ПРИЛОЖЕНИЕ С

ДОКУМЕНТИ, ОТНАСЯЩИ СЕ ДО ГЛАВА II

БЪЛГАРСКИЯТ СЕЛЯНИН И ГРЪЦКАТА АРМИЯ

29. Телеграмата на крал Константин от 12 юли 1913 година

„Генералът, командващ шеста дивизия, ми докладва, че български войници под командата на жандармерийски капитан събрали в двора на училището в Демир Хисар над 100 видни граждани, включително владиката и двама свещеници, след което ги избили до един. Щабът заповядал изравянето на техните тела, в резултат на което е било доказано извършеното престъпление. Освен това български войници изнасилвали млади момичета и убивали тези, които им се противопоставяли. Протестирам (от свое име) пред представителите на държавите от целия цивилизован свят срещу тези отвратителни деяния и декларирам, че за мое голямо съжаление се виждам принуден да предприема репресалии, за да мога да вселя спасителен страх у техните извършители и да ги накарам да се замислят, преди да извършват подобни зверства. Българите надминали всички ужаси, които са извършвани от техните варварски орди в миналото, като по този начин доказаха, че нямат правото да се нареждат сред цивилизованите народи.

30. Показания на отец Йосиф Раданов от Кукуш.

На 2 юли той могъл ясно да види от Кукуш, че околните села са в пламъци, включително село Саламанли.
Житни ниви и кръстци били запалени и горели дори зад позициите на гръцките войски. Освен това гърците стреляли по жътварите, които излезли да жънат нивите си още рано сутринта. Бегълците от съседните села започнали да се събират по височините на Кара Бунар на разстояние от около една миля, но там били обстрелвани от артилерията.

На следващия ден (3 юли) битката се приближила до града, но българите запазили своите позиции. Около пладне гърците започнали да бомбардират Кукуш Когато отец Йосиф напуснал града, нито една от къщите не била запалена.

31. Отец Иван Шикичев:

Потърсих убежище по обед на 3 юли при отец Михал и възнамерявах да остана при него. Видях как снарядите падат върху сиропиталището на сестрите. Болницата бе улучена от един снаряд. По това време нямаше никакви български войски в града, макар че те бяха заели позиции пред него. Градът не бе укрепен. Артилерийският обстрел беше систематичен. Той не можеше да бъде обяснен с някаква случайна грешка, дължаща се на определяне обсега на артилерийския огън. Около 40 снаряда паднаха недалеч от сиропиталището, а 3 или 4 къщи бяха запалени. Тогава напуснах града и побегнах заедно с другите бежанци. През следващата нощ цялата равнина беше в пламъци.

Забележка И двамата свидетели са свещеници от католическата Униатска църква (вж също 63 а)

285 

32. Господин С. (името не може да бъде публикувано), католик, живущ в село Тодораки близо до Кукуш, заявява, че на 6 юли гръцкият комендант на Кукуш пристигнал придружен от 30 пехотинци и 80 въоръжени турци. Свидетелят бил вързан и оставен изложен на слънцето без храна и вода от 7 часа сутринта до 3 часа следобед. Къщата му била ограбена и били задигнати 20 франка заедно с личното му имущество. След като го освободили, научил се от селяните, че са загубили общо 30 турски лири по време на грабежите. Побой е нанесен на 2 мъже, а 12 били вързани и изпратени в затвора в Солун. Жените не са малтретирани.

33. Петър Шапов, овчар от Зарево, близо до Лангаза.

Петър карал своите овце и кози по пътя към Демир Хисар, когато бил настигнат от гръцки кавалеристи в покрайнините на града, които започнали да секат със сабите си наляво и надясно. Те взели 600 кози, които принадлежали на него и на двамата му братя. Един от братята му бил ранен от кавалерист и починал на българската граница. Българската армия била на около половин час път от това място, но нямало никакви български войски близо до тях.

34. Мате, съпруга на Петър от Богородица, близо до Лангаза:

„Видях гръцките кавалеристи когато влязоха в нашето село. Побягнах и в бързината бях принудена да оставя едно дете на 18 месеца в селото, за да мога да избягам с другото, което е на 3 години. Видях селото ни в пламъци. Искам да намеря детето си."

35. Елисава, жена на Георги от Зарово, близо до Лангаза:

„Когато снарядите започнаха да падат в нащето село, всички побягнахме и се добрахме благополучно до Демир-Хисар. Тогава чух някои хора да казват, че гръцката кавалерия идвала към нас. Създаде се паника; децата падаха на земята и бяха прегазвани от конете. Загубих децата си с изключение на едно, което можех да нося. Две от децата бяха с мъжа ми. Не знам какво е станало с него и не съм го виждала от този ден."

36. Мито Колев, 14-годишен младеж от село Гавалянци, близо до Кукуш:

„В сряда, 2 юли, след боевете край Кукуш селяните избягаха от нашето село с изключение на няколко стари хора. Аз избягах заедно с останалите и стигнах до Килиндир. В четвъртък се върнах обратно на 3 часа път до нашето село да събера добитъка и да намеря майка ми. Намерих я и започнахме да се връщаме обратно към Килиндир с други съселяни. Когато излизахме от нашето село, видях един гръцки кавалерист в униформа. Той стреля с пушката си по нас, но не ни улучи. Хвърлих се на пътя, като се правех на умрял. Той застреля майка ми в гърдите и когато тя падна до мене, последните думи, които чух от нея, бяха: „Мито, жив ли си?" След това дойде още едно момче, но избяга, когато видя какво се е случило. Кавалеристът започна да го преследва, улучи го и след това го доуби със сабята си, без да слиза от коня. Тогава аз видях едно малко сакато момиче. Ката Гошева, която беше пред нас и се криеше в едно дере. Войникът я подгони, но не знам дали я уби. След това той се върна, мина покрай нас и се присъедини към други кавалеристи. Един мелничар от селото на име Калю, който говореше както гръцки, така и български, дойде при мен и ме вдигна. Мелничарят беше въоръжен с „Маузер". Той се скри в дерето, когато видя двамата кавалеристи да се връщат обратно. Аз също се скрих в купа сено. Чух копитата на конете как се запътват към мелничаря. Започнаха да говорят с него и ми се струва, че той се предаде. След това се върна до мястото, където бях, и ми каза: „Мито, излез иначе кавалеристите ще те убият." Двамата отидохме до училището, където видяхме други гръцки войници, познах ги по униформата. Бях виждал някои от тях да идват в нашето село преди избухването на войната. Те разпитаха мелничарят на гръцки език и написаха нещо, което му дадоха. След това мелничаря каза: „Нека да отидем до воденицата. Тя се намира на около 15 минути път от селото." Там останахме в продължение на около час. Междувременно трима други гръцки войници дойдоха от друга посока. Мелничарят излезе да ги посрещне и им доказа хартията, която му бяха дали. Той ми нареди да съберем двамата слама. Войниците я запалиха с цел да

