8. НИКОЛА ПАНАЙОТОВЪ ОТЪ ГЮМУРДЖИНА
(Родень 1882 г. въ с. Караачкьой, Гюмурджинско)
Той разправи следното:
Ген. Шарпи и междусъюзническа Тракия. Отначало още къмъ ген. Шарпи бѣха акредитирани Ал. Грековъ (при последния — поручикъ Димитровъ) и гъркътъ Бамбакасъ, хитъръ и лукавъ. Вече границата между България и съюзническа Тракия бѣше опредѣлена. Опредѣлиха се митнически пунктове. Бамбакасъ бѣ надмененъ и нахаленъ. Това, както се научихъ, дразнѣло генералъ Шарпи, който, дошълъ въ Междусъюзническа Тракия голѣмъ българофобъ, стана скоро сравнително добре разположенъ къмъ българитѣ. Генералъ Д'Епре сѫщо мина презъ Тракия и казалъ, че ще бѫде автономна. Турцитѣ сѫщо знаеха, че ще е
Никола Панайтовъ
„мухтариетъ”. Преди, при българскитѣ избори въ Западна Тракия, тѣ бѣха обявили бойкотъ, но после съжаляваха, че услужиха съ това на гърцитѣ. Турцитѣ, проститѣ турци, не искаха гърцитѣ да сѫ гослодари на Зап. Тракия — „Юнанъ
104
гелмесинъ”, казваха. Българи и турци задружно действуваха предъ ген. Шарпи. Явяваха се предъ последния депутации отъ българи и турци да искатъ, молятъ за училища и читалища. Такава една делегация бѣ наредена, когато малко преди това Бамбакасъ искалъ отъ генералъ Шарли едно здание, за да се открие тамъ публиченъ домъ. Генералъ Шарпи се възмутилъ и сравнявалъ гръцкитѣ искания съ българскитѣ. Ген. Шарпи си служеше съ нашитѣ заварени чиновници, И чудно нѣщо: тия разхайтени, недобросъвестни и користни чиновници станаха изведнажъ примѣрни, изправни — за похвала. Генералъ Шарпи сѫщо ги хвалѣше.
Азъ бѣхъ търговецъ въ Гюмурджина, съ много имоти и пари. Знаехъ доста гръцки езикъ — това по-после доста ми помогна. Знаехъ добре и турски. При режима на генералъ Шарпи ний българитѣ много добре живѣхме. Гърцитѣ пръснаха изъ Междусъюзническа Тракия много шпиони (дедективи). Въ Ксанти имаше гръцка войска, но бѣ подъ началството на генералъ Шарпи. Ординарецътъ на поручикъ Димитровъ, при скарване, съ поесокътъ си уби единъ гръцки войникъ, поставенъ предъ гръцката банка въ Гюмурджина.
Турцитѣ съжеляваха за бойкота срещу българитѣ по-рано. Видѣха, че българското чиновничество е добро. Ал. Грековъ, Ив. Алтъновъ и О. Обрейковъ повдигнаха българското име и достоинство предъ ген. Шарпи. Административната и финансовата машинария въ Междусъюзническа Тракия се движеше отъ българското чиновничество, съвършено сега преобразено.
Генералъ Шарпи устройваше публични игри съ сенегалски войници. Турци и българи задружно работѣха предъ генералъ Шарпи. Подадоха заедно нѣкои петиции. Ал. Грековъ, за съжаление, скоро бѣше отзо-
105
ванъ по искането на генералъ Д'Епре, по настояване на Бамбакасъ.
Ал. Грековъ настояваше българитѣ да си стоятъ, да не бѣгатъ и да не напущатъ роднитѣ си огнища.
Генераль Шарпи скоро се увѣри, че Междусъюзническа Тракия не ще остане автономна. Той казваше на българитѣ, че още окончателно сѫдбата на тая провинция не е решена, гърцитѣ ще дойдатъ да я окупиратъ подъ протектората на Съглашението, по мандатъ отъ Франция, населението да не се смущава, да не се прави аларма.
На 27 май зараньта грьцки войски пристигнаха и окупираха Гюмурджина. Генералъ Шарпи съ генералъ Замбракакисъ посрещнаха гръцкитѣ окупационни войски. Бѣше издадена прокламация на български, турски, френски и гръцки, че Гърция е културна държава, никой да не се плаши и смущава, всичко ще бѫде зачетено. Още сѫщия день френскиятъ надписъ на моста бѣ замѣненъ съ гръцки. Следъ нѣкой день генералъ Шарпи си замина. Още преди това се вдигна и цѣлата българска администрация.
Начало на патилата ми. Като се явиха гръцкитѣ окупационни власти въ Гюмурджина, отначало 15—20 дни минаха мирно. Тѣ се държаха особено легално, когато се изтегляха френскитѣ войски. Ние българитѣ си имахме търговско дружество съ 3 милиона лева капиталъ.
Единъ день ни повикаха въ окрѫжното управление Тукъ бѣха гръцкиятъ генералъ, военниятъ комендантъ и окр. управитель Янопулосъ. При преводачъ единъ гръцки подофицеръ отъ Анхиало (Поморие), ни казваха следното: „Великиять Богъ нѣкога наказа нашия елински народъ, но сега се смили, грѣховетѣ сѫ простени и той ни казва: — Напредъ, народе, да си вземешъ земитѣ, черквата Св. София въ Костантинополъ! Ще изпѫдимъ турцитѣ до Кокина миля; оставатъ още неосвободени
106
нашитѣ провинции — Бургасъ („Пирго”), Варна, Филипополи и Станимака („ки микриа Еласъ Станимехо”), но за тѣхъ допълнително ще завиемъ дѣсното рамо и ще свършимъ. Може ли тия хора тукъ да сѫ българи, вижте имъ лицата, какви благородни физиономии, могатъ ли това да бѫдатъ варвари българи? Българската пропаганда ги е направила българи. Всички фирми по дукянитѣ да се промѣнатъ и хората да подадатъ декларации, че сѫ гърци”. Бѣхме нѣколко души, все гюмурджински българи търговци. Особено впечатление ни направи, когато ни описваше физиономиитѣ, правѣше ни красиви, а не грозни, каквито били българитѣ. Бѣхме съ Петко Поповъ, Рафаилъ Петровъ, Вълчо Михаиловъ, Матеевъ и още нѣкои. Отговорихъ азъ въ смисълъ: „Г-нъ генералътъ е зле осведоменъ, не сме чрезъ пропаганда направени българи, ние сме отъ селата наоколо, бащитѣ ни, чичовцитѣ ни, дѣдитѣ ни носятъ чисто български имена, тѣ сѫ си били българи и ние ще си останемъ българи, но ще бѫдемъ лоялни граждани и покорни предъ държавнитѣ закони, молимъ да ни се зачитатъ традициитѣ”.
