История на българите

Константин Иречек

 

ГЛАВА XXII. Първи битки на южните славяни с турците

Безвластие в Сърбия след смъртта на Душин (1355 г.). — Вътрешни разпри в България. — Последни войни на българите с гърци и първи с турци. — Разпадане на България : Търновско царство и Видинско царство. — Експедиция на граф Амадей Савойски в България. — Маджари във Видин (1365—1369 г.). — Цар Иван Шишман IIJ (1365—1393 г.) турски васал. — Битката при Марица (1371 г.). — Крали Марко. — Княжеството на деспот Добротич при Понт

 

Сега ние пристъпваме към описване най-тежкия период от историята на южните славяни — завоеванието на Балканския полуостров от турците. Както у сърбите, така и у българите безброй са песните и преданията, в които се прославят героите на тази борба — исполинските образи на Крали Марко, на Милош Обилич, на княз Лазар и др., които в народната памет изместят имената на най-старите юнаци. Напротив, положителната пък история на тия кървави години е толкова тъмна, че много по-малко сведения и паметници имаме за такива велики катастрофи, каквито са например битката на Косово поле, покоряването на България, отколкото за някакво незначително събитие от по-раншно време. Записки на съвременници са нещо много рядко, а записаното по-късно за последните години на южнославянските държави е почерпано отчасти от преданията. Гръцките, славянските, румънските и турските хроники са пълни с противоречия, а хронологията понякога е същински хаос. Само няколко грамоти, запазени от тия времена, са сравнително една по-здрава основа.

 

Когато турците стъпили на европейска земя, те далеч превъзхождали славяните и византийците с желязната си организация и с отличното си познаване на военното дело. Войната била у тях главната задача на държавата и на народа. При Орхан войската се състояла от три елемента : нередовни войски без заплата и ленове, контингент от васали и отряд наемници. Отначало почти цялата войска била само конна — както зачислените на заплата сипаги (конници) и силигдари (оръженосци), тъй и акинджиите (ездачи) на васалите. Най-отбрана турска войска станал пе-

 

 

366

 

хотният корпус на еничарите, сформиран около 1330 г. Той бил съставен изключително от християнски деца, отнети от родителите им и възпитавани в духа на Мохамедовото учение. [1] Само след като създали тая редовна пехота, турците се осмелили вече да обсаждат градове и крепости. Заемайки някоя страна, турците веднага замисляли нейното продължително задържане. За тая цел те заселвали там османлии колонисти от Азия и една трета от земята раздавали на турските войници в качеството на ленове (тимар при доход до 20 000 аспри, зиамет при по-голям доход). Християните-земеделци били оставяни в земите им, а жителитe на превзети с бой градове, от войнствения и безпокоен дух на които жители се страхували, изселвали в Азия и ги заменяли с османлии. [2]

 

Единственият владетел, който би могъл енергично да се противопостави на турците, когато те почнали да покоряват Балканския полуостров, сръбският цар Стефан Душан, умрял внезапно, в най-цветущите си години, на 20 декември 1355 г. [3] Държавата му станала плячка на страшно безвластие. Синът на Душан Урош, 19-годишен юноша, бил още твърде млад, за да управлява. От негово име искали да управляват Душановият брат Симеон и честолюбивата царица Елена, докато могъщите болярски родове, които придобили голяма власт както в Сърбия, така и в Албания и в Македония, се грижели само за личните си интереси. Сърбия се разпаднала на много малки полунезависими области под властта на бивши пълководци и придворни на Душан или на синовете му.

 

Душановият брат, владетелят на Тесалия, Епир и Етолия, бил коронован в Трикала под името Симеон Палеолог Урош (поч. 1371 г.) за император на сърби и гърци. Скоро той отстъпил Епир на Тома, син на войводата Прелюба, който се задържал там до 1385 г., като непрестанно воювал с албанците. В Тесалия Симеон наследил син му Йоан Урош — последният Неманич, монах по характер; след нахлуването на турците в 1410 г. той умрял като епископ и основател на Метеорските манастири.

 

Храбрият деспот Иван Углеш от братята Мрнявчевичи господарувал в Серес и Мелник; Вълкашин отначало (1356 г.) бил челник [4] при двора на цар Урош, но по-късно получил титлата деспот. В Драма управлявал тъстът на Углеш кесар Войхна, а в Южна Македония от Серес до Вар-

 

 

1. [Nota bene. Кантакузин и Ник. Григора не говорят нищо за яничарите, а само за конница. Срв. Мих. Константинович, Конст. Философ и съчиненията от XV в. (Кристобул и др.) върху по-старото турско военно устройство. Brocquière за двореца и войската. Срв. Boucicaut. — У Boucicaui няма нищо за яничарите в Никополската битка. Sarrasins à grant massues de cuivre, et à gisarmes. Имало конница с пехота, между тях pieux aigus plantez en liaison, jusques au ventre des chevaux срещу неприятелската конница. Дъжд от стрели, до 30 000, казва, archers.]

 

2. Zinkeisen, Gesch. des osman. Reiches, I, стр. 118, 264.

 

3. [Ismael Bullialdus in notis ad Ducam, ed. Bonn., стр. 593, твърди, че Стефан Душан умрял в Διπόταμον, крепост, издигната от Андроник през юни 1354 г.]

 

4. В една грамота от януари или февруари 1356 г. (1355 г. според италианския обичай се счита до 1 март 1356 г.). Rad, I, стр. 146.

 

 

367

 

дар —Богдан [5] (Юг-Богдан), за когото се пее и до днес в народните песни; пò на север от него бил севастократорът Деян. В Албания господарували двама албанци — Андрей Мусаки и Карл Топиа, последният — в земите между реките Мат и Шкумба. В 1368 г. той успял да превземе от Анжу Драч. Освен тях там бил и славянинът Александър — „господин” на Валона и Канина. В Охрид имал резиденция албанецът жупан Ропа или Гропа, [6] зет на Мусаки, а в македонската Верея — Радослав Хлапен. В Зета, около Шкодреското езеро, и по тамошното крайбрежие силно и господствуващо положение заела фамилията Балши. Херцеговина управлявал Войслав Войхнович, изгонен по-късно от племенника си Никола Алтоманович. С голямо влияние се ползувал също и севастократорът Бранко, губернатор на Охрид [7] при Душан, прадядо на знаменитите Бранковичи. Най-после в 1356 г. при двора на младия Урош намираме и княз Лазар.

 

Цялото това раздробяване довело работите до междуособици и до кръвопролитни фамилни крамоли и бързо възникналата Душанова държава след няколко години се разпаднала завинаги. Но не по-добре било и в България. Наистина в състава на Александровите владения влизало цялото царство, но вътре в пределите му се появили отделни династии, които действували самостойно и винаги били готови да следват примера на сръбските велможи. В крайбрежните равнини и в планинските речни области около Камчия управлявал почти самостойно архонтът Балик със седалище в Карбон (Балчик), а след това деспотът Добротич (Τομπροτίτζης, Dobrodicius, Dobordize), [8] за чието участие във войната между императрица Ана и Кантакузин говорихме по-горе. В 1357 г. в негови ръце били крепостите Емона (сега Емине) и Козяк (сегашното Козаккьой) близо до Месемврия. Той отделил владенията си от духовното управление на Търновската църква и ги подчинил на цариградския патриарх. [9] Добруджа е наречена така вероятно по неговото име. [10]

 

 

5. [За Богдан предания в Сборник, IV, 2, стр. 156, от Солунско.]

 

6. За тази фамилия вж. Hahn, Reise durch die Geb. des Drin etc, стр. 292, 303. „Зеть на жупана Ропе”, четем в един славянски надпис в Охрид от 1370 г. (1380?), даден у Григорович, Очерк пут., стр. 117, и у Miklosich, Mon. serb., стр.181. Има намерени и три монети с кирилски надпис „По милости божи жупанъ Гропа”, Ljubić, Opis jugosl. novaca, стр. 189. — [Македония. Иван Музаки, Владислав Граматик, Михаил Константинович наричат Македония България. — Срв. пътеписа на Harff. Долна земя (България в грамотата на цар Константин Асен). — Срв. Дринов за Паисий в Период. списание, 19 и 20 , стр. 134—146. —У Ник. Григора жителите около Струмица са Μυσοί. — За Музаки обаче срв. Руварац, О кнезу Лазару. — Вж. картите на fra Maur и др.]

 

7. В грамотата на Бранковичите. Григорович, Оч. пут., стр. 52.

 

8. [Добротич. Формата Dobrodize е Dobrodiza (-зе е род. пад.) Nota bene, Stritter споменава за някакви си образци на писма до деспот Добротич у Кодин. В изданията на Кодин няма такова нещо. Respice! — Chalcocondylas, стр. 326 : 1444 Δοβροτίκεω τοῦ Μυσοῦ χώραν, ἐπὶ Καλλιάκρην τε καὶ ἐπὶ Βάρνην.]

 

9. Miklosich et Miller, Acta patr., I, 1, стр. 367, 502, 503.

 

10. „Общоизвестно е, че след превземането на полуострова от турците тамошните земи често се наричали по имената на владетелите”, Hahn, Reise durch die Gebiete des Drin

 

 

368

 

Голямо нещастие за България били семейните отношения в династията. Най-старият Александров син Михаил Асен, когото бащата бе направил свой съуправител още преди 1337 г., преждевременно умрял. Вторият син Иван Асен IV срещаме в 1355 г. заедно с баща му на Търновския събор; но и той, както ще видим по-долу, умрял преди баща си. [11] Значи оставали само Иван Срацимир и Иван Шишман III. [12] Непримирима омраза разделяла сина на румънката от сина на еврейката, [13] омраза, засилена още и от пристрастното отношение на бащата. Александър сам назначил за наследник на престола Шишман, сина на своята прекрасна еврейка, макар последният и да бил много по-млад. Срацимир трябвало да се задоволи само с Бдин и там самостойно да си царува. [14] Александър влязъл в тесен съюз с Палеолозите, като омъжил деветгодишната си дъщеря Мария, родна сестра на Шишман, за Андроник — деветгодишния син на император Йоан V (1355 г.). [15] Това обаче породило кървава вражда, защото властолюбивият Андроник няколко пъти се опитвал с помощта на българските си роднини да свали бащата от престола.

 

Основател на османската държава в Европа бил султан Орхан (поч. март 1362 г.), [16] син и наследник на Мурад I, суров, щедър и неуморим човек. Още на втората година от царуването си той превзел от византийците храбро защищаващия се Цурулон и напуснатия Аркадиопол (Люле-

 

 

und Wardar, стр. 53. Срв. Дукаджин, Карл Или (в Епир, по името на княз Карл Токо), Херцеговина, Константинова земя с град Кюстендил в Македония, Кара Богдан (Молдава). — [Terra cesaris Sysman. Богдан в Македония. — В Мала Азия имената на покрайнините са според имената на селджукските династии : Сарихан, Ментеше и пр.]

 

11.

Надпис в Месемврия (Раковски, Асен, стр. 99). Грамота на Иван Асен от 1347 г., дадена у Šafařik, Památky, 2 изд., стр. 96.

