1. Вълкашиновата чешма
Владетелят на Прилепската област Вълкашин (Вукашин), за когото сръбските
исторически източници говорят, че „он бил от нация болгарские”, [2]
след смърт-
2. Державин, Н. С. История на България. Т. I, С., 1948, с. 245.
12
та на крал Стефан Душан (1336—1355 г.), по време на управлението на младия му син Урош (1366 г.), заема сръбския престол и се опитва да създаде управление, способно да даде отпор на настъпващите в Балканите османски нашественици. Заедно с брат си Углеш, владетел на Серската област (под Гюмюрджина), чиито владения по Беломорието стигат чак до Перитор, той събира голяма християнска войска и потегля срещу османлиите. [1] На 26 септември 1371 година отрядите на Халил паша нападат ненадейно през нощта лагера на 50—60-хилядната Вълкашинова войска, разположен до с. Черномен край Марица и му нанасят поражение. Монахът Исай пише: „Там паднаха костите им и останаха непогребани, и то в голямо множество: едни умряха от острието на меч, други бяха отведени в плен, а само някои се спасиха...”
В кръвопролитния бой Углеш пада убит, а крал Вълкашин тежко ранен. Приближените му успяват да го изведат от мястото на битката заедно с отстъпващата разбита войска. Носят го на ръце няколко десетки километра на северозапад по течението на Марица. Близо до днешния град Харманли Вълкашин издъхва от раните си. Смята се, че е погребан някъде около днешната железопътна гара на града. Недалеч оттам е Изворът на Белоногата.
Това предположение в известна степен почива на преданието, което разказва,
че когато другарите на Вълкашин успели да се доберат до единствения извор
от Одрин до р. Олудере край Харманли, Вълкашин понечил да утоли страшната
си жажда. Пил от студената бистра вода и се отпуснал, „заспал завинаги”.
Тогава станало чудо — изворната вода загубила сладкия си вкус и се превърнала
в горчива лепкава течност, която вече никой не искал да пие. Гората била
покрусена. Листата на дърветата окапали, клоните се оголили. Тревата изсъхнала.
Цялата природа се прощавала с Вълкашин. Неговите верни бойци му изкопали
гроб близо до извора и го погребали с почести. Над главата на доблестния
си предводител поставили голям дървен кръст, а мястото оградили с дървена
ограда.
1. Николов, Д. Ст. Поселищно-географски проучвания, II год., кн. 2, 1939–40, с. 145.
13
Но чудото не спряло дотук. Скоро се разбрало, че ако някой болен, макар и поразен от най-коварна болест, посети това място и наплиска лицето си с изворната вода, начаса оздравява. И хората още по-често се спирали при извора, който назовали „Чешмата на Вълкашин”.
Повече от два века народът знае и помни извора с това име. Тук се отбиват да преклонят глава и да запалят свещ не само местните хора. Идват поклонници от далечни краища да почетат паметта на героя, загинал с меч в ръка за свободата на балканските народи. Това място става кът на обща гордост и надежда. Споменът за християнския крал, повел войските си срещу поробителя, живее редом с мечтата и стремлението към свобода.
Сръбският патриарх Паисий (1614—1646 г.) твърди, че гробът на Углеш се намира при Харманли. Неговият приемник Арсени Чернаевич пише, че през 1683 година сам се е поклонил пред гроба на Углеш, където бил положен и Вълкашин. Гробът имал кръст и бил ограден. [1]
Дали двамата братя са били погребани в един гроб, не се знае. Този въпрос не е проучен. И дали само костите на крал Углеш са пренесени в Серес, също не е уточнено. Но в съзнанието на поколенията е останало през вековете, че на това място е гробът на крал Вълкашин, пролял кръвта си за свободата на българския народ. И трагичното събитие дълго се предавало от уста на уста.
Заети със завоеванията си далеч на Запад, османските управници не се
интересуват от това, че покорената рая тачи това място. Но в края на XVI
и през XVII век вече не е така. Османската империя започва да губи своята
военна мощ. Спахийството, еничарството и държавната власт се разлагат,
ала асимилаторската политика на завоевателите не само не отслабва, а става
по-агресивна и непримирима. Навярно по това време — краят на XVII век —
властите са се разпоредили гробът да бъде заличен, а кръстът и оградата
сринати. Не трябва и следа да остане от тях,
1. Сакарски, М. Д. Стогодишнина на църквата „Св. Атанасий” в Харманли, С., 1935, с. 18.
14
нищо не трябва да напомня за някогашната храброст и слава на „неверниците”.
Но кръстът пак се появява. Тогава властта издава строга заповед никой да не посещава това място. Който се улови там, ще бъде наказан със смърт. Пътниците, минаващи по пътя, трябвало да хвърлят проклятие и камък върху „налет мезар” — предателския гроб.
Нижели се годините, а грамадата растяла и сякаш затрупала името и спомена за Вълкашин. И названието на чешмата сменили управниците. Нарекли я „Ак балдър чешмеси”. През 1864 година, когато започва да се строи „набитият път”, т. е. цариградското държавно шосе, камъните от грамадата били използувани за настилката му.
