История на българите

Константин Иречек

 

ГЛАВА XIV. Възстановяване на царството от братята Асен I и Петър

Състоянието на Византийската империя към края на XII е. — Въстанието на братята Петър и Асен в 1186 г. — Новото българско царство в Мизия. — Цар Калоян (1196—1207 г.) — Иванко в Родопа, Стрез в Просек, независими земевладелни князе. — Преговорите в Рим

 

Силно разстроената вътрешно Византийска империя от година на година се приближавала към голяма катастрофа. Нито година не минавала без несполучливи войни и нападения. Хищните кумани самоволно се разпореждали в придунавските провинции. Нормански и сарацински морски разбойници опустошавали гръцките острови и брегове на Егейско море; в Мала Азия се разширявала мощта на селджуците, които бяха се закрепили вече в Никея и Никомидия. Византийците не могли вече сами да защищават отечеството си; във войските им се сражавали нормани, българи, руси, грузини, черкези, арменци, араби, кумани и други чужденци. Никой не обръщал внимание на надвисналата над цялата държава гибел; занимавали се повече с чудеса и с бляскави тържества. Броят на манастирите и на монасите постоянно растял. На Света гора се образувала същинска монашеска република. В същото време простото население все повече негодувало против господствуващата църква, неудържимо се засилвало и богомилството всред гърци и славяни. Към всичко това Комнините с въвеждането на западния феодализъм отслабили западащата държава. Докато при господството на чистото самодържавие личността имала малко значение, при феодализма смели и предприемчиви мъже бърже излизали на пръв план и намирали готова почва на своето честолюбие. Вън от това цялата Византийска империя се покрила с мрежа от италиански търговски фактории; във всеки по-голям град „латинските” търговци имали магазини и черкви. Амалфитяните са първите италиански търговци на Изток. Скоро след тях се настанили в империята по-силните пизанци, генуезци и венецианци, които били щедро обсипвани от императорите с големи привилегии и права. Главните „латински” жилища били на Златния рог; около 1180 г. там имало повече от 60 000 латинци. Най-голямо влияние придобили венецианците. Те не се увличали от въодушевлението на кръстоносците, но

 

 

260

 

гледали малко по малко да закрепят своята мощ в градовете и спокойно да чакат удобния момент, за да заграбят в своите ръце тези прекрасни страни. [1]

 

Енергичният Мануил Комнин, образован и храбър, но твърде много отдаден на удоволствията господар, по-късно до такава степен издигнал силата на Византийската империя, че могъл вече да вземе участие в работите на отдалечени страни : Сирия, Маджарско и Италия. Той се поминал в 1180 г., като оставил непълнолетен син Алексий. За настойничеството над малолетния император почнал спор между латинската партия, начело на която била вдовицата императрица Мария Антиохийска, и гръцката — начело с Мануиловия братовчед Андроник Комнин, прочут със своите приключения, храброст, любов към жените и преструвки, една от най-бележитите личности във византийската история. През май 1182 г. той завзел Цариград и се провъзгласил за регент; подир победата последвало страшно клане в латинския квартал в столицата. След като хвърлил императрицата в тъмница, Андроник прокарал цял ред реформи с цел да издигне империята. Опирайки се на простия народ, той влязъл в отчаяна борба с византийското болярство. В скоро време жертва на интригите му стават императрицата (август 1182 г.) и младият Алексий (към края на 1183 г.).

 

Веднага след заточението на императрицата маджарският крал Бела III, женен за нейната сестра, нападнал византийските владения (1182 г.). През следната година войната продължила с още по-голяма енергия. Към маджарите се присъединил и сръбският велик жупан Стефан Неманя, който принудил братята си да му се подчинят, обединил отделните княжества и с това поставил основите на сръбската мощ. Съюзниците превзели и разрушили завзетите от византийски гарнизони крепости Белград, Браничево, Ниш и София, вероятно с помощта на местните жители, и прогонили византийската войска до Траяновите врата. Още кръстоносците през 1189 г. намерили развалините на споменатите градове. От София крал Бела пренесъл като трофеи мощите на българския народен светия Иван Рилски в Гран (Острягон). [2]

 

Този поход раздвижил цялата северна част на полуострова. А немного след него и на юг станало събитие, което предвещавало, както изглежда, близкия край на Византийската империя. През лятото на 1185 г. 80-хилядна норманска войска пристигнала в Драч на 200 военни кораба и излязла на брега. Понеже не срещнали никаква съпротива от страна на местните албанци и българи, норманите достигнали до Солун, завладели тоя град и насочили пътя си право към Цариград. Невероятна анархия настъпила в столицата. На двадесетия ден след падането на Солун Андроник бил свален от престола и по жесток начин убит; престола взел Исак II Ангел (12 септември 1185 г.). Началото на царуването на новия император, който се оказал алчен и надменен страхливец, било отбелязано с една бляскава победа над норманите; храбрият Алексий Вранас, осъщест-

 

 

1. Hopf, стр. 145—160.

 

2. Nicetas Choniates, ed. Bonn., стр. 339—362. Биографията на Неманя от крал Стефан, гл. VII; Житието на са. Иван Рнлсан от патриарх Евтимий (Гласник, 22).

 

 

261

 

вявайки съставения още от Андроник план, излязъл от Родопа и разбил разпръсналите се за плячка нормани на 7 ноември при Димитрица, при устието на Струма. През следната зима Исак сключил мир с маджарите и при това се оженил за дъщерята на Бела — Маргарита. Като зестра Исак получил обратно превзетите от маджарите малко преди това български градове. [3] При това също били определени, както изглежда, всички случаи, при които тия земи пак трябвало да бъдат предадени на маджарите.

 

Това събитие силно възбудило българите. Помирението на маджари с византийци убедило българите, какво напразно се надяват те, че Византийската империя скоро ще падне от походите на Бела, от засилващата се мощ на Сърбия и от нападението на норманите. Трябвало сами да си помогнат. [4] И така маджарско-византийският съюз бил непосредствената причина на новото българско въстание, вече по-успешно, отколкото безплодните опити от 1040 и 1073 г.

 

Въстанието почнало от балканските кули, чиито владетели, потомци на Симеонови сътрудници, били почти независими в непристъпните си скривалища; [5] при това те се намирали в приятелски връзки с отвъддунавските кумани. [6] Начело на недоволните застанали двамата братя Теодор и Асен с прякор Белгун, владетели на кулите Търново и Трапезица на Янтра. [7] Главните характерни черти на Асен били пред-

 

 

3. Инокентий III пише на крал Емерих : Terram, quam pater tuus (Бела) sorori tuae imperatrici Graecorum dedit in dotem. Tíieiner, Monum. Slav., I, стр. 36; срв. Дринов, Периодическо списание, XI, стр. 221.

