) в харема на победителя. Той сам считал положението си за съвсем несигурно и затова заедно с брат си Вълко и с майка си Милица, като монахиня — Евгения, влязъл в споразумение с Атонския манастир „Русикон” да приемат в него и да скрият богатствата му, та на всеки случай да бъде осигурен, ако бъде принуден да бяга от страната си. [18] Също тъй и Вълк Бранкович, прищински владетел, макар и да потърсил след битката прибежище в Дубровник, бил принуден да плаща данък. [19] Сръбският народ счита неговата измяна като причина за нещастието на Косово поле. Трудно е да се определи исторически дали това наистина е тъй. Крал Твърдко умрял в 1391 г. и, както и Душан, не оставил равен на себе си приемник.

 

Баязид I наченал своето управление с едно кърваво злодеяние : на Косове поле още преди сражението той дал заповед да удушат брат му Якуб, когато той още нищо не знаел за бащината си смърт. С това в османската династия било въведено в практика законното братоубийство като главна опора на престолонаследието. Баязид скоро почнал да се отклонява от простия живот на прадедите си и се отдал на сладострастни пороци. Варварският владетел принуждавал младите и цветущи момчета и красиви момичета, отвлечени от гърци, славяни, румъни, албанци, сакси и франки, да пеят пред него песни на родния си език в двореца му в Бруса и безпътствувал с тях до безумие. Неочакваното военно щастие и пребогатата плячка скоро развалили нравствения характер на турците-победители. [20]

 

Баязид станал сега главният посредник между славянските, гръцките и франкските владетели на Изток; даже крал Владислав Неаполитански търсел възможност да се сдружи с него. След няколко години турската държава се простряла до Карпатите и до Сава. В 1390 г. един отряд войска преминал даже в сръбската дунавска област, но бил отблъснат от [северинския] бан Николай Перений. [21] В 1391 г. Мирчо, който в споразумение с мохамеданските малоазиатски владетели нападнал турците, бил победен и поставен в същото положение към Портата, в каквото били

 

 

17. Zinkeisen, 1, стр. 290.

 

18. Грамота от 1396 г. Гласник, 24, стр. 277. Монашеските републики в Атон и Патмос през време на тези нападения били пощадени от всички партии.

 

19. Monumenta serb., стр. 215, 222.

 

20. Zinkeisen, I, стр. 380 и сл.

 

21. Zinkeisen, I, стр. 272. Rački в Rad, III, стр. 108,125. — [На 6 януари 1391 г. „Настаните се турци у Скоплъу” Опис. рукоп. Хлудова, стр 291, 316. Ковачевић, Вук Бранковић стр. 24.]

 

 

395

 

Стефан Лазаревич. [22] В 1392 г. станала първата война с маджарите. Султанът заел с войските си крепостта Голубац на Дунав, но бил принуден да отстъпи и маджарите го преследвали до ждрелските теснини. [23] В същото време турски отряди нападали и Босна.

 

След това нанесен бил главният удар и върху България. Причина са били може би някакви тайни преговори на Шишман с Маджарско. [24] Злото, нанесено от византийската лъжецивилизация, от егоизма на болярите и от религиозните смутове, не могло да бъде вече поправено със себеотрицанието и с героизма на няколко само лица. Имало още доста много войски и укрепени места. Още се държали по-големите градове, като Търново, Никопол, Свищов и др. В Добруджа господарувал приемникът на Иванко (умрял след късо управление) — влашкият княз Мирчо, който завладял тогава и Дръстър. [25] Още в 1390 г., когато сключил съюз с Владислав II Полски против крал Сигизмунд, той се подписвал „terrarum Dobrodicii despotus et Tristri dominus”. А в грамотата, дадена на Стругалския манастир в 1409 г. в „Гюрговѣ градѣ”, той сам нарича себе си воевода Угровлашки, господар на областта оттатък планините (Фогараш и Омлаш) и на двата бряга на цялата дунавска земя до великото море и „владелец” на гр. Дръстър. Същата титла се повтаря и в 1406 г. [26]

 

 

22. Zinkeisen, 1, стр. 284.

 

23. [През 1392 г. походът на Сигизмунд, Huber, Archiv, 66, стр. 536, 28 mai „in descensu nostro campestri prope Ersomlio”, 27 et 28 iuni „in descensu nostro campestri prope castrum Gerebuncs (или Grebencz), 25 iuli „in descensu regni campestri in regno Rasciae”. Според грамотата на Сигизмунд, дадена на граф Herm. Cil., magna potesta Bayzath, Turcorum imperatoris prope Kewe ultra Danubium. . . insidiose чакала, отстъпила, кралят потеглил срещу крепостта Izdryl. Тук бил изпратен Сигизмунд според Huber грамота 1410 за обсадата на гр. Galambocz, Fejér, X, 5, стр. 163 (то е старобълг. Голѫбьць; срв. Гълъбец между София и Пирдоп; сръб. Голубац! С. М.). — Nöldeke, Auszüge от Nešri, Geschichte des osmanischen Hauses, Morgenländische Zeitschrift, XIII, XV, 1861. XV : Bajezids Thronbesteigung. В Сърбия (Laz Ili) войска заема Кратово, в Скопие е Jijit Bei (баща на Исак бей), във Видин Фируз бей. Евренос бей наново в Сер, превзел Видин (Воден) и Eitroz (sic). Фируз от Видин нахлул във Влашко. Jigit бил зает с Босна. Баязид през зимата останал в Одрин. — Hurmuzaki, Docum., I, 2, 1890, стр. 345. Сигизмунд датира „in descensu nostro campestri contra Turcos in regno Rasciae in festo S. Jacobi apostoli anno dom. 1392”. Из сбирката на гр. Keményi.]

