История на българите

Константин Иречек

 

ГЛАВА I. Географски преглед

 

В. Хидрография

 

1. Басейнът на Черно море

 Басейнът на Черно море, басейн на Егейско море и басейн на Адриатическо море

 

Дунав (Danubius, Ἴστρος византийски Δάνουβις) [70], рум. Dunărea, гот. Dûnavi, стгн. Tuonouva, тур. Туна, Доунавъ у Йоан Екзарх, тих Дунав в народните песни) по цялата дължина на долното си течение, от устието на Тимок до вливането си в морето, напоява границите на България. Тук той не е бързотечният, прекрасният син Дунав на горните страни, а бледна, бавно движеща се река — „бели Дунав” на българските народни песни, — подобно на река „сладководно море” у византийците. [71] Надлъж покрай влашкия дунавски бряг се разстилат неизмерими гъсталаци и блата, в които се въдят безбройни ята водни пти-

 

 

70. Вж. издирванията на К. Мюленхоф „Donau, Dunavъ, Dunaj” и на В. Ягич „Dunav-Dunaj in der slav. Volkspoesie”, и двете в Archiv für slav. Philologie, I, 2, стр. 290—333 (Berlin, 1876). Мюленхоф обяснява келтското и латинското Danuvius от келт. danu, fortis.

 

71. Τὴν ἐν ποταμοῖς γλυκεῖαν ϑάλασσαν Δάννουβιν, пише византиецът Никита Хониат в едно от своите писма в 1187 г., С. Sathas, Bibl. graeca medii aevi, Venetiis, 1872, стр. 70.

 

 

59

 

ци. А българският бряг има склон, висок понякога до 60 м и на места е живописен; следователно дунавска България не е низина, а високо плато. Влашкият бряг, който се издига само от 1 до 12 м, прави тъжно впечатление, ако се гледа от параход; ако пък на румънската земя се гледа от височините на българския бряг (напр. при Никопол), ще се видят на известно разстояние от брега красиви градини и полета с весели горички, прорязани с широки пътища и осеяни с яркобели чифлици и села. На Долния Дунав по-големите градове са разположени повечето по двойки, един на българския, друг на румънския бряг. Видин и Калафат, Никопол и Турну Мъгуреле, Свищов и Зимнич, Русчук и Гюргево, Тутракан и Олтеница, Силистра и Калараш и т. н. [72] При пълноводие морските параходи могат да дохождат до устията на Искъра, дори и по-нагоре. При Расова Дунавът завива на север, при Галац на изток и по такъв начин достига да морето, като прави един голям кръг, който пътешествениците обикновено съкращават с помощта на железниците от Русчук за Варна или от Черна вода за Кюстенджа. Бреговете на най-долния Дунав са много еднообразни и лятно време често напомнят обгаряната от слънцето африканска пустиня, тъй напр. при Хърсово (Хирсова).

 

Дунавът, чиято делта представлява едно безкрайно зелено поле от тръстика, с безбройни притоци и блата, 130 квадратни мили, има три главни устия. При Исакча той за пръв път се разделя. Левият ръкав Килийски, който в средните векове се е именувал Λυκοστόμιον, „Вълче устие”, за което напомня лежащият недалеч от устията днешен градец Вилков (wilk, по полски вълк), се влива в морето, протичайки покрай Измаил и Килия. Десният ръкав пред Тулча отново се разделя на ръкави Сулински и Св. Георги. [73] Сулинският ръкав е тесен, лъкатушен и при устието има опасен подводен насип; при вливането му в морето лежи градецът Сулина. Ръкавът Св. Георги (древният ̒Ιερὸν στόμα, в средните векове St. Georgi) минава край височините на Добруджа и въпреки своите завои е най-дълбок; чрез ръкава Дунавец той се съединява с огромния залив Разим (в древността Halmyris, у виз. Ὀζολίμνη). По-рано цялото дунавско корабоплаване се е насочвало по Георгиевското гърло, което сега е почти напълна изоставено. По-късно русите са насочили всички съобщения през Килийския ръкав (1829—1854 г.). А днес всички кораби се ползуват от Сулинския ръкав, чието оправяне струва много пари.

 

Морава (в древността Margus), най-голям дунавски приток на полуострова, се образува от Българска и Сръбска Морава; името ѝ значи „синя”. [74]

 

Българска Морава, или Бинч Морава, [75] започва при Карадаг (Църна

 

 

72. За преминаванията през Дунава вж. С. J. Jireček, Heerstrasse и пр., стр. 160.

 

73. [Вж. за бреговете на Долния Дунав Fallmerayer, Fragmente. За ръкавите на Дунава срв. Peters, Die Donau; първото разделяне е под Исакча, близо до Тулча].

 

74. Морав по български е син, морава — зелена поляна. „Кумови кола чървени, стари; сватове в зелени, а деверови морави” (народна песен). Българското списание „Общ труд”, Болград, 1868, II, стр. 88. Срв. сръбското мор-долама — тъмносиня.

 

75. „На Биньчѣ Моравѣ” в една грамота от XIV в. Miklosich, Monumenta Serbica, Viennae, 1858, стр. 263.

 

 

60

 

гора); тя се образува от сливането на потоците Бинча и Бучива под Бинча планина. Изпърво тя тече на север, по-сетне завива на североизток (при Клокота, 475 м), протича покрай гр. Враня (415 м) и теснините на Мазурица (284 м) и се насочва през една широка и плодородна долина на северозапад към сръбската граница. [76] На тая дължина отдясно в нея се стича Моравица и Власина; от лява страна в нея се вливат Ветерница (устие 186 м), която тече из гористите хълмове на древна Дардания и на която лежи гр. Лесковец, и могъщата р. Топлица (устие 160 м), която започва при полите на Копаоник и мие стените на градовете Куршумлие и Прокупле. Малко по-надолу отдясно се влива Нишава (устие 140 м). Тоя приток започва от цариградския път, недалеч от Драгоман (вододел 726 м), по-нататък увеличена от многобройни потоци, които се стичат отляво из Люлин и Суха планина (особено Сукава), отдясно от Балкана, протича през мъничката Пиротска котловина; при Тамяница се промъква през дълбоко дефиле с високи стръмни стени (Куновица в средните векове), между Суха планина и разклоненията на Балканите и по-нататък тече при гр : Ниш, дето тя при незначителна дълбочина достига до 120 м ширина. При сливането на Морава, Нишава и Топлица е разположена една малка равнина, заградена от Суха планина, Ястребац и разклоненията на Балканите, която някога е образувала дъно на езеро с черноземна необработена почва, обраснала с гъсти храсталаци. Западната част на тая равнина, която се издига във вид на тераса над Морава, се нарича Добрина. [77] По-нататък Българска Морава протича през сръбската граница, промъква се през скалисти проломи и при развалините на старосръбската кула Сталачя се слива със Сръбска Морава (сливане 113 м).

