II. Исторически данни за село Мечка през периода на турското робство
Списък на местностите около село Мечка и мах. Стълпище
Освободителната война 1877-1878 г.
Паметници на загиналите освободители
Разположението на село Мечка остава непроменено и през периода на средните векове - турското робство. Съществувацият римски път от махаля Декили-таш през Клисурата е използуван от турците за продоволствие на граничен пост на "Дервент-табя". Други пътища които свързвали Декилиташ /Стълпище/ са били: единия пак римски през Западната клисура и Калето по "Блатския брун "към село Абланово, по който са се движили турските патрули, а другият към село Мечка близък до днешното шосе без особени завой направо по наклонената низина нагоре, излизащ по край Паметника на освободителите и от там надолу пак направо навлизащ в северния изход на с. Мечка — улицата край Марин Гатев. Друг път, които излизал от Декилиташ е по сухото дере "Ореше" за "Черноода", където са лагерували черкези-разбойници и обирджии, а от там за село Кара коджа дели /с. Екзарх Йосиф/.
От село Мечка са излизали три главни пътя за връзка със съседните села: единият, който се спомена за мах. Декилиташ, вторият минаващ покрай т. нар. "Пирговска чешма" излизащ на "Стария салкъм" над село Пиргос /Днес някои следи от пътя се използуват от пешеходци между двете села/. А третият в южна посока покрай дерето за "Великина чешма" и от там покрай т. н. "Славчеви ниви" е излизал на височината, от където се разклонявал по две посоки: едната по билото към село Кошов и другата към село Тръстеник. Описаните пътища са били обикновени коларски без настилка. Освен старите римски пътищаа, другите отнасящи се за село Мечка и връзката му с другите села не са били стратегически за турците. Те са имали стопански и битов характер. Тук може да се отбележи, че клонът за село Кошов е използуван за превоз на зърно пшенично и царевично за смилане от мелнични камъни-ромели движени с вода от река Лом. Освен воденицата, населението на място е използувало и ръчни ромели за по-дребни нужди: смилане на булгур и грухане на жито за варене.
Какви са били границите около землището на село Мечка?
Точни данни за това няма. Обработваемата площ е била по-малко от пасищата и пустеещата. За обработваема площ са използувани местностите: Зигра, Черноода, Маджаров лагер, Червен камък, Радова планина, Елатски борун, Пясъците /Кайнаците/, Везирски мост и Опашката. Около селото пасищата са били с буйна тревна растителност.
2
Това е привличало вниманието на турските бейове-чифликчяи живущи в с. Пиргос и Русчук за да ги използуват /пасищата/ за скотовъдство: овце, едър рогат добитък и коне. Имената на местностите могат да се видят от приложения списък
Списък на местностите около село Мечка и мах. Стълпище
I. На север
1. Дервент-табя /турско гранично укрепление/, Клисурата /дълбоко врязан път от римско време/, Везирски мост /построен от турски военачалник на укрепителната гранична линия край Дунава в дерето под село Мечка /Личат само останки от камъни/.
2. Трите хълма над Декилиташ отбелязани в римската карта от I век "Табула Пойтеагериана" под названието "Тримамиум".
3. Крали Маркови побити камъни /Декилиташ/.
4. Блатото с естествени отводнителни канали "Голямо и малко гърло". /На мястото е построено рибно стопанство и басейни и диги/.
5. Калето — построено от римския император Веспасиян през II век на н. е. Като голяма крепост в римско време е имала подземие за укритие на войската. Личали са и места за връзване и хранене на конете.
6. Средновековна скална църква с драски и рисунки на икони по стените на пещерата с отвор около 1 м зарината напълно
II. На изток
1. Опашката и припеците /Хълмът завършва тесен дълъг като опашка и до тях припеците изложени на силното слънце
2. Пирговска чешма — наричана още Меченска намираща се в дол на еднакво разтояние от двете села.
3. Над село до Гериков дол — пасища /Сега се простират високостеблени лозя/.
4. На дупките и Тянова поляна /Хълм в миналото с храсти и дупки и равна поляна сред която е била кошарата на някой си Стоян/. Сега площта е разработена.
5. Маджовичка и дерето до Станкина чешма.
6. Над корията, Зигра и Куйджук до хан Гярчешма. /Места по които турската кавалерия и пехота е щурмувала редутите на русите-освободители. /
7. Великина чешма, дерето по посока югоизток към чешма "Шипка" и пирговски път за с. Тръстеник.
6. Пасища и поляни край село в източна и южна посока. /Сега са лозя. /
3
III. На юг
1. Пасищни поляни до срещу Великина чешма и Сърладски ялак — част от които се разработиха след Освобождението за оземляване на бедните селяни под название "Новите ниви".
2. Табята и кошовски път /Укрепителната бойна линия на русите между меченските и тръстенишките позиции/.
3. Тръстенишки път до гьолджука.
4. Дерето от гьолджука до Ореша от двете страни на което има пресечени красиви природна места, които се редуват от Ореша нагоре както следва:
а/ В дясно горички наричани "Ормани": Линков орман, Литев орман и Падината, Коджа орман /голям/ , Пачаров орман, Черноодски орман, Салия кория и Бодурова кория.
б/ В ляво нагоре по Ореша: Алишкови скали, Алишково орманче, Алишкова чешма /Владения на Али бей/, Пулгаря, Дългия ялак, Кривадолица, Рачов ялак, Реджепов дол и др.
IV. На запад
1. Кота едно — Паметника, Алишково дере и канари.
2. Лагера/поляна, след Освобождението разработена/, където са станували освободителните руски войски.
3. Радова планина — нивя, а сега високостъблени лозя.
4. Шопови ормани /не съществуват днес/.
5. Блатски борун с чешмите: дръндьвичка, дудьовичка /имена на Дръндьо и Дудьо/ и чешмата Ново село /днес са каптирани и отведени в ДЗС/ и отделни места: Стойчева драка, Велиев ялак и кованлъка.
