АНКЕТА ЗА СТРАДАНИЯТА И ИЗГОНВАНЕТО НА БЪЛГАРИТѢ ОТЪ ЗАПАДНА ТРАКИЯ
4. Дедеагачка околия
Село Домузъ-дере
Домузъ-дере е въ Дедеагачка околия, будно българско село, отстои на 3 часа разстояние отъ града. Разположено е въ една котловина, която го прави мѫчно достѫпно. Брояло е 250—280 чисто български кѫщи. Преди идването тукъ на гръцкитѣ военни и окупационни власти, отъ селото е имало много малко избѣгали селяни, та се е било запазило почти цѣлостно. Затова пъкъ то е дало толкова много човѣшки жертви. Цѣлото село е било интернирано. Само измежду интерниранитѣ въ Фарсалска и Лариска околии се наброява единъ дълъгъ поменикъ отъ жертви, близу 200 души. Научихме имената на 147 души. Има нѣколко семейства, които сѫ изцѣло загинали. Разпитахме презъ м. юлий 1924 г. въ Пловдивъ токущо пристигналия домуздеренецъ Димитъръ Николовъ Паскалевъ, 39 годишенъ, по занятие бакалинъ.
Димитъръ Н. Паскалевъ ни разправи:
Както мѣстното гръцко население въ Дедеагачъ така и настаненитѣ гръцки военни и административни власти, направиха отначало усилия да убедятъ мѣстното българско население, да не се изселва въ България, а да остане по домоветѣ си, като му обещаваха подкрепа и съдействие за по-нататъшното му спокойно
44
живѣене. Гръцкиятъ комендантъ въ Дедеагачъ съ идването си на 28 май 1920 г. застави останалия тамъ българинъ просбописецъ Чалъковъ да напише на български обявления, въ които се казваше, че Гърция заема Тракия като пълномощница на Великитѣ сили, че занапредъ управлението ще да бѫде, като презъ французкото окупационно време, че нѣмало да се прави разлика между гръкъ и българинъ и че винаги, дори и нощно време, вратитѣ на управлението ще бѫдатъ отворени, за да се изслушватъ оплакванията на мѣстното население. Поради това, нѣма защо българитѣ да се безспокоятъ и да напущатъ селото си, а да си гледатъ работата.
Гръцкитѣ власти отначало се считаха пълномощници на Великитѣ сили. Тѣ търпѣха българското население. Каточели не бѣха сигурни, че ще останатъ въ Тракия. Боеха се отъ масовото изселване на мѣстното население да не имъ увреди това изселване. Докато не бѣ почнала войната съ Турция, тѣ търпѣха българското население.
Първи, които почнаха да се нахвърлятъ и то съ настървеность на българитѣ, не бѣха мѣстнитѣ гърци, а дошлитѣ отвънъ и то все длъжностни лица на военна или административна служба. А най-голѣми безчинства, произволи, вземания на рушвети, нанасяне на побой и арести вършеха девриетата (военни и жандармерийски команди). Така, още къмъ края на 1920 г. нѣкой си Яни Дицариди (Цицариди), гръкъ отъ Кавакли (Тополовградъ, въ България, б. м.), се настани въ Дедеагачъ съ четирмата си сина. Тѣ бѣха на служба тамъ и почнаха като длъжностни лица да обиратъ мѣстното българско население. Тамъ, дето не успѣваха съ заплашвания и закани, прибѣгваха до наклеветявания, доноси противъ набелязани българи. Голѣмиятъ синъ, Никола Я. Дицариди, бѣ секретарь.-бирникъ въ с. Дервентъ, до Дедеагачъ, а после и кметъ. Като такъвъ
45
той обра всичкия добитъкъ, бакъръ и други стоки, когато селянитѣ на с. Дервентъ бѣха интернирани. Вториятъ синъ, Христо Я. Дицариди, бѣ таенъ агентъ и се движеше между Гюмурджина и Димотика. Другитѣ двама — Георги и Димитъръ — бѣха цензори, единиятъ въ Гюмурджина, а другиятъ — въ Дедеагачъ. Чрезъ тази добре уредена мрежа Яни Дицариди можа да заграби много български стоки и да натрупа завидно богатство. Той закупи въ Гюмурджина два хотела и разполагаше съ не по-малко отъ 5 милиона драхми. Той завладѣ въ Дедеагачъ имотитѣ, които бѣха притежание на църковно-училищната община на с. Дервентъ. И днесъ, ако се претърсятъ дукянитѣ на Яни Дицариди, ще се намѣрятъ още: вълна, домашна прежда, платове на кросна, домашни платове, които сѫ били ограбени, когато интернирваха селянитѣ.