Генералътъ са озвѣри и прибледнѣ. Развика се на гръцки: „Махнете ги”, изпсува вѣрата ни, Пасхата ни, по 12 Фердинандовци имало въ сърдцата ни и т. н. Какъ ни посрещна — какъ ни изпрати!
Съ Петко Поповъ ни откараха въ зимника на общината, кѫдето бѣ (въ пощенското здание) гръцкото комендантство. Следъ като ни държаха тукъ 1 1/2 день, викнаха ни въ коменданството и ни поискаха по 400 драхми (1 драхма = 8 лв.) да ни преименуватъ на гръцки фирмитѣ. Пустнаха ни. Отидохме си и четемъ: „Ергостасионъ путопионъ Николаосъ Панагиото”; „Вивколулионъ Петросъ Пападополосъ”. Смѣнени бѣха фирмитѣ на всички българи: на Стоянъ Терзиевъ, Раф. Петровъ, Курти Николовъ, Дим. Табуровъ, Стою Са-
107
вовъ, Коста Матеевъ и др. Една фирма струваше 3000—3200 лв.
Така вървѣше. Следѣха ни дедективи. Отъ гърци научихме, че не ще ни пустнатъ да заминемъ за България. Казаха ни, да си мълчимъ, гърцитѣ воюватъ съ Турция, по никой начинъ, не ще искатъ да се види, че ни гонятъ. Да мълчимъ, че, въ противенъ случай, ще ни интерниратъ нѣкѫде
Българитѣ си стояха по селата, тормозени отъ „апосъ пазми”, т. е. летящи отряди (деврие) отъ по 25 души начело съ единъ поручикъ, съ фелдфебелъ и пр. Тия отряди навсѣкѫде търсеха комити, орѫжие, забраняваха да се говори български. Навсѣкѫде вече бѣха поставени гръцки свещеници и учители. Казваха, че езицитѣ ще режатъ на тия, които говорятъ български, старитѣ заставяха да поздравяватъ на гръцки — съ „калимера” и „калиспера”. Тормозеха и турцитѣ, но българитѣ повече, макаръ съ турцитѣ да бѣха въ война. Къмъ българитѣ имаше мъсть, па се насаждаше и зависть търговска отъ гръцкитѣ търговци — ние българитѣ държахме търговията съ всички села.
Наложиха ми да имамъ гръкъ счетоводитель, контрола на касата ми, съ 3 хил. драхми месечно възнаграждение, да не давамъ пари на комититѣ. Казваше се Одисей Кириякусисъ.
Моитѣ патила. — На 20 януарий 1921 г. единъ старши стражарь се яви при мене и учтиво ми съобщи да отида при окр. управитель. Излѣзохъ. Въ тѣсната уличка видѣхъ да стоятъ и ме чакатъ 3 въорѫжени лица. Подкараха ме подъ конвой. Явихъ се предъ генерала, коменданта и окр. управитель — бѣха и тримата заедно. Окр. управитель („номархосъ”) Янопулосъ бѣ страшенъ българоядъ. Като офицеръ билъ раненъ отъ българитѣ. Бѣхме съ Раф. Петрозъ. Питатъ ни:
„Кажете ни, идвали ли сѫ при васъ български офицери да подбуждате населението и пр.”
108
— Това е лъжа — заявихме единодушно съ бай Раф. Петровъ. Останахме тука при вашитѣ обещания. Всичко ще продадемъ и ще заминемъ за България.
Настояватъ, че сме се срѣщали съ български офицери, и че подготвляваме бунтъ. Явиха се при насъ въ стаята двама млади българи, неизвестно защо избѣгали отъ България, може би станало имъ криво
Презъ свободното българско време, макаръ и при война, българитѣ се веселятъ съ грамофони и гр. Снимката е отъ село (гара) Демиръ-беглий, 1916 год.
за нѣщо — Коста Мавровъ и Илия Николовъ. Представиха ни ги за български офицери. Тѣ отказватъ, заявяватъ, че не ни познаватъ и т. н.
Какви бѣха тия двама нещастници? Тѣ разправяха, че били избѣгали отъ България, презъ границата, въ Одринъ, качили се на влака и стигнали въ Гюмурджина, на пѫть за Солунъ. Въ Гюмурджина ги зало-
109
вили. Въ куфаритѣ имъ намѣрили револвери и опойки нѣкакви. Заявяваха, че бѣгали отъ режима на Стамболийски. — Ние насаме съ тия лица не се срещнахме, та нищо не знаехме.
Съ Раф. Петровъ ни върнаха въ участъка (коуша). Изплашихме се. Виждахме, че работата отива на зле. Яви се при насъ Мичо Сарафина, гръкъ отъ Гюмурджина, съ единъ адвокатъ, изпратенъ отъ жената на Рафаилъ Петровъ. Ангажирахме за да ни защищаватъ, да правятъ постѫпки и ни освободятъ, 8 души адвокати. Научихме се, че веднага следъ това всички били арестувани отъ окр. управитель Янопулосъ и държани 24 часа — щѣли били за пари да продадатъ отечеството си.
Знаехъ отъ по-рано, че ни следѣха. При мене въ дукяна ми постоянно идваше дедективътъ Анаяни, идваше и съ други лица, пиеха (не плащаха) и понѣкога той псуваше Гърция, но азъ се пазехъ, виждахъ, иска да ме подведе.
Вечерьта въ коуша напихме пазачитѣ си, тѣ ни казаха, че заловенитѣ двама „офицери” българи били грозно бити наголо и по крака, но не казали, че ни познаватъ, защото и действително не се познавахме.
Следъ 3—4 дни една вечерь и двамата съ Раф. Петровъ ни вдигнаха и ни откараха на гарата. Тукъ видѣхме и даамата български „офицери”. Ще ни каратъ за Одринъ.
Подкупихме и напихме конвоиращитѣ ни стражари. Разправихме имъ, че по партизански работи ни каратъ, венизелисти сме. А бѣха вече роялиститѣ на власть, самитѣ стражари бѣха роялисти, казахме, че сме „българофони елини” отъ Гюмурджина.
Научихъ, че у дома правили обискъ. У дома бѣха прибрани въ единъ сандъкъ дрехитѣ на генералъ Пашиновъ, оставени ужъ временно отъ него, но жена
110
ми успѣла предварително да ги изгори, та нищо не намѣрили.