 

4. [Пандеховото пророчество в сборника на поп Драголя, Спомените, V, стр. 15 : „Срьб'линь маломѣриі. и пакь вьзьвьни. прьво сьмирить се сь великимь царемь и потомь вьзьдвигнеть ѡрожинань. и побѣдить и ко Исусь Амалика и Гаваѡниты. вьз’несетьс е име го вь живоущихь ѡкрьстъ гo. Боугаринь младь и двѣма биющима се третиѥ боудеть прьвы, младость же ѥсть прѣмѣнѣниѥ црства. Солунь ѡб’лоудѣѥть и послѣдноу скрьбь приметь. Иѡань. иѡаниць (sic ed.) ѡбьнизить се. рек’ше иньдискы Михо и михаиль нсъ михаиль. синь михаильць. мьло вьзнесеть се. и пакь вьзнесеть се.”]

 

5.  Ἄλλοτε μὲν κατὰ Ῥωμαίον ἐμεγαλαόχησαν, казва за тях Никита (стр. 482).

 

6. [Кумани. Приятелските отношения на руските князе с куманите. Бракове с дъщерите на князете-половци в XII в. Кончак хан. В 1185 г. Игоревият полк. В 1187 г. зимният поход на русите край Днепър. В 1190 г. през лятото, пак там. В 1193 г. великият поход; събарянето на кулите. Опит за мир, среща с хановете в Канева. Половците тогава често са дохождали до Крайдунавско (Иловайский, I, стр. 271).]

 

7. Асен, наричан Белгун, и Теодор, наричан Петър, в неиздадения ръкописен поменик у М. Дринов. [Името Асен. Сега асен (и местно име) се среща в България само в тетевенския и орханийския говор за я́сен fraxinus, както абълка вм. ябълка, срв. осен за ясен в другите диалекти, и бъркането на имената Асен и Осен в Дубровнишката грамота от 1254 г. Инак трябва да се мисли само за мак.-рум. асен = asinus!... Някои мислеха за Хасан. Ossinus арменец rex Armeniae 1320, губернатор regni Armeniae около 1326-Archives de l’Orient latin, I, стр. 272. Тур. āsân = удобен, приятен. Ала Ἀσάν, Assanus явно насочва към асн, с ѣ, което го няма в думата за fraxinus! Срв. формата цар Осѣнь в Дубровнишката грамота на Михаил Асен, иконата Осѣновица в Хрельовия надпис на Рила. Бъркало се е следователно отдавна. — Въ лѣто .sфч. (1085). Осеєнь (по-долу Асѣнъ) оумре, половѣчьский кнзь. Nestor, ed. Mikl., стр. 127. Осѣнь в Лаврен. летопись, стр. 272, у Голубовский, стр. 557. — Асен помашко село в Ловчанско. Сарафов, Период. спис, VIII. — Homo asan vel chisi. Cod. Cumanicus, ed. Kuun, стр. 109

 

 

262

 

приемчивост и нсустрашимост; по-старият му брат се отличавал по-скоро с дипломатически, отколкото с военен талант. Те водели своето потекло от предишните царе, а именно, както изглежда, от преславските царе, [8] от което се обяснява уважението, с което се отнасяли към тях болярите. Те като императорски васали всяка година се явявали във византийския двор с 60 до 100 коня. Селяните били готови да вземат страната на въстаниците, защото финансите на Исак били много разстроени поради войната с норманите и поради празненствата по случай неговата сватба и тъкмо заради това данъците се събирали с много голяма строгост. За да имат предлог за въстание, през пролетта на 1186 г. братята заминали за Кипсели (сега Ипсала в Южна Тракия) в императорския двор с молба да бъдат приети във войската, като им се отстъпи с императорски хрисовул някакво си старо имение в Балкана. И в двете тия искания им било отказано. Тогава те заплашвали, че сънародниците им ще въстанат; особено Асен говорил толкоз рязко, че чичото на императора, севастократорът Иван, заповядал да му ударят една плесница. Не ги арестували, защото византийците, заслепени от победата си над норманите, не придавали голямо значение на цялата тази работа. [9]

 

Като се върнали в родното си място, братята поканили много боляри, духовни лица и прост народ за освещаването на черквата „Св. Димитър” в Търново, построена от тях и следи от която и до днес още личат под Трапезица. На това празненство е могло незабелязано, открито да се обяви превратът. Архиепископ Василий, който бил заедно с братята, през време на службата по освещаването провъзгласил, какво по воля божия българите трябва да свалят от себе си дългогодишното иго и да си извоюват отново предишната свобода, коронясал при високите ра-

 

 

според Радлов, сар. 7 е azam човек, azamat младенец. Старопрус. assanis, гот. asanis = руск. осень, Arch. Jag., V, стр.579. Вж. на стр. 346 : Auxanus, Aussens насочва към Ωсѣнъ, *Осянъ. — Nestor, ed. Mikl., стр. 180 : и по Владимѣръ за Юріи Алиноу дъщерь, Асѣнева вноукоу (а. 1107). — За прякора Белгун вж. на стр. 352. — За явяването на Теодор и Асен във византийския двор с 60—100 коня — R. de Clary. — За влиянието на куманската история върху революцията в 1186 г. срв. Успенски и Дриновата критика за него.]

 

8. Praevalentibus Grecïs Bulgari perdiderunt regiam dignitatem, quinimo compulsi sunt gravi sub iugo Constantinopolitano servire, donec novissime duo fratres, Petrus videlicet et Johannitius, de priorum regum prosapia descendentes, terram patrum suorum non tam occupare, quam recuperare coeperunt. Папата до унгарския крал в 1204 г. (Theiner, Mon. Slav. mer., I, № LVII).

