История на българите

Константин Иречек

 

ГЛАВА XX. Разцвет на сръбската държава

Сърбия при Стефан Душан (1331—1355 г.) като първа държава на полуострова. — Българският цар Иван Александър (1331—1365 г.). — Разширение на сръбската и на българската държава през време на византийските междуособици. — Турците в Европа (1353 г.)

 

Само няколко месеца се радвал крал Стефан Урош III на победите си над българи и гърци. В ранна младост държан заложник при двора на Ногай, по-сетне ослепен и изпратен на заточение от баща си в Цариград за непокорство, към края на живота си нещастният княз доживял ужасни дни. Войнствено настроените дворяни, недоволни от набожния му и миролюбив характер, се разбунтували и провъзгласили за крал буйния принц Душан. Шестдесетгодишният старец бил обсаден в крепостта Породимля или Неродимля, развалините на която личат и сега на Нередимка в подножието на Шар планина, и при опита му да избяга бил хванат и удушен [1] в крепостта Звечан, която стърчи всред Косово поле, гдето Ибар се слива със Ситница. Скоро след това Стефан Душан, коронован за крал на 8 септември 1331 г., развълнувал всичко от Сава до Атина.

 

В същото време възникнали размирици и в България. Император Андроник, за да отмъсти за изгонването на сестра си, завзел подбалканските градове от Тунджа до морето, Диампол, Росокастрон, Ктения, Айтос, Анхиал и Месемврия. Поради този нещастен случай назрялото вече недоволство от управлението на сръбкинята царица се превърнало в открит бунт. [В края на] 1331 г. въстанали двамата висши сановници протовестиар Раксин [2] и логотет Филип. Ана избягала в Сърбия, а младият Шишман II — при татарите. За цар бил избран племенникът на цар Михаил — Иван Александър, който прибавил към името си и прозвището

 

 

1. Срв. Nic. Gregoras у [Флоринский] — верноподаническите и ласкателни думи на Даниил, стр. 207 и сл., и легендата за св. „крали Дѣчанскомъ” (Стефан Урош III е основател на знаменития Дечански манастир) у Цамблак (Гласник, XI). Годината, в която Душан се възкачил на престола, е определена от Иларион Руварац, Rad, XIX стр. 180.

 

2. [ Ῥαξίνας у Кантакузин не е ли може би Драгшан?]

 

 

346

 

Асен. [3] Той омъжил сестра си Елена за едновременно с него възкачилия се на престола сръбски крал, при когото тя играла същата важна роля, каквато по-рано бе играла Елена Франкска, майката на Милутин, но, разбира се, в противоположна посока — към Изток [сватбата станала на Великден 1332 г.].

 

Царица Ана прекарала останалите дни от живота си в изгнание в Дубровник при щедрата поддръжка на роднините си неаполитанските Анжу [?]. [4] Шишман II преминал от татарските владения в Цариград, а оттам в Италия и се заселил в Неапол под името Людовик. В 1363 г. той заедно с един български епископ бил пленен [5]

 

 

3. Cantacuzenus, ed. Bonn., I, стр. 431, [сар. 26]; Gregoras, IX, стр. 13. За Басараба (срв. стр. 225) вж. Душановия законник, изд. от Novaković, XXIII [вж. Руварац]. Асен : „Іоана прѣизѧштнаго царѣ Блъгаромъ Асѣнѣ Александра”. Преводът на Манасиевата хроника (Пер. спис, II, стр. 62). Τοῦ βασιλέως τῶν Βουλγάρων κῦρ Ἰωάννου Αλεξάνδρου τοῦ Ἀσάνη, грамота от 1355 г., дадена у [Acta patr., I, стр. 432.J За видинските Шишмановци срв. още статията „Српски Комнени” (от Конст. Николаевич), Гласник, XII, стр. 454—472 [!] — [Руварац в Гласник, 49, стр. 17, и Ягичовият Archiv, XIII, 1888, стр. 357, 363, се съмнява, че Иван Александър е зет на Иванко Басараба, и мисли,че Иванко Басараба бил зет на Александър — цар на черните татари, а не на българския Александър. Върху това пише и Hâjdeu в Archv, пос. място. — Nota bene господство Яшко hic, стр. 387. — За избора на Александър Cantacuzenus, II, сар. 26 (хронологията е погрешна), III, сар. 2, и Nic. Gregoras, IX, стр. 13. Писма за това в Цариград в началото на пролетта,ἦρι ἀρχομένῳ Кантакузин. Според Vita Theodosii Александър в 1359/1360 г. (Търновския синод) бил в 28-ата си година на царуване, следователно от 1331 г. Според Nic. Gregoras, IX, стр. 13, възкачването на престола не е станало без борба, имало много ἀγῶνες, победил Александър; затова братът на цар Михаил Белаур е бил неприятел на Александър. Cantacuzenus, III, сар. 2, говори за δυνατώτατοι които с логотета и протовестиария изпъдили царица Ана. — Александър според Кантакузин и Ник. Грегорас бил ἀδελφιδοῦς на цар Михаил, у Цамблак — негов внук. Според Кантакузин Ἀλέξανδρος τοῦ Στραντζιμήρου, Срацимир пък било името на един Александров син; бащата на Александър бил деспот, защото майката в поменика се нарича деспотица. — Титлата на Александър четем във Ватиканския ръкопис:

Името Асен срещаме в грамотата от 1347 г. според по-сполучливото четене.— Ръкописи от Александрово време : Кукленският псалтир от 1337 г., Пер. списание, 21—22. Филиповият сборник от 6853 (1345 ) г. в Москва, в който е преводът на хрониката на Константин Манасий. Патерикът на манастира „Крък” в Далмация от 1346 г. Лаврентиевският сборник от 1346 г. в Москва. Илюстрованият ръкопис на Манасиевата хроника във Ватикана (преди 1355 г., цар Михаил Асен е още жив). Евангелие от монах Симон от 1356 г. в Англия (Archiv für slav. Philologie, VII). Лествица и поучения на игумена Доротей от 6872 = 1363/4 г. в Рилския манастир.]

 

4. Макушев, Итал. архиви, II, стр. 29, 30, 64 (1337—1346). Hopf, стр. 442.

