ГЛАВА II. Трако-илири и римляни
Първобитни времена на полуострова. — Могили. — Трако-илири. — Техните колена, език, нрави и съдбини. — Римско владичество. — Романизация на първобитното население.— Можем ли да смятаме славяните за първобитни жители на полуострова?
Първобитните времена на Балканския полуостров тънат в дълбок непроницаем мрак. Какъв народ най-напред е пасъл стадата си по тракийските равнини, [1] по ливадите на Косово поле, звуковете на какъв език най-първо са ехтели в скалистите проломи на Балкана, Шар и Пинд — за това историята мълчи. Ни едно предание, ни една сага не ни разказва за най-старото преселване на човешки род по тия страни; но изглежда, че най-старото познато нам население на полуострова при своето пристигане не е заварило там предшественици.
Напоследък могилните хълмове (tumuli), пръснати в грамадно количество по целия полуостров, обърнаха върху си вниманието на издирвачите като несъмнени паметници от дълбока старина. [2] Това са конусовидни хълмове от различна височина, най-големите достигат до 20 м. Малко местности има, дето те да не изпъкват пред очите на пътешественика. Най-много се намират в Тракия, особено в околностите на Пловдив, дето се срещат надлъж покрай р. Марица. В тия места те отдавна са
1. [В тази глава, която трябва да се напише съвършено изново, трябва да се спомене и за големите животни. Лъвът у Херодот на Балканския полуостров, изобразен по тракийските камъни (Мадара и т. н.), известията в старата литература (Keller). Чихачев в една малка книжка върху Мала Азия, стр. 92, привежда свидетелството на Евлия Челеби за лъвове в Мала Азия в XVII столетие. Живял ли е зубърът (дивият бик) на полуострова? Βόες ἄγριοι (вж. цитата в Cesty po Bulharsku за биволите), ζόμβρος у византийците. В местните имена срещаме само Зубер планина при Поганово. Според Bergner в Седмиградско дълго време е имало зубри; на Кавказ при изворите на Кубан живеят и до днес. Nota bene : познава ли зубъра старобългарската или старосръбската литература? Dumont, Mélanges d'archéologie et d'épigraphie, Paris, Thorin, 1892. C допълнения от Homolle из целия Corpus inscr. gr., Тракия.]
2. Вж. в Mittheilungen der anthropologischen Gesellschaft in Wien, 1871, статиите на Hochstetter, стр. 93—100, и Boué, стр. 156—158. [Разпространение на тумулите (могилите) : Jireček, Heerstrasse, стр. 43. Riccaut, стр. 706, от 1165 г. за тяхното отваряне. А. Pelz за тях. Миличевиħ, стр. 1029. Nota bene : босненските каменни гробове. Трябва да се състави въз основа на Boué, Hahn и други по-пълен преглед на тяхното разпро странение.]
76
обръщали върху си вниманието на всички пътешественици : Verantius, Dernschwamm, Busbeck (всички от 1533 г.), Gerlach (1573 г.), Братислав (1591 г.), Blunt (1634 г.), Riccaut (1665 г.) и мнозина други споменават за тях; обикновено ги смятали за гробници; малцина само автори мислели, че те са насипани, за да посочват пътя зимно време. Около Одрин и покрай Южна Марица, както и по бреговете на Пропонтида такъв род могили не са редки. Твърде много ги среща пътешественикът покрай р. Тунджа и под южния склон на Балкана, в Казанлъшката розова котловина, в долината на Шипка, в овощните градини на Стара Загора (Железник). На север от Балкана има няколко по пътя от Търново за Русе, после при Шумен и между Ловеч и Плевен. Интересно е, че в XI в. една област в низината между Дунав, Балкана и морето се наричала „Сто хълма”. [3] Надлъж по брега на Дунав се точат редица конусовидни възвишения на еднакво разстояние едно от друго. Също и по влашкия бряг се издигат подобни, но по-ниски хълмове. Няколко групи от тях се срещат в Софийската котловина, покрай р. Рила при с. Стоб и край Струма, близо до Кюстендил; многобройни са те в македонските равнини край Долния Вардар, дето са пръснати в околностите на Воден и Солун и особено изпъкват с грамадния си размер. Същото е в Тесалия. Дори в Херцеговина са намерени няколко. В Албания и в княжество Сърбия [ги има само при Viminacium; населението ги смята като стражарници за зяпачите на недалечното „Царево гумно”]; по голите варовити адриатически скали, дето плодородната почва спада към най-скъпоценните природни дарове, тия землени насипи се заместят от огромни камъни с различни знакове, каквито твърде често се срещат в Херцеговина, Босна и Далмация.
Ще бъде обаче безосновно да твърдим, че всички тия могили се отнасят към една и съща епоха, именно към дълбоко старинна епоха. Вероятно те били насипвани от различни народи, които са живеели там в различни времена. Повечето от тях принадлежат без съмнение на траките, чиито погребални церемонии Херодот нагледно описва. Когато умирал някой знатен тракиец, трупът му бил излаган цели три дни; при това принасяли в жертва разни животни, които изядали след обилна със сълзи скръб за умрелия. После мъртвецът бивал или изгарян до пепел, или просто заравян в земята (и двата вида погребения били в употреба); лад гроба била насипвана могила (χῶμα), при която се произвеждали
3. Cedrinus, II, стр. 594 (Ἑκατὸν βουνοί). [Покрайнината Ἑκατὸν Βουνοί, сто могили, навярно се е намирала в Добружда. Срв. Tomaschek за Идриси. За името : при р. Прут между Липкани и Скулени при Костещи и Городишче има множество „кургани” на руския бряг, на румънски местността се нарича Suta Mogile, сто могили, Надеждин у Zap, Zrcadlo, II, стр. 78. Maciej Stryjkowski Osostowic (роден през 1547 г., умрял около 1583 г.) за погребението на литовския княз Свинторог, изгаряне на трупа, могила : ,,W Thracyéj takže i w Bulgaryéj bardzośmy częste mogiły z kymienia ciosanego wyniosłe widzieli, а drugie na koształt gòr wielkych usipane, w których ciała ksiḁzat walecznych ležḁ, o których dzielnościach jeszcze i dziś Serbowie powiadajḁ, i na skrzypiczkach przygrawajḁc žywoty jich nam wyśpiewywali.” F. L. Čelakovského, Všeslovanské počáteční čtení. I, Z písemnictví polského. V Praze, 1850, стр. 88.]