Азъ съмъ жертаа на тая четворка. Съ дѣдо ми Димо Терзиевъ имахме много добитъкъ и добре уредена бакалница. Работѣхме, дори на едро, съ колониалъ въ Дедеагачъ. За да ни взематъ дукяна и стоката, бащата и братята Дицариди ме наклеветиха, че продоволствувамъ български чети, че съмъ събралъ въ Дедеагачко 6000 драхми за четитѣ. За да подкрепятъ тия си обвинения, тѣ подхвърлиха въ кѫщата ми писмо, писано, ужъ, отъ „Тракийскиятъ комитетъ”. Това бѣ причина на 28 януарий 1922 г. властьта да ме грабне отъ Дедеагачъ и ме откара въ селото ми Домузъ-дере. Следъ изтезания и побой, следъ два дни, бѣхъ отведенъ въ Фере, сѫденъ отъ воененъ сѫдъ и осѫденъ на смърть. Въ това време Яни Дицариди, ведно съ капитанъ Яни Макрияни, отишли при жена ми въ село и съ заплашвания взели ключоветѣ на двата ми дукяна въ Дедеагачъ, като обсебили дукянитѣ съ всичката стока.
Отъ Фере ме отведоха въ Гюмурджина — въ затвора, разбира се. На три пѫти завеждахъ дѣло да ми
46
се върнатъ дукянитѣ, но безполезно. Въ Гюмурджинския затворъ стояхъ до 22 мартъ 1922 година. Тоя день, подъ конвой, съ 4 души стражари, бѣхъ отведенъ въ Дедеагачъ и затворенъ въ комендантската изба. Тамъ ме държаха 5 дни — безъ завивка и постеля. На шестия день ме премѣстиха въ общия затворъ. Презъ м. юний, сѫщата година, ми прочетоха, че съ кралски указъ се отмѣнява първата ми присѫда и ме осѫждатъ на доживотенъ затворъ. Премѣстиха ме въ Солунъ — въ затвора Еда-куле. Тамъ намѣрихъ четирма българи отъ Леринско, които агонизираха, поради нанесенитѣ имъ рани по тѣлата съ горещо масло, особено по гърдитѣ. Презъ нощьта и четирмата издъхнаха. Въ подземието при насъ ги държаха нѣколко дни, очитѣ имъ и устнитѣ имъ червясаха. При тая обстановка едва не полудѣхъ отъ ужасъ!. . . На следната нощь въ съседното отдѣление бѣха докарани две български учителки, както отпосле узнахъ това. Тѣ бѣха подлудѣли. Стояха два дни и две нощи и постоянно викаха: „Господи помилуй, Господи помилуй!...” Какво стана съ тѣхъ, не можахъ да науча.
Поради застѫпничеството на Българската легация въ Атина, бѣхъ освободенъ презъ м. мартъ 1924 г. Бѣха освободени и други 15 души българи.
Стоянъ Николовъ Гебешевъ
На 10 юлий 1924 г. на гара Свиленградъ пристигна една група отъ 8 семейства бѣжанци отъ Домузъ-дере. Стоянъ Н. Гебешевъ разправи следното за сѫдбата на тѣхното село:
Следъ погрома на гръцката армия въ Мала Азия, въ селото ни бѣха докарани гръцки бѣжанци, които бѣха настанени по 1—2 семейства въ всѣка кѫща. Имаше въ село и гарнизонъ отъ една пехотна дружина, командиръ на която бѣ майоръ Кочина. Селянитѣ бѣха строго следени и преследвани, както отъ войската, така и отъ
47
гръцкитѣ бѣжанци. Имаше всѣки день побоища на селяни. На 24 мартъ 1923 г. селото бѣ заобиколено отъ войска и веднага всички селяни бѣха подкарани за Дедеагачъ, като оставиха движимия и недвижимия си имотъ, който бѣ разграбенъ отъ гръцкитѣ бѣжанци. На следния день една часть отъ селянитѣ бѣха натоварени на единъ параходъ, заедно съ части отъ селата Бодуренъ, Еникьой, Доганъ-хисаръ и др.