6. Аблановско и каракоджалийско дерета които се вливат в Ореша.
7. Пясаците /кайнаците/ и липаря.
8. Паянтов ялак, добружански ниви, смрадликата и Гутови дерета.
Турците завладеели околностите на Русчук през година и от тогава започва историята на Североизточна България под тежкото турско робство. Новите опустошения от турците отново намаляват броя на населението в населените места. Село Мечка било заварено като мезра, за която се споменава от пътешественик минал през нашия край в 1699 година. През 15 век и началото на 16 век заселване на турско население по селата не е имало. Според изводите на Марин Дринов, около половината на 15 век турците не стоели здраво в Крайдунавска България. Те живеели само в укрепените градове и
4
селища. Убедителен е бил факта, че почти безпрепятствено се е придвижила сравнително немногобройна войска /около 20 хил. души/ на крал Владислав Варненчик през цяла Крайдунавска България — от Видин до Варна през 1444 година.
И през следващия — XVI век се приема, че населението в нашите села е било почти чисто българско, тъй като турската колонизация в Североизточна България започва към края на века. Село Мечка се споменава отново като мезра в един султански регистър от 1431 година. А в един кадийски регистър от 1657 година се споменават вече турските чифлици с имената на селата Пиргос и Батин.
Както някои полски селища които са възникнали в началото на XVII век, така и меченската мезра се заселва с българи тогава, когато турската империя разширява не далеч своите владения, когато тук животът става по-спокоен и когато владетелите колонизират вече свое население, като го настаняват в най-плодородните земи, а българското население обитава селищата покрай реките Лом и Дунав.
С бързия темп на развитие на чифликчийството в турската империя се възтановяват и развиват много селища.
Докато през 1657 година в околностите на Русчук е имало 3 чифлика, поез 1695 година те са вече 32, а от тях в с. Мечка е имало 3. Може да се смята, че Меченската мезра е била заселена преди 1650 г. За село Мечка по това време дават сведения много пътешественици като Евлия Челеби, Граф Волфганг, Етингенски, Сестини, Картен Нибур и др.
Така продължило обитаването на с. Мечка от българи и татари до края на турското робство обособени в две махали: българска /долна/ и татарска /горна /, които са имали приблизително по равен брой семейства. Единствен регистърът на русчушката метрополия показва, чо в с. Мечка има 54 венчила. Извлечението от самия оригинал гласи:
ИЗВОДЪ из протоколите на венчилата в Русук с окръжието Русчук за 1874 година:
| № | Населено място | брой |
| 11 | Пиргос | 220 |
| 12 | Мечка | 54 |
| 13 | Тръстеник | 73 |
Двете народности-жители се занимавали със земеделие, животновъдство, малко овощарство — предишно черешови насаждения, кошничарство, риболов и каменарство. По-късно разоряването на населението от турците довежда до опустяване на обработваемите земи, а татарите останали тук се занимавали с овцевъдство и по предание, някои от тях са безделничили по другите села с разиграването на мечки. Българ-
5
ското население останало без всякаква просвета със своите традиции, обичаи, обреди и др. отстоявало своето национално единство в махалата си със своя постоянен поминък — земеделие и давало постоянна ангария на бейвете-чифликчии. За тях /бейовете/ са обработвали най-хубавите и равни земи по местностите: Зигра, Черноода и Маджаров лагер. Освен българите и татарите имало и черкези живущи вън от село на землянки и шатри лете в Черноода, а зиме отивали по грабеж из селата. Заселени били в Северна България през 1664 година дошли от Кавказ по време на Кримската война. Нощем са нападали българската махала и чрез жестокости и истезания са ограбвали населението. Голяма част от изплашеното и бедно българско население се изселвало в Русчук и се настанявало в своя махала "Мечка".
По-слабите обработваеми земи били на безправната рая: българи и част от татарите, които ежегодно плащали в натура и пари данъци-беглик. За събирането на житото и другото зърно турците построили т. н. беглишли хамбар/ишур/, където са струпвали събраното зърно. Построеният хамбар за беглика е бил със стени от плет и кал на дървени скари подигнати с камъни от земята и подове измазани също с кал. Покривът е бил от тръст и кал. Вътре хамбарът е бил разпределен на гьозове, в които се е съхранявало зърното за турските чиновници и за Турската империя. Този хамбар е бил запазен и след Освобождението находящ се в центъра на селото /пред днешната библиотека/. Най-низшите чиновници, който са изтезавали местното население са били субашите. Въоръжен и съпровожддн от своя охрана заптии или черкези, субашът натрапно отсядал в българската къща, гуляел и безчинствал както си си иска и до когато си пожелае, а стопаните и стопанките са шетали и стояли "диван-чепраз" за да мине по-леко българинът. Той запазвал в къщата си всичко онова което се нравило на изедника-субаш. Запазвали са кървавици /наденци/, пъстърма /говежда или овча/, суха риба, бито краве мляко-масло /каймак/, мед, вино, ракия и др. Ненапразно дедите ни си спомняха думите: "Нека да има за субаша". За да изкара някой грош и да извърши покупки българинът е отивал на пазар в Русчук пеш, носейки на рамото си кобилица с две цедила сирене, или пък кошници с череши, сушени плодове, орехи и др. , които той пренасял по пряка пътека без да бъде срещнат от турци и черкези. По такъв начин се спомогнало за поддържане на националното съзнание на българите където са получавали грамотност отделни хора и са поддържали християнските обреди и обичай. Малко преди Освобождението са съществували три турски чифлика разположени така:
6
Централния чифлик с постройки в дворовете срещу днешната църква. Останките му са закупени след Освобождението ни от Гушеви дошли от Македония. Името на собственикът-турчин не е известно.
Долния чифлик е бил разположен в днешните дворове на Рачо Симеонов, Янаки Флорев и Пеньо Тодоров. Тук е бил изкопан бунар /кладенец/, който е съществувал до 1953 година. Същият е бил собственост на Али Ефенди. След Освобождението чифликът е бил закупен от Михалаки /грък/, а по-късно от Бени Кръстев.
