ГЛАВА XIX. Кумански тертериевци и бдински шишмановци
Цар Тодор Светослав (1295—1322 г.). — Войни с Византия. — Георги Тертерий II (1322—1323 г.), последен от своя род. — Михаил Бдински (1323—1330 г.). — Несполучливо нападение на Цариград. — Битката при Велбъжд на 28 юли 1330 г.
Във Византия не се отнасяли равнодушно към завземането на престола от Светослав, [1] но само търсели случай да свалят смелия младеж. Неколцина разположени към гърците боляри провъзгласили за антицар сина на Константин Асен и Мария Михаил [2], който навлязъл в България с гръцка войска, но с това само се опозорил. Смилецовият брат севастократор Радослав бил също изпратен от император Андроник от Солун с отред войска в България, но там бил разбит и ослепен от Тертериевия брат Елтимир (Ἐλτιμητῆς), деспот Крънски (около Карнобат). [3] С връщането свободата на пленените в тоя бой знатни гърци [13 архонта] Светослав освободил и баща си Тертерий I, обаче управлението не му предал, а се задоволил с това, че му назначил един град, в който той спокойно доживявал [ἀπραγμόνως] своите дни. [4]
1. [Теодор Светислав или Светослав около 1299—1321
г. Името : Θеωдоръ Свѧтславъ
в Хиленд. евангелие от 1322 г., Срезневский, Памятники юсового письма, стр. 350.
Свѧтьславъ
Помен. Палауз. Свѧтслав
(лигат. 
и т, а и в) сребърна
монета. Ὀσϕεντίσϑλάβος
Pachymeres, Σϕενδοσϑλάβος N. Greg., Σϕεντισϑλάβος Cant. (ντ, νδ = δ, вж. Archiv
für slav. Phil., XV, стр. 89 n. Νδράγος Драг etc), Sedixclavus, Suvestilaus
Januarum, imperator Vecelaus Ven. (Acta arch. Ven , II, стр. 597).]
2. [Pachymeres, Andr. III, cap. 26, τῶν Βουλγάρων πεμψάντων — Михаил, Константинов син, следователно е бил повикан от една българска партия с малко привърженици. — Какво е станало по-нататък с Михаил? Живял ли е във Византийската империя? Не са ли се наричали неговите потомци също Асан! — Михаил, видински (Acta, пос. място) деспот, Милутинов зет.]
3. [Елтимир в Крън ἱδίως ἄρχων Pachymeres. Срв. Олдамур, кумански главатар в Унгария в 1285 г. (и двете имена от тур. демир = ferrum). Nota bene Pachymeres, II, стр. 815 (у Migne) за Крън.]
4. Pachymeres, II, стр. 266.— [Неясно; по-ясно е във Ват. вариант (Migne, стр. 815). — В. „Politik” от 7 декември 1887 г. под заглавие „Един нов претендент за българския княжески трон” помества следното : Един белградски вестник обнародвал следната „прокламация” на някой си Иван Соколовия, обущар от Пожаревац : „Братя българи! Към средата на 14 в. е живял в България моят прадядо Любомир Соколович, благородник, като настойник на малолетния Александър, син на Михаил Шишман, български цар, и той управлявал България.” След това той излага своето родословие, за да докаже, че е потомък на Люб. Соколович, и понеже чул, че българите търсили за своя княжески трон някой Соколович, предлага своята кандидатура.]
334
Сестрата на Светослав, изгонена от съпруга си [1299 г.], сръбския крал Милутин, който я изпратил във Византия, през време на пленството си се омъжила за деспот Михаил Дука Кутрул (1301 г.). Когато последният заедно със семейството си бил изпратен на заточение под предлог на държавна измяна. Светослав за тая постъпка с роднините му обявил война на император Андроник. [5] Като че ли той се решил на това главно за да използува бедственото състояние на Византийската империя. Андроник тъкмо тогава бил поставен на тясно от турците в Мала Азия. Светослав в съюз с чичо си Елтимир завоювал подбалканските градове и крепости от Тунджа до морето : Диампол (Ямбол), Месемврия, Анхиал и Созопол. Войсил (Βοσςίλας), по-малкият Смилецов брат, се сражавал във византийската войска. Три години продължила войната с променливо щастие. Византийците сполучили при посредството на Смилецовата вдовица, гъркинята, да скарат Елтимир със Светослав, но този план им донесъл малка полза. [6]
Между това в Азия на мястото на селджукските турци възникнала друга държава, която в няколко само години станала една от първите държави на Изток. Ертогрул, началник на една малка родствена на селджуците орда от тюркски чергари, основал във Витиния неголяма държава, която при сина му Осман (1288—1327 г.) с опустошителни войни била разширена за сметка на Византия до бреговете на Пропонтида. Тъй възникнала държавата на Отоманската порта.
Във войните с турците, водени от гърците отпуснато и без всякакъв план, взели участие и някои българи. Знаменитият герoй, по име Хранислав, който бил взет в плен от гърците през войната им против Ивайло и дълго държан в затвор, сега бил назначен от Андроник за „велик чауш” и главнокомандуващ във Витиния, гдето прославил името си с нови подвизи. Малко по-късно някой си Иван, овчар, който също тъй се бил отличил във войните с българите, събрал около себе си дружина от въоръже-
5. [Pachymeres, Andr., V, cap. 18.]
