История на селото
Село Мечка е разположено на запад от гр. Русе и три километра навътре от река Дунав /североизток/. Свързано е с града чрез два пътя: воден по река Дунаа чрез пристанище Стълпище на разтояние 18 км и по шосе 21 км. Стълпище отстои също на три км от най-близкото населено място с. Мечка край р. Дунав и изоставено от свойте жители-липованците се обитава от малък брой жители. Макар че е изоставена махала, Стълпище заедно със село Мечка имат забележително красива природа и исторически ценности, които свързват двете населени места като едно цяло,
I. Исторически данни за най-старата история на двете населени места
Още от най-древни исторически времена околностите на село Мечка и махала Стълпище са обитавани от хора. По историческите находища може да се съди, че околностите на село Мечка са заселени още преди 2 500 години пр. н. е. , които през изтеклите епохи са представлявала важни населени места и крепости, като на илири и траки, на римляни и византийци, на славяни и българи, на татари и турци и др.
Самите образувания на местностите, които са станали в околностите могат да се видят и днес. На самия бряг на р. Дунав 30-40 м навътре към махала Стълпище стърчат двата големи каменни стълбове дали името на селището. Затова местоста, преди да бъде населена е носела това име, което сме приели от турците Декили-таш /Побит камък/. Това име бива заменено със сегашното си звание Стълпище със специална заповед от Община-Пиргово през 1938 година. Образуването на двата побити камъка е от предисторически времена в т. нар. Мезозойска ера, които може да се смятат като част от измити скали съставени от тъй нареченият антейски варовик. Двата камъка имат различна форма и големина. Гледани от към селището, малкият камък се намира от дясната страна на големия с височина 2. 5 м със слаба заобленост наоколо и от горе. Обиколката му е 19 м. Големият е много по-висок подобяващ на забит стълб с интересна заобленост наоколо и триъгълна форма с размери: 9/7/6 м, а на върха завършва като пресечен конус с височина 12 м. Този паметник на предисторическата епоха има интересна повърхност с издатъци на плестове и приведен на юг. Гледан от различни страни могат да се представят
2
различни форми и положения: източната отвесна, а противоположната страна наведена на югозапад. Двата побити камъка могат да се изскачат от човека без особено голяма трудност. Това се улеснява от естествените издатъци и плоскости във вид на стъпала не твърде удобни за стъпване и изкачване. Вероятно големият камък е използуван за стратегически цели в различните исторически времена. Като наблюдателен пост, той е изполвувен през римско владичество, а през близкото минало като наблюдателно гранично гнездо на турския аскер. Наред с научното обяснение за образуването на двата побити камъка като останки от най-твърдата част на антейския варовик, има няколко легенди, които народът е съчинил. По време на турското владичество, народът го свързва с подвизите на Крали Марко, който бродейки тук със сестра си за освобождаването на роби от турските вериги е носил в едната си ръка под мишци големия камък, като с другата свирел на кавал, а сестра му носила малкия в престилката си и предяла на хурка. В миналото иманярите /малджии/ от околността си представяли тези стълбове /особено големия/ като следа от голям римски строеж, дори като голям мост на Дунава. Но както се спомена, преди милиони години, през Мезозойската ера на това място е имало голяма хълмиста скална маса, простираща се наоколо, с течение на времето се е пропукала и била измита, и отнесена от водите, като на нейно място останали най-твърдите и устойчави два камъка.
