ГЛАВА XIII. Вътрешно състояние на България през XI и XII в.
Елинизиране на националната Охридска църква. — Разпространяване на богомилите в Гърция, Босна, Италия и Франция. — Етнографски преглед на полуострова
От ХII в. Охрид бил опора на елинизма в земите на македонските славяни. Още приемникът на Йоан Дебърски бил грък и оттогава българин не можел да стане архиепископ, когото назначавал императорът. [1] Най-бележит между тях бил известният писател Теофилакт от Еврип на Евбея (ок. 1085—1107 г.); неговите записки и писма хвърлят светлина върху живота и положението на охридските архиепископи. От тях [2] ние виждаме с какво презрение гръцкият духовен пастир гледал на своето „варварско” паство и с каква омраза българите му отплащали за това. Ние узнаваме, че архиепископът имал грамадни доходи, че той по цели дни броял своите жълтици [3] и селяните от църковните имоти го мразели. Охрид останал и след падането на царството търговски град, който се отличавал с великолепни постройки, [4] за което свидетелствува също и арабският географ Идризи (1153 г.).
През 168-годишното византийско владичество учението на богомилите добило необикновено развитие. [5] Това малоазийско и арменско уче-
1. Български архиепископи и патриарси (Голубинский, стр. 33 и сл.), Йосиф 870 г., Георги 878 г., Леонтий, Димитрий, Сергий, Георги, Дамян (при Петър), Герман или Гаврил във Воден и Преспа (при Самуил), Филип (първи в Охрид), Давид около 1015— 1018 г., Йоан 1019 г., Лъв (поч. около 1055 г.), Йоан Лампен (поч. около 1078 г.), Йоан ἄοινος, Теофилакт (около 1085—1107), Лъв Мунг (евреин), Михаил Максим (евнух), Евстатий (1134 г.), Йоан Комнин (племенник на Алексий I, около 1143—1156 г.), Константин I (сменен 1166 г.), ненаименуван 1183, Йоан Каматир. Срв. Zachariae, стр. 16—24. [В. Васильевский, Древняя торговля Киева с Регенсбургом, ЖМНПр, 1888 юль, стр, 149. Tzetzae Epistolae, ed. Pressel, Tübingen, 1851, № 80, Дръстърският митрополит му подарил момчето Севлад, руски ящичек. — Герман. — S. German, Christl. Elem., стр. 44, 45.]
2. До Анений, ер. 21, стр. 541.
3. До импер. лекар Мих. Пантехнес, ер. 73, стр. 563.
4. Горната църква „Св. София” била построена от архиепископ Лъв; долната — от Теодул. Едната от тях и до днес още служи за джамия. [Само една от църквите е „Св. София”, долната.]
5. Вж. често споменаваното от нас съчинение на Рачки за богомилите и Schmidt, Histoire et doctrine de la secte des Cathares ou Albigeois, Paris, 1849. За гръцките богомили Euthymios Zygabenos, ed. Gieseler, Göttingen, 1842.
250
ние срещнало съчувствие у гърците, които в средните векове имали голяма наклонност към богословски препирни. Цялата страна около Пловдив през XI в. била препълнена с арменци, богомили и павликяни. Император Алексий с огън и меч преследвал богомилите; той заповядал да се изгори в Цариградския хиподром техният старейшина Василий, който заедно със своите 12 „апостоли” паднал в плен (1111 г.). Ние описахме по-горе плодовете от тия гонения. [6] В 1114 г. в Цариград били сменени двама епископи, изобличени в богомилство, а уважаваният от народа монах Нифонт бил заточен; няколко години по-рано съборът осъдил монаха Константин Хризомал, който разпространявал богомилски дуализъм и твърдял, че във всеки човек има две души — една добра и една зла, и че никой не може да стане добър християнин, докле не изгони от себе си лошата душа.
Богомилското учение преминало от Балканския полуостров на Запад, по всяка вероятност през византийска Южна Италия. [7] Но на италианска почва то успяло да се задържи само в Ломбардия, гдето можело да се укрие от папските гонения в градовете и под закрилата на привързаното към това учение дворянство.
