Б) Първите процеси срещу най-изтъкнатите национални дейци
 

8. Роза Койзеклиева

Сред безброя македонски българи, минали през зловещия македонски затвор "Идризово" край Скопйе от 1945 до 1947 г., името на гимназиалната учителка историчка Роза Койзеклиева се произнася едновременно с умиление и с дълбока скръб. С умиление – защото с песните си подобно сладкопойна чучулига е вливала в сърцата на затворниците по малко радост в страдалческия им живот; с дълбока скръб, защото след нечовешки изтезания нещастната учителка издъхнала в затвора като голяма мъченица.

Историята на македонското младежко революционно движение непременно ще отбележи нейното име на родолюбива българка, отдала младите си сили за спасението на поробената си родина.

Roza Kojzeklieva - edna ot osnovatelkite na zhenskata organizacija Роза Койзеклиева е родена в Щип към 1902 година. Основното си образование получава в родния си град, а гимназиалното завършва в скопската сръбска гимназия. След това продължава следването си в скопския философски факултет по история. Още като студентка се включва в тайното младежко движение, като участвува в основаването на тайната културно-просветна организация на македонските българи, за които говорихме в глава 16, в тесен контакт с ММТРО. След Скопския студентски процес, останала неразкрита, тя продължава делото си сред жените в родния си град, като се старае да влияе възпитателно на момичетата за създаване на буден български дух. Сърбите, виждайки неподатливостта й да служи на асимилаторските им цели, не й позволяват да учителствува в родния си град, нито дори в Македония, а я назначават в гимназията на Ниш като учителка по история. В известно отношение това се оказва благоприятно, тъй като там е могла по-незабелязано да укрива нелегални материали, а неведнъж е давала и временен подслон на преследвани от властта в Македония верни другари. Същевременно служи и като връзка между тия, семействата им и другите нелегални другари. В тази си дейност тя проявява голямо самообладание, смелост и преданост на българското народно дело особено през годините на големите вълнения в политическия живот на Югославия след убийството на крал Александър в Марсилия. Това е периодът от 1935 до 1938 г. в навечерието на Втората световна война, когато огромен брой от македонската интелигенция е разпратена по концентрационните лагери в Иваница, Баина баша, Меджуречйе и пр.

След разгрома на Югославия през 1941 г. Роза Койзеклиева се прибира щастлива в Македония и бива назначена за учителка по история в една от скопските гимназии. Сега вече като историчка се отдава на усилена възпитателна дейност сред учащата се младеж, дотогава лишена от познания за героичната история на българския народ и специално на родна Македония.

Тъкмо затова новите поробители на българщината в Македония още и първите дни на заграбването на властта я арестуват и я подлагат на жестоки изтезания. Роза се държи мъжки, защитава се невъзмутима срещу съчинените обвинения, брани българската кауза, възразява и бива бита по устата, за да млъкне. С подути кървави устни, цялата в синини по лицето, пребита от удари по цялото тяло, унижавана, тя също бива държана права цели денонощия. При това още в началото й дават солена храна, но я лишават от вода и и оставят да се мъчи от жажда права, без сън. През това време недалеч от нея мъчителите й се черпят с боза, възклицават от доволството при пиенето и се наслаждават на мъките й като префинени садисти. Когато пада примряла, те я оставят да се съвземе и отново я водят на разпит, но тя не е в състояние да говори поради надебелелия й от жажда език. Най-после е изведена пред съда в Скопйе. За голямо удивление на съдиите, тя се държи юнашки: отхвърля обвинителния акт на прокурора като лишен от каквото и да е правно основание, тъй като дейността й като родолюбива българка не може да се счита като престъпление.

Осъдена на много години затвор, тя поема с гордост тежкия кръст. Отдушник на мъката си намира в песента. Нейният прекрасен глас разнася българската народна и художествена песен по затворническите килии, коридори или вън на двора и по работните места, пълнейки с умиление душите на безброй мъченици. Неведнъж немилосърдните властници в затвора, озлобени от гордия й дух, й забраняват да пее. Особено ги вбесява българската песен. Тя млъква временно, за да се обади пак ненадейно и да помилва със звучния си глас страдалците. Ето какво разказва един от тях, пребягал на свободна земи, след като излежал 11 години затвор:

"Една вечер, когато всички вървихме за храна и миехме чиниите си на чешмата, изведнаж от прозореца на килията й се разнесе нейният глас, нареждащ дума по дума една от любимите на всички ни песни!

Снощи те видели наши от селото,
бил си много весел, яхал си кат хала,
кривнал си калпака на юнашко чело
и от твойта песен гората ехтяла...
В къщи щом се върнах, пусто ми се стори
Погледнах детето – то беше заспало,
а във къта нещо майка ти мърмори
и заплаках горко, като на умряло...
Няма ли за мене кой да замилее?
Няма ли  за мене слънце да изгрее?
Чуй ме, завърни се, че години тежки
идват по-неверни, идват по-ужасни...


Изведнаж, както слушахме в захлас, песента пресекна недовършена и сърцераздирателен вик "Ох-ооох!" потресе сърцата ни. Палачите я биеха немилосърдно. След това я поставиха в карцер и много дни гласът й не се чу. Сред нас завладя мъртвило..."

Тъй Роза Койзеклиева върви от изпитание към изпитание. Духът й остава непреклонен, но телесните й сили се топят всеки ден. Хубавото лице на доблестната българка непрекъснато вехне, краката й вече не я държат и тя клюмва, за да издъхне след непълни три години затвор, оплакана от всички.

[Previous] [Next]
[Back to Index]