Горния чифлик е бил разположен в днешната Цанева махала и бил собственост на Неджип Ефенди. В него са работили предимно татари. Татарската махала е била разположена между средния и горния чифлик. Техните гробищаса били днешните дворове на Тодор Райков и Иван Раев.
Какви са били постройките в чифлиците? Къщите в тях са били със стени от плет и кал с разпределение: соба /стая за живеене/, пруст /входно повощение където се готви и съхраняват кухненските принадлежности/, а отпред сундурма с две-три стъпала пред нея навън. Самите чифлици са били изградени от кирпич на два ката /етажи/: долен със зимник за добитъка през зимата и горен кат със соба и пруст за ратаите. Към горния кат се е издигало каменно или дървено стълбище. Вътре от пруста е имало врата и стълбище за влизане направо в зимника за по-удобно и лесно обслужване на добитъка, а също така по-лесно се е следяло поведението на добитъка и състоянието му през нощта. Дворовете са били разхвърляни и подредени/не/, едни от които били били оградени с ровове, залесени с небодлива драка, други с плет от пръти и драка, а трети — най-вече татарските с низки ровове и без огради.
През време на боевете от Освободителната война селото е била напълно опожарено и изгорено. Останали били 7-8 оцелели къщи, които не се задържали много, а само три от тях оцелели до към 1935 година. Последна е била съборена къщата на Нано Генчев — 1935 година. Всички оцелели живи хора са си построили землянки за живеене след завръщането им от евакуация през 1878 г. По сведение на стари хора от съществуващите 54 семейства, много от тях при евакуация в с. Горно Абланово са били настигани от черкезите и съсичани по пътя, други изгорени в самите им жилища — укрити в потайни места. Някои от евакуираните са идвали нощем в опразненото село да си вземат дрехи и храна, и залавяни от турската страна били избивани безмилостно. Много българи от с. Пиргово са бягали през фронта, за с. Горно Абланово. Голяма част от пирговското население и било задържано от турските военни власти и местните турци за обслужване и настаняване на черкези и аскери на квар-
7
тири по домовете им. Много са разказите на очевидци за насилственото заставяне на българите в услуга на аскерите. Така например майката на видния революционер от тръстенишките събития Бени Кръстев, баба Стояна била укрила семейството си на тавана пълен с тезеци /чимове от напластен говежди тор за горене/ цели три денонощия, а даже съседски семейства с децата си са били също на техния таван. Само тя се представила на турците, на които конете били вързани в зимника, а тя трябвало да храни конете, на тях да готви ястия, пък скритите не мръдвали от местата си без да издават звук като на плачещите деца натиквали кърпи в устата, за да не ги чуят турците. След това укритите тайно избягват от Пиргос към Горно Абланово без дрехи и без припаси. Така баба Стояна се връща нощем и осъмва между с. Мечка и с. Пиргос с братовият си син. Насреща им се задали черкези. Нейният придружител се опитал да бяга назад, а тя си продължила пътя напред. Черкезите го настигат и съсичат. Връщайки се подир баба Стояна я попитали: "На къде отиваш бабо"?
"Тивам в турско, бягам от русите" престорено отговорила бабата, за да се спаси от ятагана. Тогава черкезите я вземат на единия кон като я изпращат чак в Русчук при владиката. Под негово наблюдение баба Отояна стояла там и успяла да се свърже с българин от с. Долапите, който я извежда по тайна пътека и избягала пак към русите. Показвайки се на руските патрули била веднага позната като възкликнали: "Това е нашата хазайка". Тази смела жена след Освобождението е водила борба против десятъка. Би трябвало да се отбележи нейната героична проява, че тя първа блъснала пристава от стъпалата на хамбара си през 1897 година, които се опитал да запечата прибраното в него жито. Тя е майка на героично поколение — нейният син Бени Кръстев и нейният правнук Ангел Венев.
Алчните черкези безмилостно ограбвали даровете на момите, гаврили са се с тях, насичали са ги на място при безпощадната им съпротива. Никой не е можел да ги защити, нито пък да излезе от укритието си, защото ятаганът е бил безмилостен и жесток срещу раята. Въпреки жестокостите на турците, които в последните си мигове на поробители са се мъчили да изтребят българите, все пак е имало мирно население от турци, които са били в добри отношения с българите. Така например Али Ефенди — владетел на долния чифлик се отнасял добре със своите работници-българите на които плащал в грошове. Когато русите настъпват от Свищов към Русчук, Али Ефенди една вечер при завръщане на селяните от работа им заявил:
8
"А сега не мога да ви платя. Нека това да ви плати Московеца". Дочула жена му тези дума се скарала:
— Хората на теб са работили, и ти ще им платиш".
Той се разплатил за последен път. Не желаел да избяга веднага към оттеглящите се турци, които задигнали със себе си селската чарда и друг добитък. Възмутен от постъпката на своите сънародници и от грабежа на черкезите , Али Ефенди отишъл в Русчук при турския комендант Нефтар паша като се застъпил пред него да се върне добитъка обратно. Сам той откарва завардения добитък от с. Дръклево към с. Мечка. След това той бива отново отвлечен от турците. Русите заварили една част от добитъка от 7-8 о къщи оцелели в които настанили руски офицери и войници.
Вестта за десанта на русите през Свищов и настъплението им в три посоки достигнала бързо в нашите села. Българското население със затаен дъх очаквало новините от събитията, а турското население се евакуирало към с. Щръклево, а татарите към с. Тръстеник. Ограбвано в последните дни, българското население се изтръгвало от ятагана на черкезите и бягало към русите. Черкезите са имали землянки в днешната Черноода. След Освобождението земята е била закупена от държавата от Гушеви.
След десанта на русите в Свищов, освободителите настъпили с три отряда: Преден командуван от генерал Гурко, който имал за задача да настъпи към Търново, след което да мине Балкана при Шипка; Западен командуван от генерал Криднер по посока Плевен и след това към София, и Източен отряд наречен Русчушки командуван от княз Александър Александрович, който имал за задача да настъпи срещу четириъгълника" Русчук-Щумен-Варна и Силистра състоящ се от 75-хилядна войска.
