АНКЕТА ЗА СТРАДАНИЯТА И ИЗГОНВАНЕТО НА БЪЛГАРИТѢ ОТЪ ЗАПАДНА ТРАКИЯ
6. Гюмурджинска околия
Село Калайджи-дере
Село Калайджи-дере бѣ голѣмо чисто българско село, съ около 400 кѫщи. Въ 1913 год., презъ време на обявената отъ турцитѣ — края на Съюзнишката война — „Гюмурджинска република”, то бѣ изцѣло
Калайджидеренци—бѣжанци разположени край Свиленградскага гара презъ м. юлий 1924 год.
изгорено отъ турцитѣ, останаха неизгорени само около 30 кѫщи. Следъ реокупацията на Тракия отъ българскитѣ власти, малко селяни се завърнаха въ селото си, мнозинството се пръсна по други села.
73
Съ новопостроенитѣ кѫщи, въ 1920 г. то имаше вече къмъ 70 семейства.
На 5 юлий 1924 г. на гара Свиленградъ пристигнаха 12 семейства отъ това село.
Величко Куртевъ и Стоянъ Яневъ, които разпитахме, въ присѫтствието на другитѣ селяни, разправиха следното:
На 15 февруарий 1922 год. селото бѣ блокирано и започнаха най-жестоко да изтезаватъ селянитѣ. На стария селянинъ Димо Домузчиевъ 80 годишенъ, отрѣзаха ухото. Биха сина му Тодоръ Димовъ 31—32 годишенъ, за да каже, кѫде въ селото има пушки. Отъ побоя Тодоръ умрѣ. Сѫщо биха до смърть и дѣдо Вълчо Ангеловъ Гиневъ 85 годишенъ, Курти Вълчевъ Тоневъ 45 годишенъ, сѫщо го биха, безъ да кажатъ защо — какво искатъ отъ него. На 17 февруарий селянитѣ бѣха откарани въ Дедеагачъ и една часть ни натовариха на парахода „Кефалинъ”. Бѣхме откарани на о-въ Китера. На 9 мартъ пристигнаха и останалитѣ селяни. Животътъ ни въ острова бѣ крайно тежъкъ. Едва една недѣля следъ пристигането ни, дадоха ни по 2 1/2 оки брашко. За осемтѣ месеци, които престояхме, въ острова, получихме по 26 1/2 оки брашно. Тукъ умрѣха: Бѣльо Яневъ 60 годишенъ, Киро Гиневъ 85 годишенъ, Стана Петкова Мушова 45 год., Ника Бюрова 65 год., Митра Стоянова 55 год. и 10 малки деца.
Биха измрѣли още повече души, ако не бѣ единъ мѣстенъ търговецъ на име Георги, който, много тайно отъ очитѣ на властьта, ни раздаваше пари и продукти за около 30,000 драхми. Всички селяни благославяме тоя благодетель, който е спаситель на живота ни.
Въ края на м. септемврий, презъ Дедеагачъ, бѣхме върнати въ село. Намѣрихме кѫщитѣ си съ изкъртени врати и безъ покѫщнина. Нищо не бѣ останало и отъ стоката ни.
74
Дека Николова Карабекирова, която съ други семейства, следъ изгарянето на с. Калайджи-дере, сѫ живѣли на колиби между селата Калайджи-дере и Шапчиашакьой, разправи следното предъ други селяни и нейни роднини.
Дека Николова Карабекирова отъ с Калайджи-дере, вдовица съ 5 деца. Мѫжъ ѝ билъ убитъ предъ кѫщата имъ. Фотографирана е презъ м. юлий 1924 г. на гара Свиленградъ
Мѫжъ ми Никола Г. Карабекировъ постоянно бѣ тормозенъ отъ гръцки войници и отъ гръцки бѣжанци. Взеха ни 15-тѣ овце, които имахме, и понеже мѫжътъ ми не можа да представи исканитѣму пари, на 17 септемврий 1923 г. бѣ убитъ предъ кѫщата ни отъ гръцки бѣжанци, въ присѫтствието на военни. Следъ убиването на бащата, биха и 12 годишния ми синъ Георги. Сега съмъ вдовица съ 5 малолѣтни деца.
75
Село Шапчи-хане
Село Шапчи бѣ заселено отъ 125 български семейства отъ с. Калайджи-дере, заселени въ 1913 год., следъ като турцитѣ бѣха изгорили последното село при „Гюмурджинската република”.
Разпитахме Петко Г. Терзиевъ и Димитъръ Г. Терзиевъ презъ м. юлий 1924 г. въ присѫтствието и на други селяни отъ сѫщото село.