 

12. [Генеалогия на Шишмановци; срв. евангелието, описано от Шолвин в Ягичовия Archiv. — Nota bene Руварац в Ягичовия Archiv, XI, стр. 362. — Синовете на Иван Александър в паметниците се разпадат на две групи:

А. Синове от първата Теодора в Кукленския псалтир от 1337 г. и в Cod. Vat. (срв. Сборник, VI) : 1. Михаил Асен цар в псалтира от 1337 г., а също и според Cantacuzenus, II, сар. 34, съуправител, около 1339 г. оженен за Мария Палеолог, дъщеря на император Палеолог III, която след неговата смърт в 1355 г. като вдовица заминала за Цариград (Ник. Григора). 2. Иван Срацимир, вече в 1360 г. цар във Видин, Гандския синаксар. 3. Иван Асен, Кукленският псалтир от 1337 г., в Cod.Vat. Iω. Срацимирь царь, Михаиль царь са живи, Iω. Асѣнъ царь е умрял, следователно той се е поминал преди Михаил.

— Б. Синове от втората Теодора еврейка, в Лондонското евангелие от 1356 г. и на събора през 1360 г. : 4. Иван Шишман, в евангелието от 1356 г. (Archiv, VII, Сборник, VII) и на събора през 1360 г. поименуван напред като по-стар син. 5. Иван Асен и на двете места поименуван като по-малък, по-млад, навярно втор със същото име, от втората царица, в 1356 г. изобразен като малка фигурка до Шишман. — Acta patr., I, стр. 432 : 6863 = 1355, 17 август, индикт 8 actio synodalis за женитбата на Андроник, син на императора Йоан Палеолог, с Кираца, дъщеря на цар Иван Александър Асен, във времето на патриарх Калист (през 1361 г. патриарх е бил Филотей). Обаче κύρατζα е титла, donnicella, Fräulein, както и βασιλίσσα е титла! — Synadenus Mesembr. praefectus, Cantac., II, стр. 459 и Alex. bulg. patruus, II, стр. 468. Respice. Nota bene, надписът в Месемврия, нашият пътепис]

 

13. За еврейката-царица в поменика (Раковски, Асен, стр. 52) е отбелязано следното : Матери сѧще великаго царѣ Іоанна Шишмана”. [И Халкокондил.]

 

 

369

 

бургас); оттам потеглил към Одрин и без мъка превзел втората столица на държавата, падането на която и сега още се оплаква в новогръцките народни песни [?]. Черквите веднага били превърнати в джамии : митрополитът се спасил с бягство в Агатопол при Черно море. Веднага след тия

 

14. Бдинските Шишмановци:

 

а) Михаил Шишман в сръбската грамота от 1330 г., Miklosich Mon. serb., стр. 100 Кантакузин го счита погрешно за син на Срацимир; б) Даниил, стр. 199 [Теодора вдовица : след Михаиловата смърт (сестрата на Андроник III) при Андроник III като монахиня Theodoria. Cantacuzenus, III, сар. 36]; в) Кантакузин, Stritter, стр. 850; г) в евангелието от времето на Александър (сега в колекцията на лорд Zouch в Лондон) е даден образът на деспот Константин и съпругата му „Керафама”; султанът може да е вече вторият съпруг на Тамара. Поменикът у Раковски, Асен, стр. 52; д) Даниил, стр. 193, Cantacuzenus, I, стр. 464; Душановият законник, изд. Novaković, § XXIII, [Белаур : ϑεῖος на Александър, Cantacuzenus, I, стр. 464]; е) Александър нетій (sororis filius), Цамблак, Гласник, XI, стр. 75. Според Кантакузин и Григора ἀδελϕιδοῦς на Михаил. Баща на Стреацимир у Кантакузин (Stritter, стр. 842), [зачертано : дъщеря на Басараба, а отстрани поставени въпросителна и удивителна]; ж) Gregoras, 111, стр. 148. Кантакузин у Stritter, стр. 341; з) Gregoras, III, стр. 557. Irene; и) Kukuljević, Leptir (Zagreb, 1859), стр. 270; к) Rački, Rad. III, стр. 109. Ljubic, Opis jug. novaca, стр. 206. [1374 r., 16 nov. Elena, mater banorum Bosne, imitat Spalatenses ad nuptias domini Thuerki bani filii sui. Notae J. Lucii. Bulletino di arch. е storia dalm., IV, 1881, стр. 136. Vierh zem. ark., 2, стр. 105. Вж. Fermendžin, Acta Bosne, 40—42, 8 декември 1374 г. (босн. епископ Петар, in Zenthilie = Ilinci u Kotaru Šidskom, Klaić, Vj., цит. място.]

 

 

370

 

успехи турците нападнали и България. Пълководецът Лалашахин, завоевателят на Одрин, превзел Верея (Стара Загора) и след къса съпротива според преданието, след като бил разрушен водопроводът, завзел и принадлежащия на България от 1344 г. Пловдив, където се установил като пръв румелийски беглербег. [17]

 

От Пловдив турците се заели да завладяват една по една околните български крепости. Писмени свидетелства за това не са дошли до нас, но Захариев е събрал местните родопски и средногорски народни предания, които са се предавали от род на род. [18] Храбра съпротива била оказана на Гаази Дауд паша от малката крепост Раковица, превзета само след обсада. Развалините ѝ личат сега още при с. Голямо Белово, където свършва румелийският железен път. По-късно бельовските жители дълго време съпровождали турците на война като харбаджии, наречени тъй по харбитe — един особен вид копия, няколко ръждясали екземпляра от които и досега има запазени из тамошните къщи. Областта Цепина се държала девет месеца повече от Раковица. Дауд паша настъпил към нея от три страни и чак тогава едни избягали при „родопския деспот” (може би Углеш), а други изпратили пратеници при Лалашахин в Пловдив и се предали при условие, че всички чепински крепости ще бъдат сринати, че Дауд паша ще получи десятък от всички полски плодове и храни, че вместо плащане на харач и на данъци мъжете от 20 до 35-годишна възраст ще съпровождат турците на война и че в църковните работи Цепина ще се ползува с пълна автономия. С това било поставено при Мурад началото на особена войска — войници, съставена от българи-християни, които служели за охрана на обозите и били освободени от всякакви данъци. [19]

 

Интересно известие намираме в една румънска хроника, [20] съставена въз основа на славянските летописи. Когато султан Мурад потеглил със силната си войска на поход срещу българите, Асен, синът на Александър, който му се противопоставил, паднал в битката заедно с много българи; начело на войската застанал тогава неговият брат Михаил, но и той за-

 

 

15. Договорът от 17 август 1355 г., Miklosich et Müller, Acta patr., I; Раковски, Асен, стр. 101. Там тя е наречена Кираца. Gregoras, III, стр. 557, я нарича Мария. В Поменика е просто Василиса (Βαςίλισσα).

 

16. Визант. хроники (Sitzber. der Wien. Akad., IX, стр. 392). В турските извори (Zinkeisen, I, стр. 215)  — 1359 г., впрочем те въобще се отклоняват твърде от другите по-съвременни и по-достоверни известия.

 

17. Zinkeisen, I, стр. 217 и сл. [Султан Мурад настъпил през март 1362 г. Веднага нападнал Цурулон — превзел го след юнашка съпротива, Месина, Аркадиопол били празни. Одрин почти без защита. Турците веднага заели всички черкви; митрополитът избягал в Агатопол. Nota bene Heerstrasse; стр. 188, Hammer, I, стр. 146. Acta patr., 2, стр. 130 (nota bene датата). — Йоан Комнин, син на трапезундския император Михаил Комнин. През 1362 г. през март (sωo) трапезундският император заминал в Месохалдия поради чумата:

 

18. Захариев, стр. 54, 66, 75.

 

19. Вж. гл. XXVII.

 

20. Издадена от Григорович, О Сербии, приложение (ръкопис от 1620 г.).

 

 

371

 

гинал. Турците след това се върнали с голям брой пленници у дома си в Галиполи. Годината (6834—1326 г.) [21] и споменаването за Михаил, умрял много по-рано от 1355 г., са неверни. [22] Затова пък и до днес още в околностите на София се е запазило предание, според което Асен се защищавал заедно с болярите си още 12 години срещу турците в тамошния Архангелска манастир, догдето му изменили жителите на близкото село Бистрица. [23] В българските черкви още през време на старото царство били споменавани „Семир, Йончо, Добромир, Иваниша и всички, които геройски се бориха заедно с тях против безбожните турци и проляха кръвта си за правата вяра Христова” [24]. Где и кога са паднали тия герои — не е разяснено.

 

Турците толкова бърже напредвали,че вече в 1363 г. се появили в Атика [25] и докарали Цариград в такова тежко положение, че император

 

 

21. Григорович е поправил годината на 1365.

 

22. Nic. Gregoras, III, стр. 557.

 

23. Неофит Хилендарски, География, Крагуевац, 1835; Априлов, Болгарския грамоты, Одеса, 1845, стр. 99.

 

24. Раковски, Асен, стр. 54.

 

25. Hopf, 86, стр. 13. — [Villani, IX, сар. 40, стр. 567, ed. Muratori, Scr., vol., XIV : Ottomanegi, il maggiore Signore de Turchi, през 1359 г. с войска и своя син, неотдавна пленен от византийците, обсаждал „Dommentica, nobile e bella città, posta in Romania”; градът се предал. Турчинът се отдал на грабеж около Цариград и се върнал в Turchie. А в X, сар. 78, стр. 672, пак пише, че през ноември (1361 г.) un grande signore deTurchi di Bocca d'Ave, sentendo l'imperadore de Constantinopoli giovane, вън от това, че е в спор със своите за въстанието на „mega dimestico”, обсадил Dometico между Цариград и Salonichi, седалище на императора. Населението избягало и Орхам обсадил Dometico, довел нови жители и поставил стража. Между това X, сар. 40, стр. 649, „lo signore di Восса d'Ave, potente tra gli Turchi” искал да убие гръцкия император с помощта на гърците от „сектата” на Mega Domestica, ала тяхното съзаклятие било издадено; турците вече имали в ръцете си Галипол и altre terre и нанасяли пакости на гърците. — Към хронологията : пак там, стр. 661 : през 1361 г. станала експедицията на кипърския крал срещу Саталия; стр. 663 (X, сар. 63), турците de Sinopoli нападнали (1361 г., Muralt) Каффа (вж. Heyd); стр. 680, сар. 93, комета през април 1362 г. Вж. Muralt, стр. 667 : Vill., X, стр. 78 — 1361 г. — Че Одрин е бил превзет много по-късно, отколкото се мисли, вж. в моята статия за Вълкашин, Урош, и т. н. — К. Е. Zachariae von Lingenthal, Prömien zu Chrysobullen von Demetrius Cydonius, Akad. Berl., 13 dec. 1888 (Sitzber., LII, стр. 1409—1422). Из Хайделбергския ръкопис от XIV в. — За самия Кидоний пише и Кантак. Преговорите през декември 1355г. със смирненския латински архиепископ върху унията, ed. Theiner et Miklosich. През 1366 (може би поради преговорите, водени с папа Урбан V през 1346 г. и сл.) императорът със сина си Мануил отишъл при ῥὴξ Οὐγγρίας да търси помощ против неверниците. Византийските автори не говорят нищо за това, ала Raynaldus а. 1366. Лудвиг обещал, ако Палеолог мине ad fidem cathol. Изпратили пратеници при Урбан за одобрение от папата. Мануил бил оставен за заложник в Унгария, той е бил приблизително 14—16-годишен. Стр. 1413 : Михаил, син на Йоан Палеолог, през 1374 г. у Panar. Тгар. се дължи на смешение с Мануил. За връзката с експедицията на Амедей Zachariae нищо не говори : пътуването в Унгария, казва, станало „erfolglos”. Патриархът искал да свика събор, поканата на българския архиепископ през 1367 г. Acta patr., I, стр. 491. През 1369—1370 г. Йоан е бил наново в Италия, през януари 1370 г. Unterwerfung, през февруари 1370 г. в Цариград бил сключен договор с венецианците (неизд.). Едно prooemion за участта на император Йоан във Венеция, как го изкупил Мануил, потвърждава Халкокондил. Една грамота възнаграждава Мануил за неговата вярност, обещава му Македония и Тесалия, градовете на които освободил от сърбите, та сега ще ги запази от варварите, които заплашват от Азия, — Стр. 1421:

 

 

372

 

Йоан V, за да се снабди с пари, бил принуден да позволи продажбата на заложените във Венеция скъпоценности на короната. Цариградският патриарх Калист отишъл в Серес при вдовицата на Душан, която тогава се наричала монахиня Елисавета, за да сключи с нея съюзен договор, но там се разболял и умрял. [26] Към всички тези нещастия се прибавила още и избухналата по неизвестни причини война между българи и гърци. [27] Йоан V превзел Анхиало, но не успял да вземе иМесемврия. Макар градът да бил обсаден и откъм морето, и откъм сушата и макар да страдал от липса на вода за пиене, все пак той се защищавал толкова храбро, че когато дошла на помощ събраната в Тракия войска от българи и турци, Палеолог изпаднал в много трудно положение. Най-после Александър го принудил да се оттегли (1364 г.), като заплати разноските за войната и още една доста голяма сума. И тъй християнските източни императори, увле-

 

 

и т.н.

През време на пътуването в Италия Мануил е бил управител на Македония и Тракия, които ὑπὸ τῶν βαρβάρων χειμαζομέν(οις). —  За обяснение трябва да се прегледат преговорите с Углеш в Acta patr. Нужно е издаването на всички писма на Д. Кедоний. Нещичко сигурно ше се намери във венецианските и папските архиви.]

 

26. Византийска хроника, пос. място (1364 г.). — [Хронология на Калистовата смърт : Cantacuzenus, стр. 366, Migne : Калист бил изпратен при Ἐλιςάβετ Κράλη γαμετὴν във Фер, съюз против турците, обаче се разболял и умрял νόσῳ καλεπῇ. Погребението му. Същевременно се водела война с българите за Месемврия и Анхиало : ἐν ᾧ δὲ χρόνῳ ταῦτα ἐτελεῖτο, императорът воювал с българите. Оттам императорът се върнал в Цариград и поставил за патриарх Филотей. Muralt, стр. 665, поставя повторното назначение на Филотей през януари 1361 г., Acta patr. (1361 г.) „януари, индикт 14”. Ала същият Muralt, стр. 674, цитира „Acta patr., I, стр. 484, № CXCV°, mardi 8 oct., ind. 3, 6873” Philothée monta pour la seconde fois sur le trône patriarcal; comp. № 5 et 6 de 6969?” Годината 6873 = 1 септември 1364 до 1 септември 1365, следователно войната с българите е била през 1364 г., преди възкачването на престола на Филотей на 8 октомври 1364 г. и същевременно със смъртта на Калист, която е станала според Мюлеровите Ann. venet., стр. 642, през 6872, 2 инд., а този 2 индикт = 1363/4 г. Muralt, стр. 665, поставя смъртта на Калист в 1360 г.! — Повторното възкачване на престола на Филотей : Acta patr., I, стр. 448, ἡμέρα τρίτη (вторник); 8 октомври 6873 = 1364 г. През същия месещ стр. 450, actio synodalis за покойния патриарх Калист. Philotheus patr. 1361, jan. 1, стр. 412, 1365 jan. 1, стр. 457. —

Cod. mon. Ivirru, Sathas, Bibl., I, стр. 283.]

 

27. През 1364 г. цариградският патриарх Филотей напомнил на българския цар за светостта на договорите. Miklosich et Müller, Acta patr., 1, стр. 453.

 

 

373

 

чени пред очите на самите турци във взаимни кървави крамоли, сами допринесли държавите им по-скоро да станат плячка на варварите. [28]

 

Цар Александър умрял вероятно през пролетта на 1365 г., [29] като оставил една разединена и разложена държава, чиито трима владетели били и последните християнски владетели в страната. В Търново царувал Иван Шишман III, под чиято власт била цяла Средна България с Дръстър (Силистра), Никопол, София и Диампол; на запад — със столица в Бдин и по долината на Тимок — управлявал „Іоаннъ Срацимиръ благовѣрний царь Болгаромъ”; [30] Добротич бил полусамостоен владетел на земите край черноморския бряг под върховната власт на Шишман. За тия три Българии разправя Йохан Шилтбергер от Мюнхен, който в 1396 г. попаднал като пленник у турците при Никопол и по-късно описал своите приключения. [31] „Първата България (Pulgrei), пише той, се намира на пътя от Маджарско към Железните врата; столицата ѝ се нарича Пуд (Бдин). Втората България е срещу Влашко; столицата ѝ се нарича Тернау (Търново). Третата България е там, гдето Дунав се излива в морето; столицата се нарича Калацерка” (крепостта Калиакра на носа под същото име).

 

Силният маджарски крал Людвик Анжуйски не закъснял да се възползува от това раздробление на българските земи. През лятото на 1365 г. той превзел Бдин, взел в плен цар Срацимир заедно със съпругата му, дъщеря на влашкия княз Александър, покатоличена от майка си Клара — ревностна католичка, и го държал четири години в почетен плен в замъка Хумник [32] в Хърватско. Седмиградският воевода Дионисий бил назначен в Бдин като „capitaneus civitatis et districtus Budiniensis regni nostri Bulgariae”. Кралят поискал от Рим 2000 монаси, за да въведе католицизма в завоюваната страна. Пристигнали обаче само осем францисканци, които с помощта на маджарските гарнизони в продължение на 50 дни уж покатоличили 200 000 души, смятани като една трета от цялото население. Тогава, предполага се, приели католичеството боляри и селяни, старци, младежи и моми, а също тъй и монаси и попове и особено богомилите, чийто брой в тия области бил много голям. [33]

 

 

28. Cantacuzenus, III, стр. 362 [и сл.]

 

29. Енгел смята, че е умрял към 1353 г., други — в 1356 г., а румънската хроника — в 1371 г.

 

30. Това четем върху монетите му, които са доста много. По-новата форма Страшимир не се среща в никой оригинален извор. — [Владетел на малък дял земя и при все това цар, imperator, срв. грузинските царе и пр.!]

 

31. Reisen des Joh. Schiltberger aus München in Europa, Asien und Afrika vom 1394 bis 1427. Herausg. von K. F. Neumann, München, 1857, стр. 93.

 

32. Сегашното Босильево при Чазма, а не Калник (Rački, Rad, II, стр. 132 бележката).

 

33. Срв. Engel, стр. 460—463. Дринов, Исторически преглед на българската църква, стр. 101 и сл. Fessler, Gesch. von Ungarn, 2 Ausg. von Ernst Klein, Leipzig, 1868, II, стр. 152. — [A. Huber, Ludwig I von Ungarn und die ungarischen Vasallenländer, Archiv für österreichische Geschichte, 66,1885, стр. 29 : Jo. de Kikellew, cap. 34, Лудвиг нахлул с големи сили в България, превзел град Видин, покорил царството, взел в плен неговия княз Strachmer, „който се наричал цар на българите”, държал го затворен в Gomnech, крепост в Загребската епархия. Suchenwirt в XVI хвалебна песен за граф Ulrich von Cilly, стр. 138—139, казва : „darnach der chunig sich verwang, in Pulgrey mit vil strenger wer, und ffürt ein übermächtig her, dem land zu schaden auf der vart. Do ritterlich gesturmet wart

 

 

374

 

За да спаси вътрешна България от една такава участ, цар Шишман замислил да изгони маджарите от Бдин. Тъй като сам не разполагал с достатъчно сили за такова дело, решил да се съюзи с турците, чийто владетел току-що бил пренесъл резиденцията си от Азия в Европа — от Бруса в Одрин. Обаче маджарите с помощта на влашкия войвода Владислав, шурей на Срацимир, отблъснали нападението на българи и турци (1366 г.).

 

 