Русчушкия отряд след упорити боеве през лятото на 1877 г.
9
превзел гр. Бяла и в продължение на един месец там била на главната квартира на руската армия. Река Янтра била премината и русите заели добри позиции на открито поле в защита на този фланг. Главен боен театър се развил около селата: Мечка, Тръстеник, Иваново, Пиргово, Сваленик, Обретеник, Кацелово и др. Тук през месеците ноември и декември 1877 г. на два пъти се състояли кръвопролитни сражения и то главно в укрепената позиция Мечка-Тръстеник. Второто сражение е едно от най-сериозните и успешни. То е траело от 25.XI. до 30.XI.1877 г. Боевете при Тръстеник и Мечка през Руско-турската война е нарисувал Павел О. Ковалевски — руски художник, участник във войната, минал с лодка /торпедна лодка "Никополь"/ и ранен при с. Мечка. Със своята картина Ковалевски ни е оставил спомени за една от големите битки станали в края на 1877 година по нашите места. През есента на 1877 година турският главнокомандуващ Ахмед Али даша бид сменен. Новият главнокомандуващ Сюлейман паша съставил подробен план за настъплението срещу войските на Източния отряд. Решено било настъплението да стане на широк фронт, като главните удари се насочат към гр. Елена и селата Тръстеник и Мечка, Русенско. Планът за настъпление на турците бил разкрит от русите, благодарение на русенците Тодор Станчев Джумалиев — учител и Андрей Казанджиев, които първи известили на русите за предстоящата атака по линията Мечка-Тръстеник и нанесли удар на врага. На 26.XI.1877 година турските войски оказали ожесточена съпротива. На три пъти турците настъпвали към меченските позиции и на три пъти бивали отблъснати като претърпели големи загуби. Приковани от точната стрелба на Азовския полк и от огъня на артилерията, неприятеля бил принуден да залегне в канавките и окопите на меченските позиции. Тогава генерал-майор Цитлядзев заповядал за настъпление. Турците отстъпили към с. Пиргово, където били окончателно разбити от драгуните на Стародубовския полк. Турците настъпили и към тръстенишката позиция с цел да я превземат и се насочат към гр. Бяла и новопостроения мост /понтонен/ над р. Дунав при с. Батин. Неприятелят бил разгънат в настъпление от 36 табора, докато русите имали на позицията всичко 6 батальона. Храбрите руски войни отбранявали позицията с всички сили. На помощ пристигнали Бендерския и
10
и Тирасполски полкове. Въодушевените войници се хвърлили в атака и с огън и щик изтласкали неприятеля. Преследвани от треи батальон на Уланския полк, турците били напълно разбити и обърнати в бягство. Така завършил безуспешно първият опит на Сюлейман паша да настъпи към Плевен и да помогне на обсадения Осман паша. След тази несполука Сюлейман паша настъпил с големи сили към гр. Елена. Отначало турците умали успех, но скоро срещнали решителната съпротива на русите и спрели. Сюлейман сметнал, че русите са прехвърлили силите си към Балкана и побързал да поднови атаките си към Тръстеник и Мечка. Събрани били турски войски от Разград, Тутракан и Сваленик, които заедно с щръклевските и русенските турци наброявали отново 60 табора. Асуф Паша бил сменен с Фазлъ паша, комуто било заповядано незабавно да мине в настъпление. Този план на турците също бил добре известен на руското командуване и войските при Тръстеник и Мечка отново се подготвили да отблъснат врага. На 11.XII.1877 година турците преминали река Черни Лом при с. Красен, а на 12. XII. сутринта започнало настъпление. Неприятелят настъпвал с главно направление – Мечка. От гребена на височините се спуснали кавалерийска верига от черкези и редовна кавалерия, а след нея гъсти колони турска пехота. На височината между Пиргово и Мечка се установили неприятелските батареи. Завързал се жесток артилерийски бой. Неприятелят бил на два пъти отблъснат от огъня на храбрите руски защитници. Турците изпратили три ескадрона кавалерия срещу позициите на Непрвския полк. Но полкът заставил неприятелската кавалерия да отстъпи с големи загуби. Щабскапитан Мартинов вдигнал от укрепленията на левия фланг бойците и ги повел в атака. Изплашените турци отстъпили в безпорядък и понесли големи загуби. «Едновременно с това турската пехота настъпила между меченските и тръстенишки позиции. Тук я спрели стародубовските драгуни и белгородоските улани. В това време на десния фланг на русите при Тръстеник турците се ограничавали само с демонстрации. Около пладне русите изпратили напред по височината към хан "Гюрчешма" батарея, която открила стрелба по неприятелската пехота. Станало ясно, че турците полагат усилия да превземат позициите при Мечка. С цел да се отклонят силите им било разпоредено втора бригада от 35-та пехотна дивизия да замине от Тръстеник по щосето за Русчук и да удари левия фланг на турците. Настъпващите руски войски били посрещнати със залпове, завързало се отново ожесточено сражение. Командира на
11
12-ти корпус Владимир Александрович заповядал общо настъпление. Една след друга атаките на Сюлейман паша били превърнати в паническо бягство. Притиснати до Дунава и непрестанно обстрелвани от артилерията, турците се хвърлили към река Черни лом, където претърпели най-много загуби. Същия ден след сражението, Сюлейман паша получил съобщение за падането на гр. Плевен. Разбрал безнадежността на по-нататъшните опити за настъпление, той напуснал Русчук и заминал да организира отбраната на самата турска столица.
