История на българите

Константин Иречек

 

ГЛАВА XII. Византийското владичество в България през XI и XII в. 

Българската църква в Охрид. — Несполучливи въстания на Петър Делян (1040 г.) и Константин Бодин (1073 г.). — Нападения на кумани и печенеги. — Народно и религиозно движение в България

 

„Императорът се завърна в Цариград и ромеите, като се размесиха с българите, се свързаха с тях чрез брачни съюзи и предишните враждебни отношения между двата народа се прекратиха.” С тия думи свършва в арабската хроника на Алмекин [1] разказът за покоряването на България от Василий II. В грамота пък на самия император се чете : „Макар че покорихме тая страна, при все това ние не отменихме нейните права, а ги потвърдихме с наши хрисовули и сигилии.” [2] Действително малко промени последвали в завладяната страна. На дворяните били оставени техните имоти и успели да ги помирят с новото им положение, като им раздали бляскави придворни длъжности и наместничества. Дори българските царски синове изпълнявали военни длъжности в Цариград или в Азия; Фружин бил началник на дворцовата стража от „букеларии”, брат му Аарон — стратег в Аспракания — Армения, чичо им Алусиан — стратег в Теодосиопол (Ерзерум). Последната царица Мария и Самуиловата дъщеря Екатерина украсявали като почетни дами византийския двор. Другите княгини се омъжили за знатни византийци. От това време потомците на дворянските родове от Македония, Албания и Дардания вземат дейно участие в придворните византийски интриги. [3]

 

 

1. Georgii Elmacini Historia Saracenica. Lat. versio Th. Erpenii, Lugduni Batavorum 1625, стр. 328.

 

2. Chrysobull, вж. бел. З, нова 4.

 

3. [Nota bene : да се съберат всички известия за потомството на българското царско семейство. У Ана се среща още и Радомир, роднина на Дука и Комнин, военачалник във войната с печенегите в 1091 г. и при Никея в 1097 г., и неясното място за някои си Арониовци (съзаклятие). Duces Bulgariae срв. Скабаланович. Schlumberger, Sceaux byz. inédits, Revue des études greques, V, № 14,1891, стр. 121 : S. Demetrius. — † ΚΕ ΒΟΗΘ ΤΩ ΣΩ ΔΟΥΛΩ ΚΩΝ ΠΡΙ (πατρικίῳ) ΥΠΑΤΟΣ ΑΝΑΓΡΑΦΕΛΗ (sic) ΒΟΥΛΓΑΡΙΑΣ. Sigillographie, стр. 240, същият Константин се явява като patrikios, anthypat и dux, и друг печат, гдето същият се нарича vestarch и pronoitis (provéditeur) de toute la Bulgarie. Това бил уж Константин Диоген, бившият управител на Солун, затова на печата стоял св. Димитър Солунски.]

 

 

235

 

Държавното управление също тъй не се изменило спрямо предишното. Данъците се вземали по предишния ред и самоуправлението на общините останало в сила. Само в кулите и градовете Охрид, Преспа, Драч, Девол, Костур и други били изпратени византийски наместници с гарнизони. Титлата на първите била стратег или дукс. Неразделността на българското царство се показала и след завладяването му в това, че бил назначен върховен дукс на цяла България, който пребивавал навярно в Скопие. Особено внимание било обърнато върху пазенето на проходите; тамошните кули били снабдени с гарнизон под командата на клисурарх, който бил подчинен на стратега.

 

Българската църква останала също тъй автономна; само нейният глава не трябвало да се именува патриарх, ами архиепископ. Патриарх Давид бил свален, при всичко, че тъкмо той след покоряването водел преговори за новите отношения на българската църква. Вместо него, Йоан, игумен от Дебър, бил назначен за самостоен архиепископ на българите; местопребиваването му било в Охрид. При това, в 1020 г. императорът с три грамоти не само утвърдил всички права на тая църква, но и възстановил нейните териториални владения от времето на царете Петър и Самуил. От тия важни документи, в които са поименувани всички 30 епископства с техните градове, ние узнаваме границите на българската църква, а също и на царството през X в. [4] Тук се причислявали Епир и Албания по-нататък от Янина, цяла Македония, Северна Тесалия, Родопа, София, Бдин на Дунав, Моравската долина, Белград при устията на Сава, Срем между Сава и Драва, Призрен, Раса и Липлян на Косово поле. Отделно управление имали митрополията в Драч, която се намирала в зависимост от цариградския патриарх, и дунавска България (без Бдин), гдето на дръстърския митрополит били подчинени 5 епархии. [5] Епирските епархии, както изглежда, също тъй скоро се отделили. Интересни са сведенията колко всяко епископство имало клирици и колко парици (πάροικος), т. е. колони, селяни. Най-голям брой (40 клирици и парици) имали епископствата на София, Ниш, Белград, Скопие и Петра (Тесалия). Много имали само от 12 до 15. В 1020 г. във всички 30 епископства се на-

 

 

4. Оригиналът е у Голубинский, стр. 259—263. Малък откъслек има у Zachariae von Lingenthal, Beiträge zur Geschichte der bulg. Kirches, SPb, 1864, стр. 18. Български превод c коментар от Дринов има в Периодическо списание, VII. Македонски епископства : Охрид (с Преспа), Кастория, Мъглен (с Просек), Битоля (с Прилеп и Велес), Скопие, Сервия, Верея, Струмица, Моравизд (със Злетово), Велбужд (със Стоб на Рила и Разлог с Родопа). На изток : София (с Перник), Ниш (с Топлица и Свърлиг), Бдин (Βυδίνη). В сръбските страни Призрен, Раса (Нови пазар), Липлян, Белград, Браничево, Срем (Θράμος). В Албания : Главиница (с Канина, при днешна Валона), Ореа (древният Орикум?), Черник, Химайра, Дринопол, Бутротон, Янина, Козил. В Тесалия : Стаг и Петра (при Влахоливадо). Едно име е пропуснато от преписвана : Алусиан чичо. — [За списъците на охридските епископства nota bene Gelzer в Byz. Zeitschrift, II, стр. 40 сл. — За град Срем (Θράμος) : „ ης τω Ντραβα (Драва), письмо султана Сулеймана венец, дожу 1529. Acta gr., 33, стр. 362. Nota bene вж. и Gelzer в Byz. Zeitschr., II.]