6. Pachymeres, II, стр. 406, 446, 558, 601. [След завоеванието от Светослав в съюз с Елтимир на подбалканските градове и крепости, последният получил Ямбол. Походи до самия Одрин. Когато Roger воювал с каталонците при Магнезия, с император Михаил потеглил срещу Светослав, във войската имало и алани, бил и Войсил, с пълководец (протостратор) Главас Тарханиотес. Войсил разбил българите, напредвайки към Созопол при моста над р. Скафида, Факийската река (Cesty, стр. 565, 567). Самият Михаил опустошавал от Одрин, стигнал дори до Сливен, Ряховица (крепост при Стара Загора) и Копсис, плячкосване, без резултат. Скоро избухнала войната с каталонците, които малко преди това били доведени в Европа за проектирания поход срещу българите. — Андроник II накарал да превземат или да възобновят 15 крепости пред Хемус (Айтос, Русокастро и т. н.) срещу татарските нахлувания. Nic. Gregoras, XI, 4. — Дипломатът Kosmas от Созопол (Pachymeres, II, стр. 182), монах-постник, по-късно патриарх, съветвал Андроник да даде дъщеря си на сръбския крал. В манастир. Обвиненията на епископите. Втори път патриарх. Произнесъл анатема против императора. Върнал се в Созопол и с нея ἑάλω от Свѧтслав и от него изпратен при императора като пратеник (пак там, II, стр. 628). Respice!]
335
ни с лъкове и криваци хайдути за самостойна борба с турците. Преди обаче да успее да мине оттатък Пропонтида, бил арестуван от недоверчивите византийци. Само след девет месеца той успял да избяга от затвора и пак започнал романтичната гражданска война. През това време турците обсадили Кенхри, където много народ се спасявал от Скамандърската долина. Но Иван неочаквано нападнал турците и ги разпръснал; след това, когато те събрали нови сили, той отново бил пленен от тях. Довели го до стените и поискали от обсадените граждани откуп, за да го освободят. Гърците обаче се показали скъперници в случая. Тогава Иван им викнал на български (защото знаел, че някои измежду гърците разбират тоя език), да дадат откупа, за който турците скъпо ще заплатят. Обаче и турците разбрали думите му. Те го повели назад и го убили. Според други пък известия той избягал и от този плен и начело на 1000 хайдути дълго още се държал в околността на Солун като продължавал да се отличава с нови подвизи.Този интересен епизод (ок. 1306 г.) за нас е исторически оригинал на една от многото приказни личности, които и досега се възпяват под разни имена в народните юнашски песни. [7]
Бреговете на Егейско море по него време силно страдали от експедицията на каталаните — „средновековния анабазис”. В 1302 г. 6000 испанци постъпили на византийска служба и пожънали големи успехи в борбата с турците. Но въпреки всичките им победи византийците не им плащали заплата и по стар навик искали да се отърват от тях с измама и с убийство. Испанците обаче не се поддали на такива източни хитрувания. Те завзели Калиполи, подкрепяни от турците и други наемни диви шайки, предприемали оттам грабителски нападения във владенията на Палеолозите. А когато след две години не останало вече нищо в Тракия и при Пропонтида за грабене, те преминали на Касандрийския полуостров. Даже и атонските манастири ограбили, повечето здания изгорили, а монасите избили. За да пресекат пътя на тази „велика компания”, в случай че те биха намислили да тръгнат против Цариград, македонците издигнали една голяма стена от Пангей до Кавала на морето.От опустошена Македония тия диви мародери потеглили към цветущото и богато тогава Атинско херцогство, в което, под скиптъра на династията Де-ла-Рош тогава влизали Атика, Беотия и Южна Тесалия. На 13 март 1311 г. 15 000 франки от Ливадия и от Морея били изтребени от необузданите каталани в Копаиските блата. Победителите разделили помежду си леновете и дамите на падналите рицари и основали в тая област разбойнишка република, която в съюз с турски малоазиатски пирати в продължение на 75 години държала в страх и трепет всичките си съседи. [8]