 

24. Баязид казал веднъж на Стефан Лазаревич (чиято биография е съставена от Константин Философ, Гласник, 42, стр. 268) : „Кой владетел, който се е подчинил веднъж на унгарците, си е възобновил властта? И споменал именно българските царе и др.”

 

25. Rösler, Rom. Stud., стр. 307 : „Нямаме никакви сведения някой да е вземал титлата владетел на Добруджа и Силистра.” Не се съмнявам, че това е останало като наследство след Иванко, който изчезва безследно в историята. В Мирчовата грамота от 1387 г. (Венелин, стр. 9) такава титла още няма. Engel, Geschichte von Bulgarien, пише (стр. 465), без да посочва извора : „Свищов, Видин и др. места, заети от влашкия воевода (тогава Миркса, син на Владислав), продължавали да се съпротивляват” (1392 г.).

 

26. „Въ Христа Бога благовьрный и христолюбивый и самодержавный Іоаннъ Мирча великій воевода и господинъ, милостїѫ божіѫ и божіемъ дарованіемъ обладаѭшу ми и господствуѭшуми въсей земи Унгровлахійской и Запланинскимъ странамъ и оба пола по въсему Подунавю, даже до великаго морѣ, и Дръстру граду владалецъ”, Венелин, стр. 18; срв. също стр. 22. — [Мирчо и син му Михаил са изобразени според фреската в манастира „Козя” у Hurmuzaki, Documente privitóre la istoria Românilor, I, 2, 1890. Пак там, стр. 315. През 1389 г. Мирчо сключил съюз с полския крал Владислав срещу Сигизмунд,

 

 

396

 

Търново превъзхождало всички български градове и по големината си, и по богатството си, и по своите отчасти природни, отчасти изкуствени укрепления. Ето защо турците нападнали най-напред този именно център на българския живот. За последните часове на древния царски престолен град дълго време бяха познати само някои отделни лаконически бележки в руски и сръбски летописи. Едва преди три години руският архимандрид Леонид откри Похвалното слово на патриарха Евтимий, съставено от съвременника Григорий Цамблак от Търново, което въпреки голямата си натруфеност е извънредно ценен извор. [27]

 

Прз пролетта на 1393 г. Баязид събрал азиатските си войски, преминал през Хелеспонт и ги съединил тука със западните си войски; между тях вероятно са били някои християнски владетели от Македония. Той поверил главното командуване на своя син Челеби [28] и му заповядал да тръгне към Търново. Неочаквано градът бива обкръжен от вси страни. Турците заплашили гражданите с пожар и смърт, ако не се предадат. При все това Търново било превзето само с атака, и то след тримесечна обсада, откъм сегашния Хисар, [29] на 17 юли 1393 г. [30] „Веднага, покъртително описва Цамблак, изгониха от църквите свещениците, а на тяхно място поставиха безсрамни хора; в ръцете на чужденците попадна кивотът на Завета, а тайнствата хвърлиха на кучетата.” Патриаршата черква „Възнесение Христово” била преобърната в джамия; останалите пък черкви

 

 

в него бил и Петър Молдавски. „Mircii voywode Transalpini etc”. Стр. 322, № 262. „Mircius dei gratia woyvoda Transalpinus, Ffogoras et Olmas dux, Severini comes, terrarum Dobrodicii despotus et Tristi dominus” сключва съюз с крал Владислав срещу Сигизмунд, 1390, in Lublin in vigilia Sante Agnesis. Оригиналът се намира в главния архиз в Москва. Издали са го вече Dogiel, Cod. diplom. regni Pol., I, 2, стр. 598 и Fejér, X, I, стр. 652; X, стр. 309. У Хурмузаки има и факсимиле. Стр. 334, № 275. „Myrcius dei gratia woiewoda Transalpinus, Fogoras et Olmas dux, Severini comes, Trestri dominus ac terrarum Dobrodicii dispotus etc.” „in Lembеrga in octava bеatorum Pelri et Pauli apostolorum” 1391 г. подновява гореспоменатия договор. Оригиналът пак там. И от него има факсимиле. — Стр. 341. От 1391 г. е славянската грамота само в латински превод : „Joannes Mircsa dei gratia princeps et vaivoda totius regni Vallachiae incipiendo ad Alpibus usque ad confina Tartariae totiusque terrae Fogaras perpetuus dominus” — Nota bene respice omnia ibidem. — Стр. 359. 1395. Nos Mirchya vayvoda Transalpinus, dux de Fogaras et banus de Zewrin, нищо повече. — Факсимиле на грамотата в Софийския сборник (НУ), IX.]

 

27. Напечатано в Гласник, 31, 1371, стр. 248—292.

 

28. „Амуратовъ сынъ Челюбій” (руски летопис). Цамблак споменава само за „варварския цар”. Сам Баязид е взел участие в боя през пролетта на 1393 г. в Азия при Кастамуни (Zinkeisen, I, стр. 354). — [Челеби е титла на Баязид, вж. Нешри и Галатските книги.]

 

29. Раковски, Асен, стр. 126, по предание.

 

30. В сръбските летописи. Šafařik, Pam., стр. 74 : „Въ лѣто 6901 пріеше Тоурци Трьновь іюла 31” [по-точно : .31.] — Руск. летоп. (Никон, IV, стр. 252) : (1393) „того же лѣта Амуратовъ сынъ Челюбій Амиря турскій взя землю болгарскую и градъ ихъ славный Терновъ, и царя ихъ и патриарха и митрополиты и епископы ихъ плѣни, а мощи святыхъ пожже и соборную церковь въ мизгить прѣтвори”. У съвременника Йоасаф, митр. бдински (Гласник, 31, стр. 253) 6902 г. (= 1394), инд. 3, но в тази година се пада инд. 2 (срв. Голубинский, стр. 222). [П. Р. Славейков, Как се превзело Търново без цар, Сборник (НУ), XI, 2, стр. 114 сл. Местно предание nota bene.]