Жената на Рафаилъ Петровъ бѣ гъркиня, но много обичаше мѫжа си и българитѣ. Рафаилъ Петровъ бѣ кръстенъ Руси Петровъ, но бѣха, преди това, го преименували на Рафаилъ Петровъ. Тя бѣ успѣла да ни даде, чрезъ единъ отъ стражаритѣ ни, едно писмо до адвоката Мурукисъ въ Одринъ. Придружаваха ни 10 души стражари. Адвокатътъ Мурукисъ въ Одринъ бѣ отъ стара Гърция, роялистъ, човѣкъ на Гунариса, който бѣ на власть министъръ-председатель на Гърция въ това време, противникъ на Венизелосъ. Мурукисъ е билъ нарочно изпратенъ въ Одринъ да организира роялиститѣ, противницитѣ на Венизелосъ.
При едно нощно разследване въ Гюмурджина предъ генерала и окрѫжния управитель Янопулосъ, видѣхме, че сме наклеветени — Раф. Петровъ отъ гърка Василъ Чуридисъ, комуто бѣ направилъ толкова много добрини, и двамата бѣхме наклеветени писмено, като организатори на българитѣ, нарочно сме били останали въ Гюмурджина за това. Срещу насъ бѣха Тефикъ ефенди (турчинъ родомъ отъ гр. Пещера), бившъ гюмурджински депутатъ въ българското Народно събрание, гръцкиятъ дедективъ турчинъ Ахмедъ Теспечиолу и гъркътъ Христо Боятасъ. Обвиняваха ни жестоко: да бѫдемъ унищожени, опасни хора сме били, да не ни пускатъ въ България.
Рафаилъ Петровъ се държа много доблестно. Заяви, че е 74 годишенъ българинъ отъ с. Кушланлий, което е раждало само българи, но е добъръ човѣкъ, нѣма деца и чужди деца презъ живота си не е убивалъ.
Презъ нощьта на гара Дедеагачъ командантътъ търсѣше въ влака „двамата български офицери и ятацитѣ имъ”. Ние бѣхме съ белегчета на рѫцетѣ, караха ни като престѫпници. Но стражаритѣ ни, които
111
бѣхме здравата напили, ни освободиха рѫцетѣ въ вагона при пѫтуване. Стражаритѣ толкова бѣха унесени, нѣкои повръщаха, щото ние можехме лесно да слѣземъ отъ влака. Но кѫде можехме да избѣгаме?
Зараньта на 24 януарий стигнахме въ Одринъ. Наредихме да се предаде писмото на адвоката Мурукисъ. Той билъ отишълъ на ловъ. Научихме, че всички стражари треперели отъ страхъ предъ Мурукисъ. Той билъ силенъ на деня. Пращалъ често стражаритѣ, за наказание, на фронта въ Мала Азия. Яви се при насъ. Даде бележка. Отведоха ни не въ общия затворъ, а въ стая съседна на общия затворъ, но пакъ затворени. Въ общия затворъ въ една стая бѣха набъкани 70 души: българи, гърци, турци, руси. Мизерия. На руситѣ, за да имъ дадатъ малко хлѣбъ, заставяха ги да пѣятъ нѣщо хорово. Тѣ пѣеха. Подиграваха се така съ хоровото имъ пѣене. Изнасилваха и женитѣ.
Въ писмото до Мурукисъ бѣ писано: Янопулосъ го прекали къмъ българитѣ; тия хора ще ни сѫ нуждни при изборитѣ противъ Венизелосъ, понеже околията е българска и турска, а тѣ сѫ влиятелни.
Трѣбваше да ни сѫди Воененъ сѫдъ. Виждаха; обаче, че не ще ни осѫдятъ, та поискаха на 12 февруарий нѣкакъ по другъ начинъ да ни очистятъ. Но Мурукисъ се научилъ и осуетилъ това. Откѫснаха ни отъ една група турци, която очистиха, насъ ни отдѣлиха отъ тѣхъ.
Имаше голѣмъ глухъ антагонизъмъ между венизелисти и роялисти. Ние между стражаритѣ минавахме за страдащи венизелисти, тѣ бѣха сѫщо такива, та се отнасяха по-добре съ насъ. Готвѣше ни турчинътъ Хасанъ. Пари имахме предостатъчно. Карахме въ тая отдѣлна стая, при пазачи и други.
На 2 априлъ при насъ се яви ядосанъ адв. Мурукисъ. Заяви на мене да намѣря начинъ и да бѣгамъ веднага, че ще бѫдемъ убити. Да не казвамъ това на
112
Рафаилъ, понеже той е старъ, не ще може да понесе едно бѣгство, ще бѫде заловенъ и ще изкаже, или ще се изплаши и предварително ще ни откриятъ. Мурукисъ се възмущаваше противъ военнитѣ, казвали му, че продава Гърция. Ние му бѣхме хубаво заплатили, но плащахме и на другитѣ, за да се спасимъ. Па бѣхме и невинни.
Азъ се отнесохъ до готвача ни Хасанъ, да ми намѣри куриеръ да бѣгамъ въ България. Той преди това бѣ ми казвалъ, че турци прехвърляли границата и бѣгали въ България. Насъ съ Рафаилъ Петровъ ни държаха хлабаво като „венизелисти”. Всички чакаха да падне Гунарисъ, страхуваха се отъ изпращане на фронта. Въ съседната стая — затворъ бѣха и ония двама български „офицери”. Хасанъ ми намѣри куриеръ. Презъ нощьта той ще дойде на чешмата и ще мие шише за вода, ще има метната на рамо бѣла кърпа. Това бѣ уговорения знакъ. . .
Напихъ хубаво стражаритѣ. Нахранихъ ги съ пържена риба. Решихъ да бѣгамъ, наближихъ чешмата и видѣхъ турчина на чешмата съ бѣлата кърпа. Размислихъ за семейството си, за децата си, тѣ да не пострадатъ следъ това. Върнахъ се и си легнахъ. Но не можахъ да заспя, възбуденъ бѣхъ. Станахъ и отидохъ пакь при чешмата да бѣгамъ . . . но турчинътъ съ бѣлата кърпа вече го нѣмаше. Върнахъ се сломенъ. Пакъ не можахъ да заспя. . .
Зараньта на 3 априлъ 1921 год., въ 8 1/2 часа, пристигна отъ коменданството единъ лохагосъ (поручикъ) и потърси задържанитѣ, въ голѣмата стая. Костадинъ Мавровъ и Илия Николовъ — българскитѣ двама „офицери”. Попита старшията за тѣхъ и той отговори: — „Тука сѫ”.
— Въ два часа ще бѫдатъ на наше разположение! — нареди поручикътъ и си замина.
113
Старшията се измами и ме пита : — Какво сѫ направили тия хора?
— Нищо не зная! — отговорихъ азъ.
— Какъ нищо не знаешъ? Нали заедно дойдохте?
— Да, но тѣхъ ги взеха отъ затвора, а насъ ни задигнаха отъ канторитѣ ни.
— Жалко — прибави старшията — ще ги убиятъ!
— Откѫде знаешъ? — запитахъ азъ.