Бѣжанецъ въ своебразна носия, фотографиранъ при пристигането му
Изъ пѫтя, натѫпкани единъ върху други, безъ никаква храна, имаше нѣколко смъртни случаи. Видѣхъ, когато хвърлиха въ морето трупа на единъ доганхисарецъ. На 26 мартъ параходътъ пристигна въ пристанището на гр. Волосъ. Оттукъ бѣхме разпратени по 15—16 семейства изъ селата: Теке, Вараклий, Татаръ, Сехъ и др. въ Фарсалска околия. Месечно ни даваха по 4 оки брашно на човѣкъ. Животътъ бѣ непоносимо лошъ — липсваха ни всѣкакви парични срѣдства. Оставени на произвола.
48
на сѫдбата, всички интернирани български селяни, срѣдъ чуждо и враждебно население, дадохме много човѣшки жертви. Съ другъ параходъ бѣха докарани и разпръснати изъ селата на Лариска околия и останалитѣ селяни домуздеренци.
Заточенитѣ по този начинъ български селени отъ Домузъ-дере и други села въ Фарсалска и Лариска околии бѣхме върнати по сѫщия начинъ въ селата си
Домуздеренци — бѣжанци фотографирани на гара Свиленградъ презъ юлий 1924 год.
на 28 августъ 1923 г. Изъ пѫтя измрѣха 4 души. Въ селото си нищо не намѣрихме — всичко бѣ плечкосано. Въ селото ни бѣха настанени гръцки бѣжанци — въ кѫщитѣ, нивитѣ и градинитѣ. Материалното разорение на домуздеренци бѣ пълно. Вследствие на мизерния животъ, който водѣхме изъ селата на стара Гърция (Фарсалска и Лариска околии), с. Домузъ-дере даде надъ 190 д. жертви, измрѣли като заточеници (интернирани) въ стара Гърция.
49
Списъкъ
на измрѣлитѣ въ Фарсалска и Лариска околии интернирани българи отъ с. Домузъ-дере, околия Дедеагачка.
[[ Руса Милева, Милю Пѣевъ, Атанасъ Георгиевъ, Киро Демерджиевъ, Милю Кирменчиевъ, Мара Милева, Стоянъ Милевъ, Вълчо Грозевъ, Стояна Кирева, Руса Милева, Кирека Стойкова, Стойко Димитровъ, Рада Стоянова, Злата Стоянова, Ангелъ Кашмеревъ, Яна Ангелова, Гого Ангеловъ, Калина Янева, Митрю Б. Катарджиевъ, Иванъ Митревъ, Петко Митревъ, Стана Митрева, Рада Байкова, Тодора Байкова, Петко Б. Димитровъ, Димитъръ Петковъ, Стоянъ Петковъ, Рада Иванова, Стоянка Иванова, Петко Курт. Ивановъ, Бойко Атанасовъ, Стана Милева, Кера Петрова, Иванъ Педевъ,
Ера Иванова, Тодора Иванова, Димо Ивановъ, Стаматъ Вълчевъ, Рада Тойчова, Петкана Тойчева, Тодора Кирева, Търна Стоянова, Иванъ Стояновъ, Стоянъ Демерджиевъ, Киро Стамовъ, Елка Николова, Стамо Николовъ, Злата Стояновъ, Калина Калафирова, Тодора Иванова, Янко Николовъ, Калоянъ Янковъ, Тодора Николова, Дим. Чоб. Георгиевъ, Дим. Корбанджиевъ, Стана Димитрова, Стана Вълчова, Ирина Тодорова, Димитъръ Пишменковъ, Ирина Димитрова, Петко Дим. Ивановъ, Иванъ Петковъ, Грудъ Къркялановъ, Мария Петкова, Димо Петковъ, Петко Марковъ, Димо Калояновъ, Димитъръ Ангеловъ, ]]
50
[[ Иванъ Костовъ, Иванъ Стояновъ, Тодора Илиева, Петра Илкева, Вълко Карастояновъ, Вълко Георгиевъ, Петко Карапетковъ, Стоянъ Милошевъ, Петко Илиевъ, Руса Иовчева, Стоянъ Иовчевъ, Стефанъ Стайковъ, Петъръ Маноловъ, Руса Стайкова, Руса Калоянова, Петко Стояновъ, Петко Папазовъ, Кирко Петковъ, Тойчо Гузгуновъ, Петко Кирковъ, Петра Стоянова, Стано Николовъ, Стана Николова, Мара Георгиева, Михо Георгиевъ, Вълчо Димитровъ, Каля Гогова, Димитъръ Бойковъ, Тодоръ Димитровъ, Митю Грудовъ, Стайко Грудовъ, Тодора Грудова, Георги Грудовъ, Стана Димитрова, Стана Иванова, Вида Иванова, Тойка Иванова, Георги Ивановъ, Рада Стоянова, Мария Стоянова,
