5. Хайдути и хайдутство
Важна част от народния живот в Харманли е хайдутството, ясно свидетелство за което са песните на харманлийци. И не става дума само за количествени измерения (наистина не са малко имената на възпяваните хайдути), а за дълбокото проникване на явлението в живота на българите, за оценката, която те му дават, за вътрешната, кръвна връзка с това спонтанно национално явление.
Документалните свидетелства за хайдутите произлизат от враждебната османска власт или пък от не винаги добре информирани чужди пътешественици, които често дават превратна представа за хайдутите като за разбойници. Но в едно писмените извори са единодушни: хайдутството по нашите земи се появява още в XV век и още оттогава то е преди всичко съпротива срещу поробителя. „Българите имат голямо желание да се освободят от робство, стига само да се намери кой да им помогне в това” — бележи през 1433 година Бертрандон дьо ла Брокиер, пратеник на бургундския дук Филип Добри, дошъл да провери възможностите за организиране на антитурска коалиция. Той подчертава, че дори онези българи, които подобно на някои гърци, албанци и сърби, са заставени да обслужват османската армия и се ползуват с известни привилегии, не биха се колебали „да обърнат гръб на турчина” и да подпомогнат голямата християнска сила, която би се задала срещу угнетителите им. [1]
Все още не са разкрити архивите на кадийските съдилища или други документи
ка администрацията от
1. Френски пътеписи за Балканите. XV—XVIII в., С., 1975, с. 58.
81
някогашния Чирменски санджак, към който спадал и Харманли. Така че много документи за хайдутството в този край няма, но за сметка на това в народните песни, както видяхме, са се запечатали имената и подвизите на не един и двама български хайдути.
Наистина тукашните земи, особено край главния път, били поставени под непосредствения контрол на централната султанска власт. Оттук постоянно минавали османските войски, насочени към Средна Европа. А селищата наоколо били източник на непрестанни продоволствени доставки и ангарии за войските. Тук ятаганът бил по-остър, боздуганът по-безмилостно се стоварвал върху главите на българите. Голяма беда било и навлизането на тюркски колонисти, които заели най-плодородната земя — ъгъла между Марица и Олудере. И все пак по-късно зависимото население в Харманли не било така мъчително обезземлявано от чифликчиите, както в северната и западната част на българските земи, защото за османската войска и държава били нужни жито, месо, вълна и кожи, както и хора, които да ги произвеждат. Освен това близостта до централната власт и международния път налагала на поробителите поне за благоприличие да спазват донякъде законните порядки.
Това, разбира се, не означава, че съпротива не е съществувала. По тези места столетия живял споменът за битките срещу поробителя, за голямата войска на Вълкашин, за неговата трагична смърт. И тукашните хора, приели външните форми на едно натрапено зависимо съществуване, си останали непокорни и размирни.
Много чужди пътешественици правят сензационни описания за действията
на хайдутите, страшни и смели българи, които неочаквано се появяват и също
така неочаквано изчезват. Французинът Пиер Лескалопие наблюдава през 1574
година една дружина към Одрин, която отдалеч се движи след тяхната мисия.
Той съобщава, че властта преследва тези метежници и дава високи награди
за залавянето и унищожаването им. [1] Според М. Безолт
в 1584 година около
1. Френски пътеписи за Балканите. XV—XVIII в., С., 1975, с. 154.
82
Харманли пътят е несигурен поради появата на хайдути. [1]
В края на 30-те и 40-те години на XVII век хайдутството е обхванало цяла Румелия. „Целият свят се изпълни вече с разни разбойнически бунтове” — признават османските властници [2]. В картите на пътешествениците Харманлийско се отбелязва като район на активна хайдушка дейност през XVII век.
В пътеписа на Кикле от 1658 година се казва: „... Ние преминахме оттатък и след като вървяхме дълго време покрай река Мариза (Марица) по много опасен път, видяхме на другия бряг на реката голямото градче, наречено Харманли, макар и на три мили от нас с изглед на много висока и много красива на вид нова джамия. После, без да спрем, продължихме пътя си в голям тръст и понякога в силен галоп. Изморени въпреки закъснението от дългия път и извънредната леност на господаря Молла пристигнахме през гори, доста опасни поради разбойници...” [3]
През 1701 година е издадена султанска заповед до одринския бостанджибашия за преследване на хайдути в някои кази, между които е и Хасковската. Заповядва се и на кадиите, и на вилаетските аяни и служебни лица да се свикат боеспособните хора с измама, тайно и да се обкръжат, та да не може никой да се спаси, всички да бъдат изловени. [4] Ясно е, че по това време в тези райони са действували хайдушки дружини.
