7. ПЕТКО ПОПОВЪ ОТЪ ГЮМУРДЖИНА, СЕГА ЖИВУЩЪ ВЪ ТОПОЛОВГРАДЪ [1]
Следъ свършването на свѣтовната война, бѣ сключенъ Ньойскиятъ договоръ, споредъ който България наново бѣ откѫсната отъ бѣломорския брѣгъ. Западна Тракия бѣ обявена за автономна область подъ протектората на Съглашението. Въ автономна Тракия пристигнаха съглашенскитѣ войски (повечето колониални — индокитайци, африканци и др.) подъ главното командуване на френския генералъ Шарпи. Българската военна власть се отегли. Въ всички учреждения, обаче, държавни и общински, се запази българското чиновничество подъ главното рѫководство на французи, които представляваха нѣщо като министри.
Петко Поповъ
Отъ Одринъ до рѣка Места се създаде нѣщо като нова държава.
1. Споменитѣ на Петко Поповъ записани и ми са изпратени отъ дъщеря му Златка Попова, прогимназиална учителка въ Тополовградъ, презъ 1937 год.
94
Българитѣ не почувствуваха особено промѣната въ началото, защото съглашенцитѣ се държаха добре, и по всички учреждения виждаха българи чиновници. Това положение не трая дълго време. Не минаха 6—7 месеца, Западна Тракия бѣ преотстѫпена на Гърция. Това накара много българи да се изселятъ въ сегашна България и добре направиха.
Бѣше месецъ юлий 1920 год. Французитѣ още си бѣха по мѣстата, когато една сутринь въ Гюмурджина осъмнахме окупирани отъ гръцки войски.
Изненадата ни бѣ голѣма, защото до последния день генералъ Шарпи ни увѣряваше, че Западна Тракия ще остане автономна — подъ негово управление. Въ последствие се указа, че той ни е заблуждавалъ. На другия день, всички гърци, арменци и др. отидоха извънъ града да посрещнатъ останалитѣ идващи гръцки войски, а ние българитѣ не отидохме.
Французитѣ се изтеглиха. Управлението премина въ гръцки рѫце.
Азъ бѣхъ български книжарь въ Гюмурджина, имахъ доста добре уредена книжарница и книженъ складъ, такъвъ ме свариха и гърцитѣ. Преди да дойдатъ последнитѣ и азъ бѣхъ решилъ да се изселя въ България, ведно съ стокитѣ си. Причината за моето оставане сѫ самитѣ гърци: явиха се при менъ първенцитѣ гърци, родомъ отъ града, да ме молятъ и увещаватъ, да не се изселвамъ, поради това, че ако азъ и моитѣ другари отъ града се изселимъ, то заедно съ насъ ще се изсели и всичкото българско население, а това не било въ интересъ на тѣхъ и държавата имъ, защото селата щѣли да останатъ безлюдни, пусти (тогава още гърцитѣ нѣмаха налице малоазиатската гръцка катастрофа). За да ме склонятъ да остана, казваха ми още: „Ти си добъръ, почтенъ и съ състояние човѣкъ, ще живѣешъ и при насъ, както въ България, и нашата държава е християнска, а не тур-
95
ска, та нѣма защо да се безпокоишъ”. Азъ имъ повѣрвахъ и останахъ.
Не мина много време, само следъ 2—3 месечно управление, почнаха да изявяватъ намѣренията си. Първата имъ работа бѣше да ни поднесатъ една декларация, която трѣбваше да подпишемъ. Въ нея се казваше, че ние тракийскитѣ българи нѣкога сме били елини; българитѣ насила ни били заставили да станемъ екзархисти, сега трѣбвало да се откажемъ отъ Екзархията и наново да си признаемъ майката православна вѣра, т. е. Патриаршията. Най-тежкото, и за голѣмо съжаление, бѣше това, че декларацията ни бѣ поднесени отъ двама продажници—българи отъ Воденъ. Единиятъ се казваше Ангелъ (второто му име не помня), другиятъ, за срамъ, нѣкой си— свещеникъ Сотиръ. Казваха за него, че преди това билъ на служба изъ софийскитѣ села, скаралъ се ужъ съ владиката и затова напусналъ България. Продалъ се на гърцитѣ, които го назначили на служба, и то каква служба? Да ходи по градове и села съ двама гръцки войниии, да заплашва българитѣ, че ги очакватъ голѣми мѫки, ако не подпишатъ декларацията. Единъ день се явиха и при менъ, подканиха ме да подпиша, за да тръгнела работата. Азъ отказахъ, забелезвайки имъ, че споредъ Ньойския договоръ, като малцинство, ние имаме право на църкви и училища, още повече азъ съмъ български книжарь, достатъчно съзнателенъ българинъ. Изругахъ дори попъ Сотира, като му казахъ, че съ това, което върши, той позори цѣлия български народъ. Той веднага ми отговори следното: че преди 15 дни е дошълъ отъ България и, че въ България е избухнала революция, която скоро щѣла да я разслаби и направи плячка на съседнитѣ ѝ държави. Ето защо той побързалъ да се вреди при гърцитѣ, сѫщевременно да бѫде полезенъ и на насъ, т. е. да ни погърчи дорде е рано. Въпрѣки увещанията му, азъ от-
96
казахъ. Не минаха 2—3 дни другиятъ, Ангелъ, придруженъ отъ единъ гръцки офицеръ, идва при мене и ми поднася сѫщата декларация. При това офицерътъ ми забеляза, че въ момента има два пѫтя за мене, единиятъ къмъ гръцкитѣ острови, а другиятъ, къмъ подписване на декларацията, да си избера единия отъ тѣхъ (сѫщитѣ работи сѫ се повтаряли и за други българи).
