ГЛАВА I. Географски преглед
А. Орография
Балканът (Стара планина), Странджа, Средна гора, Витоша и Рила, Родопа, планински вериги между Струма и Вардар, Шар планина, планинската страна на Западна Македония, планините в Албания и Сърбия
Характерът и културата, нравите и обичаите, издигането и упадъкът, с една дума, цялото умствено развитие на всеки народ зависи главно от вида и особеностите на почвата, на която живее тоя народ. Поради това, преди да изложим съдбините на българския народ, ние трябва да дадем кратък географски преглед на ония страни, които някога били поприще на неговата история или сега образуват негова родина. При това понякога ще се случи да престъпим границите на етнографското разширение на българския народ, понеже историята и географията на отделни местности от югоизточния полуостров, съставящ един вид затворен свят, ще останат много неясни, ако при описанието нямаме пред очи съседните страни. [1]
Югоизточният полуостров, който именуваме по общоприетия обичай Балкански полуостров, е най-малко познат от всички земи на Европа. До началото на сегашния век са го изпълняли с някакви фантастични планински вериги, речни потоци, езера и градове; за научно проучване на тия страни не е могло и да се помисли. Едва след Одринския мир [1829 г.] почна да се изяснява географията на гръцките и южнославянски те страни. Всичко, каквото знаем за тях, ние дължим не на трудовете на турското правителство, а на неуморимото усърдие на отделни пътешественици, които, разбира се, са могли да съобщят като достоверно само онова, що сами са видели. Систематично проучване на тия бележити кътове няма още и досега. „Само оня, който сам е пътувал по тая страна и при това е могъл да се ползува от достойни за упоменаване карти на Турция, може да повярва, че в Европа още има големи населени области със значителни планини, плодородни полета и големи реки, толкова малко познати, колкото вътрешна Африка или Австралия.” [2]
Освен от известията на западноевропейски пътешественици, англичани, французи и немци, ние се ползуваме в нашето изложение още от множество писмени и устни съобщения на местни жители. На тях особено дължим възможността да пишем повечето пъти правилно местните имена, предавани от чужденците твърде често невярно.
1. [Географски преглед като описание на цялата историческа сцена. Не трябва да се бърка с политическите аспирации. Към географията на римската история спада не само Latium, ами и околностите на шотландските окопи, долините на Атлас, пустините на Ефрат и планините на Дакия.]
2. F. Hochstetter, Reise durch Rumelien, Mittheil. der k. k. geogr. Gesellschaft, XIII, Wien, 1870, стр. 19.
36
А. Орография
От незапомнени времена съществувало мнение, че Балканският полуостров от Адриатическо до Черно море е пресечен с висок, недостъпен планински чукар, с непрекъсната алпийска централна верига, която се простира почти по права посока от запад към изток и образува вододел на Егейския и Черноморския басейн (т. е. на Дунава). Още у Страбон [3] срещаме възглед, че илирийските, пеонските и тракийските планини, съставяйки почти права линия, се протакат успоредно на Дунава от Адриатическо море до Понт. Тая погрешка минала по наследство у географите на древността, средните векове и новото време. От средновековните ние ще посочим само свидетелството на византиеца Никифор Григора; той говори за една непрекъсната верига, проточена надлъж покрай северните граници на Тракия и Македония, от Евксинския Понт дори до Йонийско море, от която извират Стримон и Аксий. [4] Подобен възглед се среща и у Ана Комнина. [5] На остарелите карти от ново време, като почнем от Меркатор, постоянно се е изобразявал един алпообразен планински гребен, една непрекъсната планинска верига от Скард, Орбел и Хем (Scardus, Orbelus, Haemus), която съставя един вид продължение на Алпите до самия бряг на Черно море. Ученият архиепископ Веранциус (всъщност Вранчич), който пътувал като императорски пратеник за Цариград в 1553 г., смятал, че от Пиренеите чак до Месемврия на Черно море се простира без прекъсване една висока планинска верига (catena mundi) [6]. Въпросът биде разрешен едва през 1840 г. от пътешествениците Буе и Гризебах. Премахването на тая централна верига от най-новите карти дължим на Киперт, [7] който за пръв път през
3. Strabo, VII, стр. 313:
Срв. Anonymi periplus Ponti Euxini в сборника на Hoffmann, Leipzig, 1842, стр. 197.
4. N. Gregoros, ed. Bonn., I, стр. 375:
5. A. Komnena, ed. Paris., стр. 451.
6. [Verantius, Reise 1553 : Pyrenaei, a quibus omnes sumunt originem, qui catena mundi appellantur, uno ordine ab occasu ad ortum provecti, donec Scadrum attigerint, inde a Scadro ad meridiem ducti, in Pontum supra Mesembriam civitatem desinunt. Verantius, Opera, ed. Szalay, 1857, I, стр. 309. — Marsigli. Haemus ἀπὸ γὰρ Κροβύζων τῶν τε Ποντικῶν ὁρῶν ἄχρι τῶν Ἀδριατικῶν διεκβάλλει τόπων. Anonymi periplus. — Обширната гледка от Haemus : Филип, Livius, 40, 21—22; Pomp. Mela, 2, стр. 2; Strabo 7, 5, стр. 313, по-добре е осведомен, ала фрагмент 6 за гледката от Пинд към двете морета. Подобни басни сега се разправят за одринските минарета — гледката към Черно и Бяло море.]
7. А. Boué, La Turqui d'Europe, Paris, 1840, I, стр. 217. Grisebach, Reise durch Rumelien, Götingen, 1841, II, стр. 110. A. Boué. Übcr die sogenannte Zentralkette der europ. Türkei, Sitzber. d. W. Akad., LIII, 1866. Срв. по тоя въпрос С. J. Jireček, Die Heerstrasse von Beigrad nach Constantinopel und die Balkanpässe, Prag, 1877, стр. 139—140.
37
1853 г. представи в същински вид устройството на повърхността на Балканския полуостров.
Планините на Балканския полуостров на две места се досягат с планинските системи на Средна Европа : на запад с Алпите, на изток с Карпатите. Разклоненията на Алпите, като се почне от Карст, покриват цяла Босна и Херцеговина с многобройни, успоредни на адриатическото крайбрежие планински вериги, които завършват със северноалбанския планински възел при дълбокото корито на Дрин. Отвъд р. Дрин се издигат албанските вериги и се разделят на многобройни гребени. През долината на Черни Дрин, която се протака от юг към север, от тях се разделя Шар (Scadrus), който върви от югозапад към североизток. До него откъм юг се доближава Пинд, който се простира чак до Елада. [8] На изток от Шар, надлъж по вододела на Дунава и Егейско море, се протака една прекъсвана от широки долини редица от повече или по-малко усамотени планини до втория планински възел, който се издига в центъра около Витоша и Рила (Scomius). В югоизточна посока от Рила върви разклонената планинска система Родопа. На изток от Рила се отделя Средна гора, която служи за граница между Софийската котловина и Тракийската равнина и се доближава по-нататък като успоредна верига до южния склон на Балкана. Самият Балкан се явява като естествено продължение на Банатските Карпати. Отделен от Карпатите чрез Дунавския пролом, той се простира във вид на дъга от запад към изток чак до Черно море.
Долините на Морава и Вардар, съединявайки се чрез една ниска седловина между Черна гора (Карадаг) и Руен, разделят полуострова на две половини. В западната половина планините се простират от север към юг или от северозапад към югоизток, докато в източната половина преобладава посоката от запад към изток. Изпърво ние ще се занимаем с източната половина.
1. Балканът (Стара планина)
1. Сръбски предпланини. На десния бряг на Дунавския прелом при Оршова се издигат стръмните планини на Сърбия. Оттук се протакат няколко планински вериги на юг; те граничат на запад с долината на Морава, на изток с басейна на р. Тимок. Тук особено заслужава да посочим богатите с руди планинска страна покрай р. Пек и високите оголени скали на Мироч. До тях се доближават планините Хомоле, чиито южни продължения се наричат Малиник и Саманяц. Пò на юг от тях се издига Ртан (по българ. Хъртен), усамотена пирамидална планина, висока 1565 м, виждана от всички страни на голямо разстояние. Югозападният склон на Ртан е покрит с прекрасна борова гора, северо-източният обаче е много стръмен. От неговия връх, на който човек може да се изкачи и с кон, се виждат : целият басейн на р. Тимок, далечните води
8. [Вж. Boué и Hahn, Reise von Belgrad nach Salonik, 2 Ausg., Wien, 1868, стр. 48.]
38
на Дунав, безкрайните полета на Влашко, издигащата се към небето стена на Балкана, Суха планина и Ястребец, зад който наднича Копаоник; по-нататък се виждат : долината на Морава, гористата Шумадия, а на далечния север — банатските полета и разклоненията на Карпатите. [9] Пò на юг от Ртан, отвъд рекичката Моравица, над сръбския пограничен град Алексинац, се издига Озрен. В югоизточна посока от него чак до Балкана се протакат варовити планини, не по-високи от 300 м; те разделят притоците на Нишава и Тимок.