Петко Георгиевъ Терзиевъ. Насилията на гръцкитѣ власти въ нашето село започнаха още въ началото на 1921 год. На 3 февруарий при мене въ дома ми се яви Христофило Константинополу, гръкъ-влахъ отъ Шапчи и добъръ мой познатъ. Той ми каза, като на познатъ и близъкъ — както се изрази — че окрѫжниятъ управитель отъ Гюмурджина Киро Янопулосъ иска отъ мене 100 златни турски лири и, че ако не му ги дамъ, зле ще си пострадамъ.
Христофило бѣ таенъ агентъ въ окрѫга и близко и довѣрено лице на окрѫжния управитель. Той ме съветваше да дамъ тази сума, иначе ще си изпатя, още повече, че при управлението на генералъ Шарпи съмъ билъ кметъ. Казахъ му, че не мога да дамъ такава сума, понеже никога не съмъ ималъ толкова пари, нито мога да ги намѣря отъ нѣкѫде.
На 7 февруарий въ селото се яви самиятъ окрѫженъ управитель Киро Янопулосъ. Повика ме и ми заповѣда веднага да предамъ 9-тѣ коли скрито орѫжие и 3 коли бомби. Понеже такоаа орѫжие нѣмаше, окрѫжниятъ управитель заповѣда на два пѫти да ме биятъ съ пръчки по краката. Затвориха ме въ една стая долу, понеже никаква сума не можехъ да броя. Яви се следъ това самъ при мене Янопулосъ и съ револверъ въ рѫка ме заплаши съ убийство.
На 6 февруарий бѣхь откаранъ въ затвора въ Гюмурджина. На 9 ме изведоха край града въ водени-
76
цата, известна съ името Пошъ-пошъ, на едноименна рѣка. Тукъ имаше затворени около 25 души българи отъ селата Съчанлий, Козлукьой, Дерекьой, Сараджа, Чадърлий, Чобанкьой. Имаше и турци арестувани. Тукъ ни държаха 5 дни, безъ да ни даватъ нѣщо за ядене, па ни и биеха — да предадемъ скрито орѫжие. Можахъ да приживѣя, че скришомъ ми донасяха малко хлѣбъ. Воденицата Пошъ-пошъ бѣ мѫчилище за насъ българитѣ. И сега ни настръхватъ коситѣ, като си я спомнимъ.
Жени-майки и деца бѣжанци отъ Гюмурджинско, фотографирани предъ вагонитѣ на гара Свиленградъ.
Окрѫжниятъ управитель Киро Янопулосъ и дивизиониятъ началникъ два пѫти дневно идваха и ни подлагаха на бой — всички безъ изключение. Биеха ни по
77
краката и после ни заставяха да ги потапяме въ водата на рѣката и да ги държимъ съ часове. Бѣ студено, месецъ февруарий. Тогава отъ побоя умрѣха 4 турци отъ Шапчи: Кючукъ Османъ, Хаджи Халилъ, Кундураджи Садъкъ и Мустафа Кефаджиоглу, тѣлата на които, на едно мѣсто задъ воденицата, бѣхо изгорени. Отъ боя осакатѣ Никола Атанасовъ Бобарановъ, 37 годишенъ. Той сега е въ Хасково.
Следъ нѣколко дни ни върнаха въ село, но тукъ не ни държаха. На 18 февруарий, заедно съ видни селяни българи и нѣколко турци, ни откараха въ Солунъ. Тамъ ни поставиха въ едно влажно подземие на затвора, кѫдето намѣрихме около 50 души затворници българи. Отъ съседното отдѣление се чуваха непрестанни стенания и викове. Отъ затворницитѣ научихъ, че тамъ били затворени българи отъ Леринско, които, отъ насилията и измѫчванията надъ тѣхъ, били полудѣли. Отъ Солунъ ни отведоха въ Атина и оттамъ — въ Канея на о-въ Критъ. По пѫтя умрѣха отъ гладъ: Гаврилъ отъ с. Устово (Пашмаклийско) и Атанасъ отъ с. Сачанли. Азъ бѣхъ пребитъ и нѣмахъ здраво мѣсто по тѣлото си. Всичко ме болѣше. Блегодарение на двама турци лѣкари отъ Смирна, сѫщо интернирани, бѣхъ излѣкуванъ. Въ болницата въ Канея, вследствие нанесени рани въ воденицата Пошъ-пошъ, умрѣха нѣколко българи и турци. Изобщо, всѣки българинъ или турчинъ, който постѫпваше въ болницата, вече не се връщаше. Ние бѣхме съ убеждението, че ги умъртвяваха, може би ги отравѣха.