286 

подпалят мелницата. (В отговор на зададен му въпрос, Мито поясни, че мелницата не била негова лична собственост. Тя принадлежала на селската община, която го била назначила за мелничар.) Мелничарят взе своите постелки на коня си, който се намираше при воденицата. Войниците ни оставиха и отидоха до селото. Последвахме ги и мелничарят ми каза: „По-добре да поискаме от тях още едно парче хартия, за да могат да ни разрешат да отидем до Солун." След това във воденицата започнаха да избухват патрони, които бяха останали в нея. Това привлече други кавалеристи, които пристигнаха на галоп и стреляха срещу нас. Мелничарят им каза нещо на гръцки и им показа хартията, обаче те ни се изсмяха (младото момче Мито говори само български). Видях, че те гледат към мен и един от тях извади револвера си и гръмна. Куршумът мина през дрехите ми, без да ме нарани. Паднах и започнах да се правя на умрял. Той гръмна отново и този път куршумът мина покрай през гърба ми и излезе отпред през гърдите. Тогава, без да слиза от коня, той ме удари по рамото със сабята си и този удар нарани един от пръстите ми. (Пред нас Мито легна на земята и показа как всичко това се е случило. След това той показа и белезите от всички тези рани. Неговата поза бе напълно вероятна.) От устата ми потече кръв. Стоях скрит в житата до края на деня и видях как селото пламва от три различни страни. Кавалеристите се събраха и се отдалечиха. Имах силни болки, обаче успях да се отдалеча от това място. Срещнах двама мои българи съседи и един от тях ме взе с колата си до Дойран. Там намерих баща си и раните ми бяха превързани във военната болница. Избягахме през планините и ме закараха в болницата в София."

37. Владимир Георгиев от село Драгомирци, близо до Кукуш:

Напуснах селото, когато започна войната, и след това се върнах, за да потърся някои мои вещи. Видях гръцката кавалерия, може би цял полк. В нашето село имаше 10 кавалеристи с офицери. Успях да се скрия зад тръстиката близо до селото. Видях как Гавалянци гореше. Около 2 часа осем кавалеристи минаха и запалиха мелницата. След това те отидоха в селото да довършат опожаряването му. Видях как моето село Драгомирци е в пламъци и чух два или три изстрела. Към 6 часа побягнах и по пътя си настигнах Мито Колев, който беше ранен и едвам вървеше. Мито каза, че не може да язди, така че нямах възможност да му предложа да вземе моя кон. Оставих го и продължих. (Вж. също № 63 г).

38. Христо Андонов от Гавалянци.

Бит от гръцките войници. Видял майката на Мито Колев близо до гръцките кавалеристи и предполага, че е убита. Не видял много ясно какво се е случило, тъй като бил доста далече, но видял как момчето Георги Тасев е било убито със сабя от един кавалерист, който яздел с още четирима. След това на известно разстояние видял Ката Гошева, куцото момиче, което било убито със сабя. Това той видял съвсем ясно, скрит в долчинката.
Забележка: Последните двама свидетели бяха част от голяма група бегълци, които разпитахме в Самоков. Минавайки през пазара, ние запитахме, дали някой друг от присъстващите е от село Гавалянци. Много хора се обадиха и ни разказаха горните случки, когато поискахме да ни обяснят какво е станало с тях след битката при Кукуш. Вж. също показанието на Лазар Томов
(№ 25).

Събитията при Аканджели

39. Г-н Д.Г., жител на Кукуш, католик, разпитан в Солун, направи следните изявления:

„След като избягах от Кукуш, пристигнах в Аканджели с хиляди бежанци от всички околни села, което е близо до станцията на Дойран. Между 2 и 3 часа следобед в неделя (6 юли) пристигна гръцката кавалерия, около 300 души с офицери. Жителите на селото излязоха да ги посрещнат с бели знамена, начело със свещеника. Около 120 души от селото бяха отпратени да се погрижат за конете на кавалеристите. Тези хора изчезнаха и на следния ден нямаше никаква следа от тях. Същата вечер жените от селото и от бежанците бяха изнасилени, някои от тях многократно. Войниците ограб-

287 

ваха и убиваха, обаче бяха готови да пощадят живота на някой за около 5 пиастра. Вероятно около 50 от жителите на Аканджели бяха убити Аз с още един бяхме вързани от кавалеристите. От мен взеха 6 пиастра и един часовник и при това положение пощадиха жена ми, но моят „спътник" нямаше пари и бе убит до мен. Жените и момичетата бяха събличани и претърсвани за пари. Самият аз видях много случаи на изнасилване. Това се извършваше повече или по-малко публично, понякога в къщите, понякога по полето и по пътищата. Видях как изгориха селото и как още един селянин беше убит."

В отговор на поставени му въпроси, свидетелят заяви, че той видял телата на 50-те жители, след като те били убити. Някои от тях застреляни, а някои убити с щик. Отново в отговор на зададен му въпрос, той заяви, че е напълно сигурно, че в околността на селото не е имало никакво сражение и че никакви изстрели не са били дадени, но на селяните било заповядано да съберат пушките си и да ги предадат на гръцките войски. Те изпълнили заповедта и една пушка случайно гръмнала в ръцете на офицера, който се опитал да я счупи. Офицерът бил ранен и войниците веднага убили едно момче, което се намирало наблизо. Турците се присъединили към гърците при ограбването на селото, а също така и гръцката пехота, която пристигнала на следващия ден.

40. Георги Харизанов от село Шурлево.

Той потърсил убежище в Аканджели. Един ескадрон гръцка кавалерия пристигнал в неделя следобед, събрал бежанците и им поискал оръжието, като им било казано да не се страхуват. Обаче след това кавалеристите започнали да бият и да грабят. Турците, които вървели след тях, помагали в грабежите. В понеделник пристигнала гръцката пехота и се присъединила към опустошаването на селото. Всеки, който оказвал съпротива, е бивал убит. Създала се обща паника и всички започнали да бягат накъдето им видят очите. Имало е бегълци от близо 15 други села.