 

5. Nilos Doxopatrios (1143), изд. Parthey, Synecdemus et notitiae graecae episcopatum, Berolini, 1866, стр. 301.

 

 

236

 

броявали всичко 685 клирици и 655 принадлежащи на църквата колони. [6]

 

Тия права, гарантирани с привилегии и грамоти, били впрочем скоро нарушени, особено след смъртта на император Василий II. Страната била извънредно изтощена от войните и болярството, като се лишило от най-добрите си водачи, не могло да мисли за съпротива. Последен българин на архиепископския престол в Охрид бил Йоан от Дебър; приемниците му били гърци. Стратезите на разни провинции наскоро си присвокли неограничена власт по подобие на наместниците в гръцките страни, а техния пример последвали подведомствените им чиновници. Охридският архиепископ Тесфилакт, грък, наричал императорските нотариуси същински разбойници и едва ли не с още по-голямо право така биха могли да се нарекат чиновниците по финансовата част. [7]

 

Естествено е, че недоволството на българите от византийското управление трябвало да се проявява и те не закъснели да се възползуват от случая, който им се представил за въстание, като се убедили по собствен опит, че инак те не биха имали сили за борба с византийците. През 168-годишното владичество на последните в България жителите на тая страна на драго сърце помагали на сърби, нормани, печенеги и кумани, а също тъй и на въстанали императорски пълководци в тяхната борба с византийците. „Известно ти е, пише Теофилакт на един от своите приятели, какво желаят българите и към какво се стремят : всеки смел човек, кой го се домогва до скиптъра, намира в тяхно лице не паднали духом войници.” [8]

 

Василий II умрял в 1025 г. След смъртта на тоя енергичен господар настъпило безначалие, което траяло повече от половин век и се прекратило едва с възкачването на Комнините на престола. Продължителното царуване на Василиевата братова дъщеря Зоя и на тримата ѝ мъже, после на сестра ѝ Теодора съставлява поразителен контраст с периода на Василий. В тогавашните придворни интриги вземали участие царският син Фружин и царица Мария; за наказание те били затворени в манастир, а Фружин освен това заедно с неколцина боляри бил ослепен.

 

Такова размирно положение на империята било много износно за араби, нормани и печенеги. През първите десет години след смъртта на

 

 

6. [Охридската архиепископия = Justiniana Prima. Този възглед се е развил във византийско време. Вилх. Тирски, стр. 20 в 1168 г. заминал като ерусалимски пратеник при имп. Мануил, когото настигнал при завръщането му от похода срещу сърбите в Битоля (Вилх. Тирски тогава е бил Тирски архидякон) : „Post muitiplices viarum iabores in provincia Pelagonia, in civitate quae vulgo dicitur Butella, occurrimus, iuxta illam antiquam et domini felicissimi et invictissimi et prudentis Augusti patriam, domini Justiniani civitatem, videiicet Justinianam Primam, quae vulgo hodie dicitur Arceda” Wilken, III, 2, стр. 116, n. 87. Срв. Z. v. Lingenthal и Голубински. За броя на епископствата, клириците и пр. — да се попълни.]

 

7. [Походът на имп. Василий II, подготвен в последните му години, в Долна Италия, Ann. Bazrenses apud Pertz, Mon. Germ., SS, V, стp. 53 : 1027 „Ispo chitonite” (κοιτωνίτης) в Италия „cum exercitu magno, id est Russorum, Guandalorum, Turcorum, Bulgarorum, Vlachorum, Macedonum aliorumque, ut caperet Siciliam”, обаче тук Basilius imperator починал.]

 

8. Ep. 10, p. 537, Biblioth. max. patrum, t. XVIII.

 

 

237

 

Василий придунавските страни три пъти пострадали от кървави посещения на варварския скитнически народ печенеги; един път зимно време, когато Дунав бил замръзнал, та те се възползували да минат по ледената му покривка.

 

Славяните също тъй се възползували от това състояние на империята. Движението почнало от Черна гора, дето любовта към свободата никога не е угасвала. [9] Стефан Войслав, от семейството на св. Владимир, господар на Зета и Травуния, женен за Самуилова внучка, свалил византийското иго и в 1040 г. унищожил в черногорските клисури гръцката войска. [10] Българите също тъй се повдигнали на две места. Петър Делян, син на нещастния цар Гавриил, [11] успял да се изтръгне от плен. Когато през лятото на 1040 г. той се появил в Ниш, народът с ентусиазъм го поздравил като цар. Начело на една постоянно увеличаваща се войска той потеглил за Скопие; гърците били навред разбити. В същото време славяните в Драч повдигнали въстание. Изкарани из търпение от алчността на стратега Михаил Дермокет, те въстанали против гърците и провъзгласили за цар храбрия воин Тихомир. Ала на българския престол нямало място за двама царе. Когато войната с византийците била щастливо започната, трябвало да се реши Делян ли или Тихомир ще остане начело на народа. Войските и на двамата царе се срещнали; тогава Делян се обърнал към народа и казал : „Както един храст не може да храни две птици, така и една страна не може да има двама царе”; един от тях трябва да се откаже от царството. Макар че той като Самуилов внук има повече права, но ако народът желае, той е готов да отстъпи. При гръмки викове народът заявил, че иска да има за цар Делян. Нещастният Тихомир, избран за цар съвсем неочаквано, бил убит с камъни. И тъй Делян станал еднодържавен господар.

 

Първият поход на Делян бил насочен срещу Солун, гдето тогава се намирал Михаил IV Пафлагонец. Императорът избягал, а неговият царедворец Мануил Ивац, вероятно син на връхотския болярин, преминал с всички императорски съкровища към въстаналите. Българите нахлули в Епир и Елада. Войводата Кавкан превзел Драч. Антим разбил гръцкия пълководец Алакасей под стените на старата Тива в Беотия около същото време, когато навярно поради тежки налози в Атина и в Пирея се разбунтували тамошните гръцки граждани, които впрочем били усмирени от нормански наемници под началството на норвежкия принц Харалд. [12] В Епир събирачът на данъците Йоан Куцомит, който силно притеснявал

 

 

9. Rački, Rad, 25, стр. 223.

 

10. Cedrenus, II, стр. 527 и Презвитер Диоклейски.

 

11. Кедрин разказва, че Делян измамнически се показвал за син на Гаврил, а в същност бил син на един военнопленник българин от Цариград; обаче Рачки забелязва, че за двадесет години българите не могат да забравят дотолкова Шишмановци, щото тъй скоро да бъдат измамени. Името сравни със старосръбското Деян, новобълг. Дельо.

 

12. Към това време се отнася един надпис с руни на пирейския лъв, който сега стои пред арсенала във Венеция. Hopf, Gesch. Griechenlands im Mittelalter (Ersch — Gruber, 85), стр. 147. Харалд след това царувал в Норвегия от 1047 до 1066 г. (Харалд III Хардраде). — [Че тълкуването за пирейския лъв е фантазия : Gregorovius, Athen, I, стр. 170.]

 

 

238

 

народа, бил съсечен от славяни, след което цялата страна без гръцкия град Навпакт се присъединила към българите.