Западна граница на Тимошката долина образуват казаните планини Мироч и Ртан със своите разклонения; източната страна на долината се доближава до Балканите. Срещу планината Стол, отвъд р. Тимок, се издигат предпланините на Балкана, източните погранични сръбски планини, варовити височини, почти навред покрити с букови гори. Край мястото, наричано Кадибоаз, минавал недавна открит от Ф. Каниц римски друм от Тимошката долина към р. Арчар, който съединявал Naissus (Ниш), на стария път от Белград за Цариград, с Ratiaria (Арчар) на Дунава. Сега тоя друм е затворен от сръбската граница; проходът от Тимошката долина за Видин сега се намира по-нататък, на север, при върха Връшка чука. От върховете на тия планини (напр. Бабин нос) се откриват обширни изгледи от България и Влашко. Горната част на Тимошката област е също тъй от варовита формация, лишена е от гора и е покрита с високи стръмни скали. Тук има много пещери, особено ледени, и множество фуниевидни пропасти, наричани по сръбски вртаче; екът от хвърления камък се раздава в тях дълго време, преди камъкът да достигне до дъното. Мечки и глигани идват тук от Балканите; също тъй срещат се понякога и диви петли. [10]
2. Характер на Балкана. На върха на Иванова ливада, при пресичането на трите граници, сръбската и на пашалъците Нишки и Видински, стои сръбска погранична стража. Оттам започва същинският Балкан. Името Балкан е турско и означава просто планина. В древността тая планинска верига се именувала Haemus (Αἶμος) [11], в средните векове по славянски носела също тъй името Каменица. Българите наричат Балканите навред от Тимок чак до морето Стара планина, [12] а турците Коджа Балкан (Голяма планина).
9. F. Kanitz, Reise in Süd-Serbien und Nord-Bulgarien, Wien, 1868, стр. 31. — M. Б. Миличевиħ, Кнежевина Србија, Београд, 1876, стр. 776.
10. Мачај, Описаније Княжевацкаго округа, Гласник српског ученог друштва, XIX, 1866.
11. Опитвали са се да обяснят това име със старобактрийското aesma — гора. Тоmaschek, Rosalia und Brumalia, Sitzber. der W. Akad., 1869, стр. 393.
12. На някои карти това име погрешно е поставено в Западния Балкан. Първо споменаване на това име ние намерихме у дубровнишкия поет Гундулич (поч. в 1638) в поемата Осман, III, 53. Името Коджа Балкан досега се е прилагало еднакво ту на западната, ту на централната част. За Каменица вж. Schweigger, Reise. . . , Nürnberg, 1608, стр. 47. Jac. Pejačević, Yeteris et novae geographiae congeries, Zagrabiae, 1714, у Schwandtner, Scriptores rerum Hungaricarum, III, стр. 789. [Stara Planina най-напред се среща у Vrančić. Срв. Matković за Вранчич.]
39
На север Балканът постепенно се спуща към Дунав ту във вид на ниски вериги, ту във вид на тераси или наклонни плоскости. Южният склон, напротив, е стръмен и оголен, и от пролома на р. Искър до Месемврия той представлява непрекъсната стена, дълга около 50 мили. Само на три места се прекъсва той от вдлъбнатини, които го свързват с успоредно проточената средна планинска верига. Тоя отвесен южен склон е произлязъл от дислокационна пукнатина, при което планините на юг с малки изключения (Средна гора) са потънали съвсем. При полите на тая гигантска скалиста стена има много топли извори и разнородни вулканични скали. [13] По начина на своето образуване Балканът прилича твърде на чешките Рудни планини. От южна страна той представлява величествено зрелище, а от северна понякога никак не поразява. Над високото било нарядко се издигат отделни значителни върхове. На запад от Искър до Тимок, напротив, северният склон на планината е по-стръмен и е дълъг около 17 мили. [14] Искърският пролом дели Балкана на две части : западна и източна. В описанието си ние ще вървим от запад към изток. Западната част е още малко позната. В последните години на нея обърнаха особено внимание Лежан, за съжаление рано починал, и главно Каниц. [15]
3. Западен Балкан. Недалеч от Иванова ливада през прохода Св. Никола (1384 м) води направен през 1863 г. със стратегична цел по заповед на Мидхат паша път от Нишава за долината на р. Лом; по-рано на турска земя не е имало никакво съобщение между Ниш и Видин, понеже старият път от времето на сръбската революция се намира в чужди ръце. Каниц, комуто дължим проучването и един вид откриването на Западния Балкан, нарича западната част Свети Никола-Балкан. По-нататък се издигат планините Бабин зъб, сетне Три чуки, между градовете Пирот, Берковица и Белоградчик. От върха на планината Три чуки се вижда Дунав с разположените край него градове Видин, Арчар и Оряхово, [16] Суха планина, Ртан, София, Витоша и планините при Самоков. [17] През главната верига, която се състои от варовик и пясъчник и отчасти представлява оголени скали, отчасти е покрита с красиви букови гори, водят от Пирот за Дунавската област два прохода, достъпни само за товарни коне; през единия (1897 м) достигаш Чипровци, който още преди 200 години имал седем сребърни рудника и бил голям град; през другия (1919 м) — Берковица. По името на тоя град и продължението на веригата се нарича Берковишка планина, понеже изобщо частите на Балкана носят често имената на близолежащите градове. Тая част на Балканите е оголена чак до
13. F. Hochstetter, Reise durch Rumelien, стр. 598.
14. F. Kanitz, Donau-Bulgarien und der Balkan. Historischgeographische Reisestudien, II, Leipzig, 1877, стр. 317.
15. F. Kanitz, Donau-Bulgarien und der Balkan, Bd. I, 1875, Bd. II, 1877.
16. Българският звук ѣ се произнася различно, според диалекта : еа, é, ja, а. Орехово или Оряхово (Рахово, Ореово на картите).
17. Вж. записките на българския воевода Панайот Хитов, който често пътувал по целия Балкан от Черно море до Сърбия (Моето пътувание по Стара планина, Букурещ, 1872, стр. 151).
40
върха и се издига на височина до 2000 м; в обилната със снегове местност, през която минава пазеният от четири стражи път от Берковица за София, тя напомня много швейцарските ландшафти. По-нататък на изток по билото достигаш почти недостъпното място, дето се промъква р. Искър, която си е отворила път в дълбоката пропаст от високо разположената Софийска котловина към Дунав.
Не само до тая част, но и до целия Балкан от север се доближават успоредно проточени варовити планини, повечето покрити с гора и прорязвани от горните течения на дунавските притоци : Лом, Цибра, Огоста и др.; те всички извират от главната верига. Крайната западна част на тия предпланини образуват Столовите планини, между Арчар и Лом. Между тях и Балкана се намира очарователна скалиста местност, в която е разположена мъничката крепост Белоградчик. Гигантски стълбове от тъмночервен пясъчник, окичени по върховете с групи дървета, се издигат в най-фантастични форми на повече от 200 м; разделени един от друг чрез долчинки и обиколени с разкошна зеленина, те образуват дивни групи и алеи, сякаш окаменял град с кули, замъци, къщи, мостове, обелиски, кораби, хора и животни. Тоя чаровен свят бе открит от Каниц. [18] Преди него тая местност виждал само Бланки, [19] който я описва с възхищение : „Ни Олиулските теснини в Прованс, ни Панкорбското дефиле в Испания, ни Алпите, ни Пиренеите, ни най-дивите тиролски и швейцарски планини не могат се сравни с тая местност.” По-нататък на изток една част от тия предпланини се именува Врачанска планина. Враца, доста значителен град, е разположен в една необикновено живописна местност. Който идва към него от север, вижда отвъд града огромни варовити маси, бели като сняг и оголени, натрупани като стълбове и зъбци; р. Лева се провира там през една прекрасна пукнатина. [20]
4. Източен Балкан. Отвъд Искърското дефиле се издига често възпяваната в българските народни песни Мургаш планина, от чийто връх се виждат дълбоко надолу Искър, по-нататък София с цялата котловина, Рила, Родопа, а на север Пирот, Враца и Плевен. Източно от Мургаш има проход (1050 м), през който минават път и телеграф; това е новият път от София за недавна основаното от турците в Балкана Орхание. По-нататък частите на гребена се наричат : Буновска или Етрополска планина, от която се виждат София, Витоша и Родопа; Мирковска планина, съединена чрез седловина с Ихтиманска Средна гора; Златишка планина над град Златица, разположен на южния склон в една плодородна и гъсто населена долина, и Лъженска планина. Северният склон тук е покрит с големи дъбови и букови гори. По-нататък следва Клисурска планина с
18. F. Kanitz, Donau-Bulgarien, I, стр. 260—266 (с картина).
19. М. Blanqui, Voyage en Bulgarie, Paris, 1843, стр. 150.