„Войниците изнасилваха жените по всяко време, дори и някои деца. Вървяха от къща на къща в неделя вечерта и заповядваха на хората да отварят вратите. Със себе си те водеха човек от селото, за да създават доверие у хората. Жените бяха претърсвани за пари Около 100 мъже бяха взети и накарани да се погрижат за конете на кавалеристите. Тези хора изчезнаха. В понеделник селото бе опожарено. Ние се бяхме предали съвсем доброволно на гръцките кавалеристи и ги приветствахме при идването им, като им предадохме около 100 пушки. Нямаше никакво оправдание за действията на гръцките войници."

41. Мито Илиев, касапин от Аканджели.

„Бях там, когато гръцката армия пристигна в неделя следобед към 4 часа. Като смятам от Петровден, това трябва да е било  6 юли. Селото бе пълно с бежанци от Кукушка околия, може би около 4000 души. Народът излезе да посрещне кавалерията по три различни пътя. Кавалеристите бяха близо 400 души Направихме бяло знаме и взехме едно гръцко знаме. Отначало всичко мина спокойно. Командирът потърси кмета и го запита на турски дали е готов да се предаде, а също да предаде и оръжието, което се намира в селото. Взехме нашите пушки (обикновено стари мартинки) и ги натрупахме върху една кола Войниците поискаха хляб и сирене и ние им дадохме. След това те казаха „Има ли измежду вас някой касапин, който да заколи овце за нас?" Изборът се падна на мен и войниците дойдоха с мен за да хванат и да заколим тридесет овце. Междувременно войниците започнаха да искат пари из всички в селото. Видях един млад човек, бежанец от друго село, чието име не знам, как бе убит със сабя защото нямаше какво да им даде. Казаха ми, че едно 15-годишно момче е убито по това време, но аз не съм видял. Хората бяха събрани заедно на площада на селото и им бе заповядано да седнат. Всичко това видях много добре. Гръцкият командир дойде и запита: „Откъде идват всички тези хора?" Той раздели хората от Аканджели от останалите, които бяха бежанци и бяха общо около 60 души на площада Изпрати ги в една гора, която се нарича Чалък. Нищо повече не се чу за тези хора. Продължих да пека овцете. Войниците започнаха да изнасилват всички жени. Чух викове, които продължаваха през цялата нощ, особено около 11 часа. Войниците не бяха пияни, а и офицерите им бяха с тях. Стоях цяла нощ до моята пещ и видях как двете снахи на

288 

Стоян Попов бяха изнасилени на няколко крачки пред мен от двама войници. На следната сутрин, когато се разговаряхме в селото, чух за много други изнасилвания. Гръцката пехота пристигна в понеделник, хванаха ме и ми казаха да ги заведа до Дурбали. Заведох ги там и докато излизахме, видях как Аканджели започна да гори. Чухме викове и пушечни изстрели от всички страни. Когато стигнахме в Дурбали, аз избягах в Атлъ, което е на около половин час път, и се скрих в къщата на моя ортак Садък, който е турчин. Изпратих Садък да види какво е станало с жена ми и със семейството ми. Той се върна и каза, че хората от селото са избити. Моята къща не била опожарена, но имало три трупа пред нея. Садък ме посъветва да бягам и аз го послушах. Турското население от нашето село (Аканджели) се държа много добре, но непознати турци от други села дойдоха в Аканджели и извършиха много грабежи."

В отговор на поставени му въпроси, свидетелят каза, че един офицер бил случайно наранен в ръката, когато преглеждал един от предадените от населението револвери. Той видял това лично, обаче отрече, че това обстоятелство обяснява убиването на младия човек, който всъщност бил първата жертва от селото, убита със сабя. Неговото убийство станало на известно разстояние от това място.

42. Стоян Стоев, 18-годишен от Аканджели.

В Дупница, в отговор на въпрос отправен към група бежанци, дали някой от тях идва от горното село, или е минал през него при бягството им от родните места, този свидетел разказа в общи линии почти същото, което каза и последният свидетел, включително подробности относно разговора между коменданта и кмета. Той каза, че ограбването на къщите започнало още когато са събирали оръжията. Една пушка гръмнала случайно и един офицер бил наранен, докато гръцки войник я изпразвал Това свидетелят видял от разстояние 40 метра. След това кавалеристите извадили сабите си и няколко души били убити, със сигурност двама младежи. Оттук нататък не видял нищо повече, тъй като се скрил. Той чул от един свой приятел, младеж, който излязъл бегом от къщата на Дине Попов, че съпругата му била изнасилена. След това той избягал в едно турско село. (Вж. също 63 б).

43. Анастасия Павлова, вдовица от Гевгели.

„Малко преди започването на Втората война бях при моята дъщеря, българска учителка в село Боймица. Една гръцка дама дойде от Солун и започна да раздава пари и униформи на местните турци, седмица преди да започне Втората война. Тя събра българите и българките от селото и каза, че не трябва да се заблуждават, че селото ще остане в България. Тя повика българския свещеник и го запита дали е съгласен да стане грък. Той отговори: „Ние всички сме българи и ще си останем българи". С тази госпожа имаше и няколко гръцки офицери, които хванаха свещеника за брадата. След това войниците се хвърлиха върху мъжете, които стояха наоколо, около петдесетина души, вързаха ръцете им зад гърба и им нанесоха побой. Казаха им, че трябва да подпишат документ, че са готови да станат гърци. След като отказаха да направят това, изпратиха всички в Солун. Когато те заминаха, войниците започнаха да изнасилват жените във Бойница, като обикновено трима войника се падаха на едно момиче (свидетелката даде имената на някои от пострадалите, които тя познаваше). Войниците дойдоха в моята къща и запитаха къде е дъщеря ми. Казах им, че е болна и е заминала за Гевгели. Те настояваха да им я доведа. Гръцкият учител на селото Христо Попаров беше най-груб от всички. Заплашиха ме, че ще ме убият, ако не им я докарам След това войниците влезнаха в стаята ми, биха ме с прикладите на пушките и аз паднах. Те казаха: „Сега ти принадлежиш на гърците с цялата къща и всичко, което има в нея", след което разграбиха дома ми. После 16 войници дойдоха отново и питаха за дъщеря ми, но тъй като не можаха да я намерят, послужиха си с мен. Бях затворена в собствената си къща и не ме оставиха сама. Четири дни преди войната ми разрешиха да отида до Гевгели с влака заедно с двама войници, за да докарам дъщеря си. Всъщност тя се намираше в село Гявато. В Гевгели войниците ми дадоха разрешение да отида сама в селото и да я докарам. Извън селото срещнах пет гръцки войници, които ме поздравиха учтиво и запитаха има ли някакви новини. Съвсем ненадейно те гръмнаха с една пушка и извикаха: „Спри, бабо!" След това дадоха още шест изстрела, за да ме изплашат. Продължих бързо по-нататък и влязох в селото малко преди