 

Сръбска Морава извира в Сърбия, в окръга Ужица, бързо тече изпърво на север, а след това на югоизток. При Карановац тя се усилва от Ибар. Ибар извира северно от равнината Метохия, тече изпърво на изток, а при Митровица, дето в него се влива отдясно Ситница, завива на север, след това пресича сръбската граница и тече през диви тесни долини, сргд живописни скали към Морава.

 

Ситница напоява Косово поле (средна височина около 550 м); то представлява продълговата алувиална котловина, дълга 10 часа път и широка 4 часа, заградена от юг с Шар и Люботрън, [78] от изток — с планинската верига, проточена от Карадаг (Църна гора) до Копаоник, от север — с върволица хълмове, проточени по бреговете на Ибар; на запад Косово поле се разделя чрез един нисък чукар и планината Голеш от дълбоката равнина Метохия (или Метоя), която спада към басейна на Адриа-

 

 

76. [За широката и плодородна долина, през която българска Морава се отправя на северозапад, Иречек бележи на полето : Glbočica (Matković).]

 

77. В старосръбската хроника на архиепископ Данило (поч. в 1338), изд. на Даничич (Загреб, 1866), на стр. 180 намираме : полье глагольемое Добриче; то бо полье дивьно есть и велико въ мѣстѣ рекомѣмъ Топлицы, прилежа бо къ рѣцѣ Моравѣ”.

 

78. [За височината на Люботрън вж. W. Götz, Kosovo-Polje, Beil. d. Münch. Allg. Ztg., № 118, 29 Apr. 1893, II Auf dem Schardagh. 1 Zum Ljubetrn (Leibesdorn). P. 5 : височина 2410 инж. Schusser, 2500 триг. инж. Jänisch, 2740 Цвиич 1890 г., 2600 Götz (анероид).]

 

 

61

 

тическо море. През времето на старото сръбско царство тук имало разкошни полета, весели села, манастири и кули; днес всичко е пусто. Няма съмнение, че Косово поле било някога дъно на езеро. И до днес на южния му край се намира едно мъничко езеро, Робовачко блато, дълго 2 часа път, а широко 1 1/2 час; в него се вливат пет потока; то цяло е обраснало а тръстика и поради блатистите си брегове е недостъпно. От него изтича Ситница (от старославянското ситие — тръстика); в нея се вливат множество потоци, в това число (от дясна страна) и р. Лаб, на чиито брегове; е произлязла прочутата битка в 1389 г. Малко по-нагоре от Робовачко езеро се намира друго при с. Сазли, Сазлиско блато, дълго 2 часа път и широко 1 час. Бележито природно явление на Косово поле представлява такова едно раздвояване на реката, каквото в големи размери се намира на Касиквиар в Южна Америка. Именно р. Нередимка, която извира при. полите на Люботрън, се разклонява при с. Вате. Левият ѝ ръкав тече през двете гореказани блатисти езера към Ситница и следователно спада към басейна на Черно море. Десният ръкав обаче се влива в Лепенец, приток на Вардар, и по такъв начин спада към басейна на Егейско море. [79] Косова поле е прерязано днес напречно с железница от Солун за Босна, която минава покрай Робовце и Прищина и свършва при Митровица.

 

Съединената Морава, която има на места до 300 м ширина, тръгва от Сталачя на север и между Смедерево и Пожаревац се влива в Дунав. Корабоплаването на тая значителна река днес е съвсем изоставено; още в 1669 г. английският пътешественик Браун виждал тук кораби, които превозвали сол и други стоки от Дунав навътре в Сърбия.

 

Тимок (Timacus) се образува от две реки, които извират под Балканите на турска почва, недалеч от сръбската граница. Изворите на източния, Търговищки, или Велики Тимок се намират при с. Равно буче под прохода Св. Никола, на 2 часа и половина път от границата. Западният, Пандиралски, Свърлижки, или Мали Тимок начева под планината Бабина глава. При карантина Пандирало той преминава сръбската граница, след, което протича около 600 м в подземна пещера. По-нататък на неговите брегове е разположен градецът Нишевце. Под кулата Свърлиг, високо прилепена към скалите като орлово гнездо, в един непристъпен пролом (около 150 м дълбочина) бучи Тимок между отвесни скали над многобройни водопади. Двете реки се сливат в плодородната, добре обработена висока равнина при гр. Княжевац, който до 1859 г. се е наричал Гургусовец, а след това е преименуван по заповед на княз Милош. По-нататък Тимок си отваря път през прохода Вратарница, между Балканите и планините на. Източна Сърбия; тоя проход бил известен в миналия век под името Passo-Augusto. При Зайчер тече отляво Църни, или Кривовирски Тимок, койта излиза от една скалиста пукнатина във вид на водопад, висок 4 м, и мие полите на пирамидата Ртан; след 10-часов път той се влива в главната

 

 

79. Това раздвоение откриха в 1858 г. Хан и Зах. Hahn, Reise von Belgrad nach Salonik, стр. 120. Срв. също Гильфердинг, Босния, Герцеговина и Старая Сербия, СПб, 1859, стр. 222; Милојевиħ, Путопис, I, стр 184.

 

 

62

 

река. В неговите притоци се промива Злато. Дълбокото корито на Тимок на разстояние 13 часа път служи за граница между Сърбия и Турция. При Радуевац водите му се сливат с Дунав. Тимок изобилствува с риба, особено много се въдят големи сомове. [80]

 

От Източния Балкан текат към Дунав : Тополовица (устието ѝ е при Видин), Видбол (устието е при с. Видбол), Арчар (устието е при гр. Арчар), Скомлия, Лом (древният Almus, влива се при гр. Лом), Джибра или Цибрица (Cebrus, Κιάμβρος; влива се при Джибра паланка), Огоста (притоци : Бързия, Шуговица и Ботуня откъм Враца), Скът. [81] Областта на техните извори, проучена едва недавна от пътешественика Каниц, лежи т главната верига на Балканите; всички тия реки си проправят път през варовити планини, разположени пред Балканите, по-нататък напояват една гъсто населена хълмиста ивица, зад която се простира до Дунав тъжна равнина, обраснала с дребни дъбове, лещаци, къпини, между които рядко се явяват лозя, пасища и нивя. Дунавският бряг обаче е плодороден и обработен.