 

5. Annales Siennenses. Pertz, Mon. Germ., XIX, стр.233. — [Царица Ана според Cantacuzenus, II, сар. 26, с τέκνοις избягала в Сърбия; III, сар. 2, само с Иван. Шишман избягал при татарите, останал у тях οὐκ ολίγον, в 1341 г. след смъртта на Андроник заминал за Цариград, рекламациите на Александър, не бил предаден. Според Du Cange Шишман = Лудвик. — „Domina Anna, imperatrix Bulgarie” от 1337—1346 г. в Дубровник, cum filiis (Rad, 18, стр. 229—1343 г.), pensis domus от Дубровник (Div.). Някой си Menze бил на тяхна служба. От Неапол имало позволение за износ на жито и коне, в Неаполските грамоти се споменава като „consobrina nostra carissima”. — Още в 1338 г. у крал Роберт е бил „Ludovicus, filius incliti imperatoris Bulgarie, nepos noster carissimus”. Дринов в Браил. Пер. списание, I, стр. 48. Rad, 18, стр. 229. В 1361—1362 г. се споменава Imperator Bulgarie без име, който живеел в Апулия. Rag. — Романът на псевдо-Шишман у Luccari, вж. Виенските ми лекции, л. 293.]

 

 

347

 

при Сиена в една междуособна война и умрял в 1373 г. в Неапол. [6]

 

Понеже Александър бил баджанак на Душан [?], то от тази семейна връзка се образувала коалиция от трите негръцки континентални държави на полуострова, насочена както против маджарите, така и против Византия. Басараб [7] победил маджарския крал Карл I в едно страшно сражение в гористите блата на Влахия (есента на 1330 г.). Александър, макар и да бил принуден да води вътрешна война с чичо си Белаур, [8] все пак нападнал византийците и ги принудил след победата, която спечелил между Айтосг и Росокастрон в 1333 г., да сключат с него мир в последния град. Диампол и останалите градове били върнати на българите, а по-късно мирът бил затвърден чрез женитбата на неговия син Михаил Асен за дъщерята на Андроник — Мария. [9]

 

 

6. Muralt, Chron, byz., II, стр. 699 [според Du Cange nota bene.]

 

7. [Huber, Arch. für österr. Geschichte, 66, стр. 8 : войводата от 1330 г. не е Александър, във Виенската Bilderchronik, писана в 1358 г. (издадена от Toldy като Marci chronica), и другаде всякога стои Bazarad, Bazarab. В писмото на папа Климент VI до крал Лудовик „nobilibus viris Alexandro Bassarati”, в Лудовиковата грамота от 1359 г. стои „Alеxander Bazarad”, това според Huber било род. пад., син Басарабов (Theiner, Mon. Hung, I, стр. 691. Fejér, IX, 3, стр. 33). — Руварац цитира Fejér, VIII, 3, стр. 265 „Ва zarab filius Thocomery”, сиреч син на някого си Тихомир; respice. — Nota bene Huber, цит. съч. за болярството главно от грамотите.]

 

8. [За съпротивата на Белаур (споменавано у Кантакузин, в епилога на Душановия законник, у Даниил) : (1333) Cantacuzenus, II, сар. 27, татарските съюзници на Александър срещу

Ала в псалтира от 1337 г. Александър владее „Бъдинъ и въсе Подоунавие”; още в 1341 г. във Видин царува недоволство.]

 

9. Stritter, II, стр. 842—852 Cantacuzemis, I, стр. 458—470, 504. — [Nota bene : походът на Андроник и Кантакузин срещу Александър е станал вероятно в 1332 г. Разказът на Ник. Грегорас е по-верен от Кантакузиновия. Успехът на българите — тук принадлежи и приписката в Кукленския псалтир у митрополит Климент Търновски. От дневника ми в София на 1 юли 1882 г.:

Споменава се царица Теодора,

Ръкописът принадлежи на Българското книжовно дружество, издаде го В. Д. Стоянов в Пер. списание, 21—21, 1887, получих го на 17 април 1888 г. Ръкописът е от 1337 г. .sωме. инд.е. — Войната от 1333 г. у Cantacuzenus, II, сар. 27, хронологически иде след 1334 г., у Nic. Gregoras, IX, 13, X, 4, е добре описана с големи подробности. Срв. лекциите ми във Виена от 1894 г., л. 294. Cesty po Bulharsku, стр. 572. — Цар Александър. Cantacuzemis, II, сар. 26. Скоро след възкачването си на престола с българска и татарска войска превзел градовете (πολίχνια) около Бургаския залив и т. н. с оръжие или преговори, само Mesembria се опазила; там комендант е бил протостратор. Теод. Синаденос. Нахлуването на българите дори до Одрин (Nic. Gregoras, II, 13). Синаден (Cantacuzenus, II, 27) бил ϑεῖος на Александър, как? —Сражението при Росокастрон. Кантакузин замълчава истината, нея намираме у Ник. Грегорас. Cantacuzenus, II, сар. 26—27; времето, което описва Кантакузин, е след Сръбската война в 1334 г.. а това у Грегорас след смъртта на Андроник II (1332 г.) и раждането на младия Йоан

 

 

348

 

Сръбският крал печелил между това нови и нови успехи. В продължение на десет години той отнел на византийците цяла Македония и Албания. Още в първите три  години от царуването му под негова власт паднали [10] Охрид, Прилеп, в който построил царски дворец, Кастория, Струмица, Хлерин (сега Лерин или Флорина), Железнец (тур. Демирхисар, на север от Преспа) и Воден, следователно цяла Западна Македония [?]. Разпространението на сръбската власт в Албания и Епир ускорило тамошните безредици. Възкачилата се на престола в Епир италианска династия на Кефаленските графове на мястото на гръцката на Ангело-Комнините предала с дивите си семейни раздори страната в ръцете на византийците, а сърбите без особено големи усилия успели да я превземат от последните. Тези разпри имали и друга последица — едно ново преселение на народите. Албанските планинци, войнствен овчарски народ, привлечени от разоренията и смутовете, които франки и гърци докарвали с постоянните си борби, се спуснали от негостоприемните си планини в прекрасните долини. Тук те разграбили цяла Тесалия до крепостите, заети от гърци и каталани, и то тъй безпощадно, че каталаните повикали на помощ сицилийския крал. Племената малакаси, месарети и буа, на брой повече от 12 000 души, се укрепили по тесалийските планин-

 

 