289 

войниците. Те вързаха ръцете ми, започнаха да ме бият, съблякоха ме и ме хвърлиха на земята. Няколко сръбски войници се намесиха и спасиха живота ми. Дъщеря ми се криеше в селото, но видя какво вършеха с мен. Не можа да се стърпи и дойде бързо да ми помогне и се предаде, за да може да спаси майка си. Тя се обърна прочувствено към войниците и им каза: „Братя, след като сме работили толкова дълго време заедно като съюзници, защо сега убивате майка ми?" Войниците само отговориха, че те са готови да убият и нея. След това им показах разрешителното, което ми бе дадено за да отида до Боймица. Не знам гръцки и не знаех какво пише на листа. Изглежда че писаното всъщност било нещо подобно: „Това е една майка, която трябва да отиде и да намери своята дъщеря и да я доведе обратно при нас." Гръцките войници разбраха, че човекът, който бе търсен е дъщеря ми, а не аз, а тя изпищя: „Сега с мен всичко е свършено!" Войниците ми предложиха да избера или да остана в селото, или да отида с дъщеря си до Гевгели. Замолих ги да ни оставят двете заедно в селото до другата сутрин и те се съгласиха. През нощта избягахме, като тя се преоблече в мъжки дрехи, и стигнахме до български войници на два часа разстояние. Отидох самата до Гевгели и веднага след това избухна Втората война. Българите завзеха града, а после се оттеглиха от него, а гърците отново влезнаха. Веднага след тяхното идване започнаха да убиват безразборно хората по улиците. Един човек на име Антон Бакърджи бе убит пред очите ми. Видях една гъркиня на име Елена как уби с револвера си един българин на име Хаджи Тано. Друг мъж, чието име не зная, беше ранен. Последва паника и общо бягство. Извън града срещнах гръцки войници, които водеха 16 български момичета като затворнички. Те плачеха, няколко бяха разсъблечени, а други окървавени. Войниците бяха толкова заети с тези момичета, че не ни спряха и ни позволиха да минем покрай тях. Когато минахме по моста над Вардара, видяхме малки деца, изоставени, а едно момиченце лежеше като умряло на земята. Гръцката кавалерия идваше подир нас и нямаше време да окажем помощ. Далеч от нас се водеше битка и ние чувахме оръдията, но никой не стреля срещу нас. В продължение на осем дни бягахме непрекъснато, за да стигнем до България, и много хора умряха по пътя. Българските войници ни дадоха хляб. Намерих дъщеря си в Самоков. Единственото ми утешение бе, че успях да спася нейната чест."

44. Атанас Иванов от Кирчева, близо до Демир Хисар:

„Нашето село е чисто българско и се състои от 190 къщи. Аз съм овчар на селото. Когато гръцката армия наближи, повечето от селяните избягаха. Аз закъснях и останах да подсигуря безопасното бягство на семейството си. Гръцките войници пристигнаха на 16 юли, когато жена ми си събираше вещите. Някои от тях казаха на една млада жена, наша роднина, която беше пред къщата, да отиде и да им намери хляб. Мъжът на тази жена вече беше задържан. Отидох да я потърся. Намерих часовой с натъкнат нож върху пушката си пред нейната къща. Минах набързо покрай него и видях, че тя току-що бе изнасилена от един войник, докато друг един стоеше близо до нея с щика си, готов за същото. Тя беше родила само преди три дни. Тогава отидох при Пеню Пенев, който ми каза: „Ти говориш гръцки. Всички наши жени са изнасилвани; ела и говори на войниците." Влязох в двора на една къща и видях три жени на земята, които войниците изнасилваха. Една от тях беше наранена в крака, а другата в ръката. (Ние получихме имената на жените, обаче не виждаме никакъв смисъл да ги оповестим.) Беше около 3 часа следобед. Там имаше и много други жени, които плачеха. Излязох силно изплашен от тази гледка и като изминах известно разстояние, видях, че селото гори. Срещнах една жена, която се опитваше да угаси огъня с вода. Войници изскочиха отнякъде и я изнасилиха. Видях шест войници, които се опитваха да изнасилят едно младо момиче. Един минаващ войник протестира, но те го заплашиха с щиковете си. След това един сержант каза на войника да спре да се меси в работата на други хора и му заповяда да ме арестува и да ме закара до офицерите, които се намираха на около половин час път от селото. (В отговор на въпроси, поставени на свидетеля, той каза, че в селото имало двама кавалерийски офицери, но те не били в двора, където са се извършили изнасилванията. Обаче имало доста подофицери сред пехотинците в селото.) Когато отидох в лагера и ме изправиха пред офицерите, те казаха: „Махни го оттука и го хвърли в пламъците." На път обратно към селото срещнах други селяни и видях как войниците ги убиха с щиковете си. Имената им са:

290 

Иван Михайлов, Ангел Дуров, Павел Зивантиков, Ильо Пильов, Пеньо Пенев, Пеньо Кръстев, Атанас Велков, Тодор Канджилов и Гатьо Димитров. Успях да избягам в момента, когато казвах, че съм грък и те ме попитаха: „Що за животни са тия?" Знам малко гръцки. При падането на нощта успях да се отдалеча. Стреляха по мен, но не ме улучиха. Не знам какво е станало с жена ми, но децата ми са спасени (Вж. също № 59-62)."

45. Една жена от Хаджилар, близо до Кукуш, която срещнахме в Солун. Името не се споменава по понятни причини.