Първи „манихеи” във Франция се явяват в 1017 г.; тяхно главно свърталище била Тулуза. В 1146 г. те се появяват в Кьолн на Рейн; наскоро се срещат в Стразбург и други прирейнски градове.
На Запад те не се наричали вече богомили или бабуни, а носели различни други имена, като манихеи, побликани (от павликяни), в Италия патарени (от миланското предградие Патария), в Германия и Италия катари (произход неясен; оттам немското Ketzer, чешкото Kacir), във Франция албигойци (от гр. Алби, тексеранти, tisserands, понеже техният съзерцателен живот им доставил много последователи между тъкачите). Сами обаче те наричали себе си само christiani, boni christiani, bons homes. Не само те, а и техните противници не забравяли, че учението им е от български произход; оттук и имената Bulgarorum haeresis, Bulgari, Bugri, a също и френската обидна дума bougre.
В началото на XIII в. цяла Южна Европа, от Пиренеите и океана до Босфора и Олимп, била обградена почти с непрекъсната верига от богомилски заселища. Стотини хиляди хора тайно или явно изповядали учението на арменски, гръцки и български еретици. [8] Вярващите в Ломбар-
6. [Kalogeras, Alexios I Komnenos, Euthymios Zigavénos et les Bogomiles. Ἀϑήναιον nov. dec, 1880. De Euth. Zyg. cf. Krumbacher.]
7. В 1040 г. павликяни се явяват в гръцката войска в Южна Италия. Gibbon, chap. LIV, nota ee.
8. Списък на 16-те „ecclesiae Catharorum” във Франция, Италия и на Балканския полуостров в началото на XIII в., съставен от Reinarus Sachini, Bibliotheca max. patrum, XXV, стр. 269. Martène et Durand, Thesaurus nov. anecdot., V, 1859. Срв. гл. XV. [Разширение на павликянството на запад : след превземането на Тефрика по времето на Василий I е имало павликяни във византийските войски на запад, главно в Италия, между тях и Diakonitzes, другар на последния павликянски войвода Chrysocheir. Hirsch, стр. 172. — Същевременната гръцка колонизация в Италия : в Галиполи при Отрант (Скилица, срв. Hirsch) от понт. Хераклея, другаде от Морея (Конст. Порфирог.
251
дия и Южна Франция водели оживени сношения със своите едноверци въ» Византийската империя, България и Босна. [9] Много по-рано, преди Цариград да бъде завладян от латинските „кръстоносци” и превзет от турците, между Изток и Запад ставала обширна, макар и тайна размяна на мисли.
Изпърво богомилите вярвали, че бог и дяволът са едновременни. Ала още в X в. срещу тоя безусловен дуализъм възникнала по-умерена партия, която смятала, че дяволът не е първобитно същество, а паднал ангел. Църквата на драговичите (в Македония) се придържали в стария дитеизъм (двубожие); а българската в умерения монотеизъм и признавала временния произход на злото. С изразите „ordo de Bulgaria” и „ordo de Dugrutia” се различавали двете партии, които също тъй преминали и на Запад. Никита, епископ на Цариградската енория, който споделял възгледа на драговичите, участвувал в 1167 г. на еретическия събор в Сан Феликс де Караман, близо до Тулуза, който (събор) обявил абсолютния дуализъм за истинска вяра. [10] Впрочем това решение нямало важни последици. [11] В XIII в. учението за вечното съществуване на злото имало на запад безусловни привърженици само в църквите в Тулуза и в Албано на езерото Гарда. На Балканския полуостров средоточие на богомилството била Македония. В Мелник, при Прилеп, в планинския чукар Бабуна, [12] гдето и днес едно село се нарича Богомила, и в Мъглен, гдето при император Мануил епископ св. Иларион водел трудна борба с богомилите, имало богомилски общини. Рано проникнало тяхното учение в Сърбия, но оттам го изгонил (ок. 1160—1180 г.) енергичният велик жупан Стефан Неманя. [13] От Сърбия преследваните богомили избягали в Захлумие (Херцеговина) при брата на Стефан, княз Мирослав, който на драго сърце ги приел от омраза към брата си. От Захлумие богомилски проповедници проникнали в Босна, гдето под покровителството на дворянството и на бана тяхното учение достигнало същата сила, каквато и в албигойска
за Даникли. . . и техните роби), може би и павликяни? — Рачки за напредване на сектата от Долна Италия на север и северозапад. — Albertus Aquensis у Бонгарсий, стр. 355 : между защитниците на Сидон покрай сарацини „apostatae et praevaricatores fidei ех Provincia de comitatu Raymundi” смели се lignum dominicum, направили crucem— sputo et urina inhonorare presumebant. Кулата била съборена, при падането ѝ загинали.]