 

Тогава през септември в лагера на Делян при Острово се появил Алусиан, [13] по-малкият брат на цар Владислав. След падането на България той бил изпратен за стратег в Теодосиопол [Ерзерум], Армения. Когато обаче братът на императора, алчният Йоан, не само се мъчел да му грабне парите, ами му откраднал и жената, една прекрасна арменка, Алусиан избягал преоблечен в дрехи на арменски слуга през всички провинции към своите разбунтувани съплеменници. Делян радостно поздравил своя чичо, взел го за съуправител и веднага го изпратил с 40-хилядна войска срещу Солун. В продължение на шест дни българите обсаждали града. Жителите изгубили вече всяка надежда; тогава комендантът се обърнал към последното средство — към чудотворната икона на св. Димитрий, която и тогава оказала своето действие. Въодушевените солунци нападнали внезапно на обсадителите и унищожили 15 000 българи, а останалите се разбягали.

 

Това нещастие разделило водачите. Алусиан оправдал произхода си от изменническия род на Аарон. Той поканил Делян при себе си и като го напил, ослепил го с помощта на неколцина съучастници. Когато това станало известно на народа, Алусиан вече бил на път за Мосинопол при императора, който бляскаво го наградил за това злодейство. Без водач България загивала. Слепият Делян паднал в плен; същата участ сполетяла Мануил Ивац, който се опитал да брани България чрез засеки при Прилеп. След няколко сблъсквания в Албания и при София цялото въстание след една година свършило. Пленените водачи украсявали триумфалното шествие на императора (1041 г.). [14]

 

След покоряването на България изпратена била войска от 60 000 души против Стефан Войслав. Ала когато гърците непредпазливо влезли в клисурата при северната част на Шкодренското езеро, изведнъж посред нощ скалите затреперали от тръбни звукове, планините се покрили с войници, облак камъни и метателни копия полетели от висините и гордата войска била унищожена.

 

Че в България въпреки тия нещастия кипежът продължавал, вижда се от въстанието на храбрия пълководец Георги Маниак, [15] малоазиатец, който в 1043 г. се провъзгласил в Италия за император и като разчитал на помощта от страна на сърби и българи, отплувал за Драч, ала в по-нататъшния си път, в една битка при Остров, бил убит. [16]

 

 

13. [Алусиан лъкострелец при макед. Берое. Кантакузин, II, стр. 377. Византийският велможа Томас Дукас Алусианос в Цариград в 1388 г., Норf, II, стр. 288. Томас Алусианос, един от гръцките примати в Солун, получил от венецианците след 1423 г. пенсия, пак там, стр. 88 В.]

 

14. Hopf, стр. 139; Rački, XXV, стр. 225—232.

 

15. [За името Маниак Tomaschek (крит.).]

 

16. [В 1043 г. е бил последният руски поход във Византия. Иловайский, I, стр. 99. Несъгласията с руските търговци в Цариград. Флотата с Ярославовия син Владимир Новгородски и войводата Вишата. Според руския летописец искали да спрат на Дунава, може би да разбунтуват българите, ала след това потеглили право за Босфора. Поражение при Босфора. 6000 души пеша край морето се върнали назад. Водил ги Вишата. Ала загинали. Срв. Псел, Кедрин, Зонара. Много вариации (Скилица и Кедрин)].

 

 

239

 

Страшен бич постигнал тогава придунавските земи. В продължение на шест години те били театър на най-жестока борба с печенегите (1048—1054 г.). [Печенегите са турско племе, живели най-напред между Урал и Волга. Оттук ги изпъдили хазарите с помощта на узите. Печенегите потеглили на запад. Нахлули в Маджарско (към края на IX в.), в азовските и днепровските степи и се заселили в степите от Дунав до Дон. Били 8 орди под началството на отделни началници. Имало ги и на Крим. Византийците със злато ги привличали против маджари, българи, руси, хазари, където и да било. Грабежи около днепровските прагове. В 1036 г. били разбити под Киев : оттогава вече не нападали Русия, защото Владимир и Ярослав ги съвършено разслабили. Дошъл след това натискът на узите от заддонските степи; тези две номадски племена са били разделени едни от други със степи 5 дни на ширина (К. Порфирогенет). Наемни узо-печенежки войски в Русия. Узите се наричали по руски „торки”; торците като наемни войници срещаме вече във времето на Владимир. Домашните разпри между печенегите : Турах, Хан и Кеген, който от обикновен човек се издигнал между старейшините, отличил се в сраженията с узите. Избягването на Кеген с една част печенеги във Византия. След неговото оттегляне узите взели връх. Заселване на печенеги в България.] Ханът Тирах, раздразнен от приятелския прием, оказан от гърците на въстаналия против него водач Кеген, [17] нахлул в България с 80-хилядна войска. Макар че той бил разбит от Константин Арианит и Василий Монах, обаче обноската с победените било извор на големи злочестини. Въпреки това, че Кеген съветвал да се избиват всички пленници, византийците ги заселили в пустинните местности при Ниш, София и Овче поле. За славянските селяни те били тъкмо толкова приятни гости, колкото в наше време черкезите в същите места.

 

Наскоро заселените въстанали при София, разположили се на лагер при Осъм и повикали на помощ своите съплеменници; дори сам Кеген се присъединил към тях. По двете страни на Балканите, чак до Одрин, варварите върлували с нечувана диващина. Три византийски войски били унищожени от тях. На 8 юни 1050 г. те разбили императорския пълково-дец Константин Арианит под стените на Одрин, северозападно от града, на полето, дето станала нещастната битка (378 г.) на император Валент с готите; сам Арианит паднал в боя. [18] Едва в 1051 г. сполучили да ги изгонят от Тракия и Македония. Когато след това византийците предприели експедиция към главния лагер на печенегите при Преслав, Тирах сам предложил примирие, което и било прието. [19]

 

Наскоро печенегите били надминати от куманите, които на своя

 

 

17. [Κεγένης Skylitzes in codice Vind. Ταγένης, cod. Vat. Τεγένης, De Boor, Byz. Zeitschr., 14, стр. 420—421 (cf. tegin, nomen loci Tegin). Кеген. Името според Kuun, XXXVI, се среща в имена на многобройни ногайски села. Може би, казва, от чагатайското кенгеш consilium c метатеза.]

 

18. [За арианите вж. Heerstrasse.]

 

19. Hopf. стр. 140; Rački, стр. 238.

 

 

240

 

език се наричали узи (огузи), а по руски половци. [20] Те били див скитнически народ, който живеел в колиби или палатки от зверски кожи и се хранел с мляко, сирене, месо, особено конско. Лятно време те рядко излизали от жилищата си поради огромното количество мухи и комари. Главите им били гладко остригани. Овчи кожи съставлявали тяхното облекло; стрелник, лък и стрели — тяхното въоръжение. Всеки от тях имал от 10 до 12 коня, които вземал със себе си на поход, за да ги менява, когато поиска. През време на своите разбойнически нападения те яздели денем и нощем, така че през едно денонощие правели шест и повече обикновени дневни преходи; за преминаване през реки употребявали мехове; седнали на тях, те се държали за опашката на конете, натоварени с техните вещи. Докато били далеч от целта на своя поход, не вземали нищо, ала когато я достигали, нямало пощада; отвличали и хора, и животни. От смърт не се бояли. При сблъскванията с гръмки викове те пускали върху неприятеля облак от стрели, после бърже отстъпвали, за да нападнат отново. Бележит бил техният обичай да погребват умрелите. Когато в Цариград в 1214 г. умрял куманският княз Йона, съюзник на латинците, като езич-