Стоилъ Тринговъ, Гела Стоилова, Стоянъ Кел. Стоиловъ, Иванъ Стайковъ, Руса Георгиева, Тодора Георгиева, Руса Стайкова, Стою Димитровъ, Мата Димитрова, Тодора Димитрова, Елка Николова, Евдокия Тодорова, Мирчо Тодоровъ, Мара Мирчева, Стана Стайкова, Димо Ивановъ, Елена Димитрова, Марина Димитрова, Мара Димитрова, Тодоръ Димитровъ, Тодора Стоянова, Грудъ Георгиевъ, Ирина Георгиева, Никола Стояновъ, Кирко Петковъ, Тодоръ Калпаклиевъ, Тодора Тодорова, Вида Василева, Мария Василева, Стоянъ Чавдаровъ, Петъръ Стояновъ, Търна Илиево, Добра Георгова, Грозю Ружевъ, Петкана Стоянова, Руса Стоилова, Стана Бойкова, Димитъръ Иовчевъ, Стана Стоянова ]]
51
Село Дервентъ
Разпитахме презъ м. юлий 1924 г. Петко Петровъ, 60 годишенъ, бакалинъ и комисионеръ отъ сѫщото село. Той ни разказа следното:
Още преди да дойдатъ гръцкитѣ войски и власти, гърцитѣ отъ Дедеагачъ ни увещаваха да стоимъ по домоветѣ си и да не напускаме селата си. Въ началото, властитѣ не се държаха зле. Но това не продължи повече отъ 4—5 месеца. Селото ни бѣ богато, броеше 350—400 кѫщи. Хората искаха да запазятъ имота си и бѣха решили да зачитатъ законитѣ и да живѣятъ като добри поданици. Преди идването на гръцкитѣ власти избѣгаха само 5—6 семейства.
Първо предизвикване на населението бѣ, като ни изискаха декларации, съ които да се откажемъ отъ Екзархията и да приемемъ занапредъ подчинение на Патриаршията. Тия декларации ни бѣха изтръгнати насилствено. Бѣхме повикани на събрание и нѣкой си свещеникъ Сотиръ, ренегатъ отъ Македония, заедно съ едно военно лице, ни заявиха, че който иска занапредъ да живѣе въ държавата, трѣбва да подпише такава декларация. Въ това събрание по заповѣдь бѣ избрана и една двучленна комисия, която веднага замина за гр. Гюмурджина, да заяви на окрѫжния управитель, че населението се отказва отъ Екзархията, ще признава занапредъ Патриаршията, всички ще бѫдатъ добри поданици и молятъ управителя за закрила. Обаче, въпрѣки всичко това направено, не закъснѣха произволитѣ, грабежитѣ и побоищата.
Въ селото ни назначиха гръцки свещеникъ и учитель. Въ кѫщитѣ разквартируваха войска, която по брой се увеличаваше или намаляваше, отъ 100 до 500 души.
Но най-голѣмитѣ золуми започнаха съ появата на пѫтуващитѣ военни команди („девриета” ги наричахме.
52
съ тая турска дума), които започнаха редовни изтезания, да биятъ и измѫчватъ населението, безъ никакви причини. За най-малкия поводъ, напр. командирътъ поиска 20 яйца, 1/2 ока масло или друго, биеха, защото ужъ всичко било донесено съ закъснение. А командитѣ се смѣняваха: когато една излиза отъ селото — друга влиза. Тия команди („девриета”) се състояха отъ редовни войници, джандарми и тайни полицаи. Тѣ се настаняваха по кѫщитѣ и ги хранѣхме отъ селото. Винѣха всѣки българинъ, че билъ комита, че подпомагалъ български чети и др. п. А нито въ селото, нито наоколо се появи нѣкаква българска чета. Обвиненията бѣха съвсемъ неоснователни. За да набиятъ и изнудятъ нѣкого, достатъчно бѣ само да кажатъ, че той е комита.
Мога да ви потвърдя, че въ селото ни не остана не битъ човѣкъ, па билъ той младъ или старъ.