 

9. Главен свидетел за времето до 1206 г. е византийският историк Никита Акоминат от Хон в Мала Азия, който е заемал важни държавни длъжности при Исак II и при Алексий III (бил λογοϑέτης τῶν σεκρέτων) и взел участие дори и в някои походи срещу българите, ed. Bonn., стр. 481 и сл. Речите и писмата му са издадени у Const. Sathas, Bibliotheca graeca medii aevi, I, Venetiis, 1872, стр. 73—136. Тук трябва да се има пред вид и разказът на френския рицар Robert de Clary (изд. от Норf в Chroniques grécoromaines, Berlin, 1873, ch. LXIV). Клари счита по-сетнешния цар Калоян за основател на новата българска държава и приписва Асенови и Петрови дела на наследника им Калоян, ето защо често не е обръщано достатъчно внимание на сведенията, които той дава. В същата грешка изпаднал и Вилхардуен (XLIII, § 202, ed. Wailly), който смята, че Калоян (1204 г.) е водил 20-годишна война с Исак и с Алексий, значи от 1185 г., а пък знаем, че Калоян излиза на историческата сцена като действуващо лице от 1196 г.

 

 

263

 

достни викове на присъствуващите по-стария брат Теодор със златна корона като цар на българи и гърци и наметнал на него багреница и му обул червени ботуши — знакове на императорско достойнство. След това Теодор, както в 1073 г. Константин Бодин, приел името Петър или Колопетър, с което име по-сетне го наричали. С приемането на титлата „цар на българи и гърци” и името Петър [10] той явно показал, че се счита законен наследник на великия Симеон и на светия му син. Оттогава вече като цар почнал да дарява и обещава имоти и права на болярите. Василий останал като самостоен патриарх на новата държава. [11]

 

Въстаниците незабавно преминали от Търново към Преслав — главния балкански град и старата столица на царството, но понеже обсадата им се показала твърде продължителна, те потеглили към Тракия. [12] Императорът излязъл срещу тях и сполучил поради гъстата мъгла в няколко само малки битки да разбие българите в балканските проходи. Предводителите с незначителни остатъци от войската си избягали отвъд Дунава при куманите. Въстанието се разширило само по Източния Балкан. Исак сметнал всичко за свършено и дори не счел за нужно да завземе крепостите и да поиска заложници, но се задоволил само с това, че изгорил кръстците по нивите и после се върнал с триумф в столицата (лятото 1186 г.).

 

През зимата Асен пак се появил, но вече не сам, а в съюз с куманите. Бързо заели те цялата страна между Дунав и Балкана. След това нахлули в Тракия, но в равното поле Асен бил разбит от севастократор Йоан. Но макар и да бил принуден да се оттегли в планините, щастието му спомогнало. Севастократорът бил заподозрян в престъпни намерения към престола и повикан обратно. Приемникът му, слепият Йоан Кантакузин, непредпазливо се разположил в слабо укрепен стан, защото предполагал, че Асен се е изплашил от него и се е оттеглил в планините. През една

 

 

10. [Петър. Nota bene данните, че Петър е бил собствено цар, Ansbert и т. н.]

 

11. За историята на началото на въстанието Никита (стр. 484) ни разказва една съвсем преиначена легенда. След отказа уж на българите да участвуват във въстанието братята построили църква, посветена на св. Димитър; след това те наели мъже и жени, които в пророческо въодушевление, с разпуснати коси и с изкривени очи пророчествували, че България ще бъде непременно освободена, защото на помощ им дошъл и сам св. Димитър от разрушената от норманите солунска църква. При това призовавали събралия се народ да грабне оръжие и да избие всички гърци до един. Никита разказва и за златната корона и за чизмите на Петър (стр. 486), но на друго място в общия си разказ. Същинският ход на работата е изложен от Паисий (1762 г.) в българската му хроника въз основа на сега изгубени вече извори (напеч. у Раковски, О Асеню, стр. 95); Паисий е допуснал само една грешка, че е бил коронясай Асен и че архиепископът бил Йоан. В 1203 г. Василий бил вече 18 години епископ (quod mea anima desideravit per octavum decimum annum. Theiner, Monum. Slav., I, стр. 20). Петровата титла : „Каlopetrus. . . itemque a suis dictus imperator Grecie” (Ansbert, Fontes rerum Austriacarum, V, стр. 54).

 

12. [За отношенията на новата Търновска църква към старата Охридска според Димитър Хоматиан Gelzer, Byz. Zeitschr., II, стр. 61. Rangordmung der Metropoliten und Erzbischöfe von Ks. Isaak Angelos — herausg. von Gelzer, Analecta byz., Index lect., Jena, 1891—1892 Wintersem. Срв. Byz. Zeitschr., I, стр. 166. Nic. Chon., стр. 486:

 

 

264

 

тъмна нощ обаче българите нападнали стана му и разбили гърците. Тогава против въстаниците бил изпратен победителят в боя при Димитрица храбрият Вранас. Но тоя смел пълководец в Одрин се провъзгласява за император, обсадил Цариград и паднал тогава още убит на един дуел с маркиз Конрад Монфератски. Много от привържениците му избягали при българите. [13]

 

Сръбският княз Неманя бил най-естественият съюзник на Асеновци против гърците. Докато сърбите разрушавали западните гръцки крепости, българите в съюз с власи и кумани се сражавали по цялата линия от Пловдив до Черно море. На 8 октомври 1187 г. императорът срещнал в околностите на Ямбол куманската войска, когато тя, пръсната на разстояние 6 стадии, се готвела да откара от Тракия 12 000 пленници и безбройно множество добитък. Завързал се бой и гърците, макар и да смятали, че те са победители, все пак отстъпили към Одрин.

 

През есента императорът потеглил за София, та оттам да нападне българите откъм запад. Тогава крал Бела върнал пак в София мощите на св. Иван Рилски. [14] Тоя поход обаче не се състоял поради настъпването на зимата. Войската прекарала зимата в София. През пролетта на 1188 г. под началството на императора през Етрополския проход тя минала Балкана, но била отново принудена да се върне след тримесечна безуспешна обсада на Ловеч. Един гръцки разезд случайно успял да плени Асеновата жена, което докарало примирие и предаване на византийците като заложник третия брат Иван. Иван впрочем сполучил да избяга и войната отново пламнала. [15]

 

В 1189 г. кръстоносци под предводителството на император Фридрих I минали от Белград на път за Цариград. Гърците се отнасяли враждебно към тях; византийски стрелци дори нападали войската им в теснините; [16] за отплата кръстоносците ограбили всичко, което било останало по градове и села след жестоките войни. Сърби и българи възприели политика, противоположна на гръцката. В Ниш Фридрих I радостно бил посрещнат от Неманя, който след съюзяването с българите [17] завземал областите по Тимок. Петър и Асен изпратили там пратеници с важни писма. В непрекъснати сбивания с византийската войска на пълководеца

 

 

13. Nicetas, стр. 510.

 

14. Евтимий, Гласник, 22, стр. 284. [Мощите на св. Иван били върнати от крал Бела в София в 6695 г. (от 1. IX. 1186 до 1. IX. 1187 г.).]