9. За сношенията на пиемонтските еретици с Босна в XV в. вж. отчетите на инквизицията у Girolamo Amati, Archivio storico italiano, Firenze, 1865, ser. III, t. I, у Рачки, Rad, VIII, стр. 130.
10. Notitia conciliabuli apud S. Felicem de Cataram sub papa haereticorum Niquinta celebrati. Bouquet, XIX, стр. 448.
11. Наскоро след отпътуването на Никита в Ломбардия се явил някой си Petracus от задморието (des parties d'outremer) и агитирал успешно в полза на българския въз глед.
12. Още в XIII в. Бабуна. Šafařik, Pam., стр. 25. Според преданието тая планина била прибежище на бабуните или богомилите. Григорович, Путешествие, стр. 139.
13. Сръбският крал Стефан Урош III изпратил сина си, отсетне цар Душан, с войска против „безбожните и мръсни” бабуни, които подирният след голямо кръвопролитие разбил и после се върнал при баща си в Сърбия. Стара бележка от 1329 г. у Григорович, Путешествие, стр. 20. Може би тия еретици живели в Македония, чиято северна част сърбите в това време вече владели. [Отстрани : Босна.]
252
Южна Франция. В XIII в. новото учение преминало отвъд Сава и се разпространило в Сирмия и Славония. В Чехия то също се появява спорадично, занесено или от юг, или от пиренейските страни. [14]
Западните богомили имали Св. писание, преведено на простонароден (провансалски) език [15] не от вулгатата, а от гръцки текстове. Към малкия брой книги, признавани от българските богомили, техните гръцки едноверци присъединявали Псалтира и Пророците; на Запад пък албанската църква прибавила към това още книгите на Йов и Сирах и Соломоновите книги.
С изключение на някои частни крайности богомилското учение все повече и повече показвало стремеж да се сближи с християнството (от което се отделяло доста много по своята същина), та по такъв начин по-лесно да намира привърженици между християните. Така италианецът Йоан де Луджио проповядвал въплъщение на сина божи и приемал изцяло Стария завет; други проповядвали свобода на волята.
Такъв бил религиозният живот в България през XI и XII в. Не по-малко е важно да се разгледа етнографското ѝ състояние. Тогава в нея имало такава пъстра смес от народи, каквато има и в наше време.
Славянският елемент бил преобладаващ. По-горе споменахме за изчезналите сега славянски колонии в Елада и Тесалия. В Албания и Епир по равнините и долините дълго време живеели сръбски и български племена, докато по височините живеели албанци и власи, а в крайбрежните градове (Драч, Навпакт) — гърци. Южноепирските войничи се споменават още през VII в. През X в. цялата страна от Драч до Янина заедно с крайбрежието образувала дял от българското царство. По албанските планини проливали кръв в 1018 г. последните борци за българската независимост. През време на Деляновото въстание се надигнали и славяните при Драч, а жителите от провинцията при Никопол (Етолия и Акарнания) се присъединили към българите, „своите съплеменници”. Дори при управлението на Анжуйския дом (1250—1350 г.) славяни живеели по крайбрежните равнини и на Дрин. Славянският елемент дори се засилил в Албания и Епир, когато сръбският цар Душан покорил тия страни. [16]
Не може да се определи в тая епоха границата между сърби и българи. Положително е известно само, че на Дунав българският елемент граничил с руския. Според Нестор през IX и X в. границите на руските угличи и тиверци достигали до Дунав, при чиито устия тогава имало руски градове. Ала славяните трябвало да отстъпят тук място на печенеги и половци (кумани). Когато пък тия скитници си отишли, в Молдова се поя-
14. Palacký, Über die Beziehungen und das Verhältniss der Waldenser zu den ehemaligen Sekten in Böhmen, Prag, 1869. Brandl в Časopis matice moravské, I. 2. Обаче споменатата там грамота на Инокентий IV (1244 г.) се отнася по-скоро за Босна, отколкото за Чехия. [Вж. Haupt в Quiddes Zeitschrift, I, стр. 295, бел. 3 върху този въпрос.]
