19 години въ сръбскитѣ затвори. Спомени
К. Ципушевъ
V. Въ ноктитѣ на сърбитѣ
На 19 септемврий 1919 година, сутриньта, английскиятъ комендантъ предаде мене и братанеца ми на сръбския офицеръ, който бѣ дошелъ нарочно за тая цель. Другарьтъ ми Димитъръ Недковъ остана въ лагера, и малко време следъ насъ го пустнали да си отиде въ България, заедно съ другитѣ пленници.
Предаването ни въ сръбски рѫце се извърши безъ особени формалности, понеже всичко е било уговорено предварително. Стражата ни свърза рѫцетѣ, следъ което ни закараха съ една линейка въ сръбското военно комендантство въ Солунъ.
Сръбскиятъ воененъ комендантъ, запасенъ майоръ, едъръ шумадиецъ, въ блестяща униформа, съ нахално-самонадеянъ погледъ, ни очакваше съ голѣмо любопитство, както схванахъ отъ неговия разказъ, за „да види татари-кървопийци”. По много бруталенъ начинъ, и съ единъ цинизъмъ, присѫщъ на сръбския народъ и езикъ, той почна да ни ругае така, както всѣки хамалинъ или еснафъ отъ Бѣлградската чаршия.
Следъ като избълва купъ най-вулгарни псувни, комендантътъ се поуспокои и почна да говори като човѣкъ. Запита ни, дали сѫ възможни всички тия дѣла, които ни се приписваха. Замолихъ го да бѫде конкретенъ, доколкото желае и може. Тогава той взе отъ масата си едно писмо и почна да чете и ми обяснява, че съмъ билъ запасенъ офицеръ отъ българската армия, че при намѣсването на България въ европейската война азъ съмъ ималъ подъ своя команда голѣма комитска чета, съ която съмъ обикалялъ села и градове вгь Македония и Поморавия. Задачата ни била да тормозимъ по-събуденитѣ сърби. Сега разбрахъ, по кой начинъ сръбскитѣ власти сѫ действували, за да ме изтръгнатъ отъ английски рѫце. Както ще се види въ
65
идната глава, по тѣзи фиктивни обвинения не бѣхъ даже и запитанъ отъ следственитѣ власти.
Понеже, при дългото четене, господинъ майорътъ си позволи да ме нарече колега, — той билъ гимназиаленъ учитель — то азъ се осмѣлихъ да му заявя, че всичко писано за мене е лъжливо, тъй като азъ никога не съмъ билъ войникъ или офицеръ. До тридесетьгодишната си възрасть бѣхъ турски поданикъ, а тѣ не взимала християни въ войската си. Когато по-късно се преселихъ въ България, зачислиха ме въ резервата, защото бѣхъ миналъ предѣлната наборна възрасть. Презъ турския режимъ въ Македония съмъ работилъ за просвѣщението и пробуждането на българския народъ, а така сѫщо съмъ билъ и активенъ членъ на Македонската Революционна Организация. Вѣроятно, това е станало причина да бѫда така оклеветенъ.
Цѣлата нощь прекарахме въ комендантството, свързани и добре стегнати съ вериги. Мрачни предчувствствия бушуваха въ душата ми. Проклинахъ собственото си невнимание, поради което не можахъ да избѣгна навреме клопката, която ми бѣ устроилъ паметния за мене английски поручикъ Хюсъ. Намирахъ се вече въ рѫцетѣ на нашитѣ заклети врагове — сърбитѣ. Не си правѣхъ никакви илюзии относно бѫдещата ми участъ. Тя щѣше да бѫде лоша. Цѣлата нощь премина въ мисли и нѣщо като полу-сънь, полу-дрѣмка. Най- после се съмна.
Сутриньта на 20 септемврий 1919 година, конвоирани отъ силна стража, заминахме съ трена за Велесъ. Пѫтуването бѣше много бавно, та затова, пристигнахме късно следъ обѣдъ. Заведоха ни въ затвора, който ми бѣше добре познатъ още отъ турско време.