Палеолог и преди сражението със Сиргиан и със сърбите (1334 г.), сиреч 1333 г. — Андроник само с 3000 души (Грегорас) неочаквано излязъл от Дидимотейхон срещу българите, превзел крепостите περὶ τὸν Αἷμον с капитулация на българските гарнизони; била тъкмо жътва, грабежът (Грегорас). Българите опазили само Анхиало (Кантакузин). Императорът бил в Росокастрон (Кантакузин, Русокастрон у Ник. Грегорас), срв. Cesty ро Bulharsku, стр. 572. Неочаквано Александър с 8000 българи и 2000 татари потеглил от Търново и за 5 дни пристигнал през Айтос. Захванали се преговори, според Кантакузин на 17 юли за замяната на византийския Диампол с българския Анхиало. Според Кантакузин през нощта татарите били спечелили срещу Белаур. Сражението станало на 18 юни сутринта, близо до крепостта. Според Кантакузин византийската войска била наредена в 16 ϕάλαγγες, в първата τάξις били σϕάλαγγει, при тях бил и императорът, Кантакузин (Ник. Грегорас говори за неговата храброст), Синаден. Цамплак, Мануил Асан и т.н.; във втората τάξις имало 10 фаланги. У Ник. Грегорас се споменават 3 τάξεις. Кантакузин : изненада, свирня на татарски тръби. Андроник мислел за τοὺς πέραν Ἴστρον Γέτας (румъните), οἱ ὁμόσκευοι τοῖς Σκύϑαις ὡς πολλά εἰσιν ἱπποτόξοται като „σύμμαχοι” на Александър. Обаче това били татари, обходили първата редица, разпръснали втората, която, сражавайки се, отстъпила към крепостта, бой пред стените ѝ. Андроник и Кантакузин се сражавали с неприятеля, докато били принудени да отстъпят. Ник. Грегорас : крилата на българите били далеко, в подобие на полумесец, опасно обкръжаване, храбростта на Кантакузин, отстъпление. Русокастренци затворили τὰς πὺλας (навярно били българи), войската нахлула със сила, населението било избито или изгонено. Обсада, никакъв ϕρέαρ, недостатък на фураж, много ранени хора и коне, византийската граница била далеко. Месемврия веднага минала към българите, гарнизонът бил изгонен или избит : така и други крепости, неотколе заети. На другия ден бил сключен мир, Александър εἰς οἶκτον ἰὼν καὶ συμπάϑειαν, оставил императора да се оттегли с войската си, като му напомнил в бъдеще μετριώτερον εἶναι. У Кантакузин на пладне се явил Ἰβάνης като пратеник на Александър, мирът от предния ден бил уж подновен. — Българската приписка в Кукленския псалтир от 1337 г. — Сватбата на цар Михаил Асен с Мария, дъщеря на Андроник, станала около 1339 г. след превземането на Епир (това е било вероятно през есента на 1338 г.), осемдневни тържества на „οἱ τῆς Κομνηνῆς λειμῶνες” на Тунджа при Одрин. Cantacuzenus, II, сар. 34.]

 

10. Даниил, стр. 224—226.

 

 

349

 

ски склонове. През 1335 г. те наистина се подчинили на Андроник, но само колкото да не измрат през зимата от глад. Даже ужасният разбойнишки поход, предприет в 1337 г. от турски наемници на византийска служба, в планините около Берат не можал да сломи силата на неукротимите планинци. Скоро след това албански наемнишки колонии наводнили опустошената Елада и станали след няколко години най-могъщият елемент в нея. [11] Когато в 1336 г. Душан нахлул в Албания, северните албанци се отцепили както от династията Анжу, така и от Римската църква и се присъединили към сърбите. В 1337 г. вече сръбски знамена се развявали по зъбестите стени на Валона и на Канина. [12] Иван Асен Комнин, брат на българския цар, станал там Душанов наместник; той се оженил за Ана — последната епирска деспотка-гъркиня, която отровила първия си съпруг. През време на сръбското господство Анжу успели да се задържат само в Драч.

 

Такова било положението на работите на запад. На изток Византийската империя дотолкова отслабнала, че османските турци от Витиния, която от 1340 г. била под властта на султан Орхан, а също и лидийските и йонийските турци разширили разбойническите си набези чак в Тракия и заплашвали най-близките околности на Цариград. [13]

 

На 15 юни 1341 г. умрял Андроник III и оставил управлението на малолетния си син Йоан V Палеолог под опекунството на императрица Ана Савойска. Великият доместик и управител Йоан Кантакузин, учен и храбър, но крайно честолюбив човек, искал сам да вземе короната. Интригите на жени и придворни любимци довели страшна анархия, а когато партийните разпри след много години утихнали, държавата била вече безвъзвратно загубена. Вече самото известие за смъртта на Андроник раздвижило всички врагове на държавата. Душан се изправил пред Солун. Александър искал да му предадат смъртния му враг Шишман II, който бил тогава в Цариград, и заплашвал, че ще обяви война. Кантакузин обаче заповядал да му съобщят, че той ще изпрати Шишман с военни кораби нагоре по Дунав във Видин, гдето последният имал още много привърженици, а освен това ще изпрати в България и един отряд турски наемници. За да попречи да се появят нови междуособици, царят побързал да възобнови мира. [14]

 

 

11. Hopf, стр. 422, 440—442; Hahn, Alb. Stud., I, стр. 316. Muralt, Chronologie byz., II, стр. 538—539.

 

12. Hopf, стр. 429, 446.

 

13. Zinkeisen, Geschichte des osman. Reiches I, стр. 190.

 

14. Cantacuzenus и Nicephorus у Stritter, II, стр. 853 сл. — [През 1341 г. през лятото били водени преговори за предаването на Шишман, върху това обширно се разправя у Cantacuzenus, III, сар. 2 сл. Кантакузин заплашвал Σίσμανον τριμήρεσι διὰ τοῦ Ἴστρου καταστήσαντες ἐπὶ Βοδήνην, или Кантакузин ще потегли с Шишман и Омур Смирненски за България, за да свали Александър. Александър с войската си е в Сливен. Пратениците били върнати назад. Кантакузин изпратил пратеници от Димотика в Сливен (III, сар. 10), сключил мир, Александър се върнал в Търново. — Александър в боевете с Византия в 1341 г. гледал да разшири земята си : получил Пловдив със Северна Родопа, стремеж за Одрин и Дидимотейхос. В Цариград (Cantacuzenus, III, сар. 34) някои би предпочели да дадат Цари-

 

 

350

 

На 26 октомври Кантакузин се явил в Дидимотихон на Марица и се обявил за император. Одринчани не искали да се присъединят към него и повикали на помощ цар Александър. Когато той с голяма готовност приел поканата им, гърците му заявили,че желаят да го имат за съюзник, а не за повелител. Недоволен от това, българинът разграбил цяла Долна Тракия и чак през зимата сключил мир с Кантакузин. Впрочем мисълта да се предадат на енергичния и силен владетел на България и Сърбия не била съвсем чужда на мнозина от знатните поради тогавашното забъркано положение в Цариград.