— Щомъ отъ коменданството кажатъ „на наше разположение”, ние ги отписваме, — това значи.
Къмъ 10 часа дойде другъ поручикъ и попита старшията:
— При васъ ли сѫ задържани Никола Панайотовъ и Рафаилъ Петровъ?
Старшията се стресна и отговори: „Да”
— Въ 4 часа ще бѫдатъ на наше разположение.
Щомъ се махна поручикътъ, понеже старшията разбра и ние какви хора сме, веднага отвори вратата на затворническата стая и, изплашенъ, ни каза да влеземъ по-скоро вѫтре.
— И ние ли, г-нъ старши, ще бѫдемъ убити? — попитахъ го азъ.
— Какво да правя азъ, отговаря ни той и ни тика въ стаята, света Вогородица и Богъ да ви помагатъ, не мога да пострадамъ за васъ!. . .
Старшията прибледнѣ, като видѣ, че не сме били „венизелисти”, а нѣщо друго. обречено на убиване.
Влѣзохме въ голѣмата затворническа стая. Тукъ имаше къмъ 70 души: българи, турци, нѣколко руснаци отъ Врангеловата армия, една изплашена рускиня. Миризма нетърпима. Намѣрихъ Адилъ бей отъ Родосто. Разправихъ му положението си. Разправихъ и съжалявахъ, че не избѣгахъ. Разправихъ и на двамата български „офицери”, че въ 2 часа ще бѫдатъ вдигнати оттукъ и убити, а ние съ Раф. Петровъ — въ 4 часа.
114
Рафаилъ ме упрекна, че не съмъ избѣгалъ, трѣбвало да му кажа и той щѣлъ да ме съветва да избѣгамъ. „Офицеритѣ” съжаляваха, че не сѫ избѣгали още отъ влака, при откарването имъ за Одринъ. Единиятъ потърси орѫжие, ножъ или що да е. Нищо нѣмаше. Намѣри се една германска чекия (ножче).
Въ 2 часа се яви поручикътъ. Поиска отъ старшията 7—8 души стражари, за да конвоиратъ двамата българи. Стражарътъ отговори, че нѣма, ще даде само двама, понеже другитѣ сѫ нуждни, за да пазятъ арестантитѣ.
— Защо не си взе стражари отъ коменданството?
— И тамъ нѣма достатъчно. Изпратиха ги изъ селата да ловятъ турци.
— Нали ще ги водите въ България, достатъчни сѫ двама стражари. Тоя разговоръ ние слушахме, чуваше се презъ прозореца. Разбрахме, и защо се каза „нали ще ги водите въ България”.
Изведоха двамата български „офицери”. Завързаха ги заедно за рѫцетѣ, като на единия остана свободна лѣвата рѫка, а на другия — дѣсната. Поискаха да пиятъ вода; пожелаха да взематъ и дрехитѣ си. „Ние ще ви ги изпратимъ”, отговориха имъ.
— Кѫде ще ни водите? — попитаха българитѣ.
— Въ България.
— Нали сега нѣма влакъ за България?
Азъ казахъ: „Богъ да ги прости!”. . .
Подкараха ги 2 дедектива, 2 стражари и предъ тѣхъ на конь каченъ поручикътъ.
Задъ вързанитѣ двама българи вървѣше стражарьтъ Паскалаки, низичекъ атинянинъ, наметналъ пушката и държеше вѫжето на вързанитѣ. Предъ българитѣ бѣ другиятъ стражарь, едъръ критянинъ. Следъ Паскалаки следваха двамата дедективи, въорѫжени съ револвери.
115
Тръгнаха. Всичко това ние гледаме презъ прозореца. Не ги обискираха.
Ние чакаме вече нашия редъ.
Въ 4 часа се яви другъ поручикъ, съ 6 души стражари. Носи белекчета. Ние виждаме, че сега всичко е засилено, въ повече. Стражари сѫ имъ пристигнали. Заявихъ на Адилъ бей, на турци и българи да съобщатъ, който отъ тѣхъ остане живъ, на семейството ми, че на 3 априлъ 1921 година съмъ убитъ. Плакаха всички около насъ.
Поставиха ни, съ Раф. Петровъ, белекчета на рѫцетѣ. Въ тоя моментъ видѣхъ образа на сина си!
Тъкмо ще тръгваме, яви се единъ кавалерийски подофицеръ пеша и съобщи: „Никола Панайотовъ и Рафаилъ Петровъ до второ разпореждане да останатъ!”
Появи се споръ между офицера и подофицера. Ние слушахме. Поручикътъ каза на подофицера: дай ми писмено нареждане, така не може!
— Азъ съмъ гръцки подофицеръ и трѣбва да ми вѣрвашъ. Това е заповѣдь на генералъ Монферантосъ, командуващъ гръцката тракийска армия.
Силно разядосанъ, поручикътъ ни тикна обратно въ затвора. Свалиха ни белекчетата. Поручикътъ веднага се затича, да види, какво е това нареждане.
Въ затвора ни посрещнаха съ „Хаиръ олсунъ!”
— Временно, нѣколко часа животъ още! — отговарихъ азъ.
Почнахме да тълкуваме тоя обратъ: дали приятели въ България не сѫ направили нѣкакви решителни постѫпки, или пъкъ гърцитѣ сѫ разбити въ Мала Азия? И т. н. Давящиятъ се залавя и за сламката. Надеждата . . . тя пакъ се мѣрка предъ насъ и ни завладѣ.
Следъ като мина половина часъ, яви се низкиятъ стражарь, атинянинъть Паскалаки, който държеше вѫжето на вързанитѣ двама български „офицери”, и
116
възбудено ми вика: „Бре, кирие Панайоту, какви бѣха тия българи, бе, комитаджии, но тѣ били добри хора, тѣ ... подариха живота”.
Разправи ни какво станало:
Излѣзли отъ Одринъ, на изтокъ. Вече били къмъ 3 1/2 километра вънъ отъ града. Тамъ билъ опредѣленъ нѣкѫде тѣхния гробъ. И вашиятъ билъ тамъ опредѣленъ, но сега на васъ нѣма, бѣхъ при генерала, чухъ че нареди, да се отложи вашето отвеждане за тамъ.
Като вървѣхме, отбихме се въ единъ страниченъ пѫть. Българитѣ, дочухъ, че си говорѣха нѣщо, не зная какво. Веднага съ свѣткавична бързина се видѣхъ хванатъ, рѣзнаха вѫжето съ ножче, грабна ми единиятъ пушката и застреля стражара Хараламби критянина, който вървѣше предъ българитѣ. Дръпнаха ме при убития, взеха му пушката. Всичко не разбрахъ какъ стана! Въ това време поручикътъ удари да бѣга съ коня си, падна му пушката на земята, отиде доста далеко и гръмна въ въздуха съ револвера си. Дедективитѣ, разбира се, сѫщо хукнаха да бѣгатъ назадъ, на единия падна револвера.