„Всичко в селото ни бе ограбено и опожарено, включително училището и църквата. Това бе извършено от гръцки войници от редовната армия. Повечето от жителите изчезнаха. Войниците изпращаха селяни да им доставят овце. Изпращаха групи от по 4 души, които никога не се връщаха. И така това продължаваше, докато почти никой не остана в селото. Какво да правя сега, нямам нищо, освен дрехите на гърба си."
46. Антон Михайлов и Димитър Георгиев от Герман, близо до Демир Хисар. (Вж. също № 59-62)
„В събота на 5 юли отидох на пазара в Демир Хисар. Изведнъж избухна паника Всички викаха, че гръцка кавалерия наближавала към града. Качихме се на една височина, от която се виждаше цялата равнина. Нямаше никаква кавалерия, но много бежанци идваха от посока Баракли Джумая. Когато градът бе изпразнен, гърците от село Герман започнаха да плячкосват българските магазини. Те се въоръжиха и раздадоха оръжие и на турците. Намерихме телата на двама български войници в градината на д-р Христотел. Бегълците, които срещнахме в полето, казаха, че гърците навсякъде убивали и опожарявали. Ето защо ние се върнахме в нашето село, което все още беше незасегнато, прибрахме вещите си и побегнахме. Някои от селяните останаха в Герман. Няколко дни след като бяхме напуснали, гърците и турците се появили и започнали да грабят, да опожаряват и да убиват. Според нас те са убили около 180 мъже, жени и деца. Герман имаше 100 къщи и около половината от населението бе останало. Научихме за съдбата на тези хора от един младеж на име Димитър Георгиев (не се касае за нашия свидетел, който има същото име), който ни каза, че хората били събрани на едно място от гърците и турците - мъжете в църквата, а жените в къщата на Папагеорги. Някои от мъжете, които се опитали да избягат от църквата, били застрелвани на място. Това било сигнал за започване на масови убийства. Мъжете най-напред били претърсвани, след това ограбвани и накрая убивани. Младият Димитър скочил от прозореца на църквата и имал благоразумието да легне като умрял, когато започнали да стрелят по него. Той ни каза, че някои от андартите пристигнали от Атина и били организатори на всичко това. Има само един, който останал жив при това клане, а именно Папагеорги."

Забележка: Ние сме следвали безусловното правило да не позволяваме свидетелите да ни дават информация от втора ръка, обаче в този случай се налага изключение (вж. също и при № 50), тъй като споменатото изтребление е било почти цялостно.

47. Антон Сотиров, свещеник от село Календра близо до Серес, заяви, че редовни гръцки войници и турци опожарили българските къщи в селотр им, като убили един старец, единствения жител останал в селото. Това той видял съвсем отблизо.

48. Георги Димитриев от с. Дряново, близо до Серес, заяви, че неговото село е опожарено от гръцката пехота един вторник около обед. Той видял една стара желана име Елена Темелкова, на възраст около 80 години, която била простреляна и след това обезглавена от гръцки войник. По това време той се криел зад дувар на едно високо място и малко след това успял да избяга, като видял как селото било изгорено т гърците.

49. Г-н В, Разпитан в Солун. Името не се споменава по понятни причини. Той бил арестуван от гърците в Панчарево. Говори добре гръцки и се представил за грък

291 

и затова бил освободен. Видял как убили трима души в селото, очевидно с цел грабеж. Техните имена са: Ангел Михайлов, Атанас Батето и неговият син. Атанас имал 21 турски лири. Жителите на селото излезли да посрещнат гръцките войски с бял флаг. Това се случило на 23 юли. Единадесет затворници, които били взети по същото време, когато и той бил арестуван, са убити на един от склоновете на Кресненското дефиле.
50. Никола Темелков от Мелник, бивш учител, понастоящем търговец. Между 11 и 16 юли всички български жители от Мелнишка околия избягали в пределите на Стара България и той отишъл с тях, но се върнал отново в Мелник. Когато минавал през село Склава, всички жени били събрани от гръцките войници в къщата на Мито Константинов, като били разпределени между 30 войници. Едно 18-годишно момиче на име Маца Антон Манчева се съпротивлявало с всички сили и предлагало пари - 60 турски лири, за да се спаси. Гърците взели парите й, но въпреки това се опитали да я изнасилят. Тя се съпротивлявала и била убита. Мелник не е опожарен, с изключение на офицерския клуб, хотела и пощенската станция. Гръцките къщи са празни, покъщнината я няма. Майка му и баща му останали в града. Гърците им казали: „Ние не искаме да имаме мечки в нашата страна. Ние искаме хора." Когато говорели за „мечки", гърците имали предвид българите. Офицерите взели всичко, което било собственост на свидетеля, под претекст, че е избягал. Те поискали също така стока от баща му, която струвала 18 наполеона. Завели го в стопанство му в Орман чифлик и го заплашили със смърт. Той платил 180 турски лири, за да спаси живота си, и бил отведен обратно в Мелник. Всичко това било извършено от офицери. Те взели големи количества жито, ориз и овес от стопанството на баща му и всички биволи. Дадена била заповед всички да напуснат и всичко да бъде изнесено от Мелник и изпратено в Демир Хисар. Гръцкото правителство предоставило автомобили и каруци, за да улесни гръцките жители при тяхното пътуване. Тези, които не желаели да напуснат Мелник, били подложени на побой. Всичко това бащата разправял на своя син. Този стар човек междувременно умрял от изтощение и тревоги.

51. Извадки от писма на гръцки войници, намерени в пощата на 19 полк на гръцката седма дивизия, пленена от българите в района на Разлог.

(1)
Родопите, 11 юли 1913 г.
Тази война е много мъчителна. Изгорихме всички села, напуснати от българите. Те избиват и ние избиваме. Пушката „Манлихер" върши добра работа срещу всички членове на този непочтен народ. Само 41 от 1 200 военнопленници, които взехме при Нигрита, останаха в затвора. Където и да отидем, изтребваме до корен този народ.
Целувки за теб, брат ти и жена ти Спилитопулос Филипос

(2)
Г-н Панаги Левенти лекар, Аливерон Евбея

Прилагам едно поздравително писмо от майор Контогири, в което той хвали моя ескадрон. При нашия кратък престой в дивизията, получихме заповед в 5 часа сутринта да тръгнем на север от Серес. По време на похода завързахме бой с българските комитаджии, като ги разпръснахме, след като избихме повечето от тях. Опожарихме двете села Дутлии и Баница, които са базите на тези страшни комитаджии, прекарахме всичко през огъня, като пожалихме живота само на жените, децата и на старите хора. Не сме разрушавали и църквите. Всичко това извършихме без каквато и да е милост, с жестоко сърце и с една присъда, която е още по-жестока.

Мерикостеница,12 юли 1913 Предната охрана на армията
Много здраве на всички (подпис неясен),
сержант

292 

(3)                                     Г-н Сотир Папайоану
село Вициану, енория Итику
Трикала, Тесалия
Река Несто, 12 юли 1913 г.