 

При по-нататъшния ход на междуособната война Кантакузин се видял принуден да се отправи на запад, гдето в Тесалия и в Морея имал най-много привърженици. Той си намерил поддръжник в лицето на сръбския княз Хрел, който, както някога Стрез и Слав, основал в Македония независима държава със столица в Струмица. Същият този Хрел, възпят от сърбите под името Рел като един от героите около Душан, бил при Милутин, при Стефан Урош III и при Душан протосеваст [15] и командувал отряда, разположен в Македония. По-късно обаче неизвестно как и защо той се отделил от Душан с 1000 души и с три града. Само след няколко години „кесар Хрел” пак се помирил с краля си и умрял в 1342 г. Преди смъртта си той се покалугерил и бил погребан в Рилския манастир под името „монах Харитон”. И сега още всеки може там да види надгробния му камък [16] и построената от него „Релина кула”.

 

Постоянните несполуки принудили Кантакузин в 1342 г. да отиде в Сърбия и там да подири покровителство и гостоприемство от страна на Душан. Неговата жена Ирина, затворена в Дидимотихон, повикала през това време на помощ българския цар и му обещала, че ако мъжът ѝ умре, ще му отстъпи града. С това си обещание тя е искала само да изплаши

 

 

град на Александър или на венецианците или генуезците, отколкото на Кантакузин. Летният лагер в Сливен. Скоро станали сблъсквания с турците, съюзници на цариградските партии. — Александър е по-консервативен от Душан, съюзник на легитимния Йоан Палеолог — брат на жената на Александровия син Михаил. — Веднага през есента на 1341 г. одринските Палеологови привърженици (δῆμος) повикали Александър на помощ, той пристигнал скоро да вземе града с помощта на всяване раздори и пари, ала одринските водачи σύμμαχον ἔϕασαν, οὐ δεσπότην κεκληκέναι (Cantacuzenus, III, cap. 29). — Дохождането на Александър много повредило на Кантакузин, отстъпление от Цариград, предаването на много хора и тракийски градове. Александър, на левия (източен) бряг на Марица под Димотика, плячкосвал, ала след това захванал преговори за мир. За срещата с Кантакузин попречила и зимата, ὁ χειμὼν ἐπιγενόμενος σϕοδρός не било възможно да останат в лагерите, Александър се върнал. — Александровата грамота от 1342 г., издадена от Срезневски, даряване на селото Хандак на Струма „въ дръжавѣ гръчестѣ” на Зографския манастир. Потвърдил я Йоан Палеолог през януари 1342 г. (Успенский, III, стр. 155) и след това Стефан Душан през април 1346 г. (Флоринский, Памятники, стр. 38). — Грамотата на Йоан Палеолог от 1344 г. : Срацимир πιγκέρνης τοῦ Βασιλέως τῶν Βουλγάρων подарил селото Мармарина на р. Струма на Зографския манастир. Slav. Bibl., I, стр. 159. Успенский, Athos, III, стр. 156.]

 

15. Miklosich, Mon. Serb., стр. 64. Григорович, Путешествие, стр. 49.

 

16. Гласник, VII, стр. 182—184. Кесар според таблицата за ранговете на византийските придворни титли е четвърта по ред след императора.

 

 

351

 

цариградската партия. Обаче Александър наистина искал на всяка цена да завладее това важно място. Кантакузин разказва в записките си, че по онова време царят убедително настоявал в писмата си до Душан и Елена да изпратят на заточение или да умъртвят гръцкия антиимператор, който тогава им бил гост и се намирал под тяхно покровителство : с това, пишел той, Византийската империя ще може лесно да мине под властта на съюзените сърби и българи. Но Душан и неговата съпруга с негодувание отхвърлили тия предложения, поради което турският Кантакузинов съюзник Омарбег изгонил скоро след това българите от околностите на Дидимотихон. [17]

 

И все пак Александър успял доста много и трайно да разшири границите си. Градът Пловдив, крепостите Цепина (Чепино), Кричим, Перущица, Св. Юстина, Станимака, Воден и Аетос с Козник, всички в Родопа, [18] били награда за помощта, която в 1344 г. българският цар обещал на императрица Ана срещу Кантакузин, но която помощ в същност той в нищо не проявил. Споменатите области били завинаги загубени за византийците; но това разширение на българското царство било и за него последно. Нападението, което Александър предприел в областта Мора в долината на Арда, било отблъснато от Кантакузин.

 

Между това прекъснало се и приятелството на Душан с Кантакузин. Когато и двамата съвместно завзели Македония, станало явно, че плановете на съюзниците не могли да се съгласуват; всеки от тях искал

 

 

17. [Cantacuzenus, III, сар. 56. През зимата на 1342/1343 г. императрица Ирина повикала Александър на помощ, като му обещала да му даде Дидимотихон, ако Кантакузин не се върне от запад. Александър писал на Стефан и Елена да затворят или убият Кантакузин, както това искала от сръбския крал цариградската партия. Българската помощна войска при Димотика била по-скоро за блокада, отколкото за помощ, тя не искала да си замине, докато през зимата не навлязъл Омарбег с турски кораби в Марица до Вира в помощ на Кантакузиновата партия.]

 

18. Cantacuzenus, II, стр. 406. За мястото на тези крепости вж. Heerstrasse, стр. 90. [След завръщането на Кантакузин с Омарбег от Македония през зимата на 1343/1344 г. Палеологовата партия завързала преговори с Александър за помощ. Александър е против Кантакузин поради плячкосванията на неговите турци и на българска земя. Александър искал Пловдивската област, дадени му били : Пловдив πόλις ϑαυμαςία καὶ μεγάλη. Цепина, Кричим, Перущица ἁγία Ἰουστίνα (Устина), Стенимахос Μπέαδνος = Бѣдьнъ, Беден баня в землището на помаците, Ἀετὸς и Козник. Тази област могла да даде 1500 добри ездачи (μαχεμώτατοι) и πλῆϑος πεζῶν; във война, разбира се, ездачите се намалявали на около 1000. Тя не била никога върната на византийците. В нея скоро надошли гръцки бегълци ἄποικοι Ῥωμαίων, изселили се поради πενία, войните и турските грабежи. Nic. Gregoras, сар. 20, 26 и 27. — Александър в края на 1344 г. бил в Сливен, изпратил Кантакузиновите пратеници без резултат, чакал да си замине Омарбег, навлязъл в Мора, гдето вече първата крепост Hyperperakion приела български гарнизон. Кантакузин с турците му излезли насреща, Александър през Хеброс се върнал назад, при брода неговият ариергард бил нападнат от авангарда на Кантакузин (Cantacuzenus, III, сар. 69). Преговори за мир. Скоро (III, сар. 71) пак била поискана българска помощ при Апокавк. Когато Кантакузин действувал при Цариград, тогава Кантакузин сключил σπονδαὶ καὶ συμμαχία с Александър, ала тя не запазила границите на Александър от грабежите на турците. — За разширението на българските граници в Пловдивската област вж. Cesty po Bulharsku; Пер. списание, X; Кукленският псалтир. Бачково. Пловдивският митроп. синод в 1360 г.]