 

 

20. За бита на куманите сравни мемоарите на французина Robert de Clary, Nicetas Choniates, ed. Bonn., стр. 124, и писмото на същия у Sathas, Biblioth. graeca, I, стр. 79. Срв. Blau, Über Volksthum und Sprache der Kumanen. (Zeitschr. der Morgenl. Gesellschaft, Leipzig, 1875, III, IV). Според тоя автор куманите принадлежали към узбекското племе тюрки и били следователно в най-близко родство с днешните хивинци. — [Печенегите и куманите ὁμόγλωττοι, Anna Komnena, I, стр. 8. За печенегите и куманите вж. Вамбери, За произхода на маджарите, и Türkenvolk, стр. 76, 85 сл. Иловайский, I, стр. 114, различава узи и кумани. Узи = торци, кумани = половци. В 1055 г. Всеволод Переяславски воювал с торците и същата година сключил мир с половците и с техния хан Болуш. В 1061 г. съюзените руски князе нападнали торците и ги надвили. Тогава те нахлули във Византия. Една част останали в Русия —около Торческ, военна граница от заселени номади : черни клобуци, берендеи, торци. Някои смятат торците за остатъци от унгарците (Τοῦρκοι), ала у русите те всякога се наричали угри. Nota bene : в 1096 г. първ. летопис говори за 4 измаилски племена : торкмени, печенеги, торци, кумани или половци. Ала инак, казва, летописецът смесва торците с половците (Иловайский, I, стр. 308). Blau, Über die griech.-türk. Mischbevölkerung um Mariupol., Zeitschr. d. Morgenl. Gesellsch., 28, стр. 576—583, за езика на татите и базаряните, според Григорович. Блау мисли, че базаряните са от кумански произход (Григорович — от алански), понеже се срещат в същата област, гдето някога са били куманите; baxargan mercator, cod. Cum. Блау привежда и тур. думи у татите, говорящи гръцки : чиче flos, чкур fossa (кум. чокрак fens), каранлук obscuritas. И Plan Carpinus говори, че бисените говорели кумански. Голубовский (стипенд.), Печенеги, Торки и Половцы до нашествия Татар, Киевские унив. известия, 1883, през цялата годишнина. У него узите = торците се различават от печенегите; печенегите, узите, половците, селдж., осм. според стр. 151 са всички турци, клонове на едно племе, всички произлезли от гузите, скитащи в IX и X в. в аралско-каспийските степи. Според Vambéry, Türkenvolk, стр. 560, карачаите при изворите на Кубан, хубави хора, земеделци, говорели език най-близък на Cod. Cum. За най-старата история на куманите Kuun, I, стр. 74. Пандеховото пророчество, Споменик, 5, стр. 15 : Коумане нигдеже не боудоуть и погибноуть. За печенегите нишо. За русите : „Роуси вльчьки повиютъ и разидоуть се, лютоу казнь примоуть. истають аки воскь ѿ лица ѡгноу.” „Оугре маловрѣменни боудоуть.” Веселовский, Разыск. в области русс. дух. стиха, VI, стр. 7, фрагм. от синод. ръкопис : аще бы възъбранили поганїи Печенегове, то вамъ било ѡставити все имѣніе и їти было въ цьрковь.]

 

 

241

 

ник бил погребан извън града под високо насипан гроб; куманите принесли в жертва на гроба му 8 оръженосци и 26 коня. [21]

 

За техния език знаем, че той приличал повече на турския, отколкото на маджарския; и до днес е запазен лексикон, съставен от един византиец през ХIII в. в Черноморието. [22]

 

 

21. Albericus, ed. Leibnitz, Hannover, 1698, стр. 579; [и в Mon. Germ., Pertz] срв. Herodotus, IV, стр. 71; също тъй описание на куманско погребение има у минорита Рубруквис, който в 1253 г. отивал при татарите. [Кумани : Сума, Историческое рассуждение об Узах или Половцах, от дан. перевел Сабинин в Чтения, г. III, № 8. Куник, О торкских Печенегах и Половцах по мадьярским источникам, Учен. Зап. Акад. по 1 и 3 отд., III, 1855. Blau, Über Volksthum und Sprache der Kumanen, Zeitschrift der deutschen morgenl. Gesellsch, Leipzig, 1875, III и IV : въз основа на кум. речник причислява ги към узбешкия клон на тур. племе, към което принадлежат днешните хивани. Срв. Kuun, стр. XVII. Уваров, Сведения о каменных бабах, Труды первого арх. съезда. От 862 г. започват нахлуванията на половците в Русия (Иловайский, I, стр. 115).]

 

22. „Alphabetum comanicum”; срв. Rösler, Rom. stud., стр. 338; у същия има начало от „Отче наш” на кумански език в Унгария. [W. Radloff, Zur Sprache der Kumanen, Internationale Zeitschrift für allgemeine Sprachwissenschaft, I, II, 1885. Codex cumanicus bibliothecae ad templum Divi Marci Venetiarum. Primum ex intergo edidit, prolegomenis, notis et compluribus glossariis instruxit comes Géza Kuun, Budapest, editio scient. acad. Hung., 1880, 134 + 395 стр. (Ръкописът е принадлежал някога на Петрарка). Срв. Rösler за същия ръкопис. W. Radloff, Das türkische Sprachmaterial des Codex Cumanicus, Manuscript der Bibliothek der Marcus-Kirche in Venedig. Nach der Ausg. des Grafen Kuun (Budapest, 1880). SPb, 1887 (Leipzig, Voss. Sort.), 132 стр. Ръкописът е перс.-кум. и лат. речник („Persicum et cumanicum alphabetum”) от 1303 г. Из книгите, които в 1362 г. Венецианската република подарила на Петрарка. Habet fol. 82, chartaceus. Лайбниц залудо е търсил този ръкопис. По времето на Мария Терезия в 1744 г. дошли във Виена пратеници на кумани и язиги, от едного от които, а именно от Стефан Bappó, Адам Колар чул кумански „Отче наш”, съобщил това и на Thunmann, който в актовете на Яблоновското дружество от 1744 г. смята този Bappó за последния човек, който е знаел кумански. Ръкописа наново видял пръв унгарецът Корнидес, писал за това в 1773 г. на Ргау (той е бил във Венеция три години преди това, следователно видял е ръкописа в 1770 г.). Във времето на Наполеон ръкописът е бил в Париж. Издава го по нескопосно копие в 1828 г. в Mém. rel. à l’Asie etc, t. IV, Klaproth (1783, поч. в 1835), който никогаж не е виждал оригинала. По това издание Hammer, d'Avezac, Fr. Neumann са съдили за турския произход на куманите, също така и Castrén, Rösler, Мах Müller, А. F. Pott; унгарците пък са мислили, че куманският език е само диалект на унгарския, Ргау, Jerney, Fejér. Hunfalvy споделя мнението на чужденците. Клапрот издаде само речника, за текстовете не е знаел. Освен това според Kuun остатъците в диалекта на базаряните, в някои думи на татския (Θατεῖς) диалект, в турско-боснашки думи били от печенежки (стр.ХХVII), в диалекта на ногайците и в другите кипчашки диалекти —кумански. — Куманският език е в тясна зависимост с казанския диалект. Kuun, стр. XXXVII. Има някои елементи монголски, арабски, християнски (altar, klise, baptisma), samala pix е руска, peč furnus; и персийски елементи. Ръкописът е писан от генуезец. Съдържа немски глоси от рейнски тип, от мисионери. Гатанки, евангелски откъслеци, химни, проповеди, молитви. Presbiter bapas (папаз), стр. 77. Славянска е също yxba camera, стр. 119. — Езиците кумански и унгарски били различни, доказателства у Kuun, стр. XLI. Влиянието на кумански върху унгарския език — турски чужди думи. Joh. Nanás (поч. в 1760), possessor in urbe Fúlöpszállás, наредил в училището строго да се учи куманския „Отче наш”, многобройни копия : Bezen attamaz kenze kikte и пр. Вамбери прекалено го потурчил в транскрипцията. Транскрипцията на Kuun, стр. XLIX : Bezem atamïz kim sen küktä и пр. В Cod. cum. Atamis kim köctä sen и пр. Kuun на стр. L привежда други записи на унгарските кумани, поздрави, молитви. Пак там, стр. LIII, за имената Kuthen, Turtul и др., лица и места, всички от турски характер, из разни грамоти. Стр. LXV още в XIV в. мохамеданството е съществувало у куманите в