 

 

397

 

претърпели същата участ или били обърнати на бани и конюшни. Мощите на светците били изхвърлени и изгорени. Всички дворци и черкви на Трапезица били опожарени и срутени до основи. Същата участ постигнала и царските дворци на Царевец, обаче стените и кулите им стърчели чак до XVII в.

 

В отсъствието на цар Шишман, [31] който се мъчел да се противопостави на турците на друго място, главното лице в града бил Евтимий. Мъжествено тръгнал той сам към стана на турците, за да смекчи гнева на повелителя на варварите. Когато Баязидовият син видял патриарха да се приближава към него неустрашим и с такова спокойствие, като че ли всички ужаси от войната са били само стенни изображения, той станал, любезно го посрещнал, предложил му да седне, изслушал молбите му, обаче изпълнил много малко от обещанията си. Изгонен от патриаршеския си дом на Царевец, Евтимий се пренесъл в черквата под височината, която черква била посветена „на име връховнихъ” (т. е. на апостолите Петър и Павел, сега съборна черква), и се стараел да ободрява гражданите с благи думи и утехи.

 

Градският комендант, когото Челеби оставил, „произвел буря, още по-силна и по-ужасна от първата, само при спомена за която езикът се свива и тръпки побиват цялото тяло”. С коварство се отървал той от храбрите и войнствени българи, защото знаел добре, че само мъртви те ще са безопасни за него и ще го оставят на мира. Той свикал в черква всички видни граждани и боляри под предлог, че иска да се съветва с тях за някакви общи работи. Когато те, без нищо да подозират, се събрали, почнало предателско клане. Ни стар, ни млад не бил пощаден, пък и никой не молил за милост. Загинали всички — всичко 110 мъченици. Целият под на черквата бил залян с кръв, а труповете били изхвърлени за храна на птиците небесни. [32]

 

Евтимий бил затворен в тъмница. Пашата заповядал да му снемат духовните одежди, да го отведат „надъ стѣну града” и там публично да го обезглавят, та всички да видят смъртта на неустрашимия църковен пастир. Почтеният старец вече навел главата си, но изведнъж (както разказва преданието) по чудо някакво ръката на палача останала неподвижна във въздуха, ужас обзел пашата и всички турци и те освободили Евтимий.

 

По-късно била получена заповед от Баязид всички търновци от по-видни родове, по-богати и по-красиви да бъдат изселени на изток. Тогава именно изпратили на заточение в Тракия и Евтимий. Патриархът напуснал Търново, окръжен от своите изгонени съграждани, и опирайки се на своя жезъл, горчиво оплаквал съдбата на отечеството си. Гледката била такава, че дори и камъните биха заплакали. Бащи с децата си, братя

 

 

31. [„Свобода”, г. III, бр. 256 от 29 март 1889 г. Важно историческо откритие за българите (бележки из турски книги от Пазвантовата библиотека, със спомени за цар Шишман), срв. Пер. списание, VII, 32—33, стр. 422.]

 

32. Не само Цамблак, но също тъй и едно търновско предание (Раковски, Асен, стр. 111) разказва за това кръвопролитие, но пренася действието на Марно поле, извън града, гдето уж били измамнически заклани на един пир всички по-видни граждани.

 

 

398

 

със сестрите си се прощавали завинаги. Оттатък Балкана турците, които съпровождали това тъжно шествие, заповядали на Евтимий да се отдели. Всички изгнаници паднали на колене около патриарха, целували му ръцете, наричали го свой баща, а жените слагали пред него децата си. Щастливи били тия, които сполучвали да допрат устните си до края на одеждата му; някои скубели тревата на мястото, гдето той стоял, а останалите, които били по-далеч от него, горчиво плачейки, получавали последните му благословии. Евтимий ги съветвал да останат верни на християнството, навел колене заедно с тях и се помолил; след това станал и ги благословил за последен път. Когато някои завикали : „Кому ни оставяш, добрий ни пастирю?”, той им отговорил : „на пресветата Троица нине и во веки”, и турците го отвели. Изгнаниците от метрополията на Асеновци изчезнали безследно във вътрешността на Мала Азия; загинали са вероятно под мечовете на Тимуровите диви орди, които превърнали половината Азия в пустиня. Евтимий доживял последните си дни в „Македония”, г. е. в Тракия, гдето по градове и по села, в къщи и на открито безспир проповядвал, предпазвал народа от мохамеданство и го поучавал в нравствен живот. Парите, които щедро му давали боляри и болярки, той ги раздавал на бедните; евангелието било единственото негово съкровище. Този последен търновски патриарх умрял на заточение и бил причислен към националните сзетци на своя народ. [33]

 

Останалите в Търново жители по неволя били свидетели и зрители на ужасното, в истинския смисъл на думата „пълно опустошение на града”. Турски колонисти заели Царевец, който оттогава именно бил наречен Хисар, та оттам да държат в страх и трепет гражданството. Евтимиевите ученици се разпръснали по Русия и Сърбия и разнесли там българските книги, също тъй, както и гръцките учени след падането на Цариград обогатиха Запада със старите класици. Та нали България още много отдавна е била центърът, гдето гръцката култура се е преработвала и приспособявала за славяните. Мнозина търновци, особено боляри, приели мохамеданството. Прочутата отдавна лавра „Св. 40 мъченици”, създание на Асен II, силно пострадала при борбата, била преобърната в джамия; и християни, и мохамедани още и досега вярват, че в предвечерието на 9 март (Св. 40 мъченици) в нея стават чудеса. Минарето ѝ много често се срутвало и най-после неотдавна открили, че причина за това са намиращите се под него гробове на царе и национални светии. [34] С превземането на Търново и със заточаването на патриарх Евтимий била унищожена бъл-