Малката низинка, в която е разположено селцето е образувана при нагъването и посрещането на трите заоблени хълма наречен от римяните "Тримамиум". В античната римска карта "Табула ной тенгериана" наричана още през I век маршрутна военна карта"Табула Пойтенгериана" в тази местност е отбелязано името на римския лимесов/ граничен/ кастел "Урсус" /Мечка/. Построяването на кастела /калето/ е било още през I век сл. н. е. , когато император Веспасиян поставя началото на римската укрепителна гранична система "Данубиус лимес". Както другите крепости: Сексагинта приста, Ятрус, така и "Урсус" е съществувал през римската, ранновизантийската и старобългарската епохи. Опожарявани и разрушавани няколко пъти тези крепости били възтановени за последен път през VI век от Юстиниан Велики. През VII век аварите и славяните отново са ги разрушили и върху развалините на старото селище "Тримамиум" възниква новото средновековното българско селище Мечка от името на кастела и неговата местност. Според преданието, знамето на калето имало нарисувана меча глава символизираща силата и могъществото
3
на крепостта. Тук първите славяно-български жители застроили своите жилища с плоски покриви от естествени каменни плочи в низината на с. Мечка, които гледани отгоре представлявали като едно общо цяло с цвета и формата на разпъната меча кожа. От развалините на крепостта са намерени тухли с печати на квартируващи тук римски легиони, съдове и саркофази. От Пристис към Нове /Свищов/ е водел път, който минавал през калето. Край пътя са били открити и няколко римски гроба Калето /останките от него/ се намира западно от махала Стълпище под формата на триъгълник. Личали са доскоро издълбаните скални водохранилища и бойници. Съществувал е и канал до самото подножие на ре ата При разкопки и сондажи водата може да се хване отново.
Между мах. Стълпище и с. Мечка е имало няколко могили по местността "Дервента" в близост с римския път на "Клисурата", които са разкопани през периода 1935–40 година, поради риголването на местността за лозя. В тях са намирани глинени съдове за вода, монети и др. от които няма запазени. По сведения на очевидци, а и видният географ и етнограф Васил Маринов твърди, че тухлите са имали надписи с печата "румордиус" на квартируващи тук римски легиони. Намерените глинени съдове, от които също няма запазени са били от тракийско време. Запазена е само една могила в близост с "Клисурата" сред полето /а може би ще бъде отново лозя/, която е била една от групата могили с конусна форма по това място. По римския път из "Клисурата" е имало поставена каменна колона наречена още милиарен камък с надпис от времето на императорите Антоний Пий, Марк Аврелий от II век и Аврелиян /III век/. Тази колона поставена в западната част на Клисурата пред кастела е показвала посоката от "Пристис" към "Нове" и другите пътища излизащи от кастела в други посоки. През 1925 година чехският археолог Карел Шкорпил обхождайки римските крепости край Дунава заснел съществуващия до тогава милиарен камък при калето край Стълпище и може би е записал точния текст в неговата антична география. Един от неговите последователи швейцарски професор през 1975 година с копие от снимката на Шкорпил потърси колоната и се увери, че наистина е заличена от мястото. Заличени са издълбаните скални водохранилища и бойници от прокарването на шосе от Стълпище за ДЗС.
В началото на низината югозападно от селцето наречена "Ореша" отбелязано от Шкорпил като "Каджик дере" /суха река, / е мястото
4
на този уникален тракийски скален релеф открит преа 1932 година от Васил Маринов виден наш етнограф и учител от Русенскаата мъжка гимназия, който с група гимназисти е обходил околностите на Стълпище със изследователска цел. Видян и фотографиран, релефът дава едно интересно подробно описание:
— Един конник препуска с развята от вятъра мантия. Уплашена сърна бяга пред него, подгонена от хрътка. Тракийският херой, свит в своя хитон, увлечен в преследването, препуска от дълбините на вековете и идва до наши дни, запечатан върху една скала, за да ни напомни за траките — древните обитатели на нашите земи, слели се с дошлите тук прабългари и славяни, изчезнали и едновременно оставили у нас нещо от себе си. /Васил Дойков/
Карел Шкорпил, който подробно изследвал околностите на Стълпище в географско и археологическо отношение, нищо не е споменал за уникалния релеф от тракийско време.
Заинтересован от съобщението на Васил Маринов за релефа на тракийския конник, проф. Г. И. Кацаров изследвал "новооткрития паметник на тракийския конник". Той поместил снимка от релефа взета от В. Маринов в своя труд на немски език "Паметници на тракийския конниик в България", Будапеща 1938 г. Според описанието на Васил Маринов, конникът е бил издълбан в скалата върху отвесната гладкост на 3 м височина в трапецоидна рамка с долна страна дълга един метър, горна — 75 см и с височина 50 см. Изобразен е галопиращ конник с развята мантия. "Конят е добре запазен и живо представен с гъста и буйна опашка. Пред коня малка хрътка с увиснали уши догонва бягащата пред нея сърна. Пред коня личи дърво, около ствола на което се вие змия." И по-нататък: "Дикилиташкият конник, въпреки че от пръв поглед схожда с мадарския, при по-внимателно сравнение няма абсолютно нищо общо с него. Дикилиташкият конник е нов паметник на тракийския херой, единствен в България изваян върху отвесна стена". Всичко това за тракийския конник остава едно възпоминание и присъда срещу недобросъвестните, невежите и малджийте /иманяри/. Очаквайки, че зад релеф в скалата има златно съкровище, в незнаен ден и час през 1940 година, го хвърлят във въздуха с каменарски барут. Това е загуба неоценима за етнографията на България.
