Карнегиева фондация за международен мир
ДОКЛАД НА МЕЖДУНАРОДНАТА КОМИСИЯ
  за разследване причините и провеждането на БАЛКАНСКИТЕ ВОЙНИ
 

ГЛАВА IV  ВОЙНАТА И НАРОДНОСТИТЕ

2. СРЪБСКА МАКЕДОНИЯ  (b)

162 

През месец януари управата в Скопие направила своя първи опит да се сдобие с патриотични статистически данни. Помощник-префектът Боро Миланович заповядал на общинските ръководители под страх от глоба и затвор да запишат българското население като сърби. Директорите на училищата и свещениците също били приканени да се обявят за сърби. Но работата не тръгнала добре. На 16 март жителите на село Нерези се оплакали на митрополит Неофит. Когато той се обърнал към префекта Церович, той казал, че това било работа на „глупави служители", от името на които се извинил пред митрополита. След това обаче Церович повикал свещеника на село Нерези и му забранил да посещава своите енориаши, докато не получи разрешение от сръбския митрополит. Селяни от Нерези били задържани при излизането им от българската митрополия и били хвърлени в затвора. Жителите от селата започнали да се страхуват да отиват при своя митрополит. Същата участ сполетяла и жителите на града. Тероризирането продължило през време на страстната седмица, като властите се надявали, че в резултат на това ще има много изплашени българи, които няма да отидат в българската църква на Великден. Българският митрополит отново се оплакал в руското консулство и в префектурата, а българското население, т.е. огромно мнозинство от християнското население в Скопие, се възползвало от последната си възможност да отиде в своята църква и да вземе участие в религиозното шествие. Съпротивата на свещениците и на учителите от града продължила въпреки всички преследвания. На 11/24 май - националния празник „Св.св. Кирил и Методий" - населението пренебрегнало заповедта, с която им се забранявало да затварят магазините. На следващия ден били извършени домашни обиски по повод разкриването на нова революционна организация.

В края на май се появила нова възможност за демонстриране на независимост. Както в случая с Тетово записването на доброволци се извършвало насилствено и на 26 май/8 юни всички записани били събрани в Скопие. Почти всички „доброволци" заявили пред военните власти, че са доведени в Скопие насила. Техните роднини, пристигнали с тях, също дали показания пред чуждестранните консули. Много хора били глобени и арестувани, но властите били принудени да се откажат от прилагане на сила и от целия префекторат на Скопие останали само 15-16 истински „доброволци". През следващите дни в Скопие пристигнали доброволци от Тетово, Гостивар, Кичево, Дебър и Охрид, както и албанци от Качаник, общо около 500 души. Всички новодошли, чули за случилото се преди тях, декларирали, че нямат никакво желание да стават доброволци. Те били изпратени обратно, с изклю-чение на някои българи, които властите разстреляли, обвинени, че подстре-кават към съпротива.
 
 

фаталната дата юни 17/30 идва непосредствено след тези събития. Арестите започнали още по обяд и продължили до вечерта. На 18 юни около 200 учители, служители в митрополията, свещеници, първенци и други запо-дозрени граждани били хвърлени в затвора. Деветдесет и девет от тях били избрани и хвърлени в затвора в Митровица - възможно най-далечното място от театъра на военните действия. Арестите в Скопие продължавали. Около 300 избрани арестанти, някои от които от селата, били подложени на побои, а други заплатили на своите пазачи, за да избегнат тази участ. Същевременно в Тетово били арестувани около 200 души; в Куманово - един умиротворен град - властите арестували 150 души, а около стотина от арестуваните в Паланка били изпратени в затвора в Пречово. Трима селяни от Паланка, които не можели вече да ходят, били убити от войниците край пътя за

163 

Куманово, като истински военнопленници - имаме предвид военнопленници от Балканската война.

Най-сетне мнимата победа дошла и можела да бъде ознаменувана. На 25 юни/8 юли след заминаването на митрополит Неофит няколко свещеници и първенци били приканени да се обявят за сърби и когато дали уклончив отговор, им било „разрешено" да свикат събрание в двора на църквата „Свети Димитър". Това се оказало клопка. Пристигнали 50 - 60 души, но вместо да им бъде разрешено свободно да разискват вълнуващите ги проблеми, към тях се обърнал военният свещеник от „Главного командване", който привършил речта си с призив да подпишат една декларация, която извадил от джоба си. Подтиснати и със сълзи на очи присъстващите подписали декларацията, а властите след това наредили на глашатаите да известят по улиците, че се е получило помирение, че Екзархистите са приели сръбска народност и са признали сръбската църква. На следващия ден църквата „Света Богородица" отворила широко вратите си и сръбските и българските свещеници заедно благодарили на Бога за това, че ги е обединил в една-единствена нация и в една-единствена църква. Белградските вестници обнародвали поздравления, а официалната агенция съобщила тази новина на чуждестранния печат.