 

 

33. [Доклад на комисията по изследване откритието на св. мощи на последния български патриарх Евтимий. Издава Светият Синод на българската църква, София, 1906, 22 стр. — Останките на патриарх Евтимий били намерени на 9 декември (източен календар) 1905 г. в Бачковския манастир южно от Станимака,с оловена плочка : ,,Св(ѧтыѧ) мощи Еѵθѵміоу прѣосенномоу (sic) арх(іепископоу) в(еликаго) гр(ада) Трън(ова) и Блъгарω(мъ) патріар(хоу).” Там и факсимиле. От синода в София била изпратена комисия за изследване на гроба : архимандрит Неофит, йеродякон Григорий, проф. В. Н. Златарски. Златарски ми изпрати днес тази брошурка. 27 I 1906.]

 

34. Даскалов (вж. стр. 101, бел, 13).

 

 

399

 

гарската национална църква. [35] Още през август 1394 г. цариградският патриарх определил молдавския митрополит (τὴς Μαυροβλαχίας) да извършва епископските треби в Търново, където той дошъл още на следната година. В 1402 г. Търново си има вече свой отделен митрополит, подчинен на византийския патриарх. И така държавата попаднала под властта на турци, а църквата — на гърци.

 

Това е всичкото, което можахме да издирим за падането на Търново. Участта на последния цар Иван Шишман III все още е покрита с приказен мрак. Местни известия няма. Турците разказват, че когато Али отново обсадил Шишман в Никопол, последният в отчаянието си се покрил със саван и молел да бъде пощаден. Турците го хвърлили в една пловдивска тъмница и там според разказите на едни той бил убит, а според други бил оставен жив. [36] Шилтбергер, много близък по време свидетел, разказва,

 

 

35. Acta patr., II, стр. 223, 241, 570. [Митрополитът на Μαυροβλαχίας (Йеремия) дълго време е останал в Цариград, март 1393 г. — юни 1394 г. за цариградските събори, стр. 167, 202, 208, 215.— Стр. 223, август, инд. II (6902—1394) προτροπὴ δοϑεῖσα τῷ Μαυροβλαχίας ἀπερχομένῳ εἰς τὸ Τρίναβον. Позволява му се да отиде с божия помощ εἰς τὴν ἁγιωτάτην εκκλησίαν Τρινόβου, та там да изпълнява всичките си архиерейски права,

— Стр. 213. През септември 1394 г. е още в Цариград на събор. — Стр. 241 (6903—1395) май, инд. III. Писмо на патриарха : кир протопоп Петър се изпраща за управител на митрополията в Мавровлахия, да изпъди тамошните (2) псевдоепископи, докато работите се уредят

Ha същия с писмото се поверява управлението на митрополията на Росовлахия. — Стр. 243. На същия се дава и препоръчително писмо до воеводата Стефан на Росовлахия. Росовлахия = Мавровлахия за разлика от Угровлахия. — Nota bene и Видин, и Угровлахия. и Мавровлахия са в уния с византийската църква. Nota bene, положението на Варна и околността, на Бичина (Мачин). Отношенията на Цариград към Русия. Търново е изолирано. — Acta patr., II, стр. 528. На 26 юли 1401 г. писма за молдавските работи. Патриарх е Матей. Споменава се μέγας βοεβόδα πάσης Μολδοβλαχίας κῦρ Ἀλέξανδρος, c пратеници молил за опрощаване на епископ Йосиф, когото патр. 'Антоний като σερβοεπίσκοπον ἤργησε, изпратил там митр. Йеремия, който „εἰς τὸν Τρίναβον ἀποσταλεὶς ἐπὶ τῷ διενεργεῖν ἐκεῖσε τὰ ἐκκλησιαστικά”. Йосиф е местен жител, συγγενὴς τῶν αὐϑέντων, ръкоположен от митрополита

бил от него ръкоположен. Патриархът позволил. — Молдавия била уж в 1374 г. под Охрид (Urechia)? Преди 1376 г. епископи са били Мелетий и Йосиф (за Аспрокастрон), който бил роднина на молдавските князе (Мушабещи) и ръкоположен от митрополита на Галиция Антоний. През 1388/1389 г. изменникът Paul. Taganis като цариградски патриарх ръкоположил Симеон за митрополит в Галиция, който се отказал. Екзарсите на патриарха в Молдава не били приети. След това бил изпратен в Молдава митрополит Йеремия (около август 1391 — март 1393 г.), ала не бил Приет от молдавците. Анатеми. Тепърва в 1401 г. старият Йосиф, συγγενὴς τῶν αὐϑέντων, бил признат от патриарха като γνήσιος μητροπολίτης. — Молдавия в Acta patr. се споменава като Ῥωσο βλαχία, Μαυρο βλαχία и (II, стр. 528, 530) Μολδο βλαχία.

 

36. Zinkeisen, I, стр. 284. Тук син му е наречен също Шишман, но на стр. 453 съвсем правилно Александър.

 

 

400

 

че херцогът на Средна България, наречен Шусманес, бил взет в плен заедно със сина си от Баязид; „бащата умрял в тъмница”. Също и руски някои летописи говорят за плен, а румънската хроника казва накъсо : „И плени Баязид Шишман, българския господар, и го умъртви в 6903 г. Тогава турци превзеха цялата земя на българите.” [37] Синът на Шишман — Александър, за да си спаси живота, приел мохамеданството и бил назначен за управител на Самсун в Мала Азия.