7. Pachymeres, II, стр. 442. [Иван. Pachymeres, Andr., V, сар. 27 Βούλγαρος Ἰωάννηας Χοιροβοσκός.]
8. Moncada, в немския превод на О. Spazier, Zug der Katalonier, Braünschweig, 1828; Hopf, стр. 380 и сл. Житието на сръбския архиепископ Даниил (изд. Даничиħ. стр. 340—355), в което Атинското херцогство е наречено Ливадия. — [Çurita, цит. съч., II, стр. 1 а, b. Походът на каталаните, католишките и православните народи на Източна Европа. „El imperio de los Bulgaros, que se estendia en este tiempo de quo se trata, por dozientas
336
Докато били на императорска служба каталаните не били пращани срещу българите, но след въстанието им цар Светослав започнал преговори с Рокафорт, един от водителите им, като му предложил съюз против Византия и ръката на сестра си — вдовицата на Чоки. Преговорите обаче излезли безрезултатни (1308 г.). [9] Доведените до последна крайност византийци побързали да сключат мир със Светослав, според който нему се оставяли всички дотогавашни завоевания. Българите пък изпратили грамадни количества храни в Цариград и с това го спасили от глад. Втората половина от 28-годишното царуване на Светослав изминала в мир, от който българите отдавна вече били отвикнали. [10]
Светослав не е бил единствен господар в страната. На запад в това време господарувал и Михаил „despoti Bulgariae, dominus de Vigdino” (Бдин), син на Шишман и зет на сръбския крал Милутин. Както царят, така и бдинският независим княз бил в дружески сношения с Венеция. [11] А пък с генуезците и с владетелите на Крим и Черно море отношенията
leguas. Despues de equella nacion de los Bulgaros а la parte del ocidente у medio dia se continuava la Esclavonia у dentro della se comprehendian muchos reynos que eran, el que llamavan de Rassia, Servia, Chelmenia, Croicia у Zenta, que de la una parte confinavan con los Ungaros, у de la otra con los Griegos у con la Dalmacia у Albania, que en esta sazon estava debaxo de la obediencia de la iglesia Romana, у con la Valachia”. = Burcandus, Годишњица, 14, стр. 16. — Новогръцката псувня κατιλάνο произлизала уж от каталаните : араб. qâtil убиец. — Pediasimos вж. ad стр. 354 ех cod. Vind. : Miracula SS Theodororum. Л. 127'
— Походите на аланите (Яси у Дан.) през България у Пахимер.]
9. Pachymeres, II, стр. 600—603, 606. [Pachymeres, Andr., VII, сар. 21, пратениците на Светослав при Ромофорт, предлагана му била сестрата на Светослав, съпруга на убития Чака, в Галиполи.]
10. [Необясним остава въпросът за църковната география. Според всички известия (италианските карти, византийските и италианските известия) понтийското крайбрежие е било в България. Ала църквата и крайбрежието не са били под Търновската църква, ами под Цариградската : Варненски митрополит, грамоти от 1320—1389 г., в неговата територия били Емона и Карбона (Балчик), многобройни πατριαρχικὰ καστέλλια, управля вани от митрополита : Кранеа (Еркене), Карнава (Каварна, до 1652, Sathas, Bibl. gr., III, стр. 587), Калиакра, Келлиа, Ликостораион; епископетвата Вицина (итал. Vecina, Мачин). Във вътрешността българските митрополии Провад и Дръстер. По край брежието е имало многобройни християни кумани. Срв. Über der Petchenegen, стр. 16—17, Cesty po Bulharsku, стр. 602—603, 617.]
11. Списък на съюзните на Венеция князе (1313 г.), вж. Ljubić, Monumenta spectantia hist. Slav. merid., Zagreb, 1868, 1, стр. 192. [Този списък е от преди 1311 г., със специални бележки към него. Gregorovius, Geschichte von Athen, II, стр. 26, Anm. 2. Вж. Šafařik, Acta arch. Ven., II, стр. 597. — Nota bene Muntaner.]
337
на Светослав били временно обтегнати. Републиката на 22 март 1316 г. забранила на поданиците си да се спират в Созопол, в другите български пристанища и въобще във владенията на Светослав, защото той отказал за изплати загубите на някакви си генуезки търговци, които били ограбени от българите. [12] Добрите отношения със Сърбия били подкрепени още и с посещението, което крал Милутин направил на Търново. [13] Светослав се сближил също тъй и с Византия, като се оженил в 1320 г. за Теодора, внучка на Андроник II. [14]
Милутин умрял на 29 октомври 1321 г. и го наследил Стефан Урош III заедно със своя съуправител „младия крал” Стефан Душан. [15] Немного след това починал и Светослав (1321 г.). [16] Войнственият му син и наследник Георги Тертерий II [17] побързал да използува избухналите тогава междуособици във Византия, нападнал Родопите и превзел Пловдив, но скоро след това бил разбит от Андроник младши при Одрин. А само след
12. Грамотата е дадена в Monum. hist. patriae. Leges municipales, Augustae Taurinorum, 1838, стр. 382. — [За обстоятелството, че Генуезката република забранила на своите поданици да се спират в Созопол, вж. Heyd, I, стр. 579—580. — Венециански пътувания през Сърбия и България към Черно море, „strata eundi ad mare maius, Ljubić, I, стр. 166. Около 1314 г. генуезците ощетени в Емона — (e)mano-castro, не Moncastro — и другаде. Генуезкият пратеник Bernabo de Monyardino при „imperator de Zagora” за обезщетение. Българският пратеник Constancius Rubeus в Генуа, без резултат. Трябвало да се преговаря по-нататък в Пера, обаче българските пратеници не дошли. През март 1316 г. Генуа прекъснала връзките си с България, главно със Susopoli (Heyd, I, стр. 580, № 1), всички генуезци да заминат в продължение на 40 дни от страната, забранява се търговията под страх на глоба, позволено е Светославовата земя „puniri, offendi, molestari, gravari in personis et rebus”. Как се е изгладил спорът, не знаем.]