77
бойни игри в чест на покойния. [4] Една римска императорска монета, намерена от д-р Вайзер в една могила под един череп, свидетелствува, че този обичай се пазел твърде дълго време. [5]
Впрочем не всички могили се отнасят към траките. Келти и славяни погребвали умрелите под подобни паметници. Българите ги означават с особени имена и разказват за тях предания, които и досега не са намерили своя събирач. Когато се строяла железницата през 1871 г., няколко могили били разкопани от д-р Вайзер. В някои от тях се намерили съзидани от здрави тухли склепове, закрити отгоре с шистени плочи и съдържащи части от скелети, глинени и стъклени чирепи и ръждясали металични предмети; много обаче се оказали отдавна разграбени от иманяри. [6]. Близо до Шипка вътре в една могила намерили един каменен склеп, в който имало скелет и при него лък и стрели. Малките хълмове между другото са служели още от незапомнени времена, също както и в наше време при Пловдив, за означаване на границите и твърде правдоподобно е, че и в първобитни времена те са се насипвали за тая цел. В старите сръбски и български грамоти от XIII и XIV в. често се споменава за могилите; така е в областта Браничево на Дунав, до Призрен, при Скопие и Щип. [7]
Изобщо почвата на целия полуостров, тъй да се каже, е покрита с археологични паметници от всички епохи. За тяхното съществуване в гръцките области е излишно да се разпростираме. В Сърбия се срещат селски хижи, в които подът е постлан с римски тухли; по дворовете и площадите на сръбските и българските градове много често се изпречват могилни камъни и капители от колони. Дори при един бегъл поглед върху сбирките на Белградския музей можем да забележим грамадните археологични богатства на тия страни. За съжаление поради невежество и користолюбие постепенно пропадат безброй скъпоценни старини; колко старинни изделия се унищожават от цинцарите — „куюмджии” (златари) с цел да добият материал за филигранови работи! Европейският пътешественик не може да научи за намерените старини, понеже обикновено престоява на едно място не повече от един или два дни; тук науката трябва да разчита на помощ от страна на туземците. За много
4. Herodotus, 5, стр. 8. Място, досега незабелязано, ала твърде важно за историята на могилите.
5. За жалост надписът не може вече да се чете (Mittheil. der anthrop. Gesellsch. in Wien, стр. 96).
6. M. E. Weiser, Thracien und seine Tumuli, ibidem; срв. статията на Hochstetter и Boué, посоченото място. [Намерени неща в могилите : Champoiseau в чешкото издание, стр. 42. През 1872 г. при постройката на гарата в Татар Пазарджик била отворена една могила и в нея били намерени кости, стомни, биволски (?) рогове и еленови рога. W. Freiherr Berg, Thracische Reizeskizzen, Beil. z. W. Abendpost, 1876, № 115.]
7. Даничиħ, Рјечник из књижевних старина српских, под думата „могила”. Границата на село Купелник до Призрен минавала в 1348 г. „у Теклину могилу” и стигала до опре делено място „на могиле”. В грамотата на българския цар Константин (1258—1277) се споменава една могила при Скопие (Šafařik, Památky, 2 изд., стр.24). А в грамотата на господаря Константин (1388) се посочва „могила код друма” и една граница „до могиле Koja je мегю оба пута” при Щип (Гласник, 24, стр. 268).
78
находки споменава Стефан Захариев в своето твърде добросъвестно описание на малката Татарпазарджишка област. [8] Ще приведем само един пример : Захариев описва едно бележито място, което служило за жертвоприношения, при с. Балдьово в Средна гора. Там надясно, на един вулканичен конус, стоят развалини Гюргев град и под тях се отваря вход в една голяма пещера; наляво се издига високата Сънлива могила. Между двете височини в една тясна долина протича поток, при който лежи едно мраморно кълбо, тежко приблизително три центнера (около 150 кг); на него на две места е изсечена ръка с разтворени пръсти. Наблизо се зеленее дъбрава, в сянката на която расте, посветено на самодивите, благовонно синьо цвете (ресен). Там всяка година на празника Росалия (Троица) множество болни прекарват безсънна нощ, като лежат на чудесните цветя под открито небе, за да чуят самодивската присъда за своето здраве. И такива свещени места има твърде много.
След тия посочвания на най-старите археологични паметници ще се помъчим да съобщим за първобитното население поне онова, което вече достоверно се знае.
Най-старите жители на днешната българска земя принадлежали към трако-илирското семейство и се разделяли на две племена : източно и западно, тракийско и илирско. Към източното племе принадлежали траките, а също тъй може би македонците, които най-вероятно подобно на днешните албански пришълци в Елада твърде рано изпаднали под гръцко влияние; няма да сгрешим, ако предположим, че и пелазгите били техни съплеменници. Илирите и епиротите образували западното племе. Илирите населявали бреговете на Адриатическо море, от устията на р. По до р. Генус (Шкумба) в Албания; а страната на юг оттам до границите на елинските етолийци съставяла местожителство на епиротите. Между траки и илири съществувало такова родствено отношение, каквото между славяни и литовци или немци и скандинавци. [9]
Траките в сегашно време са напълно изчезнали; техни романизирани потомци са днешните румъни. От илирите и епиротите е останал само дивият коренен народ албанци, или арнаути (славян. арбанаси), на брой 1 300 000 души. Според издирванията на Хан от илирите в същност
8. Ст. Захариев, Географико-историко-статистическо описание на Татарпазарджишката кааза, Виена, 1870.
9. F. Müller, Allgemeine Ethnographie, Wien, 1873, стр. 60. В най-ново време Fligier, Zur praehistorischen Ethnologie der Balkanhalbinsel, Wien, Hölder, 1877, 65 стр., разглежда най-старата етнография на Балканския полуостров. Той заключава, че илирите по своя произход рязко се различавали от траките. Първите, като били изтикани от траките от източната страна на полуострова, се преселили вИталия, дето потомците им после се явяват под името япиги и венети. А траките според мнението на Флигиер спадали към трако-фригийското семейство, към което се отнасяли много обитатели на Мала Азия : фригийци, лидийци, каподокийци и други. От всички клонове на това семейство сега остават само едни арменци. Авторът влиза в големи подробности, когато говори за Гърция : разглеждайки местни, лични и митологически имена от различни области, той идва до заключение, че доелинските им обитатели били една част ют илирийски произход, друга от трако-фригийски (вж. рецензията на К. Йос. Иречек в Časopis českého musea, 1877, стр. 408).
79
водят рода си гегите в Северна Албания, а от епиротите — тоските в Южна. [10] Древната погранична река между илири и епироти Шкумба разделя и сега още техните потомци, геги от тоски. Разликата, която съществува между диалектите на двете албански колена, е значителна и освен това бележито е онова взаимно отвращение, с което се срещат албанците от север и юг.
Според мнението на д-р Фридрих Мюлер трако-илирите първи се отделили от общия индо-германски корен и като излезли от арменската планинска страна, заели Балканския полуостров. И така албанците са най-старият подир баските народ в Европа. Вече много по-късно отишли келтите на запад; подир тях следвали италийци и гърци, сетне германци и най-подир славяни, които според Фр. Мюлер последни се отделили от арийците.
