В) Студентският процес в Скопйе
 

Вече отбелязахме, че властта не се решавала да започне съдебен процес цели шест месеца, смутена от необикновеното откритие, че е налице невъоръжена, но твърде опасна организация, използуваща много незабележими средства, които по невидими пътища проникват в душите на младите. По тоя начин – фигуративно казано – борбата се пренасяла зад крепостните стени, в самата крепост.

Конкретен пример за изненадата на властта може да ни бъде и един откъс са спомените на Петър Хаджипанзов от Велес, един от първите дейци на Младежката организация и основоположник на групите в Скопския университет и в самия Велес.

Една седмица след арестуването му (към средата на юни 1927) той бива изведен посред нощ от затвора и с белезници на ръцете каран в тъмнината през пустите сокаци в незнайна посока, но с явното внушение, че го водят на разстрел. Обаче вместо това бива отведен в някаква тъмна сграда, където в една стая седели двамата върховни разпоредители с живота и съдбата на македонските българи – Жика Лазич – шеф на държавната сигурност за цяла Югославия (тогава СХС) и генерал Томич, шеф на цялата жандармерия в кралството. През дните преди разпита Хаджипанзов бил успял да узнае, че властта вече има в ръцете Устава на организацията; знаел е и разкритията за неговото лично участие и роля в нея поради признанията на някои от арестуваните, така че смятал за излишно да отрича, че е бил член. Но в признанията си е бил предпазлив да не казва повече от онова, което вече е било известно. Изправен пред двамата страшни властници, той бил каран да признае още нещо за същността на ММТРО. Ще цитираме съответния пасаж от спомените му, сега мое притежание:

"Кажете ми – каза Жика Лазич – кои бяха целите и задачите на Младежката организация?
– Целите и задачите? Те са дадени в устава (аз знаех, че властта се беше добрала до един екземпляр).
– Нищо, че са дадени. Кажете ги вие!

Помислих и рекох:
– Членовете на Младежката организация се занимаваха с културна работа; те не се бореха с пушка в ръка.
– Културна работа! Каква? Песни и танци ли? Революционна организация за песни и танци?

Засегна ли ме с иронията си, не зная. Поех си въздух и изплюх камъчето:
– Не. Културната ни работа трябваше да пресече, да парира асимилаторската ви политика. Вие знаете, че не разполагаме с училища и печат.
– Да пресече асимилаторската ни политика?! – Жика Лазич разтвори широко очи и се обърна към генерал Томич, който също беше изблещил очи. – Ааа, така значи, така!

Да, тая културна работа беше по-опасна за сърбите, отколкото борбата с пушка в ръка. Очаквах, че ще се разгневи, че ще се развика или, най-малкото, ще се заинтересува от методите и средствата, с които си служихме. Сърбите не знаеха и не узнаха никога, че ние разпространявахме из Македония български книги, повечето от тях издание на Македонския научен институт. Книгите бяха изпращани в Унгария, понякога в Австрия. Оттам по канал из хърватските села стигаха в Загреб. Оттам нашите другари, студенти в Хърватския университет, ги изпращаха, по-точно – ги донасяха в Македония. А другите ни средства? Няма да ги изброявам. И нямаше да му ги кажа за нищо на света. Но чудно, не последва нито викане, ни ругатни, ни въпрос... Само почука нервно на звънеца и заповяда да ме върнат в затвора..."

1. Димитър Гюзелов от Дойран, току-що завършил философия и филология в Скопския университет.

2. Петър Хаджипанзов от Велес, току-що завършил история и география в Скопския университет и вече назначен за учител в Печ (Ипек).

3. Георги Хаджиманев от Велес, следващ право в Белград.

4. Борис Андреев от Велес, студент по ветеринарна медицина в Загреб.

5. Димитър Чкатров от Прилеп, студент по пътно инженерство в Белградската политехника.

6. Харалампи Фукаров, студент по машинно инженерство в Белград.

7. Кирил Кузманов, от Прилеп, студент по агрономия в Загреб.

8. Емануил Чучков от Щип, току-що завършил география в Скопския университет и назначен за учител първо в Охрид а след това поради български прояви телеграфически преместен в Сърбия, в Свиланяц.

9. Тодор Гичев от Щип, студент по медицина в Белград,

10. Тодор Христов от Щип, също студент по медицина в Белград.

11. Страхил Иванов от Щип, студент по лесовъдство в Белград.

12. Кирил Караджов от Щип, студент в художествената академия в Загреб.

13. Кирил Вангелов от Щип, завършил фармация в Загреб и вече назначен за магистър.

14. Христо Хаджикомов от Щип, юрист и търговец в Щип.

15. Щерю Боздов от Крушево, студент по медицина в Белград.

16. Борис Светиев от Битоли, студент по медицина в Белград.