20. G. Lejean, Voyage en Bulgarie. Le Tour du monde, XIII, 1873, стр. 146. Е. Rockstroh, Über den Balkan, Mittheil. der k. k. Geogr. Gesell., 1874, стр. 445. Kanitz, Donau-Bulgarien, II, стр. 324 (c картина).
21. [Етропол. Срв. езерото Етрополе при Пещера в Родопа. Ст. Захариев, Географико- историко-статистическо описание на Татар-пазарджишката кааза, Виена, 1870, стр. 63. Ad Etro срв. Athrys, Jetra.]
41
изворите на Вит; до южния ѝ склон се доближава Централна Средна гора. Още по-нататък на изток, над изворите на Осъм, се издига Сопотска, или Троянска планина, [22] висока 2000 м и с пластове от мед и сребро. На това място става преминаването през Балкана от Троян за Сопот за 8 часа по една планинска пътека, наричана Троянска пътека; тук някога минавал един от най-оживените римски пътища, който съединявал почти по права посока Пловдив с колониите Novae (Стъклен при Свищов) и Oescus при устията на Искър. [23] Южният склон (от микашист и първичен глинест шист) е навред грандиозно стръмен и безжизнен; полите му са досущ прави; селищата са разположени при изходите на къси, но дълбоки, подобни на дефилета напречни долини.
Отвъд мястото, дето Балканът се съединява чрез гранитен гребен с Източна Средна гора (Караджадаг), се намират два върха, на които снегът още се държи през юни. Това са Кадимлия при Калофер [24] и особено Марагидик при Карлово, най-високият връх на Балкана (до 2400 м), необикновено стръмен и прав купен с многобройни зъбери, който отблизо прави дълбоко и дори тежко впечатление. [25] При основанието на Марагидик, над изворите на Тунджа, в дива и прекрасна, изобилна с водопади скалиста местност, се намира най-високият проход през Балканите, Розалита (1930 м). Северно от Казанлък, разположен в чудно хубава местност, между грамадни планински вериги и обширни полета, покрити с рози, при село Шипка (572 м), се открива главният проход през Балканите (1446 м), който води от долината на Тунджа към р. Янтра. Именуват го също и Оазан, две стражи го вардят. През 1837 г. тук бил направен за султан Махмуд II път, който впрочем скоро се развалил, така че през 1855 г. султан Абдул Меджид трябвало да направи нов, който сега също тъй безследно е изчезнал.
Оттук започват девствените балкански гори, скрити в мрачни проломи и почти недостъпни високи долини. Тая част на Балканите се състои от гранит и гнайс. Най-дивата част на Балканите се намира тук между Шипка и Сливенския проход на дължина приблизително 15 мили. Оголеното скалисто било изпъква високо над гъстите букаци в по-долулежащите местности. Това непроходимо планинско било в продължение на векове служи за любимо свърталище на българските хайдути (клефти); всяка планина, пролом и поток имат у тях свое име, предание и песни. Ала да се живее по тия висини е възможно само през лятото. Зимно време картината на тая местнсст можем най-добре да си представим от бележитото описание на хайдушкия войвода Панайот Хитов : „Вятърът ревеше като бесен; снегът се белееше; реките и деретата шумяха жалостно; вълците виеха по планината; а някои зимни пилета чуруликаха — повече
22. Местностите Етрополе и Троян лежат на северната страна, а Мирково, Буново, Лъжене, Клисура и Сопот — на южната.
23. С. Jireček, Die Heerstrasse etc, стр. 156 сл. В тая книга може да се намери историята на всички проходи.
24. [Калофер : Tanacetum Balsamita.]
25. Kanitz, II, стр. 227, с картина.
42
нищо се не чуеше и не видеше. Нам беше твърде тежко да вървим, защото час по час потъвахме в снега. . . През тая нощ ние едвам можахме да преминем 300 крачки : вятърът ни носеше по своята воля и обаряше ни твърде често.” [26]
Над с. Твърдица, при полите на южния склон, закъдето води от Елена една пътека през Балкана, която почнаха недавна да преправят на път, се издига Твърдишка планина, или Чемерна, украсена със средновековни развалини. „От това място, казва Панайот, се види Сакар планина, види се Едирне, види се Пловдив, види се Доспат. Погледай и надясно. Види се Елена, види се Беброво, види се Търново, види се Габрово, види се Плевен. Така също от тая планина се види р. Тунджа, покрай която се намират цели полета, насадени с трендафил. Като погледнеш към юг, то виждаш полета и множество реки; а като погледнеш към Дунав, то виждаш бърда и шумаци; горите са облени със златните лъчи на българското слънце; керемидите се червенеят изпомежду зеленото поле; белите къщици надничат изпомежду сливаците, орешаците, крушаците и вишняците; а реките лъщят от слънцето като сребърни пояси.”
По-нататък се намират теснини (1104 м), наричани по турски Демиркапу (Железни врата), по български Вратник; през тях минава пътят от Сливен през Стара река за Търново. Североизточно от Сливен, право сред равнината, се издига Чаталка (турски Чаталдаг), огромна стръмна скала от кварцов порфир с връх, диво изрязан във вид на зъбци (1054 м). [27]
От това място Балканът се разтваря широко и се разклонява на три вериги. Северната верига (на картите Малък, или Кючук Балкан) се простира до Голяма Камчия; на север до нея се доближават Бинардаг при Осман Пазар и височините при Шумен, зад които се шири Делиорман (по турски : Луда гора). Средната верига, обикновено наричана Стара планина, се простира на изток до сливането на двете Камчии. Южната верига разделя долината на Малка Камчия от Тракийската равнина чак до морето; на североизток от Сливен тя се нарича Матейска планина. [28]
Камчия се образува от две реки; от всички реки, които извират от Балкана, само тя не тече вертикално към веригата от юг към север, а хоризонтално от запад към изток. Голяма Камчия (тур. Буюк, или Акъли Камчик) извира до Тича (тур. Читак) под Малкия Балкан и тече покрай древнобългарския град Преслав (Ески Стамбул) във вид на дъга на север до морето. Малка, или Луда Камчия (Кючук, или Дели Камчик), извира между средната и южната верига, при Раково. При село Сандъкли двете Камчии се сливат и текат право на изток до морето.
Тая част на Балкана се състои от кредни пластове с издънки от порфир и на повечето места е покрита с гори от бук, дъб и габър. По тях се
26. Записки на Панайот Хитов, стр. 40 и 149.
27. Височината е означена според Boué, Turquie d'Europe, I, стр. 92. Срв. Hochstetter, I, стр. 588.
28. Водо-Балкан на нашите карти.
43
въдят мечки, вълци, лисици, диви кози, рогачи и зайци. В тая местност има три важни прохода. Най-западният, достъпен само за товарни животни, води от Сливен през Матейска планина за с. Ичера (тур. Вечера); по-нататък през Луда Камчия и градеца Жеравна (Башкьой) довежда до гр. Котел (тур. Казан) на отвъдната страна на средната верига; оттук може да се достигне през прохода (624 м) на Тича до Голяма Камчия. Другите два прохода започват от Карнобат (210 м). Западният от тях води през една седловина в южната верига към Луда Камчия и по-нататък през теснините Котленски боаз за Котел, гдето се съединява с по-предишния. Източният проход (Πύλαι Σιδηραῖ у византийците) [29] с път, направен от султан Махмуд II, минава през Комарово до вододела на Тунджа и Луда Камчия (300 м), отвъд тая река се издига при Чалъкавак по средната верига на Балкана (402 м), след това се спуща към Голяма Камчия и води по-нататък за Шумен (257 м).
Най-източната част на Балкана, Емине Балкан (около 1000 м), завършва при Черно море с нос Емине (в средн. векове Cavo di l’Emano), [30] дето е разположен едноимен град, средновековната Емона [31]. При Айтос в Тракия (143 м) се намират най-източните проходи на Балкана, един от които (Надир дербенд) води за долината на Малка Камчия с път за Шумен; друг, също от Айтос, през долината Кърк гечид (40 прохода) през Делидже дере право на север за Провадия (тук има следи от римски път); най-сетне трети, крайбрежен проход, през който са минали русите през 1829 г., води край морския бряг от Месемврия и Анхиало за Варна.