Едва на 9 февруарий 1922 год. бѣхъ върнатъ въ Гюмурджина подъ конвой и оттукъ въ село. Заповѣдаха ми да не излизамъ вънъ отъ село, ако излѣза ще последва за мене смъртно наказание, Въ такъвъ змисълъ ми дадоха и единъ „откритъ листъ” [1].
1. Видѣхъ този откритъ листъ, за съжаление, не го прибрахъ, понеже виждахъ, че П. Терзиевъ го счита за скѫпъ споменъ.
78
Следъ разгрома на гърцитѣ въ Мала Азия, въ селото ни бѣха настанени гръцки бѣжанци, въ нашитѣ кѫщи. Животътъ ни стана непоносимъ.
Димитъръ Г. Терзиевъ. Презъ м. априлъ 1923 г. бѣхъ интерниранъ въ Канея на о-въ Критъ. До Атина ме откараха съ влакъ, а оттукъ ме натовариха на
Друга група бѣжанци оть Гюмюрджинско — бащи, майки и деца — фотографирани край гара Свиленградъ
парахода „Византия”. Въ парахода имаше много българи отъ селата на Дедеагачката околия. Въ помѣщенията ни често нарочно пущаха пара и ние просто се задушавахме. Не ни даваха нито хлѣбъ, нито вода. Имаше майки съ деца. За да спасятъ своитѣ деца, майкитѣ предлагаха и последната си пара. Една чаша вода се продаваше до една златна лира.
79
Село Кайби-кьой
Следъ 1913 год. въ това село сѫ били настанени 30 български семейства отъ изгореното село Калайджи дере и други около 30 семейства малоазийски българи.
Последнитѣ се били изселили въ България още преди идването на гръцкитѣ окупационни власти. На 12 юлий 1924 г. на гара Свиленградъ сѫ пристигнали група семейства отъ това село. Разпитахме Димо Атанасовъ 60 годишенъ, и Стойчо Николовъ 60 годишенъ. Тѣ ни разправиха:
Стойчо Николовъ Карамановъ, когото разпитахме на гара Свиленградъ
Терорътъ надъ българитѣ почналъ още презъ 1921 г. Гърцитѣ започнали да нанасятъ жестоки побоища надъ всички селяни — мѫже, жени, голѣми и малки. Най-тежко станало положението, когато въ селото били настанени семейства гръцки бѣжанци. Димо и Стоянъ на нѣколко пѫти били бити най-жестоко. Синътъ на Димо Атанасовъ, Атанасъ на 12 години, сѫщо билъ битъ, защото, при запитване, отговорилъ, че е бъл-
80
гаринъ. Момчето бѣгало, но го хванали и го били. Бащата, поради боя, се цѣрилъ. като го овили въ кожи. Така спасилъ живота си. Стойчо Николовъ, като старъ, отказалъ да носи вода на постоветѣ, за това е билъ битъ.
Цѣлото село е било изпратено на заточение въ с. Мусавеклий, околия Велестиноска. Добитъкътъ и всичкиятъ имъ имотъ били разграбени.
Село Кушланли
Разпитахме презъ м. юлий 1924 год. въ Асеновградъ нѣколко души селяни отъ това село. Тѣ ни разправиха следното:
Единъ месецъ следъ окупацията на Тракия отъ гърцитѣ, въ селото е дошълъ единъ свещеникъ съ единъ взводъ войници, събрали селенитѣ на площада и имъ предложили да подпишатъ единъ списъкъ, споредъ който всичкитѣ ставали гърци. Свещеникътъ имъ обяснявалъ, че преди да дойде България въ селото имъ, тѣ сѫ били гърци и че подписитѣ сѫ само, за да се изпълни една формалность, къмъ тѣхъ да се отнасятъ въ бѫдеще каго къмъ гърци. Приказкитѣ на свещеника се обърнали на речи, но и това не помогнало, тъй като селянитѣ отказали да подпишатъ и да станатъ „елини”. Тоя свещеникъ, нѣкакъвъ ренегатъ отъ Македония, не успѣлъ и заминалъ да проповѣдва изъ другитѣ български села на околията.
Обаче, 10 дни следъ това, въ селото пристигнала една полурота начело съ известния вече въ околията джелатинъ Куцогеоргиосъ. Полуротата обсадила селото и арестувала Димитъръ Стояновъ, Коста Кръстиловъ, Христо Кабаковъ, Вълчо Матушевъ, Димитъръ Петковъ, Яни Кехайовъ и Вълчо Кедиковъ. Къмъ обѣдъ почнала жестоката церемония на „еленизацията” на нашитѣ кушланлийци. Пръвъ бива, на три пѫти, битъ до смърть Димитъръ Стояновъ, следъ него Христо
81
Кабаковъ. Понеже и двамата изпаднали въ несвѣсть донесли вода, залѣли ги отгоре до долу, измили кръвьта отъ краката имъ. Следъ това, дошли въ съзнание нещастнитѣ бити, подлагатъ ги на увещание: да се съгласятъ тѣ, да придуматъ и селянитѣ, да се подпишатъ за гърци.