Второто сражение има важно стратегическо значение, което може да се сравни с тези на Шипка и Плевен. Плановете на Сюлейман паша били напълно осуетени и провалени. Той не успял да извърши нито един пробив на фронтовата линия, за да отида на помощ на Осман паша в Плевен. Военните действия се водили при голям студ, вятър и дъжд. Голяма помощ на освободителите оказало и нашето население. Мъже, жени и деца пренасяли храна, вода и предавали ценни сведения. Дългогодишният русенски революционер Тома Кърджиев постъпил на работа при освободителните войски. Взел участие в подготовката на опълчението, а през есента на 1877 година постъпил като разузнавач към 13 корпус на Дондуков-Корсаков. Той обходил нашите села и сформирал разузнавателна група. Сам той облечен в турски дрехи и владеещ много добре езика на врага, успял да проучи положението в Разград — какви части и оръдия има, как е разположена неприятелската войска и пр. До края на войната предвождал русите като преводач чак до Одрин. За нас са все още неизвестни такива съучастници с него от с. Мечка. Със своя прием, който оказвал оцелялото население в незасегнатите от разрушения и пожари къщи са допринесли за по-успешното устояване и атакуване на турските позиции. Единствена запазена и поправяна от това време е била къщата на Тотю Шопов съществувала до към 1970 г. В нея е живяло част от руското офицерство. Като историческа ценност, тя не можа да се реставрира и запази. Другите оцелели къщи след Освобождението които вече не съществуват са били на: Маджарови, Стефови, Гуневи, Мечканови, Начо Игнатов и др.
Паметта на загиналите освободители — руските богатири дали живота си за свободата на българския народ е увековечена с построените паметници на три места: Голям паметник със запазени около и него ровове на оръдейни гнезда, малък паметник на запад от големия — в памят на загиналите офицери, лекари и др. войни и в селото два малки мраморни находящи се в старото бробище до 1958 година,
12
след което най-безотговорно са унищожени при прокарване на път за стопанството. Известни са имената на загиналите в памят на които са били издигнати паметниците /поместваме единия/:
Леонид Александрович Калиновски убит на 14.XI.1877 г. в сраженията на 46-го пехотен днепровского полк, а другият още не е издирен. На загиналите лекари и офицери в местността "Лагера" е построен в гр.София "докторски паметник" на едната му страна, на който е надписана страната в "памят на загиналите офицери, лекари и войници край с. Мечка близо до Русчук". А надписите на големия паметник са следните:
а/ Край Дунава:
Въ царствование
российского императора
Александра,
подъ началствомъ их императорокихъ височествъ наследника цесаревича.
б/ Към с. Мечка:
Въ бояхъ участвовали:
Гвардейский экипажъ. Пехотные полки: Азовский, Днепровский, Украинский, Одеский, Бесарабский, Херсонский, Тираспольский, Бендерский, Моршансский и зараский. Ковалерия: Стародубовский, Драгунский, Белгородский уланский, Ахтырский гусарский, Донской № № 12 и 37. Два сотки 31-го и Одна 36-го Донскихъ полков. 12-я и 33-арт. бригады, 2-2, 3 и 6 батареи 35-й арт. бригады, Донскъя казачи № № 5 и 21 батареи, 7-саперний батальонъ и 3-я и 4-я роты =-го сапернаго батальона. Броненосная лодка "Никополь".
Запазена е паметна плоча с надпис за боевете водени от 25.XI. до 30.XIII.1877 г. край с. Мечка:
7 Здесъ погребевчих руские войны 45-и пехотного Азовского Височества великого кнезя Бориса полка Владимировича полка участва освобождение християны Балканского полуострова въ де– турками у села Мечки 14-го и 30-го ноембря 1877 год. \
Паметника е строен по типов проект на седемте еднакви паметника: "Орлово гнездо", Свищов, Плевен, Стара Загора, Шейново, Мечка . . . . . (Добавено: пом (лом?) Черковна) през 1900 г. Освещаването му е станало през 1907 г. на което било поканено царското семейство на Фердинанд. Последният не е успял да стигне с колата си по време на водосвета, на когото населението от двете села Тръстеник и Мечка подготвило път от Две могили до с. Мечка. След закриването на тържеж-
13
твеното освещаване и неговото откриване, тогава бил дошел Фердинанд със синовете си Борис и Кирил, с които само обиколил паметника и потеглил по обратния маршрут. На връщане минал през село мечка и оставил 20 наполеона за поддържане на пътя до паметника в тогавашния кмет Паун Великов.
Голямото стратегическо значение на боевете край с. Мечка и тяхната важност е почетена от плевенския мавзолей на фасадата на който околовръст е написано: "В памет на загиналите освоботели при Шипка, Плевен, Мечка и Стара Загора". За разположението на руските и турски позиции доскоро имаше ясна картина от следите на траншеите и оръдейните гнезда останали от сраженията. И сега около паметника все още си личат оръдейните гнезда на руската артилерия. Траншеи са запазени още по целините-поляно северозападно и югозападно над селото /над Георги Добрев, над Илия Шопов, над Велев полгар и др. Най-дълбоката траншея над Алишкова чешма е разкопана за силажна яма /от руска страна/ и друга такава /от турска страна/ при стария салкъм /които не съществува вече/ над с. Пиргово се наравни и застрои за чешма на стопанството. Всички други окопи са заличени, поради обработката на площите. Такива е имало в местността "Лагера", на "Табята", по кошовския път и др. При риголването на местността "Лагера"след 1930 година раздадена за лозя по два дка на домакинство, всеки се е удивлявал от намерените парчета снаряди и хилядите оловни куршуми попаднали там изтреляни от двете страни. Намирани са и трофеи от цели неексплоадирали снаряди, които все още се търкалят захвърлени из някои дворове. От запазените турски монети жените са направили огърлици с наниз от т. н. жълтици и пендари, които обикновено подаряват на младите си невести при женитби, кръщения и др.