5. Добруджа. На север от източната страна на Балкана лежи Добруджа (Scytia minor у древните), висока равнина (100—200 м) със стръмни краища както към Дунав, тъй и към морето. Близо до дунавските устия, образувайки един вид полуостров между морето и Дунав, Добруджа представлява гориста планинска група, в която се издига Сакар баир (515 м) при Бабадаг. Добруджа напомня унгарската низина, в по-голямата си част е равна степ, покрита с разкошна трева; тук е свърталището на чергарите-овчари, които докарват насам стада овце и кози дори от Трансилвания (мокани); само тук-там около селата се обработват ниви и градини. [32] Името Добруджа датира от края на XIV в.; тя е наречена така по името на българския княз Добротич. [33]
29. Никита Хониат в едно писмо от 1187 г., С. Sathas, Bibl. graeca medii aevi, I, стр. 78. Срв. Jireček, Heerstrasse etc, стр. 150. В средните векове бил главен проход.
30. Canale, Della Crimea, Genova, II, 1855, стр. 362.
31. Miklosich et Müller, Acta patriarchatus Constantinopolita I, 1, стр. 367.
32. [Добруджа като desertum от Варна към Дунава у Palatio, 1444. Köhler, Lhl. von Nikopolis und Varna, 50 nota. Като цяла пустиня описва Добруджа и Moltke в историята на войната през 1829 г. и в Beg. und Briefe.]
33. К. F. Peters, Reisebriefe eines deutschen Naturforschers aus der Dobrudscha, öst. Revue, IV—VII, 1865; VIII—X, XII, 1866. Гундулич също тъй описва Добруджа (III, 63 сл.). За Добротич вж. гл. XXII.
44
2. Странджа
Източната част на Тракия, Понтийското крайбрежие, е затворена от една планинска верига, която обикновено наричат Странджа. [34] Тия планини са разделени от Балкана чрез едно вулканично плоскогорие, което се простира от Тунджа дори до морето и е осеяно с многобройни правилни конусообразни възвишения (Кючук Бакаджик, около 700 м). До самите поли на Балкана лежи една плодородна, отчасти мочурлива равнина. Тия варовити планини на Странджа, досега малко проучени, се спущат стръмно към морето и полегато към Тракийската равнина. Те са покрити с гори, прорязани са с много скалисти долини и изобилствуват с пещери, които според народните разкази се съединяват под Балкана с Дунав. Гористите възвишения достигат до 1000 м височина. Тук има много обширни дъбови гори, по които българските хайдути дохождат почти до Цариград. Тая планинска верига преминава при Босфора във византийския полуостров.
В ъгъла между Тунджа и Марица, на един ден път северно от Одрин, се издига Сакар планина, усамотена гранитна планина, покрита с дъбови гори (около 900 м), виждана от всички страни на далечно разстояние. В средните векове тя се именувала по гръцки Параория, по славянски Скритная. На запад от нея, отвъд Марица, при Харманли започват гранитните предпланини на Родопите; на изток, отвъд пролома на Тунджа, на 6 часа път лежат предпланините на Странджа.
Надлъж по западния бряг на Пропонтида, югозападно от Странджа, се простира един нисък гребен, наричан Текирдаг. При Сароския залив той се раздвоява. Югозападният клон заема Тракийски Херсонес, а западният (Курудаг) вързи надлъж по брега до устията на Марица, дето при Енос се издига Чаталтепе (396 м), от което се открива прекрасен изглед на морето и островите.
Между Родопа, Сакар планина, Странджа, Текирдаг и Курудаг се разстила една обширна равнина, 150—200 м над морското равнище, която се напоява от Марица и Еркене и от техните притоци. Тая еднообразна тракийска степ е гладка като море — ни дърво, ни планина има; почвата ѝ отчасти е песъчлива и глинеста, отчасти чернозем, ала не е обработена; само на някои места е покрита с дребна дъбова гора. По-голямата ѝ част обаче представлява степ, дето впрочем растат повече бодил, слез и лайкучка, отколкото трева. Лятно време от палещите лъчи на слънцето тя се превръща в пустиня. Рядко там се вестяват стада; затова пък на ята се въдят щъркели, лешоядци и гарги, а по долищата — множество костенурки.
34. Името Странджа (от византийския град Σεργέντζιον, днес Истранджа, срв. Jireček, Heerstrasse, стр. 102) принадлежи в същност на малка част около Истранджа близо до Сарай. Изобщо на полуострова доста рядко има общи названия за редица височини.
45
3. Средна гора (Румелийски средни планини)
Надлъж покрай южния склон на Балканите, успоредно на тях от София до Сливен, се простира една верига, която едва недавна е проучена от Хохщетер и от него е наречена Румелийска средна верига. [35] По-преди обикновено я смесваха с Балкана. Стрема и Тополница, притоци на Марица, я делят на три части, които Хохщетер нарича Караджадаг, Средна гора и Ихтимански среден гребен. Българите пък наричат цялата изобщо планинска верига, от изворите на Марица до Ямбол, Средна гора (или Срядна, Средня гора), т. е. средни планини.
Източна Средна гора (тур. Караджадаг) се издига при Ямбол и се простира от изток към запад успоредно на Балканите до изворите на Тунджа. Нейните обли, гористи върхове достигат височина 1000 м. Между тая верига и Балканите лежи горната котловина на Тунджа, която със своите розови полета, затворени между два грамадни планински гребена, принадлежи към най-красивите кътове на света; там лежат градовете Калофер (650 м) [36] и Казанлък (442 м). Южният склон на Караджадаг е безлесен и засаден с лозя. От неговите поли започва безкрайната равнина на Горна Тракия, която със своя дълбок чернозем е останала същинска житница на Турция. В дрезгавата далечина се виждат очертанията на родопските планини. На южния склон се вият като лента овощни градини, в които се крият многобройни села. Българският град Стара Загора, или Железник (234 м), лежи в същинска градина, както по-нататък на изток Ени Загора (158 м).
Същинска централна Средна гора (новогръцки Μέσος ὄρος, турски Ортадаг), най-висока в цялата румелийска верига, представлява естествено заградено цяло. Това е успоредно на Балканите плоско планинско било, високо около 1700 м. На изток Стрема го дели от Караджадаг, на запад Тополница — от Ихтиманските планини. В долината между Средна гора и Балканите тече Гьопса на изток (в Стрема) и Тополница на запад; между изворите на двете се намира ниска седловина, дето през пролома Проход може да се отиде от Клисура в Златица. Обърнатият към Балканите склон на тия още малко известни планини е стръмен. На юг те се спущат доста полегато; тук при върховете те са покрити с гора, а по-надолу са засадени с лозя и са гъсто населени. Най-важни места на Средна гора са българските градчета Копривщица и Панагюрище.
Ихтиманският среден гребен, разделен от предидещия чрез дълбокия пролом на Тополница, съединява Балканите с Рила и Родопа, а така също и с другите планини на полуострова. Той образува също и вододел между Тракийската равнина и Софийската котловина, следователно
35. Hochstetter, I, стр. 600 сл. Boué, La Turquie, I, стр. 94 споменава само за Караджадаг. Още на картата на Пловдивската епархия в съчинението на свещ. Константин Ἐγχειρίδιον τῆς ἐπαρχίας Φιλιππουπόλεως (Виена,1819) Средна гора, Караджадаг и Хемус са означени правилно.
36. Името на град Калофер произлиза от растението калопер (Tanacetum Balsamita).
46
между притоците на Марица и Дунав. До Балканите той се допира чрез една ниска седловина (835 м), през която става преминаването от Златица за София. При мястото, дето той се отделя от рилските планини, се намират изворите на Марица и до тях проходът (1037 м), през който минавала някога цялата търговия между Рагуза, Сърбия, Албания и Цариград. Малко на изток от своите извори Марица минава през Момина клисура (Къз дербенд), между Ихтиманския гребен и Родопа, и тече в Тракийската равнина. Сега през тия два прохода води пътят от Самоков за Т. Пазарджик. През Ихтиманския гребен минава най-важният път на полуострова — от Цариград за Белград. Който пътува от Тракия, върви отначало зад селцето Ветрен (Хисарджик) през една клисура, дълга 3 часа път, наричана Succi у римляните, сега Траянови врата, или Капуджик (809 м). С това име проходът е наречен поради знаменитите римски врати при старите укрепления (кули и напречни стени) на самия връх; турците са унищожили тоя паметник на древността през 1855 г. [37] Около 5 км по на запад Траяновите врата могат да се обходят, като се мине през Сулу дербенд (бълг. Воден проход), който се намира 126 м по-надолу при планината, наричана по български Василица. Преди няколко години тук е започната постройка на железница от Татар Пазарджик за София, останала недовършена. След това пътят се спуща в една красива котловина, дето лежи градецът Ихтиман (610 м) на Мътивир, приток на Тополница, който на остарелите карти е означаван погрешно като подбалкански Вит и е насочван през въображаеми теснини на Балкана към Дунава. По-нататък пътят пресича вододела на Марица и Искър (840 м) и се спуща в голяма котловина към гр. София (българ. Средец).