Граници на тракийските жилища били : на запад Дрина, средното течение на Българска Морава и Горна Струма; на юг Егейско море; на север те достигали до Дунав, а на изток до Черно море. От многобройните тракийски колена гетите от времето на Херодот живели по северната страна на Балкана, по-близо до морето; в IV в. преди Р. Хр. част от тях преминали Дунава и основали там могъща държава. Западно от гетите, на реките Артаня и Ноя (Вит и Осъм), живели кробизите; после те отишли по-нататък на изток. Малкото коляно миси било разположено по р. Кебър или Киамбър (днес Джибра, Цибра). По-нататък на запад страната от Долния Искър до Дрин заемали трибалите. По-късно учените византийци пренесли тяхното име на сърбите. В римско време се споменават още малките народи : тимахи на Тимок и пиценси на Пек в днешна Сърбия.
Между тракийските колена, които живели на юг от Балкана, особено изпъквал войнственият и независим планински народ в Родопа, който у Херодот се нарича сатри (албан. satъr — меч), а у Тукидид меченосни дии (μαζαιροφόροι). [11] По най-високите планини те имали прорицалище на Дионис с пророци, беси (βήσσοι) и с жрица, както в Делфи. По албански bessъa значи вяра, вярност; с това се обясняват името и народността на тия жреци. И сега още на Гьозтепе, един от родопските върхове, близо до с. Наиплие, се издигат развалини от големи каменни здания с мозаичен под и с надписи по стените; наблизо до тях има също тъй гробници с надписи, в които планинците намирали бронзови склепове, щитове, копия и сребърни монети. [12] Тая светиня на бесите споходил Александър Велики, когато отивал към Дунав; тя се споменава още през времето на Август. Името на жреците беси било пренесено отсетне на целия народ сатри. Бесите най-дълго от всички траки запазили своята народ-
10. G. Hahn, Albanesische Studien, II, стр. 218.
11. Herodotus, VII, стр. 111. Thuciditus, II, стр. 96. Hahn, Alban. Studien, I, стр. 242. M. Дринов, Заселение Балканското полуострова Славянами, Москва, 1873, 8, стр. 4. W. Тоmaschek, Über Brumalia und Rosalia nebst Bemerkungen über die Bessischen Volksstämme (вж. К. Jireček, Heerstrasse etc., стр. 39).
12. Ст. Захариев, пос. съч., стр. 72, според устни предания, сам той не е бил на мястото.
80
ност. Запазил се е един двуезичен, гръцки и латински, надпис от времето на Траян, намерен на един час път западно от Татар Пазарджик, в който се споменава „vessi” и по гръцки „Βήσσοι”. [13] Около 400 г. епископ Никита Ремесиански (Бяла Паланка между Ниш и Пирот) проповядвал сред тях евангелието, а още в V в., когато другите тракийски племена били повечето романизирани, у бесите християнското богослужение се извършвало на родния им език. Още при Юстиниан бесите заедно с германските наемници и малоазийските исаври принадлежали към най-добрата византийска войска. Главният им град се наричал Бесапара, т. е. град на бесите. Неговото място сега се заема от планинския градец Баткун, южно от Татар Пазарджик. По-нататък на запад се срещат други стари развалини при Малко Белово, недалеч от изворите на Марица, дето сега свършва румелийската железница; тая местност, наричана Старо градище, по-рано била покрита с развалини. Захариев, който е известен като безпристрастен наблюдател, съобщава, че между тамошните българи съществува предание, което гласи, че древните жители на тоя град се наричали бешяфари; а тая дума няма друго значение освен „род на бешите”; фара на български, също както на македоно-румънски и албански, значи род. [14] Остатъците не само от бесите, но и от другите тракийски племена преживели още много векове славянската колонизация на полуострова.
Най-видно и мощно племе от траките били одрисите, смъртни врагове на бесите в басейна на Марица. Главни техни градове били Ускудама (днешният Одрин) и Друзипара (сега Каращиран). Заслужава да се споменат също и сапеите, [15] които живели по крайбрежието на Егейско море срещу остров Тасос, около устието на Места. В долината на Струма се простирали жилищата на дентелетите около днешния Кюстендил, на медите (Μαιδοί) в околностите на Мелник и на одомантите недалеч от гр. Сер (Серес). Коралите [16] живели на изток от бесите, долонките — в Тракийски Херсонес.
В Горна Македония, в областта на Вардар и Струмица, живели пеоните, чиито селища в V в. се простирали до морето при устието на Струма. На езерото Прасиас [17] те живели в наколни постройки; съществуването на тия постройки е исторически доказано. У Херодот именно се
13. Пак там, стр. 78 и на таблица № 15. Силно повреден. [Статията на Tafel под тази дума в Pauly Realencycl., отпечатана в неговите ed. fragm. Strabonis, 1,7, стр. 25, № 103. За надписа от времето на Траян, в който се споменавали „Vessi” и на гръцки „Βήσσοι” — ?]
14. За рудничарството у бесите вж. Heerstrasse, стр. 39, за местоположението на Бесапара вж. моето обширно разсъждение пак там, стр. 37; Бешяфара : Захариев, стр. 56; срв. Дринов, Заселение, стр. 30. Пара отговаря на санскритското puri (град) и гръцкото πόλις. За fara срв. Miklosich, Alban. Forschungen, II, Wien, 1871, стр. 25.
15. [Sapaei : срв. Tafel, Strabo fragm., стр. 42, n. 97. Живели са при устието на Места и никога не на север. Tomaschek, 1877 в G. Zeitschr., стр. 678.]
16. [Коралли. В крайвардарско има село Ролово, Пулулово (1380 г., Гласник, 24, стр. 253) — Ὄρολος, Ῥώλιης, Πολλης. Tomaschek, посоченото място.]
17. [Едни търсят Прасийското езеро в днешното езеро Тахинос, през което Струма се влива в морето, други — в Будковското езеро.]