Като взели пушката на убития стражарь, казали на Паскалаки: „Ние избѣгахме отъ България, смѣтахме Гърция за човѣшка държава, но ето невинни страдаме. Съжаляваме, че убихме тоя стражарь, следъ насъ идватъ Никола Панайотовъ и Рафаилъ Петровъ, и тѣ сѫщо сѫ невинни, но ние ще разгласимъ изъ цѣлия свѣтъ тия жестокости. Подаряваме ти живота, за да видишъ, какви хора сме!”
— Добри, отлични хора! — повтори на нѣколко пѫти Паскалаки. Всичко това той разправилъ на генералъ Монферантосъ. Смутила се гръцката власть. Затова къмъ насъ издадоха известното нареждане.
117
Научихме, че поручикътъ билъ деградиранъ и арестуванъ. Гърцитѣ се страхуваха отъ разгласяване на тия убийства, вършени отъ официалната власть.
Кои бѣха тия двама смелчаци българи Константинъ Мавровъ и Илия Николовъ? Нищо не научихъ и до сега. Въ всѣки случай, тѣ прехвърлиха границата на България. Не зная сѫщо, дали действително сѫ били офицери, може би запасни офицери презъ войната, защото много за кратко се срещнахме съ тѣхъ и при много тежки обстоятелства.
Въ затвора се коментираше случката за избѣгалитѣ двама българи. Очудваха се, какъ е могло да стане това като сѫ били вързани. Двама „вързани българи” избѣгали изъ рѫцетѣ на въорѫжената стража!
На 4 априлъ при насъ се яви адвоката Маякосъ пратенъ отъ Мурукисъ. Въ сѫщность Маякосъ се яви, ужъ, при други арестанти, а се срещна и съ насъ. На Мурукисъ вече не позволявали да се явява при насъ. Той ни каза: „Утре ви изпращатъ за о-въ Милось, да внимавате изъ пѫтя, може да ви отровятъ, да не пиете конякъ и друго, ако ви поднасятъ”.
Помолихъ го да издействува, да ни изпратятъ презъ Атина, а не презъ Солунъ. Надѣвахме се въ Атина да ни спаси Д-ръ Мачопулу, който бѣ тамъ, родомъ отъ Гюмурджина. Казахме на Маякосъ, че за това (ако ни преведатъ чрезъ Атина) ще дадемъ и пари.
Яви се той при насъ наново. Дадохме на „Генекосъ диикитисъ тисъ хорофилакисъ” (Главн. управитель на стражата на губернаторството въ Одринъ) по 12 хил. драхми, на адвоката Маякосъ обещахме 6 хил. драхми (той ни заяви: „каквото искате”). Изпрати телеграма до семействата ни въ Гюмурджина за паритѣ. Издействуваха ни така отиване презъ Атина, придружени отъ 12 въорѫжени ординарци, които бѣха претоварени отъ офицеритѣ си съ разни вещи отъ Одринъ — за офицерскитѣ имъ семейства. Всѣки офицеръ е гледалъ
118
въ тоя конвой да зачисли своя ординарецъ. Въ Одринъ, отъ турцитѣ, бѣха се награбили съ разни вещи.
На Гюмурджинската гара се явиха жена ми, децата ми и Рафаилица. Тѣ донесоха пари. Дадоха ги на Маякосъ, който, по наше искане, пѫтуваше съ насъ и бѣ въ съседното купе. Съ знакъ, казахме да му предадатъ паритѣ. Опитахъ се да цѣлуна сина си, но той избѣга отъ мене.
Фотографирваха ни и следѣха навсѣкѫде за самоличностьта ни. Стигнахме въ Солунъ. Съ Рафаилъ двамата единъ о другъ сме завързани съ белекчета (за рѫцетѣ). Ние вървимъ единъ до другъ и ги криемъ въ джеба на палтото. Старшията на командата ни, отъ 12 души, се оказа добъръ човѣкъ. Вмѣсто да ни откара въ коменданството въ ареста, слѣзохме въ единъ хань. Възнаградихме го съ 3 хил. драхми. Казахме, че въ хана разноскитѣ ще сѫ наши.
Въ хана се яви гръкъ желѣзничарь, комунистъ, видѣ се съ шефа на командата ни, неговъ братовчедъ, не били се отдавна виждали. Желѣзничарьтъ агитираше за комунизма. Даде му една комунистическа брошура. Но тоя комунистъ, като научи отъ братовчедъ си, че сме българи, развика се още по-разпалено срещу насъ: — „Българи ли . . . тѣхната майка българска!” . . . „Извинявайте, господине. викамъ му азъ, нали говорѣхте за братство между народитѣ?”. . . — „Вие сте потомци на Крума, коренъ да не остане отъ вашето семе!”. . . Намѣси се старшията—братовчедъ и ни избави отъ тоя побѣснялъ българоядецъ комунистъ.
Въ Атина. — Следниятъ день тръгнахме за Атина. Жената на Рафаилъ бѣ телеграфирала на Д-ръ Мачопулосъ. Жената на последния бѣ нѣкаква роднина на Рафаилица. Мачопуловица минаваше отъ български произходъ. Изобщо, отъ какъвъ произходъ бѣха тия „гъркини”, не зная. Д-ръ Мачопулосъ вече бѣше се застѫпвалъ за освобождаване на наклеветени българи
119
и успѣваше да ги освободи. Бѣ освободилъ Ник. Керемидчиевъ, интерниранъ въ Атина, да се движи свободно изъ града, съ условие да се явява всѣки день въ участъка. Ник. Керемкдчиевъ ни посрещна на гарата. Мачопулосъ вече се билъ застѫпилъ за насъ, но насъ отъ комендантството веднага ни изпратиха въ Пирея и ни качиха на параходъ, за о-въ Милосъ. Обаче, Д-ръ Мачопулосъ се яви, преди да тръгне парахода, и ни свали. Върнаха ни въ Атина. Настанихме се въ хотелъ, при условие три пѫти на день да се явяваме въ „Тмима катидьокшионъ” (обществена безопасность).
Първитѣ гръцки избори за народни представители въ Гюмурджина и, изобщо, въ Тракия бѣха станали още преди да ни задържатъ. Въ новитѣ земи бѣха спечелили венизелиститѣ, макаръ обшо въ Гърция, да бѣха спечелили роялиститѣ. Мачопулосъ бѣ пропадналъ въ Гюмурджина като роялистически кандидатъ. Но се тъкмѣше касирането на венизелисткитѣ избраници и произвеждане на нови избори. Д-ръ Мачопулосъ разчиташе да бѫде избранъ като роялистъ при нашето съдействие. Знаеше, че ние имаме влияние срѣдъ българитѣ.