13. Даниил, стр. 141 : „и съ бльгарскимъ царемъ въ Трновѣ ставшусе ему”, [такожде и бльгарскимъ царемъ въ Трновъ ставвшусе ему”. Вж. Љ. Стојановић — историята на съ Милутиновата грамота, от която е черпил Даниил.]
14. Nic. Gregoras, I, VIII, стр. 289. [Nic. Gregoras, VIII, 1, 1. Император Михаил имал от Мария (арменка) две дъщери : Ана, оженена за Тома Епирски, и Θεοδώρα —συνεζύγη Σϕενδοσϑλάβῳ, τῳ τῶν Βουλγάρων ἄρχοντα (нищо хронологично). Пак там, IX, 1, 2, същата сестра на по-младия Андроник, по-късно оженена за цар Михаил. — Отношенията към татарите са неясни. Токтай владеел от 1291—1313 г., при него е νοϑός ϑυγατήρ на Адроник II. Pachymeres, Andr., III, сар. 27, вж. Cant., I, cap. 29.]
15. Коронясан е на 6 януари 6829 (1321) г., инд. V. Вж. грамотата у Miklosich, Mon. serb., стр. 90. [Милутин починал на 19 октомври 1321 г. (Виенските ми лекции, стр. 194). Още на 27 октомври 1321 г. той изпраща пратеници (rex Uros) в Рагуза, Споменици, XI, стр. 24; през февруари 1322 г. вече е Rex Stephanus, Arch. Rag. Милутин и Симонис (! Симонида С. М.) още се споменават през юни 1321 г., грамотата на Андроник II, Sathas, I, стр. 215. Rex Urosius умрял през mense nov. 1321. М. Madius. Смъртта на Милутин и Светослав е почти едновременна. Gregoras. — Коронясването на Стефан Урош III в грамотата у Miklosich, Mon. serb., стр. 90, на 6 януари 6829 = 1321 г., инд. V е невярно, трябва да бъде 6830, инд. V е 1321/2 = 6830.]
16. [Светослав е живял още при избухването на войната между Андроник III и II, през април 1321 г., изпратил на помощ на младия Андроник при Одрин Мартин с 300 конници в ризници, помощта му била подозрителна, защото скоро ги оттеглил. Кантакузин.]
17. Написаното за него в 6830 (1322) г., инд. V, евангелие се пази в Хилендарския манастир; Срезневский, Памят. юс. письма, стр. 350;
338
една година умрял и тоя юноша, последен потомък на Тертерий [Γεώργιος ὀ Τερτερής, през зимата на 1323 г. безнаследници]. С прекъсването на неговия род България станала арена на неописуемо безначалие. Подбалканските градове от Месемврия до Сливен се предали на византийците, [жителите им са били повечето гърци]. В долината на Горна Тунджа Смилецовият брат Войсил основал независимо княжество с резиденция в замъка Копсис, в Гьопската долина, на юг от Трояновия проход, [простиращо се от Копсис до Сливен] [18]. Подвластни му били четири градчета, а войската му се състояла от 3000 души. Заедно с Андроник млади той обсадил Пловдив, но пълководецът на Тертерий II Иван, по произход русин, тъй храбро се защищавал, че след четири месечна обсада съюзниците се видели принудени да отстъпят, без да достигнат целта си [пролетта на 1323 г.]. [19]
Между това болярите избрали [οἱ τῶν Μυςῶν δινατοὶ] Михаил — бдинския деспот (1323—1330 г.). От него почва третата и последна династия на търновското царство — династията на видинските Шишмановци. Новият цар бърже събрал войска с помощта на татарите и румъните, които дотолкова се били засилили при войводата си Иванко Бесараб, [20] че успе-
18. По-подробно вж. у Cantacuzenus, 1 стр. 182, ed. Bonn., Βοηςίλας не е Войслав (по аналогия с гръцкото име Στρατοκλῆς), но Войсил (Στρατοκράτος); това име често се среща у южните славяни; Воисилич болярин в Босна (Mon. serb., стр. 29); шест Войсили се споменават в Призренската грамота (Гласник, XV). Войсил граматик 1279 г. (Гласник, XX, стр. 245). Областта, която се намирала под Воисилова власт, била ἀπὸ Στίλβνου (Сливен) μέχρι Κόψεως. [За крепостта Копсис вж. Cesty po Bulharsku, стр. 267. — Βοηςίλας е Войсил : Войсил граматик в Свърлиг в 1279 г. (Гласник, 20, стр. 245), шест Войсиловци в 1348 г. (Гласник, 15, вж. Даничић, Рјечник дод.), Войсилович боляр в Босна в 1240 г. (Mon. serb., стр. 29).]
19. [Пловдивските войски и тамошната гранична област с Андроник III пред Цариград. Тертерий изненадал през време на жътвата (1322 г.) Пловдив, добре укрепен град с повечето гръцки граждани. Гарнизонът се състоял от 1000 конници и 2000 пешаци, българи и алани, с пълководец Иван русина, заедно с него унгареца Инас и аланите Хил и Темир. Българската войска плячкосва Одрин. Между това станало помирение между Андроник II и III. Андроник III от Димотика побързал в следите на българите, отнел им плячката и сам плячкосвал в българската земя.]