4. Витоша и Рила (Scomius)
Един грамаден планински възел се издига в центъра на полуострова, над изворите на Марица, Искър, Струма и Нишава, между котловините на Средец, Кюстендил и Моравската долина; това е Тукидидовият Скомброс, при който атинският историк е предполагал, че се намират изворите на четири реки : Стримон (Струма), Нестос (Места), Хеброс (Марица) и Оскиос (Искър). До наше време тая местност бе terra incognita. Само чрез топографските проучвания за прокарване на железници в Европейска Турция биде открит тоя незнаен лабиринт от планински вериги, особено благодарение работите на Хохщетер. [38] Най-високи върхове тук са Витоша и Рила. Тях съединява планинската верига Верила планина, при вододела на Искъра и Струма. На запад от Верила се протака плоска терасовидна възвишеност Коняво и Върбина планина; от Витоша пък отиват : на запад безлесното равнище Голо бърдо, на север Люлин планина, до която се допира между Нишава и Морава една широка
37. Подробно за това вж. Heerstrasse, стр. 30—34.
38. Hochstetter, Das Vitos-Gebiet in der Central-Türkei (Petermanns Geogr. Mitth., 1872, I).
47
планинска маса. В тоя възел от планински вериги се намират котловините от предишни езера на Радомир и Дупница [39] и дълбоката Искърска долина при Самоков. Тая местност е населена с българското племе шопи.
Витоша [40] (Витош, може би Δοῦναξ, Donuca у древните) е грамаден сиенитен масив, който от всички страни има величествен изглед със своята почти валчеста основа и конусовиден връх, достигащ до 2300 м над морското равнище.
[Античното име на планината Витоша не ни е познато, ала две събития изглежда, че са във връзка с нейното минало. Навярно Витоша е била онзи „връх на Хем”, към който се е бил отправил в 181 г. пр. Хр. македонският крал Филип III (Livius 40, 21), за да види от него според общото мнение Понтийско и Адриатическо море, Истър и Алпите. Той потеглил към върха от Стоби (при устието на Черна във Вардар) през земята на дентелетите (в Кюстендилско) и медите (в Дупнишко). През сенчести непроходими вековни гори пристигнал на третия ден до полите на върха, обкръжен от мъгли. Кралят издигнал върху него жертвеник Jovi et Soli, ала неговата дружина, като се върнала, никому нищо не казала, което би било във вреда на съществуващото мнение за великолепната гледка. — Mons ingentis altitudinis, Donucam vocant у Ливий (40, 58) и Δοῦναξ Страбон (4, р. 208) покрай Хем и Родопа, най-високата планина в Тракия, на която се оттеглили траките, защищавайки се срещу бастарните (около 175 г. пр. Хр.), когато последните потеглили от устието на Дунав в страната на дарданите (около Скопие), вече поради насоката на този поход се отнася за Витоша. — Като Витоша се споменава най-напред в края на XIV столетие в една грамота на цар Шишман (въ Витоши, Šafařik, Památky, 2 vyd.,) и в началото на XV в. у Константин Философ (подъ горою Витошєю на рѣцѣ Искрѣ, Гласник 42, стр. 308). Vitossa у Вранчич, 1553 г.; Гундулич пише Vitoš (м. р.).]
Южният склон е покрит с планински пасища, северният с гори, в които се въдят много мечки. На върха сред скалисто и мочурливо равнище се издига огромна пирамидална скала. От върха се виждат : при полите на ужасна дълбочина градът София (535 м), по-нататък Балканът, който е значително по-нисък от Витоша, грамадните скалисти колоси на Рила и Родопите и целият малко познат лабиринт в центъра на полуострова. „Въобразявам си вече — казва Буе — как, когато се прокарат железници в Турция, членовете на Алпийския клуб и тълпи туристи ще се запътят към Витоша. Там ще има хотел, както на Ригикулм, а по-ниска
39. Погрешно е да се пише Дубница : това име не произлиза от дуб, а от старославянското дупл — пуст, дупина, дупка — пещера.
40. Някои пишат Вытош. Най-старото споменаване на това име намерих в грамотата на българския цар Шишман III (1365—1393), дадена на манастира „Св. Богородица”, „иже есть въ Витоши”. Šafařik, Památky drevniho pisemnictvi Jihoslovanuv, 2 изд., Прага, 1873, стр. 108. Гундулич (Осман, III, 52) споменава за Витоша, чийто „връх се подава из дъбова гора, поникнала на лед”. За Дунакс срв. Livius, 40, стр. 58; Strabo, 4, 6, стр. 208; Jireček, Heerstrasse, стр. 25. [Срв. и Tomaschek в Ö. Gymn., 1867, стр. 698 — Рила.]
48
станция ще бъде Радомир, Самоков или София. Темпе под високия Олимп е романтично прекрасна, Воден в Македония е очарователен, ала изгледът от Витоша надминава всичко. Ще се намери ли на земята макар един такъв лесно достъпен връх, от който да се откриват толкова разнообразни изгледи?” София и Витоша са неразделни, както Неапол и Везувий, както Капщат и Столовата планина. Лятно време по върха се трупат черни, мълниеносни облаци, които се разразяват с бури над зеленеещата се равнина. А когато върхът се покрие със сняг, тогава настъпва зима и страшни урагани вилнеят в низините. [41]
Между Българска Морава и Нишава се издигат три високи планински вериги, още малко проучени; от една страна те се допират до Витоша, от друга до планините, които отиват към Шар. Хохщетер е нарeкъл тая група Горномизийски планини.
Крайната източна верига образува един чукар от мелафир, Люлин, или Лелин планина; той начева при Витоша и върви на северозапад чак до Пирот във вид на дълъг ред конусообразни върхове и близко прилепнали един до друг чукари. На запад оттам се протака един варовит чукар от алпийски характер (една част се нарича Парамун планина) със стръмни конуси, прорязани от страшно диви проломи, чиито отвесни страни се издигат на 400 м над изворите на Сукава, която се влива в Нишава.
Тук в една романтична котловина лежи градецът Трън (612 м); на северозапад от Трън една планина заедно с околностите се нарича Снегполе (българ. Снежно поле, тур. Иснебол). [42] Като вървиш на запад от Трън, ще стигнеш до планините Власина, от микашист, при р. Власина, които се протакат на север от Струма чак до Ниш и се спущат към Морава със страшно стръмен склон. [43] Изрязани надолу от диви, гористи и безлесни проломи, тия планини нагоре имат плоско плешиво било, по което се издигат многобройни върхове, достигащи до 190 м височина. Тая планинска страна е населена с весели, гостоприемни българи. В долините се обработва царевица и коноп; на височина 1250 м сеят овес, просо и ечемик. По сочните алпийски ливади са издигнати чифлици и пасат ергелета коне, стада говеда и овце. [44] Северната част на тия планини образува Суха планина при Ниш (1250 м) с оголени, ясносиви върхове; Нишава я разделя от Балканите.
На запад от Власина се протакат многобройни възвишения до голямата вдлъбнатина, която съединява долините на Морава и Вардар. Те завършват с конусообразния Руен (935 м), който има плосък връх.
41. Hochstetter, Das Vitos-Gebiet, стр. 88.
42. [Знеполье : Константин Костенечки, Гласник, 28, и Ягичовото издание. Snepoile у Курипешич, 1530. Tomaschek, Ö. Gymn., 1877, стр. 675, произвежда името от зинути, campus hians].
43. На по-старите карти на това място се среща Курбетска планина. Това име не е чу вал никой от по-новите пътешественици; то навярно ще е произлязло по недоразумение : курбет по албански е чужд; и ще иде курбет — на чужбина.
44. Hochstetter, Das Vitos-Gebiet, стр. 95 и сл.
49
Западно от Руен, отвъд казаната по-горе вдлъбнатина, се вижда Черна гора (Карадаг). Но да се върнем пак на изток.
Рил или Рила планина (Рилодаг) се издига около 4 мили на юг от Витоша с един грамаден скалист конусообразен връх (около 2750 м), от който излизат на север и юг стръмни, зъбести, скалисти гребени. На изток от върха преминава планинска пътека, която води от Самоков за Рилския манастир. Самоков на Искъра (912 м), познат по своите железни изделия (самоков по български е железен чук), се отличава с планински климат; дори в началото на юни там вали сняг. Съседните склонове са голи, съвсем изложени на течение, набраздени са с многобройни водни процепи и отдалеч изглеждат като чудовищни потоци тиня. Желязото (магнитно желязо) се промива из рудоносния пясък на планинските потоци. На Витоша се добива малко злато. Казаният път от Самоков за Рилския манастир води отначало надлъж покрай Черни Искър през една дива планинска местност, чак до вододелната линия на Черно и Егейско морета (2184 м). Край пътя се вижда едно мъничко езеро без отток; според най-новите проучвания не е само то едничко. [45] Рокщро вървял по-нататък на изток покрай течението на двата потока, от чието сливане се образува Черни Искър, и с учудване забелязал, че всеки от тях извира от пет тъмнозелени планински езера, разположени едно над друго във величествени долини между оскъден храсталак. Отвъд езерата пътешественикът се спуща през една седловина към Крива река или Рила, която се влива в Струма и следователно принадлежи към басейна на Егейско море. Дъното на долината, над която се надвесват отвесни планински склонове, на височина повече от 1000 м, е покрито с девствена гора от високи борове, ели и буки. Рила също тъй извира от шест езера, чиито тъмносини спокойни води, затворени сред диво откъртени сивожълти скалисти брегове, се изливат във вид на шумни водопади в тъмната горска клисура.