Христо Кабаковъ не се е съгласилъ, поради което наново го подхвърили на бой и пакъ изпадналъ въ безсъзнание. Коста Кръстиловъ сѫщо понесълъ жестокитѣ мѫчения. При боя, отвреме навреме той се обаждалъ: — „Убийте ме, но азъ пакъ съмъ българинъ!” Той е билъ така жестоко битъ, щото следъ нѣколко дни починалъ.
Сѫщия день е билъ жестоко битъ и младежътъ Апостолъ Христовъ, който отъ звѣрския побой изпадналъ въ безсъзнание.
Бититѣ сѫ били натоварени на коне и откарани въ участъка на Шапчихане. Пеша не сѫ могли да отидатъ. Но Христо Кабаковъ и Коста Кръстиловъ сѫ повръщали кръвь и не сѫ могли да яздятъ конетѣ. Кръстиловъ оставили въ кѫщата му, за да не умре изъ пѫтя, а Кабаковъ билъ подпиранъ на коня до Шапчи хане отъ селския падарь.
Христо Кабаковъ е билъ освободенъ следъ 10 дни, като му взели 800 (осемстотинъ) драхми. Зарѫчали му да казва въ селото, когато го запитатъ, че сѫ го били, защото сѫ искали отъ него пушки.
Следъ горнитѣ изтезания, отрядитѣ на Куцогеорги и Ханаяни започнали да обхождатъ селото и подредъ да биятъ, така че не останалъ небитъ селянинъ. Въ помощь на тия отряди сѫ били Папа Стефано, селски свещеникъ, и общинскиятъ писарь Тома Папатеофило, които сѫ ограбвали селянитѣ, като сѫ имъ обещавали да ги освобождаватъ отъ жестокитѣ наказания на отрядитѣ.
Така, една команда отъ около 50 души, следъ като била обходила околнитѣ, близки на Гюмурджина,
82
села, която е изкъртила 3 (три) зѫба на Радичъ Стоевъ отъ село Козлу-кьой, на 10 мартъ 1921 год. е дошла въ с. Кушланли. Командата е свикала селянитѣ въ черковния дворъ я издала следната страшна заповѣдь:
Въ срокъ отъ половина часъ да бѫдатъ представени 1500 пушки, 8 картечници, 2 планински орѫдия.
Ангелъ Димовъ Вановъ отъ село Калайджи-дере
Срокътъ е миналъ и понеже е нѣмало, кой какво да донесе, почнали побоя. Бити сѫ били и следъ това закарани въ домоветѣ имъ: Петко П. Шерметевъ, Панайотъ Д. Карамарковъ, Георги Караманолевъ, Георги Костовъ, Г. Баятлиевъ, Иванъ Атанасовъ, Иванъ Манолевъ Джелатовъ. Битъ билъ и Гиньо Гърковъ отъ с. Хаджиларъ. Следъ това той е билъ хвърленъ на пѫтя Кушланли-Хаджиларъ, смѣтнали го за умрѣлъ. Но той се съвзелъ и забѣгналъ въ България. Видѣхме го въ Асеновградъ презъ августъ 1924 г., кѫдето ни разправи страданията си.
Презъ м. януарнй 1922 год. единъ отрядъ дошълъ
83
въ селото и потърсилъ Никола Г. Бѣлевъ, който по-рано билъ забѣгналъ въ България. Понеже не го намѣрили, изпѫдили старатаму майка отъ кѫщи, изхвърлили едногодишното му дете на двора и подложили жена му Керана на мѫчения. Окървавена, тя лежала на земята и не могла да стане. Повикали старата ѝ майкада я вдигне, и я откарали въ училището, кѫдето я задържали. При нея докарали арестувана Кера Пѣева. Тукъ Керана наново била подложена на бой. Вдигнали я и я отнесли полумъртва въ кѫщи. Лежала е 8 месеца болна отъ побоя.