Покрай бакалията и търговията, азъ се заехъ, продължава Петко Петровъ, да закупя тютюнъ, като комисионерь на Панайотъ Андронико, търговецъ гръкъ въ Дедеагачъ. Капарирахъ въ селото 20000 оки тютюнъ. Но съ това съмъ попречилъ на Никола Яни Дисариди, кметъ на селото, по произходъ отъ Кавакли (Тополовградъ, България). Той, заедно съ баща си и тримата си братя, дойдоха въ Тракия като чиновници, но сега вече сѫ милионери, защото заграбиха стокитѣ на българитѣ, когато последнитѣ бѣха интернирани. Та тоя Дицариди, за да ме премахне отъ селото, подшушналъ нѣщо на пристава Куцогеорги и тоя презъ м. декемврий 1922 год., безъ никаква причина, ме арестува и ме изпрати въ затвора на Дедеагачъ. Престояхъ нѣколко седмици. Не ме биха. Но у търговеца Панайотъ Андронико квартирувалъ въ това време нѣкой си генералъ, та по негово застѫпничество, на 8 януарий (1923 год.) ме освободиха отъ затвора. Но
53
това не бѣ за дълго, а до като Андронико си прибра капарирания тютюнъ.
Арестуваха ме наново и ме затвориха отъ начало въ затвора на Дедеагачъ, после — въ Гюмурджина, въ. Пирея и оттукъ ме изпратиха въ Канея, о-въ Критъ. Понеже ме считаха политически престѫпникъ, не ми позволязаха да излизамъ вънъ отъ затвора.
Презъ това време цѣлото население на с. Дервентъ бѣ интернирано въ гр. Ретимо на о-въ Критъ, както и моето семейство. Всички движими стоки на дервентци сѫ били разграбени отъ командитѣ: овце, говеда и пр.
Едва следъ 3 месеца тъмниченъ затворъ ми разрешиха да отида въ Ретимо при семейството си. Тукъ, стояхъ до края на августъ 1923 г. Никѫде не бѣхъ разпитванъ за престѫпления или сѫденъ.
Когато се завърнахме въ село, видѣхме, че всичко сѫ ни ограбили. Въ кѫщата ми дори прозорцитѣ стъклата бѣха задигнати. Въ селото ни имаше настанени и бѣжанци. Никола Яни Дицариди задигналъ повече отъ 40,000 оки мой паламудъ (особенъ желѫдъ нуженъ въ кожарството). Сега бащата и синоветѣ Дицариди сѫ собственици на хотелъ и бакалница въ Гюкурджина, на дукяни въ Дедеагачъ и, отъ бедняци, сѫ станали милионери.
(За забогатяването на семейството Дицариди, чрезy ограбване на българскитѣ селяни, ни разправи сѫщо и Димитъръ Николовъ Паскалевъ отъ с. Домузъ-дере, презъ м. юлий 1924 год.)
Ангелъ Ивановъ Дели-Апостоловъ, на 35 години, отъ с. Дервентъ, ето какво ни разправи за интернирането на дервентци:
На 27 февруарий 1923 год. презъ нощьта с. Дервентъ бѣ обсадено отъ една дружина войски. Сутриньта селянитѣ бѣха повикани ужъ да опишатъ добитъка. Като се събраха мѫжетѣ, заповѣдаха имъ да отдатъ въ селската църква „Св. Харалампий”, гдето всички
54
бѣха задържани. Стояха задържани до 9 ч. сутриньта на другия день. Презъ нощьта войската е безчинствувала, грабела и дори блудствувала по кѫщитѣ, още повече, че всичкото мѫжко население бѣ задържано.
На сутриньта събраха и останалото население, жени и деца, край селото по посока на Дедеагачъ. Събирането ставаше на сила — събираха ги като стадо. Като бѣ събранъ цѣлиятъ народъ, изкараха и мѫжетѣ отъ черквата, отведоха ни при събранитѣ и оттукъ ни подкараха, безъ храна, безъ завивки — както се случи — за Дедеагачъ. А презъ нощьта и презъ деня валѣше дъждъ. Измокрихме се. Пребродихме и селската рѣка, която бѣ придошла, нѣкѫде бѣ дълбока близу метъръ. На пѫть за Дедеагачъ ни караха бърже, та нѣкои бѣха принудени да захвърлятъ взетитѣ съ себе си черги. Газехме измокрени изъ каловетѣ, бързахме за да не замръзнемъ изъ пѫтя и по-скоро да стигнемъ въ Дедеагачъ.