Издават се и други заповеди за събиране на саби и пушки и всякакво друго оръжие от християните. Така, обезоръжени, те не ще могат да се съпротивляват на властта.
Според някои материали в Окръжния исторически музей и Окръжния партиен
архив в Хасково от XVIII век до края на робството в Хасковския край са
кръстосвали около дванадесет хайдушки дружини. Действували са двадесетина
прочути войводи. Източните
1. Немски и австрийски пътеписи за Балканите XV—XVI в., 1979, 434—448.
2. Цветкова, Б. Хайдутството в българските земи през XV—XVIII в., С., 1971.
83
Родопи и Сакар планина са били местата, където са се подвизавали Кральо войвода, Христо войвода, Инджето и Кара Кольо, Ангел войвода. До Харманли са стигнали Филип Тотю и Панайот Хитов. [1]
През 1968 година Хасковският окръжен музей предприема експедиционно проучване на хайдушкото движение из окръга, от което е образуван архивен фонд. Събрани са сведения за малко известни хайдути, които са действували в този край, като Станко войвода и сина му Стратия от с. Доситеево, Марко Калаксъза от с. Черепово, Стоян Караджа от с. Орлово, Марко Черменлията от с. Книжовник, Димитър Дранила от с. Левка, Петко войвода от с. Българска поляна. Записани са и някои спомени за четници на Ангел войвода и негови съгледвачи и ятаци.
В самия Харманли, където имало турско население и турска административно-военна сила, било твърде опасно и рисковано да бъдеш помагач на хайдутите и въпреки това харманлийските българи приемали в къщите си народните закрилници, хранели ги, обличали ги, понякога ги снабдявали с оръжие. Сред тези харманлийски патриоти и безстрашни люде към средата на XIX век се откроява Чолака поп Стоян, сам известно време участник в това пълно с романтика българско национално движение.
Може да се предположи, че хайдутите винаги са имали съгледвачи и помощници между българите в Харманли, макар те да били обградени от турци. Оттук минавали важни особи, управници, събирачи на данъци, придружавани от въоръжена охрана, които най-често ставали обект на нападение от страна на народните отмъстители. Едва ли би била възможна тактиката на внезапната изненада и бързото оттегляне, която характеризирала действията на хайдутите и в този край, ако те не са разчитали на подкрепата на местното население.
Има сведения, че в Харманли и околните села българите са разоръжавали
турски сеймени, съпротивлявали са се срещу цели османски отряди, за да
защитят семействата и домовете си, а храните и добитъка
1. Драганова, Т. Филип Тотю — по случай 110 години от рождението му, изд. В.-търновския окръжен музей, 1967, с. 14.
84
си укривали, за да не отидат в държавните складове. По време на похода на генерал Дибич през 1829 година това се превръща в повсеместно явление в страната. Българите осигуряват тила и фланговете на руската войска при нейното настъпление. Те съставят свои команди по селата под ръководството на избрани от самите тях старейшини. [1]
За османските власти обаче народните борци са просто „разбойници”, за чиито глави се дават големи награди. И е съвсем без значение, че хайдутите вземат кесиите на ония, които сами грабят народа, че нападат държавната хазна, а не обикновените пътници, че убиват единствено жестоките насилници и закрилят мирните овчари, говедари и земеделци, пазят от посегателства и безчинства раята. Разбира се понякога, особено в по-ранните векове на робството, само крачка дели хайдутите от разбойничеството, един от най-старите „занаяти” край всички пътища. За прочутия войвода Кара Кольо, който върлувал из Сакар планина и Странджа, се разказва как направил обир на Узунджовския панаир. Преоблечен като богат сарафин, с дрехи от сърма и коприна, с телохранители десетина верни свои хора, той открил сергия на панаира. С богатството и щедростта си привлякъл вниманието и доверието на всички търговци и на властите. Другите му хора заели стратегически места из панаира като дребни търговци. Така дочакали края на панаира, когато стоките били обърнати в пари, а търговците си устройвали весели гуляи за добре направения алъш-вериш. Последната вечер, когато всички, дори и стражите се напили, Кара Кольо дал знак на своите хора да ги обезоръжат. Обградените и изненадани търговци били принудени да предадат парите и ценностите си на Кара Кольо и другарите му, които веднага след това изчезнали в близката гора Корджу Хисар.