Тук, в Броди, залових петима българи и едно момиче от Серес. Хвърлихме ги в затвора. Момичето беше убито, ама и българите не се отърваха.

Твой с обич: Кости
Българската граница, 11 юли 1913 г.

(4) Драги братко Йоани
Тук живеят най-големите комитаджии. Избихме ги всички до един. А местата, през които минахме, ще останат завинаги в паметта ми.
Сержант Клетанис

(5)                                     Родопите, българската граница
11 юли, 1913 г.
Братко Мицо,
От Серес до границата изгорихме всички български села.
Моят адрес остава същият: 7 дивизия, 19 полк; 12 батальон, в Родопите.
 Йон Христо Цигаридис

(6) Нестос, 13 юли 1913 г.
 село Баница
Ако искаш да знаеш през какви местности преминаваме, навсякъде са български села и всички са избягали. Тези, които остават, са „пушечно месо" за манлихеровите пушки. Също така изгорихме няколко села. Съдбата на българите не е по-добра и когато ги нападнат сърбите.
С. Накис

(7)     В пустинята, 12 юли 1913 г.
На българска територия бием българите, които непрекъснато отстъпват, и както върви ще стигнем до София. Ние ги вбесихме, като изгорихме селата и когато понякога намерим един-двама българи, убиваме ги като врабци.
Твой брат Георги
Пиша ти много набързо.

(8)                                  Зисис Кутумас до Никола Кутумас
С настоящето искам да ти съобщя някои новини относно войната, която водим срещу българите. Бием ги и сме достигнали до турско-българската граница. Те избягаха В.България, а ние убихме всички, които останаха. Освен това изгорихме и селата. Не е останал нито един българин. Господ знае какво ще излезе от всичко това Нямам какво повече да ти пиша. Оставам твой син Зисис Кутумас. Много поздрави от Тимиос. Той е добре, а също и другите младежи тук.
12 юли 1913 г.

293 

(9) Захарин Калиянис
 Ефрос-Милипотамос
 Ретимо, Крит
 Родопите,13 юли,1913 г.

Печат на коменданта по обществена безопасност Солун

Изгорихме всички български села, които завладяваме, и убиваме всички българи, които ни паднат в ръцете. Превзехме Неврокоп и бяхме добре приети от турците, много от които се присъединиха към нас, за да се бият срещу българите. Армията ни е във връзка със сръбската и румънската армии, които са на 32 км от София. Що се отнася до нас, ние сме близко до старата граница
С.З. Калиянис
15 юли 1913 г.

(10) Драги братко Сотир,
Благодаря на Бога, добре съм в момента, в който ти пиша. Понастоящем се намираме на българо-тракийската граница. Що се отнася до войната, не мога да ти кажа нищо за положението и какво точно става Нещата, които се случват, не са се случвали от дните на Исус Христос Гръцката армия пали всичките села, където има българи, и избива всичко, което се изпречи пред очите й Не е възможно да ти опиша какво става. Само Господ знае как ще свърши всичко това .. Дошло е време .. да започнем да се ядем един друг
Много поздрави от твоя брат Панагис Бегликис
Пиша ти много набързо.

(11)                                           Българската граница
12/VП/1913
Където и да минем, дори и котките не могат да избягат. Изгорихме всички български села, през които минахме Не мога да ти обясня всичко, което става.
Твой любящ брат Георги (ефрейтор)
Адресът ми е следният
До ефрейтора Стергиу Георги
12 ескадрон, 3 батальон, 19 полк
7 дивизия - ако отсъства, препратете го

(12)                                       Родопите, 13 юли 1913 г
Драги Леонид,
Пази се, както и аз се пазя Всичко, което искам, е да си добре. Получих писмото ти, което ми достави голямо удоволствие. Получих също писмо от Аристид, който е добре и пише, че бил мобилизиран Мъчно ми е, защото моите страдания са такива, каквито не могат да бъдат утешени със сълзи. Всичко е загубено, защото не можеш да си представиш какво се извършва в една война. Изгарят се села, а също така и хората, и ние самите вършим неща по-лоши, отколкото вършеха българите.
Твой любящ брат
Тома Запантиотис

294 

(13)                                        Г-н Деметриос Хр.
Цигарида в Мексиата
Хипати - Фтиотис
Коприва, 11 юли 1913 г.
За гръцката армия,
спомен от Турско-българската война

Печат на командира на 19 полк

Дадоха ми 16 военнопленници да ги заведа до дивизията, обаче пристигнах само с двама Другите ги избих в тъмнината.
Нико Теофилатос

(14)                                        В България, 13 юли 1913 г.
Каква жестока война водим срещу българите. Изгаряме всичко, което принадлежи на тях, села и хора. Така да се каже, ние избиваме българите. Колко жестоко е това! Полето е покрито с българи. Ако искаш да знаеш колко гърци са загинали, броят им е над 10 000 души.
Твой син Цантилас Николаос
П.П. Пиши ми как върви мобилизацията Сигурно вече събират и стари хора Проклятие на Венизелос.

(15)                       До Георги Д. Карка (войник)
1-ва част на Санитарната служба, 9-а дивизия
Аргирокастро, Епир
Река Нестор
12 юли 1913 г.

Драги братко Георги,
Благодаря на Бога, аз съм добре след като минах през 5 сражения. Нека ти кажа, че нашата дивизия стигна реката Нестор, т.е. старата българска граница, и кралската армия премина тази граница. По заповед на краля ние палим всички български села, защото българите опожариха хубавия Серес и Нигрита и много гръцки села. Ние се оказахме по-жестоки от българите - изнасилваме всяко момиче, което срещнем Нашата дивизия отне от българите 18 артилерийски оръдия в много добро състояние, както и 2 малко износени оръдия, общо 20 оръдия и 4 картечници. Не мога да ти опиша как българите се пръснаха и се разбягаха. Ние всички сме добре с изключение на това, че К. Калуриоти бе наранен при Нигрита, а Иван Македончето получи рана от щик, докато беше на пост, но и двата случая на наранявания са леки. Много здраве на нашите сънародници и приятели, макар че след като изкарахме толкова много, благодарение на Бога аз сега не се страхувам от българите. Извърших това, което имах право да извърша, след като те постъпиха така към нас в Пангайон.
Много поздрави, Н.Зервас
(Следват няколко нечетливи думи)

295 

(16) Аристиди Танасия
 Камниати
 Община Атанамов
 Трикала, Тесалия

14 юли 1913 г.
Драга братовчедке,
Получих писмото ти от първи т.м. и много се радвам, че си добре, както всъщност и ние сме добре досега. Нека да ти кажа, Аристиди, какво ние правим през тази война срещу българите. Денем и нощем ние напредваме в българска територия и всеки момент сме готови да започнем бой. Този, който ще изкара докрай, ще бъде герой на своята родина. Драги ми братовчедке, тук ние изгаряме селата и убиваме българите, жени и деца. Нека да ти кажа също така, че братовчедът Г. Кирицис е ранен леко в крака, но всички останали приятели и роднини са много добре, включително нашият зет Яни. Много здраве на баща ти и майка ти и на цялото семейство, както и на братовчедка ми Олга.