За да се завърши така постигнатата победа, в Митровица бил изпратен емисар (под претекст, че носи дрехи на свои роднини), чиято задача била да убеди там арестуваните първенци да се обявят също за сърби. Дадено им било да четат сръбските вестници пълни с възхвала на току-що случилото се събитие. Много от присъстващите се разколебали, а скоро такива като тях станали мнозинство. След като почвата била подготвена по този начин, чиновник от военного командване се явил пред задържаните със списък на „хората, които побългарявали населението на Скопие". Той заявил, че иска да провери точността на списъка. Оказало се, че всички присъстващи били „хора, занимаващи се с побългаряване на населението". Само учителите, служителите и няколко граждани били „българи". Другите имали готовност да декларират, че са сърби. На всички била дадена възможност да размислят още седмица. След това същият чиновник им донесъл за подписване декларация, в която те формално отхвърляли Екзархията и модели да бъдат освобо-дени. Повечето от задържаните подписали тази декларация. Тези, които се регистрирали като българи, били обявени за бунтовници и подстрекатели. Въпреки това и даете категории задържани лица останали в затвора до сключването на Букурещкия мир на 29 юли/11 август. При завръщането си в Скопие учителите били поканени да постъпят на сръбска служба. Четириде-сет и двама от тях отказали и подписали декларация, че предпочитат да бъдат изпратени обратно в България. На 6/19 август те Пристигнали в София през Ниш и Пирот. Няколко дни по-късно ги последвали две групи учители от Скопие. Сърбизацията в префектурата на Скопие вече била свършен факт.

Във Велес - първия обект на сръбските претенции „отвъд границата", определена съобразно Съюзническия договор - откриваме същите методи и същите етапи в този процес на сърбизация. Името на предводителя на лега-лизираната банда, изгонила на 4/17 февруари след обичайна дивашка сцена приемника на митрополит Мелетий Велешки, е Войно Попович, а негов помощник е Душан Димитрович. В края на февруари учителите получили покана да станат сръбски служители и когато отказали, били заплашени с преследване. Местната „Черна ръка" осигурила няколко нагледни примера и учителите се принудили да стоят по домовете си. Страхът от малтретиране ги въздържал от размяна на поздрави, когато вървели по улиците. В навечерието

164 

на Великден местните бандити били изпратени по селата. Заместили ги банди от Скопие, чието пък оттегляне консулите били изискали от властите. За да попречи на националния празник „Св. св. Кирил и Методий" (май 11/24), административните власти заповядали на населението да поправя улиците; но жителите на Велес не се подчинили. Въпреки желанието на властите те затворили своите магазини, за да отпразнуват Кирил и Методий. [Може би това е причината за въвеждането на член 23 от Указа, издаден на 21 септември.]

Периодът до 28 март/10 април се използва за завладяване на българските манастири и църкви в града. На 17/30 юни във Велес били арестувани твърде много хора. В това число влизали всички учители от града и селата, всички свещеници и служители в митрополията и около 150 до 200 жители на града. Всъщност това е признание за силата на националното чувство в този малък град, който е бил винаги един от най-активните центрове на българс-кото национално движение. Появяват се също така и мъченици. Късно вечерта на 18 юни един свещеник на име Иван Аврамов заедно с петима млади мъже от квартал Койник бил извлечен от затвора и заведен в „Черната къща". Гърлбто на свещеника било прерязано, а тялото му хвърлили от моста във Вардара. Реката понесла тялото му по течението и го изхвърлила близо до брега, където водата е застояла. Брадата му била изскубана. Никой не посмял да вземе и да погребе тялото. На следния ден то изчезнало. Петимата млади мъже били също убити, но техните роднини не намерили телата им.

Целта на тези мерки била да послужат за назидание. На 28 юни властите освободили свещениците Д. Антонов и Г. Михайлов заедно с някои от първенците. Намерението е съвсем ясно: те образували нещо като събрание, което с резолюция отхвърля Екзархията и признава сръбската църква, като одновременно с това декларира сръбската си принадлежност. Тази декларация била последвана от тържествена служба. Един месец по-късно, на 25 юли/7 август, всички жители и учители, които дотогава били в затвора, също излезли на свобода, но след като декларирали, че са сърби. На 5/18 август префектурата отправила предложение към всички учители или да станат сръбски учители, или да напуснат града. Всички се съгласили с изключение на г-н Брашнаров.
В Битоля, главния град на вилаета, разположен „отвъд" уговорената граница, но който сърбите искали да включат в своята територия, преброява-нето на населението започнало в средата на декември. Специални комисии били изпратени по селата да убеждават населението да се запишат сърби, като принуждавали също така църквите и училищата да се обявят за сръбски. Започнала кампания по разоръжаване на населението.
Във втората половина на февруари положението се влошило.

Бранислав Нушич, дoбpe извecтният сръбски драматург, назначен за префект бил счетен за твърде умерен и заменен от друг симпатизиращ на военолюбивите кръгове и на „Черната ръка". Актовете на насилие срещу отделни хора, както и произволното налагане на глоби се превърнало в често явление. Сред населението избухнала паника, породена от случая със семейство Стамболджиеви, избито в дома им, без да се открият каквито и да било следи от убийците. [Вж. по-горе какво разказва митрополит Борис по този случай.] След декларацията, направена от г-н Пашич, преследването на българите ставало все по-жестоко. Отделни свещеници и учители се принудили да отстъпят и да се обявят за сърби. Спрямо неподчинилите се влизал в действие методът на „разоръжаване", придружен с обиски на домовете и изтезания.

