История на българите

Константин Иречек

 

ГЛАВА XXI. Религиозни смутове в България през XIV в.

Богомили, исихасти, адамити, евреи. — Царица еврейка. — Свети Теодосий Търновски. — Литература

 

Кървави и тъжни са описаните от нас в предидущата глава военни събития. Но не по-малко нерадостна е и картината на тогавашния вътрешен живот на България. Много добре е описана тя в неотдавна откритата легенда за св. Теодосий Търновски, произведение на цариградския патриарх Калист. [1] Измъчена от религиозни спорове, заразена с всички пороци на византизма и отслабнала от постоянните крамоли, България трябвало рано или късно да стане плячка на турците. Истинската култура и просвета на Изтока отдавна били заменени със схоластична изтънченост, която имала същото значение, каквото и безкрайните военни разпри и придворни интриги.

 

Освен това във вечнозелените гори на Светата гора се промъкнало още и богомилството. [2] По онова време в Солун живеела някоя си монахиня на име Ирина, която тайно била всецяло предадена на богомилството; монаси идвали отвсякъде при нея с не съвсем нравствени намерения, посвещавани били от нея в учението на Богомил и те го разпространили по

 

 

1. Гръцкият оригинал изглежда сега е изгубен. Славянският превод, труд на един монах от Рилския манастир на име Спиридон, е напечатан в Чтениях Общ. Ист. при Моск. Унив. за 1860, I. Понеже не можах да се снабдя с това издание, служа си с цитати, взети от Rački, Rad, VIII, стр. 182 и сл., от Каролев в Браил. Период. списание, V и VI, от Голубинский, стр. 663, 675, и от Леонид, Из истории югосл. монашества, Москва, 1871. — [Животописите : от патриарх Калист, поч. 1364 г., на Григорий Синаит и Теодосий Търновски — Рилският панегерик, от Григорий Атонски на Ромил Бдински в Гласник, 10, от Григорий Цамблак на патриарх Евтимий. — За Григорий Синаит и Ромил срв. Руварац, Старинар, VI, стр. 41. — Григориевото тяло при Орешковице, 16, стр. 42. — В 1352 г. търновският патриарх, може би по молба на южноруските князе, ръкоположил Теодорит за митрополит и го изпратил в Киев, за да не остане престолът незает, оттам заминал за Москва (гдето е от 1325 г.). От това останал недоволен в Москва Теогност, „киевски” митрополит и екзарх на цяла Русия; също и цариградският патриарх. Цариградският синод в 1354 г. намерил постъпката на търновския патриарх за неправилна : киевският митрополит, макар да пребивава на север, столицата му при всичко това е в Киев. Филарет, немският превод, стр. 203. Gelzer, Beiträge zur russischen Kirchengeschichte, Zeitschrift für Kirchengeschichte, XIII, стр. 269, мисли, че това идело от Литва. Acta Patr., I, 157, стр. 350.]

 

2. [Богомилството в Атон в 1344 г. Nic. Gregoras, cap. 14, 7. Срв. Успенский, Athos, III, стр. 280.]

 

 

360

 

целия Атон. Продължителна борба е трябвало, за да се изгонят от атонските манастири богомилите и исихастите.

 

Тези отвратителни издънки на византийския манастирски живот били присадени и на българска почва. Избягалият от Цариград калугер по име Теодорит успял, гордеейки се с медицинските си познания, да убеди да приемат учението на исихастите мнозина и от знатните, и измежду простия нлрод. Той наново оживил още не напълно изчезналите остатъци от езичеството и даже наредил да се отдават божески почести на един дъб, под който се принасяли в жертва овце и агнета, докато най-после не се явил сам св. Теодосий и не отсякъл дървото.