 

 

352

 

да увеличи колкото се може повече държавата си и затова Кантакузин не можел спокойно да гледа как бърже се разширяват сръбските владения.

 

През пролетта на 1344 г. Кантакузин привлякъл на служба при себе си известния вече воевода на една чета — Момчил. Още от младини този българин по произход водил пълен с приключения хайдушки живот. Известно време той служил във византийската войска, после напуснал тая служба и скитал начело на отбор дружина по българо-византийската граница, като търсел плячка и от двете ѝ страни. Когато пък пограничната стража и на двете държави задружно почнала да го преследва, той избягал в Сърбия. Но и там не му харесало, затуй, когато стигнала до него вест за успехите на Кантакузин в Родопа, той напуснал Душановите знамена и предложил услугите си на антиимператора. Около 5000 сърби и българи, привлечени от славата му, се събрали около юнака, толкоз повече, че Кантакузин го назначил за наместник на Меропската област (в Южна Родопа). Обаче Момчил скоро забелязал, че при царящите безредици по-изгодно ще му бъде да преследва своите цели самостоятелно. Той се отвърнал от Кантакузин, изгорил в Полистилон (древната Абдера, сега Балустрабурун, между устието на Места и Лагоския залив) корабите на турските му съюзници и нападнал самия Кантакузин в лагера му близо до мосинополските развалини, когато всички почивали в следобеден сън; гърците, сражавайки се, едва се спасили в близкия град Кумуцена (сега Гюмюрджина). В няколко седмици Момчиловите конници разграбили Халкидика, обградили цяла Меропа и превзели цялата страна до границите на Мора. Авантюристът си уредил и резиденция в Ксанти, в южното подножие на Родопа, и тъй се наложил, че императрица Ана му дала титлата деспот, а Кантакузин още по-висока титла — севастократор.

 

След като покорил цяла Тракия, Кантакузин се решил през лятото на 1345 г. в съюз с Омарбег, владетеля на Смирна, енергично да излезе против Момчил. Момчил отстъпил пред тях към укрепения гр. Перитеорион (сега Бурукале) при северния завършък на Лагоската лагуна (Буругьол) и поискал от тамошните граждани да го пуснат в града. Гърците обаче искали да видят най-напред какъв ще бъде краят на борбата, но за да не бъдат изклани, ако Момчил излезе победител, съгласили се да пуснат в града само племенника му Райко с 50 души. Между това византийците и турците под звуковете на тръби и под гърмежа на барабани заобиколили Момчил. Почнал кръвопролитен бой. В разгара на боя 4000 Момчилови конници били притиснати към градските стени и там поради малкото пространство слезли от конете и продължавали да се сражават спешени. Като лъвове се борели те, косени от турските стрели. А Райко и гражданите били прости зрители от кулите и стените на Перитеорион. Смъртно ранен, Момчил паднал, а малкото му останали живи борци веднага сложили оръжие. Разправят, че сам Кантакузин плакал над трупа на юнака, който само преди един час вселявал ужас у всички.

 

От бойното поле византийците веднага тръгнали към Ксанти, гдето нямало още никакви известия за сражението. Привържениците на Момчил, чиято смърт била оплаквана от многобройни роднини и приятели,

 

 

353

 

се предали без съпротива; Кантакузин с рицарско великодушие позволил на Момчиловата жена — българка, да се върне в отечеството си с всичкото си имущество.

 

Още веднъж срещаме историческия образ на един от многото герои, възпявани и до днес в народните песни на сърби и българи. Появил се като метеор и след кратко величие пак изчезнал, исполинският образ на Момчил, вижда се, произвел дълбоко впечатление на южните славяни. В най-старите сръбски летописи четем : „В лѣто 6869 (= 1361) погибъ Момьчило периторъскый”; наистина годината е дадена невярно, но споменът за Момчил е запазен и в Пирот, и в херцеговинския Пирлитор, където поради съзвучие на имената се пренесло мястото на легендата от забравения крайморски Перитор. [19]

 

След падането на Момчил явил се друг българин, който с по-голям успех се намесил в изтощаващите Византия спорове около престола. В 1346 г. императрица Ана се обърнала с молба за помощ към едного от най-силните български боляри — Балик, чиято резиденция била в Карбона (днешния Балчик) и който по произход бил куманин. Балик ѝ изпратил 1000 души под началството на братята Тодор и Добротич, които успели да покорят в полза на императрицата гръцките градове по тракийското понтийско крайбрежие. За награда Добротич получил ръката на дъщерята на мегадукса Апокавк, но по-късно, когато с войската на императрицата нападнал Силимврия, бил разбит от Факрасес, Кантакузинов пълководец. По-после той се укрепил в Мидия, а оттам с партизански отряд

 

 