Презъ октомврий 1922 год. сѫ били бити Кара-Колю и синъ му Ангелъ, загдето имали хубаво вино и не донесли на началника на отряда. Ангелъ е билъ битъ до безсъзнание. Били го предъ Димитъръ Стояновъ и Атанасъ Димовъ. Петко Русковъ е билъ битъ подъ предлогъ, че отивалъ на нивата не да оре, а да носи хлѣбъ на комити, въпрѣки, че въ торбата сил ималъ само половинъ хлѣбъ. Следъ разгрома на гръцката войска въ Мала-Азия, въ селото имъ били настанени около 300 семейства гръцки бѣжанци. Единъ отъ бѣжанцитѣ, който е живѣлъ въ кѫщата на Илия Николовъ, организиралъ една чета отъ 40 души, цельта на която е била да бие всѣки селянинъ, дори безъ да го обвинява, макаръ лъжливо, въ нѣщо. Нивитѣ на селянитѣ били подѣлени между бѣжанцитѣ и между селянитѣ българи. Обаче, засѣтитѣ отъ българитѣ ниви пакъ били използувани, плода имъ, отъ бѣжанцитѣ. Напр. Иванъ Атанасовъ, който ималъ засѣта нива отъ 15 декара съ царевица, когато отишълъ да я копае, билъ изгоненъ и битъ, за да не му идва на умъ другъ пѫть да отива на нивата си. По сѫщитѣ причини, и отъ сѫщата чета, е билъ битъ и Павелъ Петковъ.
Нѣмало е кѫща, отъ която да не е билъ задигнатъ добитъкъ. Всички селяни сѫ били изплашени
84
отъ побоища и мѫчения и бързали да подаватъ декларации предъ Смѣсената комисия за „доброволно” изселване въ България.
Село Каракурджали
Селото е брояло 120 български кѫщи съ около 630 души. Имало е и 60 турски кѫщи. Още презъ м. мартъ 1921 год. единъ особенъ отрядъ, начело съ Ханаями, започналъ да посещава селото, да върши побоища и издевателства. Подвизитѣ на тоя Ханаяни се разправятъ отъ всички българи бѣжанци. Разпитахме Димитъръ Ивановъ Парлаковъ, който ни разправи следното:
Презъ пролѣтьта на 1921 год. Ханаяни докара въ селото ни двама българи отъ с. Караачъ-кьой — Димо Янковъ на 45 години и Петко Халиковъ на 35години — пребити отъ бой. Тѣ си влачеха краката. Отрядътъ започна побоищата и въ нашето село. Биха жестоко Петко .Ивановъ Карагяуровъ, 35 годишенъ, Димитъръ Георгиевъ Кадиевъ и мене. Азъ ходихъ 45 дни съ патерици и сега, както ме виждате, съмъ осакатенъ, Илия Вълковъ Коджабуюковъ, следъ побоя, бѣ отнесенъ въ безсъзнание въ дома му.
Следъ разгрома на гръцката армия въ Анадола, въ селото ни бѣха настанени около 100 семейства гръцки бѣжанци отъ Кавказъ [1]. Тѣ бѣха въ наша тежесть
1. Все съгласно панелинското обсебване иа разноезични елини, гърцитѣ сѫ настанили въ Западна Тракия и въ Южна Македония сбирщина бѣжанци християни, отъ различенъ произходъ и езикъ. Напр. до Гюмурджи на, въ с. Кючукъ-кьой, сѫ настанени около 200 семейства малоазийски българи отъ с. Къзъдервентъ (до древната Кикея), спасили се при кемалисткото настѫпление къмъ Смирна. До септемерий 1922 г. тия българи бѣха си останали въ Мала Азия. Като не можеха да се прибератъ въ България — прибраха се въ Западна Тракия, като „гръцки” бѣжанци.
85
ний ги хранѣхме. Една нощь, следъ пристигането нз тия бѣжанци, бѣ убитъ Иванъ Киревъ, 38 годишенъ. Друга нощь бѣ нападната кѫщата на Яни Вълковъ Коджабуюковъ, 43 годишенъ, който се хвърлилъ презъ прозореца и следъ четиридесетина дни умрѣ.
Интернираха въ Каламать Петко Вълковъ Жиневъ, 32 годишенъ, съ детето и майка му 55 годишна, защото братъ му, като войникъ въ гръцката армия въ Анадола, билъ избѣгалъ. А въ о-въ Критъ бѣха интернирани Стана Иванова 46 годишна и синъ ѝ Петко Ивановъ 17 годишенъ. Тя вече не се върна; умрѣ тамъ.
Въ началото на м. юний тази година въ селото ни докараха Станко Кавака 52 годишенъ, Иванъ Дѣлчевъ 15 год., Яни Ивановъ 17 год. и Илия Яневъ 17 год. отъ с. Чадърли. Били разкарвани и бити въ Чадарли, Шапчи и Гюмурджина. Бѣха освободени въ тоя градъ по застѫпничеството на Смѣсената комисня по доброволното изселване. Къмъ края на м. юний бѣ битъ Сево Георгиевъ 24 годишенъ. Когато го биеха, питаха го, защо не се е изселилъ още въ България. Тоя младежъ бѣ докаранъ отъ с. Софуларъ въ нашето село.