Въ Атина намѣрихме много интернирани българи, както и турци отъ Одринъ, Смирна и другаде. Въ Мала Азия войната межцу турци и гърци продължаваше. Въ Зап. Тракия надъ българитѣ се сипѣха побоища и селяни бѣка интернирвани. Мобилизиранитѣ българи, като гръцки войници, пристигаха отъ Западна Тракия въ затворени вагони и ни разправяха потресни сведения за гръцки жестокости спрямо българитѣ. Тия българи, гръцки войници, се изпращаха на фронта въ Мала Азия.
Д-ръ Мачопулосъ бѣ близъкъ съ Стаисъ, министъръ на вѫтрешнитѣ работи. Съ семействата си бѣхме въ връзка чрезъ пѫтуващи гърци. По пощата писмата ни не отиваха. Имало
120
писано нѣщо въ в. „Ново време” (мисля, че такъвъ бѣ вестника), та въ Гюмурджина искали отъ семействата ни да бѫде опровергано. — Въ Атина се запознахъ съ Кязимъ бей. Най-после и той ми се довѣри.
Явихме се съ Рафаилъ при м-ръ председателя Гунарисъ. Не се съгласи да ни пустне да си отидемъ. Имало подозрения противъ насъ. Нареди да се явяваме въ обществ. безопасность на три дни веднажъ. Въ Гюмурджина наново се произведоха избори. Писахме писма въ българскитѣ села. Д-ръ Мачопулосъ го избраха за депутатъ. Избори бѣха произведени и въ Изт. Тракия. Навсѣкѫде спечелиха „роялиститѣ”. Видѣхме се съ избрани турци депутати.
Въ Атина видѣхме интересни нѣща. Тѣ се видѣха чудни и за самитѣ турци. Сѫществуваха „домъ търпимости” отъ момчета. Веднажъ помакътъ депутатъ Афузъ Али билъ подмаменъ въ такъвъ домъ, като го видѣли въ турска чалма, и едва се избавилъ. Разправяше ми тая картина помакътъ на хубавъ български родопски езикъ и се възмущаваше. Афузъ е билъ радославистки депутатъ и въ нашето Народно събрание.
Какво намѣрихме въ Гюмурджина. — На 17. ... 1921 година се върнахме въ Гюмурджина. Имотитѣ ни бѣха разграбени. Бѣ запазенъ само чифлика ми въ Джамбазъ. Българитѣ въ Гюмурджина бѣха омарлушени, отчаяни. Всички бѣха подъ наблюдение. Въ селата тормозъть бѣ още по-голѣмъ. Имаше много интернирани селяни въ стара Гърция и островитѣ, но не още цѣли села.
Какво бѣ положението въ другитѣ околии? Разправяха се страшни нѣща. На интерниранитѣ се конфискуваха имотитѣ и се разграбваха. Прочути българоядци бѣха: Анаяни, воененъ отъ Гюмурджинското коменданство, Кочопулосъ, сѫщо воененъ, окрѫжниятъ управитель Янопулосъ. Роялиститѣ на Гунариса
121
бѣха спечелили изборитѣ. Роялиститѣ, ужъ, искаха по-леко да се отнасятъ съ българитѣ, но всички чиновници бѣха лоши за българитѣ.
Замрѣла бѣ и търговията. Никаква българска черква, никакво българско училище. Задължаваха ни да пращаме децата си въ гръцки училища. Откриха вечерни училища за възрастнитѣ българи.
Но положението още повече се влоши. По границата се явиха наши чети. Гръцкитѣ търговци имаха специални грижи да преследватъ българскитѣ търговци. Нашитѣ врагове бѣха най-вече изъ тия срѣди. Частичнитѣ интернирания продължаваха. Летящитѣ военни отряди — нашитѣ ги наричаха по турски ,девриета”, а гърцитѣ — „апоспазми”, се движеха изъ селата и всѣваха ужасъ. Войната въ М. Азия, каточели бѣ въ застой, но продължаваше изтощително. Не бѣ почнала главната последна офанзива. Опитахме се да си извадимъ паспортъ и заминемъ за България. Дадоха ми да разбера, че това мое искане е опасно
Започнахъ да купувамъ тютюнъ съ гръкъ съдружникъ, Христохоидисъ, който живѣеше повече въ Атина, гръкъ отъ Янинско. Той много мразѣше гърцитѣ.
Въ началото на 1923 г. започнаха масовитѣ интернирвания на българитѣ, собствено това бѣха изселвания. Въ началото на пролѣтьта, тъкмо овцетѣ се агнѣха. Стадата се разпиляваха. Военнитѣ команди сѫ хвърляли изъ дракитѣ малкитѣ агнета. Селянитѣ, кой каквото взелъ въ рѫце отъ покѫщнината, бохчичка дрехи, тръгваха подъ конвой за Дедеагачъ. Покѫщнинага е била разграбвана. Нѣкѫде се създаваха изкуствено инциденти. Напр. отъ с. Чобанкьой предварително задигнали 25—30 души първенци, откарали ги и ги затворили въ единъ вагонъ на гара Бадома. Презъ нощьта били хвърлени нѣколко бомби, затра-
122
кала картечница: български комитаджии, ужъ, дошли да освобождаватъ арестуванитѣ.
Следниятъ день зараньта се отправила военна команда за селото, вдигнала цѣлото село и разграбила стока и покѫщнина. Чобанкьойци бѣха изпратени на островъ Критъ, въ залива Суда, въ една изоставена казарма.
Вѣче бѣха дошли групи бѣжанци отъ Източна Тракия. Гръцката армия въ Мала Азия бѣ разгромена. Такива бѣжанци отъ Лозенградско бѣха се настанили и въ Гюмурджина. Женитѣ говорѣха български: — „Тръгнахме, казватъ, съ войската”. Имаше настанени бѣжанци по селата въ българскитѣ кѫщи. Мисля, че тия бѣжанци започнаха да прииждатъ още презъ есеньта на 1922 г. Бѣхме съ впечатление, че съ идването на гръцкитѣ бѣжанци бѣ вече решено масовото изгонване на българитѣ отъ Западна Тракия. Положението на българитѣ, именно, се особено влоши съ идването на тия бѣжанци. Българитѣ трѣбваше да „дѣлятъ” съ тѣхъ кѫща, покѫщнина, нива, стока.
Понеже ни заставиха да изпращаме децата си въ гръцкитѣ училища, азъ изпратихъ моята голѣма дъщеря въ еврейското училище, което остана да сѫществува. Това направиха още десетки български семейства. Изобщо, евреитѣ се държаха добре съ насъ. Преди, при арестуването ми въ Одринъ, съ слугинята си изпратихъ у едно еврейско семейство въ Гюмурджина сумитѣ 800 хил. лева, пакъ 800 хил. лева, 400 турски златни лири, 200 английски златни лири. Паритѣ изпратихме въ престилката на слугинчето безъ никакви документи. Получихъ си ги после. Еврейското учил. настоятелство, обаче, бѣ заставено да изпѫди всички ученици-българчета. Забелязала ги, че за тамъ отиватъ, една гръцка учителка.