 

 

242

 

Печенегите били изтикани от куманите от приднестровските страни към Влашко. В 1065 г. тия последните, на брой 60 000 души, преминали за първи път Дунава и се пръснали по България до Елада. Повечето от тях загинали от зараза и в борба с българи и печенеги; останалите били заселени в Македония.

 

В същото време на империята почнали да нападат и маджари. Като завладели Срем, през 1072—1073 г. те разграбили страната до Ниш, разтворили в тамошната катедрала гробницата на св. Прокопий, откраднали оттам ръката му, която пренесли в Димитровица (днес Митровица в Срем), отгдето тя била пренесена назад едва от император Мануил Комнин. [23]

 

След тия нашествия на печенеги, кумани и маджари българите, подкрепяни от независимите сърби, повдигнали ново въстание.

 

Тогава в Сърбия князувал синът на Стефан Войслав Михаил (1050—1084 г.), когото папата признал за крал. Български боляри начело с Георги Войтех (Βοίταχος) го помолили (1073 г.) да се съгласи да провъзгла-

 

 

Унгария. Kazvini разказва, че куманите = Ghuzi в негово време били християни. Balbin, Epit. hist. rer. Boh.,1677, стр.267, разправя за кумански надгробни надписи non procul Evanczicio et Oslovanensi coenobio (нахлуванията през 1253 г.), Kuun, стр. LXVI, не вярва на това. Последният, който е знаел кумански, е бил Stephanus Varró, поч. в 1771 г. — Jazyges са били кумански лъконосци, jaï (вече у Rösler, R. Stud.) sagitta в тур. диалекти, jaïči sagittarius (унг. ij, ijász). Унгарските писатели са писали Jassones. Palócz = Kún, доказал Hunfalvy (Kuun, стр. LXXXIV). Според План Карпин куманите се простирали до р. Яик, според Идриси Ялта е била в областта на куманите. Cumania nigra у Thurócz е Молдавия. Cumania при Азовско море в итал. карти от 1318 г. и сл. Fra Pascal de Victoria в 1337 г. се учил 1 година кумански в гр. Сарай на р. Волга — Rösler, Die Aralseefrage, стр. 70, Kuun, стр. LXXXVI. Пак там куманите в Молдавско в 1410 г. според Rösler са били езичници или мохамедани. — „Cumani faciunt magnum tumulum, et erigunt ei statuam versa facie ad orientem, tenentem ciphum ad umbilicum (каменные бабы), fabricant etiam devitibus piramides, id est domunculas acutas, et alicubi vidi magnas turres de tegulis coctis, alicubi lapideas domus, quamvis lapides non inveniantur ibi. Vidi quamdam noviter defunctum, cui suspenderunt pelles XVI equorum, ad quodlibet latus mundi quatuor, inter perticas altas; et apposuerunt cosmos (коумысь) ut biberet, et carnes ut comederet, et tamen dicebant de illo, quod fuerit baptizatus.” Монахът от Ордена на миноритите Rubruquis, изпратен в 1253 г. от Лудвик IX при татарския хан (Южна Русия). Рубруквисовото място за „куманите” срв. Kuun, стр. XXXVIII. Срв. Херодот, 4, 8—10, че скитите носели в пояса си ϕιάλας. В Cod. cum. kurgan en gihoft grap. Рубруквис идентифицира Cumanos и Capchac, кипчаците (срв. Голубовский, стр. 128), клон от узбек. турци с монголска примес (според Вамбери). Според Blau езикът на куманския речник е много близък на узбекските езици. — За куманите товори и Nicetas Choniates, ed. Bonn., стр.124. Освен лъкове имали и

През реките минавали седнали на мехове и държейки се за опашките на своите коне, върху които били натоварени всичките им неща; така преплуват през τὸ τοῦ Ἴστρου πέλαγος. — Княз Обелински намерил в августовската книга на Чети Минея на Макарий кратък речник на езика на половците. Погодин го препечатал в Москвитянин, 1850, бр. II : тягри бог, кок небо, кар сняг, етмяк хляб. Цитира Голубовский, стр. 153. Не би било мъчно да се състави списък на печенежките и куманските думи из византийските, руските и унгарските извори.]

 

23. Кинам, стр. 227. Срв. Heerstrasse, стр. 88.

 

 

243

 

сят за цар сина му Константин Бодин [24] и под негово началство да освободят отечеството си от гръцката тирания. Михаил се съгласил и Бодин с 300 души сърби заминал за Призрен, [25] гдето болярският събор го провъзгласил за цар, при което той приел името Петър. Гръцкият пълководец Дамян Даласин, който излязъл от Скопие против него, бил разбит и взет в плен. След тая победа въстаналите поради крайна самонадеяност извършили голяма грешка, като разделили силите си : Бодин се насочил към Ниш, а сръбският войвода Петрил към Костур. Като разбили напълно войската на Петрил пред Костур, византийците се обърнали към Скопие. Бодин потеглил от Ниш, който превзел, по снежни полета (вече настъпил декември) срещу тях. Ала по пътя срещнал гърците при кулата Паун на Косово поле, претърпял поражение [26] и дори сам паднал в плен и бил изпратен в Антиохия, Сирия. Но той сполучил с помощта на венецианците да избяга и да се върне по море в Шкодра при баща си. Войтех, подложен на мъки, умрял под бичовете на византийските палачи. Въстанието било потушено. През тая война царският дворец на острова в Преспанското езеро бил изгорен от наемниците франки; тия авантюристи изгорили също и основаната на острова от Самуил черква „Св. Ахил”. [27]

 

Работите във Византия се подобрили, когато престола завзели Комнините, макар че при тримата най-славни императори от тая династия, при Алексий I (1081—1118 г.), Йоан I (1118—1143 г.) и Мануил (1143— 1180 г.), в българските страни не станало по-добре, отколкото преди.

