ГЛАВА IV  ВОЙНАТА И НАРОДНОСТИТЕ

1. ИЗТРЕБЛЕНИЕ, ЕМИГРАЦИЯ, АСИМИЛАЦИЯ

Читателят, който е прочел предшестващите страници и е проследил безкрайната верига на смайващи от ужас събития, проучени и описани от Комисията, несъмнено ще е открил общите особености, обединяващи балканските народи. Необходимо е да установим, че войните се водят не само от армии, но и от самите народи. Местного население е толкова разнородно, колкото са и отделните балкански народности, и те се бият заедно, или една срещу друга, като всяка от тях желае да измести останалите. Затова тези войни са толкова кръвопролитни, затова те водят до толкова голяма загуба на хора и завършват с унищожение на населението и с разоряването на цели региони. Многократно се опитахме да покажем, че най-големите зверства се дължат не на изстъпления на редовната войска; не винаги могат да се припишат и като престъпление на доброволците - така наречените башибозуци.[През време на последните войни мрачното наименование „башибозук" въэприе съвсем различно и ново значение. Башибозукът вече не е непременно турчин. Той е „доброволец", (Freishaerler) на който и да е от воюващите народи без разлика - български комитаджия, гръцки андарт и прочие. Общо взето, той е воюващо лице, което не носи униформата на редовен войник.] Самото население се е впускало във взаимни кланета и преследвания с такава свирепост, защото тя беше подклаждана от спомени за стара омраза.

Следствието от това обстоятелство е, че целта на въоръжените стълкновения, била тя открита или прикрита, ясно оформена или смътно осъзната, е винаги и навсякъде една и съща - пълното изкореняване на чуждата народност. В някои случаи тази цел се осъществява под формата на неумолима и категорична заповед - да се избие цялото мъжко население на окупираните райони. Притежаваме писма от гръцки войници, чиято автентичност е несъмнена. Тези документи, макар и писани днес, ни напомнят поразително далечните асирийски завоевания: „Взехме малък брой пленници и ги избихме, тъй като такава беше заповедта... за да може това мръсно българско племе да не се появи отново..." „Действайки съгласно заповедта, горим селата, избиваме младите хора и оставяме само стари мъже и жени и малки деца." Тук намерението явно е да се пощадят само тези, които не могат по-нататък да продължат съществуванието на нацията, и достатъчно малките, които могат да бъдат лишени от национално чувство, като получат гръцко образование.

Същото положение е налице в Турция, както констатирахме при проучване на събитията, в околностите на Малгара и изобщо в Тракия. Мъжете,

140 

жените и децата били отделяни едни от други и избивани без изключение. Свидетелските показания на един арабски войник християнин разкриват факта, че поне известна част от турската армия е получила „заповед" при започването на офанзивата да извършва подобни систематични действия. Може би ще отидем много далеч, ако предположим, че и изнасилването на жени е ставало всъщност като изпълнение на някаква „заповед".

Заповедите на славянските армии може да не са били толкова варварски в своята природа. От това обаче не следва добронамереност към чуждото население в завладените територии. „Заповеди за изтребление" действително не са издавани. Всъщност има дори заповеди в обратен смисъл (вж. по-долу). Но при частните разговори с хората тук установяваме една и съща идея. Това доказва, че когато се говори колко много е изстрадало турското население от българите, а албанското - от сърбите, това не са само празни приказки. Що се отнася до българите, трябва само да погледнем селата, в които всичките турски махали са опожарени, както се увери член на нашата Комисия при посещението си в Тракия.

А по отношение на сърбите разполагаме с автентични доказателства под формата на едно писмо от войник от сръбската армия, публикувано в сръбския социалистически вестник „Радничке новине" от 9/12 октомври. Съдържанието на това писмо се припокрива напълно с писмата на гръцките войници. Разбира се, тук става дума за експедиция, чиято цел е била да потуши едно въстание. Ето какво пише войникът:

„Драги приятелю, нямам време да ти пиша надълго, но мога да ти кажа, че тук стават страшни неща. Аз съм ужасен от тях и непрекъснато се питам как може хората да са такива варвари и да извършват подобни жестокости. Страшно е. Не бих посмял (дори и да имах време - а аз време нямам) да ти кажа повече. Но трябва да знаеш, че Люма (албанска област покрай реката, носеща същото име) вече не съществува. В тази област има само трупове, прах и пепел. Има села от по 100, 150 и 200 къщи, в които не е останал жив човек, буквално нито един, събираме хората на групи по 40 до 50 души и след това ги промушваме със щиковете до един. Навсякъде се извършват грабежи. Офицерите наредиха на войниците да отидат в Призрен и да продадат там нещата, които бяха откраднали."