17. Благой Монев от Щип, студент в политехниката в Белград.

18. Иван Шопов от Гевгели, дърводелец.

19. Йордан Сапунджиев от Дойран, завършил драматическа школа.

20. Димитър Нецев от Струмица, пощенски чиновник.

На възраст били между 23 и 25 годиии, освен двама на 20 – 21 години.

Съдебното дирене е имало за задача да намали до минимум значението на дейността на студентите, като бъде сведена до обикновена шпионска, платена отвън, акция. Като основание за едно подобно обвинение са послужили заловените у Гюзелов и Шопов въпросници за военно разузнаване в Македония. Макар и даваните на тях отговори да са били оскъдни откъм важни сведения (младежите още не са били годни за такава дейност), все пак били указание, че се върши военно разузнаване в полза на ВМРО и България. [167]

В признанията си студенти не криели, че главният подтик за членуването им в ММТРО е българското им народностно чувство, което ги е карало да спасяват народа си от посърбяване. Но тъкмо това властта е криела и не е позволила на защитата да надникне в дознанията. Поради това четиримата защитници – сръбски комунисти Антоние Грубишич и Драгутин Тасич и местните българи Стефан Янакиев и Димитър Илиев – подали протест срещу това беззаконие и поискали смяна на председателя на съда като пристрастен срещу обвиняемите. Съдът обаче отказал да удовлетвори това искане, но отложил процеса от 15 ноември за 5, 6 и 7 декември 1927 г. Съдът също така отказал да бъдат повикани като защитници видните общественици - юристи д-р Анте Трумбин, хърватин, д-р Секула Дърлевин, черногорец, и Райко Йованович, прогресивеи сърбин – все поради страх, че ще се разтръби истината за народността на македонците.

През двадесетте дена между горепосочените дати властта извършила редица издевателства срещу протестиращите защитници. Чрез голям натиск над подсъдимите и над техните родители успяла да накара двама–трима по-малодушни да се откажат от своите адвокати. Освен това един от тях – Стефан Янакиев Стефанов (родом от Кратово) е бил бит на улицата от органи на властта и щял да бъде убит с тояги, ако случайно не се явила група минувачи, които станали свидетели на изстъплението и накарали убийците да се оттеглят. След неколкодневно лечение Янакиев избягал в Загреб, но бил и там открит, арестуван и докаран в Белградския затвор. Едвам бил освободен след застъпничеството на видни опозиционни деятели. Но вече живот за него нямало в Югославия и той избягал нелегално в чужбина.

Един от поддалите се на внушението на властта – Кирил Караджов, по-сетне и предател – изневерил на другарите си, като издал на брата си инженер Димитър Караджов, кмет на Щип, намеренията на останалите студенти да говорят срещу властта като българи и да превърнат процеса в трибуна срещу сръбския режим. Властта по тоя начин узнала всичко и се постарала с всички сили да внуши на подсъдимите и техните родители, че ги очаква смъртна присъда, а иначе ще минат с леки наказания. Уплахата на родителите е повлияла да се разколебае единното решение. Освен това, тъй като документални доказателства за противодържавна дейиост имало само срещу Гюзелов и Шопов, повечето от студентите решили да приемат друга тактика: да отричат участието си в организацията, но да нападат сръбския режим и да изнесат жестокостите на властта срещу населението в Македония. Интимната им мисъл е била: да не се обезглави организацията; да оцелеят възможно повече от тях, за да продължат делото, като се поучат от досегашните си грешки и тръгнат по нови пътища. Защитните им речи били насочени главно срещу обвинението, че са служили на чужда кауза като платени агеити. Ще цитираме съответните пасажи от обвинителната реч на прокурора Божидар Петрович, който като изпълнител на заповедта на върховната власт се постарал да принизи процеса до разглеждане на едно вулгарно деяние, а не на политическа дейност.

"От запирането на подсъдимите биде създадена една афера, която се оповести с голям шум – казал държавният обвинител. – Но ясно се вижда, че тук не се касае за някаква афера. Тук имаме работа само с няколко ренегати и шпиони, каквито ги има всяко общество, всеки народ в света, както и всяка държава в света ще ги осъди, което и върши в случая СХС държава... Когато държавата се хваща за оръжието, лесно е да се разбере кой ще победи в тая неравна борба между една модерно устроена и национална държава и една терористична, шпионска организация, между 12 и половина милиона свободни граждани и 20 конспиратори. Подсъдимите искат да представят своята терористична и шпионска организация като политическа и културна. Ако е тъй, защо е тогава коиспиративната дейност и заклеването върху меч? Защо са шпионските сведения за устройството на нашата войска, жандармерия и т.н.... И тъкмо по заповед на враговете на тая страна?... После, господа, трябва да се има предвид, че младежката терористична организация вече съществува няколко години и че е невъзможно тя да се брои всичко на всичко два члена – Гюзелов и Шопов. Невъзможно е, щото тези двима способни и дейни челояеци да не са спечелили още няколко члена... Сантименталността е тук излишна и опасна. Моля съда да определи най-строгото наказание – смъртното – за обвиняемите, предвид на тяхната опасна за цялото общество разрушителна дейност, предвид на тяхната интелигентност..." (вж. "Политика" бр. 7046).