15. Според Райнер те премахнали съвсем латинския език като църковен. Rački, Rad, X, стр. 234. [Латинския език — като език прост, провансалски; Reiner за ненавистта на латарените към латинския език.]
16. Вж. любопитното, основано на нови извори съчинение на варшавския професор Макушев (вж. гл. IV).
253
вили не вече славяни, а румъни, но и у тях малоруският език бил известно време държавен език. [17]
Албанците, макар и най-стар народ на полуострова, нигде не се споменават по-рано от XI в. Те наричали себе си шкипетари, което, както твърдят някои писатели, значи „планински жители”, а своята страна — Шкиперия. Славяните ги именували арбанаси, гърците — ἀρβανῖται, на Запад — albanenses. Това е също местно, вероятно старонародно име. На говора на тоските „арбери” или „арбереши” значи албанец, а планинската страна между Валона и Аргирокастро се нарича Арберия; на говора на гегите Арбения се нарича цяла Албания, а у планинците това име носи предимно крайбрежието при Драч. Явно е, че славянското, франкското и гръцкото име са заети от говора на гегите (северните албанци). [18] В историческите извори албанците се явяват за пръв път през време на Маниаковото въстание (1043 г.) под името ἀλβανοί. [19] От това време те се споменават по-често в гръцки, латински и славянски извори. Те живеели на родове по недостъпните планини, като полудиви овчари, под управлението на местни водачи. В стари сръбски паметници от XIV в. се споменават албанските села по Шар и при сливането на двата Дрина, гдето били подчинени на Дечанския и Призренския манастир. Две места, наричани Арбанаси и вероятно населени с албанци, се срещат през това време между македонските славяни, [20] едното в Жеглиговския окръг, другото при Прилеп. Албанци скитали със стадата си и в Сърбия. [21]
Албанските планинци, открай време запознати с разбойнически нападения, се спущали малко по-малко в низините и покорили славяните, които се намирали там. Албанските водачи заместяли славянските боляри. Наскоро в Албания станало правило, че само „сърбин или славянин” може да бъде роб [?]. Победителите заели от победените не само закони, обичаи, начин на живеене, ами още и изрази за новите понятия. [22]
Бележито е движението на албанците през XIV в., когато те наводнили опустошена Елада. Албанците се покорили на турците само след мъжествена съпротива, а после поради приликата си с тях по начин на мислене станали сигурна опора на Портата. Като били от старо време, поне номинално, поданици на гърци, българи, италианци, сърби и турци, те при всичката си войнственост никога не се опитвали да основат соб-
17. Като куриоз ще посоча тук, че в един старобългарски народен каталог (приблизително от XIII в.) българинът се оприличава на бивол, сърбинът — на вълк, също там физиономията на албанеца се сравнява с бобър, а на влаха — с котка. Оригиналът е у Шафарик, II, стр. 733.
18. В тоск. диалект Arbetija, в гег. Arbenija. За народното име срв. Hahn, Alb. Stud., I, стр. 230, Drin u. Wardar, стр. 13.
19. [Първото явяване на албанците в историческите извори — Tomaschek, 1877, стр. 681.]
20. Miklosich, Mon, Serb., стр. 144. Гласник, 13, стр. 370.
21. Крал Стефан Владислав (1234—1241) предоставил право на Вранинския манастир (върху остров на Шкодренското езеро) да не допуща албански овчари на зимовище в своите владения. Mon. Serb., стр. 27.
22. Макушев, стр. 45. Miklosich, Alb. Studien, I. Die slav. Elemente im Albanesischen, Wien, 1870.
254
ствено албанско царство; дори техният национален герой Скендербег бил родом славянин. Те се колебаели постоянно между католицизма и православието и дори приемането на исляма не срещало големи пречки у тях.