81
среща следното твърде интересно описание на тия оригинални жилища : [18] „Посред езерото върху високи колове са поставени дървени свързани подове, до тях от сушата води само един тесен мост. Изпърво всички граждани задружно доставяли основните колове за тия подове; отсетне те въвели обичай да ги доставят така : всеки гражданин, когато ще се жени, бил длъжен да достави три кола. Те се добивали от планинската верига Орбелос. Но всеки взема много жени. И тъй те живеят по следния начин : всеки има върху подовете своя собствена колиба, в която живее, и една врата — капак на пода, която води надолу в езерото. Децата си те привързват с въже за крака от страх да не паднат във водата. Конете и работния си добитък хранят с риба; тя е толкова много, че всеки, като си отвори вратата и спусне с въже кошница, дълго не чака и я изтегля напълнена с риба.” Останки от тия езерни жилища на Стримон намерил в 1863 г. младият френски археолог Deville. [Обаче не само в почти крайморското Прасийско езеро, ами и във вътрешността, на Преспанското езеро, старите трако-илири, а именно племето скиртони (?), са рибарствували в надезерни жилища. Дори и славяните, когато се заселили в тези краища, не само че заварили първожителите още при този първобитен начин на живеене, ами и сами като тях се настанили. На източния бряг на голямото Преспанско езеро се намира село, наречено Наколци или Наколец, което брои около 40 къщи българи мохамедани. То не е село от по-ново време. Още през времето на сръбския крал Стефан Душан (1331—1355 г.), който около 1334 г. отнел от византийците цяла Западна Македония, рибарите „у Накольцехь” били подвластни на манастира „Трескавец” при Прилеп. [19] Наколъци без всяко съмнение са жители, чиито жилища са били построени върху колове; самите постройки върху колове са се наричали, може би по славянски, наколие. Заслужава да се изтъкне, че с. Наколци от тази страна на езерото сам-самичко лежи на самия бряг, когато най-близките селища са отдалечени четвърт или и половин час от водната повърхност. Вън от това водната повърхност на езерото, както вече се споменава в географския преглед, много е променлива, зависи от подземните отливи, а в старо време и през средните векове, когато склоновете на околните великани Перистер, Суха гора, Галичица и други са били покрити с гъсти вековни гори, изобщо в езеоото е имало повече вода, отколкото когато и да било в днешно време. Тук
18. Herodotus, V, стр. 16. [Constructios lacustres : Рисунките на езерните постройки на Траяновата колона. Тибериевите боеве на Боденското езеро. Те са преминали в Алпите навярно със сключването на мира в римско време. В баварските находки са намерени и римски монети. М. Deville (поч. в 1868), membre de l'école française d'Athènes, а vu sur le Strymon des restes d'habitationes lacustres. Cf. Rapport de M. Egger sur les travaux des membres de l'école française d'Athènes, 1963, Acad. (comptes rendus). Dumont, Révue archéol., 1868, Déc, стр. 412. — „Nous avons vu nous mêmes, sur les lacs situés aux pieds de l'Ossa et du Pélion, des cabanes sur pilotis ou les bergers s'abritaient.” Dumont, ibid., стр. 412. (Статията гласи : Objects antiques du musée de Belgrade). Срв. Rockstroh за постройките в Струга. — Срв. днешните сгради в алпийския Hallstadt при езерото.]
19. [Грамотите в Гласник, 11, стр. 136; 13, стр. 373.]
82
сегашното крайбрежно с. Наколци е лежало върху водата далеко от брега.
Докога рибарите на Наколци наистина са живели върху колове, не е известно. Само археологическите издирвания на самото място могат донякъде да спомогнат за осветление на въпроса, ала такива липсват и досега по тези места, гдето са живели Херодотовите наколци. [20]
Друг спомен за някогашното живеене над вода се е запазил в преданията на българското племе пиянци, които живеят в планините между Горна Струма и Брегалница. Там в старо време обитавали пеоните. Филологическата близост и родственост на имената ни дава право да предполагаме, че днешните пиянци са пославянчени потомци на старите пеони. В своите разкази те разправят как техните прадеди поради престъпленията си били преследвани от бога с постоянни войни с дивите народи, с мечки, с морски самовили и как си строели колиби над водата, в които спели. [21]
Наколни постройки са намерени в последното четвърт столетие във всички почти алпийски езера, в Горна Италия, в Мекленбург, в Полша [Накел при Нотечи), във Франция, Англия, Шотландия и Ирландия. Обаче нигде не се е запазил спомен за тях в местните имена и предания освен единствено у македонските българи.]
Впрочем в българския градец Струга, дето Черни Дрин изтича от Охридското езеро, досега много къщи са построени на колове в реката; френският пътешественик Dumont недавна забелязал на тесалийските езера под Оса и Пелион къщи, построени на колове и служещи обикновено за нощуване на овчарите. [22] Сръбският писател Веркович разказва, че у българското племе пиянци (още в средните векове се споменава областта Пияньць, Πιάνιτσα), което живее в старата Пеония между Горна Струма и Брегалница, се запазило предание, че техните прадеди били преследвани от морски вили и големи води и че те „строили колиби над водата, в които спели”.
Между илирите бележити са горноиталийските венети [23] и многобройните племена на морските разбойници в Далмация : истри, яподи, либурни, далмати, ардиеи и преди другите — автариатите на Бояна и Косово поле, най-храброто и многобройно илирско племе; тяхното име се запазило в названието на херцеговинската р. Тара. На изток от автариатите покрай Българска Морава живели дарданите. Около Охридското езеро и в планинските долини на Дебър живели дасаретите,
20. [По-пространно съобщение за това свое откритие дадох в Časopis českého musea, 1875, стр. 437—439 (Jezerní osady v starém Bulharsku), когато първото издание на Dejiny bulharské почти беше вече отпечатано.]
21. [Съжалявам, че за пиянци и техните предания няма други известия освен тези у Веркович, Описание быта Болгар населяющих Македонию, Москва, 1868, който изкарва името на пиянци от неумереното пиене на вино. Колкото до видоизменението на името, срв. лат. paeonia, чеш. pivonka.]
22. Вж. статията на Иречек, Jezerní osady v starém Bulharsku, в Časopis čes. musea, стр. 437, и известието на А. Dumont в Revue archéol., 1868 (Déc, стр. 412). Веркович, Описание быта македонских Болгар, стр. 21.
23. Fr. Müller, цит. съч., стр. 170.
83
за които се говори у Страбон, че до такава степен били изтребени от келтските скордиски, щото страната им се покрила с неизмерими гори; Хан обаче намерил в Охрид един надпис, от който се вижда, че дасаретите живели в тая местност още през време на Римската империя. [24] Някои мислят, че от името на старите дасарети трябва да се произведе името на сегашното румънско племе месарети в Пинд.
От епирските и македонските племена ще споменем само долопите в Пинд и линкестите в Западна Македония. Македонците и епиротите рано се слели с гърците, които от стари времена оградили бреговете на полуострова с една почти непрекъсната верига от цъфтящи колонии.