 

Искър (също и Искар, древният Ὄσκιος, Oescus) начева при Рила. Той се образува от два потока, Черни и Бели Искър, от които Черният изтича от горепоменатите десет планински езера. Разпенен се носи Искър през един тайнствен, дълбок скалист пролом към гр. Самоков; по-нататък прорязва от юг към север самоковската долина, дето от притоците му добиват желязо. След това през теснини той тече в безлесната зелена софийска котловина, Софийско поле, дъно на някогашно езеро с наносна почва, дето и до днес на две места съществуват блата; под склоновете на планините има много горещи извори. На една миля от Искър лежи важният гр. София (български Средец, у древните Serdica), от който тръгват пътища към всички страни, за Белград, Берковица, Русе, Цариград и Самоков. [82] От тая котловина Искър си е отворил дълъг проход през Балканите, през които водите му с бързината на стрела се носят между недосегаемо високи стени, като подриват стръмните скали и със страшен шум затрупват пясъчните наноси с донесени от течението дървета. Многобройни села са разположени в тия проходи на Искъра, едничкият речен пролом през всички балкански планини, през които минавал също и

 

 

80. Kanitz, Reise in Süd-Serbien und Nord-Bulgarien; д-р Мачай в Гласник, XIX; М. Б. Миличевиħ, Србија.

 

81. На картите се среща също тъй Ogustul и Skitul; ала окончанието ul се чува само в румънските селища при устията на тия реки. Името Огуст реката е получила от римската корония Augusta при нейните извори. Mannert, Geogr. der Griechen und Römer, VII, стр. 88.

 

82. „Si la Sierra Nevada embellit l’horizon du bassin de Grenade, le pendant sur une autre échelle ne s'en trouve-t-il dans la superbe cavité de Sophie, dominée au sud par la neige du Rilodagh et à l'ouest par le haut et rocailleux Vitosch d'au moins 4500 pieds? Vis-à-vis de ce dernier règne une série de plus basses montagnes boisées, tandis que entre eux s étend cette vaste plaine verdoyante, dont les nombreux tumules coniques d'Avares forment les seules éminences et qui est arrosée par l’Isker et ses affluents.” A. Boué, Sur l’établissement de bonnes routes et surtout de chemins de fer dans la Turquie d Europe, Vienne, Braumüller, 1852, стр. 43. (На тая книжка за жалост малко са обърнала внимание.)

 

 

63

 

римски път. [83] В теснините отляво се влива Искрец, отдясно Малки Искър, а в равнината отвъд теснините отдясно се влива Панега. В Дунав Искър се влива при с. Гиген.

 

Вит (Utus), [84] образуван от сливането на Бели и Черни Вит при северния склон на Балкана, тече покрай гр. Тетевен и се влива в Дунав северно от Никопол. Както изворите му, така и горното му течение бяха означавани на картите до 1870 г. съвсем погрешно. Тая грешка е толкова повече бележита, че през горното течение на съединения Вит минава Цариградското шосе. Именно за начало на Вит смятаха потока Мътивир при Ихтиман и го насочваха във вид на голяма река покрай гр. Златица през един проход на Балкана към Дунава. Между това Мътивир тече не на север към Дунав, а на изток — през един див и скалист пролом към Тополница, която южно от Балкана се влива в Марица; Златица пък лежи също тъй не на северната страна, както обикновено означаваха, а при южния склон на балканската стена, която освен от Искърския пролом никъде другаде не се пресича от река. На френския пътешественик Лежан се пада заслугата за откриването на истината, с която една значителна местност от басейна на Черно море бе отнесена към басейна на Егейско море. [85] Българите обаче още отдавна бяха забелязали тая погрешка на географските карти; още през 1860 г. бе писал за това Христо Пуляков. [86]

 

Осъм (Asamus, визант. Ὄσμος, старобълг. и турски Осма, новобълг. Осъм) [87] се образува в Балкана от Черни и Бели Осъм и се влива в Дунава срещу устието на Алута. На Осъм лежат градовете Троян и Ловеч.

 

Янтра (Ἄϑρυς у Херодот, Jatrus у римляните), чието местно име по-често се произнася Етър, начева под Шипченския проход, протича през гр. Габрово и като се извива живописно между скалисти брегове покрай старата българска столица Търново, по-нататьк на север се влива в Дунав. Отляво в нея се влива голямата р. Росица (в средните векове Росита), [88]

 

 

83. Е. Rockstroh, в Mittheil. der k. k. geogr. Gesell., 1874, стр. 449. Fr. Touia, Über den Berkovica-Balkan und durch die Iskerschluchten nach Sofia, ibid., 1876, стр. 252, мисли, че през Искърския пролом въпрехи големи мъчнотии все пак ще може да се прокара железница. Kanitz, Donau-Bulgarien, II, стр. 328 (с картина).

 

84. По български също и Вита. В една народна песен се казва, че Стоян със соколи ловял „по Витѫ и по Искара”, Общ труд, Болград, 1868, 2, стр. 79. „Вита река” е означено в Географията на Неофит Хилендарец (Крагуевац, 1835).

 

85. Вж. Hochstetter, Das Becken von Ichtiman und der falsche Vid, Mittheil. der k. k. geogr. Gesell., 1870, стр. 289.

 

86. Христо В. Пуляков в своята монография за град Копривщица (в литературното списание Български книжици, Цариград, 1860, II, стр. 262) казва, че съвсем неправилно поставят Златица под северния склон на Балканите и погрешно насочват водите от ихтиманската местност покрай Златица през Балкана към Дунава, понеже освен Искър никаква друга река не се прзмъхва прзз Балкана. Също и на българската карта „Европейска Турция” от Данов (Виена, 1863, 4 листа) областите на Вид и Тополница са означени правилно.

 

87. [Осъм : Asamus у Plinius, h. n., 3, 26 стр. 149. Ὄσμος у Кедрин, II, стр. 589. Осма (до), Владислав (Гласник, 22, стр. 296). Срв. Осма в Русия, приток на Днепър (Барсов2, стр. 21).]

 

88. До нѣкые рѣкы, иже наричеть се тѣми людьми Росита, 1469. Гласник, 22, стр. 294 (ibidem, стр. 296 : до рѣкы глагольемые Осма). На рѣцѣ Роситѣ у Никополю — четем в един старосръбски ръкопис (Чтения Общ. Ист., Москва, 1859, II, стр. 29).

 

 

64

 

която минава при Севлиево и Никюп, а отдясно Трявна, Златарица и Бебровска река. В Дунав при Русе се влива вторият Лом, който се образува от Бели и Черни Лом и тече през хълмиста страна по едно твърде лъкатушно, интересно варовито долнище.

 

Източно от Русе в Дунав се влива едничката незначителна река Демир Бабу Дервиш Су; останалите речни корита са безводни. [89]

 

При Разград започва вододелът между Дунав и Черно море. Надлъж по Понтийския бряг се простират цял ред заливи, от които по-бележит е Девня при Варна.

 

Камчия (древният Panyssos, старобългар. Тича, [90] турски Камчик бич) достатъчно бе описана по-горе.

 

 

2. Басейн на Егейско море

 

В Егейско или, както го наричат гърците, турците в българите, Бяло море се вливат от българските страни освен малки рекички три големи реки : Марица, Струма и Вардар.