 

15. Nicetas, стр. 521, 622. [След победата над Вранас през есента на 1186 г. Камицес и Исак наново нахлули в България. — От запад преминаването било по-лесно, в изобилие на вода и пасбища. — Настъпва зима, Исак се връща в Цариград. Войската презимувала в Софийско. — Ловеч, важен укрепен град. — Пленена била жената на Асен царица Елена.]

 

16. [Вероломството и неприятелството на гърците при преминаването в 1189 г. на кръстоносците от Белград за Цариград. Чудното държане на крал Бела. Белград е развалини. В Браничево dux.]

 

17. [Nota bene, преди 1189 г. сърбите взели Ниш — съюз с българите (Ansbert, стр. 24 : federe inito cum Kalojoanne adversus imp. Constantinopol.), взели и „partem Bulgarie* на Тимок (крал Стефан) : Свърлиг и пр.]

 

 

265

 

Камица кръстоносците стигнали до Тракийската равнина. [18] Всички градове до Траяновите врата запустели след войните на гърци и маджари, сърби и българи. А Тракия, страна богата и тогава все още цветуща, била обърната в течение на една зима също в пустиня. На заминаване от Пловдив или от Одрин те превземали и грабили един след други всички родопски крепости и градове навътре в страната. През зимата императорът завързал в Одрин преговори с балканските славяни да му помогнат против Цариград. Било уговорено през март да нападнат Цариград от суша 80 000 кръстоносци; 40 000 българи и кумани и 25 000 сърби; откъм морето пък трябвало да действуват флотите на италианските републики. За участието си цар Петър поискал да му се потвърди императорската титла. На 14 февруари 1190 г. бил сключен договор с гърците, а на 1 март кръстоносната войска мирно потеглила към Хелеспонт. [19]

 

След заминаването на кръстоносците борбата с балканските славяни се подновила. Византийските наемници, понеже от дълго време не били получавали никаква заплата, немарливо се отнасяли към службата си, а това принудило Исак да им заплати поне по две месечни заплати и лично да застане начело на войската през време на новия поход през Анхиало в Балкана. Тогава той узнал, че българските градове били укрепени с нови стени и кули. Българите се катерили по високите скали „като елени или кози”, обсипвали оттам войската с град стрели и хвърляли върху нея грамадни парчета скали. В теснините пред Верея (Стара Загора) византийската войска била изтребена; сам императорът едва се спасил (1190 г.). [20] След тази победа българите потеглили против укрепените градове, превзели с пристъп и разграбили Варна и Анхиало. Исак обаче заповядал да възстановят стените на двата града, потеглил отново през есента 1190 г. срещу българите (вече за пети път), пристигнал до Пловдив, разбил неприятеля и се обърнал против сърбите, които след заминаването на кръстоносците успели да разрушат София, Перник, Стоб (при р. Рила), Велбъжд (сега Кюстендил), Скопие и Призрен. [21] Неманя бил разбит при Морава и бил принуден да сключи мир. Исак достигнал до Белград, в който имал среща с крал Бела. За последен път тогава ви-

 

 

18. [Кръстоносците превзели и Berrhoea. — От Одрин се водели преговори със славяните : Неманя стигнал до Траяновите врата, с него преговарял там Бертолд III Мерански и Андахски, сръбски пратеници в Одрин. — Prutz, Ks. Friedrich I, 3, Danzig. 1871—1874, Riezler, Kreuzzug Ks. Friedrichs, Forschungen z. deutsch. Gesch., 1870, Nota bene. Fischer, Geschichte des Kreuzzuges Ks. Friedrichs I, Leipzig, 1870. Röhricht, Beiträge zur Gesch. d. Kreuzzüge, Berlin, 1878, II, стр. 138 сл. über Friedrichs I Zug durch Serbien und Bulgirien (Univ. Prag. 22 H 559).]

 

19. Ansbert, стр. 22—54.

 

20. [Походът на Исак през 1190 г. Срв. хвалебната реч на Никита преди похода и неговия разказ. Sathas, I, стр. 73 и Nicetas, стр. 561. — Известието за пристигането на кумани. — Исак по най-късия път се върнал назад.]

 

21. Житието на Неманя от крал Стефан, гл. VII; Ansbert, стр. 42; Nicetas, стр. 569 (Скопие). На предидущата страница авторът смята, че София и Стоб (Στούμπιον) са превзети от българите, а между това и двата града са били превзети от сърби.

 

 

266

 

зантийски войници се показали на Дунава и изобщо оттатък Траяновите врата. [22]

 

На следната година Исак назначил храбрия си братовчед Константин за началник на Пловдив. Скоро обаче тоя благороден юноша бил ослепен поради прекаленото му честолюбие. Българите от своя страна се радвали, че Ангеловци са тъй неспособни и молели бога да им даде дълъг живот. Без всякакви пречки те дошли до Одрин и Пловдив, превзели в 1194 г. София, отгдето Асен взел мощите на българския покровител св. Иван Рилски и тържествено ги пренесъл в Търново „большее ради чьсти и утвръжденія своего царства” [23].

 

През есента на 1194 г. българите удържали бляскава победа при Аркадиопол (сега Люлебургас) над войските от източните и западните провинции. Тъкмо тогава Исак се готвел за нов голям поход; съюзниците му маджари трябвало да нападнат българите през Видин. Обаче на 10 април 1195 г. в лагера при Кипсела (Ипсала) той бил свален от престола и ослепен от родния си брат Алексий III, който бил провъзгласен от войската за император. Тъжна картина представлявала от себе си Босфорската империя. Узурпаторът излязъл изнежен Сарданапал; жена му Ефросиния, по-мъжествена от него, управлявала държавата със своите любимци. Редът в Цариград се поддържал само от варягите. Войската била разпръсната, а адмирал Стрифн превърнал целия флот в „злато и сребро”.

 

Исак лично участвувал във военните действия; брат му обаче, не подражавал примера му, а се домогвал да сключи мир с българите; но Асен предлагал нечувани условия и упорито продължавал войната. Български и кумански орди се появили дори при Сер и разбили там гръцката войска.