19. Срв. мемоарите на Кантакузин и на другия съвременник Никифор Григора. Отбелязано е и в сръбските грамоти според публикувания от Ягич текст (Archiv für slav. Phil., II, стр. 94). По-сетнешни текстове (Šafařik, Pam., стр. 74) приписват убийството на „храбрия Момчил” на султан Осман. Мавро Орбини е превърнал годината в 1370-а, а името — в Прит. Хопф (т. 86, стр. 42) заявява, че Орбиновият Момчило Притски е бил албанският княз Гин I Мусаки Бератски. В Паисиевата история (1762 г.) Перитор е превърнат в балканския градец Пирдоп. Считам за груба фалшификация намерените уж от В. Чолаков сведения в някакъв си ръкопис от Пирдоп (напечат. в „Читалище”, 1874, стр. 274). [В полето : Пирот.] — [Момчило. Вж. Пер. списание, XII, стр. 118—121, VIII, стр. 21. Дринов според песните на Качановски в Ягичовия Archiv и в Пер. списание, и в брошурката си за Дебърския говор, стр. 55. — Че днешното голямо гръцко село Булустра на нос Булустра е старата Абдера, доказва W. Regel (Petersburg), Abdera. Mitth. des K. deutschen arch. Inst. Athenische Abtheilung. XII, 3, 1887, стр. 161—168. Описание на развалините. — Цялата история на Момчил трябва да се изложи с подробно сравнение на всички подробности у Григора (без „с” на края) и Кантакузин. — Болгарския песни о Дойчине и Момчиле, Изследование В. Джуринского, Киев, 1893, 64 стр. Върху него Ягич в Archiv, XVI, стр. 234 : „die ganze byzantinische Tradition über Momčilo sehr sorgfältig analysirt”. Новаковић. — През лятото на 1345 г. при Кантакузин са били Омурбег у) и Сулейман, Сариханов син, с войски; преди похода срещу Момчил нахлули в България, макар че Кантакузин ги задържал (III, сар. 86) — българите били техни неприятели. Грабеж на хора и добитък. Съшото правили Сарихановите турци в 1346 г. у императрица Ана, минали към Кантакузин. Кантакузин се защишава, че никога не е изпращал варварите в Мизия, по-скоро той е предупреждавал българите навреме да се укриват в крепостите и λόχμας. Разрушаване на черквите. Турците отивали там само за своя κέρδος, за да не се връщат без плячка. Грабежи ставали най-много в Пловдивския край, след това и в Ямболско и Загорско; тогава навярно са запустели манастирите в Парория.]

 

 

354

 

нападнал останалите верни на Кантакузин градове. Императорът от своя страна го обсадил в Мидия през 1348 г., но без успех. Наи-после Добротич както ще видим по-долу, станал още по-мотьществен в самата България. [20]

 

Стефан Душан след дълга обсада превзел Серес и в 1346 г. тържествено се коронясал в Скопие за цар на сърбите и гърците. Сина си Урош назначил за крал. Немного преди това със съгласието на двамата славянски патриарси — търновския и охридския, той въздигнал архиепископа Йоаникий в сан сръбски патриарх. Коронацията била извършена от Йоаникий съвместно с търновския патриарх Симеон. [21] На тази постъпка на силния сръбски княз от Цариград отговорили с безполезни проклятия. Тогава Душан решил да потегли срещу самата Византия и там да осигури престола си, но с нищо не можал да убеди венецианците, които винаги му били верни приятели, да скъсат с византийците.

 

При Душан cpъбската държава достигнала до най-големия предел на своето развитие : нейната мощ се простирала от арта до Белград, от далматинските скалисти брегове до Места. В Македония само Солун оставал още византийски. В превзетите страни, чиито крепости били окупирани и жителите подчинени на сръбски началници, Душан навсякъде възстановил предишните им привилегии и всичко, което им било дадено от гръцките императори. Изобщо по-голямата част от всички запазени до нас южнославянски грамоти се отнасят все за времето на Стефан, единодържавния цар на сърби, гърци и албанци. [22] За мощното въздигане на

 

 

20. Cantacuzenus, II, стр. 584, III, стр. 62. — [В 1346 г. императрица Ана изпратила за помощ πρὸς Μπαλικαν τινὰ τοῦ Καρβωνᾶ ἄρχοντα. Той приел любезно пратениците и в помощ на Цариград изпратил братята си Тодор и Добротич (Τομπροτίτζας) с 1000 войници. Те στὰς Πόντου παραϑαλασςίας πόλεις διιόντες, подчинили ги на императрицата. Императрицата, зарадвана от това, дала на Добротич дъщерята на мегадукса (великия войвода) Апокавк и го назначила стратег на византийската войска. Добротич, като съединил своите хора с византийците, потеглил срещу Силиврия, ала там бил Факрасес, протостратор на Кантакузин, той излязъл от града и му нанесъл решителна победа. Добротич, не познавайки местността, повел конницата си през лозя и ровове. Малко хора се спасили, па и той сам с мъка се спасил от плен. Макар и посрамен, той се върнал в Цариград и останал там, понеже имал за жена родена византийка. Брат му се върнал у дома си. Cantacuzenus, II, стр. 584, 1, II, cap. 95. Muralt, стр. 605 (21 юни 1346 г.). Nota bene Nic. Gregoras, XV, 5, стр. 763. — Добротичовите начала (наченки). В 1348 г. Кантакузин по сухо и по море обсадил Мидия (античния Salmydessus и днешната Мидия) на Черно море. За управител на този град бил поставен от императрица Ана Добротич (ὁ Τομπροτίτζας). Той, като събрал голям брой разбойници, много почнал да безпокои околните градове. Кантакузин едва сега намерил време да се занимае с него. Добротич след къса обсада се предал и бил приет между византийските велможи (τοῖς ἐπιϕανιστέροις Ῥωμαίων). Cantacuzenus, III, стр. 62. Вж. Muralt, стр. 618. — Карбона, днешния Балчик, от името Бальково. Гою, стр. 677, 678. — Балчик според Брун (стр. 63) бил куманин. — Балчук кум. fangum, Lehm, Schlamm. Codex Cumanicus.]

 

21. Приемникът на Даниил, стр. 378, 380. Уводът към законника, XXV. Грамотата от 3 март 1346 г., Ljubic, Mon., II, стр. 326. — [Повишаването на сръбското архиепископство в патриаршество с позволение на Търновската и Охридската църква. — Охридският патриарх се споменава като български.]

 

22. Miklosich, Mon. Serb., стр. 132. — [Steinherz, Die Beziehungen Ludwigs I von Ungarn zu Karl IV, Mittheilungen des Inst. für österreichische Geschichtsforschung, VIII, 2, 1887, за войната венецианско-сръбска срещу унгарците. Писмото на Карл IV до Душан грамотите у Hoffmann, Sammlung ungedruckten Nachrichten, 2, стр. 185.]

 

 

355

 

държавата свидетелствува ни и цветущото състояние на търговията, центрове на която били градовете Скопие, Ново Бърдо, Призрен и Котор; в тия богати градове били факториите и магазините на венецианци, дубровчани и саксонци. Неоценима заслуга на царя било и съставянето на сборник на законите, [23] съставен в 1349 г. въз основа на старите правила на народното (обичайното) право и на постановленията на предишните крале.