Димитър Нецев разказва пред съда:

"Бях отведен в жандармерийската казарма при капитан Посич... След като началникът узна, че не ще кажа каквото иска, начена да ме удря с пестници по корема. На следния ден в 2 и половина часа след обяд... взеха някакво желязно оръдие в ръка и почнаха да ми стягат с него главата... След това бях отнесен на местността Газибаба. Хвърлиха ме в един гроб и ме затрупаха със земя. Молих стражарите да не ме изтезават. Това накара един стражар да рипне при мене и да ме бие с приклада на пушката. След всичко това трябваше да призная каквото искаха и подписах..."

"Властниците начертаха един план на култура, на политика, която народът тук не може да приеме... Силата е у сърбите и от македонците се иска само да изпълняват своите задължения. Права те нямат. Мислеха (властниците, б.н.) с един удар да изкоренят местното македонско съзнание, за да изтъкнат държавното съзнание. Ясно е, че на властта не се удаде да проведе своита културна програма у един такъв народ... Народът се отнесе отрицателно и отговори с пасивна съпротива... Властта не позволява на македонския народ да има свои народни представители и ннто веднъж свои представители на общини... Политическият апарат е непоносим... Народът непрекъснато се бори срещу властта... Енергично отхвърлям твърдението, че съм работил за пари. Живял съм бедно и в частния си живот!"

"Винаги открито съм протестирал против всички представители на властта, които идваха тук, защото бяха по-лоши от турците... При това често съм говорил, че тук са поставени за депутати люде, които народът не може да търпи. Случайно един господин (министър Влайко Коцич, б.н.) каза в Щип, че в продължение на 25 години не ще се позволи на македонците да избират свои депутати... Всички деяния на полицията преливат от ярост, омраза... Властта тук живее в страх. Но... ние ще се защитаваме срещу насилието, безпощадно ще разкриваме всеки злодей и ще го представяме в истинска светлина. От това място отхвърлям, че съм шпионин. Нито съм шпионин, нито пък платен агент, защото никой не може да ме купи... Ако ни осъдите, осъждате цяла Македония..."

Процесът привлече вниманието на цялата европейска общественост. Присъствуваха чуждестранни журналисти, между които немският кореснондент Брел, американският Маркъм и др. Световният печат отрази всички тия събития в много статии, в които бе изнесено тежкото положение на македонските българи.

Македонската емиграция в България и Америка от своя страна даде израз на възмущението си от сръбската тирания и повсеместни протести и митинги, както и в редица мемоари и апели до ОН и правителствата на Великите сили. Протестираха и разни хуманитарни сдружения на Запад и в Америка. Самата поробена Македония бе обхваната от необикновено вълнение. Специално в Скопйе това вълнение се изразило в задръстване на улиците около съдебната сграда и по ония, през които били воденн подсъдимите. Населението е аплодирало по най-различен начин тяхното дело; възгласи срещу властта се носели от всички страни.

При такава обстановка съдът се принуди да освободи като невинни 11 души, а осъди 9, както следва:

1. Димитър Гюзелов се осъжда на 30 години каторжна работа за няколко деяния, но понеже максималният брой години на затвор според закона е бил 20, той се осъжда на 20 години тежък тъмничен затвор.
2. Иван Шопов по същите причини се осъжда на 20 години тежък затвор.
3. Димитър Нецев – на 15 години строг тъмничен затвор (каторжна работа)
4. Димитър Чкатров – на 10 години каторжна работа.
5. Харалампи Фукаров – на 5 години каторжна работа.
6. Тодор Гичев – също на 5 години каторжна работа.
7. Борис Андреев – също на 5 години каторжна работа.
8. Щерьо Боздов – също на 5 години
     и
9. Борис Светиев – също на 5 години каторжна работа.

 

Осъдените студенти в затвора:  I. Седнали (отляво надясно): Димитър Гюзелов, Димитър Нецев, Борис Андреев и Борис Светиев  II. Прави: Стерьо Боздов, Харалампи (Рампо) Фукаров, Димитър Чкатров, Иван (Ванчо) Шопов и Тодор Гичев

 
 
[Previous] [Next]
[Back to Index]

167. Veritas, Македония под иго (1919-1929), София, 1931, с. 167-169.