Пратихъ дъщеря си въ гръцкото училище, II-ро отдѣление. Отъ” Златка” нарекоха я „Хрисанти”. Но
123
тукъ не се всаждаше гръцки национализъмъ, а жестокость и дива умраза срещу българитѣ. Понеже бѣхъ прибралъ у дома на квартира левантинеца Жирò съ жена му, съ него водѣхме споръ — защо да не пращамъ, казваше ми той, дъщеря си въ гръцкото училище. Като му показахъ читанката на дъщеря си, той прочете: „та онера тон елинон ине на фоневи туркон ке вулгарон.” Безпредметенъ остана и спорътъ ни съ г. Жиро, кои сѫ по-културни, българитѣ или гърцитѣ. Понеже още сѫществуваше въ Дедеагачъ френския девически колежъ, пратихъ тамъ дъщеря си.
Гърцитѣ бѣха претърпѣли поражението си въ Мала Азия при р. Сакария. Спомнямъ си, какъ тѣ бѣха се изплашили въ Зап. Тракия при вестьта за това поражение. Настѫпи суматоха и паника въ Гюмурджина. Граничаритѣ войници бѣха напустнали границата. Въ Гюмурджина настѫпи време на анархия и бунтъ. Комендантътъ обяви: „Стамболийски заяви, че нѣма да позволи нито на войникъ, нито на комитаджия да минатъ границата”. Настѫпи успокоение.
Интернирането ми. — На 3 мартъ 1923 год. вдигнаха ни съ Раф. Петровъ, Ив. Вълчевъ, Коста Матеевъ, Братя Найденови, Курти Николовъ и Ив. Кондевъ. Презъ нощьта ни откараха на гарата. При минаване край нашата кѫща, снабдихъ се съ пари. Откараха ни въ Солунъ. Тукъ се видѣхъ съ моя съдружникъ. Той не прие да прехвърля тютюнитѣ си на негово име. Оттукъ ни откараха въ Атина. Следниятъ день ни натовариха въ параходъ за Критъ. Свалиха ни въ гр. Канея („Ханя”). Навсѣкѫде свѣряваха самоличностьта ни съ портрети наши, които имаха на табло.
Въ Канея ни разрешиха да слѣземъ въ хотелъ. Следъ нѣколко дни ни отведоха въ единъ лагеръ край града, изоставена казарма, наречена „Русиконъ табия”. Тукъ намѣрихме българи селяни мѫже, жени, деца около 500—700 души изъ Дедеагачкитѣ и
124
Гюмурджинскитѣ български села, тукъ бѣ Табакъ Никола отъ Дедеагачъ и други първенци българи отъ тоя градъ.
Пазеха ни войници, имаше караулъ, нѣкакъвъ взводъ или рота. Войницитѣ викали български момичета да имъ чистятъ, закачали ги, момичетата се разпищѣли. Чулъ това Ив. Кондевъ, влѣзалъ въ коуша, грабналъ една пушка, но го хващатъ и го арестуватъ. Братътъ на едно отъ момичетата билъ нѣкѫде гръцки войникъ. Чухме, че ще застрелватъ Иванъ Кондевъ. Явихме се при военния губернаторъ. Разправихме му всичко. Казахме, че момичето има братъ гръцки войникъ, който въ този моментъ се бие за Гърция. „Бие се по принуждение”, заяви губернаторътъ. Освободиха Ив. Кондевъ. Една жена роди момче. Всички тия интернирани българи — мѫже, жени, деца и старци — образуваха „I-ва пленническа рота”.
По-първитѣ отъ насъ 10—12 души ни вдигнаха оттука и ни откараха 1—2 клм. отъ Канея въ Текето, кѫдето имаше интернирани турци. Смѣсиха ни съ турцитѣ. Образувахме „II пленническа рота”. [1]
Чухме, че въ Суда чобанкьойци, интернирани тамъ, мратъ отъ гладъ. Разстоянието е нѣколко километра отъ Канея. Бѣхме вече привлѣкли, съ пари и пр. старшията Манолаки. Съ негово разрешение двама съ Ник. Керемидчиевъ, съ една бричка, отидохме да видимъ чобанкьойци. Взехме и пари — отъ Раф. Петровъ, Ив. Вълчевъ и др. Намѣрихме чобанкьойци — само жени, старци и деца, младитѣ мѫже бѣха взети гръцки войници. Действително ги намѣрихме да умиратъ отъ гладъ: понеже ги държали „свободни”, не имъ давали нищо за ядене. Нещастнитѣ продавали
1. Въ о-въ Критъ и въ далечни минали вѣкове българи сѫ билки изпращани въ тежко положение. Презъ срѣднитѣ вѣкове тукъ сѫ били продавани като роби много българи (вм. Д-ръ Ив. Сакѫзовъ, Мак. прегледъ г. VII. кн. 2 и 3, 1932 г.)
125
всичко, каквото имали: гривни, обици. Ходили до Канея да работятъ и просятъ. Яли и трева. Бѣха настанени въ изоставени казарми. Суда тукъ е пустъ заливъ, ненаселенъ. Цѣлото с. Чобанкьой бѣ тука. Дадохме имъ малко пари и дрешки (ризки), които донесохме. Изпратихме имъ после още.
Организирахме ги да се явятъ предъ военния комендантъ Маркосъ (отъ Янина) и да викатъ „псуми” (хлѣбъ)! Това направихме чрезъ Петко Мюфтиевъ. Това тѣ направиха. Маркосъ имъ заявилъ, че нѣма.
Въ Канея намѣрихме братя Чолакови отъ Македония, които отъ 7 години били тукъ. Тѣ много ни услужиха. Понеже бѣха свободни, дадоха ни полезни сведения.
Направихме заявление до английския консулъ, до италианския и френския въ Кенея, за положението на чобанкьойци въ Суда, че мратъ отъ гладъ. Написа го Ив. Парлапановъ, сѫщо случайно интерниранъ тукъ, заловенъ въ Одринъ като „заподозрѣнъ” (ипоптосъ). Едно момче отъ чобанкьойци, следвало известно време въ колежа въ Дедеагачъ, знаещо френски езикъ, занесе изложението на консулитѣ. По-добре го посрещналъ италиянскиятъ консулъ, обещалъ да пише на американския „Червенъ кръстъ”, на представителството му, въ Атина. Това изненада гърцитѣ, понеже ги изложи предъ американцитѣ. Ротниятъ Магриплисъ после търсѣше „мюфтия” да го намѣри. Ние разбрахме, какво търси и кого, казахме му че мюфтията е въ Драма (т. е. мюфтия има въ Драма, а не тука).