Pudeyn di werd haubetstat in Pulgrey, do maniger mat Ward an lebenz chrefte. Vil werder ritterschefte der chunich pracht mit ern dar. . . Man tet den veinden schaden vil, mit Sturm, als ich vernomen hab, daz sich des chuniges sun ergab in Pulgrey und auch die stat”. — Изглежда следователно, че Suchenwirt предполага, какво Александър е още жив. Ludwig 26 арг. 1365 Salankemen, 30 mai ante civitatem nostram Bodoniensem in Buígaria. — Най-напред управлява превзетата страна воеводата Дионисий Седмиградски, грамота от лятото на 1366 г. : „capitaneus civitatis et districtus Bidiniensis regni nostri Bulgariae”, Скоро след това кралят образувал от Видинската област и някои староунгарски окръзид като Оршова, Себес и Темешвар, един банат България с управител Ladislas Sohn Philipus, а през февруари 1368 г. Benedict Sohn des Heem. — През 1366 г. генералът на миноритите пише за големи успехи, Bericht Ludvigs und Vicars von Bcsn., големи успехи в regio vicina, не е казано специално за България, страх да не се загуби много населената България. Урбан V на 13 юли 1368 г. пише за успеха на миноритите в България Расция, Босна и в Молдава и Влашко. — Поход срещу Ладислас влашки войвода Ник. Седмиградски, победил, но бил разбит в горите, ала от България нищо. Сора бан от Мачва минал с лодки, през дъжд от влашки стрели и превзел Зеврин. Този поход според Huber е станал през есента на 1368 г. (стр. 34). Ладислав е владял от 1365 г.; крал Лудвиг през януари е свикал за февруари войска в Темешвар срещу него, вече Александър с неплащането на трибут нарушил договора, синът Ладислав се възкачил на престола без позволението на краля, та походът бил насочен в България. Ладислав навярно се подчинил, през януари 1368 г. „dei et regie majestatis gracia woyevoda Transalpinus et baniis de Zevrino”, така и през ноември 1369 г., дето при това и „nec non dux de Fogaras”, наново следователно признал върховната унгарска власт, та получил Фогараш. Според грамотата той бил още католик. — През 1372 г. Vladislaus voiv. Transalpinus, banus de Zevrino et dux novae plantationis terrae Fugaras, подарил на рицаря Ladisl. fil. quond. Janus Meister de Dobka, nepos Mikad bani, на своя роднина, за заслуги във войната с турците и царя от Тугпа, имоти във Фогараш. Fejér, IX, 4, стр. 477. Röslerr стр. 300, идентифицира Лад. Добка с Лад. войвода! „Sie (Urk., стр. 37) bietet, indessen, obwohl sie bisher immer als ächt benutzt worden ist. Anlass zu manchen Bedenken”. Датирана in Argios in nostra residentia, стилизацията на цялата дата е чудна и в самата грамота има чудни неща. — През 1376 г. пак Jo. Treutul, унгарец, бан на Зеврин. Ала през 1377 г. Влашко не е под Унгария. — На 22 юни 1369 г. (Huber, стр. 38) крал Лудвиг надарил българския бан Бенедикт, син Павлов, син на Неет, и братята му за заслугите „in tuicione et defensione eiusdem regni nosri Bulgarie ac civitatis nostre Bydiniensis m eodem habite, non parcendo eorum rebus nec persone, diversis fortimis et inopinatis casibusse exponendo sudorososque labores et onera expensarumsupportando, non sineeorum sanguinis effusione graviumque et lethalium vulnerum supportatione”. Fejér, IX, 4, стр. 172 = X, 1, стр. 735. Все още „banus regni nostri Bulgarie”. Ала вече на 18 март 1370 г. Бенедикт „quondam banus Bodoniensis”, Cod. d. patrius, 5, стр. 155. — Jo. de Kikellew : (Strachmerum) in Budinum ad regendum ipsum regnum sub nomine et titulo suae maiestatis sub certis pactis et servitiis cum gaudio remisit. Sicut tandem etiam idem princeps fidelitatem et obedientiam repromissam suae maiestatis observant”. Обаче нищо не се казва за причините. — За превземането на Видин от унгарците още : Апостол, писан от Драган и Райко в Гласник, 44, стр. 286 : когато Вьгрїи взели Видин. — Pór Antal, Nagy Lajos, Budapest, 1892 (голяма книга над 600 стр.). — Ludovicus rex iuxta civitatem Воdonensem in Bulgaria literas expedit — 1356 (Huber, стр. 30, счита това за грешка, вм. 1365 г.), Fejér, X, 2, стр. 493.—1366 г., пак там, IX, 3, стр. 602 = Katona, 10, стр. 382. Францисканците покръщавали в Бдинско (?). — Синаксар от XIV в. в Гандската унив.

 

 

375

 

По онова време в Бдин е бил и императорът Иван Палеолог, който пътувал дълго по Европа, за да моли помощ и подкрепа срещу турците. Прсз пролетта на 1366 г. той направил посещение на крал Людвик в Буда, а отам заминал за Бдин, та през цяла България да се върне в Цариград. Цар Шишман обаче не му позволил да пътува през неговите владения.

 

При тогавашното положение на Византия незабавното завръщане на императора било необходимо. Ето защо императрицата се обърнала с молба за помощ към рицарския граф Амадей VI Савойски, племенник на императора. Амадей с дружина отбор италиански и френски рицари тръгнал по море от Венеция за Цариград и пътьом успял да изгони турците от Галиполи. По пътя от Цариград покрай българския бряг той завладял Созопол, Анхиало и Месемврия. Не можал да превземе само добре укрепения гр. Варна, около който рицарите стояли на лагер към края на октомври (1366 г.); с голяма мъка успели да завладеят само извънградската крепост Галата, а с конни патраули и с ненадейни нападения завзели Емон и Калиакра, градове на Добротич. [34] Българските гарнизони храбро се защищавали и отвели много франкски благородници в плен вътре в страната. През декември цариградският латински патриарх отишъл като Амадеев пратеник при цар Шишман в Търново. В същото време узнали, че императорът Йоан бил вече заминал от Видин вероятно по Дунава. Шишман бил принуден да отстъпи на императора Созопол, Месемврия и Анхиало, които от това време останали вече византийски. Патриархът след това се върнал, Амадей прекратил военните действия и тръгнал обратно. Към края на януари 1367 г. той бил посрещнат от император Йоан в Созопол. След взаимната размяна на пленниците Амадей заедно с императора се върнал в Цариград, тържествено посрещнат и угостен заедно с другарите му. На път от Цариград изгонил турците още от две крепости, близки до столицата, и в юни 1367 г. се върнал в Италия. [35]

 

 

библиотека, сръбска (?) редакция, сборник от жития на св. жени мъченици, писан по заповед на Иван Срацимир, цар български и гръцки, и царица Ана в 1360 (6868) г. в град Бдин. Мартинов в Archives de l’Or. lat., 2, стр. 389 сл. — Huber, стр. 39, твърди, че Лудвиg никога не е воювал с турците. — В грамотата на Владислав от 1372 г. „contra Thurcos infideles et imperatorum de Tyrna in Bulgaria”. — Thurócz ap. Schwandtner, I, стр. 196 (cap. 48), за baptizatio Sclavorum de Lipna през царуването на крал Лудвиг, получили глаголити, „sacerdotes catholici, secundum translationem Beati Hieronymi, doctoris sacrae matris ecclesiae, sacramenta ministrebant”. За това писмо на крал Лудвиг in Lippa в деня на св. Илия през 1366 г. у Катона, болярите и пр. в комитатите Кеве и Красов да поставят славянски или свешеници схизматици в определен ден пред унгарския comes Petra filia Heem. Върху това писмо вж. писмото на Енгел в Slowanka на Добровский, 2, стр. 168—169.]

 

34. [Добротица деспот. Computus Anthonii Barberii clerici 1366—1367, ed. F. Bollati di St. Pierre, Biblioteca storica ital., publ. della R. Deputazione di storia patria,V (VI?), Torino, 1900. Стр. 88 : 9 nov. „cuidem homini greco misso per Dominum ad Desbrodiczam despotum” 1 fl. Стр. 89 „cuidam Greco quiduabus vicibus scripsent in literis grecis quedam que Dominus mandavent Desbrodice despoto” l/2 flav. Стр. 94 n° 360 „nuncio misso per Dominum apud Calliatra versus Domburdiz” 10 perp. ani. Стр. 95 ,,cuidem scutiffero dicti Domburdiz”.]

 

35. Много ценни сведения за тази експедиция ни дава дневникът на счетоводителя Антоний Барбери (вж. Брун, Некоторыя историческия соображения по поводу названия

 

 

376

 

Маджарите не могли дълго да се задържат в Бдин, макар вниманието на Шишман да било временно насочено към Понтийската област. В 1367 г. маджарският съюзник Владислав преминал на страната на Шишман.

 

 

Добруджи, ЖМНПр, 1877, СХСIII, отд. 2). В един по-късен поетически разказ на френски (Mon. historiae patriae, Script., I, Turin, 1840, стр. 299) срещаме много подробности, чиято достоверност е съмнителна; тъй напр. в тази хроника се разправя между другото, какво Йоан Палеолог, пленен предателски от Шишман, бил освободен от Амадей. Крепостите при Цариград били Енакосия при Регион (Кючук Чекмедже, срв. Cantacuzenus, I, стр. 219) и Каловрия при Силиврия (срв. Heerstrasse, стр. 101). — [Откъслеци от дневника на „казначея” на тази експедиция на Ант. Барбери (Турин. арх.) у Datta, Spedizione in Oriente di Amadeo VI, 1826. Императрицата дала на Амадей (през септември 1366 г.) пари за кораби : „ad partes Bulgariae pro expeditione domini imp. Constantinopolitani, qui reverti non poterat propter impedimentum, quod sibi faciebat imp. Bulgariae”. По-нататък записал похарченото за пратениците, изпратени с галерата : „ad dominum imp. Constantinopolitanum versus Veddunum” — там се настанили унгарци. Шишман обаче в съюз с турците се опълчил срещу унгарците. Извадки от дневника на Барбери, според извлеченията на Desimoni. Пътуването на пратениците — буря — чакали в Giroul (ἱερὸν) — Румели кавак. Пътуване край брега. Mesembria по-рано още Lassilo. На 25 октомври били „apud Varnam”, оттам била изпратена войска в замъка „de l'emona” и тълмач (truchinando) и пратеници във Veddunum при царя. Под датата 24 декември са отбелязани парите, изпратени с гръцки писма „apud castrum Aquile” (няколко пъти, Aitos у Брун, не Lasillo — Achilo) „pro facto expeditionis d. Anthonini visconte de Mediolano, qui detinebatur ibidem”; също и парите за хората, изпратени във Видин и чакайки вече 22 дни при „Caliatrum”, ubi missi fuerunt pro adventu domini imp. Constantinopolitani”, той следователно е бил на път. В списъка на разходите са отбелязани и парите, предадени за път на d. Paul, цариградски патриарх (западен, пътувал заради унията). Паул бил изпратен с други (срв. Acta patr., № 234) от Амадей от Варна „versus imp. Burgarie” в „Trevo” (Търново), откъдето се върнал на 22 декември. В „Provat” пътувал заедно с него и патр. d. de Fromentes, там намерил двама савойски васали, „qui capti detinebantur per imp. Burgarie”, които били пленени „apud Galatas Varnam”. Връщане. На 26 декември Амадей бил вече в Месемврия, на 19 януари в Sisopuli; 23—27 станала конференция с цариградския император, той без съмнение е дошъл по Дунава. От Созопол на 17 февруари Амадей изпратил на българския цар писмото на Йоан V„pro facto expeditionis captivorum, quos de gentibus domini detinebant”. На 6 април Амадей бил в Lorfenal, откъдето изпратил човек по сухо в Цариград с писма, на 21 април бил в Пера. След това потеглил срещу турците, взел им замъците Eucacossia и Caloveyro (мисля, че това са Ἐννακόσια  и Καλοβρύη при Цариград, срв. Heerstrasse). — Hopf, стр. 158, казва, че през време на Амадеевата експедиция, следователно през 1366—1367 г., bailo Orio Malipiero имал заповед „mit dem Herrn v. Adrianopel Murad I zu verhandeln”, цитира Misti, 31, ст. 176 (и 32, стр. 99, ст. 242, 246). — J. Delaville le Roulx, La France en Orient en XIV s., Paris, 1886, Bibliothèque des écoles franç. d'Athènes et de Rome, 44. За Амадей стр. 141 сл. Приел кръста в Авиньон през 1363 г., ала оставил кипърския крал Петър да замине сам поради домашни размирици. Той бил cousin germain на император Йоан : Aymon, баща на Амедей, бил брат на императрица Ана, майка на Йоан Палеолог. Карл IV дал в Женева императорски викариат на Амедей VI над епископствата в Лион, Лозана, Женева, Аост, Иврея, Турин, Макон, Гренобъл и пр. и с него отишъл в Авиньон, гдето с Урбан V всичко било уговорено, Карл IV обещал подкрепа. Унгарският крал искал да замине по сухо, Амадей в архипелага. В началото на 1366 г. византийски пратеници заминали при папата, ала на 1 юли 1366 г. папата писал на унгарския крал да отложи похода си, докато Палеолог наистина не се откаже от схизмата, което нещо отлагал. Ала между това унгарците били вече напреднали, превзели Видин (цитира Иречек, Fessler и Szalay). Амадей заминал за Венеция (nota bene, съчинението на Datta). С него заминали савойци, 28 немци начело с Gal. Visconti (beaufrère на Амадей) и други наемници, англичани, французи и т. н. Изброяват се французките благородници. Стр. 145—146. Знаем имената на 89 рицари, ала това не е всичко. Побрали се в 15 галери, следователно били са около 1500—1800 души (стр. 148). В сре-