Пръснати по целия полуостров между албанци, гърци, българи и сърби, живеели румъните, наричани по славянски и гръцки власи (Βλάχοι). В Сърбия напоследък се употребява името цинцари, което има една тънка окраска на присмех (цънцар по румънски — комар). Необикновена предприемчивост, равнодушие към своята собствена народност и при това упорита вярност на родния език — ето главните характерни черти на власите. В средните векове те били далеч по-многобройни, отколкото са сега. Макар че принадлежат към най-старите обитатели на полуострова, обаче те се споменават за пръв път едва около 976 г. в местността между Костур и Преспа. [23] Хрисовулът на император Василий II подчинява власите в цяла България, също както от Бдин и Белград до Янтра на охридския архиепископ. [24]
Центърът на влашкото население се намирал в Тесалия, която през XII—XV в. се наричала просто Велика Влахия (Μεγάλη βλαχία). Еврейският пътешественик Вениамин Туделски (поч. 1173 г.) разказва, че тогава те били още езичници; те тичали бързо като кози и се спущали от своите планини за грабежи. През това време Малка Влахия била в Етолия, Бяла Влахия в Мизия, Черна Влахия (Μαυροβλαχία) в Молдова. Сърбите наричали епирското деспотство Влахиотска земя [25]. Много власи живеели в Родопа, [26] гдето и сега още се намират при Пернар и в Неврокоп. Власите в Добруджа и при Анхиало се споменават в 1095 и 1164 г., при Виза в Тракия — в 1285 г. [?]; византийците говорят направо за тия понтийски власи, че са потомци на италиански (римски) колонисти. Сега в Хем няма вече румъни.
Често се споменават власите в Сърбия. [27] Още Стефан Неманя подарил 150 власи на Хилендарския манастир. За крепостни власи споменава типикът на Студеницкия манастир (ок. 1200 г.). Много влашки села се споменават в основните грамоти на манастирите : Жича на Ибар (1222—1228 г.), Дечани на Бистрица (1330 г.), Архангелски в Призрен (1348 г.) и в
23. Cedrenus, II, стр. 435. Вж. глава XI, бел. 10, нова 15.
24.
Голубинский, стр. 263. [За власите. Gelzer в Byz. Zeitschr., II, стр. 60, за списъците на охридските епископства : ὁ Βρεανότης ἤτοι Βλάχων. Зад Дунава? Споменават се румъни в Нибелунгите; херцог Râmune, Vlâchenlant, 700 души. — Мавровлахия от черни татари. Брун. — Саладиновият придворен лекар бил „ein Wallache Zizemus”, Boncompagni, Bolletino, VIII, стр. 372, у Röhricht, Beiträge zur Gesch. der Kreuzzüge, 2, стр. 182.]
25. Данило, изд. на Даничиħ, стр. 114, 354. Един влахиот Драгя се споменава в грамотата около 1348 г. (Гласник, 15, стр. 292).
26. Cantacuzenos, I, сар. 30, ed. Bonn., I, стр. 143 : ἔνα δὲ τῶν ἀπὸ τοῦ Δακικουγένους νομάδα Συρμπάνον (Шарбан), Византийски известия у Rösler, Rom. Stud., стр. 100. Hopf, стр. 165.
27. Даничиħ, Рјечник на старина српских : влах.
255
Душановия хрисовул за Хилендарския манастир (1348 г.). Повечето от тия заселища се намирали в Шар планина, в планините западно от Бели Дрин, край Ибар и Сръбска Морава, гдето и сега един планински чукар се нарича Стари Влах. Край Морава било разположено влашко село Попиша. При сръбския крал Милутин (1281—1320 г.) власите се споменават в Македония при Скопие; а при българския цар Константин (1258—1277 г.) при Прилеп.