165 

От 17 до 19 юни (30 юни до 2 юли) властите арестували в Битоля повече от 600 души. Държали ги напълно изолирани до 13/26 юни, когато българското поражение вече станало съвършено явно. Тогава започнали да освобождават по-малко буйните измежду селяните и занаятчиите при положение, че те се откажат да вземат участие в каквато и да е национална агитация. Сыцевременно жителите били поканени по квартали на местожителство да подпишат декларация, чийто текст след това бил публикуван в един официален сръбски вестник в Битоля „Общинске Новине". Текстът илюстрира какво се е изисквало от българското население и в какво са ги карали да вярват сърбите. Той е следният:

„За да може веднъж завинаги въпросът за нашата национална принадлежност да бъде окончателно установен и заедно с това една сериозна грешка да бъде напълно отхвърлена, ние славяните от Битоля, принадлежащи досега към Екзархията, днес се събрахме в православната църква „Света Неделя" и заявяваме следното: 1) Че ни е известно от историята, че сме били сърби от стари времена и че турците са завоювали от сърбите преди пет и половина века областите, които ние населя-ваме сега. 2) Че няма никаква разлика в националност, във вяра, език и в обичаи между нас и сърбите, което се доказва от много спомени, както и от сръбските училища, които са били единствените в тези земи до времетй на Събско-турската война от 1876-1878 година. 3) Че нашите прадеди са се наричали сърби и че самите ние сме сърби, но под влиянието на българската пропаганда и най-вече поради терора на комитаджиите бяхме започнали да обръщаме поглед към българите с надеждата, че благодарение на техния превес в бившето турско царство те бйха имали по-добра възможност от сърбите да ни освободят от робство. 4) Че българите вместо да ни помагат и да ни освободят при последната война срещу турците, си присвоиха Тракия и освободиха неславянско население. 5) Че сърбите успяха със свръхчовешки усилия и огромни жертви да завземат тези земи без чужда помощ и да сложат край на нашего робство. 6) Че както преди, така и след войната сърбите са ни имали за техни братя, докато българите правеха усилия да ни разделят от нашите освободители. 7) Че на 17 миналия месец българите нападнаха сръбската армия, която бе проляла своята кръв за тях при Одрин; това нападение бе осъдено от целия цивилизован свят. 8) Че българите искаха да изложат народа от тези области на нови нещастия и на разрушения чрез опита си да изпратят тук банди от разбойници, които горяха селата и обираха народа. Следователно ние декларираме пълната си солидарност с нашите сръбски братя и освободители: с тях ще работим в бъдеще рамо до рамо, за да укрепим нашата родина - Велика Сърбия."
След като с помощта на полицията събрали подписите на най-невзрачните и плахи жители, комендантът свикал събрание на по-видните граждани. Когато бил поканен да подпише, един стар търговец на име Пиперков отговорил: „Аз съм стар човек, на 60 години. Баща ми винаги ми е казвал, че дядо ми е бил българин. Следователно аз и мойте приятели не сме съгласни да подпишем и нищо освен силата не може да ни принуди да направим това." След това комендантът им дал 24 часа да размислят. Били единадесет души. Двама от тях били склонни да се огънат пред сръбската сила. Останалите 9

166 

били непреклонни, поради което ги арестували. Жените им отишли до руското и австрийского консулство, след което хората отново били освободени, като им дали отново срок от 24 часа, за да подпишат. Те наистина подписали (с българските си имена, окончаващи на ,,-ов", а не на „-ич", което от само себе си представлява акт на неподчинение) една декларация, която те сами съставили и в която определят себе си като „османски поданици, освободени от турско управление от победоносната сръбска армия, които в бъдеще биха останали верни на своите освободители, чиито поданици те се считат". Човекът, който ни разправи тази история в Солун, добави, че тези нещастници не можели все още да приемат като реална вероятността Битоля да стане сръбски град; те все още не знаели изхода на войната.

На 10/23 юли комендантът по заповед на Главного командване предал нареждане до всички учители да се откажат от Екзархията, да станат сръбски чиновници и веднага да подадат индивидуални молби. Обещани им били по-високи заплати и ги уверили, че прослужените им години ще се зачитат при изчисляване на техните пенсии. Учителите декларирали, че не са съгласни да вървят срещу своите убеждения и поискали да им бъде разрешено да живеят като обикновени хора и сръбски поданици, докато се реши политическото бъдеще на страната. Комендантът заявил, че при това положение по силата на едно циркулярно писмо от Главното командване той ще нареди тяхното изгонване от страната още на следващия ден. Те настоявали, че са родени в тази страна и повечето от тях са женени и имат деца, че имат имущество и други местни връзки и че въпросът за напускането на страната може да се реши само по тяхна лична преценка. Но техните съображения били изцяло пренебрегнати.

В техния случай, както и в други подобии, се прилага неотменимото решение: който се нарича българин, трябва да си отиде в България. Окончателният аргумент, представен от властите, бил следният: „Екзархията ви плаща, т.е. България ви плаща. Ние сме врагове на България и ви третираме като агент-провокатори на вражеска държава." Не се обръща никакво внимание на протеста, че заплатите на повечето от учителите са изплащани от религиозни общества. На 13/26 юли тридесет от тези учители били отведени под конвой през Прилеп и Велес, оттам през Скопие, където към тях се присъединили и други протестиращи учители от Прилеп (седемнадесет) и от Ресен (шест), на път за Смедерево. На 28 юли/10 август един австрийски дунавски кораб ги оставил на Ломското пристанище в България. Не е необходимо тук да изтъкваме страданията им по пътя им до Лом.