20. Войската έξ Οὐγκοβλάχων κατὰ συμμαχίαν, Cantacuzenus, 1, стр. 175. Rösler, Rom. Studien, стр. 295, много се съмнява, че тоя Bazarad в унгарските извори да е един и същ със знаменития по-късно влашки род Басараба. Обаче в увода към Душановия законник (изд. на Новакович), стр. XXIII, четем : „Басараба Иванко, тъст на цар Александър”, и в две сръбски грамоти от 1349 и от 1357 г. четем, че е забранен вносът на оръжие „в България, Басарабиновата земя, в Унгария, Босна и Гърция (Miklosich, Mon. serb., стр. 146, 164). Не бива да се смесва по-сетнешния Александър Басараба с този Иванко. — [Молдава и Влашко. Според известията от 1290 г. Радул Негру от Фогараш и Арулаш. Кумания. В 1285 г. войводата Lythen c братята си, от които единият се казвал Барбат, минали „ultra Alpes”, бил бит, паднал убит, Барбат бил пленен.— Войводството било под унгарско владичество, оттам в XIV в. Οὐγγροβλαχία. Обаче администрацията била от византийско-славянски тип, църквата — гръцка. — От 1290 г. в Унгария започнали войни — развитие на румънската област. — Базарад, -ат в унгарските извори, един княз, не повече, или братя, както по-рано. Между 1324—1330 г. той завладял Северински Банат. — Иванко Басараба от 1330 г. в увода към Душановия законник. — Молдава : алани, яси (cpв. Schiltberger). Във войските на Ногай, византийски, български (при Пловдив в 1322 г.) и сръбски (във войната на Милутин с Драгутин) наемници. Яси. — За Иванко Басараба nota bene Руварац. Че не трябва да се смесва по-късният Александър Басараба с този Иванко, твърди и Руварац в Гласник, 49, стр. 17.]
339
ли да превземат от маджарите Северинския Банат. Михаил превзел най-напред прибалканските градове. В Пловдив била изпратена помощ. Но докато Иван поздравявал пред града с добре дошли настъпващите войски, гражданите гърци затворили зад него вратите и пуснали помощната византийска войска от другата страна на града.
Планинският княз Войсил цяла година не се предавал на цар Михаил, обаче народното негодувание и липсата на храни го принудили да избяга в Цариград (пролетта на 1324 г.). Той постъпил на византийска служба, а по-късно го намираме началник на конницата в Македония. След това цар Михаил опустошил цяла Тракия до развалините на древния Траянопол близо до устието на Марица. Когато в Цариград най-после се решили да обявят война на българите, пристигнали по това време в императорския двор двама българи — Гръд и Панчо, [21] които заявили от името на своя цар, че той изгонил Ана, дъщерята на Милутин, и че се оженил за вдовицата на Светослав — дъщеря на Андроник млади. Предложеният чрез пратениците мир бил радостно приет. Но поради отстранението на Ана отношенията между сръбския и българския двор станали много натегнати; сърбите имали право да се сърдят още и по-
21. Γρίδος καὶ Πάντζος. Панчѣ — в поменика у Венелин, Влахоболг. грамоты (Михаил зет на Милутин (Ана). Негов брат е Белаур. Коронясан в Търново. Офанзива, войска от българи, угровласи, татари. Завзел покрайнината край Бургаския залив. Андроник младият вдига обсадата на Пловдив, градът обаче бил загубен поради безгрижието на българите, при смяната на гарнизона, когато Иван руснакът бил вън от града, гръцките граждани пуснали през нощта през вратата един малък византийски отряд от близката окотност. Михаил обсаждал крепостите на Войсил, вероятно дълго време, една година, изгонил го. След това нахлул и плячкосал областта до Βήρα и Траянопол. Андроник младият се затвърдил в Didymotoichon, бил много слаб, за да се реши на едно сражение; неговото предложение за един двубой Михаил отхвърлил, предложил му обаче съюз и приятелство. Наново татарски нахлувания през България за Тракия, сражения на Андроник с татарите при Одрин и Чръномен (вероятно пуснати от българите, за да отворят работа на византийците). — Гръд и Панчо като пратеници, приятелство. Михаил се оженил за сестрата на Андроник младия, вдовицата на Светослав. Изгонил дъщерята на Милутин : Стефан Урош III (Даниил, стр. 174) е приятел на Андроник стария, в Сърбия се води война между Урош III и Владислав, изходът неизвестен. Михаил много поддържа Владислав. Даниил (стр. 174) като хлъмски епископ през време на войната с Владислав е изпратен като пратеник на Урош III при Михаил, посредничил за едно помирение и отпътувал по-нататък за Цариград. Настъпило след това приятелство : Урош III предложил на бягащите привърженици на Андроник младия от Македония да минат през Сърбия и България за Цариград (Кантакузин), в началото на 1328 г. — Цар Михаил
Cantacuzenus, I, стр. 175. — Войсил постъпил на гръцка служба. През 1327 г. (Cantacuzenus, I, стр. 277) потеглил с Бриен и Ексотрох начело на 2000 конници за Охрид, обсадили го за Андроник младия (Βοηςίλας ὁ τῶν Μυσῶν δεσπότης).