По време на Освободителната война и първите години след Освобождението, временното руско законодателство окриляло българското население. Русите, с наличието на своя добитък помогнали на населението да засее нивите. Командуването им узаконило раздадените земи на бедните селяни като турските тапии /документи за собственост/ били обявени за незаконни и им се издават нови руски документи за собственост на раздадената земя. Друга част от селяните направо заемат места от обявените държавни земи и сами се обявяват за техни собственици. Даже и самата Пирговска община която е била още към с. Тръстеник се е стремяла да заеме и завладее землището "Блатски брун" далеч от законната ѝ територия. Такива са още местностите: "Дръндьовичка", "Дудьовичка", "Ново село" и др. От дерето на Ново
14
село" към блатото се слага граница между двете части на същото между Аблановската и Пирговската общини. Така са построени от новите притежатели на земи по тези места чешми с представители на трите села: Дръндьо от с. Батин, Дудеви от с. Пиргово и общината Абланово която именува своята чешма "Ново село" с тогавашни перспективи селото Абланово да се премести по-близко към Дунава. Природните климатични условия са благопряятствуваяи затова, но вместо жилища по тия места се устройвали и настанявали големи пчелини и кошари, от които тогава хората са имали добра изгода. Земята по "Черноода" и "Маджаров лагер" бива като незаконно заграбена от черкезите. Непосредствено след Освобождението идват братята-македонци: Калчо и Никола Гушови, на които държавата ги продава срещу минимален и дългосрочен откуп. Заселени в Декилиташ, те организират свое колективно земеделско стопанство. След това постепенно го изоставят и се отдават на търговията и занаятите. Съзнавайки важността на стария римски път, по който все още са пътували кервани от Свищов за Русчук, те /гушеви/ построяват хан-страноприемница с кръчма. С бързото си забогатяване, те разширяват търговията си в Русчук. Техните приемници постепенно са се изселвали в града и сега нямат жилищни постройки.
От завареното население на село Мечка най-състоятелни са били братята Стефови с техните приемници: Цони и Велико. По предание имотът им не е бил голям, но занимавайки се с кирия те натрупали голямо състояние от златни монети. Поради това, няколко години преди Освобождението тяхната челяд живуща в днешния двор на Велико Георгиев Стефов една нощ /която наистина е била за тях въртоломеева/ макар и заключени и подпрени отвътре биват нападнати от разбойници-черкези, които с лостове /кюскии/ разбиват едната входна врата и влизат нощем в къщи. Мъжете, жените и децата биват подложени на големи жестокости като са тя мушкали с нажежени железа /шишове/, а на вратовете на мъжете са слагали нажежени сажаци. Нетърпимите болки върху жените и децата са ги принудили да изкажат скритото злато, въпреки коравата нетърпимост на мъжете. След Освобождението техните приемници си остават като дребни частни собственици. От тях по-големи владения на земя е имал Цони Стефов, който с помощта на своите 3-ма синове и няколко чираци е обработвал около 300 дка земя. Толкова дка земя е придобил, и Панайот Илиев Славчев обработвани по същия начин. Поколенията на двата рода са били многочислени и земите разделени по-късно между тях. Тези примери
15
показват, че в началото на XX-я век при развитието на капитализма, нашите селяни са били дребни частни собственици, които са владеели най-много по 60 дка земя в която влизат: обработваема, ливади и гори.
При такова съществуване на чифликчийството и дребно селско стопанство през турското робство, населението нямало къде да се учи, ограмотява и изпълнява своите религиозни обреди. До Освобождението в селото не е имало училище, нямало е църква, а за читалище дума не можело да стане. Грамотното население е било самоуко. Може би някои деца съпровождани от родителите си през отделните сезони /благоприятни за пешеходство/ са ходили в съседните села в първо отделение и на панакида /плоча/ са учили нашата "азбука". Старите занаяти: терзийството, абаджийството, гайтанджийството и др. не са били развити. Терзийството и гайтанджийството са били обособени като домашни занаяти, които българките в селото познавали. Моминският "дикес" /дар/ е бил приготвян от сръчните ръце на момата и нейната майка. По обем на дикеса тогава хората съдили, кое чедо е "най-работво, умно и имотно. С иглата, куката, стана, чекръка и хурката меченската невяста е ушивала на ръка, тъчала е също на ръка, прела е и всичко на ръка до като направи мъжки и женски ризи, кърлянки, престилки, елеци, дюшеци, юргани и пр. Ето и техния списък:
I. Мъжка носия
1. Потури — широки гащи от вълнен плат тъкан на ръка. Отпред затворени с ощува /набор/ за очукур /плетена връв/ и направени от вълна или коноп /калчища/. В страни са били без джобове, а някои със закрити такива наоколо с гайтани.
2. Бюрнеци — турски панталон затворен отпред, ушит с гайтани около джобовете и колената.
3. Бърденки — панталон затворен отпред и разкроен отпред с алтици /дъно на квадратчета/ и отгоре с ощува.
4. Ризи: конопни или памучни без гърляци /яки/ отпред, без копчета, с петелки от връвчица и връвчица за завързване на гръдната част.
5. Ризи — памучни с шити канави отпред /прешити и парчета/ с шит гърляк, шити бръцъри /подгъв/ и копчета.
6. Пояс: червен /за всички мъже/, бял и оранжев /за момчета от вълнен плат на памучна основа, или обратно/ и завършва на свободния край с ресни.
7. Елек — червен /син/ широко нарязан отпред с бели топчести копчета ушити с гайтани само до ръба отпред и петелки
16
направени от него.
8. Антерия — червена или синя отпред отворена с гайтани както елека, а има и затворени.
9. Калцуни /чорапи/ — от вълнен плат ушити с гайтани отпред до колената.
10. Калпак — нисък и дънест от кожа — чер и кафяв, а има и калпак висок и остър.
II. Женска и моминска носия
1. Кърлянка — тънка вълнена фуста ушита наоколо с цветя по pолите и лутори. В кръста набрана с конци и отпред отворена.
2. Престилка — червена или синя, тъкана късано, ушита на цветя по кроя и отдолу на бели черти за шарки.
3. Риза — дълга шита, отпред на порове, алтици и боюве по гърба. Полите нашити с вълнени конци и цветни куклички и петленца, а понякога опъстрени червени и сини.
4. Ботини — с връзки и бостали без каишки.