 

Насилие обаче прекъснало победоносния вървеж в живота на Асен. Между приближените му хора имало един болярин с исполински ръст на име Иванко, човек отдаден на страстите, но заедно с това с много практичен ум. Като изстъпил начело на партията на недоволните от строгото Асеново управление боляри, той завързал тайни преговори със зета на императора — севастократ Исак Комнин, който, пленен от българите в битката при Сер, се намирал сега в Търново, гдето впрочем наскоро и умрял. [24] [Плененият севастократор Исак обещал на Иванко своята дъщеря Теодора.] Освен това Никита предава още, че до царя достигнали и слухове, какво Иванко имал тайни връзки със сестрата на императрицата. Както и да било, една нощ Асен го повикал при себе си, но предупреден своевременно, той, преди да отиде при царя, се уговорил с приятелите си и с роднините си така : ако царят се отнесе любезно към него, той е готов да поиска прошка; ако ли се отнесе презрително, Иванко имал намерение

 

 

22. Походът срещу сърбите обикновено се отнася в 1194 г., обаче вж. Eustathii Opuscula, ed. Tafel, стр. 44а, и Tafel, Komnenen und Normannen (бел. 102) и проповедта, произнесена в Пловдив в деня на светлия празник 1191 г. от Евстатий.

 

23. Евтимий, Житие на св. Иван Рилски (старобългарски). Гласник, 22, стр. 284.

 

24. Nicetas, стр. 620.

 

 

267

 

да си послужи със скрития под дрехата меч. Когато влязъл Иванко, силно разгневеният Асен поискал да му дадат сабя, но Иванко, без да се бави, извадил своя меч и убил царя. Тъй паднал Иван Асен I, възстановителят на българското царство, в своя дворец в Търново в 1195 г. след деветгодишно победоносно царуване. [Убийството на Иван Асен I е станало във втората половина или в края на 1195 г. : ἐννέα ἀνιαυτοί; ако се брои от лятото на 1186 г. или от зимата на същата година, пада се тъкмо в средата или края на 1195 г.]

 

Още през същата нощ Търново бил зает от Иванковите привърженици; но преди още да се разсъмне, по цялата страна се разнесла вестта за убийството на царя. Петър, който в последно време почти изключително управлявал страната, явил се от своето княжество [25] около Преслав и Овеч (Провадия) и обсадил Търново. Иванко поискал помощ от византийците, които наистина му изпратили два спомагателни отреда; [26] обаче войниците, щом навлезли в балканските усои, изплашени, почнали да роптаят и се разбягали. Иванко скришно избягал от града и Търново се предал на Петър. [27]

 

Петър поел управлението на държавата заедно с по-малкия си брат Калоян. [28] Той с успех воювал против гърците, но скоро и той бил убит по същия начин от българин, вероятно някой от Иванковите привърженици или от противниците на Асеновци (1196 г.). [29]

 

Негов приемник бил Калоян (1196—1207 г.), непримирим враг на гърците, по характера си приличащ на Асен, но много по-хитър и по-жесток. За него като опитен пълководец и държавник политическите из-

 

 

25. Acropolita, гл. XII.

 

26. [Иванко писал на Алексий III за помощ; Камицес се надигнал от Пловдив, ала се появил ропот във войската. Два такива похода не сполучили.]

 

27. [Петър се възкачил на престола през зимата на 1195/1196 г. или през пролетта. И в негово време войни с Византия (Nicetas, стр. 622) : ὑπήν ᾳ δὲ τῷ Πέτρῳ ἐξ ἡμῶν οὐδείς, οὐδ’ ἠδύνατο, неприятелят след толкова години свикнал да побеждава. Ала μικρῷ ὓστερον παρὰ τοῦ των ὁμογενων ξίϕι διελαϑείς загинал. — За Петър, който след убийството на Иван Асен I обсадил Търново — не е ли това съвременникът на Акрополит севастократор Петър, шурей на Михаил Асен?]

 

28. В българските паметници и в писмата до папата се нарича Калоян (Kalojoannes); иначе Joannitius, Ἰωαννίτζης, или просто Йоан. [Срезневский, Памятники юсового письма, Обозр., стр. 117. Триод Григоровича XII—XIII стол., перг. л. 68б с друга ръка :

Nota bene описанията на Григоровичите ръкописи от Кочубински и Викторов за тези приписки. — Калоян. Villehardouin и Clary поставят Калоян на престола от 1186 г. Villehardouin, стр. 118, ed. Wailly (§ 202) : Johanis qui ere rois de Blaquie et de Bougrie, воювал 20 години срещу бащата и чичото на импер. Алексий et avoit tant de la terre conqui sor als (sur eux) que rois sen ere faiz riches. Et sachiez que de cele partie del Braz Saint George de vers occident, poi (peu) en failloit que il ne l’en avoit tolu (pris) près de la moitié.]

 

29. В 1196 г. преди пристигането на немски пратеници в Цариград (около Рождество Христово, 1196 г.), Nicetas, стр. 629.

 

 

268

 

годи стояли по-високо от религиозните интереси; доколкото ни е известно, той никак не закачал богомилите, но затова пък завързал приятелски връзки с папата. Още като юноша, при примирието в 1188 г., той бил даден като заложник, но скоро сполучил да избяга. Като станал цар, всяка година той предприемал с голяма войска нападения в Тракия и Македония. Най-зле свирепствували куманите, с които Калоян бил в тясна дружба; той дори се оженил за куманка. Хищните им нахлувания често достигали до цариградските стени. С богата плячка те се връщали от македонските и тракийските градове; между другото по примера на маджарите (1072 и 1183 г.) често донасяли като скъпоценни държавни паладии много мощи на светци с голямо тържество в Търново, гдето ги посрещал архиепископ Василий начело на духовенството и болярите в празнично облекло. [30]

 

Около същото това време в Македония възникнала друга българска държава. Боляринът Добромир Стрез (Χρύσης, Stratius), роднина на Асеновци, [31] минал на страната на византийците и им помогнал с 500 конници против Асен. Назначен за комендант на крепостта Струмица, построена на една висока скала, той трябвало да се противопостави на Калояновите нахлувания в Македония. Обаче (към края на 1196 или в началото на 1197 г.) неочаквано се отказал от императорската служба и си избрал за център изоставения без гарнизон Просек. [32] Тази крепост се издига негде на един скалист гребен в големите вардарски теснини; тя била защитена от вси страни с дълбоки пропасти, а само от една страна имало тесен проход, заграден с циклопеки стени; дълбоко долу под стените Вардар мъкнел пенливите си води. „Като паяк или като скорпион се прилепвал той върху стръмните и непристъпни скали и като домоносец-охлюв или като живородните миди се скривал зад твърдините на своето градче, покривайки се с тях като с каменно наметало”, разказва един негов византийски съвременник. Докато Калояновите кумани и българи ограб-

 

 

30. Евтимий, Житие на Иларион Мъгленски (Starine, I, стр. 73). Йоасаф, Житието на св. Филотея (Гласник, 31, стр. 252), Житието на св. Михаил Потукски (Гилфердинг, I, стр. 49).