 

Нападенията на печенеги и кумани [28] нямали край. Много им помагало в това недоволството на българския народ, което произлизало, едно, от омраза към гърците, друго, от гонението на богомили и павликяни. В 1078 г., когато варварите ограбвали страната чак до Одрин и вътрешни крамоли разкъсвали Византийската империя, гръцкият павликянин Лека от Пловдив разбунтувал народа около София, а славянинът-богомил Добромир повдигнал въстание в Месемврия. [29] Наистина 80-хилядната, но зле въоръжена и неподготвена войска на въстаниците била разбита от един не толкова многоброен, но опитен отряд византийци; ала осем години по-късно българските водачи от Дръстър и околностите (един от тях се наричал Сеслав) се съединили с куманите (1086 г.). В същото време се повдигнали и богомилите, които под началството на един

 

 

24. Βοδίνος. Рачки (Rad, 27, стр. 124) пише Будин; срв. обаче Бодин в една грамота у Miklosich, Mon. serb., стр. 60.

 

25. Πρισδιάνα на Скилица (стр. 715) не е Прищина (Πρίστινος у Кантакузин), а е Призрен под Шар, укрепен град с епископство. Той бил дълго време пограничен град— изпърво у българите, след това от 1018 г. у византийците, срещу сърбите. Дори когато цар Стефан Урош III (Милутин) стъпил на престола, той принадлежал на византийците (Данило, изд. на Даничич, стр. 111).

 

26. Според Йоан Куропалат ἔν τινι τόπῳ λεγομένῳ Ταθνίῳ, старосръбската кула Паун (ταώ, по сръбски паун) лежи при Грачаница на Косово поле, част от което и сега се нарича Пауново поле.

 

27. Рачки, в Rad, 27, стр. 124—127.

 

28. [Куманите най-напред се явяват в 1078 г., в 1064 г. узи. Аталиат.

 

29. Skylitzes, стр. 741; Mich. Attaliota, стр. 302.

 

 

244

 

павликянин от Пловдив, бивш придворен, заели планинската кула Белятово (в Средна гора или в Балкана северно от Пловдив) и оттам грабели и палели по цяла Тракия. [30] Техният предводител дори се оженил за дъщерята на един кумански княз. С помощта на въстаниците куманите заели Дръстър и дунавската област, която вече от няколко години само номинално принадлежала на Византия. През 1087 г. Челгу хан нахълтал с 80 000 печенеги и кумани в Тракия, но бил убит в едно несполучливо сблъскване. Император Алексий, който потеглил към Дунав в 1088 г., в един страшен бой едва се спасил. [31] Само когато сполучил да скара печенеги и кумани помежду им, той успял да премахне злочестината. Най-сетне в 1091 г., когато съсипали печенегите при Левунион при устието на Марица, византийците успели да турят край на жестоките опустошения на балканските страни. Една част от варварите била заселена в Мъглен, [32] а останалите били изклани. В 1122 г. печенегите [33] за сетен път преминали Дунав и били напълно унищожени при Верея в Тракия. Към края на тоя век те изчезват съвсем; тяхното място заемат куманите. Тогава избухнали безредици и в Охрид. Въстаниците се укрепили в планините западно от Охридското езеро, ала били покорени от пълководеца Михаил Таронит. [34]

 

В 1094 г. куманите, подбуждани от антиимператора псевдо-Диоген, отново преминали Дунав. Когато с помощта на самите планинци те преминали Балкана, гражданите от Ямбол и от другите околни места решили да признаят псевдо-Диоген. Одрин трябвало да се брани против куманите в продължение на 48 дни. Настъплението им се прекратило с битката при Таврокомон. [35]

 

 

30. Че Βελιατόβα лежал северно от Пловдив, отвъд Марица, личи от похода на Татикий; Anna Comnena, ed. Bonn., I, стр. 326.

 

31. [За берланиците, Голубовский, стр. 705. — Βιτζίνη у Ана Комнина = руския Дичин и т. н., обширно за него Голубовский, стр. 705, обаче вярно обяснение и Томашек за пътуванията на Идриси (= Мачин).]

 

32. [Мъгленските печенеги. Zonaras et Dindorf, I, 18, сар. 23 (Teubner, IV, стр. 242):

Cf. Jagič, Archiv f. slav. Philol., XV, стр. 91 сл.]

 

33. [През 1122 г. печенегите за последен път преминали Дунава— Σκύϑαι едва ли са печенеги.]

 

34. Theophylactus, Epist. 65, стр. 559. Срв. Рачки, Борба южных славян, стр. 310.

 

35. Rački в Rad, 30, стр. 77 и 31, стр. 196—217. [Псевдо-Диоген. Един Псевдо-диоген на запад във Франция с Боемунд пред последната негова война с византийците у Wilken, II, стр. 327 : Сватбата на славния Боемунд с Констанция, дъщеря на крал Филип, събора в Poitou, речите на Боемунд и на Вилхелм Аквитански против Алексий. „Was Boemund und Wilhelm von der Ungerecthigkeit und Verruchtheit des Keisers Alexius klagten, ward durch das Zeugniss der den Fursten Boemund begleitenden ausgewenderten griechischen Herren bestätigt, als des Sohns von Keisers Romanus Diogenes und vieler anderer, welche von Alexius ihrer Güter und Familierechte beraubt” etc. Цитира Suger (Labbei Nova Bibl. Mss, t. II ad 1106), който присъствувал там, Ordericus u Rad. Cadovius. Fischer за Лъв, Диогенов син. Sybels Hist. Zeitschr., 55, стр. 557 сл. обширно. Срв. Васильевский за Псевдо-Диоген. С. Neumann, Griech. Geschichtschreiber u. Geschichtsquellen im 12. Jahrh., Studien zu Anna Comnena, Th. Prodromus, J. Cinnamus,

 

 

245

 