 

Скоро след Теодорит в Търново се появили двама други калугери — Лазар и Кирил, наречен Босота, изпъдени от Атон за богомилство. Кирил, който разправял, че бог му се явявал насън, осмивал иконите, хулил майката Христова и самия Исус, надсмивал се над труда и брака. Лазар пък тичал по улиците в адамова одежда, покривайки само едно място от тялото си с издълбана тиква; учението му би могло да послужи за образец на руските скопци. Обикновеното адамитство било разпространявано от Теодосий — невеж и прост клирик. С проповедите си за безполезността на брака той събрал около себе си много мъже и жени, стари и млади. Привържениците му, облечени в монашески раса, отивали с него в отдалечени планински долини и пещери и там се отдавали на диви оргии. Това са били предшествениците на ония адамитски шайки, които Жижка в 1421 г. е изтребил с огън и меч в Чехия.

 

Но не свършило само с появяването на исихастите и адахмитите. Цар Александър дотолкова се увлякъл от красотата на една млада еврейка, че решил, каквото и да става, да я вземе за своя съпруга. Първата му съпруга Теодора, дъщеря на влашки княз, била принудена да замени бляскавата дзорцова обстановка в Търново с манастирско уединение, гдето завършила живота си под името инокиня Теофана. Еврейката се покръстила и я нарекли Теодора, а след това се венчала с Александър като „новопросветена царица”. Старите български паметници говорят за нея, че тя, макар и от „рода еврейскаго”, все пак изповядвала чистата вяра, възстановила много черкви и даже основала манастир. След смъртта ѝ пели ѝ по черквите „вечная памят”. Евреите пък в Бьлгария, разчитайки на нейното покровителство, станали непоносими за верующите, надсмивали се над християнството и искали да подражават на болярите. [3]

 

Тъй се държали в България богомили, исихасти, адамити и евреи, и то в същото това време, когато оттатък Балкана свирепствувала войната с турците. Тогава се явил един човек, който си поставил за цел на живота да обуздае лъжеучителите и да възстанови религиозния мир. Теодосий, роден в Търново, прекарал цялата си младост по манастири; в Бдин (в манастира „Св. Никола”), в Арчар, гдето приел монашество, в Търново (в Мариинския ман. на Света гора), в Червен (недалеч от Русе) и в

 

 

3. За еврейката-царица вж. Поменика на царете и цариците (Раковски, Асен, стр. 52), житието на св. Теодосий, Nic. Gregoras, III, стр. 538, и една тогавашна бележка в един ръкопис в Рилския манастир, Български книжици, 1859, стр. 690.

 

 

361

 

манастира „Св. Богородица”, наречен Епикериев, при Сливен в Балкана. По-късно отишъл при знаменития учител Григорий Синаит, около когото се събрали много ученици гърци, българи и сърби в планината Параория (Сакар планина) на север от Одрин. Григорий обикнал младия Теодосий и го изпратил при цар Александър да го помоли за помощ срещу турците, които не оставяли на мира даже и далечната манастирска обител. „Благочестивият” цар наистина заповядал да построят на негови средства здрава кула за отшелниците. Когато умрял Григорий (около 1346 г.), на негово място за глава единодушно бил избран Теодосий. Сам Теодосий обаче се счел недостоен за това отличие и се върнал в Сливен. По-късно той посетил Атон, Солун, Цариград и прекарал известно време в месемврийския скит на св. Антоний. Най-после се заселил на Емонската планина (сега нос Емине) на високия понтийски бряг, но бил изгонен от това прекрасно уединено жилище от морски разбойници.

 

В лутанията да си намери друго подходящо място за поселване Теодосий си избрал една пустош в околността на Килифарево, два часа на юг от Търново — място, достъпно по-скоро за зли духове, отколкото за хора. Селото Килифарево съществува и сега; в него имало някога 3 или 4 манастира, две черкви, едната от които е още запазена, и крепост. [4] Там Теодосий събрал около себе си около 50 младежи, между които най-видни били : Евтимий, по-късно патриарх, и Дионисий, който владеел много добре гръцки и славянски и превел на славянски много проповеди на Йоан Златоуст, в това число шест против евреите. [5]

 

Отдавна западналата старобългарска литература почнала да се съживява и сам царят усърдно я насърчавал. По заповед на Александър била преведена от гръцки на славянски език хрониката на Константин Манасий и били преписани дебели томове богословски съчинения. [6] Въобще от никой друг период на българската история не са дошли до нас толкова стари ръкописи, колкото от времето на „височайшия и всемогъщ цар Иван Александър”. На неговите грижи се радвали също и манастирите. Той надарил щедро двата главни български манастира — Рилския и Зографския. Основал и нов манастир в полите на Витоша, [7] гдето се създал един малък Атон : там в негово време имало повече от 14 манастира, повечето от които сега са само развалини, а богатите им библиотеки вече отдавна са изчезнали или са били разграбени.