Няма съмнение, че под ония власи, които живеели в села със славянски имена (Сушичани, Добродоляни, Горачевци и т. н.), често подразбирали и славянските овчари; ала повечето пъти те били същински румъни, което доказват собствените имена, например в призренската грамота окончаващи на ул (Сурдул, Урсул, Владул, Драгул, Раюл, Станул, Негул, [Храюл, Доюл, Градул, Опаритул]) или в жичкия надпис : Шарбан, Бун (bonus), Букор (алб. и рум. bukúr — красив) и т. н. [28]
В грамотите от XIV и XV в. в Босна често в противоположност на [руманите в градовете] се посочват сърби и власи (sclavi aut vulahi), селяни овчари и търговци. В Истрия и до ден днешен съществуват четири села, чиито жители говорят помежду си на румънски, а със съседите си на хърватско наречие. [29]
Има доста сведения за бита на власите през средните векове. Повечето те били скитнически народ, който бил добър по характер, ала понякога способен за насилие. Както сега, така и тогава те пасели лятно време стадата си от коне, овце и кози по високите планински пасища, а през есента се спущали на зимовище (зимище), гдето на земевладелеца не плащали пари (травнина), а по две животни на всеки сто глави добитък. Разбира се, тия зимни гости понякога били твърде неприятни за стопанина. Две постановления от законите на цар Душан (1349 г.) се отнасят за нарушение на граници от албански и влашки овчари. [30] Рагузанците никога не пущали власите на зимовище в своите владения (прѣштатъ у зимиштехъ) и когато само веднъж отстъпили от тоя обичай по молба на босненския крал Твърдко Твърдкович, „власите куявичи” не само им причинили много загуби, ами дори убили едного от тях. [31] Влашките планински села се наричали катуни; в тях живеели често пъти повече от 35 семейства. Техният водач както в Сърбия, тъй и в Карпатите се именувал кнез или премикюр. Макар че власите били скитнически народ, все пак
28. Разбор на Призренската грамота има у Hâjdeu, Archiva istorica a Romaniei, Bucuresci, 1867, III, стр. 85—196. В тая грамота има и рум. думи : мрьчина (Crataegus глог), дрочиня (Arbutus unedo), Марко фечор (фечор е син), [Целимак (от Телемах), Хинат (affinis)], рум. умалителни на — шора : [Винишóр (умал. от вину̌), Милишора (дако- рум. мицóра, м. рум. милиóрå). Срв. румънски имена у византийците : патр. Μουντάνης, Nicetas, Isaak II, стр. 530.]
29. Вж. Miklosich, Die Istrischen Rumunen (Die slav. Elemente im Rumunischen, Wien, 1861). В хърватското крайбрежие ме уверяваше един заслужаващ доверие човек, че на остров Крку (ит. Verglia) дори и в нашия век бил известен румънският език — нещо, което би заслужавало едно по-близко издирване.
30. Законник на Душан, § 66, 71.
31. М. Пуцић, Споменици српски 1395—1423, Београд, 1858, стр. 82.
256
мнозина от тях се смятали за поданици на манастирите и болярството; но понеже водели по-разпуснат живот, отколкото другите селяни, нито един крепостен сърбин не можел да се ожени за влахиня. За пасене на чужд добитък те получавали или част от стадото (белег) или месечна заплата (месечина). Като търговци те обикновено пътували с кервани за Рагуза и Катаро, предимно със сол. Те се срещат също и на византийска военна служба. Влашкият език на полуострова е още малко познат, макар че проучването му, особено в лексикално отношение, би могло да изясни множество факти. [32] Влашка литература не съществува; те пишат сега пo гръцки.
Името влах, което изпърво означавало човек от романски произход, често менявало своето значение, но всякога с примес на подигравка. В Босна понякога наричали рагузанците също тъй власи. В края на XII в. това име било погрешно пренесено върху мизийските славяни. Никита. Хониат, Ансберт, Вилхардуен, Клари и други съвременници наричат царете Асен и Петър и техния народ ту власи, ту българи; [33] само у Акрополит изчезва това смесване; може би то произлязло от това, че тогава на черноморския бряг съществували още румънски села, или пък това име означавало изобщо селяни. На новогръцки език и до ден днешен селянин е βλάχος в противоположност на овчари (чобани). Сега в Дунавска България и Сърбия влах означава дако-румънин, в Тракия и Македония — македоно-румънин, в Хърватско — изобщо православен християнин, в Босна — славянин от християнско изповедание, в Далмация — селянин от материка (морлах), у словенците и чехите — италианец.