 

Българският цар Александър в политиката си бил в пълна зависимост от Душан; сестра му била съпруга на сръбския цар, а брат му бил сръбски царски губернатор в Албания. Честите срещи допринасяли да се затвърдят тези приятелски отношения. [24]

 

Рим искал да се възползува от враждата между славяни и гърци, проявена с нова сила през последните завоевателни войни, за да поднови преговорите за уния. Преговорите обаче на папата с Душан, често прекъсвани и пак възобновявани, а също и направените в 1337 г. предложения на Александър свършили тъй, както и по-рано. [25] Впрочем работите на изток по онова време били в такова състояние, че случаите на преминаване на цариградски и морейски латиняни в лоното на православието не били редки.

 

Упадъкът на Византия почнал да взема страшни размери. Турските малоазиатски князе ставали покровители и съюзници на разните византийски партии. Кантакузин се ползувал от помощта на Омарбег, владетеля на Смирна и Айдин, поданиците на когото от година на година все повече засилвали пиратството си в Егейско море и постоянно налагали контрибуции на островите и бреговете. Императрица Ана привлякла на своя страна за съюзник Орхан, османския султан на Витиния; когато пък последният бил откъснат от нея от Кантакузин, [26] тя повикала Сарукан, лидийския владетел. Тези съюзници-турци не се интересували, кое в

 

 

23. Издаден от Шафарик (Památky), Миклошич, Новакович (Белград, 1870) и Зигел с коментар (Петербург, I, 1872).

 

24. Това обаче не попречило на Душан да разшири забраната да се пренася оръжие през Сърбия, а специално да се пренася оръжие в България (Mon. serb., стр. 146). В 1352 г. Александър сключил търговски договор с Венеция. Ljubić, Mon. Slav. merid., III, стр. 246—248. — [Братът на Александър се явява като деспот във Валона, съпруг на гръц ката епирска деспина Ана около 1350—1361 г. : Johannes Komninos Assanis във венецианска грамота, срв. Споменик, XI, увода — Във войските на Душан никога не е имало български помощни дружини. — Басните на Luccari за зависимостта на Александър от Душан. Различие в политиката : Александър бил всякога привърженик на Йоан Палеолог. — Грамотата от 1347 г. на Иван Александър, дадена на манастира „Св. Никола” „Орѣховѣ”, навярно при София, хората „въ Срѣдци”, село Белица, Костинброд, села край Струма. Дарява — Сербеници у Григорович, ωрѣевици у Срезневски, Сергьевци у Богоров, срв. Дринов в Пер. списание, 13, стр. 158.]

 

25. Theiner Mon. Hung, I, стр. 617.

 

26. Кантакузин дал на Орхан за жена дъщеря си, която дори и в харема останала вярна на християнството. Той често повтарял библейските думи : Λοιπὸν καλέσω τὰ ἔϑνη καὶ ἐμὲ δοξάσουσι — Аз ще зова народите, а те ще ме прославят. Nic. Gregoras, XXVU, cap. 30, ed. Bonn., стр. 151.

 

 

356

 

ИзточнаТракия принадлежало на императрицата, кое на Кантакузин и даже на българите и преобърнали страната в страшна пустиня. Хора, стада и посеви — всичко изчезнало. Не могло и да се мисли за събиране на данъци; трябвало да се прибегне до заеми и до църковните съкровища. Към тия общи беди се присъединила и осемгодишната война между венецианци и генуезци; търговията замряла и пред самия Цариград ставали кръвопролитни морски сражения. На всичко отгоре избухнала и епидемия, която отнесла по-голямата част от цариградското население. Наистина печална победа спечелил Кантакузин, когато през нощта на 2 февруари 1347 г. нахлул през Златните врата в града на Константин. [27] Изгоненият Йоан V Палеолог си избрал за резиденция града Енос при устието на Марица, за да продължи оттам с помощта на славяните борбата за престола. Между това Душан покорил цяла Тесалия и Епир с Акарнания; в 1349 г. сръбски знамена се развявали пред венецианската крепост Птелион срещу Евбея. [28]

 

България също тъй страдала от разбойнишките походи на турците, които, когато нямали какво повече да грабят в Южна византийска Тракия, опустошавали всяка година и Северната (българската). Много повече от славянските страдали тамошните гръцки селища, току-що основани от многото избягали в българската област гърци. [29] Селата били опустошени, стадата отвлечени, а жителите насила отведени в Азия. Когато в [началито на] 1351 г. Александър се оплакал на Кантакузин, с когото отдавна живеел в мир, от нападенията на съюзниците му, императорът отговорил, че всичко това става против неговата воля; впрочем същинският виновник за това бил Душан, [неискащ да върне византийските градове], защото против него станало нужда да се викат турците. Заедно с това Кантакузин предложил на Александър съюз против турците, стига само последният да вземе участие [с пари (χρήματα)] в приготвянето на военни кораби за охрана на Хелеспонт, защото той вече предвиждал плановете, които неизбежно ще се зародят у съюзниците му поради честото им скитане по Европа : [това влизало в плановете на Кантакузин, защото през Генуезко-венецианската война в 1350—1355 г. кораби се явили срещу Галата и Хиос]. Когато византийски пратеници пристигнали с тези предложения в Търново един празничен ден [ἐόρτη δημοςία] и Александър минал с тях на коне през улиците, казват, че народът навсякъде го посрещал с викове да сключи възможно по-скоро мир с Кантакузин, иначе всички ще загинат под мечовете на варварите. Царят превел на пратениците думите на народа и заявил какво той е готов да помогне в разходите за флота. Обаче Душан му дал съвет [ϕόρους Ρωμαίοις παρέχειν] да не плаща данък на гърците. Александър послушал този съвет. Разсърденият от това Кантакузин му предсказал, както разправят, скорош-

 

 

27. Zinkeisen, I, стр. 194 и сл. Норf, стр. 443 и сл.

 

28. Hopf, стр. 476.

 

29. Nic. Gregoras, XXVI, сар. 53 и 54, cd. Bonn. стр. 118 : „διὰ πενίαν πρὸ ἐτῶν οὐ μάλα μακρῶν ἐκεῖ μετοικήσαντες”. Тези думи са пропуснати у небрежния латински превод на Бонското издание.