 

Марица (Hebrus у древните, турски Меридже су) извира от Рилския гребен по-горе от с. Радоил, по-нататък тече на изток покрай Баня (600 м) и влиза при Белово, дето днес свършва румелийската железница, в обширната Тракийска равнина (българ. полето), която тя пресича през средата до Одрин. Тая равнина при необикновеното си плодородие се отличава с нездрав климат, понеже за обработването на ориза често я заливат с вода, поради което тя на места бива блатиста. Направените за това напояване бентове пречат на корабоплаването по горното ѝ течение. Гори в равнината няма никак; за печене на хляб на много места употребяват слама по липса на дърва. На някои места в низината се зеленеят горички и осветени с предания шумаци, в които селяните си устройват празненства и малки увеселения. При Татар Пазарджик (192 м) в Марица се влива отляво златоносната Тополница или Тополка (турска Кузлудере), чиито извори се намират при Копривщица между Балкана и Средна гора; тя тече отначало през окръга Златица на изток, след това покрай Петрич (413 м) бързо се носи през един скалист пролом на юг. Отдясно в Тополница се вливат ихтиманският Мътивир, който тече през непроходими про-

 

 

89. Kanitz в Mittheil. der k. k. geogr. Gesell., 1874, стр. 472.

 

90. За Тича ср. Шафарик, Древности, § 30. Bujuk Kagnik ou Titza : Marsigli, Le Danube, La Haye, 1744, 2, стр. 52. И сега има българско село Тича (тур. Читак) при изворите на Голяма Камчия. [Камчия е тур. Тыча : на оустии Тычѧ, идеже свѧтai злата църкви нова, манастир основан от Симеон, приписка от 907 г. Невоструев, Описание рукописей, 2, 2, стр. 32 сл. Ditzina у Const. Porphyrog., De admin. imperio., стр. 79, между Варна и Месемврия. Срв. Šafařik, 3, стр. 232, погрешно я смята за Девня; Tunza е Тунджа. И до днес при изворите има село Тича; горното течение и днес се нарича Тича. Срв. Marsigli. Среднов. Laviza; Bruun, Notices sur les colonies ital. en Gasarie, SPbge, 1866, стр. 8 : Kamtchik, Ditzina у Const. Porphyrogen., Βιτζιανα у Anna Comnena „parce que son nom slave, que les Turcs n'on fait que transcrire, était Bitchina”.]

 

 

65

 

ломи низ котловината, а при Церово — Яворица из околностите на Траянови врата. По-нататък в Марица се влива отляво Луда Яна, която покрай гр. Панагюрище изтича от Средна гора, а малко по-надолу — Стрема, която се образува в една прекрасна, покрита с рози висока долина между Балкана и Средна гора от сливането на Гьопса, Карловска река и Акдере. Отляво Елидере носи в Марица водите на чепинската котловина; Стара река (Карлък дереси) се спуща от Батак; успоредно с нея тече Въча, или Кричимска река. Недалеч от Въча на десния бряг на Марица е разположен Пловдив (Филипопол, турски Филибе; 163 м над морското равнище). Малко по-нагоре от Пловдив при Палатово започва корабоплаването; на салове, направени от огромни дървета из рилските и родопските планини, карат към морето ориз и разни зърнени храни. При Одрин (30 м над морското равнище) се събират трите големи реки; Марица приема тук отляво Тунджа, отдясно Арда, чийто басейн в Родопа е доста голям. Зад Одрин Марица протича през долната част на Тракийската равнина, отделена от горната чрез разклоненията на Родопа и Сакар планина. При Кулели Бургас през нея минава румелийската железница по голям мост. По-нататък реката протича с незначителен наклон при Димотика (визант. Дидимотихон) в югозападна посока през приморската равнина; тук в нея се влива последният голям приток Еркене (Ἄγριάνης, Erginus у древните, Ригина у византийците), който извира от Странджа. Надлъж по десния бряг минава железницата от Кулели Бургас за Дедеагач към морето. Устията на Марица при древната гръцка колония Енос представляват обширна блатиста делта с много острови, разделени чрез тесни канали и обраснали с тръстика; оживеното някога пристанище на Енос днес се е превърнало в блато.

 

Най-големият приток на Марица, Тунджа (Τοῦνζαa у византийците, Tonzus у римляните), [91] извира от Балкана, на 2 часа път по-нагоре от Калофер (650 м). Отначало тя върви на изток и напоява прекрасната Казанлъшка долина, тъй нареченото Туловско поле, между Балкана и Караджадаг. Самият Казанлък (442 м) представлява украсен с куполи и минарета парк от орехови и кестенови дървета. Околните селища се крият в овощни градини; наоколо по обширните полета се развъждат лозя, тютюн, царевица и особено рози за приготвяне на розово масло. В друга ниска котловина, дето Тунджа завива на юг, са разположени Сливен и Ямбол (130 м). Малко по-нагоре от Одрин Тунджа се промъква през Сакар планина.

 

Места (Nestus, турски Карасу) тече из Разложката котловина в Източна Родопа, покрай Неврокоп и се влива в морето срещу остров Тасос.

 

 

91. Taenarus в латинския превод на Халкокондил е грешка; в оригинала [еd. Bonn., стр. 12, 25, 30, 31] се чете Ταίαρος; това е τέαρος у Херодот, 4, стр. 89—91. Халкокондил изобщо много подражава на Херодот. Тая грешка откри Тафел, Constantinus Porphyrogenitus de provinciis regni Byz., Tubingae, 1846, стр. 28. Херодотовият Teapoc не е нито Тунджа, нито Марица, а е днешният Буюк дере, който напоява Бунар Хисар (срв. Jireček, Heerstrasse, стр. 49). [Тунджа : у Кантакузин, I, стр. 191 Τοῦντζα, у Птолемей Τόνζος, в Tabula Peutengeriana — Tonzus.

 

 

66

 

Струма (Strymon у древните и у гърците, турски също Карасу) [92] започва от Витоша. С тясното си лъкатушно горно течение тя отначало върви на север по плодородната гъсто населена долина между Витоша, Голо бърдо и Люлин, в която са намерени пластове от кафяви каменни въглища. След това тя завива на запад и малко по-надолу от крепостта Перник през един живописен пролом (660 м) между отвесни, до 100 м високи скали от червен варовик влиза в мочурливите ливади на Радомирската котловина. По-нататък, при развалините на средновековната крепост Землън (Земен), тя протича през един непристъпен див пролом (513 м). Измъкнала се из тия теснини, Струма тече на югоизток по дилувиалното поле на Кюстендил (в средните векове Велбужд). Знаменитият с лечебните си извори Кюстендил лежи западно от Струма на един час разстояние; долината е покрита с разкошни ливади и ниви, засети с тютюн и кукуруз, а склоновете на околните планини — с лозя и овощни градини; а над тях висят ту стръмни гребени, ту зъбери от варовити скали, по които си вият гнезда орлите и бабичетата. След това реката отново се извива в дълги скалисти теснини (402 м) и приема отляво Джермен (в средните векове Герман), [93] който тече из Дупнишката котловина и Рила. От това място Струма тече на юг. Отначало тя пресича прекрасната Джумайска долина, след това навлиза през един див пролом, 3 часа път (при Кресна), в една красива котловина, на чиято източна страна при Пирин планина чудно хубаво е разположен гр. Мелник. Тук отдясно тя приема голямата р. Струмица, в чиято плодородна долина лежат градовете Радовиш, Струмица и Петрич. По-нататък Струма тече през един пролом, дълъг 3 часа, който в средните векове се наричал Рупелион. [94] Сред тия теснини отляво лежи гр. Валовища (Демирхисар); от дясна страна се стичат водите на мъничкото езеро Бутково, [95] разположено в областта на българското племе Сираковци. Оттатък Валовища започва обширното, твърде плодородно прибрежно поле на Серес (славян. Сер) с черна торфена почва; тук лежат градовете Серес, Зъхна, Ангиста, Драма и др. Струма протича през голямото езеро Тахинос (древния Пра-