 

 

377

 

Войската, доведена от седмиградския воевода Ладислав в областта на Горна Яломица с цел да накаже влашкия княз, била изтребена в горите и блатата; от това време до 1376 г. Северинският Банат стоял под румънска

 

 

дата на май 1366 г. Амадей излязъл от отечеството си, на 27 май бил в Павия, на 11 юни 1366 г. във Венеция, гдето вече всичко било готово : 6 венециански галерии, 6 генуезки, 3 марсилски. Отплувал от S. Nicolo на 20 юни 1366 г., на 23 юни бил в Пола, на 1 юли в Рагуза, гдето му направили „accueil cordial (стр. 150), на 6-и минали край Корфу, на 17 юли край Модон, на 19 били в Корон, помирил Acciaiuoli, архиепископ на Патрас, с императрица Мария, които си оспорвали Морея, на 2 август бил в Негропонт. Там било решено нападението на Галиполи, което трябвало да извърши авангардната ескадра под командата на маршал Gaspard de Montmayer : на 17 август захванала обсадата, подробности не се знаят, на 23 август вече управител на цитаделата бил Aymon Michel, не е бил превзет без съпротива, il fallut saper les mures (стр. 151), entrer par brèche, англичанинът рицар Rich. Musard със савойското знаме se signala à Passaut, други паднали убити, погребани тържествено в Пера. За управител на града бил оставен Jacq. de Lucerne, гарнизонът се състоял повечето от немци, около 200, пехота, arbalétriers и archers. В началото на септември били в Цариград, гдето станало съвещание (стр. 152) : императорът бил задържан, както Delaville мисли, при неговия „second voyage” в Унгария, от страх пред турските пирати пътувал, казва, по сухо, през България, Sisman го затворил във Видин (позовава се на Datta). Императрицата молила за освобождението на императора. През септември били направени приготовленията. Императрицата дала 12 000 хиперпери и 2 галери, жителите на Пера — 2 галери, петата била въоръжена в Пера от Амадей. Амадей изпратил 1 генуезка галера под командата на seigneurs d'Urtières et de Fromentes да замине за Видин, ала бури я задържали в Босфора в пристанището de Girol (според Berger de Xivry това е Hiéron) и я принудили да се върне в Цариград. През октомври отплувал Амадей, на 17 октомври бил в Созопол, превзел го, след това и Mauchopoli (probablement Macropolis, стр. 153, № 4), ville et port de Scafida; бой за Месемврия — c два корпуса, третия по море под командага на владетеля на Лесбос, оставен гарнизон под командата на Berlion de Forax и Guillaume de Chalamont, на 22 октомври Pierre Vibedi бил оставен за командант на Axillo, Ant. de Champangne, bâtard de Savoie, за командант на Лемона, контрибуцията в Axillo е била 2724 хиперпери, най-голямата контрибуция, Лемона заплатила 500 хиперпери. — След това бил нападнат Colocastro, обаче безуспешно, паднали убити 3 chevaliers и 10 écuyers, за отмъщение бил превзет от Амадей, клане, оставен бил византийски гарнизон. На 25 октомври били пред Варна, обсада, примирие : варненци ще ги снабдяват с храна и ще изпратят 12 пратеници при царя pour l'engager à traiter avec le compte. Sisman преговарял. Да посрещне императора бил изпратен пратеник в Калиакра, напразно чакал един месец. На 29 октомври пратениците заминали от Варна, те били (стр. 155) цариградският католишки патриарх, le seigneur de Fromentes, Adalbert de Bohême, Quoit de Fernay, Gabriel Biblia, и пристигнали в „Trevo” да преговарят върху следните точки : 1) освобождаване на императора, 2) предаване на пленниците в България, 3) връщане на заетите градове от Амадей. На 21 декември Палеолог бил свободен. И втората точка била одобрена (стр. 155), но при условие да се даде откуп за пленниците : били пленени Antonio Visconti de Aquila, Guy de Pontarlier, maréchal de Bourgogne, Bandiguerre, Poypi, пленени при Варна и отведени в Provat. Месемврия била отстъпена на Амадей. На 21 декември била вдигната обсадата на Варна, на 26 декември Амадей бил в Месемврия, гдето чакал императора и заедно заминали за Созопол, тук останали от 9 януари до 20 март (стр. 156); на 9 март Месемврия била предадена на император Йоан за 15 000 флорина (той изплатил само 11 028 хиперпери), на 6 април Амадей бил в Lorfenal в Босфора. На 14 май били превзет и (стр. 157) Euecacassia и Coloveyro (Delaville не могъл да установи кои са тези градове), турците храбро се защищавали. С това свършил след една година engagement на войската. На 4 юни 1367 г. Амадей напуснал Цариград и на 31 юли бил вече във Венеция.]

 

 

378

 

власт. [36] В Северин цариградският патриарх основал нова епископия, за митрополит на която бил изпратен Антим (1370 г.); на Антимовия брат Йоакинт бил възложен митрополитският сан в епископsтвото Угровлахия

 

 

36. Rösler, Rom. Stud., стр. 300—301. — [Вж статиите и съчиненията на Huber за Людовик I Унгарски. — Вж. по-горе Кидоновата грамота. — За събитията през 1366 г., за Людовик, Палеолог и Амадей ще се намери сигурно нешо във венецианските и папските архиви. — Hopf, Ersch u. Gruber 86, 15 А : „nahm 1365 (nota 41 dazu : Lettere secrete, fol. 155 v) der treulose Bulg. kg. Šišman den ungl. Johannes V gefangen etc. — Ludwig von Thallóczy, Nagy Lájos és а bulgár bánság, Századok, 1900 Sept., стр. 577—615. Грамоти (14) от Унгарския нар. музей от 1368—1374. — Срв. Летопис Матице Српске, 1900, IV = 204, стр. 372. — Срв. Thalloczy в Történelmi Tár, 1898, стр. 357—367. — Zanton (Pilio — Szántó) 26 III 1368 r. Ludovicus rex Benedicto bano Bulgarie. Изпраща ad Layk voyvodam Transalpinum domini mag. Nic. f. Gregorii militem nostrum, чрез него иска да каже на войводата какво иска да му съобщи. Исканата войска още не изпраща. — Lygeth 17 julii 1368. Log. eidem. Nicolaus f. Gregorii съобщил, че Layk войвода ще изпрати „victualia sufficientia in Bodonium”. Кралят с войската е готов. Нека съобщи подробности.— „Badinii” 17 oct. 1368. „Magister Petrus” fratri suo „Benedicto capitaneo Bodoniensi et Bulgarie” : „super facto castri Feyerwar” (Белоградчик). Magistri Nicolaus et Stephanus f. Stephani bani не могли да предадат, техният castellanus „in dicto castro” „nullatenus amplius ipsum castrum conservare poterrat, eo quod nulla penitus victualia castro in eodem habebantur”, страх крепостта да не падне „ad manus infedelium regie Maiestatis”; изпратил magistris 60 armatos cum pharatrariis. Te „castellarum vestrum” „Nicolaum f. Gubul, Thomam f. Dionysii et fratres eorumdem, cum ceteris vestris familiaribus per nos ad custodiam dicti castri dispositis seu deputatis, in id castmm conduxerunt”. „Adversarii” = infideles domini nostri regis „universas vias castri predicti indaginibus, fossatis et ceteris artificiis reduserant”, затова не може да изпрати „super currus victualia”, a само farina върху 22 коня; също така нека „omnes pinguiores equos oneratos in ipso castro, si indigerent, reservarent ad comedendum”. Ще извади срещу неприятеля feria quinta proxime ventura in campum; „fere omnes regnicole, videlicet homines populares istius regni ad homines principis Tarnoviensis sunt conversi et eisdem associati, dicitur enim quod pretactus princeps Tarnoviensis septem suos barones сит septem banderiis ad partes istas transmisisset”. Нека Ladislaus voyv. Transalpinus да изпрати на помощ 3—4 sua banderia, от повече няма да има нужда. „In prelio autem die hesterna sub castro predicto commisso quidem ex vestris familiaribus sunt vulnerati, et equi interfecti existunt et sauciati”. — Themuswar, 11 nov. 1368. Lod. rex Ben. bano regni nostri Bulgarie. Да дойде при краля заедно с войска. За охрана на civ. Bidiniensis да задържи само малко войници. — Damas (Dömös) 29 aug. 1369. Log. rex mag. Petro filio Heem, bano Bulgarie. „Quod nos imperatorem de Bodino aub fideiussione Layk voyvôde et Dobratich (kitörölve Dragych) liberum commisimus et suam terram eidem reddere assumpsimus, ita tamen, quod duas filias suas idem imperator nobis in obsides huc transmittet.” In auditorium, subsidium на Петър се споменава един Benedictus banus et Nic. de Gara de Machoro banus. Писмото носи mag. Bernabor cap. balistariorum nostrorum in Bodinio existentium. — Visegrad, 19 sept. 1369. Lod. rex Benedicto bano Bulgarie. Stephanus archiepisc. Colocensis иде при него, ще му съобщи всичко „in facto resignationis civitatis Bydiniensis et eius districtus”, поверително писмо. — № 8 (1369). „Universitas Kenezyorum et aliorum Olachorum de districtu Sebes” до бан Бенедикт за опрощаване на вложените 300 fl., pauperitas, походи с краля за regnum Bulgarie, след това поход за Budinium c Дионисий, трансилвански воевода, и с брат му бан Емерих. Дионисий довел със себе си „imperatorem Grecorum”, от оказаното му от краля hospitalitas като на крал. След това същата зима дошъл кралят „cum eodem caesare”, hospitalitas, разноските. Походът на краля срещу Transalpinos „in montibus Alpium”, държали около 200 души до зимата, с 500 души чакали завръщането на краля в Mihald. Опустошенията на кралските войски, запалили hortos, curias, отнесли fenum, pecora умират. — Damas, 22 mai 1372. Кралят до Бенедикт. corrr. Temesiensi, да почака с постройката на castri nostri novi in Orsua. В Тренчина ще има colloquium cum imperatore. — 1371—1372. Списък на работниците при castrum Vrsue. И един mag. Petrus de Machedonia. — Debrechen 8 mai (1372). Lod.