Казахъ имъ, че ще си помисля и тогава ще отговоря. Следъ продължително мислене решихъ, вмѣсто да отида въ нѣкой островъ, откѫдето може би никога не ще се върна, да подпиша декларацията.
На другия день ме повикаха въ полицейския участъкъ, тамъ намѣрихъ другаря си Никола Панайотовъ, и, следъ четири часовъ арестъ, поднесоха ни сѫщата декларация. Подписахме я. На нея имаше вече повече отъ 100 подписа, взети отъ града и селата. И така гърцитѣ продължаваха по села и градове, начело съ попъ Сотиръ. Имаше много българи, коиго упорствуваха за подписване на декларацията, обаче, скѫпо заплащаха за това: смазваха ги отъ бой, на мнозина изпочупиха коститѣ, други следъ страшни мѫки умираха . . . Събуваха ги боси, мокрѣха дебели вѫжета и съ тѣхъ ги удряха по краката, докато премалѣятъ отъ болки, или пъкъ съ приклада на пушката удрятъ дето сварятъ, дорде се уморятъ.
Това положение продължи 2—3 месеца. Следъ него дойде още по-страшното: заточаване на по-виднитѣ българи изъ островитѣ. Следъ като разбраха, че, съ подписване на декларацията, духътъ на българското население не пада, гьрцитѣ решиха да премахнатъ по-събуденитѣ и първенцитѣ, та по такъвъ начинъ по-лесно да се справятъ съ останалото население, т. е. по-бързо да го погърчатъ, претопятъ. Между първитѣ хора бѣхъ и азъ и менъ избраха за първа жертва.
На 31 XII 1920 г., въ 6 часа вечерьта срещу новата 1921 год., въ книжарницата ми идватъ 5—6 души
97
полицаи и ми казватъ, че по заповѣдь на окрѫжния управитель трѣбва да събера всички картички-изгледи съ български, руски, френски и др. надписи и да ги занеса въ канцеларията на окрѫжния управитель. Още сѫщия моментъ събрахъ около 2,000 броя, взехъ ги, заведоха и менъ при окрѫж. у-ль, единъ грубиянъ — бившъ гръцки четникъ въ Македония. Въ момента, когато се явихъ при него, заседаваше окрѫжния съветъ, състоящъ се отъ сѫщитѣ първенци — гърци, които по-рано ме увещаваха, да не се изселвамъ. Тъкмо въ това заседание вземали решение да почнатъ интернирването съ мене. Окрѫжниятъ у-ль се обърна къмъ менъ съ следнитѣ думи: „Имамъ сведения, че вие като български книжарь, продавайки бълг. книги, картички и др., подържате духа у населението, даже сте пръснали нѣкакви позиви между населението, за да не се подчинява на гръцкитѣ власти, да се бунтува и пр. За доказателство му служели пощенскитѣ и др. картички, които стражаритѣ донесли. Въобще, билъ съмъ единъ отъ най-опаснитѣ хора за гръцката държава. Отговорихъ му, че не съмъ се занимавалъ съ никакви позиви и бунтовнически работи, а колкото за българскитѣ книжа. доставилъ съмъ ги още презъ българско и френско управление. И щомъ ме смѣта за опасенъ човѣкъ, нека ми разреши да се изселя въ България. Заповѣда веднага да ме арестуватъ. Заведоха ме въ една тъмна стая. Тукъ сварихъ около 80—100 души българи и турци, арестувани безъ никаква вина. Сутриньта на Нова година доведоха и съдружника ми — шурей Милушъ Вълчевъ, поставиха го въ отдѣлна стая. Къмъ 10 часа сутриньта идва единъ гръцки адвокатъ и ми казва: „Господине, вашето положение — ще ви интерниратъ като политически престѫпникъ, неизвестно накѫде и докога. Ако се съгласите да дадете 20,000 драхми (тогава по 8 лв. едната, равно на 150,000 лв.) ще ви освободя”. На въ-
98
проса ми, съ какво съмъ се проявилъ като политич. престѫпникъ и има ли нѣщо заловено, отговори ми, че достатъченъ билъ фактътъ, че въ Гърция съмъ си позволявалъ да продавамъ български книжа. Азъ отказахъ да му дамъ нито една драхма, защото се уповавахъ на приятелитѣ си мѣстни гърци, мислѣхъ че ще ми помогнатъ. Съобщихъ имъ да се застѫпятъ за освобождението ми. Но, уви, напраздно, нито единъ не благоволи дори да попита за мене.