Има оскъдни данни, че Кара Кольо е вършил нападения и над търговци,
връщащи се от Узунджовския панаир, като при с. Бисер е минавал Марица и
се е установявал в с. Доситеево. Но това е все в ранния период от хайдутството
му, преди той и Индже да станат истински народни закрилници.
1. Конобеев, В. Д. Българското национално освободително движение, С., 1972, с. 257.
85
Известен хайдутин бил Христо войвода, чието убежище също била Сакар планина. Той действувал в края на XVIII век, по време на феодалните размирици и кърджалийските набези и защищавал българското население в източния край на бившата Харманлийска околия. За него се разказва, че преди да ликвидира заловените османски изедници и дерибеи, той ги заставял да застанат на колене. Това било част от отмъщението му за мъките, които претърпявал българският народ.
В селата на изток от Харманли са стигали и Индже войвода и Кара Кольо, които сами отначало били кърджалийски предводители, но заговорило българското им сърце и от върли разбойници се превърнали в закрилници на поробените си братя. За това време и подвизите им свидетелствуват много песни и легенди. Данните говорят, че двамата са действували от 1793 до 1810 година в Сакар планина. Но периметърът им се разширява и стига на север до Средна гора и Стара планина, на юг до Източните Родопи и Странджа. Над с. Черепово има голяма пещера, която носи името Каракольовата къща. Сред населението още е жива легендата, че Кара Кольо е живял доста време тук, когато бил ранен. Лекували го череповските селяни.
В края на XVIII и началото на XIX век се подвизавал славният поп Мартин. Една пещера край с. Доситеево досега носи неговото име. Според преданието в нея поп Мартин често намирал убежище с дружината си.
Пак по предание се знае, че други двама войводи също били от с. Доситеево — Станко и Стратия, баща и син. С храбростта си всявали страх сред турците, които дори не смеели да се отбият в селото. Дружината на Станко и Стратия нападала и султанската поща, която се движела от Цариград за Русе и обратно. Веднъж това станало при Халитовата кория край днешното село Георги Добрево. Хайдутите избили охраната и прибрали всичките пари и ценности. Преданието говори, че от парите те си леели съчми, а другата част раздавали на бедните селяни.
Станко се криел в една пещера, която после нарекли на името му. Там и загинал — внезапно го обградила потеря и той се хвърлил от скалата, за да не попадне жив в ръцете на турците.
86
Синът му Стратия бил известен като „крилатият хайдутин”, а другарите му го наричали Мечката. За него бил издаден специален султански ферман, с който се нареждало той да бъде заловен и набит на кол. Действително след Стратия тръгва многобройна потеря, която го прострелва в местността Мечкин дол край с. Доситеево. Тялото на храбрия хайдутин било насечено и разхвърляно из храстите, а главата му набучили на кол и я поставили край селото, за страх и назидание на мало и голямо. Това място още се нарича Стратиевата връзка.
Един от най-добрите стрелци в дружината на Стратия бил Митю Бораза, пак от с. Доситеево.
Известен хайдутин в този край бил още Кехая Караджа (Канлъ Караджа), дошъл от с. Ситово, Асеновградско, който започнал да действува в Източните Родопи към края на XVIII и началото на XIX век. Заедно с Никола войвода те пленяват двамата сина на виден турчин от Харманли. Кехая Караджа поискал голям откуп за него.
Друг верен защитник на раята в края на XVIII и началото на XIX век бил Ангел Зотев (старият Ангел) от с. Дрипчево. В четата му действузал и неговият съселянин Кара Буюка, много смел и безстрашен хайдутин.