 

Официалната държавна църква трябвало да предприеме редица

 

 

4. При преустройването на църквата в 1830 г. според свидетелството на П. Р. Славейков (Български книжици, 1859, стр. 259; срв. Читалище, 1873, стр. 497) в „женската църква” били заровени цял куп стари ръкописи. Същото направили и в Белковец — село на 1 1/2 чaca на запад от Търново, гдето суеверните попове при ремонт на църквата „Св. Петка” заровили в основите на църквата два товара ръкописи.

 

5. Starine, I, стр. 52. [Куклен 1337. Шолвиновият ръкопис.]

 

6. Специално за Александър са написани : един патерик (1346 г.), който сега се пази в манастира „Крък” в Далмация, и два богословски сборника, написани от монасите Филип (1345 г.) и Лаврентий (1348 г.), които сборници сега са в Москва.

 

7. Вж. Шишмановата грамота, Šafařik, Památky, 2 изд., стр. 108.

 

 

362

 

енергични мерки срещу еретиците. Тогавашният търновски патриарх. Теодосий II се посъветвал върху това с настоятеля на килифарските монаси и по негов съвет свикал (ок. 1350 г.) събор, на който председателствувал самият цар наред с патриарха. Тук били доведени и хванатите предварително еретически учители. Теодосий завързал спор с тях за богомилското учение, за дуализма, за брака, за кръста и пр. Калугерът Лазар признал заблужденията си и се отрекъл от тях, но Кирил Босота и неговият ученик поп Стефан не могли да бъдат убедени да се откажат и те от убежденията си. Ето защо царят според църковните закони заповядал да им обгорят лицата с нажежено желязо и да ги изгонят от царството.

 

С това обаче не могла да бъде сломена силата на богомилите, които отпреди няколко века успели вече да пуснат корени в страната. А трябвало да се усмирят още и исихастите и евреите. На новия събор [в 28 лето от царуването на Александър 6868 = 1359—1360 г.] царят се явил с князете Шишман и Асен, явили се всички български епископи, дошъл и Теодосий с монасите от Килифарево — с една дума, събрала се цялата йерархия на страната. Богомилите и исихастите били прокълнати, стареите и свещениците (служителите) им били изпратени на заточение, а гражданските права на евреите били ограничени с грамота (свитък). [8]

 

Около 1356 г. Теодосий отишъл в Цариград, за да посети там в Параорийския манастир стария си училищен другар патриарха Калист, и умрял в манастира „Св. Мамант” (извън града, пред Влахернската врата) на 27 ноември 1362 г. Неговият ученик Евтимий продължил почнатото дело. В Пера, близо до Търново, той в пълно уединение се заел да прегледа отново старославянския превод на Св. писание, понеже преводът бил пълен с много тежки изрази, не бил достатъчно гладък, често се отклонявал от гръцкия оригинал и давал с всичко това повод за разни еретични тълкувания. Когато след смъртта на Йоаникий II Евтимий бил избран за патриарх [в 1368 г. според Леонид], той започнал нова борба с богомилите, защото те даже и след втория събор не само че не отслабнали, но и дотолкова се засилили, че около Видин мъчно било да се срещне православен християнин. А над всичко това от Цариград пристигнал в Търново и нов вероучител Пирон с цел да разпространи и тук несторианизма, исихазма и иконоклазма. С помощта на лъжемонаха Теодосий учението му проникнало дори и в средата на велможите. Патриархът събрал народа в черквите и, нека кажем с думите на реторическата Цамблакова легенда, „като оприличил гърлото си на тръбите йерихонски”, предпазвал го от тоя вълк в овча кожа. [9] Благодарение на неговите старания Пирон бил изгонен.