 

 

92. Колко бедни са били езикът и понятията на турските завоеватели, ако в Македония четири големи реки са наречени с едно име Карасу, Черна река — Nestus, Strymon, Erigon, Haliacmon!

 

93. Село Германщица в една грамота от 1378 г., Šafařik, Památky, стр. 160. Река Гер ман — 1469 г., Гласник, 22, стр. 298. За Струмската долина срв. любопитното описа ние у Е. Rockstroh, Bericht über eine Reise von Samakof nach Melnik, XI Jahresbericht des Vereins für Erdkunde in Dresden, 1874. Исторически спомени за Германия, родното място на Велизарий (и до ден днешен това име е запазено в названието на село Джермен) вж. у Jireček, Heerstrasse, стр. 28.

 

94. И сега още в тая местност има село Рупел. Григорович, Очерк путешествии, стр. 142. [De Rupelii angustiis у Tafel, Thessalonica, стр. 247, 297. Nota bene : Rupelion срв. рупци, рупалани в Родопа (стр. 522), село Рупельево (Новаковиħ, Српски поменици) — в околностите на Ужица, Monumenta Serbica, стр. 334.]

 

95. [За езерото Буково. Le lac de Boukovo, que les géographes ont oublié de porter sur leurs cartes. Nicolaïdy, I, стр. 95. Projekte zur Trockenlegung des Sees Tachino. Jahresberichte der K. und K. Consulats — Behörden, 1888, стр. 611 (Serres). R. 1887.]

 

 

67

 

сиас или Керкинитис) и близо до развалините на Амфиполис се влива в морето.

 

Вардар (Ἄξιος) [96] извира от гористите и малко населени разклонения на Шар, по-нагоре от българския градец Костово или Гостивар (460 м). [97] До Костово той носи името Подалишка река. [98] Усилен от много планински потоци, той протича през една алувиална долина, която сега се нарича Тетово, 10 часа дълга и 3 часа широка.В средните векове тая местност, както понякога и сега, била прочута под името Полог; горният Полог се намирал при изворите на Вардар, долният — около Лешския манастир. [99] На един планински поток, който се спуща от Шар, лежи градът, който сега славяните наричат Тетово, по-рано Хтетово, а турците Калканделен [приветлив град, изпълнен и заобиколен от гъсти градини]. [Тази разкошна долина е осеяна с многобройни български села. Запазена от Шар от пакостните северни ветрове и надарена с най-плодородна почва, тя е един от най-прелестните краища на полуострова. Тук по нивята, оградени от храсталаци, които се преплитат с къпини, зеленика и дива лоза, се сеят пшеница, царевица, коноп и зеленчук; безбройни орехи, череши и сливи се редят в градини и край пътищата, а склоновете на Шар, който стръмно се издига от равнината около 2000 м високо, са обраснали с гори от питомни кестени, липи и тополи. Оризът, който се среща още в Скопие, в Тетово вече не вирее. По планините наоколо има селища, обитавани от диви албанци пастири.]

 

Под Люботрън Вардар навлиза в Скопската котловина (254 м), отдето приема югоизточна посока. Бързото му течение между високите брегове в дълбоко изровеното скалисто корито се забелязва само отблизо. [100] По-нагоре от Скопие в него отдясно се влива пълноводната Треска, която в горното си течение, [казват], се нарича Велика река, като протича от гр. Кичево (турски Кричово) по местността, още в средните векове наричана Пореч, тя с бързо течение си пробива път към Вардар сред червени

 

 

96. Според Шафарик (Sebrané spisy, II, стр. 240) Вардар получил името си от турските вардариоти, които тук били заселени в XI в. (dar, — der, — dere по турски значи вода) и у славяните се наричал Велика. Името Вардар се среща у старосръбския писател Доментиан от XIII в. (изд. на Даничич, 1860, стр. 106) и в една грамота на цар Душан от 1348 г. : на Вардарѣ Св. Георпе (Šafařik, Památky, стр. 102). Местата, в които се споменава Велика (Хрониката на Данило, 44; грамотите в Památky, стр. 25; и в Гласник, 13, стр. 373), съвсем не са тъй ясни, щото да може без всяко съмнение да се твърди, че това е Горният Вардар. Може да се приеме, че това е р. Треска, чието горно течение и сега още се именува Велика.

 

97. Гостивар в един старосръбски паметник от началото на XIV в. Šafařik, Památky, стр. 55. Срв. Hostivar в Чехия.

 

98. Буе за картата на Хан, Sitzber. der Wien. Akad., 1869, LX. Тетово са посетили и описали Гризебах и Рокщро (Reiseskizzen aus Dardanien und Albanien). [Село Падалища, Тетовска каза. Ethnogr. de la Maced., стр. 61 (падалище).]

 

99. Че Полог не е Пелагония, както някои са се досещали, а Тетово, в това се убедих от разположението на местностите, означени в старите грамоти. Това мнение поддържа и Boué, Itinéraires, I, стр. 309, дето разположението и на двата Полога е ясно означено.

 

100. [Вардар под Люботрън : ἀξιοῦ εὑρυρέοντος, Илиадата, В 849.]