Известни са четирите хайдушки правила на Ангел Зотев: ако искаш да живееш дълго като хайдутин, първо, през изкласила нива не минавай; второ, с жена приятелство не прави; трето, сиромах човек не нападай и четвърто, сам пътник, който пътува нощно време, не нападай. Тези правила били свещени за Ангел Зотев и другарите му. За него още се знае, че заминал за Македония, за да мъсти там на албански разбойници, които тероризирали българското население. [1]
През първата половина на XIX век към Харманли заобикаляли и много други
хайдути като Димитър Калъчалията. Златю Канарчалията, Дончо Ватаха от Копривщица,
Джали оглу Тодор от Калофер, Даглъ Стоян, Горадчи Георги, Кара Добри —
и тримата от
1. По данни, събрани от Хасковския окръжен музей.
87
Ямбол, Дойчин войвода от Харманли, Кара Танас от Жеравна.
Най-прославен бил Ангел войвода от село Драгойново, голям приятел на харманлийския свещеник и харамия Чолака поп Стоян, в чиято къща многократно се подслонявал. Войводата действувал близо тридесет години, от които от 1836 до 1863 година в Хасковския край и Сакар планина. Той сурово се справял с угнетителите и свято пазел заръката на баща си: „На бедни хора помагай и стари хора послушвай. Тогава воеводство ще правиш 33 години.” Такъв е и моралът на дружината му.
Българското- население боготворяло Ангел войвода. За него Христо Ботев пише: „Ангел войвода е от онези класически хайдути, в които се проявява животът на народа, поробен, с всичките оттенъци на характера му, на обстоятелствата, и които ни учудват с добрини, учудват ни и със злини... Те ходеха хайдути, както казваха турците за нам — за да покажат своето поетическо мъжество пред рода и врага и да отвръщат за обиди, сторени тям или на сиромаси от турци и чорбаджии, затуй в техния живот няма нищо такова, което би могло да осъди човек по каквато и ще би логика.” [1]
Ангел войвода изминавал големи разстояния и бързо се прехвърлял там, където бил нужен, та народът казвал, че „има крила под мишци, че може да хвърка”. И още: „че него го сабя не сече, него го и куршум не лови”. Ятаците му били безброй, по всички села в този край, а и далеч извън него. Помощниците му също нямали чет.
Към Харманли често заобикалял и хайдутинът Руси Каялията от село Черногорово, който е известен с това, че люто отмъщавал за погаврена чест на българско момиче и за ограбен имот на българин. Действията му силно плашели и респектирали османците. Руси Каялията живял до дълбока старост — дочакал Освобождението.
Вдъхновяван от подвизите на Ангел войвода, през май 1871 година започва
дейността си в този край
1. В. „Дума на българските емигранти”, бр. 1—5, 1871.
88
Капитан Петко войвода. Той става закрилник на населението в цяла Тракия.
В Харманлийския край против безчинствата и робията са се опълчвали открито и жени. Техните имена още не са потъмнели от времето. За хайдутка Тодора, която бродила по горите и селата седем години, народът е изпял много песни. Тодора нападала турски изедници, обирала хазната и помагала на бедните българи. Защо и кога е станала хайдутка, не е известно. Знае се само, че била неуловима и безстрашна.
И за Дойчин войвода не се знае много, макар че името му и някои от делата му останали да живеят смътно в народната памет. Той също е действувал около Харманли.
Всички тези хайдути всявали страх и ужас сред местните дерибеи и османската власт. Затова пък вече с нищо не можела да се измери народната обич и благодарност. За хайдутите народът е създал най-хубавите си песни и легенди — силни, горди и поетични. Наричал на тяхно име местности, скали, чешми, кладенчета — все места, известни като хайдушките сборища. Споменахме вече поп Мартеновата къща, Станковата къща и Станковата мандра край с. Доситеево. Към тях трябва да се прибавят: Стратиев баир, Хайдушкия гроб, Хайдушкото кладенче край с. Александрово и много други. Но особено място в народната памет заема Индже войвода. Изглежда, преломът, настъпил у войводата и превърнал го в народен закрилник и защитник на българщината, силно е развълнувал народа. За него той е изпял една от най-поетичните си и силни песни:
Заплакала е гората,
гората и планината,
и на гората дървето,
и на дървето листата,
и на полето тревата,
от кладенчета водата,
се заради Индже войвода.