 

 

8. „Отвещание собора Трновскаго к Теодосию к кир Роману” за жалост още не е издадено. Калайдович и Строев, Описание рукописей Имп. библ. в Петербурге, 125, № 204, стр. 45.

 

9. Житие на Евтимий от Цамблак, Гласник, 31, стр. 243—292. — (Леонид, Из истории югосл. монашества XIV столетия, Москва, 1871. — Григорий Синаит починал около 1346 г. Живот от Калист. Срв. Атонски патерик. — Калаберският монах Варлаам и Акиндин. Против него се е обявил солунският архиепископ Палама. „Соборов пять 1341—1351”. — Скрытная в „Македония”. От житието на св. Ромил се вижда (?), че е

 

 

363

 

Не може да се отрече, че последните двама мъже, които управлявали съдбините на България, цар Шишман, син на Александър (поч. 1365 г.) и патриарх Евтимий, честно са се старали да издигнат отново западащата вече държава, макар тия опити да са носили отпечатъка на тогавашния всеобщ упадък. Около учения Евтимий, който „разкъсал като паяжини еретическите мрежи”, който се старал да спре пътуванията по светите места, при които пътувания се случвали и безчинства, и подпомагал възстановяването на нравствеността, се струпали

 

 

била при Скопие, между Скопие, Щип, София и Рила; не е ли това може би Жеглиговският манастир, мисли Леонид? Много разбойници. За помощта на Теодосий, оказана на царя на българите. Цар Александър издигнал царски манастир, надарил го със села, езеро с риболов, стада и пр. Влиянието на Григорий върху българите и сърбите. — Его (неговите) „главы зѣло полезны” (Добротолюбие, I, стр. 93—130), превод от Теодосий. — Nota bene, cera има един манастир в Сакар планина. — Ромил (според животоописанието на Цамблак) е роден в Бдин. Майка му била българка. Получил добро образование. Посветил се на монашеското звание в Търновския манастир Устьѣ, който се намирал зад града, в Света гора. След това заминал при Григорий Синаит. Разбойници, наричани от населението „хусаре”, го принудили да се върне в Загоре; с другаря си Иларион отишъл в Мокрое, един ден от Търново. Когато Александър прострял покровителството си над Скритна, Ромил се върнал там. При него дошъл там Цамблак от Цариград. При известието на скопския началник, че мохамеданите се готвят да нахлуят в тези места, в Мокрое, избягал в Атон заедно с Цамблак. След битката в 1371 г. (nota bene) в Атон настанал „ужасъ, смятение”, мнозина бягали. Ромил заминал за Авлона, оттам за Раваница. Там и починал. Житието му е обнародвано в Гласник, IX, стр. 252 (службата му е на 16 януари). — Житието на Теодосий = Столп православия или краткия черты из жизни преподобнаго θеодосия Терновскаго. Белград, 1867. Бил монах в Бдин, в манастира „Св. Никола” (игумен Йов). След смъртта на Йов бил в Търново в манастира „Богородица” и на Света гора, в „Червенѣ, въ Сливнѣ”. В Скритна. В Скритна с него бил Роман (!). . . След това бил в Емона. После в Килифарево. Много постил. Там и превеждал. — На Търновския събор между българските епископи бил и Пловдивският. Според Леонид (стр. 17) този събор станал в 1360 г. — Теодосий починал в 1362 г. (Леонид, стр. 18), на 27 ноември в манастира на св. Мамант в Цариград. — Евтимий, ученик на Теодосий в Килифарево. Теодосий предсказвал поробването на цялата страна от турците. Евтимий с Теодосий ходили в Цариград. След неговата смърт бил в Студийския манастир, в Атонската лавра. — Разбойници в Парория — погранично разбойничество, срв. животописа на Момчил. Постановлението на Душановия законник за крайшниците, областта Краище при Кюстендил. — Житието на св. Ромил, Гласник, IX, 1857 (up. Patery). — Статия в ръкопис, написана от йеромонах Киприан Рачанин, 16 януари ῶца Рωмила. Две жития, дълго и късо. Стр. 252 : отечество Бдин, написал ученикът Григорий в Атон в мястото Мелана. Стр. 253 : бащата бил грък, майка му ѿ Бльгарь, собственото му име било Рѹско. Учил се отлично при учител. След това отишъл да стане монах,

Бил подстриган в един манастир при Търново.