Гласник, 51, стр. 64 (Ястребов) от ръкопис (пергаментов) на Йордан Константинов (Джинот М.) във Велес.]
340
ради това, че бащата на Ана — Милутин — защищавал Михаил, когато последният бил още бдински владетел. Впрочем този спор, който би могъл да стане твърде опасен за сърбите поради вътрешните им разпри, бил уреден поне временно благодарение посредничеството на сръбския епископ и летописец Даниил. [22]
Още в 1321 г. бе почнала гражданска война между Андроник млади и неговия дядо Андроник стари, борба, която нанесла смъртен удар на Византийската империя и проправила пътя на турците. В 1327 г. тя избухва с още по-голяма сила. За южните славяни тази семейна разпра била твърде изгодна. Българският цар помагал на по-младия император, а сръбският — на по-стария, защото и единият, и другият се надявали да получат като награда за помощта си византийски крепости и области. В Черномен при Одрин цар Михаил сключил с Андроник млади изгоден настъпателен и отбранителен съюз, насочен между другото и против сърбите, [през лятото на 1326 г.].
В западната част на империята Андроник млади водел борбата с голям успех. Там той успял да покори Солун, цяла Южна Македония, Тесалия и даже Епир и албанците. Посред тези победи поразило го през април 1327 г. известието, че цар Михаил предложил съюз на неговия дядо и че последният бил вече готов да се примири. И наистина доскорошните противници тайно вече се били споразумели върху съюзния договор. Цар Михаил се спрял с българските си и татарски полкове при Диампол (Ямбол) и изпратил своя пълководец русина Иван с 3000 конници в слабо защитения и гладуващ Цариград. Младият император се досетил, че българите кроят тука някакво смело и коварно дело и пръснатите слухове още повече затвърдили подозренията му. Незабавно той напуснал Запада и забързал с войските си към бреговете на Понт. Не може да има съмнение, че Михаиловият пълководец получил заповед да превземе Цариград, нещо, което при тогавашните обстоятелства сигурно не е било трудно. Понеже не се доверявал на гърците, императорът искал да предостави дворцовата охрана на български войски; след това вече Иван лесно би могъл да завземе града, а Михаил, като дойде с форсиран марш отвън, би завършил останалото. Изглеждало, че на смелия Шишманович било предопределено за завърши онова, към което напразно са се стремели Симеон и Асен II. Ядосан от гибелта, която заплашвала държавата, младият император изпратил тайно пратеник при дядо си и го молел да не пуска голям брой въоръжени българи в дворците, да вземе предпазни мерки на трапезата и да се заобиколи само с гръцки телохранители. Старецът отговорил наистина на внука си да не се грижи толкова за него, но при все това вслушал се в съветите му и пуснал Иван в града само с неколцина конници, и то за късо време. На около 100 стадии разстояние от стените се разположили недалеч един от друг Иван и Андроник, и двамата жадуващи да превземат метрополията на Изтока. Понеже мирът още не бил прекратен, Андроник млади поканил при себе си Иван и под-
22. Даниил, стр. 174; преди смъртта на архиепископ Никодим, значи преди 1325 г.
341
чинените му военачалници, нагостил ги и ги надарил, обещавайки им още по-големи дарове, ако се върнат в отечеството си. Същевременно чрез свой пратеник се оплакал на царя, че е нарушен мирът. Михаил, като узнал за бързото пристигане на младия император, сам се убедил, че му е невъзможно да изпълни плана си. С най-бързи коне той изпратил пратеници до Иван със заповед веднага да се върне, след което българската войска тутакси се отдръпнала от околностите на Цариград. [23]
Няколко дни след това, на 24 май 1328 г., Андроник III внезапно завладял Цариград и свалили от престола 70-годишния старик. След четири години старецът умрял в един манастир. Цар Михаил, излъган в надеждите, които възлагал на междуособиците, в същата още година започнал нови военни действия, но след няколко малки сблъсквания сметнал за благоразумно да се помири с Андроник III.
А между това враждата между владетелите на България и на Сърбия от година на година се засилвала. В 1330 г. работата вече дошла и до война, която трябвало да реши бъдещето на двете държави. [24] За главен повод на тази война послужило лошото отношение към кралица Ана. Приготовленията почнали в България. Сръбският крал, като узнал това, забранил от 1 май да се пренася от венецианците през Сърбия сол за България, но без тая забрана да засяга и Византия. [25] След няколко дни към Михаил се присъединил и Андроник III, който скоро преди това отблъснал сърбите от Охрид. Съюзниците разчитали, че ще турят край на младата сръбска държава или поне ще я отслабят много, като ѝ отнемат разни области, а Михаил даже се хвалел, че ще постави престола си във владенията на Стефан. Малко по-късно към българо-гръцкия съюз се присъединили и влашкият воевода Иванко Басараб, „черните татари” и „Яшката държавица”. [26] През пролетта в Търново се събрали цели тълпи
23. Cantacuzenus, I, стр. 56, 57; Gregoras, IX, стр. 5. [Cantacuzenus, I, стр. 323. Императорът потеглил за Бизия. Там заварил българите. Императорът стигнал дори до Диампол. 60 дни след това Михаил пак навлязъл във византийска земя и взел ἐν Ὀδρυσοῖς Βουκέλον (стр. 324) πόλισμα, а след малко дни Πρόβατον πόλισμα ἐγγύς обсадил. Старият договор ἐν Τζερνομιάνῳ, стр. 325.]