Анастас Ат. Патрос

(17)
 Георги П. Сумбли,
 Мегали Анастасова,
 Алагония, Каламас
Родопите, 12 юли 1913 г
Мили родители,

...Стигнахме до Неврокоп, където ни очакваха, защото отново се бихме целия ден и ги преследвахме (неприятеля) до едно място, където се нахвърлихме върху тях с щикове и пленихме 18 оръдия и 6 картечници. Те успяха да избягат и ние не можахме да вземем пленници. Взехме само няколко, които убихме, тъй като такава е заповедта. Където има българско село, го запалваме и го изгаряме до основи, така щото този мръсен български народ да не може да вдигне глава отново. Сега ние сме на българската граница и ако нашите противници не си поправят поведението, ще отидем до София.
Прегръщам ви,
Ваш син Перикли Сумблис
7 дивизия, 19 полк, 12 рота
Солун

(18) Г-н Христофор Кранеа
 ул. „Аристотел и Епир" 48
 Атина
Родопите, 14 юли 1913 г.

Драги братко Христофор,
Пиша ти от Родопите от една българска позиция на разстояние на около 2 часа от старата българска граница. Ако Господ пожали живота ми, ще пиша отново. Не знам още колко ще напредваме в българска територия и дали ще имаме още сражения, както и не знам все още каква съпротива ще ни бъде оказвана. Ако загина в тази война, моля Всевишния да ви утеши, на първо място майка ми и роднините. Но се надявам, че Бог ще запази живота ми. Парите, за които говориш, още не са дошли. Изпратих няколко „мечкари" на оня свят. Преди няколко дни моят кум Васил Христон застреля 8 комитаджии. Бяхме пленили 50 комитаджии, които си разпределихме помежду си. Моят дял беше 6 и аз ги очистих до един. Това е всичко, което имам да ти пиша.
Поздрави от твоя брат
Дим. Кранеас

296 

(19) Г-н Георги Ирикакли
 Вари-Петро, Сидония
 Канея, Крит
Македония, 12 юли 1913 г.

Драги Георги,
...След това продължихме напред и обкръжихме моста на Струма. Много българи се бяха скрили на различни места. След като преминахме реката, намерихме много от тях. Всеки ден убивахме. Българите изгорили моста, за да спрат нашето напредване към Серес.
С много поздрави,
Ф. Валантинаки
Адресът ми е:
Стилиян Валентино,
19 полк, 3 дружина, 9 рота, 7 дивизия
Македония

(20) До А.М. Никола Харталупа
 Ксилокастро
 Трикала, Коринт
Родопските планини, 18/7/1913 Драги братко Никола,
Много съм добре и се надявам, че и ти си също толкова добре. Озовахме се близо до българската граница. Непрекъснато напредваме и обръщаме неприятеля в бягство... Когато минаваме през български села, запалваме ги и ги опустошаваме.
Прегръща те твоят брат
А. В. Тодоропулос

(21)                                  До г-жа Ангелики К. Лихуиди
 Манастираки, Акарнания
 Ксиромера-Воница
Родопите, 13 юли 1913 г.
Мила мамо,
Пращам ти поздрави. Добре съм със здравето... Ние трябва - такава е заповедта - да горим селата, да избиваме младите и да пощадяваме само старците и децата. Но сме гладни...
Много поздрави,
Твой син
Жан Лихуидис

(22)                                         До г-н Христо Чиопра
 Петрило, Аргитея
 Кардица, Тесалия
Река Нестор 13 юли 1913 г.
Мили роднини,
Много поздрави. Добре съм и се надявам, че и вие сте здрави... Това е истинска война, не като срещу турците. Бием се денем и нощем и сме опожарили всички села.
С поздрави,
Камбас Николаос

297 

(23)                                  Самостоятелен Критски полк
12 рота
До ефрейтор Н. Логиади,
Лясковики, Епир
Добрисница, 12 юли 1993
...Днес отговарям на твоите писма от 22 май и от 21 юни... Имахме едно малко сражение близо до Струма с бежанците от Кукуш и Лахна. Оръдията ги покосиха по шосето. Не успяхме да завземем моста, който те изгориха при отстъплението си към Серес.
Изпращам ти това писмо от Мехомия.
Поздрави от Е.Н. Логиадис

(24) До г-н Димитри Кошинаки,
Скардело, Милопотамо
Ретимо, Крит
Неврокоп
12 юли 1913 г.
Драги братовчеде,
Добре съм и вярвам, че и ти си добре. ...Изгорихме всички български села по пътя си и почти стигнахме старите граници на България.
Прегръщам те,
твой братовчед
С. Калигепсис

(25) 11 юли 1913 г.
Нямам много време да ти пиша. Може би ще научиш за тези неща във вестниците... Невъзможно ми е да ти опиша как са третирани българите. Дори селяните -това е чисто и просто клане. Нито един град или село не може да се надява да остане неопожарено. Аз съм добре и също така братовчедът С. Коловелонис.
Прегръщам те,
твой брат
Н. Бриня

(26) Българската граница
 11 юли 1913 г.
 Драги братко Анастас,
Надявам се, че си добре. Не се безпокой, аз съм добре. Имахме вече няколко сражения, но Бог пожали живота ми. Бихме се при Неврокоп и пленихме 22 оръдия и много друга плячка. Те никъде не могат да се сравняват с нас, бягат навсякъде. Ние убиваме всички българи, които паднат в лапите ни, и изгаряме селата. Нашите трудности са неописуеми.
 Твой брат
 Никола Ангелис
Прегръщам те и целувам ръката на баща ми.