Край Дедеагачъ бѣхме присрещнати. Огведоха ни край морето, 1 клм. извънъ града. Тукъ подъ непрестания дъждъ, цѣлото село пренощува наоткрито.
Другиятъ день на групи започнаха да ни товарятъ на параходи.
Групата, въ която бѣхъ азъ, пѫтува изъ Бѣло море 8 денонощия. На 5-я день, срѣдъ морето, капитанътъ на парахода ни заяви, че параходътъ е въ опасность, че ще потъне. Той склони да продължи пѫтуването, чакъ следъ като прибра отъ насъ 3000 драхми.
Едва на 8-я день стигнахме въ гр. Ретимо, о-въ Критъ. Насъ и другитѣ интернирани ни събраха въ едно старо кале, гдето продължавахме да живѣемъ безъ постилки и завивки, а съ дрехитѣ си. Отъ студъ, влага и гладъ тукъ измрѣха: Георги Зуберовъ, Стоянъ Алимановъ, Апостолъ Стамболовъ, Стана Помакова, Тодора Помакова, Мария Кирова. Иванъ Келешевъ,
55
Недѣлка Ангелова, Георги Васовъ, Марина Мидилева, Папанка Хорсева, Яна Митрева, Ирина Василева, Василъ Апостоловъ, Гого Христовъ, Мария Дѣлкова, Грозю Хаджийски, Тянка Христова, Тянка Янкова, Янко Христовъ, Тянка Петкова, Илия Митревъ, Хараламби Ст. Маноловъ, Ирина Петкова, Стана Петрова, Мата Недѣлчева, Митро Банчевъ, Стана М. Банчева, Мара Шкендерова, Петко Пепелашъ, Тодоранъ Петковъ, Вълчо Боряновъ, Атанасъ Петковъ, Злата Маринова, Мария Атанасова, Мария Янкова, Петко Катраниковъ, Иванъ Петковъ, Плума Петрова, Иванъ Стояновъ, Ирина Иванова, Керана Иванова, Тодоръ Христовъ, Христо Стамовъ, Георги Кочановъ и др., на които сега имената не мога да си спомня. Това сѫ жертвитѣ, които селото даде въ о-въ Критъ. Други следъ това измрѣха въ селото, поради изтощение и мизерия следъ завръщането.
Интерниранитѣ въ Ретимо дервентци се хранѣха, кой какъ намѣри: чрезъ просия, нѣкои си купуваха нѣщо съ малкото пари, които имъ бѣха останали. Така бѣ презъ първитѣ два месеца. Едва отъ 3-я месецъ нататъкъ започнаха да ни даватъ дневно по 300 драма хлѣбъ. Така бѣ и съ всички интернирани тукъ българи отъ Тракия.
Когато ни върнаха въ село, понеже всичко бѣ ограбено, ходѣхме изъ стърнищата да береме паднали класове, за да се хранимъ. Настѫпи въ село грозенъ гладъ и немотия. Гръцкото правителство ни отпусна по 2—3 килограма оризова ярма. Зимата 1924 год. можахме да прекараме благодарение на паламудовитѣ дръвчета: събирахме желѫда имъ, носехме го на гръбъ, поради липса, на какъвто и да е добитъкъ, продавахме го или го смѣнявахме въ Дедеагачъ съ брашно, което сѫщо на гръбъ отнасяхме въ село.
Въпрѣки всички тия мжки, населението не искаше да напустне селото ни. Но отъ априлъ тази 1924 г.
56
открито започнаха да ни казватъ, че за насъ българитѣ животъ нѣма въ гръцката държава. Гръцкитѣ офицери ни казваха, че който българинъ иска да остане въ село, трѣбва да си посади дърво предъ кѫщата, та да не търсятъ друго такова, за да го бѣсятъ. Това не бѣха голи заплашвания, за да ни изпѫдятъ. Началникътъ на една войскова рота уби самъ съ нѣколко войника по най-звѣрски начинъ въ гората, като сѣкли пръте, Бреянъ и другъ единъ. Това стана въ първитѣ дни на м. юлий т. г. Двамата били хванати въ гората, вързали ги гръбъ за гръбъ и почнали да ги мѫчатъ. Бреянъ получилъ около 60 рани отъ ножъ, билъ му отсѣченъ носа и езика. Едва на 6-я день оть изчезването имъ, труповетѣ имъ бѣха намѣрени въ гората захвърлени въ едни храсти, гдето вече бѣха разложени, та ги откриха по миризмата. Отъ това последното звѣрство изтръпна цѣлото село и се готви вече да се изсели въ България, както азъ направихъ.