 

31. „Царя ближику (propinquus) сего”. Стефан Пьрвовенчани, Житието на Неманя, гл. XVII (старосръбски). „Ужика (consanguineus) Калояна цара”. Теодосий, изд. Даничић, стр. 103 (старосръбски). „Stratius nepos Johanicii” пише император Хенрих (Макушев, стр. 60). Името Добромир у Никита (Sathas, Bibl. graeca, I, стр. 90) : παρὰ τοῦ Δοβρομήρου Χρύσου τοῦ κατέχοντος τὸν Πρόσακον καὶ τὴν Στρύμμιτζαν. Стрез съкратено от Стрезимир, името Стрезо се среща и досега у македонските българи; Стрезовци има село при Куманово в Македония. [ПСп, 11. X. 12, стр. 129. Миладинови, стр. 529.] Легендата за Стрез вж. в Гласник, 8, стр. 144. За историята на тези времена срв. В. В. Макушев, Болгария в конце XII и в первой половине XIII века (Варшавские Университ. Известия, 1872, № 3, стр. 1—66).[Дали наистина Добромир Χρύσης през времето на Алексий III е идентичен със Стрез, Stracius през времето след 1204 г.? Как Χρύσης би могло да бъде = Стрез? Името Стрез е транскрибирано на гръцки у Дим. Хоматиан.]

 

32. [За отказа на Добромир Стрез от византийска служба вж. Nicetas, стр. 653. През пролетта Алексий се готвел в Кипсела да потегли срещу него, но не заминал. — Просек много хубаво описва Теодосий сръбски, Павлович. I, стр. 88 : укрепленията, тържествата. Нямало никаква вода, освен от Вардар. Никита.]

 

 

269

 

вали околностите на Цурулон и Пропонтида, император Алексий в 1198 г. обсадил смелия авантюрист в скалистото му гнездо, но гарнизонът отблъснал всички пристъпи с големи късове скали, хвърляни от изкусно направени машини. В края на краищата Алексий трябвало да отстъпи Горна Македония на въстаналия болярин и му дал за жена, макар и да бил женен вече, дъщерята на братовчеда си протостратора Камица. [33]

 

Между това Иванко, Асеновият убиец, избягал при византийците, които го посрещнали с радост. Той приел гръцко име Алексий и гръцките нрави и се сгодил за Теодора, дъщерята на един императорски принц, с когото той още преди да убие Асен бе водил преговори в Търново. Като комендант на Пловдив той мъжествено отблъсвал нападенията на сънародниците си срещу тоя град. Слабостта обаче на Византийската империя и примерът на Стрез били твърде примамливи. Разчитайки на построените от самия него крепости в Родопа и на изключително българските си наемници, Иванко се отметнал в 1199 г. и сключил съюз с българския цар. При Баткун той пленил от засада изпратения против него пълководец Камица и го изпратил на Калоян. Докато византийците напразно обсаждали Кричим и други негови крепости, Иванко потеглил в поход в Смолянската област и достигнал чак до Егейско море. Най-после през лятото на 1199 г. императорът изменнически и вероломно (обещано било да му отстъпят всички завзети от него земи) го хванал в плен около Станимака. [34]

 

Камица бил освободен от плен от зета си Стрез. Императорът обаче отказал да заплати на Стрез доста голяма сума откуп, тъй като след пленяването на императорския пълководец той с користолюбиви намерения конфискувал грамадните му недвижими имоти. [35] Тогава Камица въста-

 

 

33. [В 1198 г. през лятото Алексий потеглил от Солун срещу Просек, без да обръща внивание, че Калояновите чети плячкосвали около Цурулон и Месина на път от Цариград за Адрианопол. Обсадата. Турски наемници из околността пленявали православни българи, напразната съпротива на няколко византийци. — Стрезовите метателни машини управлявал един прочут μηχανουργός, който избягал при него поради неизплащане на възнаграждението му. Търкаляне на цели балвани. Нощни излази и плячкосване в лагера. Шумът на спусканите през нощта съдове, пълни с камъни. — Между това четири Калоянови отряда стигнали чак до Ганос, гдето куманите унищожили манастири.]

 

34. Nicetas, стр. 675—687. [Иванко, суров войник между нежните и напарфюмирани дворяни; той наистина бил годен с Теодора, дъщерята на севастократор Исак Комнин. През януари 1199 г. Алексий III при веселието по случай годежа на своите дъщери бил обезпокоен от известието за въстанието на Иванко. Той отстранявал гърците от служба. Камица превзел Кричим; при Баткун бил пленен — най-великият византийски воевода от това време. — За нахлуването на Иванко Nic. Choniates, стр. 680 :

— ромеите освобождавал или убивал, τοὺς δ’ὁμογενεῖς ἐκείνῷ задържал,]

 

35. [Камиц бил откупен от Стрез за 2. . . злато. Той проникнал дори до Темпе и разбунтувал Елада. Камиц се защищавал в южномакедонския Стан, докато избягал от там. Същевременно някой си Спиридонаки Киприот, човече с грозна външност, въстанал в Смоленската област, в Родопите, ала скоро бил усмирен от Алексий Палеолог. Nicetas, стр. 706 сл., Sathas, I, стр. 90 сл. (подлост).]

 

 

270

 

нал против братовчеда си императора и в съюз със Стрез превзел градовете Прилеп и Битоля и нахлул в Тесалия. Но Стрез сключил мир и върнал превзетите градове (1201 г.). При това той получил и трета жена, доскорошната Иванкова жена. Камица продължавал да се защищава в Южна Македония, но бил принуден с бягство да се спасява. В същото това време бил усмирен и въстаналият управител на Смолянската област — кипрянинът Спиридонаки.