Много по-тъмен е произходът на румъните в Дакия. Съмнително е, че те обитавали непрекъснато в днешните си местоживелища, понеже няма никакви доказателства за това. Обаче спорът по тоя важен етнографски въпрос не е още напълно решен. В първата половина на средните векове населението на Молдова и Влашко образували български и руски славяни, [34] скитащи маджари, печенеги и кумани. Кой е живял тогава по
32. Георги Конст. Роза в 1809 г. различавал следните диалекти : мосхополски, грабовенски, грамостенски, гопистенски, мезовитски или епиротски, валавистенски и планински или влашки (Kopitar, Kl. Schriften, I, стр. 182). Към това е нужно да се прибави още мъгленското наречие, което трябва да е твърде близко до дакорумънски (Hahnr Drin u. Wardar, стр. 281, и македонският румънин А. Маргарит, вж. Picot, Les Roumains de la Macédoine, Paris, 1875, стр. 39). [Да се попълни.]
33. [Власи. Οἱ Μυσοὶ πρότερον ὠνομάζοντο, νυνὶ δὲ Βλάχοι κικλήσκονται. Nic., стр. 482. Съветите на Василий Българоубиец κατὰ τοῦτο νεωτερι.σια τοὺς Βλάχους, пак там, стр. 488.]
34. [Берлад. Иван Ростиславович бил отначало владетел в Звенигород (Иловайский, I, стр. 208). Силен негов съсед — Владимирко, владетел на Червена Русь със седалище в Галич. Веднъж галичаните, когато техният княз бил на лов, повикали си владетел Иван. Владимирко обсадил Галич. При един излаз Иван бил откъснат от Галич — пробил си път и избягал към Дунава, оттам до Киев. Великият княз Всеволод с голяма войска поискал наново да върне Иван, ала Владимирковият воевода Иван Халдеевич (Галич след избягването на Иван се бил предал) запазил града. — По-късно (I, стр. 218) Иван, наричан и Берладник — задднестровската крепост Бернад „служила притоном болг. и рус. беглецам и повольникам” — бил повикан със своята „южнорусс. вольницею” да помага на Святослав Олгович. На същия през 1147 г. помагали бродници. —
257
озарените от слънцето върхове на карпатските планини — е гатанка; навярно ще са били румънски овчари, рано преселени там от Балканския полуостров. Местните имена показват, че в трансилванските долини имало славянско население. След като куманите си отишли, равнините северно от Дунава останали необитаеми и пусти. Тогава от планините слезли овчари и се заселили между останалите славяни. Макар че те романизирали славяните, обаче заели от тях не само стотини обикновени думи, но особено думи, които се отнасят до християнските понятия. Религиозната терминология на румъните е несъмнено доказателство, че те приели Христовото учение от славяните. [35] До миналия век служебен и църковен език у тях бил славянският. За пръв път в Молдова власите се явяват в 1164 г. като съседи на галицките князе. [36] За пръв път в Седмоградско „Blaci” се споменават в 1222 г.; за жалост твърде малко се знае за тоя горист и опустошен край преди преселването на саксите. В XIII в. ние намираме във Влашко румънски родове, които живеели под маджарско управление (Οὐγγροβλαχία); едва в XIV в. там възниква държава.
В градовете често заселвали гърци между славяните, за да държат последните в покорност; така между другото било в Мелник. Много малоазийски гърци избягали от турците в Сърбия, дето ги намираме при крал Милутин (1281—1320 г.) край Брегалница. [37]
Арменците на времето си имали такова влияние във Византийската империя, че някои от техните съотечественици достигнали до престола. Те се срещали във всички големи градове. В околностите на Пловдив, в Мъглен, Македония и дори край р. Пчиня [38] те живеели в селата. Арменците били същински създатели на богомилството.