Смътните сведения за тия планински езера са служили като основа на древните известия за седем езера, [46] през които протича Стримон близо до своите извори. Недалеч от тая прекрасна местност, на една поляна сред девствени гори и планински маси, се издига огромното здание на старобългарския Рилски манастир (1180 м). Пътешествениците твърдят, че тая местност в много отношения напомня Горните Карпати. В безлюдните околности на рилските езера, които приличат на „морските очи” на Татра, се въдят мечки и рисове; по върховете живеят диви кози; в горите се вестяват рогачи, сърни и глигани; орли и лешоядци се вият над скалистите зъбери на върховете.
45. Е. Rockstroh, Die Quellseen des Kara Iskra und der Kriva Rjeka im Rilo Dagh, Mit theil. der k. k. geogr. Gesellschaft, XVII, 1874, стр. 481.
46. [Срв. Plinius, n. h., IV, 10 (septem lacus)].
50
5. Родопа
При Рила започва планинската система Родопа (ἡ Ῥοδόπη), бълг. Рудопа), допреди 30 години още никак непозната и само недавна проучена от пътешественика Авг. Викенел (Aug. Viquesnel). Тия планини се раздвояват от долината на р. Места. Едната верига, Същинска Родопа или Доспат планина (Деспотодаг), се простира на югоизток по вододелната линия на Горна Марица и Егейско море, изпърво надлъж по лявата страна на долината на Места и след това по-нататък, обхващайки от север плодородната крайбрежна равнина на Гюмюрджина до устията на Марица. От родопските планини текат за Марица големите притоци : Ели дере, Стара река, Кричимска река, Чепеларе и значителната р. Арда. Между тия реки високите разклонения на родопските планини се издават далеч навън в Тракийската долина.
Родопа се състои от гранит, гнайс и микашист, към които тук-там се прибавя варовик. При полите Родопа е покрита с дъбови и елови гори, а по-нагоре започва тъмна борова гора; още по-нагоре се зеленеят планински пасища, сред които се издигат красиви сиви зъбери и високи скалисти пирамиди, покрити със сняг. В родопските планини се въдят мечки, глигани и сърни.
За граница между Рила и Родопа българите смятат Стара река при Пещера. Ние ще почнем своето описание от прохода, наричан по български Железни врата, който лежи на югозапад от Татар Пазарджик и води от Тракия за гр. Мехомия, в областта Разлог. Западно от тоя проход се издига Балабаница на 2300 м [47] с прекрасен изглед към Средна гора, Балкана, Тракийската равнина, Родопската верига и Рилския планински възел. При полите ѝ на изток лежи интересната, често споменавана в историята местност Цепина — блатиста котловина, заобиколена с планини. В средата ѝ, близо до едноименния град, лежи езерото Батак, Баташко езеро, по български също и Тресавище, час и половина път надлъж и половин час нашир, заобиколено с бездънни плата, които, приличайки външно на разкошни ливади, са погълнали вече мнозина нещастни. По бреговете на това изобилно с риба блатисто езеро се въдят не само жерави, диви гъски и други водни птици, но и вълци, лисици и зайци. Излива се то в р. Елидере, която, усилена с три други рекички (Бистрица, Ягодинка, Алабак), нахлува в Тракийската равнина през една тясна пукнатина, в която всяка нощ òтвечер духа южен вятър, наричан „вечерник”. Цепина изобилствува с обширни пещери и горещи извори. Според едно местно старо предание цялата тая страна някога била покрита с планинско езеро, додето при едно земетресение водите му не си пробили изход през днешния пролом на Елидере, отнасяйки със себе си една чудовищна риба, която в равнината при Песе поле станала плячка на псетата. Както кит по новогръцки се нарича „хархария”, така и северният край на Це-
47. [Възлизането на Балабаница (6900') описва W. Baron Berg, Beilage zur Wiener Abendpost, 1876, 6p. 120].
51
пина е получил името Каркария. Следователно тук имаме работа с едно полугеологично и полуетимологично съдържание. [48]
От върха Карлък (2100 м) извира Стара река, приток на Марица, която протича през високо разположения гр. Батак (1062 м), дето зимата трае осем месеца и плодовете никога не узряват. Малко по-надолу, в една местност, която изобилствува с ледени пещери и планински езера, лежи гр. Пещера. Над изворите на Арда се издига Крушово (2300 м), важен планински възел, от който се простира един украсен с високи върхове между Арда и Марица до Одрин страничен клон, по чийто северен склон се обработват лозя. Главният гребен с върхове до 2000 м височина преминава от изворите на Арда източно до областта на Марицините устия. В областта на Арда лежат малко известните планински страни Ахър челеби и Султан ери, които в средните векове се наричали Ахридо или Мора.
Западната Родопска верига се простира между Струма и Места на юг чак до морето. При гр. Джумая величествено се издига оголеният връх Арисваница и Кресна планина. Над планинската крепост Мелник (гръц. Μελένικος, 400 м) се издига състоящата се от гнайс и граник, дълго време покрита със сняг Пирин планина (тур. Перимдаг), у древните Орбелос (2700 м). По-нататък на юг при Серес се намира гористият Меникион, а зад него Босдаг. Тая част на Родопа, обхващайки обширната котловина на градовете Драма и Зъхна, завършва при устието на Струма със стръмната доломитна планина Пърнар, у древните Пангайос (тур. Пилав-тепе, 1875 м).
6. Планински вериги между Струма и Вардар
Областта между Струма и Вардар се заема от три още малко известни успоредни вериги, които вървят в главна посока от запад към изток. Северната от тях образува ощз непроучения Осогов; [49] това е стръмна гнайсова верига, която се съединява на север чрез високия вододел (1180 м), между Кюстендил и Егри Паланка, с Власинските планини; на изток от нея е долината на Струма, зад която се надвесва Рила, на запад е равнината Овче поле, на юг — котловината на Брегалница. На западния ѝ край при Кратово се намират известните в средните векове златни и сребърни рудници.
Втората успоредна верига между долините на Брегалница и Струмица начева от Плачковица при Щип и свършва при Струма с гористата
48. За Цепина подробно говори Ст. Захариев, Географико-историко-статистическо описание на Татар-пазарджишката кааза. Името Тресавище срв. с полското trzęsawiszcze (торфено блато).
49. На картите Дованица планина, у Хохщетер и Осего-Балкан. В една старосръбска легенда се споменава „Гора Осоговская” (Гласник, 22, стр. 246); в една грамота от 1347 г. „на Осогову” (Гласник, 27, стр. 291).
52
Малешовска планина (до 1600 м), [50] при която лежи местността Малешово, населена с една полусвободна българска община.
Третата верига, която преминава между долината на Струмица и крайбрежната солунска равнина, се издига при теснините на Вардар. Това е толкова често възпяваната в българските народни песни Беласица или Белич (до 1300 м). [51] Южно от нея,между равнините на Серес и Солун, се протакат широки разклонения дори до морския бряг.
От гористите, изобилни с руди планини на полуостров Халкидика, отделен на север от материка чрез широка низина с езера Св. Василий и Базарий (Бешик), трябва да споменем Хортиаш, в средните векове (Chortaites, 1186 м), и Холомонда. Околностите на езерото Св. Василий се нарича по български Лагадинско поле. Халкидика издава три полуострова : Касандра, Лонгос или Сикия, и Атон. Източният от тях Атон, или по славянски Света гора (̒Αγιον ὅρος, Свещена планина), се съединява с материка чрез един провлак, наричан в старославянските грамоти Превлака, днес по гръцки—Πρόβλακας. Вътре в полуострова преминава един горист планински чукар, отчасти покрит с непроницаема, преплетена с лиани, вечнозелена гора, отчасти изрязан с великолепни горски долове. На морския бряг се издигат стените на знаменития от старо време Атонски манастир. Тук е царството на монасите, свещена земя; от незапомнени времена нито една жена не смее да стъпи на провлака. На южния край направо из морето се издига един яркобял мраморен конус досам облаците, който от трите си страни се спуща стръмно в буруна и само от четвъртата е съединен с материка. От върха, който отдолу изглежда като съвсем недостъпен, се вижда ясносиньото Егейско море, островите Лемнос, Тасос, Самотраки, Тенедос, Скопелос, Евбея, отдалечените върхове на Олимп, Оса, Пелион, солунското крайбрежие до Херсонес, Троада и планинските маси на Мала Азия. [52]
7. Шар планина
На запад от Руен се издига Църна гора, [53] наричана по турски Карадаг, отделно стоящи, непривлекателни планини (до 1200 м), с оголени тъмносиви склонове и остър гребен. Те са отделени от Руен чрез една широка безлесна долина (432 м), по която върви вододелът на Морава и Вардар. Любима мечта на достопочтения австрийски пътешественик Георг фон Хан бе да се прокара по тая низина една железница от Белград за Солун.