 

 

68

 

скали. Отляво от Качанишкия проход се влива Лепенац, чийто приток Нередимка е бележит с гореспоменатото раздвояване. По-надолу от Скопие отдясно се влива Маркова река, при която стои манастирът на Крали Марко. [101] Тя изтича от едно езеро, което според народните предания има подземно съобщение с Охридското езеро. По-нататък по левия бряг се простира плоскогорието Овче поле (турски Мустафа овази), до 30 квадратни мили, затворено между Карадаг, Вардар и Плачковица — пустинна хълмиста страна, покрита с дребна дъбова гора и бодливи глогини. По-надолу от Скопие на левия бряг лежат блата, от които циганите добиват силитра, и там също има едно покрито с тръстика езеро (в средните векове Eлатно езеро, [чети слатно или по-скоро блатно езеро]), [102] един час път надлъж и толкова нашир, което служи за свърталище на блатни птици и заразява въздуха с вредни миризми; през лятото езерото периодично пресъхва. През тая местност тече Пчиня за Вардар. При нейните извори е разположен известният манастир на св. Прохор; главни нейни притоци са отляво Крива река (Егрису), а отдясно Голяма река, на която лежи Куманово (средновековно Жеглигово). По-надолу от търговския град Велес (турски Кюпрюли, 170 м) се вливат отдясно по-малки реки, които изтичат от диви скалисти пукнатини, Топола и Бабуна (с Десна). По-нататък се влива Брегалница, която тече от Щип и получава водите си от голямата котловина между Плачковица и Беласица; отляво тя приема Злетовска река. При изворите на Брегалница е разположена областта Пиянец, в която се намират селата на българското племе пиянци (пиянчани). Тая местност още не е проучена. На един час по-надолу от устията на Брегалница, при развалините на древния Стоби, във Вардар се влива най-големият му приток — Черна.

 

Черна или Църна (древният Еригон, турски Карасу), извира от една дълбока пещера при с. Илиино, близо до Железнец (Демирхисар), и навлизайки в битолската котловина, приема отляво водите на Блато река, която тече из околностите на Прилеп. По-нататък тя тече на юг и така бавно, че водите ѝ образуват обширни блата в долината. От планината Перистер към Черна текат от дясна страна Драгор, на който е разположен Битоля, и Елешка, която протича покрай Флорина, или Лерин (старославян. Хлерин). След това Черна тече в северозападна посока по една планинска страна през местността Морихово, или Мариово, доскоро почти никак непозната, дето сред хвойнови гори са разположени 18 български села, населени с дърводелци и салджии (строители на салове). От незапомнени времена по течението на Вардар и Долна Черна прекарват дървен материал.

 

По-надолу от устието на Черна Вардар навлиза в теснините Железни врата (Демиркапу), дълги 550 м, през които той тече между огромни червеникави скали, имайки ширина 52 м. Левият бряг е досущ отвесен, а по десния бряг води стар изкуствен път, направен според народните пре-

 

 

101. Вж. гл. XXII.

 

102. Šafařik, Památky, стр. 25 (грамота от XIII в.). [Срв. Evans за тукашните местности и неговата карта на Скопско.]

 

 

69

 

дания от Крали Марко, [крепостта Просек]. По десния бряг също тъй минава железницата от Солун за Босна. По-нататък следват малки проломи. От Градец до Удово железницата минава около една миля по левия бряг, дето лежи плодородната област Боемия [103] с едноименна рекичка. По-нататък следва Циганският проход (Ченгене дервенд), дълъг 2 часа, необикновено пуст, след който солунският път преминава на левия бряг. Оттук Вардар тече сред големи гъсталаци, обитавани от безбройно множество птици, по Солунската крайбрежна равнина, именувана обикновено Вардария. Отляво при с. Аматово (32 м), от което се вижда в далечината Олимп, се влива Арджан, който изтича от Дойранското езеро (при Поляна) и пресича мъничкото Аржанско езеро. По-нататък на юг минава големият мост над Вардар по пътя от Солун за Битоля, който (мост) има дължина 750 крачки. Близо до своите устия Вардар приема от дясна страна Колудей, също и Колодей или Кромено, турски Караазмак, гръцки Мавронери (древният Лидий), който след вливането на Мъгленица в него пресича едно блатисто езеро, близо до което са разположени гр. Енидже и развалините на древната Пела. При устията си Вардар образува блатиста делта. [104]

 

Колудей извира при подножието на Нидже, пресича блатистото Нисийско блато и се приближава до гр. Воден (древната Едеса), прославян от всички пътешественици за своето прекрасно местоположение. Чрез много ръкави той пресича града и след това се спуща от една тераса, висока 100 м, във вид на големи водопади и по-нататък бързо се носи към морето. От къщите на Воден накрай терасата се виждат : цялата приморска равнина, далеч белият Солун, Халкидическите планини и морето. Склоновете по-надолу от града са покрити с нарови дървета и различни храсталаци, преплетени с разкошни лиани; в нейния туф се намират безбройни, сега напълно изсъхнали сталактитови пещери, някои от които се простират безкрайно. Те доказват големите преврати, които историята трябва да обясни с помощта на геологията. Заслугата за проучването на това интересно явление се пада на немския пътешественик Гризебах. [105]

 

Според разказа на Кедрин в XI в. реката изчезнала в едно долище над града и протичала под него в подземни канали, след това излизала отново на повърхността под споменатата тераса в сталактитовите пещери. Следователно тогава нямало водопад при къщите на Воден. Преди да се дойде до града, още и сега се виждат следите на древното корито, което изчезва близо до постройките. Малко по малко долищата се напълняли с туф, през който реката само с труд можела да си пробие път и образувала езеро при града. И наистина Кантакузин разказва, че в XIV в. гр. Воден бил защитен, от една страна, със стени и урви, а, от друга — с езеро. По-късно долищата съвсем се задръствали, а постоянно увеличаващите се

 

 

103. Още в XIV в. Боимия (грамота в Гласник, 24, стр. 235). Βαϊμί у Кантакузин в 1337 г., ed. Bonn., I, стр. 475.

 

104. [Реката Лангаза или Богданица в Солунско, ужасно наводнение. „Новини”, Цариград, 29 ноември 1896, VII, бр. 15.]

 

105. Grisebach, II, стр. 91—104.

 

 

70

 

води на езерото си пробивали път през града и по такъв начин се образувал днешният Воденски водопад.

 

Бистрица (Ἀλιάκμων, турски Индже Карасу) тече от разклоненията на Пинд, дето областта на нейните извори се разделя чрез нисък вододел от р. Девол. Отляво тя приема водите на живописното кратеровидно, обиколено с лозя езеро на Кастория. [Езерото е около 2 км в диаметър. По-дълбоко е от 68', ала по бреговете му се среща тук-таме тръстика. През големи горещини повърхността на езерото се покрива, поне около града, с жълтозеленикава пяна.] [106] На гърлото на един полуостров лежи гр. Кастория (древният Celetrum, по-късно Diocletianopolis, визант. и новогръц. Καστορία, български Костур). Напоявайки широка красива долина, Бистрица при Берея (бълг. Бер) се изтича в крайморската равнина из един тесен пролом, над който от дясна страна се надвесват предпланините на Олимп.

 

 

3. Басейн на Адриатическо море

 

Сред планинските възвишености на Западна Македония на еднакво разстояние от двете морета лежат прекрасните езера Охридско и Преспанско, разделени едно от друго чрез високи планини (вододелът е при прохода, висок около 900 м над равнището на Охридското езеро). Излишъкът от водите си те изливат в Адриатическо море.