Оттук отишъл в „Парорїискѹю поустыню” при Григори Синаит, там имало езера, „ихже жител мѣста оного виры наричають”. Ала там имало разбойници, жителите ги наричат „хоусаре”. Ромил и неговият другар Иларион заминали „отъ Парорїа” пак за „Загорїе”, настанили се „въ мъстѣ Могкры (sic) нарицаемомь, ѿстонїемь дьне едного Тринова града”. И когато

Тук при тях дошъл и писателят на житието Григорий от Цариград. Но след време били

 

 

364

 

българи, руси и сърби. [10] Възникнало ново литературно направление, но произведенията, които то родило, са лишени от ум и вкус и са само образци на византийска натруфеност. Легендите на Евтимий, а наред с тях и съчиненията на Григорий Цамблак, и на философа Константин Костенечки са много добри свидетелства до каква степен тогавашните български славяни са били повизантийчени. [11]

 

В такова положение се намирал духовният живот в България, когато турците се появили на границите ѝ. Още Теодосий Търновски предсказвал пред учениците си в Килифарево опустошението на цялата страна и пропадането на българското царство. [12] Само четиридесет години след Търновския събор никой вече не е могъл и да мисли да дели населението на православни и еретици, да свиква събори или да преследва еретиците : тогава имало вече само мохамедани и християни, правоверни и раи!

 

 

ведоме ни от „скопельскый кфаïа, ко мѹсѹлмани хотеть тамо прѣити”, та да избягат; тогава наново заминали за Загоре в една килия в „Могкри” Ромил оттук заминал за Атон, в лаврата, в местността Мелана. Тук станало оубïенïе христїаньстьвнѣишаго деспота Оуглше, монасите на Св. Гора, изпълнени „метежа и страха”, се разбягали, а Ромил отишъл в място „неславно”, норечено Авлонь, и след това с учениците си „вь срьбскѹю землю” в Раваница, гдето и починал. В краткото житие Раваница се намира в Далмация. Очевидно преводът е от гръцки. — Калистовият животопис на Теодосий. Манастирът „Кфаларево” (от κεφαλή, ćefalija, както Кесарево от ćesar) при Търново, пирг и черква, издигнат от цар Александър, монасите са били от България, Месемврия, Угровлахия и Сърбия. Между учениците му били Дионисий и Евтимий. След събора през 1354—1360 г. турците безпокоили вече и Килифарево, Kallist, Vita Theodosii et Camblak, Vita Euthymii. Тогава Александър с велможите си сам със собствен труд захванал постройката на новия манастир в здрава „пещера”, 20 стадии от Търново, в която се възлизало по стълба нагоре, съградил черква и килии. Где е това? И двата манастира на Търновския проход са под града? Св. Петър и Павел в Лясковец? — По покана на патриарх Калист Теодосий заминал по море за Цариград, починал там в манастира на св. Мамант, следователно между 1359 г. (събора) и 1364 г. (кончината на Калист). Може би патриарх Калист го повикал в Цариград, когато се е готвела българо-византийската война в 1362 г., за която пише Кантакузин? Срв. Acta patriarchica. — Калистовият животопис на Теодосий (Рилски ръкопис).]

 

10. Руският архиепископ Киприан [руски митрополит от 1376 г. в Литва и пр.], по произход българин, който с всички сили се старал да повдигне дълбоко западналото образование в Русия през време на татарското иго, посетил Евтимий в 1379 г. Надгробната Цамблакова реч на Киприан, Невоструев и Горский, Опис. слав. рук. Моск. синод, библ., II, 3, стр. 139.

 

11. Вж. гл. XXVI (старобълг. литература), заключението.

 

12. Леонид, стр. 20.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]