Както е известно, целта на албанската експедиция, за която говори кореспондентът на „Радничке новине", е да осуети плановете на албанците, които по това време са въстанали срещу сърбите. Албанското въстание се представя от сърбите като амбиция на албанците за автономна Албания, а същевременно и следствие от български заговори. Тези две основания могат да се смятат за достатъчно вероятни, но не изключват и едно трето основание - настроението на албанското население, което е подчинено на Сърбия. То е имало достатъчно причини да се оплаква от сръбската администрация. Събитието се описва в едно писмо от Елбасан, публикувано в българския вестник „L'Echo de Bulgarie" на 28 септември/11 октомври, което произхожда от „много сигурен източник". Нашата Комисия не бе в състояние да провери тези изявления, но едва ли имаме причини да се съмняваме в тях, имайки предвид това, което Комисията видя и чу:

„На 20 септември (стар стил) сръбската армия задигнала добитъка на Малезия и Дебър. Овчарите били принудени да се защитават, но били

141 
 

избити до един. Сърбите убили и двамата главатари на племето Люма, Мехмед Едем и Джафер Елеуз, след което започнали да грабят и да опожаряват всички села по пътя си: Пешкяпа, Плеца и Дошищи в Долно Дебърско; Алай-Бег, Маши, Пара, Обоку, Клобочища и Солокици в Горно Дебърско. Във всички тези села сърбите извършили изнасилвания и страшни убийства на жени, деца и стари хора. В град Дебър властите дори издали заповед пазарът да не се отваря в неделя, а жителите да останат този ден по къщите си. Арестувани били 48 от първенците на града. Когато сърбите видели, че жителите на ограбените села, изброени по-горе, са дошли да си възвърнат добитъка и са се събрали около града, те изкарали първенците от затвора и ги убили най-безмилостно. От този момент нататък албанците от Дебър и от околността били обзети от ужас и отчаяние и се вдигнали на въстание. Атакували сърбите с оръжие или с брадви, камъни и тояги. Убили няколко от тях и изгонили останалите от града. Почти всички убити хора са сръбски служебни лица; останалите живи войници избягали от другата страна на река Радика."

„Следните села със смесено албанско и българско население са ограбени и опожарени: Лошани, Лисичани, Житоше, Дибрища, Харлище, Десово, Градежница и Пчелопек. Много мюсюлмански семейства от тези села, включително жени и деца, са безмилостно избити. При влизането си в Порчасие редовната сръбска армия извела мъжете извън селото и след това завела при тях жените, за да изтръгнат пари като откуп за освобождаване на съпрузите им. Но след като откупът бил платен, затворили нещастниците в джамията и я взривили с 4 снаряда. В село Силп 73 албанци са убити жестоко, а 47 други албанци от село Пчелопек подло са разстреляни. Не бе ли именно префектът на Крушево, който при завръщането на сръбската армия от албанската граница открито я прикани да опожари всичките села, разположени между Крушево и Охрид?"
Ето защо албанските молители, които на 21 септември се обръщат към Великите сили от името на населението от Дяково, Печ (Ипек), Гусинье и Плава в бившия видает на Косово, не преувеличават фактите, когато заявяват - що се отнася до този втори център на въстанието - че „сръбските и черногорските редовни войски направиха всичко още първия ден, когато нахлуха в албанска територия, за да принудят албанците или да се откажат от своята националност, или брутално да унижават шкипетарската народност".

142 

фиг. 19, 20, 21. Бежанци на лагер извън Солун

143 

фиг. 22. Комисията изслушва бежанци на площада в Самоков

144 

По този начин достигаме до втората характерна особеност на Балканските войни, която е обективно следствие от първата. Тъй като в земите, чието окупиране е предстояще, населението знае много добре - по традиция, инстинкт и опит - какво трябва да очаква от армиите на неприятеля и от съседните страни, които изпращат тези армии, то не изчаква тяхното пристигане, а започва да бяга от родните места. По този начин, общо взето, армията на неприятеля намира по пътя си само наполовина или напълно изоставени села. За да се изпълнят заповедите за изтребление, те трябва да бъдат опожарени. Предупредено от жаркия светлик на тези пожари, населението бяга колкото е възможно по-бързо. Започва истинско преселение на народите, защото в Македония, както и в Тракия, едва ли има някакво място, което да не се окаже на пътя на една или друга напредваща армия. Ние се натъкнахме навсякъде на тази картина. Дълги кервани от волски коли следваха един след друг. Това бяха бежански семейства, които на големи групи бяха спрели да стануват в околностите на големите градове.