 

Преспанското езеро (около 845 м) в същност се състои от две езера, разделени чрез една тясна плоска коса. Понеже нито едно от тях няма отток на земната повърхност, тяхното равнище се изменя според промените, които стават в подземните водоизтичания, и нерядко тия две езера се съединяват в продължение на няколко години в едно езеро. За плаване се употребяват monoxila (бълг. чун) — дълги, тесни, неустойчиви лодки, издълбани от стволовете на дърветата. Градът Преспа вече не съществува; с това име се нарича цялата езерна долина, която е необикновено плодородна и гъсто населена; различават Горна и Долна Преспа. По-голямото северно езеро, по български Преспанско, или Голямо езеро, е кръгло и украсено с два скалисти острова, Град с древно български развалини и Малък град. При западния бряг посочват мястото, дето волата уж се изтича под Галичица в Охридското езеро; казват, че ако тоя канал се задръсти, цялата преспанска долина ще бъде заляна. [107] По-надолу е разположено южното езеро, Малко езеро, или Вентрок, в чиято северна разширена част лежат островчетата Ахил и Видринец. На юг то все се стеснява дотолкова, че между гористите брегове прилича на река. В крайния ъгъл на тоя залив се издига една стръмна планина с два върха, под която минава подземен канал. Отвъд планината при с. Трън из една пещера из-

 

 

106. [Boué, Turquie, I, стр. 188.]

 

107. К. и Д. Миладинов, Български народни песни, Загреб, 1861, стр. 527. [Към въпроса за променливото ниво на средиземните езера (Преспанското езеро) вж. R. Sieger, Die Schwankungen der hocharmenischen Seen, Mittheil. der k. k. geogr. Gesell., 1888, 2 св. и сл. За Преспанското езеро срв. L. Fucinus.]

 

 

71

 

тича пълноводен поток, който се влива в Девол. Оттук на половина час разстояние на изток по цялата планина чак до полите ѝ преминава отвесна тъмна пукнатина, сега съвсем суха, чиято ширина едва достига седем крачки. По албански тя се нарича шпил-е-уйкут (вълчи пролом). Вероятно, когато равнището на езерото било по-високо, тук било изтичането му в Девол. [108]

 

Изворите на Девол се намират в една почти непозната местност на източния склон на Пинд. Отначало той тече на север по една плодородна равнина и усилен от водите на Преспанското езеро, се промъква през тесния Зангонски проход между разклоненията на Шар и Пинд. По-нататък той завива на запад и напоява украсената с езера Корчанска котловина (бълг. Корчанско поле), която се простира 4 мили надлъж и 2 нашир и е населена с българи, албанци и куцовласи. Там Девол протича през обиколеното с мочурливи ливади езеро Свирино (или Совяни) и през езерото Малики, което в същност представлява блатиста река. При един поток, който се влива в Малики, лежи гр. Корча или Гьорджа (гръцки Κορυτζά); на запад оттам по височините се съзират развалини от румънското пазарище Москополис. В средните векове горната долина на Девол до Зангонския проход се именувала Малкият Девол, а Корчанската котловина — Големият Девол. [109]

 

Охридското езеро (Lychnitis lacus, равнище 692 м) според думите на Буе [110] с яснолазурната си повърхнина подобно на Рона при Женева представлява скъпоценен камък за Турция, за който е нужна само друга обкова, не като тая на околностите му, опустошени от турската разпасаност и албанското грабителство. [111] Езерото има форма на елипса, дълга 8 часа път и широка 3 часа; най-голямата му дълбочина е около 200 м. Повърхнината му е синя като на ломбардските и швейцарските езера; водите му, прозрачни като чист кристал, помътняват само при южен вятър или буря. Острови в езерото няма, тръстика съвсем малко; на дъното му има безбройно множество риби. [112] По него плават с първобитни варки (българ. чун) с досущ плоско дъно; за да уравновесяват лю-

 

 

108. Преспанското езеро са описали Григорович и Хан; и двамата са посетили само северния му бряг. Досега нито един учен-пътешественик не се е возил по самото езеро и не го е обходил околовръст.

 

109. Hahn, Reise durch die Gebiete des Drin и пр., стр. 292. [За Корчанско поле вж. Миладинови, стр. 457. За Девол срв. Dozon, Voyage.]

 

110. Boué, Itinéraires, II, стр. 97—101. За езерата при Охрид, Малики, Кастория и др. срв. Mary Adelaide Walker, Trough Macedonia to the Albanian lakes, London, 1864 (c картини).

 

111. В околностите на Охрид всяка година се извършват средно 150 убийства.

 

112. Хан споменава 13 вида (Reise durch die Gebiete des Drin и пр., стр. 100). [Описание на Охрид от П. Р. Славейков, Библиотека Св. Климент, 1888, св. 1, стр. 25 и сл. Там на стр. 133 е даден превод от Miss Walker за Македония, в ПСп пък от Pouqueville. Бранислав Б. Нушиħ, Крај обале Охридског језера. Бележке из 1892 г. Са 33 слика, 6 нацрта и 1 картом. Београд, 1894, 182 стр. Срв. Виз. Вр., I, стр. 763. Карта на град Охрид и околностите му, К. Заров, София, Държ. печатница, 1887, 1:125 000. Виз. Вр., I, стр. 766. В Охридското езеро риби се забелязват 50—60' под водата. Дълбочината му е 10—40 brasses. Boué.]

 

 

72

 

леенето им, прикрепяват отвън към двете страни широки и дебели греди, както правят полинезийците на своите лодки. Над южния бряг се надвесва стръмният „Камен”. На югоизточния бряг в едно прекрасно местоположение стои манастирът „Св. Наум”, при който от едно същинско изворно гнездо изтича бърз поток, обиколен с върби, елхи, брестове и тополи, който според българските предания извира от по-горе разположеното Преспанско езеро. Недалеч оттам се съзира другият манастир „Св. Наум”. На източния бряг се издигат оголени планини и между тях Галичица. Северната страна се заема от две равнини, по-малката от които е разположена около знаменития от старо време гр. Охрид (славян. Охрид, ἡ Ἀχρίς, древния Lychnidus), който лежи в едно прекрасно местоположение върху брега на езерото близо до две кули. По-голямата равнина (Стружко поле) се простира нашир 4 часа път и е гъсто населена; както се вижда, тя по-рано била дъно на езеро; тя е съвсем плоска и камениста; от нея сред блата и тръстика начева Черни Дрин, широк 30 м, който протича тук през българския градец Струга, една част от чиито къщи са построени на колове сред реката. Западният бряг на езерото представлява ниско отвесно скалисто бърдо, на което сред кестенови гори до самия бряг лежи манастирът „Калище”; по-нататък нагоре са разположени незнайните кътища на разбойниците албанци. От реките, които се вливат в езерото, най-важна по-рано била Сатеска (собствено Сътеска, теснини), която, начевайки от планинската местност Дебърица, [113] се вливала между Струга и Охрид, докато поради честите ѝ наводнения не била отведена недавна от стружаните чрез един канал в Дрин.