 

Друго разказват българските предания. Според тях последният цар умрял от геройска смърт на бойното поле. И досега още се пее прекрасната песен:

 

„Откак се е, мила моя майко ле, зора зазорила,

Оттогас е, мила моя майко ле, войска провървяла,

Кон до коня, мила моя майко ле, юнак до юнака,

Сабите им, мила моя майко ле, както ясно слънце,

Огън светка, мила моя майко ле, през гора зелена,

Войвода им, мила моя майко ле, сам цар Иван Шишман,

Отговаря, мила моя майко ле, сам цар Иван Шишман:

Боже силни, мила моя майко ле, боже създателю,

Помогни ни, мила моя майко ле, сила и юнаштво!

Бой щем да се бием, мила моя майко ле, на софийско поле,

Кръв ще леем, мила моя майко ле, за Христово име,

Ще прославим, мила моя майко ле, християнска вяра.”

 

Това е само един откъслек, началото на песента. Издателите ѝ, братя Миладинови, дават следното съдържание на преданието, разказвано в Самоков за това последно сражение на цар Шишман : [38] турците се спрели при Костенец близо до изворите на Марица, а българите — при Самоков около извора, наречен Сефер чешмеси баир („планински извор на бойното поле”). Шишман седем пъти бил раняван на онова мясτο, на което сега на 1/4 час от Самоков извират седем извора. Тежко ранен, той отстъпил в крепостта, развалините на която и днес се виждат, и там умрял; една грамада от камъни, на шест лакътя дължина, е неговият гроб. Турците наричат това място Кусум-Ефенди, т. е. св. Димитър, почитат гроба като светиня и без да се боят от стръмния път, всеки петък го посещават. Понеже битката станала на Димитров ден (26. X ст. ст. — 8. XI н. ст.), то турците вярват, че този светец им помогнал да победят.

 

Тук имаме едно ясно предание, свързано с определена местност. То не е единствено. Равнината, която се простира пред входа в Момина Клисура по течението на Марица, се нарича от селяните Костено поле поради многото сражения, които са станали там между българи и визан-

 

 

37. Schiltberger, пос. съч., стр. 65. Румънската хроника у Григорович, пос. съч., 6903 г. — 1 септ. 1394 г. до 31 авг. 1395 г. „Ши принсе пре Шоушмань домноул Шкѣилорь дел’тъе ани .sцг. Атоунче лоуарѫ Тоурчіи цара Шкѣилорь коу тотоуль.”

 

38. К. и Д. Миладинови, Български народни песни, стр. 78. [Шишмановата песен : Заимов, Минало, I, стр. 101. — Самоковските предания за Цар Шишман, Сборник, V, 2, 127, сл. от Хр. Марков. — Българската песен за цар Шишман е нова, Славейков.]

 

 

401

 

тийци, а по-късно между цар Иван Шишман и турците; тук наистина много често и в голям брой се изравят човешки кости. Недалеч оттам, около Петрич, на една стръмна височина над р. Тополница, посочват на крепостта Шишманица, гдето, както разправят, Шишман оказал такава съпротива на турците, че цялата река се обагрила от кръв. [39] Също и по балканските върхове, например в Твърдишката планина, между Сливен и Казанлък, се виждат развалините на построения уж от цар Шишман Шишкин град, гдето Шишман бил водил исполинска борба с османлиите и според преданието те оставили убити тук до 10 000 еничари. [40]

 

Повечето от тия предания са свързани с околностите на самоковските и ихтиманските клисури. Грешка бихме направили, ако приемем, че в тия предания няма никакво историческо съдържание; нали и народните предания имат също свое основание. Нека добавим още, че и в самия Царственик, съставен в 1762 г. от българския патриот Паисий, родом из околностите на Самоков, въз основа на оскъдни документи, но на богати предания, се споменава за същото това сражение. В Царственика четем, че докато траяла обсадата на Търново, цар Шишман се промъкнал с болярите си и с войска в София, гдето срещнал сподвижниците си от Никопол, Свищов, Плевен и Дръстър. Той скрил съкровищата си в един добре защитен с окоп и с вода манастир на р. Искър и се борил с турците още седем години, докато българите успели да убият в Костенец „Узун-Мусулмана” през време на раздора между Баязидовите синове; разправят, че тогава султан Муса, за да си отмъсти, нападнал Шишман при Самоков и го убил в боя : синът пък на царя — Владислав — избягал в Бдин при Срацимир. [41]

 

 

39. Захариев, стр. 53, 79.

 

40. Записки на Панайот Хитов, стр. 149.

 

41. Царственик на Паисий, излязъл значително преработен в Буда в 1844 г. В сп. „Общ труд”, Болград, 1868, III, са дадени 22 стари коледарски песни, в това число под № 6 и свешенишката : „Смрть на пара Шишман бея”. В нея се разказва : Черно море и бял Дунав се развълнували и изхвърлили бял манастир. Калугерите се изповядали, а игуменът записвал. Последният грешник разказал, че той бил верен Шишманов слуга; но веднъж, като минавали покрай един извор, той отказал да даде вода на царя и му отрязъл русата глава с побелялата брада. След това вълнението пак се прекратило. — [Nöldeke, Auszüge aus Niśris Geschichte des osmanischen Hauses, Zeitschrift der morgenländ. Gesellschaft, 15, 1861, стр. 338 : „Als nun der dem Herrscher zinspflichtige Woiwode der Walachen Myrće dies hörte, setzte er über die Donau, verheerte du Eben von Kadin (?), machte einige Bekenner des Islâms zu Märtyrern, andere zu Gefangenen, und kehrte dann nach der Walachei zurück. Sobald der Grossherr hievon Kunde erhielt, schob er den Feldzug gegen Kastamuni für dieses Jahr auf und kehrte nach Adrianopel zurück. Nachdem er Renner zusammengezogen hatte, ging er von Nikopolis nach der Walachei über, wo er brennend und verheerend einherzog. Nachdem die Glaubenskämpfer viel Beute gemacht hatten, stellte sich Myrće den Bekennern des Islâms bei einem Orte Namens Argysch entgegen, wurde aber wiederum geschlagen. Der grösste Theil seines Heeres musste über de Klinge sprigen.” Unterwerfung Mirćes a. 793 des Hiǵre. — Стр. 344. 19 Džemazibuhra 796 Баязид превзел Солунската област, предприел поход срещу Йенишехир и Атина. — Стр. 349. След Никополския бой Баязид се занимал с цариградските работи. Той превзел Никопол и Силистра, след това се отправил срещу Морея, спрял в Караферия, гдето основал Armenküche. — Стр. 350. Лазаровият син дал на Баязид своята хубава сестра, от нея той се научил да пие вино. След това Вълковият син поискал Смедерево,