Много по-опасни от заддунавските скитници били норманите. Роберт Гюискар в 1081 г. излязъл на албанския бряг, разбил император Алексей при р. Арзен и превзел Драч. Син му Боемунд, който заел целия Епир, бил повикан от българските жители на Охрид. Градът бил зает от него, ала в крепостта се задържал византийският гарнизон. Вместо да губи време при обсадата на тая крепост, Боемунд се заел да покори Македония. Петър „d'Aulps” заел областта Полог при извора на Вардар, граф Понтуазки (Pontoise) превзел Скопие, а Боемунд сам потеглил към Солун и дошъл до Бяла църква (Ἄσπρα ἐκκληςία, днес Акча клисе), недалеч то развалините на старата Пела, в крайбрежието при устията на Вардар. Мъгленската крепост, която от войните на Василий II се намирала в развалини, била възстановена и снабдена с нормански гарнизон. Цялата страна до Вардар била заета с помощта на недоволните българи : (те са държали само крепостите в Охрид, Острово и др. И Костур бил обсаден]. Но на тия успехи турили край користолюбието на много нормандски водачи, подкупени с гръцко злато, сметкарските слабости на за-

 

 

Leipzig, 1887, Duncker, IV, стр. 105. — За боя при Анхиало в 1095 г. с половците и Псевдо-Диоген-Девгеневич, Васильевский (житие на Мелетий Миуполски, поч. в 1105, от Николай Метонски) в ЖМНПр, 1886 ноябрь, стр. 65 сл. Мелетий с молитви в Китайрон в 1095 г. накарал Алексий да не прави преждевременно нападение срещу куманите отАнхиало „тогда как врагам суждено было потерпеть неудаче и раесеяться вследствие собственного внутреннего раздора”. Срв. Ана Комнина. Върху това говори най-старият руски летопис, русите се интересували от водача на половците, „мнимого и самозванного сына бывшого императора Диогена, названного в летописи Девгеневичем”. — Иловайский, I, стр. 146 : Втората дъщеря на Мономах Мария била омъжена за царевича Леон, син на Роман Диоген. Леон в 1116 г. се появил на Дунава с войска, без съмнение руси и половци, и завладял няколко дунавски града. Алексий Комнин изпратил при него в Доростол двама сарацини, които му предложили своите услуги, и като улучили сгоден час, го убили. Мономах, за да му отмъсти, изпратил на Дунава войски под предводителството на Йоан Войтитич (срв. бълг. Войтех), който настанил в дунавските градове руски поселенци. Ала Доростол скоро бил завзет от гърците. Мономах пък изпратил под Доростол сина си Вячеслав с войводата Тома, син на известния болярин Ратибор, обаче не могли да превземат Доростол. След това и останалите дунавски градове минали в ръцете на гърците, може би поради сключен мирен договор. Мономаховият внук Васил Леонович останал в Русия и загинал в един бой на Мономаховичи с Олговичи. Пак там, стр. 310. За това предприятие на Леон Диогенович съобщават всички летописи. За него разправят и разни разкази. Ала византийските извори съвсем нищо не споменават за Лев Диогенович, нито пък за война на Мономах с гърците. Диогеновият син Константин паднал в един бой с турците при Антиохия. Един самозванец, който се представял вместо него, се явил по-късно, бил изпратен в Крим, избягал при половците, заедно с тях нахлул в Тракия, обаче бил пленен и ослепен. За този Девгенич споменават руските летописи ad 1095 (ed. Mikl., стр. 141). Срв. за това Васильевский, Византия и Печенеги; ЖМНПр, 1872 декабрь. Някой мислят, че в 1095 г. са взели участие и русите. — Вторият Диогенов син Лев според Ана Комнина бил убит в един бой с печенегите в 1088 г. Бил ли е самозванецът Владимиров зет? Комбинацията на Василевски за Лъв от първия брак (Русско-визант. отрывки, ЖМНПр, 1875 декабрь) — Васил Леонович под в 1196 г. (Ипат. летопись) : Василько Маричичь nota bene по майка. Nota bene Аталиат (Иловайски е използувал само Ана и Вриений). В 1097 г. Василко Ростиславич бидейки ослепен, казал на пратеника Василов в тъмницата, че „хотѣлъ прѣти Болгары дунайскы и посадити у себе”. Ed. Miklosich, стр. 169. Иловайский, L стр. 191.— В 1094 г. Святополк II сключил мир с половците, същевременно се и оженил за дъщерята на Тугор-хан.]

 

 

246

 

воевателите и поражението на самия Боемунд в Темпийския пролом. След смъртта на Роберт (1085 г.) на остров Кефалония всички завоевания били отново изгубени. [36]

 

Няколко години по-късно балканските страни били обезпокоени от минаването на кръстоносци. През пролетта на 1096 г. първите тълпи под предводителството на рицаря Валтер Голтака (Gautier sans Avoir) се явили в Белград; оттам искали да тръгнат по главния път за Цариград. Още в околностите на града те почнали да завличат стада от жителите, тласкани повече от глад, отколкото от алчност. Селяните, които се събрали с оръжие в ръка, натикали един отряд от 140 души латинци, чиито предприятия изобщо се смятали за грабителски поход от голям размер, в една усамотено стояща черква, която предали на огън. По-нататъшното преминаване вече не било тревожено. Отвъд Браничево тоя път се отклонява от брега на Дунав и минава през знаменитата „silva Bulgaria”, еднообразна гъста гора, само тук-там прекъсвана от ливади и живописни долини. Византийците нарочно оставили тая усамотена местност, като забранили строго на поданиците си да секат гори надлъж покрай пътя, понеже срещу неприятелските нашествия по-малко могли да разчитат на своите войски, отколкото на мъчнотиите, свързани с тоя път, с тия неизмерими първобитни гори и непроницаеми храсталаци. [37]

 

Наскоро след рицаря Валтер се явил монахът Петър Амиенски начело на 40 000 кръстоносци. Тяхната необузданост била причина за една голяма катастрофа, която се случила в Ниш. Като вървял край града, Петър преминал през моста на Нишава и спрял на лагер край левия ѝ бряг на голямата зелена ливада, гдето сега е разположен градът Ниш. Стратегът Никита се условил с него, че на хората му ще позволи да си набавят храна от града, който тогава с древноримски стени и кули още стоял на десния бряг на мястото на днешната крепост; но затова кръстоносците трябвало да представят двама рицари като заложници. Пазарували и купували през целия ден, дори добродушните нишчани подарили много неща на латинците, без да им искат пари. Вечерта заложниците се върнали и нощта преминала спокойно. Когато на следната сутрин разтуряли лагера, около 100 души немци, раздразнени предишния ден от свадата си с един българин, изтичали към реката и подпалили седем мелници. Тогава в града всички се вдигнали, викали, че латинците не са християни, а разбойници, които за доброто плащат със зло. По заповед на Никита гражданите грабнали оръжие; кумански, печенежки и маджарски конни стрелци, които се намирали в града, се спуснали подир кръстоносците и изпотрепали мнозина от тях в ариаргарда. Петър бил вече далеч напред, когато един пристигнал бързо рицар му съобщил за станалото нещастие. Той се върнал, но вече не можал да задържи кръстоносците. Искал да

 

 

36. [Стратег Никита, Лъв Никерит около 1092 г. бил управител на България, около 1108 г. на поход срещу Боемунд, между това (около 1096—1108) управител на Пелопонес в житието на св. Мелетий от Николай Метонски. Васильевский, ЖМНПр, 1886 ноябрь, стр. 82. Срв. Byz. Zeitschrift, II, стр. 311.]