 

 

379

 

rex magistris Nic. et Petro ac nobili domini consorti mag. Benedicti f. Pauli f. Heem. Kalmon nuncius domini Stracimerii imperatoris de Budinio до Ludv. от Laur. f. Laur. f. Joh. de Makofalna letaliter vulneratus; да затвори Larv. и да се грижи за пратеника. — Никодим Угровлашки. Основаването на малките манастири Вратна, 6 часа западно от Неготин, и на Манастирица, 2 часа южно от Кладово, тамошното население (полурумънско) приписва на някой си св. Никодим. Миличевић, стр. 957. — V. ехе. Hâjdeu; грамотата от 1391 г. на Стефан деспот. Има и румънска лег. — Travels of Macarius. Вж. Ягичовия Archv, 1887 (Руварац)!, I, стр. 365 сл. — Acta patr., I, стр. 383. През 1359 г. митр. Βιτζίνης Hyakinth бил назначен от събора за митрополит на цяла Угровлахия, също и писмото на Александър, μεγα βοϊβόδα καὶ αὐϑέντα πάσης Οὐγγροβλαχίας. — In Zolio (Alt-Sohl) 6 juli 1374. Lodovicus rex mag. Benedicto f. Pauli f. Heem condam, bano, comiti Temesiens. „De terra Transalpina а Laykone voyvoda fugientes ad nos venerunt quidam Volachi, videlicet Stoykan f. Dragomerii filii Voyna de Laysta, Danchul germanus condam comitis Neeg, Woyk filius Raduzlu et Selibor familiaris specialis Laykonis voyvode et sunt modo hic in Zolio, quos adhuc ad conspectum nostrum venire non permissimus”. Нека да дойде бърже при краля, нека да информира какво да каже на тези власи, дали кралят трябва да ги „retinere”, aut quid eis dare debeamus. „Nam multi rumores ex parte Laykonis voyvode et Turkorum, quos dicunt esse confederatos, nobis proferuntur. Assertur etiam quod Layk voyvoda esset in Nykapol constitutus”. Thallóczy, Századok, 1900, sept., стр. 577— 615. — Diss. Dobrescu (MS, 1904). Угровлахия, казва, е византийски църковен израз (и досега : Archiepiscop şi mitropolit Ungrovlachiei). Воеводата Александър сам искал. ἀρχιερέα, през май 1359 г. митрополит на Βιτζίνης Йоакинт бил назначен митрополит (пръв) на цяла Угровлахия с условие главно да остане под Цариградската патриаршия. По-рано е бил под Видин или под търновската църква. Митрополити : около 1359— 1370 г. Йоакинт, около 1372/3—1381 г. Харитон, 1381—1394 г. Антим (Северин), в края на столетието Макарий;? Тимотей, Харитон и Антим по-често се споменават в цариградските събори, били са гърци; по-късно туземци? През 1401 г. се среща ненаименуван митрополит на Угровлахия, ἔξαρχος Οὐγγρίας καὶ Πλαγηνῶν, по-късно само ἔξαρχος Πλαγηῶν, ексархь запланиньскый, рум. exarh Plaiurilor (Onciul обяснява : Amlaša Fogarei). — През 1370 г. Даниил Критопул, като монах. Антим, дотогава Видински (?) дикайофилакс, се явява в Цариград ката пратеник на угровлашкия митрополит, страната много се разширила (с придобивката на Северин), бил назначен не като наследник (приемник) на болния и стария Йоакинт, пак митрополит на Угровлахия, ала μέρος или наполовината (по-късно Οὐγγρ. τῆς κατὰ Σεβερῖνου). Съперничеството на Цариград, да не би църквата да се засили като българската и сръбската. Антим от 1370—1381, от 1381—1389 никой, от 1389 — може би след 1400 г. Атанас. След това пак няма никой и тепърва в края на XV в. се вестява епископ в Римник. — Helena figliuola Vlaika, Principe de Vlachia, жена на цар Урош. Orbini, стр. 267, 269. — Цар Урош, „Анна царица го”. Поменици, изд. Новаковић, стр. 29. — Thallóczy (Századok, 1900 sept.). Bulgaria c Bodon. Най-напред като capitaneus на града се явява Dionys Laczkfi, след това Ladislaus Koragyi (под него са били също Temesvar, Mihald, Orsova). По-после през 1368 г. и сл. като Bane Bulgaricus виждаме братята Peter Himfi и Бенедикт, които и двамата са притежавали големи имения в комитата Krassó и Temes. Гарнизони във Видин, Lagany и Fejervár (Белоградчик). Съсед Vladislaus, Vlad, Lajk, воев. на Угровлахия. Неговата доведена сестра, дъщеря на Александър и на мащеха му Clara — името ѝ не се знае — била жена на цар Срацимир. Позивът на крал Лудвиг на 5 януари 1365 г. срещу Владислав и неговия titulum fictum („dei gratia”). Обаче нападението било насочено не срещу Владислав, ами срещу Срацимир. За да осигури Widdin, договор с Владислав, дал му Малка Влахия (Северин) и „die Knezen von Fogaras” (като Dux). Българският банат бил зависим от влашкото съседство. Окупацията на Видин могла да успее само с подкрепата на една унгарска партия. През 1368 г. настъпва обтегнатост между бановете и Владислав. Кралят изпраща другаря от Heves, mag. Nic. f. Gregor Domoszlai при Владислав; приятел от детинство на краля. Бановете на северинската граница. Оплаквания, че Владислав агитира пред българите за Срацимир. Кралят получава от Nicolaus друго известие. Тогава кралят се опълчва срещу Владислав. Револю-

 

 

380

 

(Влашко), [37] основано едва в 1359 г. Евтимий, търновският патриарх, бил в приятелски връзки с първите румънски духовни владици; за жалост още не са издадени посланията му до Антим Северински и до прочутия монах Никодим. [38] Във Влашко, гдето едва тогава почнал да се оформява един държавен строй в средновековен дух, официален държавен и църковен език не е бил румънският, а славянският; църковните книги са се получавали вероятно от България. [39]

 

В 1369 г. Шишман и Владислав изгонили маджарите от Бдин. Бдинци на 12 февруари взели в плен петима францисканци, които не успели да избягат, и след като ги подложили на мъчения, ги избили. Срацимир отново се върнал в града, но изглежда, че отначало ще да е бил под върховната власт на маджарите. [40]

 

Между това положението на Шишман поради сключения от него в 1366 г. съюз с турците и поради отстъпките, направени на гърците с трите крайморски града, се влошило още повече. Оттогава той станал турски васал и като залог за вярност даже трябвало да даде на Мурад сестра си. За нея четем в често споменавания поменик : [41] „На кира Тамара, дъщеря

 

 

ция при Видин. В Белоградчик гарнизонът на синовете на бан Stephan Laczkfi de Kerekegyháza, Nicolaus седмиградски воевода, и Stephan, другар на Szekler, техният кастелан е вътре. Обсада, глад. Петър подканя Бенедикт да превземе крепостта, изпраща между това там Nic. de Gubul c 60 души и стрелци с лъкове. Народът държи за владетеля от Търново, на път са 7 боляри. След това бил изпратен от краля във Видин comes Nic. Domoslai; вярна партия, начело на която са дубровн. съдии Петър u Андрей, не знаят какво да предприемат, молили скоро да дойде банът. — Септември 1368 г. самият крал заминава с Хеем, на 13 октомври са в Кеве. На 25 октомври или 1 ноември са в Зокол в България (Századok, 1869, стр. 128). Войски от Седмиградско, Мачва, Темес. Мисли, че кралят е потеглил през Алексинац. На 12 ноември кралят е „in regno Bulgarie penes Danubium ех opposito castri Zevrin”. Грамотата Sztaray, I, № CCVIII. Ha 11 ноември 1368 г. позив към двамата Himfi да осигурят Bodon. Вероятно българите са го били напуснали. Хрониката nota bene. — Грамотата на Владислав от 25 ноември 1369 г. към Argyas, Zimmermann, II, стр. 334. — Към края на 1368 г. има гарнизон в Bodon, Lagany, Белоградчик. — Владислав и Шишман са превзели Видин; мъченици от Ордена на св. Франциск, Starine, 22, стр. 9—12. Потеглили за Wadding на 12 февруари 1369 г. — Поражението на седмиградци, потеглили срещу Владислав, е станало преди 7 юни 1369 г. Грамотата от 13 ноември 1369 г. Манастирът Tolmácz е crematum от войводата Лаик. Zimmermann, II, стр. 333, нахлуване в Седмиградско. Nic. Garai превзел Северин. — Bodon е наново в ръцете на Himfi. През лятото на 1369 г. преговори, Срацимир е наново възстановен на престола. Гаранцията на Владислав и Добротич. В края на август 1369 г. архиепископът Kalocza Stephanus de Insulis довел dux Срацимир през Северин във Видин. Хората на Himfi се колебаели. — Orsova била укрепена като противовес срещу Северин.]

 

37. Голубинский, стр. 350 и сл.

 

38. По настояване на Никодим воеводата Владислав основал Водицкия манастир при Мегадия. Водица и съседната Тисмена са най-старите манастири във Влашко.

 

39. Вж. най-старите грамоти на влашките князе, дадени у Венелин, Влахо-болг. грамоты, СПб, 1840, стр. 5 и сл.

 

40. От папското послание до влашката воеводка Клара (Theiner, Mon. Hung., II, стр. 95, 98), личи, че една от дъщерите ѝ, Срацимировата съпруга, „imperatrix Bulgariae”, в 1370 г. все още била католичка; втората „Ancha regina Servie” била жена на последния Неманич — цар Урош (Српски поменици, изд. Новаковић, стр. 29).

 

41. Раковски, Асен, стр. 52. Също и Халкокондил (Stritter, II, стр. 884) споменава за този брак.

 

 

381

 

на великия цар Иван Александър, великата госпожа, която бе предадена на Амир Амурат за благото на българския народ и която, бидейки негова съпруга, запази християнската си вяра и спаси народа си, която преживя добре и благочестиво и която умря в мир — вечна ѝ памят!” Споменът за нея и до днес е запазен в българската народна песен:

Цар Мурад Мари думаше:

Маро-льо, бяла българко! ...

 

В тая песен се разправя, че „бялата българка” Мара си измолила от Мурад черквата „Св. София” и Галата в Цариград, Узун чаршия в Одрин„ белите градове край морето и замъците по течението на Дунава. Мурад обаче вместо „Св. София” ѝ предлагал една джамия, пълна със сребърни кандила. Но тя не пожелала джамията и пак почнала да моли с думите : „Скъпа ми е мойта вяра; не мога аз бяла кадъна да стана.” [42]

 

Въпреки всички договори турците продължили завоеванията си от Одрин по всички посоки. Между 1365—1370 г. те покорили цяла Тракия. Сам Мурад тръгнал към бреговете на Пон и превзел от българите Айтос, Карнобат, Созопол, а малко по-късно Виза и Кърк-клисе (Лозенград). Друга войска под началството на Тимурташ превзела Диампол; трета, под Лалашихин след мъчна борба в планините — Самоков и Ихтиман. Много непристъпни градове били взети с изгодни капитулации, а жителите за награда получавали облагите и задълженията на „войниците.” [43].