Най-старо и най-важно свидетелство за характера и бита на траките намираме у Херодот : [25] „Тракийският народ е най-многоброен от всички, поне след индийците; според моето мнение, ако той имаше един господар, щеше да бъде непобедим и несравнено по-силен от всички останали народи. Но понеже няма никаква възможност някога да стане това, те остават слаби.” Те живели в градове и села, занимавали се със земеделие, а също и с рударство; ала като храбър и войнствен народ повече от всичко обичали войната и грабежа. Почти у всички племена човек могъл да срещне едни и същи нрави. Всеки тракиец имал много жени; у някои най-любимата се принасяла в жертва на смъртния одър на мъжа и се погребвала заедно с него. На девойките се позволязали много неща, но жените, които, се вземали с купуване, твърде строго се пазели. Когато се раждало дете, всичките му роднини се събирали и го оплаквали, при което напомняли всички несрети, що сполитат човека; този обичай се среща и сега още у македонските румъни. Ако някой умирал, погребвали го с радост и ликуваме и казвали, че той сега се ползува с пълно блаженство, понеже се избавил от всички злочестини. Те вярвали в безсмъртието на душата. Мъртвите понякога били изгаряни, понякога били заравяни в земята; когато била издигана могила, в чест на умрелия се произвеждали военни игри и дуели. Народът почитал Арес, Дионис и Артемида, а царете — Хермес; така поне туземните богове били именувани от гърците. Празникът на Артемида, която по тракийски се наричала Котис, Котито или Бендис, се ознаменувал с необуздани танци и игри. Траките обичали безделието и се отличавали с изкуството да пият вино. У траките и илирите бил много разпространен обичаят татуиране (рисуване фигури по тялото с игли и боядисването им); дори и в наши дни албанският войник си украсява ръцете, а понякога и гърдите по такъв начин. [26]
От трако-илирския език са запазени незначителни останки у древните писатели; тая липса не се попълня дори и с грамадния брой запазени лични и местни имена. Хан сполучил да обясни много стари названия с помощта на албанския език, с което тъкмо се доказва както произходът на албанците от трако-илирите, тъй и родството между траки и
24. Hahn, Reise durch die Gebiete des Drin etc, стр. 350.
25. Herodotus, V, 3.
26. За бита на траките срв. Rösler, Romänische Studien (Leipzig, 1871), стр. 53 сл., и Forbiger в Pauly Realencyclopaedie, VI, 2, стр. 1892.
84
илири. По-горе бе вече говорено за значението на имената сатри и беси. Ще приведем още няколко примера : Далмация или Делмация = страна на овчарите (дельея — овца, дълмуар — овчар), Delminium = овче пасище (дельминъа), Dardania = страна на крушите (дардъа, множ. дардене = круша) и наистина тая страна изобилствува с диви круши; Cordio = хълм (кодръа, оттук също е името на гр. Скодра, Шкодра), Dimallon = две планини (ди, маль); планина Бора в Македония, боръа = сняг (и сега още в Албания има планини, които носят това име). Към примерите на Хан ние можем да прибавим един нов : името на босненската р. Лим изглежда, че отговаря на албанското Люм-и = река.
Тук можем да споменем още за някои опити на старите траки в областта на изкуството. Най-точни сведения за това за жалост не можем да приведем, защото досега, доколкото знаем, не съществуват никакви снимки. Пътешествениците Хан и Зах са намерили в 1858 г. на една мъчно достъпна скала в Прилеп, в знаменитата кула на Марко Кралевич, груби и неумели изображения на конници с наведени копия, на бикове, рогачи и различни йероглифни знаци, които били изсечени в стените на много пещери. [27] Подобни изображения Вилкинсон е срещал и в разни места из Херцеговина. Също тъй по върховете на Балкана тук-там се срещат изображения на змии, мечки и други животни. В Родопа, близо до с. Иланджи, в едно пустинно място, наричано Търло, се намира оригинално писмо, написано на две успоредни, близки една до друга скалисти стени около едно старо гробище. [28] Няма никакво съмнение, че тия груби паметници в Македония, Херцеговина, на Балкана и в Родопа са произведения на най-старите жители на тия страни; те във всеки случай са по-стари от времето на римското владичество и славянската колонизация и изобщо се отнасят към дохристиянската епоха.
Единствен опит да се съединят разединените тракийски област в една държава бил направен от одрисите. [29] Одриският княз Терес съединил около 450 г. преди Р. Хр. повечето племена в една обширна държава, която предал на своя син Ситалк, добре известен от гръцката история. Севтес, приемник на Ситалк, заповядвал над цялата страна — от Дунава до Егейско море и от Босфора до околностите на София; над другите колена, които живели по-нататък на запад, имали надмощие тогава трибалите. Но след неговата смърт държавата се разпаднала и отделните области си възвърнали предишната свобода, за да се унищожават взаимно помежду си в отчаяни племенни разпри. Филип II Македонски
27. Hahn, Reise von Belgrad nach Salonik, 2 изд., стр. 177.
28. Ст. Захариев, пос. съч., стр. 72. Някои от тези знаци там на табл. № 11 и 12. Според Захариев, стр. 60, в Баткунския манастир изкопали каменни плочи с ваяния, които изобразяват безоръжни конници с шапки, подобни на българските, на голи коне. На някои личат следи от гръцки надписи, на една . . . νος υ. Κοτυος; на друга πολιν αποικ ... βησσοι ... Имената Котис и Бесеи свидетелствуват за старинността на тия скулптури. Ние не знаем, приличат ли те на образите, изсечени на скалите.
29. [Одриси : А. Höck, Das Odrysenreich in Thrakien im fünften und vierten Jahrh., Hermes, XXVI, 1891, стр. 76—118. J. Kleinsorge, De civitatum graecarum in Ponti Euxini ora occidentali sitarum rebus, Diss. Halle, 1888.]
63
след кръвопролития борба покорил илирите и траките до Дунав и основал няколко македонски колонии в Бесапара (Баткун), Филипопол (Пловдив), Кабиле (Ямбол) и пр. Голяма част от войските на Александър Велики съставяли трако-илирите. През време на борбата на диадохите отново се възобновили племенните разпри. Одрисите се борили не само с бесите, закоренели техни врагове, но също и с гетите; илирите и дарданите непрекъснато правили нашествия в Македония, а автариатите изблъскали част от трибалите зад Дунав. В III в. преди Р. Хр. в днешна Босна се появили келтите; за тях, разбира се, не било мъчно да опустошат и съвсем да ограбят крайно отслабналия по вината на самите туземци полуостров. Под южния склон на Хем, в Казанлъшката розова долина, между Балкана и Средна гора, от тях била основана могъща държава с главен град Тиле; името му и досега се е запазило в названието Туловско поле, което се дава на котловината, в която лежи Казанлък : От Тиле в продължение на 66 години (279—213 г.) те безпокоели тракийските планинци между Дунав и Егейско море, също както и елинските търговски републики при Понт и Пропонтида. [30] По-дълго време, отколкото в Тиле продължавало владичеството на келтските скордиски в Босна. Множество туземни племена били съвсем изтребени от тия пришълци. В началото на II в. преди Р. Хр. в местността около Долни Дунав се показали бастарните (според Цайс народ от германски произход), повикани от Филип III Македонски против римляните; те преминали Дунава и водели жестоки войни с траките и дарданите. В същото време преминали Дунава някои племена от скитите и се разположили по равнините на Източна България. Нито Херодот, нито Тукидид нищо не говорят за тяхното съществуване по тия места; само Страбон споменава за живеенето им отсам Дунав.