 

По тоя начин византийците били принудени да сключат мир с Калоян, особено пък след като този последният на 24 март 1201 г. [36] след отчаяна съпротива с пристъп превзел Варна. Така свършила 16-годишната българска война. Всички превзети от него области били признати за негови. Царството му се простирало от Белград до Долна Марица и до Агатопол на Черно море, от устията на Дунав до Струма и до Горни Вардар. [Три години след мира] Белград и Браничево минали под българска власт; оттук сръбско-българската граница вървяла в 1204 г. по Морава до Ниш, който тогава бил също български. Призрен, Скопие и Велбъжд с всичките им епархии влизали също тъй в границите на българското царство. [37]

 

Калоян от своя страна имал не по-малко причини да желае мир с гърците, защото тъкмо тогава волинският княз Роман Мстиславович навлязъл в Молдова (в 1200 г.) и по такъв начин принудил куманите, българските съюзници, да оставят за известно време империята на мира. [38] От друга пък страна, от запад заплашвал България маджарският крал Емерих, който успял да отстрани от сръбския престол Стефан, Немановия син, и на мястото му да постави брат му Вълкан, а сам си присвоил титлата „rex Serbiae”. Като повод за скарване с България послужило обстоятелството, че областите край Дунав и Морава, които Бела III бе завоювал в 1183 г. и които само преди две години бяха повърнати на Исак като зестра на жена му, след [падането] на императора пак били завзети от маджарите. Калоян от своя страна настоявал да му се върнат тези пет епархии, които от времето на Мортагон до 1018 г. влизали в състава на България, а пък и до 1183 г. на тях винаги се гледало като на една съществена част на българското царство. В 1203 г., когато Емерих бил изпратил войската си, съставена предимно от кумански наемници, на помощ на чеш-

 

 

36. [За българо-византийския мир в 1201 г. пише и Голубовский, Печенеги и пр., стр. 122. Срв. с руските летописи и Успенски. — В 1202 г. Киевският погром. Иловайский, 1, стр. 279.]

 

37. Грамотите у Theiner, Mon. Slav., I, стр. 29. [Ниш. Във Вукановото евангелие (1201—1208) нишавските области били сръбски, под Вълкан, ала такава е била само покрайнината южно от града. Новаковиħ, Земљище Немань, стр. 72. Обаче от похода на Борил и Хенрих се вижда, че тогава той е бил вън от сръбските граници. Сърбите изгубили Ниш в 1190 г., след боя на Морава.]

 

38. Чак до май 1200 г. в Цариград се намирал Романовият пратеник Твердятин Остромирович с четирма другари, според свидетелството на новгородския архиепископ Антоний. Вж. Саваитов, Путешествие новгор. архиеп. Антония и пр., СПб, 1872, стр.79. [В 1200 г. руски пратеници от Роман Халичски в Цариград, през май (Добриня — Антоний Новгор., изд. Савантов) нахлул в куманската земя и по този начин спрял техните нападения на полуострова. Nicetas. стр. 692.]

 

 

271

 

кия крал Пшемисл Отокар I, съюзник на римския император Отон IV в борбата му с Филип Швабски, Калояновите орди нахлули във владенията на маджарския васал Вълкан, при което куманите извършили в Сърбия също такива жестокости, както и братята им под маджарско знаме в Тюрингия. Тъй започнала войната, която завършила с тържеството на Калоян; в 1204 г. Ниш и Браничево били отново под негова власт. [39]

 

Намирайки се в такова положение между Византия и Маджарско, Калоян схванал, че е необходимо за него да бъде призната царската му титла. Понеже това било невъзможно да се получи във Византия, то той по примера на предишните царе, чиито дела били още пресни в паметта, се обърнал към папата. [40] Още братята му Асен и Петър гонели същата цел, но поради многобройните врагове не могли да изпратят пратеници в Рим, а опитът им с Фридрих I не сполучил. [41] Калоян три пъти се опитвал в 1197 г. да изпрати пратеници при папата, но поради враждебността на маджари и византийци винаги несполучливо.

 

И при все това Инокентий III дочул за това нещо. В 1200 г. неочаквано пристигнал в Търново един папски нунций — гръцкият униатски свещеник Доминик от Бриндизи. Подозрението, с което се отнасяли към него като към грък, скоро се обърнало на доверие. Той донесъл със себе си едно папско писмо (от 14 декември 1199 г.). Инокентий узнал (тъй пишел той в писмото си), какво Калоян произхожда от стар, благороден римски род, а затова иска сега от него незабавно на дело да докаже предаността си към римския престол. Хитрият българин с удоволствие използувал този случай. Но и при все това той задържал пратеника при себе си почти цели две години. Само когато при сключването на мира с гърците (1200 г.) [42] не можал да се сдобие с признание на царската си титла и патриархата, той изпратил Доминик обратно. В отговора си до Инокентий дава израз на радостта си, че бог напомня за произхода и родината му, [43]

 

 

39. Разграбването на Сърбия е в 1203 г. : Theiner, Mon. Slav., 1, стр. 22, 36. Срв. Palacký, Dějiny české, Е, 2, стр. 114. В края на 1203 г. Калоян пише на папата : „V episcopatus Bulgarie pertinent ad imperium meum, quos invasit et detinet rex Hungirie” (Theiner, стр. 30; срв. Макушев, стр. 17). Но в 1204 г. Емерих вече се оплква, че е изгубил зестрата на Маргарита (пак там, стр. 36), и виждаме българите при устието на Морава.

 

40. [Традицията от времето на Симеон, Петър и Самуил караше Калоян да почне преговори с папата. Еднаквата ненавист на гърците срещу българите и срещу латините.]

 

41. Quamvis fratres mei beatae memorie iam dudum voluerint mittere sanctitati vestre, non tamen ad vos pervenire propter multos nostros contrarios potuerunt”, пише Калоян. Theiner, Mon. slav., I, стр. 15. [Калоян не е могъл да изпрати пратеници през Сърбия — Неманя в 1195 г. бил монах, а неговите синове враждували, дори Вълкан бил на страната на унгарците.]

 

42. Theiner, Mon. slav., I, стр. 21.

 

43. Multus egimus gratias omnipotenti Deo, qui. . . respexit humilitatem nostram et reduxit nos ad memoriam sanguinis et patrie nostre, а qua descendimus. Theiner, ibid. Срв. „populus terre tue qui de sanguine Romanorum se asserit descendisse”, пак там, стр. 16. От това, разбира се, не може да се прави заключение, че Асеновци по произход са власи или ромъни; папата пръв споменава за римския им произход, а хитрите българи се възползували само от думите му, та да постигнат целите си. Наистина Калоян се титулувал господар на полуострова, а в същинското Влашко господарували тогава куманите. При това Калоян според друго едно Инокентиево писмо се счита за потомък на старите царе, а знайно е, че и Шишмановци, и Симеоновата династия по произход нямат нищо общо с румъните. [prosopia!]