Село Чадърли
Селото е брояло около 250 кѫщи. Разпитахме Георги Стояновъ 50 годишенъ, въ гр. Кърджалий, кѫдето е пристигналъ на 17 априлъ 1924 год. Той самъ избѣгалъ отъ селото си и презъ планината успѣлъ да стигне България. Той ни разправи следното:
Въ началото на 1921 год., въ нашето село дойде единъ гръцки офицеръ, началникъ на команда, Ханаяни, още единъ офицеръ и единъ свещеникъ. Събраха населението и поискаха да предадемъ орѫжието си и всички да се запишемъ за гърци. Понеже орѫжие нѣмахме, Ханаяни ни свика пакъ въ училището и на-
86
реди командата му да ни бие подъ редъ. Най-зле бѣха бити: Коста Стояновъ, Чолакъ Стоянъ, Налбантъ Чавдаръ, Ставри Петковъ, Дяко Ставревъ, Яни Славковъ и др., а сѫщо и жената на Коста Хаджиевъ, която е била по-дълго задържана въ училището, жестоко бита и на носилка отнесена въ кѫщата ѝ. Отъ побоя, нѣколко месеца тя не можа да се вдигне отъ легло. Това бѣ презъ великитѣ пости. Жестоко бѣ битъ и младежа
Бѣжански семейства край желѣзопѫтната линна на Свиленградъ, които прекарватъ на открито.
Милушъ Ивановъ Крайчевъ 18 годишенъ. Следъ побоя взеха го войникъ и го изпратиха въ Смирна, кѫдето умрѣ следъ единъ месецъ. Янко Панчевъ 28 годишенъ, отъ с. Каракьой сѫщо бѣ битъ жестоко, та на третия день почина.
Бититѣ селяни следъ това бѣхме отведени въ с. Шапчи и оттамъ — въ Ирджанъ, кѫдето ни подложиха на нови изтезания. Между другото — караха ни боси да мачкаме тръне. Престояхме шесть дни и всѣки день ни биеха. Понеже нѣкои изпадаха въ несвѣсть, та ги поливаха съ вода. Оттукъ ни откараха въ затвора на Гюмурджина, кѫдето ни държаха 9 месеца.
87
При отстѫплението на гръцката войска отъ Източна Тракия, въ селото ни бѣха настанени 250 семейства гръцки бѣжанци, повечето отъ Източна Тракия.
Презъ м. септемврий 1922 г. въ селото ни настаниха 200 души кавалеристи. Шесть месеца селянитѣ не можаха да отидатъ на работа вънъ отъ село. Трудътъ ни бѣ реквизиранъ, както и хранитѣ. Войската плячкоса всичко. Останалиятъ ни добитъкъ започна да мре отъ гладъ.
Презъ м. октомврий бѣха разтреляни въ градъ Фере следнитѣ селяни: Стоянъ Паришевъ 35 годишенъ, Яни Кировъ 20 годишенъ, Вълчо Ангеловъ 23 годишенъ. Петко Стояновъ 20 годишенъ, Дѣлчо Кирушевъ 25 год., Вълчо Тодоровъ 20 год., Вълко Губеровъ и Станко Ангеловъ — обвинени, че ужъ следъ уволнението имъ като войиици отъ гръцката армия сѫ искали да образуватъ чета.
Вълчо Стояновъ, кметъ на селото, бѣ заставянъ да разквартирува офицеритѣ изъ кѫщи, въ които има моми и млади жени, съ явната цель, да се гаврятъ съ тѣхната честь. Офицеритѣ сѫ живѣли въ кѫщитѣ на Милчо Дюлгерина, Киро Каналиевъ и Коста Милушевъ, които сѫ отговаряли на горнитѣ условия. Коста Милушевъ бѣ битъ, за гдето се възпротивилъ да даде дъщеря си на нѣкой си Михалъ отъ с. Кючюккьой, който дошълъ нощно време, за да изпълни скотското си желание.
Село Кърсарджа
Селото е брояло 70 български и 25 турски кѫщи. Разпитахме Никола Райчевъ 50 годишенъ. Той разправи следното:
Презъ м. мартъ 1921 год. започнаха надъ насъ гръцкитѣ насилия и побоища. Презъ тоя месецъ бѣха арестувани и отведени въ воденицата Пошъ-пошъ Георги Темковъ 55 годишенъ Георги Шерметовъ 55 г.