В Битоля целта е постигната. На 7/20 юли е отслужена църковна служба за тържественото отпразнуване на „единство, съгласие и любов", която българските свещеници, току-що отказали се от Екзархията, извършили в съслужение със сръбските свещеници. След службата се състояло събрание, на което г-н Цветкович, „духовният двигател" на сръбската администрация в Битоля, произнесъл реч за помирението сред народа и приветствал неговото връщане в лоното на Сърбия. След неговата реч била прочетена познатата нам декларация и събранието завършило с викове: „Да живее Сърбия! Да живее сръбската армия! Да живее крал Петър! Да живее принц Александър, освободителят на Битоля!"

Твърде малко би могло да се добави за съдбата на другите градове в префектурата на Битоля. Притежаваме един интересен документ за Прилеп „Градът на Марко Кралевич"*, легендарния сръбски герой,във вид на прокламация, издадена от местния комендант Михаил Ненадович с дата 6/19 март.

167 

Той показва, че г-н Ненадович е загубил всякакви илюзии относно „любовта и съгласието" на освободеното население. Трябва да се отбележи, че Прилеп и Велес са крепости на българщината в Македония, и г-н Ненадович е трябвало да се съобрази с това. Той пише:

„Аз не мога да позная прилепчани, с които толкова се гордеех! Агитатори и врагове на сръбския народ (които са ми много добре известии) са раздухали такова брожение сред мирните и почтени жители на този град, че аз се съмнявам вече в мойте стари прилепчани. Какво! Нима вие се отплащате за моята любов към вас със заговори срещу моя живот? Това ли е вашата благодарност за моята доброта, че трябва да съзаклятничите във вашите домове да ми отрежете главата? Търпението ми се изчерпа. Българската армия, чието пристигане очаквате толкова нетър-пеливо всеки ден, не идва. Ще ви бъде тъжно да чуете, че тя няма никога да дойде, разбирате ли? Аз мога да ви уверя в това с цялата тежест на моето име и на моето положение! Дори да желаете подобно нещо, е срам за вас. Ако искате да знаете на кого принадлежи Прилеп, изкачете се до височините над Битоля, до Бабуна планина, до „Бакърно гумно" и задайте вашия въпрос пред гробовете на сръбските синове, които са там... Аз се обръщам за последен път към почтените хора на Прилеп: не забравяйте, че тайното общество, наречено „Подкрепа", е по-опасен враг за вас, отколкото е за мен. А на вас, мерзки агитатори, аз заявявам високо: „Не си играйте с живота на мирните гражда-ни!... Убивайте сръбски войни и офицери, ако искате, но помнете, че възмездието за тяхната смърт ще бъде далеч по-ужасна смърт!"
Сръбският комендант на Ресен е също толкова недоволен от настроението в този републикански град и родно място на турския майор Ниази бей, които започва там революцията през 1908 г. На 9/22 декември 1912 година сръбският комендант повикал видните граждани на Ресен и ги обвинил, че са нелоялни поданици, които разпалват раздори между съперничещи си наци-оналности. Той добавил, че в негова власт е да ги избие всички и да ги обеси, без разлика дали са големи или малки, дори и ако са стари мъже с бели бради (тук той има предвид архиерейския наместник на митрополита), ако не се поправят и ако не му предадат българските пропагандни листовки. (Въпросните листовки са за обявяването на война на Турция от цар Фердинанд, както и прокламацията на Българския Червен кръст, оставени при архиерейския наместник от преминаващи пътници, идващи от България.)

На 14/27 декември всички учители от градовете и селата били извикани и комендантът им съобщил, че „всичко, завзето от сръбската армия, ще остане в Сърбия" и че в бъдеще техните заплати ще се плащат от Ведомството по народно обучение в Белград. В отговор на зададения му въпрос: „Няма ли частни училища в сръбското кралство?" Комендантът отначало не казал нищо. След това заявил: „Бога ми, не знам, но можете да бъдете съвсем спокойни за това, което ви казвам, тъй като Турция вече не съществува." На 15/28 март сръбските власти започнали преброяване на населението, при което нямало предвидена националност „българин". Специални пълномощници ходели от къща на къща, като навсякъде срещали съпротивата на гражданите. В списъците успешно е запазено обозначението на българските имена, които завършват на ,,-ов", и само пет домакинства се записали като сърби. Тъй като официалният списък не включвал друга националност освен „сърби", вестниците публикували цифрите, които представляват общия брой на сръбското население. „Обезоръжаването", започнало през юли, било придружено обикновено с насилие. Тук няма да се занимаваме с безбройните примери на тези издевателства, които са отбелязани в нашите документи.