Привечерь, когато пустнаха затворницитѣ на разходка, можахъ да видя презъ прозореца много наши българи съ посърнали лица, оковани въ тежки вериги; тѣ се движеха бавно, съ онова зловещо подрънкване, което е познато на всѣки, който е ималъ сѫдбата да се движи съ желѣза на краката. Като ме забелязаха, нѣкои познати тихо ми съобщиха, че файтонджията Драганъ, вѣренъ нашъ работникъ, билъ осѫденъ на смърть и скоро щѣлъ да бѫде екзекутиранъ. Сѫщата
66
участь очаквала и други велешани. Единъ младежъ ми каза, че сръбскиятъ вестникъ въ Скопие писалъ много лошо за мене.
Късно презъ нощьта въ нашата стая въведоха едно българче, чиракъ въ нѣкаква кръчма. Покрай обикновения въ такъвъ случай разговоръ, запитахъ го, какво правятъ сръбскитѣ власти. Отговори ми кратко: “Лоши сѫ. Народо е изплашенъ. Младитѣ се пишатъ соцулисти”. Тази нощь дълго мислихъ за голѣмото нещастие, което бѣ постигнало нашата родина. Безкрайна скръбь гризѣше сърдцето ми.
Рано на другата сутринь ни натовариха на единъ воененъ камионъ и ни закараха въ градъ Щипъ, въ окрѫжното управление.
Щипски окрѫженъ управитель бѣ нѣкой си Гръшковичъ, пъленъ човѣкъ, срѣденъ на ръстъ, съ мургаво селско лице, на което се стараеше да придаде важность и благожелателность. Той веднага почна да ме разпитва за моята дейность презъ време на турския режимъ и презъ Балканската война. Зададе ми и въпроса, кѫде съмъ билъ офицеръ презъ европейската война, приповтаряйки измислицата, която бѣ услужила на сръбскитѣ власти да ме взематъ отъ англичанитѣ, но бѣ лесно оборима.
На този подготвителенъ разговоръ-разпитъ присѫтствуваше и Жико Стояновичъ, радовишки полицейски приставъ. За него имахъ сведения отъ нашата разузнавателна служба, че билъ суровъ човѣкъ и голѣмъ насилникъ. Той бѣ едъръ шумадиецъ, тлъстъ, съ подпухнало лице отъ продължително употрѣбяване на силни спиртни напитки, съ малки очи, неприятни и коварни. Когато дошелъ въ Радовишъ, билъ съ опинци и изтъркани дрехи, но успѣлъ въ кѫсо време да се облѣче като елегантенъ господинъ, на гърба на българското население. Знае се, че сръбската администрация позволяваше ограбването на българитѣ, за да ги потиска и изнемощява.
Най-после, окрѫжниятъ управитель завърши своя отегчителенъ и не особено интелигентенъ разпитъ и ме предаде на своя приставъ, съ думитѣ: „Айде сега, Да те видя, Жико”. Но предварителниятъ разпитъ не стана въ Щипъ. Сѫщата вечерь ни натовариха на
67
една кола и ни закараха, подъ усилена конна стража, въ Радовишъ. Разбира се, и тукъ затворътъ бѣ претъпканъ съ българи, повечето отъ които ми бѣха познати. По-нататъкъ ще имамъ случая да разкажа за тѣхъ.
Пристигнахме въ Радовишъ крайно уморени отъ дългото и неудобно пѫтуване, пъкъ и отъ тягостнитѣ мисли, та още съ настаняването ни въ затвора се унесохме въ тежъкъ сънь.
Сѫщата сутринь доведоха единъ ковачъ, който ни окова въ тежки вериги. Следъ това приставътъ ни прочете кратко постановление отъ околийския началникъ. Тогава узнахъ, че сръбскиятъ наказателенъ законъ нареждалъ да бѫдатъ оковани въ вериги всички опасни затворници, до деня на сѫденето имъ. А после, при изричането на присѫдата, се опредѣля кои трѣбва да бѫдатъ оковани въ тежки вериги, 8 до 10 кгр., и кои въ леки — 3 до 5 кгр. Обаче, полицията, въ своето престараване, поставяше по-тежки окови — даже до 20 килограма.
Сръбскитѣ окови бѣха две желѣзни двойни халки, съ които се оковаватъ двата крака. Самитѣ халки сѫ свързани съ желѣзна верига, която чрезъ едно вѫженце се свързва за колана или пояса. Така окованъ, човѣкъ движи краката си много мѫчно, особено презъ първитѣ месеци, догдето навикне. Обаче, при спането, или при смѣняването на долнитѣ дрехи, човѣкъ се много измѫчва. А пъкъ кѫпането е сѫщинско наказание.