 

 

272

 

но искал от папата заедно с приемането му в лоното на римската църква и императорска корона, както това е ставало и с предишните царе. [44] На 4 юли сам архиепископ Василий заминал за Рим не само за да повтори молбата за короната, но още и да изходатайствува да се учреди и патриархат, следователно въпросът се слагал да бъде призната не само държавната, но и църковната самостойност. Василий обаче не можал да стигне до Рим; от Драч той бил принуден да се върне, защото гърците насмалко щели да го хвърлят в морето. Между това свещеник Йоан Каземарински донесъл на Василий в Търново архиепископски палиум (август 1203 г.). От папското

 

 

44. [В 1200 г. папският пратеник Доминик пристигнал с писмо от папа Инокентий от 14 декември 1199 г. Не му повярвали и дълго време бил задържан, около две години. В 1201 г., когато бил сключен мир с византийците, били водени преговори и за църквата, и за титлата на владетеля, ала нищо не било уговорено (Theiner, Mon. Slav., I, стр. 21, алюзия за това). Тогава Калоян се решил на преки преговори с Рим. Около 1202 г. изпратил Доминик обратно в Рим с писма от себе си, от архиепископ Василий и от княз Белота; говори за римския си произход, за братятя си; иска корона, каквато имали старите царе, и приемането му в църквата. Вероятно през есента на 1202 г. Доминик е бил в Рим; изпратеният с него Блазий, бранически епископ, не пристигнал propter viarum discrimina. На 27 ноември 1202 г. папата отговорил на Калоян; не вярва на всичко, припомня му Борис, който измамил папа Николай, изпраща Йоан de Casemaris, който още в 1199 г. бил в Дукля и Цариград, да прегледа документите за по-старите владетели, короновани от Рим; ще изпрати палиум. — Между това през 1202 г. унгарският крал Емерих изгонил сръбския жупан Стефан и на негово място поставил Вълкан. Каземаринус, пътувайки с писмо до Калоян и с писмо до Василий и Белота, останал в Унгария и в Босна (през април 1203 г.). Още през пролетта на 1203 г. заедно с българските пратеници при унгарския крал той заминал за България (Theiner, I, стр. 21). През лятото на 1203 г. унгарската войска, съставена в немалка част от грабливите кумани, заедно с Пршемисъл Отакар I, чешки крал, воювала в Тюрингия срещу Филип Швабски за Отон; това обстоятелство използувал Калоян, който с българи и кумани опустошил Сърбия, а може би и областите, които някога Бела беше отстъпил на Исак (Theiner, I, стр. 36; Palacký, I, 2, стр. 114), па нападнал и Вълкан (Theiner, I, стр. 22). — Към края на юни кръстоносците бяха вече в Цариград. Калоян почувствувал нуждата от сближение с папата. На 4 юли (1203 г.) сам архиепископ Василий заминал през македонските български краища за Драч, като искал оттам да потегли за Рим с голяма свита. В своето писмо Калоян определено искал ut me coronent in impetarorem и патриаршество. В Драч Василий зле си изпатил. Той намерил там пратениците на Валтер Бриенски (Walter Gf. von Brienne, брат на Jean de Br. : Wilken, V, стр. 113, оженен за дъщерята на крал Танкред, претенции за Lecce и Тарент, превзема Неаполекото кралство, поч. през 1205 г., пак там, VI, стр. 57. За него и Gregorovius, Athen, I, стр. 439), който искал да минат оттатък, ала византийският дукс запретил преминаването му, дори насмалко щели да го хвърлят във водата. След 30-дневно чакане по съвета на латинските свещеници в Драч той се върнал и 15 дни останал „in villa nuncupata Cravatochori”. Оттам изпратил с коместабула Сергий и презвитера Константин писма в Рим, гдето те пристигнали преди 10 септември. Между това през август дошло известие от Търново, че пристигнал пратеникът. (Писмата на Василий за това пратеничество, Theiner, Mon. Slav., стр. 21, 28.) Василий се върнал и на 8 септември му бил предаден палиумът. Йоан Каземарински заминал с Калояновия хрисовул, гдето говори за старите царе, подчинява черквата и своята страна сега и в бъдеще на папата (пак там, стр. 22). Скоро след това Калоян изпратил браничевския епископ Блазий, като иска във второто писмо диадема и скиптър и патриарх (пак там, стр. 29); същевременно говори за недоразуменията с унгарците и за петте български епископства, които унгарците заграбили (това ще да е зестрата на Маргарета) и в които унищо-

 

 

273

 

бреве, което той донесъл със себе си, ясно личи, че Инокентий се съмнявал в искреността на Калояновите намерения, като му напомнял, как някога си се държал Борис спрямо Адриан II. Калоян, понеже се убедил, че не ще може да надхитри папата с празни обещания, за да изпълни по-скоро желанието си, предал на свещеник Йоан един хрисовул, чрез който той подчинявал на папата цялата си страна за вечни времена. Пък и друго едно обстоятелство, което внезапно изменило за дълго време хода на работите на Изток, го накарало да побърза.

 

 

жили епископствата, и за честите occisiones christianorum. Следователно война. — От 1204 г., 25 февруари, е датирано съпроводителното писмо за кардинал Лъв; той носел корона, правото за сечене на пари, хоругва. С него е и Блазий. В Кубин те били задържани; от другата страна е била българска земя (превзета през есента?) и чакащият народ. Кралят заповядал да бъде задържан и поискал най-напред с помощта на пратеника среща с Калоян на един граничен остров за разрешаване на спора. Кардиналът отказал, нито пък искал да се върне; comes castri c 300 сателити го пазил (пак там, стр. 34, 35). През септември пристигнали писма от папата до краля върху това. Бил пуснат. На 15 октомври стигнали ad magnam nostram civitatem, на 7 ноември, в деня на св. Яков, Василий бил ръкоположен, на 8 ноември, в деня на св. Михаил, Калоян бил коронясан; на 15-и пратеникът си заминал. Калоян писал за недоразуменията с унгарците и за латините, като отхвърлял от себе си отговорността. Ала още през същия м. ноември започнала войната с Renier de Trit. — За българската църква по това време вж. Rattinger, Der Patriarchat und Metropolitan — Sprengel Constantinopel und die bulgarische Kirche zur Zeit der Lateinerherrschaft in Byzanz, I—II, Hist. Jahrbuch der Göresgesellschaft, 1880, I, стр. 77—106; 1881, II, стр. 1—55.]

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]