 

37. Wilhelmus Tyrensis, lib, II, cap. IV (ed. Bongars, I, стр. 653).

 

 

247

 

влезе в преговори, обаче около 1000 души се отделили от войската и препуснали от споменатата ливада през моста към градските врата. Гражданите и войниците им излезли насреща и страшна борба се завързала около моста. Много латинци били натикани в реката, дето се издавили; други били хвърлени от моста; мнозина загинали под мечовете, копията и стрелите на българите. Боят свършил с пълно поражение на кръстоносната войска, която се разпръснала по гори и планини. Почти случайно само началниците се събрали отново на връх планината. Чрез сигнали от рог събирали малко по малко разпръснатите; ала 10 000 души и 2000 кола с конете били изгубени, в това число и каруцата с парите, тъй усърдно събирани от Петър на Запад. Когато след това Готфрид Булонски пристигнал с главната войска, в тия места навред срещал жени, деца и старци от ония кръстоносци, които заедно с вещите си били заловени от нишчаните. [38] Между това нормански кръстоносци, на брой 10 000 души под

 

 

38. Albertus Aquensis, cap. 9—18; Wilh. Tyr., I, стр. 19—22. — [Albertus Aquensis за минаването на кръстоносците на монаха Петър, вж. теорията на Sybel за този писател, като без стойност. Противно на това изследването на Kugler, Albert von Aachen, 1885. Cf. Fritz Kühn, Zur Kritik Alberts von Aachen, N. Arch. d. Geschichsch. für ält. deutsche Geschichtskunde, XII, 1887, стр. 545—558. — „Ingentia et spatiosissima nemora Bulgarorum”, другаде : „silvas immensas et inauditas regni Bulgarorum”. Alb. Aquensis. Archives de l’Or. lat., I, стр. 397. Лонгобарди в 1100 г. през Каринтия, а Ungros „in Bulgariae civitatibus” hiemarent, Ekkeh. Pertz, Mon. Germ., SS, VI, стр. 220. Hierosolymita, ed. Hagenmeyer, стр. 224. Gesta Franc. у Бонгарс, за Боемундовия поход в 1096—1097 г. : през морето от Апулия „applicuerunt Bulgariae partibus”, abundantia frumenti, vini etc. Събрали се всички в „vallis de Andrinopoli”. Походът е в ред. Nativitas Dei няколко дни в Castoria, страхът на гърците, не давали mercatum, взехме boves, asinos, equos. Оттук потеглили за Pelagonia, гдето нападнали „quoddam heretocorum castrum и го изгорили заедно с жителите „haereticorum congregatione”. Ad fl. Bardarum Боемунд вървял напред, след него comes de Russignolo, императорският войвода го нападнал, тогава обаче Танкред с 2000 души, останали назад, преплавал flumen и му помогнал; взели в плен туркополи и печенеги (Pincenati), които казвали, че воюват по заповед на императора. След това имп. corpalatins ги придружавал до Цариград, жителите давали mercatum, обаче не ги пущали в градовете; лагер и пазар пред Serra. От Руса Боемунд потеглил (на Великден) напред за Цариград. — Когато Алексий във фриг. Филомелия в 1098 г. бил изненедан от известията за натиска на кръстоносците при Антиохия, които донесъл Стефан de Blois, императорът заповядал suis hominibus „conducite omnes homines istius terrae in Bulgariam”, опустошение, та турците нищо да не намерят. Gesta ар. Bongars. стр. 19. — Raimund de Agiles за похода на провансалците през Склавония, срещу Dirachium, сраженията с гърците. В импер. войски имало Turci, Comani, Husi, Tenaces, Pincenati, Bulgari. In valle Pellagoniae бил пленен а Pincenatis пуйският епископ, ограбен, ала запазен. Castrum Bucinat, наблизо comes разгонил засадата на печенегите. Thessalonica. Rossa била превзета с пристъп и с виковете „Tolosa”. Rodestoc, гдето била императорската войска. — Albertus Aquensis, Bongars, стр. 654, срещу Боемунд в 1108 г. излязъл rex Graecorum с голяма войска „in campos urbis Bothiliae descendit”, във войската му имало Galli, Turcopoli, Comanitae, Pincenarii. Пак там, стр. 315, кръстоносците в 1101 г. : „per regnum Ungariae. . . usque in regnum Bulgarorum”. Споменава Phiriepopoli, Adrianopol и т. н. Грабежи „Bulgaris et Graecis”, грабили „imp. oratoria” и т. н. — Вилхелм потеглил през Бриндизи, Валона, „civitas Salonica, sita in regione Macedoniae et terra Bulgarorum”. На друго място пък Вилхелм de Poitou в 1101 г. минал през terra „Bulgarorum”, сражение с „duce Bulgarorum, Guzh nomine”, (Οὐζᾶς у Ана Комнина?), при Одрин, сражение с печенеги и кумани, хванали в плен „ipsum ducem Bulgarorum”, обаче пуснали (онзи Гуз). Вж. на стр. 218. — Fulcher de Chartres

 

 

248

 

началството на Боемунд, от албанския бряг минали Костур, разграбили селата на богомилите, преминали през Вардар въпреки съпротивата, оказана им от преселените там турски вардариоти [?], и продължавали пътя си към Цариград надлъж по Егейското крайбрежие по старата „Via Egnatia”.

 

През втория поход кръстоносците под водителството на немския крал Конрад без пречки достигнали Тракия (1147 г.), [39] но по-нататък били принудени да си пробиват път с оръжие. [40]

 

 

ар. Bongars. Поход : Luca, Рим, Бари, през април 1097 г. от Бриндизи за 4 дни в Durat(i)um c 2 portus : стр. 386. „Itaque Bulgarorwn regiones per montis praerupta et loca satis deserta transivimus Demonis ad flumen rapidum. . . venimus omnes.” Буйната река. Лагер през нощта при нея. Безлюдни планини. Сутринта на планината Bagulatum, след това зад планините per fl. Baldarius, Солун, vallis Philipensium, Lucretia, Crisopolis, Cristopolis, за Цариград.]

 

39. [Nota bene, за историята на 2-рия кръстоносен поход срв. Kugler, Studien zur Gesch. d. zweiten Kreuzz.]

 

40. [B 1172 г. минаването на войводата Хенрих Лъв. Подробности : Röhricht, Beitr. z. Gesch. d. Kreuzz., 2, стр. 109 сл. Плаването до Браничево. „Българска гора”. В Рабнел пратеник на имп. Мануил. Нощно нападение на сърбите върху лагера. В Ниш гостоприемство и пр. Arnold v. Lübeck, Pertz, XXI, стр. 115—125, написано в 1173— 1177, срв. Wigger, Jahrb. f. meklenburg. Geschichte, 1875, XL, стр. 126.]

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]