88
и Ахмедъ Мехмедовъ 48 год. Тамъ всички сѫ били най-жестоко изтезавани. Георги Темковъ, вследствие нанесения му побой, лежа около 30 дни обвитъ въ кожи.
Презъ 1922 год., при разгрома на гръцката армия въ Мала Азия, въ селото ни настаниха 110 семейства гръцки бѣжанци изъ Одринско, Кавказъ и отдругаде. Тѣ бѣха избѣгали отъ Одринско (Източна Тракия), отъ кѫдето изплашеното гръцко население (мѣстно или отскоро тамъ заселено) трѣбваше да бѣга следъ гръцкитѣ поражения въ Мала Азия. Ние ги хранѣхме, тѣхъ и добитъка имъ. Не следъ много време, дойде въ селото ни единъ гръцки офицеръ съ двама войника и арестува следнитѣ селяни: Георги Темковъ, Георги Шерметовъ, Георги Ангеловъ 54 годишенъ, Атанасъ Дѣлевъ 70 год., Димитъръ Дѣлевъ 36 год., Стайко Вълкановъ 50 год., Дѣлю Пѣевъ 50 год., арестува и мене. Откараха ни въ кѫщата на Сотиръ Еневъ, който минаваше за гръцки шпионинъ. Офицерътъ ни обвини, че сме събирали пари за българския комитетъ въ България. Всички бѣхме бити, а най-много — Георги Ангеловъ, Георги Шерметовъ и мене. Понеже особено много биеха по краката, то затова не можехме да ходимъ. Натовариха ни на коли и по 4 души ни отнесоха въ с. Боятли, кѫдето имаше гарнизонъ. Оттамъ ни отнесоха въ Гюмурджина. Тукъ престояхме затворени 15 дни. Следъ това ни освободиха и си отидохме въ село. Подложихме се на лѣкуване отъ боя.
Въ началото на м. мартъ 1923 г. Георги Темковъ и Георги Шерметовъ интернираха въ о-въ Критъ. Следъ петнадесеть дни интернираха сѫщо Атанасъ Дѣлевъ, Марко Топаловъ 80 годишенъ, който се движеше съ патерици, Иванъ Хаджиевъ 65 годишенъ. Марко Топаловъ умрѣ въ о-въ Критъ. Третото интерниране засегна Дим. Стайковъ и мене. Презъ Солунъ и Атина ни откараха въ о-въ Критъ,
89
Село Сачанлий
Оттова село, преди нѣколко дни, бѣха пристигнали въ гр. Кърджалий една група отъ 30 семейства, минали презъ граничния пунктъ „Маказа”. Бѣха разположени наоткрито върху пѣсъцитѣ на р. Арда, южно отъ града. Разпитахме ги на 5 августъ 1924 г. Разпитахме Кундикъ Славковъ 75год., Петко Вълчевъ Стамболиевъ на 42 год., Тойчо Желковъ 50 годишенъ,
Евренкьойци и калайджидеренци — бѣжанци, пристигнали на границата въ България, 1924 г.
Василъ Вълковъ Аланджиевъ 50 год., които ни разправиха следното:
Презъ 1912 г. селото ни броеше 500 кѫщи. При прочугата „Гюмурджинска република” селото бѣ запалено отъ турцитѣ и напълно бѣ изгорено. Селянитѣ, поради това, се разпръснаха изъ следнитѣ села: Кузлу-кебиръ — 80 семейства, Мюселимъ-коьой — 45 семейства, Ючъ-къзларъ — 35 семейства, Курджали — 15 семейства.
90
Денлескьой — 35, Сиркелий — 16, Басърово — 40, Хаджи-Мустакьой — 20, Евренкьой — 30, Шапчи — 25, Балдъранъ — 45, Ташкънларъ — 10 и Ташлъкъ — 15. Нѣкои си останали и въ селото Сачанлий.
Презъ м. януарий 1921 год., всрѣдъ зима, селянитѣ отъ поменатитѣ села бѣха вдигнати подъ предлогъ, че въ селата се движели български комитски чети. Селанитѣ бѣха заставени да си направятъ колиби край селата и да се подслонятъ въ тѣхъ. Въ колибитѣ прекарахме 3 месеца. Но и тукъ не ни оставиха: обвиниха ни, че хранимъ комити, та на Гьоргьовдень ни вдигнаха и ни откарали на югъ отъ желѣзопѫтната линия въ селата Софуларъ, Ташлъкъ, Гюреджи, Мусакьой, Хасанларъ идр. Бѣхме оставени въ тия села, кой кѫдето може да намѣри подслонъ. Следъ около единъ месецъ бѣха арестувани Пантелей Славковъ, Иванъ Василевъ и Митро Ставревъ — отъ с. Ючъкъзларъ, Христо Дамяновъ отъ с. Ташкънларъ, Стоянъ Лтанасовъ и Дѣлко Мешелиевъ отъ с. Балдъранъ.