(27) Добрунци,
 13 юли 1913 г.
Драги братко,
Всички села тук са български и техните жители са ги напуснали, защото не искат да се предадат. Ние запалваме всички села и ги разрушаваме - това е една нечовешка работа. Но трябва да ти кажа, братко, че разстрелваме всички българи, които взимаме като пленници. Взимаме доста много пленници.
Прегръщам те,
твой брат.
Ал. Д...геас
(подпис нечетлив)

298 

(28)                                                Баница
11 юли 1913 г.
Драги Леонидас,
Не мога да намеря хартия да ти пиша, защото всичките села са изгорени и жителите им са избягали. Ние горим всичките им села и сега просто не срещаме жива душа. Трябва да ти кажа, че сме близко до старите граници на България. Окупирахме цяла Македония с изключение на Тракия. Искам да ми отговориш веднага.
Адресът ми е следният:
Ефрейтор Георги Коркоци
19 полк, 3 батальон, 11 рота, 7 дивизия - където и да сме.

52 А. Опожарени села в българската територия, Струмишка околия,

Списъкът на опожарените села, който се дава по-долу, е точен, в смисъл, че той не включва села, които не са опожарени. Обаче този списък съвсем не е пълен, с изключение може би на околиите на Кукуш и Струмица. Изгорени са много повече български села, по-специално в районите на Серес и Драма. В много случаи ние не бяхме в състояние да установим точния брой на къщите, които е имало дадено село. Вижда се, че списъкът включва и няколко турски села в българската територия, които са опожарени от гърците, както и няколко села, опожарени от сърбите. Всеки случай огромното мнозинство на селата са опожарени от гръцката армия при нейното напредване на север.

Броят на опожарените села, включени в този списък, е 161, а броят на къщите е приблизително 14 480.
По наши изчисления броят на къщите, изгорени от гърците през Втората война, не може да бъде по-малко от 16 000.

Цифрите дадени в скоби след всяко от имената показват броя на къщите, които са съществували във всяко отделно село.

Единадесет български села, опожарени от гърците, с броя на къщите във всяко от тях: Дабилия (50), Ново-Село (160), Белюса, Манастир, Сврабите, Попчево (43), Костурения (130), Радарци (15), Чам-чифлик (20), Балдевци (2), Зъбово (30).

Девет турски села, опожарени от гърците: Амзали (150), Гечерли (5), Чанакли (2), Нова-махала (2), Еднокуково (80), Секирник (30), Сушица (10), Свидовица (10), Борисово (15).

Две патриархистки села. Мокрени (16) и Макриево (10), както и три четвърти от град Струмица - около 1000 къщи и магазини.
Общо 1620 къщи.

Петричка околия - Четиринадесет села, опожарени от гърците: Шабаново, Брезница, Моравци, Митиново, Урмани (Орман), Михнево, Старчево, Ключ, Конярене, Коларово, Микрово, Габрене, Скърт и Смолар (последните две частично).

Разложка околия - Добринище (298).

Горноджумайска околия - Симитли, Долна-Сушица и Сърбиново (200) - последното опожарено от гърците след Букурещкия мир.

Мелнишка околия - Шестнадесет български села, опожарени от гърците: Спато-во, Макрикостеново, Славе (Склаве) (30), Свети-Врач (200), Левуново (60), Долно-Орман (Ласкарево) (90), Чифлиците, Припечено (20), Капатово, Кромидово, Хърсово (100), Долна-Умница, Хотово, Спатово (16), Спанчево (30), Отово (60).
Неврокопска околия - Седем български села, опожарени от гърците: Долно-Броди (300), Либяхово (400), Кара-Кьой (40), Годлево, Тарлис (10), Обидим, Чам-чифлик и 10 къщи в Неврокоп; също така турското село Копривник (100).

5. Опожарени български села в гръцка територия.

Солунска околия - Български села, опожарени от гърците: Негован, Равна, Богород.

Зеляховска околия - Български села, опожарени от гърците: Скрижово, Либешово, Калапот (частично), Алистратик (частично) и Гюреджик (Гиреджик).

Кукушка околия - Четиридесет български села, опожарени от гърците: град Кукуш - 1846 къщи, 612 магазина, 5 мелници; Хаджилар (70), Али Хаджилар (50), Голябаше (40), Саламаново (15), Хамбар-Кьой (35), Караджа-Кадър (25), Алчак-

299 

Клисе (Бяла Църква) (13), Сеслово (30), Стрезово (20), Шекерли (15), Иракли (Ерикли) (20), Грамадна (100), Алексово (100), Морарци (350), Рошлово (40^, Мотулово (250), отчасти Планиница (180), Неманци (40), Постолар (38), Женско (45), Коджа Омерли (30), Бейлери (18), Казаново (20), частично Драмомирци (115), Галаванци (45), Крецово (45), Михалово (15), Калиново (35), Цигунци (35), Хърсово (50), частично Новоселяни (20), Маловци (20), Врагитурци (15), Гарбашел (30), Хайдарли (10), Даутли (18), Шемница (40), частично Раяново (150), Гьола (15).
Всичко 4725 здания.

Дойранска околия - Единадесет български села, опожарени от гърците: Аканжели (150), Дорбали, Николич, Патарос, Сурльово, Попово, Асанли, Брест, Владая, Димонци,Ратирци.

Демирхисарска околия - Пет български села, опожарени от гърците: Крушево (800), Кирчево (180), Червище (170), Герман (80) и Джума-Махала.

Серска околия - Шест български села, опожарени от гърците: Дутли (100), Оряхово (130), Дряново, Мъклен, фращан. Баница (120).

Гевгелийска околия - Петнадесет български села и две влашки села, опожарени главно от гърците, с изключение на две села, опожарени от сърбите: Сехово, Шльопинци, Мачуково, Смол, Баялци, Мървенци, Оряховица, Смоквица, Балинци, Брайковци, Костурени, Мойн, Стояково, фурка, Ошин, Хума и Люмница (влашки).

С. Опожарени български села в сръбска територия.

Тиквешка околия - Пет български села, опожарени от сърбите: Неготино (800), Камен-Дол, Горни-Дисан, Хасково, частично Кафадарци (15) и пр.

Околия Кочани - Три български села, опожарени от сърбите: Злетово, Безиково, Пресека.

фиг. 50. Факсимиле на писмо за войната, написано от гръцки войник,

фиг. 51. Пликът на писмото

[Previous] [Next]
[Back to Index]