 

Дрин (славян. Дрим, албан. Дрин, древният Δρίλων) ce образува от сливането на две големи реки — Черни и Бели Дрин. Черни Дрин изтича от Охридското езеро и в северна посока пресича Дибра, или Дебър (старославян. дьбръ, клисура), полунезависима планинска страна, дълга около 10 мили. Дебър [е забележителен, от една страна, с великолепната красота на своите планини, със своите минерални топли извори и многобройните развалини на средновековни крепости и градове, от друга — със средновековната свирепост на своите жители. „Господи! Брани от голи дебрани”, казват македонските българи].

 

В горния Дебър живеят българи, както християни, тъй и мохамедани, в долния — мохамедани албанци. Тамошните мохамедани, около 60 000 души, способни да носят оръжие, смятат себе си за крайъгълен камък на целия мюсюлмански свят. Тук още, и сега господствува правото на силния, тук още е в обичай ловът със соколи. Франки тук не се виждат. [114] Дрин си отваря път в Дебър през многобройни скалисти канали между разклоненията на Малиси и Шар, [между Струга и гр. Дебър има много-

 

 

113. За Дебърца срв. Григорович, Очерк путешествии, стр. 123—127.

 

114. Първият учен-пътешественик, който проникнал в Дебър, бил д-р Йос. Мюлер от Прага. Вж. Jos. Müller, Albanien, Rumelien und die Österreichisch-montenegrische Grenze, Prag, Calve, 1844, c предговор от П. Йос. Шафарик. Срв. Hahn, Reise durch die Gebiete des Drin etc, стр. 81—100. Рокщро (вж. Reiseskizzen aus Dardanien etc.) при посещението си на град Дебър в 1874 г. едва спасил живота си.

 

 

73

 

бройни прагове]. [115] От дясна страна в него се влива тук Радика, която начева от Кораб и напоява една долина около седем мили надлъж, местожителството на българското племе мияци. Отляво из пълни с дива прелест тъмни долове тече Луря, която извира от фуниеобразни и необикновено дълбоки албански „морски очи” (планински езера); лурийските албанци, католици и мюсюлмани са независимо планинско племе.

 

Бели Дрин извира от една кладенчообразна пещера при Жлеб в Северноалбанските Алпи и тече отначало на изток през Метоя, широка равнина с много старосръбски градове и граничеща с Косово поле. Като завива между Шар и Бищрик на югозапад, той приема отляво дивия поток Люма, който се хвърля от Кораб през грамадни скалисти врата, които според албанското предание, също както „Brèche de Roland” в Пиренеите, били разсечени с меч от някой митически герой.

 

При с. Брут, или Ругова, в една величествена местност се сливат двата Дрина. Сред грамадни планини и дълбоки гористи проломи се зеленее една мъничка равнина, покрита с ливади и кукурузени полета (220 м). На юг се виждат теснините, из които излиза Черни Дрин; на североизток се намира дълбоката пукнатина, през която протича Бели Дрин; на запад се открива проходът, през който текат съединените води на двете реки. Пътят от Призрен за Шкодра минава по тия тъмни пустинни долини през три бележити каменни моста. Изпърво ще преминеш Люма, четвърт час по-нататък Бели Дрин; след това подир половин час ще видиш сливането на двата Дрина, а след един час още по-нататък ще преминеш по големия мост при Везирхан през съединения Дрин. [116] По-нататък от пътя Дрин се вижда само в крайморската равнина, понеже пътят оставя реката надясно в дълбоката пропаст и върви нагоре по планините. „Нито един път не минава през тоя пущинак, нито една ладия не е преплувала ам. Никой не може каза дали има там водопади или прагове. Колко важно и заедно с това колко смело би било пътуването на изследвача по тия пропасти при южния склон на Алпите.” Тъй писал Гризебах през 1841 г. Буе също тъй предлагал да се направи опит за пътуване по Дрин — или надолу от Охридското езеро, или нагоре от Шкодра — с един малък параход. [117] Такова пътуване предприел австрийският консул Хан през 1863 г. с две лодки с весла от Шкодра; ала праговете скоро го принудили да се върне назад. Теснините на Дрин се простират надлъж около 20 мили.

 

 

115. [За дебърските планини : в тях имало язовци. Boué.]

 

116. Тия мостове са описани от Гризебах, Хан, Тозер и особено от Буе в Sitzber. der Wien Akad., 37, 1859; стр. 128; 53, 1866, стр. 10; 60, 1869 с картини; 61, 1870, стр. 5. В отчета за немското издание на тая книга (Sitzber. der Wien. Akad., 10 Febr.1876) Буе отново казва : „Аз все още настоявам, че с малък плоскодънен параход, особено при пълноводие, ще може да се пропътува от Скодра по съединения Дрин и по Горния Дрин до Охридското езеро.” Ала Рокщро (пос. съч., стр. 56) видял между Струга и Дебър (града) много прагове по Дрин, които правят невъзможно плаването по тая река. [Оригиналният немски текст : Ich beharre noch immer auf die Möglichkeit, mittelst eines kleinen, nicht tief gehenden Dampfbotes, vorzüglich in Hochwasserzeiten, von Scutari durch den vereinigten Drim und den Schwarzen Drim zum Ochrida — See zu gelangen.]

 

117. Grisebach, II, стр. 344. Boué, Routes, стр. 29.

 

 

74

 

Вълните летят със страшен шум между грамадните оголени сиви скалисти стени, на места досущ оголени от падането на леда. На много места скалите отвесно се спущат направо в реката, тъй че небето се съзира само във вид на тясна ивица. Ехото се отразява в продължение на много секунди между дивите скали. Тук няма водопади, ала има много прагове. Над високите стени на долината са разположени албанските селища, жители те на които се спущат надолу по течението на кози мехове, напълнени с въздух. Наляво отгоре лежи местността Дукаджин, надясно Хаси, Граснич и Пулати (средновеков. Пилот).

 

В крайморската равнина Дрин влиза през големи скалисти врата и-бавно се влачи към морето; успоредно с него тече от Шкодренското езеро Бояна. През зимата на 1858—1859 г. Дрин си е прокопал ново корито към Бояна, така че той сега се влива в морето на две места; при гр. Леш и чрез Бояна. Това не е първата промяна на неговото корито — нещо, което се доказва не само с геоложкия строеж на равнината, но и с означаването на старото корито в картата на Коронели (1688 г.) и с едно място у Ливий. [118]

 

Така е устроена повърхнината на оная страна, която е била поприще на толкова разнообразно сменяващи се културни състояния и на толкова много различни събития, на чието описание са посветени следните страници.

 

 

118. Hahn, Reise durch die Gebiete des Drin etc, стр. 36. Livius, 44, стр 31. Grisebach, II, стр. 117 приписва грешката на Ливий; работата разясни Lejean, Tour du monde, 1860, I, стр. 74.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]