Презъ м. януарий 1922 г. въ село Денлескьой бѣха арестувани Йорданъ Метаксановъ 42 годишенъ, Митро Маноловъ 60 год., Георги Динковъ 23 год., Ангелъ Краевъ 58 год. и, следъ като бѣха зле бити, откараха ги въ с. Сиркели, кѫдето сѫщо били бити и после върнати въ селото ни. Оттукъ натоварени на коли, ги откараха въ гр. Гюмурджина въ затвора.
Презъ м. февруарий, въ началото, ги изведоха отъ затвора и ги закараха на воденицата Пошъ-пошъ, кѫдето бѣха изтезавани по най-звѣрски начинъ. Оттамъ бѣха откарани въ Солунъ и затворени въ Еди-куле Йорданъ Метаксановъ, Митро Мановъ и Георги Динковъ умрѣха въ затвора отъ добититѣ рани при изтезанията въ воденицата Пошъ-пошъ, а на 2 априлъ 1924 години умрѣ и другиятъ затворникъ.
Тойчо Дѣлковъ разправя, че въ селото имъ Мюселимъ-кьой, презъ августъ 1922 г. дошълъ въ мандрата
91
Яшакьой нѣкой си джандармерийски старши подофицеръ Сирлаки, арестувалъ Митро Качуновъ, Георги Къневъ, Ради Дамовъ, Тодоръ Енгьозовъ, Тодоръ Стоевъ и още двама други селяни, запалилъ мандрата и ги завелъ въ с. Кузлу-кебиръ, кѫдето ги подложилъ на страшни мѫчения. Освенъ нанасяния бой, самиятъ подофицеръ е отскубалъ единия мустакъ на Митрю Качуловъ. Оттукъ ги отвели въ с. Сиркели, кѫдето
Бѣжанци отъ Западна Тракия току що преминали границата (юлий 1924 г.) И въ тая група липсватъ старци. Старцитѣ сѫ били покосени на заточение.
още ги били, и после ги откарали въ затвора въ Гюмурджина. Въ затвора лежали 9 месеца безъ присѫда и после пустнати.
Презъ м. августъ 1922 г. въ Аржанската община били събрани българи отъ околнитѣ села, между които Георги Чолаковъ отъ с. Сачанлий, били подложени на бой и мѫчения. Между друго, гърцитѣ ги подложили на следното варварство: наредили да имъ докаратъ нѣколко коли съ бодливи тръне, заповѣдали на арестантитѣ да се съблѣкатъ и ги заставили да тъпчатъ
92
изъ трънетѣ. Нещастницитѣ били разкървавени — крака и тѣло.
Следъ разгрома на гръцкитѣ войски въ Мала Азия въ всички български кѫщи били настанени гръцки бѣжанци, които сѫ били издържани отъ българитѣ.
Около 48 български семейства, съ позволението на началника на дивизията отъ Гюмурджина, се заселили въ с. Шапчи. На 7 февруарий 1923 г. тѣ били натоварени на параходъ, въ който сѫ намѣрили натоварени и селянитѣ отъ с. Дервентъ. Всички били отнесени въ о-въ Критъ и стоварени въ пристанището Суда. Следъ една седмица оттукъ сѫ билн пренесени въ Канея — въ укреплението. Между интерниранитѣ сѫ били женитѣ Мара Василева съ 2 малки деца, Донка Дѣлкова сѫщо съ 2 деца, Марина Ватурова съ 4 деца. Завърнали се на 15 августъ 1923 год. Селянитѣ имъ разправили, че имотитѣ и кѫщитѣ имъ сѫ били разграбени отъ гръцки полицаи.
Презъ м. юний 1924 г. въ с. Суфуларъ е билъ арестуванъ Господинъ Ивановъ, овчарь на 22 години, отвели го въ с. Каракурджали и предъ селянитѣ билъ изтезаванъ: били го и го полѣли съ горещо маслинено масло. Върнали го следъ това въ с. Суфуларъ, кѫдето дошла Смѣсената комисия и констатирала факта. Английскиятъ делегать публично изказалъ своето възмущение, като е казалъ, че той самъ се е увѣрилъ въ жестокоститѣ, които гърцитѣ вършили върху българитѣ въ тоя край, и то безъ никаква вина отъ страна на последнитѣ.