24. Като главен извор за историята на тази война ни служи хрониката на сръбския епископ Даниил (поч. 1338), изд. на Даничиħ, стр. 177—196. Срв. Cantacuzenus, II, стр. 21 и Nic. Gregoras, IX, стр. 12. Няколко указания има и в основната грамота на Дечанския манастир от 1330 г. (Miklosich, Mon. serb., стр. 100) и в една бележка на самия край на кодекса, написан в 1330 г. в Лесново (Овче поле) (Гласник, 16, стр. 34). Срв. също и стария увод към Душановия законник, изд. на Новаковиħ, стр. XXIII. Къси сведения има и в сръбските Копривницки [?] хроники (съставени 1371—1389); Šafařik, Pam., стр. 53.]
25. Ljubić, Monumenta, I, стр. 337. [За забраната от сръбския крал на венецианците да внасят сол в България — !, „превоз на стоки”.]
26. Уводът към Душановите закони (яси, славянско име на аланите). Черните татари живеели в Молдава : от тези яси и до днес носи името си градът Яш. [3а Иванко Басараба nota bene Руварац : в Гласник, а за бесарабците Jagić, Archiv, 13, стр. 363. Руварац : Александър, зет на Иванко Басараб, „цар” на съседните черни татари, срв. Demetrius princ. Tart. 1368, Fejér, IX, стр. 129. — Яси, Ἀλανοὶ c Ногай, бегълци във Византийската империя, прехвърляни от Токай, Pachymeres, (y Nic. Gregoras масагети). От тях Jassy. Срв. Брун, II, и Виенските ми лекции. — Дали унгарските яси (язигите) са от тях? Срв. стр. 272. У Hunfalvy се споменават като лъконосци. — Vámbèry, Türkenvolk, стр. 554 : племето асс у карагачите на Волга, кабардински типове — говорят турски. Част от потурчените аси?]
342
българи, румъни, татари и бесарабци. Андроник преминал в Македония, спрял се в Пелагония и там чакал да тръгнат и българите, та нападението да почне едновременно от две страни.
Крал Стефан се силно разтревожил, когато бил уведомен в замъка си Породимле, в подножието на Люботрън, за сключения за унищожението му съюз между двамата негови силни съседи. В последния час той пратил в Търново молба за мир, но пратениците му се върнали бзе успех, При невъзможността да се съпротивява едновременно на двама врагове, Стефан искал, като застане начело на всичките си военни сили, да се справи най-напред с единия от тях. Сръбските „властеле” (боляри) с дружините си се събрали на мястото, гдето Топлица се влива в Морава, на равнината, която днес се нарича Добрич — класическа местност на предишни боеве. [27] Предполагали, че Михаил, който заминал за родовата си крепост Бдин, ще нахлуе оттам през Ниш. Вместо това обаче дошло съобщение, че царят тръгнал през София за Македония, сигурно, за да се съедини с Андроник. Стефан тогава потеглил бърже на юг, като се спирал по пътя в основаните от баща му манастири — Нагоричински (около Куманово) и Сарандапорски, — за да подкрепи духа си с молитва. А Михаил с 15 000-на войска (в това число 3000 татари) от София през проломите на Горна Струма стигнал до плодородната долина на днешния Кюстендил и разположил лагера си до сръбската крайгранична крепост Землин, развалините на която личат и до днес в дивата и отчасти недостъпна струмска урва северно от Кюстендил. [28] Четири дни той опустошавал всички околности с огън и меч, като заповядал да унищожат даже и овощните дървета. Сърбите построили лагер при рекичката Каменча близо до Велбъжд (Кюстендил). Два или три дни се изпращали парламентьори от единия лагер до другия; сръбският крал нарочно протакал, защото очаквал да пристигнат още няколко закъснели отряда. А между това българската войска, страдаща от липса на припаси, се пръснала да търси храни и фураж.
В събота на 28 юли 1330 г. в сръбския лагер настъпило голямо оживление; всички се готвели за бой. Българите били пръснати далеч по околностите и Михаил, заблуден от все още продължаващите от страна на сърбите преговори, съвсем не очаквал боя в този именно ден. [29] Изведнъж на пладне сърбите се показали в пълен боен ред. В центъра били оставени 300 (според Никифор 1000) тежко въоръжени немски конници. Брони, щитове и оръжия блещели под лъчите на обедното слънце; въздухът треперел от цвиленето на конете и от звуковете на тръбите; сръбският крал,
27. [За положението на Топлица и Добрич и за фантазиите на П. Сречкович вж. Милићевић, Краљевина Србија, стр. 307 и 308, бел. (Вранско).]