 

 

402

 

Това бягство на Шишмановия син съвсем не е измислица. То се потвърждава и от грамотата на крал Сигизмунд, с която той дава като дар на Фружин, сина на покойния Шишман, българския цар, едно владение в Темешския комитат за проявената от него храброст в щастливи и в нещастни походи на маджари срещу турци и срещу други врагове на държавата. [42]

 

Споменът за царуването на цар Иван Шишман се запазил до началoто на XVI в. В мирния договор между Людвиг — крал чешки и маджарски, и султан Селим от 1 април 1519 г. наред със сръбските и с босненските крепости са изброени и : Флорентин (при устието на Тимок), Бдин (Бодон) заедно с цялата област, по-нататък „terra cesaris Sysman” c Оряхово, Никопол и Гюргево, освен това долните области с Дръстър, Хърсово и Килия. [43]

 

Падането на България възбудило големи страхове в Маджарско. На Великден 1394 г. всички маджарски знатни се събрали в Буда за обсъждане на отбранителни мерки против турците. [?] [44] Сигизмунд изпратил пратеници при Баязид, които да го упрекнат затуй, че той е завладял България, макар тя да принадлежала на маджарската корона. Баязид посочил на посланиците окаченото по стените оръжие и казал : „Върнете се при господаря си и му кажете, че правата ми върху България почиват на оръжието, което видяхте тук.” [45]

 

Живо почувствувала Баязидовата победа и Византия. За това допринесъл още един факт. Всички християнски васали, подвластни на великолепния двор на султана в Серес, а именно император Мануил Византийски, деспот Теодор Морейски, Стефан Лазаревич, Константин Македонски и др., се събрали и разсърдени от дивото и заповедническо отношение на султана, решили никога вече да не стъпват в Портата. За да се заякчи съюзът им, Константин дал дъщеря си Елена на император Мануил. Турците обаче узнали за този техен безсилен заговор и почнали по-силно, отколкото преди да притесняват Византия. [46]

 

Завладяването на България трябвало да се закрепи с поход против Мирчо. През есента на 1394 г. Баязид минал Дунава; с него били, макар и против волята си, Стефан Лазаревич, Константин и Крали Марко. На 10 октомври Мирчо на полето, наречено „на Ровини”, нанесъл такова поражение на турците, че облаци от стрели затъмнили небето. Много паши и воеводи паднали в този ден, а между тях и историческият Марко и с

 

 

султанът му го дал, също и Göjerźenlik, обаче Никопол и Обура (?) не ги дал. — Стр. 355. Областта на Сарихан, в равнината Мениман номади, не се подчинявали на закона за солта, та били преселени в равнината около Пловдив (Nota bene topica на картата, Sarychanli).]

 

42. Фрушин, Фрусин, Engel, стр. 565 (без годината). — [Fejér и дубровнишките excerpta.]

 

43. Theiner, Mon. Hung., II, стр. 624.

 

44. Rački, Rad. III, стр. 147.

 

45. За това събитие разказват едно и също както унгарецът Туроч, така и гъркът Францес. Zinkeisen, I, стр. 286.

 

46. Zinkeisen, I, стр. 281. Hopf, стр. 57.

 

 

403

 

него и Константин. Според разказа на един съвременник Марко казал преди сражението на Константин : „Моля бога само да помогне на християните, а аз сам да падна в тази битка.” Обаче според народните предания той не умрял; разказват, че той чака в една пещера деня, когато отново ще види слънчевата светлина. Баязид след срамно бягство бил принуден да сключи мир с Мирчо. [47]

 

Крал Сигизмунд изпратил в началото на 1395 г. пратеници в Италия и Франция да моли за помощ срещу турците, сключил след това съюз с Мирчо в Кронщадт и задължил Молдавия да му плаща данък. През лятото със своите маджари той обсадил Малкия Никопол на Дунав (Турну Мъгуреле, срещу Големия Никопол на българския бряг), превзел го с пристъп, главно с помощта на хърватите, и оставил там гарнизон. На връщане в Трансилвания той трябвало да води бой, за да си пробие път през карпатските проходи, които били заети от румънски стрелци, защото Мирчо искал чрез промяна на политиката си да се запази от гнева на султана. [48]

 

В 1396 г. Сигизмунд тръгнал на изток начело на отбор войска, в състава на която имало много западни рицари, особено французи. В юни той се надявал да влезе в Цариград. Първа съпротива те срещнали в Бдин, гдето още бил цар Срацимир, но с турски гарнизон. [49] На следния

 

 

47. Константин, Живот на деспот Стефан Лазаревич, съст. в 1431 г. (Гласник, 42, стр. 269). Денят на битката (10 окт. 6903) е даден в сръбския летопис. Šafařik, Pam., стр. 74. Подробни сведения, но без годината и мястото, има и в румънската хроника у Григорович. — [В сръбския манастир „Душица” при Неготин разправя се преданието, че Марко бил ранен във Влашко при Крайова, след което уж умрял в „Душица” и там погребан. Милићевић, Србиjа, стр. 955.]