Стр. 243 : Иван известно време бил на служба у Юрий Долгоруки, след превземането на Киев от Юрий в окови бил доведен от Суздал, за да бъде предаден на галичаните, обаче духовенството се застъпило и Иван бил върнат назад. По пътя той бил освободен от Изяслав Черниговски. От това произлязла война между Чернигов и Галич — в 1159 г. Ярослав Галички в тази война изгубил Киев. След смъртта на Изяслав (стр. 244) Иван избягал в Гърция, а в 1162 г. умрял в Солун, бил уж отровен. Не дълго след това берладниците, грабейки по сухо и по вода, разграбили Олеше — складовете по пътя на руско-гръцката търговия. Великият княз Ростислав изпратил с кораби болярина Юрий Несторович, той застигнал берладниците, разбил ги и им отнел плячката. Охраната на керваните.]
35. „Тук му е мястото да забележа, че християнската терминология у румъните, а също и употребата на славянски църковни книги, която продължавала до доста късно време, позволяват да се заключи за участието на славяните в доста късното покръстване на румънския народ. Miklosich, Altslov. Formenlehre, 1874, XXV. [Томашек за старолатинския произход на румънските християнски термини, литургическите термини, разбира се, са славянски.]
36. Kinamos, стр. 124. Nicetas, стр. 171. W. Tomaschek, Zur Walachischen Frage, Österr. Gymn.-Zeitschr., 1876, стр. 342—346.
37. Miklosich, Mon. serb. Гласник, 24, стр. 245 : изъ Грькь.
38. Село Арменица при Рила (Šafařik, Pam., 2 изд., стр. 106), Арменохор при Битоля Гласник, 24, стр. 245. (Гласник, 11, стр. 136; съществува още и днес), „Бале Екьса арьмѣнинь” със семейството в Струмица в XIV в. (Mon. serb., стр. 64). [Арменци. За такива в Мъглен : житието на св. Иларион Мъгленски монофизит, срв. Рачки в статията за богомилите за Иларионовото житие. — Nota bene Arъmъn = румънин (макед.-влашки). — Грузинският манастир в Родопите. Срв. Typikon de Grégoire Pacourianos pour le monastère de Pétritzos (Bačkovo) en Bulgarie. Texte original publié par Louis Petit, 1904, 804, Ad Виз. Врем., XI, № 1.]
258
Между българите императорите заселвали също и тюркски племена. Император Теофил (829—842 г.) заселил вардариоти между Солун и Воден; те имали свой епископ (ὀ Βαρδαριωτῶν ἤτοι Τουρκῶν), подчинен на Охридската църква. [39] Още през XVI в. вардариотите се причислявали към църквата на полянинския епископ (Дойран). [40] Сега те са изчезнали; предполагат, че от тях произхожда името Вардар. Други турци обитавали в XI в. [в провинцията Ахридо на р. Арда, в Родопа]. Печенегите, заселени в тия времена при Ниш, София, в Мъглен, на Овче поле и край Дунав, наскоро измрели; [41] само в някои местни имена е запазен спомен за тия разбойници. По-важно било влиянието на куманите, към които още ще се върнем. [42]
39. Вж. бел. 22, нова 24.
40. Tafel. De Bardario et de gente Bardariotarum, Mus Rhen., V.
41. Село Печенега на Дунава в Добруджа; Печеневца на Българска Морава при Лесковац; Печенешки пут в Полог, в XIV в. (Глаеник, 13, стр. 375); Печеноге село в Сърбия, в [областта] Крагуевац; в Дубровник властелската фамилия Печенежич през XIII в. [7]. — [Pesceneška село в Мехадия. Generalstabskarte. Село Печенци в бос. Грахово. Пак там = Počenci, Bezirk Livno, 1880, ала едва ли води произхода си от печенегите. — Марко Печенешки, вричанец, 1876 г. З. Стоянов, Ботийов, стр. 403. — Куманика, тинтява = цветя. Вазов. В царството на самодивите, Христом. Мишев и Костов, 2, стр. 158 : Куманика, жълта трева, за омраза що никнáла. — Срв. моята статия Übereste der Petschenegen und Kumanen im Bulgarien, 1889. Pizinagus etc. в Дубровник, Pizinego в Задар от XIII в.; може да бъде съвършено идентично с Печенѣжьскь, ала срв. също -icus, унг. -igo, *Picenicus от отсрещната итал. покрайнина Picenum, или Pisinicus от истр. Pisina.]
42. Вж. глава XXV, 4.