28. Земенско-калеси на десния бряг на Струма, около 2 мили на север от Кюстендил (картата на Хохщетер у Petermann, Mitth., 1872).
29. Кантакузин разправя, че по предварително споразумение този
ден трябвало да прекарат в примирие, но Даниил, Никифор и др. не споменават нищо
такова. За самия ден вж. Mon. serb., стр. 100. [1330 : 28 июли
Дечанската грамота у Miklosich, стр. 100, и изданието на Дучич и Новакович
(епилогът на. Душановия законник, 19 юни), „дьневи соуботѣ свитающи” Даниил,
стр. 183, 28 юли 1330 г. наистина е събота.]
343
обхождайки на кон своите войници, им вдъхвал храброст. Всичко това създало в редовете на бъйгарите ужасно смущение. Цар Михаил употребил всичко да възстанови ред във войската си, но при бързия натиск на сърбите било вече късно. Храбро се сражавали неприятелите с копия, мечове и стрели и вълните на Струма, на брега на която ставала тази страшна битка, почервенели от кръв. Начело на отборна дружина се сражавал и 18-годишният княз Душан. Българите почнали да бягат. Бойният кон на царя се спънал, сам царят паднал на земята, наранил се силно и бил убит от преследващите го сърби. Трупа му турили на кон и така го закарали пред краля. [30] Българският лагер цял бил превзет, болярите пленени, а простите войници били само обезоръжени и после като едноплеменници и едноверци били пуснати да се върнат по домовете си. Изпратените за храна и фураж българи, като видели бягството на своите, избягали да се спасят по най-близките пътища. При залез слънце цялото поле било покрито с трупове, чието погребване не било лесна работа. Само езичниците татари не били погребани. Такъв бил краят на знаменитата битка при Велбъжд.
В неделя след изгрев слънце довели при краля прекрасни бойни коне и му показали богати царски и болярски съкровища; самите боляри, вързани във вериги, вървели след тях. Те още не вярвали, че царят им е мъртъв. Но когато кралят заповядал да им покажат трупа, те всички се разплакали. По тяхна молба покойният цар бил погребан в Нагоричинския манастир. Бързоходци занесли вестта за победата на кралица Мария и на епископ Даниил. На мястото, на което през време на боя била кралската палатка, победителят въздигнал черква в чест на Възнесение Христово. [31]
От бойното поле Стефан потеглил право за България, като взел със себе си и пленените боляри, за да им завземе крепостите. По пътя узнали в Мрак, че Андроник, щом получил известието за сражението, натъжен се върнал в Одрин. В Извор победителя пресрещнали пратеници от Белаур [32] — брат на царя, придружени от всички велможи, и му предали царството с пълна вяра, че България вече е присъединена към Сърбия. [33] Обаче сърбите, изглежда, задържали тогава само Ниш. [34] Кралят се върнал в страната си, като изпратил само един малък отряд войска в Търново, където тоя отряд завел обратно затворената дотогава негде в България
30. Тъй е според Даниил, а Кантакузин и Никифор предават, че той бил пленен и от рани след няколко дни умрял.
31. Сръбски летописи от XV в. (Šafařik, Pam., стр. 61).
32. [Бераоуръ, Даниил, стр. 193. Срв. Белаурица, връх на Балкана близо до Миджур, Милићевић, Годишњица, 4, стр. 240.]
33. [За мястото на сражението, Мрака и Извор и т. н. вж. Cesty po Bulharsku, стр. 401 сл. Че сърбите не са отишли по-нататък от покрайнината на Радомирско поле, причината ще да е била може би силната отстъпваща българска войска, от която са били изпра тени пратениците на Белаур и други?]
34. В 1279 г. Ниш още бил български, защото според една бележка от същото време (вж. в гл. XVIII, бел. 21, нова 29) в Свърлиг нишкият епископ се споменава наред с цар Ивайло. Във войната през 1330 г. сръбските войски били събрани от краля не в Ниш, а пò на запад, оттатък Морава. Когато дошли обаче турците, Ниш бил вече сръбски. [Nota bene : нишкият епископ се среща в сръбските списъци на епископите.]
344
царица Ана и където нейният син Стефан или Шишман II бил провъзгласен за цар. Съперницата на Ана — гръцката царица, се спасила с бързо бягство. [35]
След победоносното си връщане от България сърбите, след къса почивка, нахлули в Македония и завзели Велес, Просек и Щип.
Българо-гръцкият съюз бил разтурен, а могъществото на българската държава съкрушено завинаги. От това време главната роля на полуострова играли сърбите.
35. Стефан у Даниил, Шишман у Кантакузин. Може пък и двете имена да са верни : той е могъл да се нарича Стефан по името на дядо си от майчина страна, а Шишман — пак по името на дядо си — от бащина страна. — [Johannes XXII рара fratribus praedicatorum in terris Saracenorum, paganorum, Graecorum, Bulgarorum, Cumanorum, Alanorum, Gazarorum, Sicorum, Gothorum, Ruthenorum, etc, privilegia et facultates, 6 sept. 1332. Цитира се в Archives de l’Orient latin, I, стр. 279.]