Безъ да има, каква и да е причина, биятъ немилостиво. Не зная, дали има небити селяни. Напр. на 27 септемврий 1921 год. се връщахъ отъ Гюмурджина, гдето бѣхъ на работа, въ село, да видя домашнитѣ си. На гарата на Гюмурджина, когато взимахъ билетъ, запитахъ, колко струва билета, но вмѣсто да кажа „колко драхми”, казахъ „колко лева”. Само заради това ме задържаха и ме затвориха въ гюмурджинския затворъ. На 3-я день, ведно съ 32 души турци, ни изкараха отъ затвора, закараха ни край града въ мѣстностьта Пошъ-пошъ и тамъ ни биха по нозетѣ до подуване. Когато краката ни се подуха, караха ни да ги топимъ въ рѣката до 1 часъ. После наново почваха да ни биять. Тоя день по този начинъ бѣхъ битъ три пѫти. Бѣхъ освободенъ отъ затвора благодарение, че госдарътъ ми, евреинъ Яко Рахамимовъ, се застѫпи за мене.
Тая мѣстность Пошъ-пошъ край Гюмурджина бѣ мѫчилище за българитѣ.
57
Село Дуганъ-хисаръ
Историята на страданията на с. Дуганъ-хисаръ, Деде-агачка околия, представя особенъ интересъ; то е едно отъ най-много пострадалитѣ села въ всѣко отношение и всички видове команди презъ ония тежки години, които се движеха изъ Тракия, за да тероризиратъ българитѣ, сѫ го посетили, като сѫ го имали
Бѣжанци отъ Дедеагачко пристигнали на гара Свиленградъ презъ м. августъ 1924 год.
за прицелна точка. Между най-много изтезаванитѣ, като по чудо, сѫ се спасили нѣкои — Грудъ Аркомаревъ, Стамо Куртевъ и др.
Стамо Куртевъ, 48 годишинъ, назначенъ за кметъ на селото следъ гръцката окупация, ето що ни разправи: Въ началото на 1921 год. се получи окрѫжно, съ което ни се съобщи, да се явятъ като новобранци всички родени гърци, на възрасть 20 години. Като кметъ, наредихъ писарьтъ да отговори, че въ селото ни нѣма
58
гърци и, че всички българи отъ 20 до 35 години сѫ служили войници въ българската войска. Въпрѣки това — войници въ гръцката войска бѣха взети.
Презъ м. априлъ въ селото ни дойде военна команда подъ рѫководството на Ханаяни и Куцогеорги, която се настани въ селото и започна да тормози населението. Въ сѫщностъ военнитѣ команди бѣха три: едната подъ командата на Георгиосъ Ханаянисъ, поручикъ, втората подъ командата на Георгиосъ Куцогеорги и третата — подъ командата на Леонидисъ Питинисъ. Тѣ обикаляха и други села. Като се настаниха въ нашето село, тѣ прекараха около единъ месецъ. Хранѣхме ги ние — населението. Направиха и другиг разходи, възлизащи на 7,000 драхми, които останаха въ тежесть на населението. Командиритѣ често се преобличаха въ селски дрехи, обикаляха селата и, преструвайки се на български комити, биеха до смърть. Така биха Яни Малаковъ, 55 годишенъ. Стамо Гюлмезовъ бѣ подложенъ на побой, обръснаха главата му и на голата му глава стриха 1/2 кгр. соль. Вследствие на ранитѣ, Стамо следъ три дни умрѣ.
Опитахъ се да се оплача отъ тия команди, да освободятъ селото ни, но Ханаяни ми състави актъ, като ме обвини, че още презъ май 1920 г. съмъ подбуждалъ населението къмъ въорѫжено въстание срещу гръцката власть. Азъ и Ангелъ Карамитревъ бѣхме подложени на бой. Следъ боя бѣхме посипвани съ врѣло дървено масло и следитѣ отъ тия изгаряния още личатъ. Съ Ангелъ Карамитревъ ни откараха въ Одринъ и ни осѫдиха на 2 1/2 години затворъ.
Затвораха ме въ Одринъ. Оттукъ ме вдигнаха и ме закараха въ Пелопонесъ — въ гр. Навплионъ. Тукъ намѣрихъ 33 души българи отъ Тракия и Македония. Отъ тѣхъ 26 души умрѣха.