Дядо Петко Славейков пръв потърсва незнайния гроб. В началото на 1867 година той пише от Цариград до харманлийския учител възрожденец Дялко Милковски: „Няма ли около Харманли някой забележителен гроб?” А през юли същата година идва в Харманли, но срещата му с Милковски се осуетява, тъй като учителят е арестуван и откаран в Пловдив. Така гробът остава неразкрит, а след това мястото е напълно заринато и изравнено.
По-късно Дялко Милковски старателно се заема с въпроса. Дори с точност съобщава в сп. „Родина” (кн. 5 от 1902 г.) следното: „На западния край на моста по шосето на изток, точно на 3 км и 100 м от Харманли, на 27 средни крачки вдясно от шосето, перпендикулярно на юг е малката падинка с мястото на грамадата, на гроба.”
И досега харманлийци наричат това място Хамъза, което идва от османското „хамъз мезар” (гроб, където се произнася молитва). Във връзка с преданието е и името на местността Налет мезар, която се намира близо до Юртищата. Заслужава да се отбележи, че „налет” има двояко значение: в простонародния турски език думата означава „проклет”, но може да идва и от „нале”, което значи „плач, ридания”. „Проклетото място” за османлиите, за българите било място за плач, ридания и молитви.
Интересно е да се проследи колко дълго живее споменът за Вълкашин, как се променя и избледнява с
15
отдалечаването от събитието и по-късно с намесата на поробителя.
През 1534 година Рамберти съобщава, че е минал река Carmanly и после е видял чешмата на Вълкашин. Но не се ограничава с това, а разказва, че когато раненият крал се навел да пие вода, бил убит от слугата си Никола Хърсович. Вероятно част от тези сведения Рамберти е събрал от местни хора, българи [1].
Четиридесет години по-късно Пиер Лескалопие пътува до Цариград в пратеничеството на Масио, секретар на френския посланик в Турция Франсоа дьо Ноай. В подробните си пътни бележки Лескалопие е записал за 5 април 1574 година: „На юг преминахме реката Карманли, т. е. „царска река”. Малко след това — пред чешмата на крал Вукасим—Мрезич, за която се разказва, че по време на бунта на Сърбия срещу Матиаш Корвин, унгарски крал, Сърбия се предала на турчина посредством деспот Георги, които бил неин управител. Вукасим, молдавският крал, водел войски в помощ на Матиаш и, уморен от дългите си преходи, поискал да пие и да си почине при тази чешма. Там бил убит от Версонич, негов щитоносец, когото той задържал единствен при себе си, докато войските му продължавали пътя си. В миг (дори елементите възнезидели това предателство) сладката вода станала горчива. Всички местни хора, които минават оттам, оставят няколко монети от себе си, вярвайки суеверно, че като са пили (водата), (тя) лекува треските и им пречи да се явяват.” [2]
Към коментара на пътеписа, който излиза под редакцията на известната наша историчка проф. Бистра Цветкова, е отбелязано: „Очевидно са прекосили Харманлийска река или Марица при селището Харманли.” И по-нататък във връзка със съобщените имена и събития: „Версия, свързана с борбата на сърбите срещу турците през XV в. (срв. К. Иречек, Историjа срба, II, Београд, 1923, с. 204 и сл.).”
Ще си позволим да разширим и да дадем друга насока на този коментар.
Очевидно е, че част от сведенията пътешественикът е получил от местните
бъл-
1. Николов Д. Ст. Поселищно-географски проучвания, II год., кн. 2, 1939–40, с. 146.
2. Френски пътеписи за Балканите. XV—XVII в., С., 1975, с. 152.
16
гари — що се отнася до чудодейните качества на извора, до името на крал Вълкашин. Но останалото е отглас на по-късни събития, които са по-близки до времето на пътуването и които се наслагват върху избледнелия спомен за битката при Черномен и трагичната смърт на крал Вълкашин. И това не бива да ни учудва. Само за времето от Рамберти до Лескалопие цитираните сведения и имена са претърпели толкова сериозна промяна, че не може да не възникне съмнение спрямо тяхната буквална достоверност. Поначало сведенията на старите пътешественици за събития, на които не са съвременници, по обясними причини са неточни. А в случая продължава да действува механизмът на митотворчеството — върху веднъж възникналата легенда за смъртта на Вълкашин се наслагват пластовете на по-нови времена и събития.
Тази легенда, тръгнала от харманлийската земя, има и друго продължение. Крал Вълкашин, на когото българите възлагали своите последни надежди, живял и храбро умрял и навярно неговата трагична и ненавременна смърт е една от причините народът да възвеличае сина му Крали Марко, който се превръща в централна, най-любима и популярна фигура в българския героичен средновековен епос. И в Харманлийско, както навсякъде по българските земи, споменът за Вълкашин, бащата, избледнява, но избуява възхвалата на сина — българския юнак Крали Марко.
Задача на нашата наука е да се занимае с въпроса за Вълкашиновия гроб, да го потърси и да уточни подробностите около смъртта на героя и почитта, която му е отдавана. И може би точно харманлийската общественост е призвана да подтикне това начинание. Споменът за Вълкашин, столетия поддържал непокорната воля на тукашните българи и стремлението им към свобода, трябва да живее в земите край Харманлийска река и Марица.