 

 

357

 

ната победа на варварите

[30]. Ha следната година (1352 г.) Душан и Александър, който все още смятал, че Кантакузиновите интриги са причина за турските нападения, изпратили на император Йоан V Палеолог силна помощна войска. Тя обаче неочаквано била настигната и разпръсната от 10 000 турски конници по голата равнина около Дидимотихон [31]

 

Веднъж, нощем, в 1353 г., синът на Орхан, Сюлейман, минал с малък отряд през Хелеспонт и нападнал крайбрежната крепост Цимпе (сега Джеменлик), почти на два часа разстояние от Галипол. Тук най-напред турците се закрепили в Европа и никой вече не е можал да ги изгони обратно. Скоро след това, на 2 март 1354 г., на бреговете на Пропонтида се случило страшно земетресение : стени и къщи се разрушили и погребали под развалините си много народ. [32] Турски шайки се пръснали

 

 

30. Cantacuzenus у Stritter,. стр. 878 и сл. Смътно е споменато за това и в една румънска хроника, издадена от Григорович в статията му за Сърбия и за отношението и към съседните държави, предимно в XIV и в XV в., Казань, 1859, доп. стр. 1—45. Кантакузин уж помолил за помощ сръбските князе и цар Александър срещу турците. Те пък уж му отговорили : „Защищавай се, както можеш.” Той повторно изпратил пратеници, които да прибавят, че ако не му се притекат на помощ, в скоро време ще бъдат принудени да се разкайват за това. Но те казали : „Когато турците дойдат до нас, ще знаем как да се разправим с тях.” — [В 1350 г. Кантакузин потеглил за Солун, с войските бил и Сулейман, Орханов син. 20 000 конници. Забранено му било да плячкосва на византийска и някогашна византийска земя. Нахлуване в България през Марица, μέγιστα κακώσας, пленявали хора и грабили добитък — след това се върнали. Cantacuzenus, IV, сар. 17, 22. — Александър се оплакал на Кантакузин, мислел, че нахлуването е станало по заповед на Кантакузин, нямало причини за война — просто се повторили нападенията на Омар от 1345 г. и на Сарихановите хора от 1346 г., може би против волята на Кантакузин, ала Кантакузин повикал турците в Европа срещу своите неприятели. Кантакузин се оправдавал. Искал да откъсне Александър от Душан — εἰδέναι καὶ αὐτὸν (Александър) ὑπ’ἐκείνον ἀδικούμενον οὐ μικρά τινα. Предание в българската хроника, Archiv für slav. Philologie, XIII, стр. 527 : „Бльгаре же . . . насмѣашѧ сѧ и оукоришѧ Грькы . . оψоваше и послашѧ тьще”.]

 

31. Cantacuzenus, стр. 331, 880. — [V. Lazzarini, Marino Faliero avanti il dogado, Nuovo archivio veneto, V, 1, Ven., 1893. — Марино Фариери, по-късно дож, на 13 май 1352 г. бил изпратен като един от четиримата „проведитори” да види венецианската флота след боя при Цариград. От Кандия плували до Черно море с 2 флоти, едната командувал Марино Фалиери, унищожал генуезките кораби nelle acque di Caffa, след това плувал до Кипър, оттам във Венеция. През 1352 г. Иван Александър Асен, български цар, „ricevendo una lettera mandatagli” „per lo nobile homo misier Marin Falier” (стр. 148) отговорил на 4 октомври от Никопол на дожа Андрей Дандоло, che sempre aveva desiderato un ambasciera de’ Veneziani е che quella attendava. Ljubić, III, стр. 247—248. Heyd във френския превод, I, стр. 530. — Марино Фалиери по пътя се отбил и в Енос, „in burgo Eni” на 10 октомври 1352 г., VI инд. (в текста, стр. 196—197), сключил договор с Йоан Палеолог, според когото Тенедос бил отстъпен в залог на венецианците за дълга от 20 000 дуката. Фалиери веднага приел острова. — За българска помощ на Йоан V Палеолог се споменава само у Кантакузин, избягали навреме от сражението при Дидимотихон. — Венецианският документ от 1352 г. в Енос.]

 

32. Византийските хроники, съставени в 1391 г. (ed. Müller, Sitz.-Ber. der Wiener Akad., IX, стр. 322), са важен извор за втората половина на XIV в., гдето ни изоставят Ник. Григора (завършва с 1355 г.) и Кантакузин (завършва с 1365 г.). — [Tzympe : Tafel, Symb., II, стр. 118, Τζύμπη Cantacuzenus, III, стр. 242, 276—279. G. Pachymeres Τζίμπη, II, стр. 509, като говори и за Бранхиалион и Галиполи. — В 1352 г. турците на

 

 

358

 

там, разравяли и разграбвали пресните още развалини. Галиполи, ключът към Цариград, Трапезунт и Кафа паднали под турска власт. Минало още малко време и османската държава се разширила до бреговете на Марица. Запустелите села били заселени с азиатски колонисти, а градовете — с турски дворяни. Цариград се препълнил с бежанци от Тракия; лишени от късче хляб, селяни просели по улиците; отчаяние и тъга обхванали всички сърца в силно угнетената държава на Палеолозите. [33]

 

В края на 1354 г. Йоан V отново превзел Цариград. Кантакузин се покалугерил и предприел пътуване до Мистра, близо до древната Спарта, и там написал мемоарите си (поч. 1383 г.). В 1355 г. Марино Фалиери пише, какво анархичната византийска държава неизбежно ще стане плячка на турците и че венецианците би трябвало да предотвратят това. Обаче смелите планове, на които венецианците били способни през времената на Енрико Дандоло, в тия моменти не били вече по силите на венецианците от това време. [34]

 

 

Орхан под водителството на Сулейман и един негов брат, като съюзници на генуезците са нахлули за плячка чак в Южна България, гдето имало много гръцки преселници обаче не са отишли по-далече — πρόνοια на архонтите. Nic. Gregoras, cap. 26, 27. — Cantacuzenus.

(6875—1367). Ръкопис на Атонската Лавра. Sathas, Bibl., I, стр. 273. Вж. Muralt, стр. 680. Павел, архиепископ Смирненски, и латинският цариградски патриарх (през време на похода на Амадей Савойски).]

 

33. Nic. Gregoras, XXIX, сар. 1—4, стр. 224; Zinkeisen, I, стр. 206 и сл.

 

34. Hopf, стр. 448. — [На 17 март 1355 г. по времето на Йоан Палеолог е станала сватбата на неговия син Андроник с Кираца, дъщеря на Иван Александър Асан, български цар. Acta, I, стр. 432.]

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]