През времето на Втората пуническа война на полуострова се явяват римляните. Два века и половина трябвало те да се борят, за да завладеят трако-илирските земи. Отчаяна била съпротивата на илири, скордиски, панонци; много кръв била проляна, докле тракийските племена се подчинили на римското иго. Дарданите и траките били покорени след осемгодишна борба (78—71 г. преди Р. Хр.). В тая война паднал Апий Клавдий в Родопа; Кай Скрибоний Курион проникнал до Дунав и след тригодишна борба бил удостоен с триумф; М. Лукул разбил бесите в техните планини, превзел гр. Ускудама, отсетне Адрианопол (Одрин), покорил гръцките колонии при Черно море и с триумф завършил войната. [31] Най-могъщият от тракийските князе — Котис, господар на одрисите, бил причислен към подвластните римски владетели. Но с това далеч не била завършена планинската война в Хем и Родопа. Докато в Същинска Тракия бил оставен туземен княз, задължен да плаща данък, страната между Дунав и Хем била покорена от М. Крас и превърната в
30. За местоположението на старото Тиле вж. моята статия „Туловско поле”, на немски в Sitzungsbefichte d. Kgl. boehm. Gesellsch. der Wissenschaften, 4 дек. 1876 и Heerstrasse etc, стр. 152.
31. Eutropius, VI, 2 10; срв. Mommsen, Röm Gesch. (2 изд.), III, стр. 284.
86
римска провинция (29 г. преди Р. Хр.), която била наречена „Moesia” по името на племето мези (миси), които живели в нея и след отслабването на трибалите стоели начело на западните траки. Тракия едва при император Клавдий (в 46 г. сл. Хр.) била превърната в римска провинция; но и тогава предишните наредби не били отменени у планинците на Хем и Родопа. [32]
Границите и обемът на новите провинции не били всякога еднакви. Moesia се простирала надлъж по Долна Сава и Дунав от Дрин до морето и достигала навътре в страната на запад до Шар, а на изток до полите на Хем. [33] Частта на запад от Киабра (Kiabros или Cebrus), сега Джибра, се наричала Moesia superior и заключавала в себе си средиземна Дардания с градове Naissus (Ниш) и Ulpiana (Липлян на Косово поле); а източната част — Moesia inferior. След загубата на Траянова Дакия в Трансилвания и Влашко новата Дакия била устроена в Мизия към края на III век.
Thracia се простирала от Понт до Неста (Mesta) и от Егейско море до северните поли на Хем; първоначално към нея се отнасяла и Софийската котловина.
Според новото разделение на империята от Диоклетиан (297 г.) полуостровът се разпадал на два диоцеза. Diocesis Thraciae включвал в себе си шест провинции : 1) Thrazia с градовете Philippopolis и Berrhoea (Стара Загора); 2) Haemimontus с градовете Hadrianopolis и Anchialos; 3) Europa с градовете Heraclea (Perinthos), Selimbria и Gallipolis; 4) Rhodope c градовете Aenos, Traianopolis (живописни развалини при Дедеагач), Maximiniapolis (останки при Гюмюрджина) и зад Хем, 5) Moesia inferior c градовете Marcianopolis (развалини при Девня, близо до Варна), Nicopolis ad Haemum (Никюп при Търново), Novae (при Свищов) и Durostorum (Силистра); 6) Scythia, днешна Добруджа, с градовете Tomi (до Кюстенджа), Noviodunum (Исакча) и Troesmis (развалини в Иглица, при Мачин). Вторият диоцез се наричал при Диоклетиан Diocesis Moesiarum, при Константин — Diocesis Daciae и включвал в себе си в IV в. следните провинции : 1) Moesia superior Margensis, в днешна Сърбия с градовете Viminacium (развалини при Костолац) и Singidunum (Белград); 2) Dacia ripensis от Тимок до Вит с главен град Ratiaria (днес Арчар при Видин); 3) Dacia mediterranea с градовете Serdica (Средец или София), Naisus (Ниш) и Pautalia (Кюстендил); 4) Dardania c градовете Scupi (Скопие) и Ulpiana; 5) Macedonia; 6) Thessalia; 7) Aehaia (древна Гърция); 8) Praevalis в Албания с гр. Scodra (Скутари); 9) Epirus nove (северната
32. Списък на прокураторите и легатите pro praetore в Тракия у Albevt Dumont, Inscriptions et monuments figurés de la Thrace, Paris, 1877, стр. 72—76. [Списъците на управителите на римските провинции : W. Liebeman, Forschungen zur Verwaltungsgeschichte des röm. Keiserreichs, I. Die Legaten in den röm Prov. von Aug. bis Diocl., Leipzig, Teubner, 1888.]
33. При Адриан границата между Мизия и Тракия била при село Хотница или Охотница, 2 часа северозападно от Търново, както показва интересният надпис от 136 г. сл. Р. Хр., който бил намерен и сега е пренесен в манастира „Св. Троица” при Янтра. Напечатал го г. Славейков в българското списание Български книжици, Цариград, 1859, стр. 414; също у Mommsen, Corpus inscr. lat, III, стр. 992 (срв. стр. 141).
87
част); 10) Epirus vetus (южната); 11) Creta. Първият диоцез се намирал под ведомството на префекта praetorio orientis, вторият — под префекта praetorio illirici. За граница между изток и запад служили тогава р. Неста, Рилският гребен, „Succi” (Траянови врата) и Вит. [34] Отсетне в тая провинциална уредба са ставали различни промени; така например от Македония била отделена нова провинция — Macedonia satutaris c главен град Stobi, чиито развалини се виждат при вливането на Черна във Вардар. Но, изобщо казано, границите не са се изменявали до VI век.