 

48. Rački, Pokret etc, Rad, IV, стр. 1—3. [За влашките работи обширно разправя Huber, Archiv, 66, стр. 541 сл. Туроцовият разказ не издържа. В началото на 1395 г. Сигизмунд нахлува в Молдава, през лятото потегля за Влашко. Според грамотата pro Jo. de Maroth от 1404 г. Баязид с многобройна войска от турци и други варварски народи нахлул в трансилванската страна, по-голямата част опустошил, превзел със сила крепостта Малък Никопол „familiari nostro voiv. Merche” и оставил в нея гарнизон. Сигизмунд сега наново отнел от турците Малкия Никопол. Пак настанил там Merche. На връщане през Алпите Pozata (au. Pazata) власите ни нападнаха с отровни копия и стрели. Nic. Gara се защищавал, в грамотата от 1408 г. Сигизмунд обвинява Мирчо за това предателство.— Huber, стр. 545, се обявява против Иречек, известието на житието на Стефан Лазаревич за поражението на Баязид през 1394 г. „der Wahrheit nicht entspricht”.— Mirchya, Mircea voyv. Transalpinus на 7 март 1395 г. в Брашов се подчинил на Сигизмунд, във войните с турците ще върви с него с всичката си войска, ще достави на унгарците храна срещу пари. Fejér, X, 2, стр. 270. Мирчо бил и dux de Fogaras и banus de Zevrin. Очевидно е, че е бил бежанец. Завладяването през 1391 г. на Влашко според Zinkeisen изглежда за Huber, стр. 547, погрешно. — Сигизмунд през април, май и след това тепърва на 26 юли бил в Будин, през време на похода умряла кралица Мария на 17 май 1395 г. На 6 юли 1396 г. „campestri nostro descensu prope villam Hozyomezeu vocatum”, очевидно на връщане. — Според грамотите pro Kanijai и Petr Peren и власите били на страната на турците, следователно страната е била турска.]

 

49. Schiltberger, стр. 52, „ein statt, genannt Pudem, die ist ein hoptstat in der Pulgery. Do kam der herr des landes und der statt und gab sich in die gnad des kunigs”. Мемоарите на маршал Boucicaut (Michaud et Poujoulat, Nouvelle collection, II, стр. 237) : „le seigneur du pays, lequel estoit chrestien grec et par forcc avoit esté mis en la subjection des Turcs”.

 

 

404

 

ден, когато френските рицари се готвели за атака, царят се предал с Бдин и с цялата си земя на Сигизмунд. Предал също и всички турци, които се намирали в крепостта. По-голяма съпротива срещнал кралят в защитеното с дълбоки ровове Оряхово. [50] Обаче и тук българският гарнизон капитулирал и също предал всички турци. Християните били пуснати на свобода, а турците изклани. Пред Големия Никопол (сега крепост Никопол) пристигнали и идещите през Влахия отряди и сам княз Мирчо; силата на съединените войски достигнала до 60 000 души. Големият Никопол се задържал 15 дни, докато пристигнал от Търново и Баязид. На 28 септември пламнал голям бой на югоизток в равнината, между лъкатушната долина на Осъм и дунавските блата, на разстояние само около две мили от крепостта. След жестока борба битката завършила а пълна гибел за християнската войска. В турските редове се отличил сръбският княз Стефан Лазаревич. При бягството много рицари и войници се издавили в Дунав. Сигизмунд едва се спасил, като избягал на един малък кораб към устието на Дунав, а оттам след дълго морско пътуване се върнал в отечеството си през Цариград и Рагуза. На другия ден Баязид заповядал варварски да избият пред шатрата му повече от 3000 пленници, а само най-благородните рицари, за които се надявали да получат откупа изпратили в Азия. [51]

 

 

50. У Boucicaut Raco, в грамотата на Сигизмунд (Fejér, IX, 4, стр. 56). Orchow погрешна е взет за Оршова.

 