168 

Около 40-50 граждани и 250-300 селяни били арестувани в Ресен на 17/ 30 юни и хвърлени в затвора за един месец. На един селски свещеник му било обещано, че ще бъде пуснат на свобода, ако се моли в църквата Бог да дари победа на сърбите. След като се поколебал няколко секунди, свещеникът отговорил: „Аз мога да се моля на Бога само войната да свърши." На 10/23 юли учителите били изведени от затвора, като им предложили обикновената алтернатива: „Подпишете една молба да бъдете назначени като сръбски чиновници, иначе ще бъдете изселени от страната като български агитатори и шпиони." Някои подписали, а други отначало се разколебали и изтеглили молбите си, когато един виден професор публикувал категоричен протест срещу изселването. Той заявил, че това е незаконно, тъй като се отнася до местни жители, които не са извършили никакво престъпно деяние и притежа-ват пълно право да живеят в страната си като честни поданици. Както знаем, той и пет други лица били изпратени в Скопие. На 11/24 юли свещениците от града и от селата били принудени да се откажат от Екзархията и да признаят Белградския архиепископ като духовен глава. На 26 юли/18 август били повикани някои от първенците и им била прочетена декларацията, подписана в Битоля. Техният протест е изразен по следния начин: „Екзархията не е форма на пропаганда; Екзархията е дело на хората, които създадоха своята църква на едно събрание с представители от всички градове в Македония. Българските комитаджии не са ни накарали да ставаме българи, но сръбските и гръцките комитаджии действително претендират, че могат да ни учат как да променим своята народност." Тогава им била предложена нова форма на декларацията: „Виждайки, че Екзархията и Православната църква са едно и също нещо, ние декларираме, че сме сърби." Когато първенците отново отказали да дадат своето съгласие за такава декларация, всичките били пратени в затвора и оттам в Солун. Казано им било, че ги изпращат на гърците, за да ги избият. В Солун те прекарали 18 дни в ареста в малка стая с 80 други българи. След това били изпратени в България през Цариград и Бургас.

Крушево (третият град в префектурата на Битоля) става жертва на същите изстъпления, извършени под формата на реквизиции, както и на същите актове на насилие и домашни обиски под предлог, че се търси оръжие. На 17/30 юни сръбските войници напуснали града и мястото им било заето от някаква банда с командир Вангел Скопски. Тъй като мълвата за тази банда, породена от нейните действия на насилие, стигнала в Скопие преди самата банда, пет бивши български комитаджии напуснали града и създали своя чета, която се оттеглила към планината. На 19 юни/ 2 юли били арестувани всички първенци на града. Затворът се помещавал в избата на окръжното управление и през решетките на прозорците арестуваните можели да чуят как от балкона заместник-префектът Евто Бекрич държи реч пред една новосформирана банда от власи румънци и гърчеещи се жители. На 22 юни Бекрич заявява на тълпата: „В отсъствието на армията вие сте упълномощени да действате. Тъй като България е обявила война, действайте както намерите за добре с всеки, които се нарича българин." На другия ден един от членовете на бандата на име Ванчо Йогов нанесъл побои на българския търговец Димитър Кръстев на открития пазар по повод българската табела на сергията му и в отговор на оплакването на търговеца, помощник-префектът издал заповед да се отстранят всички знаци, табели и надписи на български език в срок от 24 часа. На търговците било наредено, под заплаха от военен съд, да заменят всички подобии знаци със сръбски. (Същите сведения се повтарят отвсякъде

169 

- Скопие, Велес, Прилеп и др.). Тук няма да споменаваме множеството други актове на насилие, извършени при домашни обиски. Дори жени били бити и затваряни заради това, че се наричали българки. На 29 юни/12 юли, рождения ден на крал Петър, всички задържани били доведени в залата на общината.

Помощик-префектът им обещал амнистия, ако се съгласят да се признаят за сърби. Двама от доведените отговорили от името на всички останали, че единствено като българи биха могли да бъдат лоялни поданици на Сърбия и полезни за държавата. Веднага ги отвели обратно в затвора, където останали в продължение на още един месец. На 17 юли Ванчо Белувчето, ръководител на българската чета, бил убит от членовете на сръбската банда след двучасов тежък бой. Главата му била отрязана и разнасяна тържествено из цяло Крушево. Привечер била оставена на прага на затвора, а вратите били отворени за тази цел. „Така ще се отнасяме към главите на всички, които се наричат българи" - казал заместник-префектът. На следния ден той повикал архиерейския наместник на митрополита и му заповядал да подпише декларация. Изтръпнал от ужас, той подписал, без да прочете какво му се предлага за подпис. По същия начин постъпили и другите свещеници. Двама от учителите последвали техния пример, но други двама отказали. Един час по-късно те били изпратени под конвой в затвора на Прилеп, където дочакали подписването на мира. На 4/17 август ги изгонили от Македония, като междувременно семействата им останали по родните им места.

Още по-голяма съпротива била оказана при асимилирането на населените места по западната граница на Македония, в Охрид и Дебър, на границата с Албания. Тук откриваме, както впрочем навсякъде другаде, прилагането на обикновените мерки за „сърбизиране" - затваряне на училища, изземване на оръжие, отправяне на покани до учителите да станат сръбски служители, назначаване на сърбомани, гъркомани и власи на различии служби в селата, заповеди до духовенството да се подчини на сръбския архиепископ, актове на насилие срещу отделни граждани, забрана за преминаване през мостове и определени места, увеличаване обема на реквизициите, фалшиви подписи под декларации и патриотични телеграми, организиране на специал-ни банки, военни екзекуции в селата и прочие.