50. [Вж. описанието на Славейков в ПСп, XV, стр. 422].
51. Вж. съчинението на покойния В. И. Григорович, бивш професор при Новорусийския университет в Одеса, Очерк ученого путешествия по Европейской Турции, Казань, 1848 (Записки Казан, унив., III), стр. 142 и 146.
52. Хубаво описание на Атон вж. у Grisebach, I, стр. 297 до 345. Fallmerayer, Fragmente aus dem Orient, II, Stuttgart, 1845. M. A. Proust, Voyage au mont Athos, в Tour du monde, 1860, стр. 103, c много хубави рисунки.
53. В една грамота на българския цар Константин Асен (1259—1277) — Чръно-гора (Šafařik, Památky, стр. 24). Черна гора при Жеглигово 1469 (Starine на Загребската академия, I, стр. 49; Гласник, 22, стр. 218).
53
На запад Църна гора е разделена от Шар чрез Качанишкия проход, който съединява Косово поле с Вардарската долина. През тоя проход редом с новата железница от Солун за Босна води стар път с малък тунел и две дървени галерии, прикрепени към стръмните склонове над пропастите; той е направен през 1794 г. от един наследствен паша в Скопие. [54] Западно от Качанишкия проход се издига чак до облаците великолепната пирамида Люботрън, начало на Шар.
Шар планина (също и Шара планина, по турски Шардаг, у древните Scardus) не представлява разклонени планини, ами тясна сиера с оголен гребен от незначителна ширина, с отделно стоящи конусовидни върхове. Той се простира от североизток към югозапад близо 13 мили. Склоновете му са стръмни, от северна страна са оголени, а от южна са обрасли с храсталаци и гора; изворчетата му напролет се превръщат в буйни потоци и причиняват големи опустошения. Освен Люботрън трябва да споменем още следните върхове : Кобилица, скалистата и покрита със сняг Кривошия, (турски Егрибоюр), Бабашаница и гигантския Кораб. За височината им над морското равнищз няма точни данни; някои от тях навярно надминават 2500 м. Кораб, над изворите на Лума и Радика, е важен планински възел; на северозапад, между Черни Дрин и Лума, се протака скалистият гребен Гялище (или Ялица) до сливането на двата Дрина; на югозапад, между Черни Дрин и Радика, минава обработваният почти до върха си Дешат; зад него покритият с тъмни гори Галичник се надвесва над гр. Дебър; на юг дори до Охридското езеро върви една голяма верига (с върхове Барич, Яма и Карчин). [55] През същинския Шар има само един проход, дълъг 8 часа път; той води от Призрен за Тетово (2080 м). Ние ще съобщим някои подробности за трите върха на Шар.
Люботрън [56] (албански Любетен) отдолу изглежда като колосален, покрит със зелена морава склон, над който отгоре се надвесват бели скалисти гребени. Той се състои от микашист и синкавобял варовик. На него човек може да се изкачи само от южната страна по един тесен гребен, който се спуща без всякакви скали и проломи между страшни пропасти. При подножието са разположени многобройни български бачии (мандри), [57] охранявани от полудиви кучета. Под северния склон се таи едно мъничко езеро, чиито самотни води при силна суша се освещават от
54. G. Hahn, Reise von Belgrad nach Salonik, стр. 112.
55. Ст. Веркович, Описание быта Болгар населяющих Македонию, Москва, 1868, стр. 6. Е. Rockstroh, Reisenskizzen aus Dardanien uni Albanien, 1874 (XII Jahresbericht des Vereins für Erdkunde zu Dresden, 1875). Чешки превод от К. И. Иречек в Светозор, 1876, май.
56. [Nota bene : как гласи истинската форма на името — Люботрън или може би *Люботин? Срв. албанското вмъкнато р в draskal — Διδάσκαλος, Krčevo — Кичево и т. н.; срв. и Звоник, тур. Зворник. Scardo — „questo hoggidi si domanda Gljubotin planina”. Luccari, Ann. di Rausa, 1605, 55. Gljubotin се срещало още на картата във флорентинския великолепен ръкопис на Птолемей от 15 столетие. Ljubotin уж била гравьорска грешка в австрийската карта (а Griesebach и други?). Това ми разправи Маткович у Ягич на 19 април 1897 г. Вж. хубавата бележка на Boué, Recueil d'itin., 1195 nota!]
57. [Срещу думата „български” мандри в полето добавено : Βλάχοι.].
54
тетовските попове за изпросване на дъжд; на Илинден и Гергьовден сърбите, християни и мохамедани, колят там овце и кръвта им изпущат в езерото. [58] Водите на това прославено с предания планинско езеро се изливат в едно дефиле по посока на Призрен. Досега на Люботрън от европейските пътешественици се е изкачил само Гризебах през 1838 г. [59] Надолу по планината растат дъбови гори, нагоре букови, още по-нагоре алпийска флора; хвойнови дървета няма; върхът представлява обраснало с трева равнище, 4 м дълго и 2 м широко, на което се намират две гробници със загадъчен произход. Обширният кръгозор, който се открива оттам, обхваща целия Шар с сколо 8 снежни върха, в броя на които влиза на последен план колосалният Кораб, по-нататък планинските маси на Северна Албания, след това в безкрайна далечина двете равнини Косово поле и Метохия, разделени чрез един чукар,който върви на север от Люботрън и завършва с безлесния, обрасъл само с трева конусообразен Голеш (900 м). По-нататък се виждат : гр. Прищина, Копаоник със сръбските планини, Моравската област, Карадаг, Власинската планинска страна, Перистер. При полите ѝ на юг се вижда прекрасната котловина на Горния Вардар. Градовете Призрен и Качаник остават скрити.
Гризебах се е изкачил и на Кобилица, [60] стръмен, досущ гладък, правилен конус, до върха си покрит със зелена морава. Кръгозорът от нейния връх, ако и да обхваща величествен планински ландшафт, но не е тъй голям, както от върха на Люботрън, понеже околните върхове го ограничават.
Кораб (албанците и българите казват също и Корàк), грамадна доломитна островърха планина с ярък сивожълт цвят, завършва с три върха, най-високият от които се издига като забележително стръмна и остра игла. От западна страна планината прави наистина силно впечатление. До най-високия ѝ край трябва да се пълзи цял чяс. Само малцина са бивали на върха; а от учените пътешественици никой не е бил и при полите на планината. По ниските склонове там растат девствени гори; по височините пасат стада от сърни, които на недостъпния колос се намират в пълна безопасност от нападения на хора и грабливи зверове. [61]
8. Планинската страна на Западна Македония
За устройството на повърхността на Западна Македония Гризебах е изказал един възглед, който, макар че не може да се смята за напълно верен, при все това си остава твърде остроумен. [62] Като важна
58. М. С. Милојевиħ, Путопис дела Праве Старе Србије, Београд, 1871, I, стр. 181.
59. Grisebach, II, стр. 270 сл. Той определя височината на 7900 фута [2260 м]. Буе я пресмята на 6400 фута (около 2560 м). Измеренията на Гризебах често пъти са незадоволителни, понеже, като изгубил барометъра си, той трябвало да се ограничи за жалост само с определяне точката на кипенето.
60. Според Гризебах — 7076 фута; според Буе, Itinéraires, I, стр. 308—7389 фута [2020 м].
61. G. Hahn, Reise durch die Gebiete des Drin und Vardar, Wien, 1869, стр. 87, 226.
62. Grisebach, II, стр. 125 сл.
55
особеност на тая планинска страна той намира четирите кръгли котловини, които лежат при източния склон на Шар и Пинд. А особеността на тия котловини се състои в това, че всяка от тях е обиколена с планинска верига и е напоена от река, която извира из една от двете главни планин ски вериги и тече из котловината през дълбоки теснини на изток. Тия ко тло-вини са следните : мъничката кръгла котловина на Тетово при изворите на Вардар, голямата долина на Черна с градовете Прилеп и Битоля, котловината Гревено при Бистрица (Haliakmon) и голямата равнина на Тесалия със Саламбрия (Peneios). [За котловината на Треска Гризебах пише доста ясно]. [63]
Срещу Люботрън се издига една планинска веригадоято върви повечето в югоизточна посока, между Вардар и споменатата горна котловина. Един от върховете на тая верига при Скопие се нарича Каршиак; по-нататък следва Бабуна [64] със сиви слюдени склонове и значителни конуси и върхове. Между притоците на Вардар се простират страничните клонове на тая верига — Салкова, Голешница и Глеб. От гр. Прилеп (624 м) прекрасен път води по един висок баир (1105 м) през Бабуна за Велес на Вардар (170 м). По-нататък на юг планинската верига се прекъсва от Черна.