5. Чорапи вълнени плетени с една кука за зимата. Освен тях, използувани са чорапи черни вълнени плетени с пет куки.
6. Дизга — широк тъкан на ръка колан, ушит с дребни бели и др. цветове синци на разноцветни шарки. Използувала се е за опасване около кръста.
7. Елече — подобно на мъжкия елек, отворени и затворени отпред, за по-нежно направени с гайтани по края и с тънки петелки също от гайтани.
8. Антерия — също като мъжката затворена отпред.
9. Джубе — подобно на антерията ушита със сърма и встрани разкроена долу на крилца.
10. На главата — модата с чумбер и бариш /цветни/ и с пуснати коси назад на две плитки, а омъжените жени-невястите с качули, чумбери и бариши — косите на венец над челото.
11. Пахти — металически украшения със сърцевидна форма, запасаат се отпред с дизгата.
12. Сванцове — бели сребърни пари нанизани на гердани се окачват по шията на невястата да звънтят като играят на хорото.
13. Синци за огърлици — с тях са се кичели всички жени.
14. Върва с наниз жълтици от златни и позлатени стари турски монети подредени по-малките в краищата и по-едри към средата между които е най-голямата пендара. Съществували са гердани само с пендара без жълтици.
В годините на тежката робия, българинът наред с немотията, не-
17
посилния труд, потисничеството и др. е намерил време и начин да прекарва във веселие, радост и скърби в създадените от него векове наред традиции: битови, освобожденски, религиозни, суеверни и др. Трудно може да се обхване тяхното редуване.
По-важните традиции на селото от миналото са:
1. Традиционен събор — всяка година на 12 юли денят на двамата апостоли Петър и Павел е въведен в началото на SVIII век. Бива отменен и заменен на 1.XI.1953 г., който продължава да се състои всяка година. На Петър и Павел е именувана новопостроената църква през 1920 година.
В турско време традиционния събор е играл важна политическа родя за подбуждане на националното съзнание на българина, като разбирал, че и той има род и език. писменост и култура, християнска вяра, че неговата чест и достойнство са потъпкани от турските поробители и рано или късно срамът на поробени трябва да се отхвър ли завинаги. На този ден българите от околните села са се стичали на гости у своите близки за да се видят. Между другото всеки е разказвал за своето тегло под ярема на турчина. Споделяли са пóмежду си за своите радости и мъки. Научавали са за световните събития и най-вече, кога ще се зададе дългоочаквания Дадо Иван за да ги освободи от многовековното турско робство. Като традиционен и религиозен празник турската власт не го е подозирала като събор против тях и не се е месила в неговите работи.
2. Неделното хоро — единственото празнично и седмично сборище на българската махала в селото. На хорото свирят ергени и мъже самодейци с кавали, свирки, гъдулки и гайди. Всички които играят на хорото са били пременени по стар народен обичаи. На хорото всеки момък оглеждал и избирал своята бъдеща невяста. Решаваща роля в този избор са играели родителите, които са излизали също на мегдана като мъжете са обкръжавали прави около хорото, а жените на групички отвътре са оглеждали момите и невестите на хорото. То се играело в затворен кръг, без да се вие като шопското, а на свадби-ръченицата се играела на пърт заловени за ръце или през кръста. Северняшките хора са играни от най-старо време, играят се и днес от младежта. Те са: свищовското и търновското хоро, дайчово хоро, пайдушкото–трите пъти, северняшка ръченица, еленино хоро и др.
Турци и татари не са вземали участие в неделното увеселение. То е било нарушавано само от черкезите, които налитали за отвличане на моми и невясти. Обкръженото хоро от изправените мъже е закривало играещите моми и невести, ергени от погледа на върлите
18
черкези и минувачи-турци. Бабите и старците не са били безучастни. Насядали до плетищата на чукани, на камъни и най-често на земята са отсядали на приказка. Характерно е още, че неделната премяна на момата показва какво ново е ушила и изтъкала и коя мома най-хубаво го е направила, за да ѝ прилича.
3. Отделни религиозни празници: коледа, великден, Гергьовден, заговезни и именни дни: Игнажден, Василев ден /Нова година/, Стефанов ден, Йорданов и Иванов ден, Антонов ден, Атанасов ден и пр.
Какво по-забележително се върши на такива дни?
а/ Коледа, макар религиозен на този празник населението се е подготвяло да пее коледни песни, за които то се е репетирало на 3-4 сбирки предварително. /Обикновено младите мъже са се подготвяли за коледуване/. Срещу коледа разпределени на т. н. колове /групи/ обхождали всяко християнско семейство за да му пеят за драве, плодородие и дълголетие. Всички колове коледари си избирали свой цар когото коронясват през празника, а на Иванов ден отивали на Пирговската чешма да го кръщават и да го детронират. Обредът е имал патриотичен и политически характер с който се припомня, че и българите са имали свое царство и държава, и като нация не са загубили език, култура и вяра, а е годен да има своя държава със свои вождове. Във връзка с този празник са правени вечерни увеселения срещу Игнанден, срещу коледа и срещу Василев ден именувани — квас. Замесва се кукла с тесто от две първи дъщери на родители и се пази в кише от дете или няколко деца, за което ергените посягат да крадат. На Василев ден излизат момите с котле вода и овес в нея. Пускате още от вечерта пръстени на ергени и сутринта излизат с котлето на "ладо". Момите пеят "Ой ладо". . ., а ерген вади по един пръстен, на който наричат в самата песен една мома на притежателя му. Сред ладото стои побит байрак от тъкани пишкири, напомнящ знамето на борбата за свобода.
б/ Великден е бил предвождан с редица обреди и обичаи като се започне от заговезни, на които се палят тъй наречените "хайдушки огньове" символизиращи пламъка на борбата за освобождение. Следва Тодоров ден — надбягване с коне, Лазаров ден и Връбница с излизането на деца из махалата и малки моми да пеят пазарски пасни и да играят на "дойла". На самия Велик ден големите моми са излизали да играят на "дойла", иа които ергените се обзалагали да им играят на големи разтояния между два забити ножове.