В близост над заличената скала на релефа се намират десетина антични гробници в местността "Пулгаря над ореша". За тях още няма разкопки и разкрития, за които нищо не се знае. В съседство
5
със скалата на тракийския конник към селцето се намира друга скала с пещера и малка църквица от типа на скалните църкви по долината на река Русенски лом, която е засипана от пороищата и едва е личала към 1940 година. Тя е част от онова скално общежитие, което духовници-аскети създават през Второто българско царство.
Праз 1936 г. група каменоделци намират гърне със златни монети имащи образа на Константин и Елена, които биват конфискувани от фашистката власт. Находището е било в скалите край река Дунав в местността "Петров камък". Един от участниците в разкопката е Димитър Пинтов от с. Пиргово.
Още през XX век населението на Североизточна България започнало да страда от нашествията на печеенези и укумани, а в XIII век — от татарите. Поради това, населението оредяло. Намалял е броят на селищата. Едни от тях са изчезнали за известно време, а други завинаги. Между селищата, които споменава един византийски пътешественик-поет Мануел Фил през 1305 година е село Мечка. Може би към българското население е било заселено и татарско. Татарите са заселени и настанени в с. Мечка след 1289 година, когато Ивайло като вожд на първото и най-голямо антифеодално въстание срещу болярите и цар Иван Асен III се отправил срещу татарските нашественици, които са опустошавали нашите околности по заповед на техния вожд Ногай. Голяма част от пленените татари са били настанени да живеят по нашите места. От опустошенията през периода ХI–ХIII век землището е останало без работна ръка и временно изчезналото селище се превърнало в "мезра" /арабска дума: нива, орница, поле/. В един турски документ от XV век са отбелязани 20 селища и 3 мезри около Русчук: Червена вода, Мечка и Бъзозец. И тъй, мезрите са землища на изчезнали села. Ако в мезрата е имало татарско население, то се е занимавало само със скотсьъдство без да обработва землището, което се превърнало в поле за пасища. Така е продължило съществуването на мезрата до турското владичество.
Паметниците на древната история и култура са съществували до близкото ни минало. Те биват унищожени от безразсъдството на хора през периода между Първата и Втората световна война.
Няма я "римската чешма". При прокарването на пътя към ДЗС и рибното стопанство са разрушени част от калето "Тримамиум" и самата чешма, за която Васил Маринов пише: "Тя ни смая със своята оригинадност. Подобна няма никъде другаде — сграмаден четвъртит басейн, грамаден улей, издълбан изцяло в самата скала. Личат двата отвора и водопроводната мрежа". . . .
Пещерата-храм на десния бряг на Кааджик дере /Ореша/ в суходолие-
6
то е запазена, но зарината от пороищата и ще има изменения. Остават непроучени десетина антични гробници в местността "Пургаря". Освен тях има още исторически ценности и находки, които не са открити и унищожени. При обработката на земята се срещат монети и др. предмети, които откривателите не считат за важни и не ги предават за проучване. Такива монети е имало от времето на Августинян VIII с латински надпис и негов образ. Намирани са по една в "Калето", "Маджаров лагер" и др.
Историческите находки от древността показват, че двете низини на село Мечка и махала Стълпище са обитавани от жители в историческите епохи на илирйте и траките, римляните, византийците, славяните, българите и турците. Така че имената на мах. Стълпище и село Мечка не са произлезли само от легенди и приказки, а те са имена от древната историческа епоха.
"Тримамиум" е било най-близкото пристанище до крепоста "Червен" по времето на император Гордиан. Тук са намерени римски монети, надписи, тухли с печати на тухларница "Римордиус". Устието на "Каджик дере" е било удълбано и корабите достигали до подножието на крепоста.