 

Още по-плачевно станало положението на Византия. Там едни виждали спасението в тясна връзка със славяните, други — в църковна уния със Запад. [44] Наред с тези две партии имало и много туркофили и явни изменници на отечеството. Йоан V Палеолог се ползувал от съветите на всички партии. В 1368 г. от Вълкашиновия брат Углеша, сръбски деспот, било снето църковното отлъчване, което от времената на Душан тежало върху всички сръбски области. [4545] След това императорът предприел второ пътуване на Запад, посетил Италия и Франция, но получил само празни обещания, макар и да се присъединил към унията на 18 ок-

 

 

42. Кадъна — туркиня, турска жена.

 

43. Според турски извори, Zinkeisen, I, стр. 226 и сл. — [Esclaves de la Bulgarie. N. Iorga Notes et extraits pour servir à l’histoire des croisades au XV siècle, Revue de l'Orient,. IV, 1896,1, стр. 25 сл. Ех libris Pere : Стр. 71. 17 oct. 1391 „Sclave due de progenia Burgarorum, que fugierunt а Turchis et que incarcerate fuerunt pro domino potestate in carcere communis, quas nutrivimus in carcere de pecunia communis — perperi VI, d. XIII, quarum una ex predictis est penes Andream de Monecia et alia propter senectutem eius demissa est in sua libertate.” Стр. 76. 9 dec. 1391 „Pro quadam Burgara, carcerata pro Turchis”. — Cometes de Famagusta : Стр. 108. 1442 „Blaxio de Burgaro”. Nota 4 : В Кипър имало голям брой роби българи, купени от турците. Une troupe de ces esclaves помагали на генуезците срещу крал Петър II през 1373 г., след това останали под краля, били из бити при St. Hilarion от prince d'Antioche, предводители Koromilas и Gonnari. Цитира Mas Latrie, II, стр. 475. — Bustron. Strambaldi, Macheras. — За мене е съмнително! — Стр. 111. 1442 „Johannes Burgarus, stipendiarius communis Janue in Famagusta”.]

 

44. Напр. оратора Дим. Кидоний (около 1369 г.) : „Смешен е всеки съюз със сърби, ненадежден е с българи.” По-подробно за това вж. Григорович, О Сербии..

 

45. Грамотите в Acta patr. и Sitzber. d. W. Ak., IX, стр. 403.

 

 

382

 

томври 1369 г. Свръх всичко това и паричните му средства тъй се изтощили, че той бил задържан във Венеция от кредиторите си и освободен едва след като изплатил всичките си дългове. По-старият му син, властолюбивият Андроник, който управлявал държавата в негово отсъствие, почнал да прави някакви подозрителни приготовления в Пера, поради което императорът след връщането си назначил за наследник втория си син Мануил, наместник на Солун. [46]

 

Най-после крал Вълкашин, деспотът Углеша и много сръбски боляри се вдигнали, та начело на 60 000-на отбор войска да изгонят турците от Европа. Тъй като султан Мурад тогава бил зает в Азия, те дошли почти до Одрин. Лалашахин, който бил там със слаб отряд, изпратил Хаджи Илбеки с 4000 души да разузнае неприятелската войска. Сърбите, разположени на лагер при Черномен (по турски с. Чирмен), пред моста на Марица, безгрижно пирували, напълно уверени в превъзходството си. В тъмна нощ Хаджи Илбеки ненадейно ги нападнал, макар войската му да била 15 пъти по-слаба. От всички страни турците се хвърлили в лагера. Настъпило страшно безредие и ужасно кръвопролитие, в което изчезнали братята на Вълкашин, Углеша и Гойко, а с тях заедно и много боляри. Мнозина намерили смъртта си във вълните на Марица. Когато на 26 септември 1371 г. [47] слънцето изгряло над кървавото поле на битката, гордата сръбска войска била унищожена; малцина от бойците видели пак отечеството си. Хаджи Илбеки, ликуващ и с богата плячка, се върнал в Одрин, но завистливият беглербег Лалашахин побързал да се отърве от победителя, като го отровил. И досега още това поле се нарича „Сърб синдюги”, т. е. гибел на сърбите. Още в XVII в. се е виждал каменният паметник върху гроба на деспот Углеша. [48]

 

Турците веднага нахлули в Македония. Най-много си изпатила областта на Углеша. Ужасът на тамкашните опустошения е описан от един очевидец — побелелия монах Исай (в Серес). Като птици небесни „измаелитите” се пръснали по цялата страна и без спир избивали и отвличали в плен населението. Глад, неизбежен при всяко опустошение на една страна, изтребвал останалите жители. Глутници вълци, верни спътници nа всяка голяма война, разкъсвали и денем, и нощем останалите без покрив бежанци. „В страната не останал вече ни добитък, не останали ни хора, ни храни. Нямало между народа ни княз, ни вожд, въобще нямало никакъв спасител или избавител; всичко се изпокрило пред страха от из-

 

 

46. Hopf, стр. 21. Zinkeisen, I, стр. 235.

 

47. Точните указания, които ни дават сръбските хроники, не оставят място за никакви съмнения относно времето.

 

48. Сръбският патриарх Паисий (1614—1646) разказва, че гробът на Углеша се намира при Харманли, а чудотворните му останки са пренесени в един манастир близо до Серес (Гласник, 22, стр. 226). Един от приемниците на Паисий, Арсений Черноевич, видял сам гроба на Углеша в 1683 г. около Узунджово при Марица (Дневник на пътуването му за Ерусалим, Гласник, 33, стр. 187). Най-важното известие за битката ни дава монахът Йсай (Miklosich, Chrestomathia palaeoslov., стр. 72—76); срв. сръбските хроники у Šafařik, Pam., стр. 54, 61, 72; Chalkocondyhs (Stritter, II, стр. 337); турски известия у Zinkeisen, I, стр. 224 (погрешно 1363 г.).

 

 

383

 

маелитите и даже храбрите юнашки сърца се превърнали в слаби женски сърца. Останалите по чудо живи с право завиждали тогава на умрелите.”

 

Великият везир Хайредин и Евренос бег заели Кавала, Драма, Серес, Зихна, Вeрея (Караферия) и Кукуш; войските им стигали дори до границите на Албания и Сърбия. Сръбските владетели на Горна Македония били принудени да се покорят на турците и да им обещаят военна помощ и против верующи, и против неверници. [49] За двама от тях, често възпяваните сръбски князе Марко и Константин, заслужава да се поговори по-подробно.

 

Крал Марко, син на Вълкашин, имал за столица гр. Прилеп. Замъкът му бил построен на една стръмна скала с два върха, която стърчи на височина 300 фута, на четвърт час на запад от сегашния гр. Прилеп; и сега още там се виждат развалини, които народът нарича „Маркови кули”. Под южния склон на скалата, върху която бил построен замъкът, бил разположен старият гр. Прилеп, сега (1878 г.) село със 150 къщи и с 6—7 черкви, наречено Варош. На една от стените в черквата „Св. Михаил” има образ на крал Марко с корона и със скиптър. Срещат се и монети с надпис : „в Христа бога благоверни крал Марко”. [50] При „Маркова река”, която недалеч от Скопие се влива във Вардар, до селото Сушица се намира често възпяваният „Крали Марков манастир” „Св. Димитрий”. [51] Марковата държава се простирала от Шар до границите на Тесалия.

 

Личността на Марко, любимеца на народните предания, е малко изяснена исторически. Най-добре са познати неговите спорове за владението на Костур. Марко живял отначало с Теодора, жена на някой си Гъргур; по-късно се оженил за Елена, дъщеря на княз Радослав Хлапен Верейски, като се задължил да предаде на тъста си своята любовница. Елена обаче се държала толкова неприлично, та Марко решил да я изгони. Тя отишла в Костур и предала града на Балша II (1380 г.), който успял да разшири територията си от Шкодра и Зета до Драч, Валона и Канина, но поискала от него да изгони жена си, дъщерята на бератския деспот, и да се ожени за нея. Напразно се мъчил Марко с помощта на турците да превземе отново Костур. Елена и при Балша се държала толкова зле, че и той се принудил след няколко месеца да я изпрати на заточение, а след това

 

 

49. Папа Григорий XI пише на крал Лудвиг Унгарски на 14 май 1372 г., че турците превзели „nonnullas partes Grecie, subactis quibusdam magnatibus Rascie, tum in eis dominantibus” (Theiner, Mon. Hung, II, стр. 115), което известие трябва да отнесем за Македония. Цинкайзен (I, стр. 229) въз основа на турски извори смята, че Серес е превзет около 1373 г., Константин е подчинен в 1371 г., а Драгаш и Богдан — в 1374 г. Турското нападение в съюз с Шишман на влашкия воевода Владислав, за което се говори в грамотата от 1372 г. (Fejér, IX, 4, стр. 477), се отнася вероятно към събитията в 1366 г. (Срв. статията за Вълкашин в Časopis ceh. musea, 1886.]

 

50. Šafařik в Гласник, VII, стр. 217; срв. пак там, VI, стр. 186. Седем монети, описани у Ljubić, Opis jugoslav. novaca, стр. 157.

 

51. Според сръбските хроники (Šafařik, Památ., стр. 61) този манастир е основан от Вълкашиновите синове. Срв. моята статия Bibliographie bulgare, № 361; „игуменямъ крали Марковаго монастыря, иже во Скопье у Марка рѣка, храмъ св. великомученика Димитрія”. [Срећковић в Гласник, 46, стр. 224; Ястребов в Гласник, 57, стр. 50 сл.]