При Солун Комисията посети един от тези лагери и влезе във връзка с Ислямския комитет, чиято задача бе да предостави транспорт на бежанците до Мала Азия. Това бяха бежанци-турци, някои от тях изоставили селата си преди няколко седмици. Бяха надошли от всички части на Македония, от Сунджа, Джумая Бала, Неврокоп, Петрич, Разлог, Чакова, Демир Хисар, Османие, Берово и Радовиш. В началото на септември, когато направихме своето разследване, около 135 хиляди бежанци вече бяха минали през Солун от началото на Втората балканска война. Всеки кораб, отплаващ за Мала Азия, превозвал около 2500 души на път за Мерсина, Адания или Искендерум. Защо тези хора напускаха своите села? Комисията искаше да научи причината от самите тях. Някои от нейните членове отидоха до лагера, без да бъдат придружени от официален водач, и започнаха разговор с отделни групи от бежанците: „Кои сте вие, откъде идвате, за къде сте тръгнали?" „Ние сме дошли - и старецът посочи с ръка цялата равнина, изпълнена с каруци - от 26 различни села. Трябваха ни 25 дни, за да стигнем, а 10 дни вече седим тук. Страх ни беше от българите". „Защо?" В отговор на този въпрос чухме разказа, които читателят знае от главата за Тракия. „Но това се е случило през Първата балканска война, а сега? „Сега... е редът на гърците да ни принудят да напуснем земята си." - „А къде отивате? Кой ви храни?" Мълчание. Никой не знае.

Едно нещо със сигурност беше добре известно на Ислямския комитет, че 50 турски лири бяха необходими всеки ден, за да се купи хляб. През последните четири дни бяха платени пътните разноски до Мала Азия на 3000 души и средствата на Комитета се бяха свършили. Въпреки щедрите обещания да се осигури заминаването на тези хора, въпреки обещанието да даде пари и земя, гръцкото правителство не правеше нищо.

В България положението беше почти същото. Комисията посети различии места, където бежанците се бяха събрали на временни лагери, включително в Джумая и Самоков. Правителството бе изчислило, че 111 560 емигранти са избягали в България. Тези бежанци бяха разпределени в 38 временни селища. Около 50000 от бежанците бяха дошли от частите на Македония, които сега принадлежаха на Сърбия или на Гърция; от тях само 2400 се върнаха обратно по домовете си. Тридесет хиляди бежанци бяха пристигнали от тези части на Тракия, които останаха под турско управление. Цифрите бяха публикувани на 12/25 септември („L'Echo de Bulgarie"), Същите данни бяха публикувани на 22 декември/ 4 януари 1914 година в българския вестник

145 

„Мир", който публикува статистически дгйнни относно бежанците. За съжаление в хода на събитията през последните два месеца броят на бежанците от Турция се бе увеличил от 30 000 на 51 407 мъже, жени и деца. Това бе населението на 108 напуснати села и на 10 934 къщи. Когато Комисията пристигна в България, зимата вече беше дошла. От едно писмо, изпратено от Хасково с дата 24 октомври/6 ноември, разбрахме, че бежанците, които имали каруци, волове или камили, били изпратени заедно с българската армия в Гюмюрджина, а 6207 други бежанци били натоварени на влакове. Но дали това са всичките бежанци? Къде са другите? Същият кореспондент ги описва като зле облечени, лошо подслонени, изложени на студа и застрашени от пневмония и тифус. Понякога те оставали без хляб в продължение на седмици.