Многобройните арести, извършени на 17/30 юни, засягат всички обществени категории. И в Охрид заплахата с изселване от селата е приложена успешно, за да принуди свещеници и преподаватели колективно да се откажат от Екзархията. Затворените преподаватели били принудени да приемат заплати от сръбското Министерство на народного обучение и да подпишат съответните разписки. Въпреки всичко до средата на септември духът на народа не бил съкрушен. В Дебър външните признаци на подчинение едва прикривали революционного настроение у хората. Още през месец май екзархийските духовници (40 свещеници) формално се отказали от Екзархията чрез тържествена процедура, последвана от клетва пред Евангелието. Както в Ресен, и тук учителите се оказали сред най-непокорните. Те били арестувани на 17/30 юни и държани в затвора до средата на юли. По-нататъшната им съдба е неизвестна. Все пак знаем, че през месеците август и септември идеята за съпротива все още е била жива сред населението. Говорело се много относно един план за „Уния" с Римокатолическата църква като средство за запазване националността след закриването на Екзархийската църква. Изглежда, че тази идея се е породила спонтанно в умовете на населението в Битоля. Извършвали са приготовления за въоръжена съпротива с конкретната цел да се иска автономия за Македония. Сръбското правителство отдава

170 

голямо значение на обстоятелството, че българските комитаджии под ръководството на войводите Милан Матов, Стефан Коджа, Петър Чаулев и Христо Трайчев не били взели никакво участие в албанского въстание. Но всъщност нашите сведения са от интересния разказ на един от посветените в тези събития, публикуван в български вестник. [Вж. в."Изгрев" от 24 октомври/6 ноември: „Истината относно Албанско-македонското въстание".] От него научаваме, че Милан Матов бил организирал чета в Елбасан и изготвил възвание до българите и мюсюлманите за общи действия с албанците. Поради отказ на албанското правителство това възвание не могло да осъществи целта си, но Матов се е ползвал с неофициална подкрепа. Той бил във връзка с войводата Чаулев в Охрид и с албанското и българското население в селата. Малките сръбски гарнизони били изненадани. Те се оттеглили и в продължение на няколко дни градовете Охрид, Струга и Дебър били в ръцете на въстаниците. Имало дори планове за организиране на временно правителство в Охрид.

Няма как тези събития да не са дали отражение върху настроението на хората в Западна Македония. Но сърбите скоро слагат край на албанското въстание в Призрен и Дяково, както и в Дебър и Охрид. Около 25 000 души от албанского население побягва след поражението. Останалите са подложени на познатото преследване от сърбите. Българите също са засегнати много тежко. Всички първенци били хвърлени в затвора или застреляни. Няколко смесени албански и български села в районите на Долна река, Горна река и Голо бърдо били опожарени, след което официалният статут на Македония се считал за уреден.

Когато през месец август Комисията мина през Белград, за нас бе очевидно, че борбата все още продължава. Българското население все още се бореше в окупираните територии и в Белград г-н Пашич все още не се съгласяваше с военните кръгове по въпроса за администрирането на Македония. Тъй като кризата все още не беше утихнала, Комисията можеше да се окаже много неудобен свидетел. По всяка вероятност това бе една от причините, поради която властите в Белград не пожелаха да ни предоставят въз-можност да се движим свободно. Това опасение стана явно, когато един белградски вестник обвини един от членовете на нашата Комисия, че се стараел да отклони Комисията от главната и цел, като търсел да уреди възможности тя да посети Скопие, Велес, Митровица, Призрен, Битоля, Тетово и др. [Вестник „Балкан" 13/26 август. Но Комисията не е имала такова намерение, тъй като времето, с което разполагаше, както и маршрутът, който бе изготвила преди заминаването си от Париж, не предвиждаха такива възможности, Що се отнася до г-н Пашич, трябва да се отбележи, че най-съществената причина, с която той мотивира своя отказ, бе, че „армията ще бъде против" присъствието на един от членовете на Комисията във вътрешността на страната. В сръбския печат все още продължава кампанията, насочена срещу присъствието на този член на Комисията. Парижкият кореспондент на белградския в."Политика" пише в броя от 11/24 ноември, че той предложил на руския фотограф Чернов 40 000 франка от името на Карнегиевата фондация за закупуване на негови снимки, показващи „български зверства", като целта била да скрие тези снимки от обществеността. Знае се, че г-н Чернов е отрекъл да има такова предложение. Истината е, че двама членове на Комисията отидоха да видят снимките, които г-н Чернов излагаше в гранд хотел „Париж", посочвайки не само българските „зверства" но общо „зверствата на войната". Членовете на нашата Комисия намериха, че снимките са много интересни, автентични и поръчахц няколко от тях за нуждите на нашата Комисия, които г-н Чернов се съгласи да откопира срещу нормална цена. Това даваме само като пример за начина, по който могат да се разпространяват неистини и лъжи.]

В действителност бяха ни уведомили, че не съществува някакво прин-ципно възражение срещу посещение на чужденци. Единственото условие

171 

било тези посещения да бъдат контролирани. В хрониката на събитията в Македония, която представлява част от нашия ръкопис, намираме под дата 10 февруари една бележка от архиерейския наместник в Куманово: „Снощи трима европейци (англичани) пристигнаха в нашия град. Според сърбите те били изпратени да проучват положението на населението. Европейците бяха настанени от викарния епископ на сръбския митрополит. Днес те направиха обиколка из града и се срещнаха с властите. Няколко българи (между тях съпругата и братята на Иорде Йовчев, който бе изчезнал) се опитаха да разговарят с тях, но правителствените служители не допуснаха никого. Само една група турци бяха приети и разпитани относно условията им на живот. След предварителна заплаха, те заявили на чужденците, че живеели добре".

Можеше ли да се очаква, че привидното „омиротворение", което се вижда от нашите документи, е окончателно или трайно? Съмнението по този въпрос произтича от указа на 21 септември. Всичко установено междувременно от Комисията само потвърждава тези наши съмнения.