Напълно ясно е, че непрекъснатите войни крайно обезлюдили цялата северна част на полуострова. По малобройното си население тя без съмнение приличала на опустошената при римляните Гърция. Римляните основали там много колонии, напр. в Мизия : Ulpia Ratiaria, Ulpia Oescus (при устието на Искър), Novae, Nicopolis ad Jatrum, Troesmis [при Мамин]; в Македония : Colonia Augusia Julia Philippi (при Серес), Byllis в Епир, Nicopolis ad Nestum (Неврокоп в Родопа), Develtum (при Бургас). Туземният елемент отстъпил място на чуждестранния. Скоро на полуострова се сблъскали двата главни езика на Римската империя : латински и гръцки; тук била границата между Изток и Запад. Латинският език придобил право на гражданство в северните области : в дунавска България, Сърбия и Босна, а на юг, особено в Източна Тракия и Южна Македония, се употребявал гръцкият език, както това личи от надписите. Романизирането на туземците тръгнало бързо. В IV в. Никита, епископ ремесиански, писал по латински. Епископите на Марцианопол употребявали латински език в преписката си с Халкедонския събор и с византийските императори. От донесението на гърка Приск, който в V в. преминал през целия полуостров, се вижда, че навред официален и делничен език бил латинският. [35] В VI в. ние срещаме навътре в страната много местности с ро-
34. Th. Mommsen, Mém. sur les prov. Rom. jusque V siècle, Revue archéol., 1867, стр. 67.
35. Priscus, ed. Bonn., стр. 190. [Латински език : Nicetas. Cf. Tafel, Const. Porphyrog., стр. XXIX сл. S. Paulinus de Nola carmen XXXI de reditu Nicetae episcopi in Daciara a. 398. Maxima bibl. patrum, VI, стр. 294. C. Martyrologium, 7 януари. Rössler, Röm. Studien. стр. 89. Върху Bischof Nicetas von Remesiana : M. Schanz, Geschichte der röm. Litteratur bis zum Gesetzgebungswerk des Ks. Justinian, IV, 1 (München, 1904), стр. 367—371. Instructiones für Taufkandidaten. Schreiben an eine gefallene Jungfrau, hat sich Gott geweiht und geheirathet. Hymnen, wahrsch. Verf. des „Te deum laudamus”, noch Morin, Révue Bénédictine, 7, 1890, стр. 151; 11, 1894, стр. 49, 337; 15, 1898, стр. 99. Schanz, пос. съч., стр. 211, 371. Schrifte De vigiliis servorum Dei, De psalmodiae bono (ed. Morin, пос. съч., 14, 1897, стр. 390). Priscus, стр. 190, Bonn : скитите освен своя език говорят хунски или готски, или и авзонски (римски), тези, които се сношават с римляните; елински рядко, освен пленниците ἀπὸ τῆς Θρακία καὶ Ἰλλυρίδος. — Силата на романизаиията : според Миклошич в албанския език имало 930 романски думи, дори и най-обикновени понятия : mik — amicus, kiel — coelum, engušt — angustus. Към Nicetas Schanz, пос. съч., стр. 370—371. Gedichte des Paulinus über Nicetas : „qui ex Dacia Romanis merito admirandus advenerat”, у него Getae, «uterque Dacus qui colit terrae medio vel ille divitis multo bove pilleatus accola ripae”. По-нататък : „ubi et Scupos patriae propinquos Dardanus hospis”. Химна : «Bessorum feritas et pellitorum turba populorum”, някога човешки жертви, сега dulce crucis melos. Meropius Pontius Paulinus, роден в Bordeaux, около 353 г., ученик на Ausonius, консул в 379 г., консулар в Кампания, покръстил се, християнин, продал имотите си, в 394 г. отишъл в Nola (Кампания), гдето се славел култът на св. Феликс, в 409 г. станал епископ в Нола, поч. в 431 г.— Schartz, IV, стр. 281 : арианските борби, диалог между арианския епископ в Sirmium, Germinius, и един мирянин на име Heraclianus в Sirmium, публично : „Altercatio Heracliani laici cum Germinio, episcopo Sirmiensi.” Ed. Caspari, Kirchenhistorische Anecdota, I, Christiania, 1883, стр. 133. Auxentius episcopus Dorostorensis, epistola върху Улфила (поч. в 383 г.), пос. съч., стр. 285.]
88
мански названия : Lupifontana, Spelunca, Gemelli munte, Ferraria, Julio Valle, Mauro Valle и дори върха на Балкана Calvomunte. [36] От смесването на латински език с туземни елементи се образувал малко по малко нов език — румънски, който заимствувал много неща от трако-илирския, особено членовете в края на имената.
На полуострова се намира богат материал да се обрисува гражданският живот в Мизия, Тракия, Македония и Илирия през време на римското владичество : развалини от големи градове, следи от големи пътища, безбройни надписи и богати археологични находки, които красноречиво свидетелствуват за едно значително развитие на местната промишленост и търговия; за жалост повечето от всичко това още не е описано и решително не е известно.
Трако-илирската раса винаги се отличавала с необикновена енергия и безпокойна страст към война, но повечето пъти била на служба у другите народи и действувала по-скоро в интерес на по-слабите си съседи, отколкото да закрепи своята собствена мощ. Служейки под знамената на Александър Велики, трако-илирските планинци покорили Азия за гърците. През римско време смели илири нееднократно след бляскави военни подвизи достигали до римския престол. И в ново време най-добра защита на слабата Порта са пашите и войниците-албанци, съплеменници и потомци на ония илирски и епирски воини, начело на които Александър завладял персийското царство; на ония воини, с които епирският цар Пир, любител на приключения, искал да отнеме Италия от римляните и картагенците; на същите ония воини, от броя на които прости ратници смело си пробивали път към престола на всемирната римска монархия.
Най-подир ще се докоснем до спорния въпрос : били ли са славяните първобитни жители на полуострова? Учението на автохтонията на южните славяни досега още не е изчезнало съвсем; ала привържениците му не са съгласни помежду си. Поляците Лелевел и Беловски смятат за славяни всички тракийски племена; русите Бутков, Савелев-Ростиславич, Чертков мислят, че първобитните жители на полуострова били само отчасти славяни; архиепископ Филарет, архимандрит Леонид и немският издирвач Куно [37] твърдят, че славяните открай време живеели там, ала смесени с други раси. Павел Йосиф Шафарик в своето съчинение „Über die Abkunft der Slaven” (1828 г.) предполага, че славяните заедно с траките и епиротите населявали полуострова от незапомнени времена. А в главното си съчинение „Slovanské Starožitnosti” (1837 г.) той смята за
36. Procopius, De aedificiis, I, Καλβομοῦντις; Theophylactus Simocatta, стр. 98.
37. J. Cuno, Forschungen im Gebiete aer alten Völkerkunde, I. Die Skythen, Berlin, 1871.
89
възможно, че след изгонването на славяните от Маджарско някои родове се отдалечили в планинските области на Илирия и Тракия, [38] но при това забелязва, че едно само сходство на имената (други доказателства в полза на славизма на траките няма) никога не може да бъде мощно доказателство за кръвното родство на народите; така например той оспорва всяка свръзка между тракийските кробизи и руските кривичи. [39] От южнославянските писатели защищават първобитността на славянския народ българите Берон, Раковски, Захариев и сърбите Хаджич, Веркович, Милоевич и други. Те вършат това с такова усърдие, като че ли оборването на тяхното учение ще има за резултат края на южните славяни и унищожаване на народните им права. Ако народната чест и народната слава зависеха само от това, имал ли е народът в отечеството си предшественици, които са говорили на друг език, или не, тогава ще трябва например първи северноамериканските учени тържествено да провъзгласят индийците за прадеди на англо-американците!