На шестия денъ следъ арестуването ни, още рано сутриньта, явиха се двама стражари, извикаха моето име, извикаха и шурея ми Милушъ и ни съобщиха, да се приготвимъ за пѫть, щѣли да ни пращатъ въ Солунъ и оттамъ нензвестно за кѫде.
Веднага подадохме заявление до окрѫжния у-тель и до гарнизонния началникъ съ молба, вмѣсто да ни изпращатъ по островитѣ, да ни разрешатъ да се изселимъ съ семействата си въ България. Съгласни бѣхме дори да оставимъ всичкитѣ си стоки и имущество, само да се отървемъ отъ ужаса, който ни очакваше. Всички опити излѣзоха напраздно, никой не чу молбата ни. Още сѫщия день доведоха при менъ шурея ми Милушъ Вълчевъ, превитъ на две, почти осакатѣлъ отъ боя, който му нанесли, за да каже, защо сме продавали български книги, и кѫде има скрито орѫжие. Били го по боси крака съ приклада на пушката, стѫпяли на гърдитѣ му, насочвали револвера срещу него, заплашвали го, че ще го застрелятъ и най-после пребитъ, измѫченъ го доведоха при мене. И двамата ни оковаха въ вериги, като че бѣхме най-голѣми престѫпници. Страшна картина представляваше извеждането ни изъ затвора: оковани въ вериги, наредени по двама. Имаше още 10 души съ насъ: Коста Хаджиевъ отъ с. Чадърли, Гиню Делишневъ отъ с. Караачкьой, Атанасъ Шиковъ отъ с Сачанлий, Никола Бузуковъ отъ с. Райково, Маринъ Николовъ отъ с. Петково, Гого Ивановъ
99
отъ с. Денезилеръ, дѣдо Стоянъ Николовъ отъ с. Сачанлий и др., имената на които не си спомнямъ. Всички сѫ отъ Гюмюрджинскитѣ села.
Въ момента, когато трѣбваше да минемъ двора на окрѫжното управление, пламна голѣмъ огънь. Ужасихме се, като ни казаха, че това сѫ нашитѣ стоки. Така убити, и подъ впечатлението на грозната картина, продължихме пѫтя къмъ гарата, придружени отъ стражари съ натъкнати на пушкитѣ ножове. Следъ мѫчителна раздѣла съ близкитѣ си, качихме се въ влака: и на сутриньта стигнахме въ Солунъ. Отъ гарата до града ни заведоха пакъ подъ строй. Солунскитѣ улици бѣха препълнени съ народъ, бѣше Богоявление. Народътъ празднува, а ние оковани, изтошени вървимъ, и на кѫде, никой не знае. Най-после стигнахме до едно доста голѣмо здание, казаха ни, че това било губернаторскиятъ конакъ.
Въведоха ни въ най-долния етажъ — циментовъ зимникъ, дълбокъ 18—20 метра въ земята, кѫдето слънчева свѣтлина не прониква никога, въздухътъ замърсенъ отъ близкитѣ и непочистени клозети, въшки както се казва, съ килограми пълзятъ по стенитѣ, пода и навсѣкѫде.
Преди да ни въведатъ въ подземието, дежурниятъ полицейски старши ни казва, да му предадемъ, колкото пари имаме, за да ги съхранява, защото долу имало апаши и разбойници, та щѣли да ни ги взематъ. Азъ му повѣрвахъ и предадохъ 2,000 драхми( 16,000 лв.) По сѫщия лъжливъ начинъ взе пари и отъ другаритѣ ми и не ги върна никога.