Докато 80 000 български бежанци изпращат своите молби до сър Едуард Грей, телеграфната агенция в Атина ни осведомява, че други 100 000 бежанци гърци напускат земите, които се намират под българско управление.[Атинският кореспондент на „Times" дава следните цифри на 21 август, които се отнасят до броя на хората, преминаващи през границата. Той получил информацията от „лице, пристигащо от Македония", което му съобщило подробности относно емиграционното движение в районите на Горна Македония, които гръцките войски били окупирали и непрекъснато прочиствали. Това отговаря на информацията, която Комисията събра от самите бежанци в Солун и София, относно конкретния характер на това преселване на население, подготвено и насърчено от гръцките власти. Те дори предлагали каруци и моторни превозни средства за теэи, които се съгласявали да емигрират (вж. по-долу).] Нямаме точни статистически данни и съзнаваме добре, че не може да се разчита на цифри, получени от противника, дори и да са предоставени от официални агенции. Все пак тук не се занимаваме с изолирани случаи, а с истинско преселение на народи. Това е част от картината, която се вижда по целия Балкански полуостров. Турците бягат пред християните, българите бягат пред гърците и турците, гърците и турците бягат пред българите, албанците бягат пред сърбите. И ако между сърби и българи емиграцията не е толкова всеобща, то се дължи на обстоятелството, че тези два народа не са се срещали на собствена земя, а на земята, за която всеки от тях претендира - Македония, която те считат за населена с хора от тяхната народност [В момента, когато изпращаме тази глава за печат, българската царица Елеонора пише в „Neue Freie Press", че в България има 60 000 бежанци, които се нуждаят от подслон и дрехи.] Ето в този случай намираме същия принцип на борба между националностите.

Средствата, прилагани от гърците срещу българите, от турците срещу славяните и от сърбите срещу албанците, в този случай вече не предвиждат изтребване или изселване; тук страните си служат с непряк метод - покръстване и асимилация, който трябва да доведе до осъществяването на същата цел.

Имаме класически примери на тези принудителни покръствания по време на Балканските войни и това е покръстването на помаци от българите. Помаците са български планински жители, покръстени от турците в Исляма преди няколко века. Те наброяват около 400 000 души и населяват високите плата на Северна Македония. Мъжкото население от най-близките села говори турски и е напълно ислямизирано. Жените от своя страна продължават да говорят български и са останали верни на някои славянски обичаи. В по-далечните центрове обаче, като например в Родопите или в Тиквеш, помаците са останали верни на моногамията и на своите народни песни. Тук славянският тип е дори много по-чист, тъй като населението не се е смесвало с хора отвън. Те не са се подчинили на Исляма, за да запазят общественото си положение, както е при славянската аристокрация на Балканите. Помаците

146 

представляват селско население, макар че в продължение на два века младите хора служат в турската армия и все още са запазили своя воинствен и фанатичен дух. Следите от насилственото ислямизиране могат понякога да се намерят в имена на местности като например „Мехрилот" или „Хибили" в Източните Родопи, означаващи „Делен" или „Сечен", т.е. местата, където те са били „делени" от тези, които приемали Исляма, и местата, където са били съсечени отказалите да се подчинят. За нещастие съвременният завоевател е успял да съживи тези далечни исторически спомени.

За да съживят съзнанието за една изгубена националност в умовете на своите сънародници, българите са си послужили със сила и с вид убеждение - убеждение, което не се различава много от бруталната сила. Нашата Комисия не е в състояние да цитира конкретни случаи, но няма основание да се съмнява в докладите от гръцки или сръбски източници. В една кореспон-денция от 21 август, изпратена от атинския кореспондент на в."Times", се цитира разказът на един току-що завърнал се от Македония свидетел:

„Мюсюлманите бяха разделени в групи. На всяка група беше дадено някакво рождено име, обикновено такова, което се почита от българската църква или от българската история. След това един екзар-хистки свещеник мина от група на група, като дръпваше настрана всеки от така наречените „новопокръстени". И докато поръсваше челото му със светена вода с едната си ръка, с другата той го принуждаваше да хапне от къс месо. Свещената вода представляваше кръщението, а парчето месо - отричане от мохамеданската вяра, тъй като Коранът забранява яденето на свинско месо. Покръстването завършваше с издаването на свидетелство, украсено с картината на Исусовото кръщение, като цената на това свидетелство се движеше между 1 и 3 франка. Днес пристигна от Тракия един мой приятел, който ни разказа, че станалото в Македония се е извършвало също и в Тракия. Той ни показа две кръщелни свидетелства. Допълни, че новопокръстените били задължени да се откажат от носенето на фес, а покръстените жени трябвало да свалят фереджетата."