51. Проф. Брун (Путеш. Шильтбергера, Зап. Новоросс. универ., I) и по неговия пример и Thomas (Sitz. Ber. der Münch. Akad., 1869, II, стр. 271), както и аз в първото издание на „Българска история” сме пренесли битката при развалините на римския Никопол ad Haemum, запазен и до днес при селото Никюп при вливането на Росица в Янтра. Обаче стълбът „Дикилиташ”, който се смяташе като паметник на султановата победа, е поставен още от римляните и сръбският летописец, според когото битката била „на рѣцѣ Роситѣ у Никополю”, е смесил (както изтъква сега Брун) едва ли не рекичката Лосита, вливаща се в Осъм недалеч от дунавския Никопол, с далечната Росица. Че под Голям Никопол трябва да се подразбира днешният град със същото име, че Малък Никопол съвпада с разположения срещу Никопол Турну Мъгуреле и че битката е станала при първия град, сега всичко това е вече доказано, след като се проучиха местата от Kanitz, Donau-Bulgarien, II, сар. IV и VIII. Срв. Брун, Некоторыя истор. сообр. и пр., ЖМНПр, СХСIII, отд. 2, стр. 71—73. —[Köhler, Die Schlachten von Nicopoli und Varna, стр. 12 цитира Fejér, Cod. dipl., X, 2, стр. 418, № 247, гдето се споменава Csar Strachmerios. За съдбата на Срацимир срв. Пер. списание, I. — Ad Boucicaut : Dellaville le Roulx, La France en Orient au 14 s., Expéditions du maréchal Boucicaut, 2 voll., Paris, 1886, 518 + 335 стр. (Bibl. de l'école de Rome). Реферат от Hoogewega в Mitth. für öst. Geschichte, VIII, 4, 1887, стр. 656—661. Ценно съчинение и сбирка от грамоти за боя при Никопол. В бележката на стр. 669 важна непечатана грамота, писмо на венецианския дож от януари 1400 г. до Албрехт IV Австрийски по византийските работи. — Зитити в летописа от 1395 г. у Даскалов, Чтения, цит. място, са азимити = латини. Срв. азимство в Душ. Зак., § 5 кодек. — Delaville, цит. съч., стр. 213 за Livre des faîts, c несигурно авторство, „il faut cependant, croyons-nous, rejeter l’hypothèse qui attribue la composition de l'ouvrage à Boucicaut lui-même. Kervyn de Lettenhove мисли, че авторът е Christine de Pisan, ала Delaville не мисли така, по-скоро е някой от приближените на Boucicaut, Jean de Châteaumorand, l’auteur probable de la Chronique du bon duc Loys, или Jean d'Ony, le fidèle écuyer du maréchal. — За обсадата на Малък Никопол от Сигизмунд вж. Huber. — Сигизмунд пише : „Bydino, civitate fortissima nec non Strachmerio eiusdem imperatore nostre ditioni votive subiugatis, adhinc eminus egrediendo, castro Oryko nuncupa-

 

 

405

 

За участта на Срацимир свидетелствува една къса бележка у сръбските летописи. [52] „В 6906 г. (= 1398) цар Баязид изведе цар Срацимир от Бдин.” Срацимировият син и съуправител [53] Константин избягал в Маджарско, а след това в Сърбия, гдето и умрял в Белград на 16 септември 1422 г., оплакван от Стефан Лазаревич като роден брат. [54]

 

След падането на Бдин цяла България от Варна до Тимок била вече подчинена на азиатските варвари. Много от градовете били разрушени, на други били дадени турски привилегии. Болярите се задържали още дълго време, главно като приемали мохамеданството. Селата страшно запустели, защото турците превръщали цели области в пустини и навсякъде опожарявали черкви и манастири. Рилският манастир, уединен всред високите планини, няколко години стоял напуснат. Жителите на равнините бягали по планините и там основавали нови градове. Много народ заедно с боляри и духовенство избягал във Влашко, Маджарско и Сърбия. Доста много българи, особено богомили, се потурчили до завоеванието или по-късно и особено много край Ловеч, околностите на който и сега още са населени от тъй наречените помаци, т. е. българи-мохамедани. [55]

 

 

to” etc. 1397. Fejér, X, 2, стр. 418; Hurmuzaki, I, 2, стр. 381. — Boucicaut, ch. XXIII, стр. 237 : „А l’issuè du royaume de Hongrie veindrent au fleuve que on nome le Danube, si le passerent à navires. Outre cestre riviers avoit une grosse ville fermée que on nommoit Baudins, qui se tenoit pour les Turcs, si la voulurent nos gens assaillir. Devant cette ville feut faict le comte de Nevers chevalier, aussi le comte de la Manche et plusieurs autres. Le lendemain qu'ils feurent arrivez prirent à combattre la dicte ville par grande ordonnance. Mais aussi tost que l'assault feut commencé saillit dehors le seigneur du pays, lequel estoit chrestien grec, et par force avoit este mis en la subjection des Turcs, et veint rendre luy, la ville et tout son pays au roi de Hongrie, et luy delivra tous les Turcs qui estoient dedans la forteresse. — Ch. XXIV. Оттам заминали срещу autre ville appellée Raco. Бой за моста над дълбок ров. Храбра защита. Вътре la plus grande partie chrestiens grecs, предали се на унгарския крал. Ала те предали всички турци, които били избити. След това се отправили срещу Никопол, „une moult forte ville”. — Ch. XXV, стр. 239 : крал Сигизмунд заповядал да се захванат „deux belles mines par dessoubz terre, lesquelles furent faites et menée jusques à la muraille de la ville”. Широки за 3 души. Обсадата траяла bien quinze jours. — 1397, 26 януари „provisiones factas” от крал Сигизмунд „in Licostomo, Chaliachera et in Constantinopoli”. Ljubić, IV, стр. 399. — Hurmuzaki, I, 2, 1890. Sigm. 1396, стр. 377, „iuxta castrum Nicopolis maioris (= Fejér, X, 2, стр. 342), стр. 377, „circa castrum maioris (пак там, стр. 343), стр. 381, „in campo castri maioris Nicopolis” (Fejér, X, 2, стр. 418), стр. 385, „casrtum maioris Nicopolis”. — Твърдението, че в числото на пощадените от султана пленници бил и цар Срацимир — комбинация на Брун. — За Никопол са писали на унгарски Bárczay (обвинява Сигизмунд в пълна неспособност и безразсъдност). — Вж. Jagić, стр. 314.]

 

52. Šafařik, Pam., стр. 74. В Григоровичовата румънска хроника свидетелството, че уж „Срацимир императул” станал турски васал едва след битката при Никопол, е погрешно. — [За лаконическата бележка в сръбските летописи върху съдбата на Срацимир вж. Пер. списание, I.]

 

53. „Младый царь” у Йоасаф, митр. бдински. Голубинский, стр. 224.

 

54. Константин, Живот на Стефан Лазаревич, стр. 424. Денят е даден в сръб. летоп. (Šafařik, Památ., стр. 76).

 

55. [Acta Bulg. eccl.]

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]