в/ Интересни са и празниците свързани с плодородието и занаятите: Трифон Зарезан — изливане по лозята — да я полеят и порежат /лозата/ като направят венец от нея. Тогава лозите не са били
19
десертни, а обикновена "бояма", "уигурка" и др., пръчките на които са тънки и се огъват на венец. /С венец са кичели най-смелия юначен мъж, който може да ги поведе в една борба за освобождение.
г/ Св. Георги победоносец над многоглавия змей, символ на силата и мощта на българина, който трябвало да вдигне своето копие и да прободе главата на турчина-поробител.
д/ Св. Илия — празник на всички колари-кираджии.
е/ Симеонов ден — показващ, че сеитбата на есенниците започва.
ж/ Кръстовден — ден на гроздобера.
з/ Никулден — ден на рибаря и лодкаря.
Религиозните обреди са извършвани без църква, а в килия, където е идвал да служи от време навреме свещенник от с. Пиргос. Нямайки къде да се събират хората на църковно богуслужение на големите религиозни празници, излизали са до долния край на селото да запалят "ваклия" върху един камък висок 1,80 м. и на който е съществувал надпис унищожен без да се разчете. Този камък е стоял до скоро на заравнено място отвъд селото на поляна /днес е двор на Иван Георгиев Недков/. Църковната килия е служела за венчавка, кръщене и погребения. Наред с църковните религиозни обреди, населението не е било откъснато от суеверията, а напротив неграмотността и невежеството са подтиквали хората към вярвания в идоли: молебен за дъжд с масово излизане на населението, едни от които пеели "пеперуда лятала, лятала и богу се молела", а други са представяли смешна погребална процесия на кукла направена от кал наричана "Герман". До нейното заравяне е била съпровождана от населението до изворно място, обикновено на "Великина чешма", а дъжд не валяло защото нямало наука и техника. Други идоли са били въображаемите росалки и самодиви, на които са наричани места за тях: стари брестове, герани /кладенци/, запустели мегдани и пътища и мн. други. Представяли са ги като хвърчащи идоли в бяла премяна, пеещи и танцуващи. За тях е обричана една седмица през годината /в началото на м. юни/ наречена росарска неделя, през време на която всеки трябвало да носи в себе си пелин, за да не го хванат Росалките. Не са малко и шегите на тогавашните момци спрямо суеверните моми и невести като са ги плашели от такива идоли. Тихом и мълком, завръщайки се от тлъка /седянка/, те са устройвали "самодивско хоро" по мегданите или под големи дървета. някои пък са нахлупвали бели дълги ризи и са причаквали на кладенеца ранобудните, за да ги сплашат и да има вода през деня за всички. По такъв начин
20
суеверието си е пробило път към вярващите в идоли. Освобождението ни от турско робство разтърси и премахна завинаги турската феодална система, за да тръгне страната ни по пътя на капитализма.
Суеверията обаче не се премахнаха изцяло. Те още имаха добра почва за всяване на страх, защото просветното дело закъсня и след Освобождението, и защото капиталистическият начин на съществуване създаваше такива условия. Има много легенди, които старото поколение е разказвало за тях. Отношенията между хората в селото стават вече капиталистически, макар че в селото не е имало големи богаташи.
Песен за Освобождението
Ески-Зара
Снощи черкези слязоха, старо и младо колеха,
трудните жени улавяха, та им сърцата поряха,
та им децата вадеха.
Добрите моми и булки,
тях ги робиха,
млади черкезки правеха,
с черкезки дрехи обличаха.
До всеки черкезин — черкезка млада робиня.
Останала жива Еленка мома хубава с мъжка рожба братова,
Три дни и три нощи лежала между човешките трупове
и тези реки кървави,
Иванчо дете мънино, то на лелка си думаше —
ожеднях вече лелко, огладнях, но не мога вече да търпя,
Еленка дума на Иванчо:
Мълчи лелко потърпи, нека черкези изминат,
лелка ти ще те напои.
Като черкези изминаха, Еленка на крака стана и си Иванчо поведе,
тръгна Еленка да търси, де са руските войници
и българските опълченци.
Като я руснаци видяха и си Еленка питаха:
каква си мари дево, клана недоклана?
Еленка дума руснаци: руснаци донски казаци,
я не ме вие запитвайте, а ме при опълченци заведете.
Казаци Еленка заведоха към опълченските палатки.
Никола пред палатка стоеше и си кафе пиеше.
Като Еленка съгледа и си чашка от ръка изтърва и на
Еленка думаше: — Еленке мойта комшийке,
21
каква си ти клана, недоклана?
Еленка дума Никола: — Никола, бачо Никола, я не ме питай за това.
Какво вие направихте, че нашето село оставихте,
че са черкези слязли, старо и младо са изклали,
добрите моми и булки тях ги роби робиха,
млади черкезки правиха / направиха/,
до всеки черкезин черкезка млада робиня.
Никола Еленка запита;
— А нашите Еленке изклани ли са?
— Всички бате изклаха, само Данка робиня я взеха,
на бейов кон качиха.
Никола дружина повика, че си черкези превари.
Наред черкези гледа, не може да ги познае.
Данка татко си гледаше и не смее да се обади.
най-подир Данка решила, решила и се обадила:
— Не ме ли татко познаваш?
Беят сабя замахна и си Данка през кръста пресече.
Нали се Никола ядоса, остра си сабя извади.
Като се наляво извъртя, всички черкези изкла,
дор се надясно обърна сам беят остана.
Че го от коня смъкна и си на бея думаше:
— С какво да те бейо пременя, на зет да приличаш.
Че му ръцете задрал, ръцете до лактите,
па си на бея продумал:
— Тъй ти бейо прилича със запретнати ръкави.
Че му краката задрал, краката до коленете
и си на бея пак думал:
— Тъй ти бейо прилича със запретнати крачоли
и тогаз му главата отрязъл, та си робите освободил.