„В Пехчево (Малешевска планина) е създадена специална комисия, чийто председател е българският помощник-префект Шатоев. Нейните членове включват Иван Ингилизов, директор на българските училища, както и свещеник Шатоев, брат на помощник-префекта. Целта била да се покръстят в християнство всички турци от Малешевско. По заповед на Комитета 400 селяни от околността били въоръжени с пушки и тояги. Те нападнали турците в съседните села и насила ги докарали в църквата на Берово, където се извършвало кръщението. Покръстване било извършено и в самото Берово, където имало 10 турски семейства и 10 босненски мюсюлмански семейства. Пощадено било само Пехчево, тъй като помощник-префектът отказал насилие, но всяка турска къща трябвало да заплати по 2 лири за своята защита. Четирима турци, които не могли да платят такава сума, се обесили от отчаяние в домовете си. В другите турски села това изискване не е спазвано, тъй като населени-

147 

ето било твърде бедно, докато турците в Пехчево се ползвали с репута-цията на богати хора."

„Тези, които държат за честта на нашата страна, трябва да знаят, че в нашите гранични райони, населени с помаци, които напоследък бяха освободени, нашите власти са действали по начин, позорен за страната ни и за човечеството. Единствената цел, която са преследвали, е лично обогатяване. Покръстването е само претекст. То не е спасило помаците от жестоко третиране, освен в случайте, когато свещениците, с които са имали работа, са се оказали съзнателни хора. Обаче такива случаи са много редки. Църковната мисия е под всякаква критика. Платени са високи възнаграждения, но свещениците, изпратени да изпълнят тази задача в помашките села, били пияници и престъпници, чието оставане в България не е било възможно. Поведението на полицията е чудовищно. В България никой няма и никой не може да има представа за жестокостите, извършени от префекти, полицейски началници и свещеници. И все пак, в самого начало тези помаци показаха почти пълно подчинение на нашата армия. През последните две десети-летия те бяха започнали да мразят тюркската идея. Те се оплакваха главно от лошото състояние на планинските им пътища, както и от тежестта на годишните данъци. Те знаеха, че в България нещата в това отношение са на път да се оправят, и мислеха, че българското правителство ще им осигури поне добри пътища. В Даръ-Дере (днес Златоград - бел. прев.) един запасен офицер от турската армия се явил пред властите и поискал да бъде покръстен, защото бил обладан от представата, че българите носят само добрини със себе си. В края на краищата той преживял разочарование и както той, така и децата му били убити от техните съседи.

Българското правителство знае много добре какви мерки трябва да се вземат за задоволяване на населението от присъединения район и за осигуряване на благодарността му. Самого правителство ги деклари-ра в един манифест, отправен към жителите на новоосвободените райони, публикуван в деня след сключването на договора с Турция (6/29 септември 1913 година), според които се дават най-строги заповеди на българските граждански и военни власти да показват най-голямо внимание спрямо жителите на присъединените територии, да уважават тяхната вяра и националност, да се въздържат от всякакво нарушение на личната им свобода, както и да поддържат неприкосновеността на техните домове и имоти. Гражданите на Нова България без разлика на религия и националност трябва да се радват на същите права, които Конституцията на Царството осигурява за всички български жители. Изисква се зачитане по въпросите на религиозната свобода и образова-

148 

нието, а също така и уважение на религиозните вярвания и обичаи, зачитане на джамиите, на гробищата и на други свети места на всички граждани, без разлика помежду им.

Дано тези максими да бъдат прилагани днес и дано трагичните спомени за кървавите събития, донесли толкова нещастия на воюващите народи, завинаги изчезнат, за да възтържествуват мирът, любовта и съгласието!"

За съжаление човек не може да каже много хубави неща за постигнатото по Букурещкия договор. Отделените в него демаркационни линии далеч не са естествени и не отговарят на националните тежнения на народите. Третият Букурещки договор пося нови семена на раздор с накърняването на националните чувства на народите: той раздели балканските територии по същия принцип, по който Виенският договор от 1815 година раздели народностните области в Европа. Този исторически пример подсказва, че и тук националната реакция ще последва дипломатическата и политическата.

Сега ни остава да установим фактите, или по-скоро да завършим очертанието на проблема, представен в глава I и да предоставим убедителни доказателства. В момент, когато едно споразумение изглежда завършено, какво става с Македония, която толкова често е била ябълка на раздора? Налицо няма нищо друго освен насилие, което не дава никаква надежда за окончателно съгласие.

[Previous] [Next]
[Back to Index]