 

 

384

 

и да я изгони. [52] Друго едно известие в записките на албанския деспот Йоан Мусаки разправя, че Андрей II Мусаки, владетел на Берат, на областта Корча и на равнината Мусаки, излязъл с двамата си зетьове Балша II и Ропа Охридски срещу Марко и му отнел Костур, който уж от старо време принадлежал на Мусаки. [53] Напълно достоверно е това, че на 18 декември 1380 г. в Янина пристигнали от Кастория двама пратеници, за да предадат на деспот Тома, доведения брат на Елена, а значи баджанак на Марко, крепостта Сервия; деспотът обаче ги затворил в тъмница, за да ги накара да му дадат пари. [54] За издирване на историческите основания, върху които са създадени народните предания, голям интерес би представлявала една народна песен, която и сега се пее в Прилеп и в която се разказва как Елена Марковица обичала красивия Дука и как ревнивият Марко, като узнал за тая връзка от песента на две момичета, които белели платно на „Дъбов кладенец”, наказал невярната си съпруга с живо изгаряне. [55]

 

Марко станал южнославянски национален герий κατ’ἐξοχήν. Хиляди песни и приказки увековечават паметта му у сърби, българи, хървати, дори и у неславянските албанци; от Истрия до Цариград, от Янина до Варна едва ли ще се намери даже един човек, комуто да не е познато името на Марко. Навсякъде се сочат следите от исполинската му сила. Мрачни долове са разсечени от сабята му, големите хълмове са неговите шатри, канари и скали хвъргал той като играчки от високите планини; навсякъде се сочат следи от копитата на коня му Шарко, на бани, пещери и крепости на Марко. Над портата Стамбул капия във Видин се виждат зъбите на Марко, в балканския проход при Шипка и при Траяновите врата — Марковите кули, в Пловдив гробната могила на Марко, а при Валона — на далечното албанско крайбрежие — Марковата клисура. Името на безсмъртния герой преследва пътешественика по Балканския полуостров на всяка крачка. Но най-жив е споменът за него в неговата държава — в Западна Македония. Там обаче обикновено добавят, че Марко бил притеснител (зулумджия). [56]

 

Неразделно е свързан с името на Марко и неговият другар Константин. Историческият Константин бил владетел на Северна Македо-

 

 

52. Hahn, Reise durch die Geb. des Drin. стр. 316. За Марковата женитба : „Писа се сія книга у Порѣчи у селѣ зовомъ Калугерецъ, въ дни благовѣрнаго краля Марка, іегда отдаде Θодору Гргурову жену Хлапену и узе жену свою прьвовѣнчану Ѥлену Хлапенову дьщере”, Cod. serb. saec. XIV. А. Попов. Описание рукописей библ. купца Хлудова, Москва, 1872, стр. 347. [За Елена вж. Орбини.]

 

53. Макушев, Славяне в Албании, стр. 52. Срв. Rad, V, стр. 174.

 

54. Hopf, 86, стр. 39. Янинска гръцка хроника, Гласник, XIV, стр. 258. Майката на Тома след смъртта на Прелюб се омъжила за Хлапен.

 

55. Миладинови, стр. 254.

 

56. Григорович, Очерк путеш., стр. 165. [Крал Марко. В сръбските планини при Майданпек — Маркова кръчма. Маркови казанкьеве в Доспад. Маркови кули в Ковчаза в Одринско. Ljubić : Монетите на Марко, стр. 432. Произходът на песните за Марко в Македония : Jagić, Archiv, IV, стр. 240—242; Халанский, О слав. народной поэзии, Рус. фил. вест., 1882; о серб. песнях Косовского цикла, пак там, 1884. — Дринов в Период. списание, 19—20, стр. 134 и сл., за дебърското наречие, стр. 48.]

 

 

385

 

ния. Там именно след смъртта на севастократор Деян управлявала неговата вдовица — царица Евдокия, може би сестра на Душан, с тримата си синове : деспота Иван Драгаш, „господин” Константин и воеводата Димитрий. Границите на княжеството били : на север Църна гора, Руен и Власинските планини, на изток Струма, на юг Беласица, на запад Бабуна. Княжеството включвало долното течение на р. Черна. Главни градове били : Жеглигово (при Куманово), Велбъжд, Кратово, Щип, Струмица и Петрич. Много златни и сребърни рудници по тия места давали на братята големи парични средства, с които поддържали силна войска. Много дворяни, главно сърби, влизали в състава на бляскавата им свита. Управлението на страната било уредено по сръбски образец. Братята плащали данък на турците и помагали лично във време на война начело на отбрана конница. [57] След смъртта на Драгаш в 1379 г. [58] Константин взел в свои ръце цялата власт и царувал още 15 години. Загинал той заедно с Марко, но споменът за него още дълго време бил жив в областта му, която даже дори около 1500 г. се наричала все още просто Константинова земя. [59] Гр. Велбъжд по негово име бил преименуван Кюстендил; в 1530 г. в дневника на Курипешич той се нарича Constanica Banja, т. е. Константинова баня, [60] поради топлите извори; в сръбските източници от XV и XVI в. се нарича още Беобушка баня.

 

Богдан, владетел в Южна Македония, се задържал да служи под знамето на Мурад. На изток от него Алексей Асан, погърчен потомък на цар Иван Асен III, вече 17 години владеел крайморския град Христополис (сега Кавала) и остров Тасос; той превзел от турците няколко крепости, след което добил право на венециански гражданин. [61]

 

Византийците дори след страшното сръбско поражение пак не поумнели. Семейните крамоли между Палеолозите отнели на слабата държава и последните жизнени сили. Лишеният от право на престолонаследие Андроник се съюзил със Сауджи, Мурадов син, който също тъй нетърпеливо се стремял към власт. И двамата синове въстанали против бащите си, но изгубили борбата. Сауджи пред очите на самия си баща бил ослепен и обезглавен, а Андроник по заповед на император Йоан бил ослепен с врял оцет и изпратен на заточение. [62]

 

 

57. За тази фамилия срв. старосръбския речник на Даничич (под думите Деян, Евдокия, Константин), грамотите в Гласник, 24, стр. 249 и у Miklosich, Mon. serb., стр. 190. Гръцки известия у Халкокондил (Stritier, стр. 349, 354), а турските у Zinkeisen, I, стр. 227. [Новаковиħ, Српски поменици, стр. 29.]

 

58. Hopf, стр. 457.

 

59. „Исуфа, държателя земли Константиновѣ“ (1431 г.) у Константин Философ, Живот на деспот Стефан, гл. 70; „Жеглиговъ въ странѣ Константина” — в записките на Михаил Островицки (1492—1501) — сръбски еничар (срв. Herm. et Ios. Iireček, Rozpravy hist. fil., Виена, 1860, стр. 1 и сл., а след тях и Н. Zeissberg, Die polonische Geschichtschreibung des Mittelalters, Leipzig, 1873, стр. 419). [Вельбуждъ. Стефань оубы цара бльгарскаго на Бани Велъбѹшкои, Паисий в Гласник, 22, стр. 216.]

 

60. Голубинский, стр. 499. Heerstrasse, стр. 28. Сега селяните го наричат просто Баня.

 

61. Hopf, 85, стр. 448; 86, стр. 22.

 

62. Zinkeisen, I, стр. 237. За същото разказват Chalcocondylas, Ducas, Phrantzes, а също и румънската хроника у Григорович. — [Император Йоан и синовете му Мануил и Ан-

 

 

386

 

Скоро пламнали около Пропонтида жестоки междуособни войни, в които взели участие и българите. Венецианците, за да си осигурят достъп в Черно море, грижливо пазено от генуезците, се опитвали срещу голяма сума да склонят император Йоан V да им отстъпи остров Тенедос. Генуезците пък, за да ги изпреварят, освободили Андроник от заточението му. С подкрепата на генуезците и на българските роднини на съпругата му, а според едно известие и с подкрепа на Крали Марко, Андроник обсадил Цариград, превзел го на 12 август 1376 г. и се коронясал под името Андроник IV. [63] Той веднага отстъпил Тенедос на генуезците. Обаче началникът на острова останал верен на стария си император, който бил вече изпратен на заточение от сина си, и предал острова на венецианците. По този повод избухнала дългогодишна кръвопролитна морска война между непримиримите републики. Най-после с Туринския мир (1381 г.), сключен при посредничество го на Амадей VI Савойски, се решило остров Тенедос да се остави необитаем. Между това Андроник, еднакво необичан както от народа си, така и от турците, след три години бил отново прогонен от престола от баща си Йоан V и от брат си Мануил; той умрял в Галата в 1385 г.

 

Когато почнали да разрушават Тенедоската крепост, възникнали неочаквани мъчнотии. Венецианският комендант Джовани Муацо решил на всяка цена да задържи острова и се противопоставил на прилагането на мирния договор. Бившите врагове се съединили, за да усмирят нарушителя на мира. Най-после на 9 май 1383 г. Тенедос капитулирал, жителите гърци били преселени на Крит и Евбея, а островът бил превърнат в пустиня.

 

Самият Муацо избягал тайно на една галера и се отправил при българския деспот Добротич, който с резиденция вече във Варна успял да си уреди собствен флот в Черно море и станал толкова силен, че военните му кораби се явили в 1374 г. пред Трапезунд, за да свалят законния наследник Андроник Комнин и да възкачат на престола трапезундския Михаил, син на Йоан V Палеолог и зет на Добротич. [64] Муацо употребил всички

 

 

дроник : Berger de Xivrey, Mém. sur la vie, les ouvrages de Manuel Paléologue, Mém. de l’Acad. des inscr., XIX, стр. 2. Вж. Heyd, I, стр. 568. — Сауджи от сев-мек (сав-). Sauči-chatun Liebesbotin, Heirathsvermittlerin, Vámbéry, Das Türkenvolk, стр. 369, 433. — Вж. Rafael de Caresinis (Muratori), продължител на Дандол, за Андроник и Сауджи бей.]

 

63. Накъсо във византийската хроника от 1391 г. (Wien, Sitzber., IX, стр. 392). Подробно у Phrantzes, ed. Bonn., стр. 54, гдето четем още:

Както и да е, но не Марко е бил тъст на Андроник, а отдавна умрелият цар Александър.

 

64. Hopf, 86, стр. 27. С по-положителни сведения за съжаление не разполагаме. — [Добротица. N. Jorga, Notes et extrait pour servir à l'histoire des croisades au XV siècle, стр. 253 сл. — Registres des comptes de la colonie génoise de Caffa. Стр. 33, „Die XIII-a Marcii (1375). Anthonius Bonaventura scriba galee, que ad presens armatur occasione guerre Dobodissii debet. . . asp. VI m.”. Бележка за Добротица. — Стр. 34, „Die XII-a octubris (1374). Gallea communis Caffe armanda tempore regiminis nobilis viri domini Aymoni de Grimaldis, causa guerre Drobodize, de qua fuit patronus Martinus de Mari, qmndam Cosmaëlis, civis Januensis. — Die XXVIII-a aprilis (1375). Gallea communis

 

 

387

 

усилия да убеди българския княз внезапно да нападне генуезките колонии в Крим. Добротич наистина се въоръжил, но Муацо през това време бил пленен от венецианците, които го изпратили през юни 1384 г. за една година на остров Крит, а после го заточили до живот. Добротич след това пак се помирил с генуезците в 1385 г. и наскоро след това умрял. Приемникът му — „magnificus et potens dominus Ivanco, filius bonae memoriae magnifici domini Dobordize” — сключил търговски договор с Генуа на 27 май 1387 г. [65]

 

 

Caffe, nuper armata, tempore regiminis egregii viri domini Juliani de Castro, consulis Caffe, ocaxione guerre Dobrodize, de qua est patronus Paulus de Reza” — Canale, Della Crimea, II, стр. 59, разказва, que en 1370 déjà les Génois avaient eu des démêlés avec un Signore de Dobritza. Bruun, Notíces sur les col. ital. en Gazarie, стр. 24. —

Panaretos, ed. Tafel, стр. 368 b.]

 

65. Според италианските хроники и грамоти, Hopf, стр. 26—28. Договорът с Иванко е издаден от de Sacy в Mémoires de l'acad. des inscr., VII, Paris, 1824, стр. 319—326; по-късно в Notices et extraits des manuscrits de la bibl. royale de Paris, IX, 1827, стр. 65.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]