Ако се съди от статиите, които се появяват в техния печат, сърбите показват безспорен оптимизъм. Обаче няма съмнение, че това своеобразно бодрячество се задоволява с много малко. Нека вземем например патриотичния и воинствен вестник „Пиемонт", който се радва на едно положение в Щип, констатирано в края на октомври:

„В Щип нещата изглеждат както в Стара Сърбия. Хората работят нормално, движат се свободно и вече няма нито един, който да се нарича българин. Ако по някаква случайност кажете думата българин пред гражданите, те се нахвърлят срещу вас и започват да ви псуват. Нався-къде по улиците се пеят само сръбски песни и се танцуват сръбски танци. Скопският митрополит Викентий, който пристигна на 5/18 т.м., бе посрещнат на моста на Брегалница от населението, принадлежащо към всички вероизповедания - от християни, турци и евреи. През последните няколко дни се извършиха първите годежи съгласно нашия обичай; нашият фотограф Кричаревич се ожени; оркестърът на 14 полк свири на събранието сред неописуема радост. Младите жени в Щип са красиви. Те са свенливи и скромни, но този недостатък може да се поправи."
Ето още една кореспонденция, изпратена на 14 октомври от Битоля до Виена през Солун:
„Градът Битоля е почти напълно обкръжен от военен кордон. Мерките на сърбите са все по-драконовски, тъй като те се страхуват от всякакво раздвижване сред българите... Властите искат да принудят българите да изпращат децата си в сръбските училища (българските училища са затворени). За тази цел полицаите ходят от къща на къща и предупреждават хората, че който не изпрати децата си в сръбските училища, ще бъде глобен. Глоба от 100 франка заплашва онези, които изобщо не изпращат децата си на училище, а 200 франка ще платят тези, които ги изпращат в несръбски училища (има няколко влашки училища). Който изпраща децата си да учат в чужбина без знанието на властите, ще плаща 600 франка. Младите хора на възраст между 19 и 30 години нямат право да напускат страната."


172 

Ето една друга кореспонденция от Битоля, поместена в българския вестник „Мир" от 29 ноември/12 декември:
„На 12/25 ноември 51 български селяни бяха убити в квартала Бумба и още един селянин в Ченгел Караколе от самите власти. Прак-тиката на полицаите е да ограбват селяните, когато се връщат от пазар, след като са продали стоките си или са купили нещо. Изчезнали са селяни от селата Острибци, Ивановци, Рувци, Бяла Черква, Вошени и Беранци. В Крушево е нанесен побои на пет души (дават се имената им). В Острибци броят на битите хора е девет; в Ивановци - осем; в Беранци - девет; в Среди - седем; в Обрашани - четири; в Падило - три.

След оттеглянето на комитаджиите в началото на октомври (вж. по-горе) паника обзела цялото население на Охрид. Няма село без жертви, главно измежду свещениците и учителите. Само в началото на октомври са убити трима свещеници, пет учителя и около 150 селяни, всичките българи. В това число не влизат около 500 турци и албанци. Цели квартали били разрушени под предлог, че принадлежали на въстаници. Сред разрушените са къщите, в които живеят семействата на воеводите Чаулев и Матов. Всички интелигентни млади хора (около 50 души) били хвърлени в затвора. Най-малко веднъж на ден ги мъчели, а често пъти били оставяни без храна в продължение на дни. Всички свещеници били арестувани, понеже на 14 и 15 декември били отправили молитви в църквите за здравето на цар Фердинанд и на митрополит Борис. Когато ги разпитвали, те отговорили, че това било по заповед на Чаулев [Кореспонденция от 16/29 октомври във вестник „Политика", както и кореспонденция от 19 декември/2 януари във вестник „Возраждание".].

Най-сетне и самите сърби започват да признават, че нещата не вървят както трябва. И в Сърбия, и в България опозиционният печат стоварва вината и отговорността върху управляващите. Вестник „Балкан" декларира, че тези хора по нищо не се различават от управниците при турския режим. Правител-ственият печат в момента представя оправдания, но никой не може да отрече следното обстоятелство: няма достатъчно подготвени чиновници. Условията на живот в завладените територии са твърде трудни и там не могат да бъдат привлечени достатъчен брой компетентни кандидата [Вж. спорът, воден през месец декември между „Балкан", „Правда", „Новости", „Одйек" и дори „Пиемонт", от една страна, и вестник „Самоуправа", от друга.]. Не е отстранена истинската трудност, а именно отношението на населението - покорено, но останало непокорно. Взети са мерки за борба срещу останалата опозиция. Властите не са много сигурни в духовенството, а още по-малко в учителите, независимо че и едните, и другите са подали клетва. В самия Белград нашата Комисия чу да се разисква въпросът, дали не би било по-добре да се изпращат български служители, макар и да не са се примирили със съдбата си, в истински сръбски райони, като Метохия и Косово поле. Благоприятното впечатление, което щеше да се създаде в чужбина от тези полудоброволни действия на подчинение, които щяха да бъдат полезни при опитите да се прикрие пълната липса на кандидата за административни постове, доведе просто до регистрирането на български служители в средите на гръцки колективи. По-късно условията се промениха. На 19 октомври/1 ноември един български вестник писа, че имало 88 учители, които дошли от Стара Сърбия (Косово и Метохия) и били назначени в бивши български училища (21