Южно от дългото дефиле на Черна, което крие местността Морихово, се издига величественият Нидже или Ница (1950 м), по турски Каймакчалан (Каймачен връх), който се състои от мрамор и микашист и има белоснежни разклонения, често наистина покрити със сняг. [65] От стръмния връх се открива изглед към Западна Македония, виждат се зелените, навред обработени безлесни полета в котловината на Битоля и Прилеп, изпъстрена със 170 села; на западния план се подават величественият Перистер и върховете на снегопокрития Шар. Оттук човек може да съзре областта на Кастория, Островското езеро, Вардарската долина и планинската местност на Мъглен. При Нидже е границата на вечнозелената растителност, която тъй разкошно вирее по македонските крайбрежия; при западните поли на планината в долината на Черна няма нито платани, нито кипариси.
Североизточно от Нидже до Вардарските теснини преминава един стръмен и назъбен като пила гребен, на който се издига отвесната стена Кожух (Кожов) планина; завършва той с красивия Паяк. Тоя чукар обгръща от север и от изток интересната мъничка местност Мъглена (казват още Меглинò, тур. Караджова), разделена откъм юг от крайбрежната низина чрез редица хълмове. Мъглена, някога опасен вертеп на разбойници, допреди 20 години е била, също както и Дебър (Дибра), съвсем недостъпна и непозната. Тук в 54 села живеят българи, куцовласи и турци, почти всички фанатични мохамедани. Плодородието на почвата е неообикновено; много полета дават по три жътви на годината. Освен очарователно местоположение тук има приятен чист планински въздух. Без-
63. [Grisebach, II, стр. 243, пише доста ясно].
64. За произхода на името вж. гл. XIII.
65. Grisebach, II, стр. 144.
56
бройни вади образуват потоци; те се съединяват с Мъгленица, която се влива в Колудей.
Южно от Нидже в една широка котловина лежи Островското езеро (390 м), от всички страни заградено с планини, без видим отток. На неговия източен бряг стои островърхата планина Турла, при чиито поли е разположен в крайбрежната равнина гр. Негуш (или Нягуш); [66] наблизо е високата планина Докса. От западната страна на езерото започва един планински чукар, който като дъга обгръща от запад Битолската котловина и няма общо име; само южната му част се нарича Неречка планина. Това е висок, стръмен и плешив гребен, чиито върхове малко се издигат над билото; неговите долини и клисури са населени почти изключително с куцовласи. Между Битоля и Преспанското езеро се издига тривърхият великан Перистер, по албански Бурен (2350 м), който се състои от гранит и микашист. [67] Безкраен гъсталак от папрати, който отдалеч приятно се зеленее, а отблизо е мрачен и пустинен, покрива неговите склонове; тук-там са разхвърляни пасища. На върха пък човек може да намери алпийска флора и сняг дори през лятото. От една напречна долина на източния склон извира Драгор, над който се намира влашкото село Магарево, а по-надолу при самите поли на планината — големият град Битоля, или Толи манастир (595 м). По пътя за върха трябва човек да се промъква през маса гранитни блокове; отгоре се вижда, от една страна, цялата битолска котловина, от друга, местността Преспа с езерото; в далечините се виждат Шарската верига, Бабуна, Нидже, Турла, Олимп и Пинд. [68] Северно от Перистер има проход, който води от Битоля за Преспа. По-нататък на север се простира ниска верига (300 м над котловината) до Бабуна. Котловините на Прилеп и Битоля се разделят само чрез незначителни хълмове.
На север от езерата Охридско и Преспанско се простира от една страна към Шар, от друга към Перистер една малко позната гориста планинска страна. Езерата са разделени чрез високи оголени варовити планини с връх Галичица. Големите планини, които се намират южно от двете езера, се разделят от Пинд чрез Зангонския проход, през който протича Девол.
Котловината на Бистрица се дели на север от долината на Черна чрез чукара Перистер, а на юг от Тесалия чрез планините, обикновено наричани с древното име Камбунски планини, които завършват с Олимп (2973 м).
66. На картите Njagusta, Njáusta.
67. Първо споменаване за Перистер намерих в записките на албанския княз Йоан Мусаки (1510) : „in un loco, nomine la montagna de Peristeri е li ve una fontana nominata Dobrida е la se devide l'Albania dalla Bulgaria”. Rad jugoslavenske Akademije, 1868, V, стр. 174.
68. Grisebach, II, стр. 194.
57
9. Планините на Албания и Сърбия
Остава ни още да допълним даденото тук описание на повърхността на българската страна с няколко думи за съседните планински вериги на Северна Албания и Западна Сърбия.
Главната верига на Албанските планини се простира от юг към север до праговете на съединения Дрин. От нея до морето преминават многобройни негостоприемни разклонения, между които си отварят път в крайбрежната равнина реките Шкумба, Арзен, Ишми, Мати и др. По тия непристъпни скали живеят полудивите независими албански племена — дукаджини, мирдити и матяни. Северната част на главния гребен е покрита с девствени гори, които се простират няколко дни път; долу са дъбови, по-нагоре — букови, а по височините — борови и елови. Една част от гребена между местността Матя и Черни Дрин представлява стръмна, лишена от растителност скалиста стена с величествено изрязани контури (до 1300 м) и се нарича по албански Малиси (Черна планина).
Дълбокият пролом на съединения Дрин разделя тая планинска страна от грамадния алпийски планински възел, който се намира между равнината Скутари (по албански Шходра) и Метохия и от някои се нарича Албански Алпи (у древните Bertiscus). Повечето върхове на тоя малко известен планински чукар са досущ недостъпни и от голяма височина (Виситор, Глеб, Проклетия и др.). Над мястото, дето се сливат двата Дрина, се издига полегат, обраснал с гора конус — Бищрик. Който пътува от Призрен за Шкодра, вижда от дясната си страна, зад бездънния пролом на Дрин, един величествен ред от около 50 яркосветли игловидни върхове, които отчасти се състоят от белоснежен варовик, отчасти наистина са покрити със сняг и дори съдържат ледници в своите пукнатини. Мъчно е да се намери по-величествен изглед дори и в центъра на Алпите. [69] Обитатели на тия планини са или полудиви албанци, или тъмнокафяви мечки, вълци и сърни.
Босна е изпълнена с планински вериги, които по своите особености могат се сравни с Карст. От десния бряг на Дрин започват разнообразните планински групи на Сърбия. В средата на княжеството лежат Руднишките планини (Щурац, 1054 м). На север от тях през местността Шумадия минава един горист чукар с ниски върхове (Венчац, Буколя, Космай) до Дунав, дето завършва с Авала при Белград. В южната част на Сърбия се трупат исполински скалисти маси, сред които се възвишават Копаоник (1945 м); от неговия връх се открива прелестен изглед към Косово поле, Шар планина, планините на Северна Албания и Моравската област. От Копаоник на югоизток, по вододела между Косово поле и Моравската долина, се простират малко известни планински чукари чак до Карадаг. Източно от Копаоник върви стръмната стена Ястребац (до 1000 м) до
69. Вж. прекрасното описание у Гризебах, II, стр. 351.
58
Българска Морава, зад която се съзират поменатите по-горе Ртан и Озрен.
Дотук ние завършихме описанието на планинските вериги на полуострова, доколкото е необходимо за нашата цел. Върховете на тая планинска система никъде не надминават 3000 м. Повечето планини не са покрити с гори. Горите както на върховете, така и в долините се намират в жалко състояние; висока, гъста, девствена гора сега е голяма рядкост на Балканския полуостров. Наистина пътешественикът рядко бива лишен от вида на големи равнини, покрити с букови и дъбови дървета, ала каква е тая гора! От Белград до Спарта горите навред са страшно опустошени не зарад постройки (в Турция освен това е забранен износът на дървен строителен материал), ами от ненаситните стада кози, които изпояждат всички млади фиданки, и от скитниците-овчари, ксито за свои нужди изгарят цели дървета, а понякога все тъй хладнокръвно и цели обширни гори. Който е пътувал по горите на Сърбия, знае тежкото впечатление, което правят стърчащите от земята обгорели пънове, каквито там всеки ден се явяват със стотини. В средните векове големи пространства са били покрити с девствени гори; тяхното изтребление започва едва от времето на турското владичество.
Планините на полуострова имат богати рудници, още малко разработени; но днес рудничарството е в пълен упадък.
Пристъпваме сега към задачата — да проследим многобройните реки, които напояват долините на българските земи, от изворите дори до устията, а след това да хвърлим и един поглед върху езерата на Горна Македония.