Американскиятъ Червенъ кръстъ се яви въ Суда съ захарь и др. Приготвиха се, най-после да помагатъ и гърцитѣ. До края на заточението имъ вече чобанкьойци бѣха подпомагани.
Умрѣ една българка отъ интерниранитѣ. Гръцкиятъ свещеникъ отказа да я опѣе, че не била християнка.
126
Въ Критъ имаше голѣма простотия. Не знаеха да правятъ краве масло.
Едно 8 годишно момиченце, отъ интерниранитъ българи, чистело и ресало 5 годишното си сестриче. Дветѣ бѣха сирачета, майка имъ умрѣла, а баща имъ бѣ гръцки войникъ. Това видѣлъ Ем. Попадурусъ, братовчедъ на Венизелосъ, но роялистъ и голѣмъ неговъ врагъ, и се развикалъ:— Та това ли сѫ комитаджиитѣ, опасни за държавата ни? Боже, Боже!
На 17 августъ 1923 год. почнаха да освобождаватъ на части интерниранитѣ българи въ Канея и Суда. Азъ тръгнахъ самъ, на мои разноски — не съ групитѣ. Въ Атина намѣрихъ Раф. Петровъ, Юсрефъ бей отъ Дедеагачъ съ сина си, и тѣ интернирани. Раф. Петровъ, толкова спокоенъ и коравъ българинъ, се разчувствува въ хотела. „Ще отида въ България; 42 години се водя съ жена си, — ако не дойде тя, ще я оставя!” Това той ми заяви. Искаше да ликвидира съ имотитѣ си и да направи благотворително завещание. Деца нѣмаше. Това, обаче, той не можа да направи. Настояваха гърци предъ него въ Гюмурджина, забави се и скоро той се помина.
Въ Атина се срещнахъ съ жената на Христохоидисъ. Отъ това семейство получавахъ пари. Христохоидисъ ми запази семейството въ Гюмурджина.
Въ Солунъ слѣзохъ въ хотелъ „Акрополи”. Искахъ да бѫда самъ въ стая. Случихъ се съ още едно лице, казаха ми, че е отъ Скопие. Влѣзохъ късно, заварихъ го въ стаята и го поздравихъ съ „добъръ вечерь”. Отговори ми. Почнахме да говоримъ, той криви езика си на сръбски. Като му казахъ, че съмъ отъ Гюмурджина, веднага скочи и ме позна. Бѣ ординарецъ презъ войната, та се познавахме отъ Гюмурджина.
Стигнахъ въ Гюмурджина. Казаха ми, че следъ нѣколко дни ще идва комисия — „гръцко-българската комисия по изселване”. Научихъ, че пристигналъ г.
127
Джуджевъ съ часть отъ тая камисия. Никой българинъ не смѣе да се яви при Джуджевъ. Па и той си стои въ хотела и при никого не отива. Не познава българитѣ. Атмосферата между българи и гърци се умекоти. Връщатъ се интерниранитѣ. Селата бѣха окупирани отъ гръцки бѣжанци.
Гърцитѣ следятъ кой ще отиде при г. Джуджевъ. Отивамъ къмъ хотелъ „Константинополъ”. Решихъ се. Единъ дедективъ ме подсеща, че Джуджевъ е въ хотела, че ме следи другъ дедективъ. Казахъ, че отивамъ при българския представитель въ комисията.
Чукамъ на вратата. Г-нъ Джуджевъ се бѣ заключилъ. Обажда се на френски. Съобщихъ си името и казахъ: — „Искамъ да дойда при васъ”. Влѣзохъ въ стаята. Виждамъ, че не ми вѣрва. Заявихъ му, че отскоро съмъ се върналъ отъ Критъ и искамъ да се изселя въ България. При него сѫ идвали „българи” и искали да го подвеждатъ, та Джуджевъ вече нѣмаше вѣра. Обяснявахъ открито моето положение, да го увѣря. Въ кѫщи всички треперѣха, когато видятъ стражарь — „идва за татко”. Несигуренъ животъ, не може да се живѣе. Склонихъ г. Джуджевъ да излѣземъ заедно. Срещнахме нѣкои българи. Следятъ ни дедективи.
Отидохме у дома. Убеди се, че е въ българско семейство, Запита децата. Каза ми, че нѣмали още нареждане за изселване българитѣ отъ Тракия, а за българитѣ отъ Македония, и че само минаватъ презъ Гюмурджина, за да се информиратъ. Заминаха си.
Единъ день научихъ, че пристигнала Главната гръцко-българска комисия. Отидохъ при Апостолъ Шужисъ, кметъ на Гюмурджина, съ молба да разреши българинътъ отъ комисията г. Робевъ да бѫде въ моята кѫща. Бѣхъ научилъ, че му опредѣлили една гръцка кѫща. Отказа ми. Казахъ, че ще се оплачимъ на англичанина представитель въ комисията, че не ни позволяватъ да влѣземе въ сношение съ българския представи-
128
тель. Кметътъ попита по телефона генералъ губернатора. Той сѫщо отказва. Кметьтъ му съобщава, че ще се оплача. Разбрахъ, че генералъ губернаторътъ ме нахока здравата — чуваше се по телефона. Но кметътъ ми съобщи любезно, че генералъ губернаторътъ благодари за приема и че властитѣ сѫ улеснени твърде много отъ моето предложение. Чакахъ.
Г-нъ Робевъ пристигналъ у дома и поздравилъ на гръцки. Жена ми му отговорила, че гръцки не знае. Той разпиталъ децата за имената имъ. Излѣзълъ си.
Презъ нощьта му разправихъ всичко. Казахъ, че не ни пущатъ при него, че сѫ пребити отъ бой Георги Кондевъ отъ с. Сарджа (селото е 8 клм. отъ Гюмурджина, по пѫтя за Порто-Лагосъ). — „Утре да го доведатъ при комисията!” — каза ми г. Робевъ.
Следниятъ денъ — това бѣ есеньта 1923 год. — на двуколка донесоха Георги Кондевъ предъ комисията. — „Ето доброволното изселване, колеги!” — заяви г. Робевъ. Комисията бѣ изненадана. Г. Робевъ имъ съобщи много факти на изстезания. Гъркътъ отговорилъ, че и въ България може да се случи подобно нѣщо. Благодарение на настояванията ни, разреши се и на тракийскитѣ българи да се изселватъ. Не можеше да се живѣе подъ гръцка власть.
Започнахме да даваме декларации. Презъ пролѣтьта на 1924 г. започна масовото изселване на българитѣ. На 24 юний с. г. пристигнахъ съ семейството си въ България.