173 

в Скопие, 19 в Битоля, 7 в Прилеп, 10 в Куманово, 6 в Охрид и 25 във Велес). На 11/24 ноември „Serbische Correspondenz" пише, че имало 200 кандидата с професионална квалификация от Хърватско и Унгария, готови да приемат работа в „Нова Сърбия". Ако можем да се позовем на кореспонденции, отпечатани в българската преса, посещаемостта в новите училища не е висока въпреки налаганите глоби за отклонение от обучение. Независимо от това броят на сръбските училища е увеличен, макар че те не били толкова добри, колкото българските. [Вж. интересния доклад от сръбския професор Т.М. Яковлевич относно „Условията на българските училища в Македония в сравнение със сръбските училища", публикуван в „Српска Застава" на 16/29 октомври.] Според официални сръбски статистики (Serbishe Correspondenz, 29 ноември/12 декември) понастоящем има 395 училища вместо предишните 193, с 350 учители, вместо предишните 240. Явно е, че допълнителният брой представлява „българското наследство". В Скопие дори било отворено педагогическо училище. Но според сръбските власти от 380-те студенти 260 били дошли от Стара Сърбия и само 120 - от завоюваните територии.

Най-сериозната трудност си остава отношението на населението. Последните доклади, с които разполагаме, не показват някаква промяна. Продължават да се вземат мерки за справяне с общото недоволство. Това се върши чрез тероризъм, който не е намалял. Вестник „Мир" от 23 декември/ 5 януари помества кореспонденция от Албания, част от която цитираме подолу:

„В Кичево 150 души били бити в присъствието на официалните власти; 17 души били убити с удари, а телата им били изгорени. Други били сериозно наранени и хвърлени в един обор без каквато и да е медицинска помощ. В Ново село петима селяни били бити от сръбските жандарми. В Планица намерихме шестима селяни, убити от сръбски патрул, 40 селяни били убити през месец октомври и 5 къщи били опожарени. Село Гвайце било нападнато от сръбска банда, 40 селяни били убити и техните тела хвърлени в кладенците. В същото село 200 селяни били убити през октомври и около 800 турски книги били иззети. Село Тукине било плячкосано от сръбска банда. В същото време станало откриването на сръбски театър в Скопие и министърът на народното образование възложил на професор Илич да събере народни песни от околните райони. Това било цитирано от министъра като доказателство, че „най-пълната възможна свобода на съвестта е предоставена на всички вероизповедания при спазване на техните религиозни обичаи". И че на мюсюлманите било разрешено да ловуват по време на техните празници („Serbische Correspondenz").
Най-елементарното условие, което трябва да бъде изпълнено, преди една страна да може да претендира за толерантност спрямо друга страна, е формулирано от гръцката делегация на мирната конференция в Букурещ, което бе връчено от българската делегация на всички воюващи, но бе отхвърлено поради отказа на сръбския делегат. „Като се има предвид, че войната срещу Османската империя бе предприета от България, Гърция, Черна гора и Сърбия, за да се гарантират на всички народности условия за свободно развитие; че не е възможно тези благородии подбуди да са изчезнали след събитията, които впоследствие разделиха бившите съюзници..., България,

174 

Гърция, Черна гора и Сърбия признават на новоприсъединените територии автономия за религиозните общества и свобода за училищата". [Виж протокол № 10 от заседанието на Букурещката конференция на 26 юли/8 август 1913 година. Отхвърлено бе също така предложението на представителя на Съединените щати в Букурещ г-н Джаксън да се включи в мирния договор една клауза, която дава пълна гражданска и религиозна свобода на жителите от която и да е територия, намираща се под суверенитета на която и да е от петте държави, или територия, която може да бъде прехвърлена от юрисдикцията на една държава към юрисдикцията на друга, „със същото право на ползване на гражданското законодателство на представените конституционни държави".] Ако това условие беше прието, ние наистина бихме могли да вярваме „в установяването на приятелски отношения между четирите държави", както и да повярваме във възможността за „гаранции на съответното население да съжителства в една ера на справедливост и широка търпимост". Обаче сръбският делегат отговори, че „въпросът, доколкото той засяга новите сръбски поданици, е регламентиран от Конституцията на сръбското кралство" - една декларация, която вече видяхме, че е невярна. Видяхме и резултатите от този сръбски отказ. Оказа се, че е по-лесно да се завладее земя, отколкото да се запази завоюваното. Сега сръбският печат е пълен с опасения относно истинското отношение на населението в завладените области и предвижда опасност от въстание с външна помощ. Днес на дневен ред е Албания, която се подготвяла за нови размирици през пролетта; вчера бяха българските комитаджии, които преминавали през границата с фалшиви паспорти, за да достигнат до някои области на Македония („Serbische Corresponndent", 26 ноември/11 декември). Друг някой ден Америка пък давала възможност на македонски конспирато-ри от Тетово или Дойран да организират комитети в Ню Йорк, Чикаго, Портланд или Сент Луис за възстановяване на автономията на тяхната поробена страна („Трговински Гласник"). Налице е една нова емиграция с армия от около 15 000 до 20 000 македонски работници, които не могат да бъдат подведени под клаузите на каквито и да било укази. Вестник „Правда" е очевидно прав, като разсъждава, че не ще има нужда да чакаме 25 години, за да се получи един нов Саверн. [Виж бел. прев. на стр. 155.]

Но ние повтаряме, че условието е „автономия за религиозните общества и свобода за училищата", т.е. минимална степей на либерализъм, които всъщност съществуваше през последните години, гарантиран от международни договори, дори в старата абсолютистка Турция.

[Previous] [Next]
[Back to Index]