Най-сполучливо от всички е разгледал тоя въпрос българският учен Марин Дринов, професор в Харковския университет, в своето издирване на руски върху заселването на славяните на Балканския полуостров. [40]
Нека разгледаме сега доказателствата на трако-славянската теория. Местните названия Mila reka, Vratzista, Verzana и др. трябва предварително да отстраним, понеже те са възникнали едва в VI в., когато етнографските отношения на полуострова са претърпели вече значителни изменения. Другите пък аргументи се основават на едно смешно изопачаване на географските имена. Тракийските кробизи се смятат за кривичи, коралите за хорали, бесите за бяси, пелагонците за поляни, одрисите за оботрити, долонките за доленци (жители на долините), мизите за мужи и дори за мазовии, линкестите за ляхити [41] и най-сетне трибалите за древляни. Имената на реките : Стримон произвеждат от полското Strumien (поток), Барг от славянското бряг; Нестос сравнявали с името на руската Мста. Имената на градовете : Doberos произвеждали от старославянското дьбръ (долина, клисура); Билазора се обяснява като Бяла зора; Ускудама като узко-дом.
При такова странно изопачаване много имена получават, както изглежда, славянско значение, но тоя начин е неизмеримо далеч от критичната филология.
38. Šafařik, Sebrané spisy, I, стр. 288.
39. Пос. съч., I, стр. 516.
40. Пос. съч., стр. 26—40, гдето също е събрана цялата литература по тоя предмет.
41. Авг. Беловски, писател, който заслужава уважение, открил (Wstep krytyczny do dziejów polski, Lwow, 1850) първобитната родина на поляците при Охридското езеро. Той мислел, че ляхитите (линкестите) били изгонени в III в. от келтите зад Дунава и там основали дакийската държава; царя Биребиста смятал за Лешко II, Децебал — за Семовит и т. н. [Изопачаване на географските имена : Би могло да се сравнят в Етрурия CI Lat., XI, № 2145 tegula „Satellia C. F. Velizza”, 2187 tegula „MVRRIINIѦ VHLIZѦ”.]
90
Защитниците на трако-славянската теория измислили, че кробизите уж преминали към северната страна на Дунава, за да се поселят на Далечния Север в Русия под името кривичи; за такова преселение, разбира се, нито дума не се говори в изворите. За същинското значение на името беси ние споменахме по-горе. Някои се опитвали да го произведат от славянското бяс, а Филарет и Леонид дори твърдели въз основа на известията за християнството на бесите, че славяните били вече християни в V в. и пишели на свой език. Досежно имената на реките трябва да не изпушаме из пред вид, че славяните, дето са отивали, навред са заменяли чуждите имена със свои, които звучат подобно за тях; същото се е случило с имената на Места и Струма. Впрочем коренът sru е общ за всички индо-германци. [42]
Неоснователността на тая теория най-добре излиза наяве в името Bylazora (Βυλαζῶρα). Тоя град лежи в Горна Македония, на Вардар, на мястото на днешния Велес, и за първи път се споменава около 216 г. преди Р. Хр. [43] Мислят, че това название трябва да е чисто славянско : бяла зора. Наистина странно название! Според нашето мнение положително е непонятно как е могла да възникне мисъл да се даде на града такова поетично название. При това обикновено зората бива само червена. Ще прибавим още важния филологичен аргумент : по български от незапочнени времена се е казвало само бяла зора, а не била зора. Същинското значение на думата трябва да търсим в албанския език. На този език ura, ure е явно втората съставна част на думата Bylarora и значи мост; и Хан съвсем вярно забелязва, че, както изглежда, самата природа е отредила мястото на днешния Велес за мост през бързотечния Вардар и че такъв трябва там да е съществувал от онова време, когато човек почнал да строи мостове. Византийците и новогърците наричат Велес, албан. Вълъс — Βελεσσός, у турците той просто се означава с името Кюпрюлю, от кюпрю — мост. [44]
42. Miklosich, Lexikon palaeoslovenicum под думата струя : санскр. sru fluere, гръц. ῥυ ῥεῖν, лат. rivus, келт. sruth, старонем. strourn, литов. srava и пр. Оттам са названията, срещани на полуострова : Sirmium, Sermius, сегашната р. Стрема при Пловдив, и други. От този корен думата струга. [Името Доберос славяните, които са се поселили на полуострова, не са го променили може би на Дебър, ами на Добрун, чийто спомен и до днес живее в турското название Дорян; славяните в по-ново време наново преименували стария Доберос в Поляна (Поляна, Полин или Полянино, тур. Дорян, лежи край малко езерце на 12 часа северно от Солун, 4 часа източно от Вардар, с около 5500 жители. Добрун в хрониката на сръбския архиепископ Данило, поч.в 1338 г., изд. Даничич, стр. 197, и у Новаковиħ, Српски поменици, стр. 131, Dubrunis у Кантакузин, I, стр. 428). Bylazara : Tomaschek, Ö. Gymn., 1877, стр. 679, против Hahn — in diesen paeonischen Ortsnamen, wie in Ἄζωρος, Γάζωρος, Ἄλωρος, Ἴωρον eher das Apellativ „Schutzwehr, Burg” (иран. vara) enthalten sein. Биха могли (защитниците на тракославянската теория) да вземат за славянин и арабския историк Beladsori!]
43. Polybius, V, стр. 97.
44. Hahn, Reise von Belgrad nach Salonik, 2 изд., стр. 166. Аз не се наемам да реша произхожда ли славянското Велес от първата част на името Βυλαζ-ῶρα (вилаз).
91
В средните векове южните славяни често са смятани за аборигени (коренни жители); но това е недоразумение, произлязло при четенето на древните писатели поради незнание на историята. Например старославянският преводач на Зонара нарича даките сърби; а във византийската хроника на Малала се чете, че народът на Ахилес по-рано се наричал мир-мидонци, а в това време българи. [45]
45. Τῶν λεγομένων Μυρμιδόνων τότε νυνὶ δὲ Βουλγάρων (Malalas, ed. Bonn., стр. 937) В старобългарския превод „тогда Мирмидонесъ, нинѣ Блъгаре”. Дринов, Заселение, стр. 6, 174, не забелязал,че тия думи се намират в оригинала. Малала живял през 474— 527 г.; ала хрониката му е дошла до нас в много развален вид.