При влизане въ подземието, намѣрихме петь души българи отъ Скопие, търговци на добитъкъ. За тѣхъ, обаче се застѫпи сръбскиятъ консулъ и веднага ги освободиха.
Следъ 5—6 дни докараха при насъ още 14 души: българи отъ нашитѣ села и градове.
100
Занизаха се дни на страшно отчаяние. Нашето положение стана още по-непоносимо, когато всѣка сутринь, идваше по единъ стражарь, отваря вратата на подземието и почва съ камшикъ да нанася немилостиво удари подъ редъ на всички. шибаше въ лицето съ камшика, риташе съ крака. Това продължаваше дорде се насити. На другата сутринь се повтаряше сѫщата история. Така изминаха 18 мѫчителни денонощия. На 19-я день — 27 II 1921 год. още въ тъмно сутриньта дойде единъ полицай, сложи ни пакъ вериги ни рѫцетѣ, върза ни по двама и ни подкара за гарата. Минавайки изъ улицитѣ, народътъ се тьлпѣше около насъ, всички гледахе и викаха: болшевици, болшевици! Захвърляха ни съ камъни и пѣсъкъ. Стигнахме на гарата (пристанището), натъпкаха ни въ лодкитѣ, а оттамъ на парахода „Николаосъ”. Затвориха ни въ дъното на парахода, седимъ живи погребани, плъхове, мишки не ни даватъ покой, стържатъ по дъскитѣ, цвърчатъ. И ако не се пазимъ, ще ни нападнатъ. Следъ двудневно пѫтуване, настана буря, морето се вълнува и люшка парахода, а вѣтърътъ свири грозно, морската болесть хваща всички ни, единъ тукъ си дере гърлото — повръща, другъ клюмналъ, останалъ съвсемъ безъ сили. Смущение обхвана екипажа на парахода. Почнаха да развързватъ спасителнитѣ лодки. За наше щастие, бурята не продължи, вѣтърътъ спрѣ морето утихна и параходътъ продължи пѫтя си всрѣдъ уморенитѣ отъ бурята вълни. . . На 4-я день стигнахме въ едно пристанище. Казаха ни, че е островъ Митилинъ. Тукъ ни свалиха, лодкаритѣ ни подхвърляха като пакети отъ парахода до лодкитѣ. Заведоха ни въ участъка, предадоха ни на административнитѣ власти. На другия день ни освободиха, да се движимъ изъ града, но съ условие, че ще се явяваме два пѫти на день въ участъка за провѣрка. Освободиха ни, но не ни дадоха нито една драхма да си купимъ
101
поне хлѣбъ. Бѣхме принудени да работимъ цѣлъ день само за хлѣба, чукахме чакълъ на шосето, за 2 драхми цѣлъ день.
Бѣха мѫчителни дни. Вечерь, когато прекѫсвахмеработата, капнали отъ умора; проклинахме жестоката сѫдба, която ни изпрати това горчиво изпитание. Мисъльта, какъ по-скоро да се отървемъ отъ тоя адъ, никога не ни напускаше. Подавахме молби до министритѣ, до краля, за да ни освободятъ. Но нищо не помогна. Най-после подадохме молба до американския пълномощенъ министъръ въ Атина, той защищаваше презъ това време и българскитѣ интереси.
Благодарение на неговото застѫпничество, позволиха ни, да се върнемъ по домоветѣ си. И така следъ тринадесеть месечно изгнаничество, дойде деньтъ, въ който и ний се видѣхме свободни. . .
Когато се завърнахме, намѣрихме книжарницата и склада праздни. Всички книги бѣха разграбени или изгорени, а суровиятъ материалъ, като хартия, мастила и др. книжарски материали, ограбени и употрѣбени отъ военнитѣ и административни власти. И тъй, ний бѣхме разорени морално и материално. . .
Голѣмъ тормозъ е билъ упражняванъ и въ семействата ни. Женитѣ и на двама ни сѫ били разкарвани изъ участъцитѣ, заплашвани съ затворъ и заточение, за да кажатъ, кѫде сме били скрили орѫжието, което, разбира се, никога не сме имали.
Жена ми, Мата, вследствие тѣзи мѫки и страдания се изтощи физически и душевно, не можа да понесе ужаса и следъ продължително боледуване се помина.
102
Разсипани, ограбени, изтощени не можехме да останемъ повече въ роднитѣ си мѣста.
Робството бѣ много тежко, непоносимо, животътъ ни всѣки моментъ бѣ въ опасность.
Следъ като изживѣхме всичкия ужасъ и тормозъ на гръцкото робство, принудихме се „доброволно” да напуснемъ родината си и се прибрахме въ България.