Грудъ Аркомаревъ разправи:
Седемь пѫти ме арестуваха и седемь пѫти, при всѣко арестуване, ме биха и изтезаваха. Това започна
59
на Великъ-день 1921 год. Презъ нощьта Ханаянисъ ни вдигна съ цѣлото ми семейство и това на брата ми Митрю Аркомаревъ (безъ брата ми, избѣгълъ по-рано въ България), и ни откараха въ селския участъкъ. Вдигнаха ни въ присѫтствието на кмета. Въ участъка ни държаха два дни. Тукъ намѣрихме задържани (арестувани) Ангелъ Карамитревъ съ семейството и старата му майка, Калоянъ Карамитревото семей-
Бѣжанци отъ Зап. Тракия преминали границата и фотографирани (августъ 1924 г.). Кой каквото намѣрилъ — турналъ на главата си.
ство, Андрея Дели-Георгиеви съ снахата му, Тодоръ Шалапатевъ съ семейството. Киро Ивановъ Тюлията, Иванъ Калояновъ — последнитѣ двама безъ семействата си. Известниятъ на всички ни джелатинъ Ханаяни пристѫпи къмъ изпълнение на ролята си — да ни нанася побой. Бѣха най-зле бити Ангелъ Карамитревъ, Андрея Делигеоргиевъ, азъ Грудъ Яркомаревъ, Тодоръ Шалапатевъ и другитѣ мѫже, както и Стана Георгиева Бузгунова. Следъ това Ангелъ Карамитревъ и Иванъ Калояновъ бѣха интернирани въ с. Ахъръ-кьой, Ипсалско — отвѫдъ р. Марица, а Андрея Дели-Георгиевъ съ жената и децата му — въ Марония. Скоро
60
Ханаяни бѣ смѣненъ или замина нѣкѫде, неговитѣ жестокости продължи Куцогеорги. Отъ него бѣха тежко бити Стоянъ Грозданковъ, Стамо Гюлмезовъ и др.
Поради непоносимия тероръ около 120 души отъ селото, заедно съ тежко бититѣ Стамо Гюлмезовъ и Стоянъ Грозданковъ, отидоха въ Дедеагачъ, да се оплачатъ на окрѫжния управитель. Тукъ събличатъ бититѣ и лѣкарь установява нанесения побой. Върнахме се въ селата съ обещание и увѣрение отъ страна на окрѫжния управитель, че терорътъ ще спре.
На 20 септемврий 1922 г. азъ Грудъ Аркомеревъ пакъ бѣхъ арестуванъ съ семейството си и семейството на брата ми. Откараха ни въ участъка на с. Домузъ-дере. Тукъ ми скроиха следното обвинение: за да ме представятъ, че съмъ заловенъ като четникъ, въорѫжиха ме съ пушка и патрони и презъ с. Торбалжкьой ме подкараха за гр. Фере. Тукъ ме предадоха на Папаяни, началникъ на команда отъ рода на Ханаяни. Хвърлиха ме въ единъ хамбаръ, новостъкменъ затворъ, като отдѣлиха жена ми и децата. Въ затвора имаше задържани 35 души турци. Тукъ въ присѫтствието на всички ме биха до смърть. Около 3 часа съмъ билъ въ безсъзнание. Благодарение на Хасанаа отъ с. Бидикли, сѫщо арестуванъ, който ме подкрепи съ вода, дойдохъ на себе си. Тогавъ забелязахъ, че кесията ми, съ около 1000 драхми, липсва. Следь това мѫчение, подложиха ме на друго: презъ деня ме завързаха и оставиха срещу слънцето. Папаяни се подиграваше съ менъ и пакъ ме биеше. Оттукъ ме откараха въ Дедеагачъ и на 17-я день ме освободиха. Жената на Митрю Дркомаревъ, на брата ми, съ децата бѣ неизвестно где изпратена. После, следъ 2 години научихме, че била бита и интернирана въ Булустра.
Лндрея -Дели-Георгевъ е билъ откаранъ и жестоко битъ въ с. Дервентъ, следъ това отвели го въ Гюмурджина и тамъ следъ една седмица умрѣлъ. Въ затвора, сѫщо на Гюмурджина, умрѣ, следъ бой Кирю Шокаровъ.
61
Бѣхъ пакъ арестуванъ и откаранъ въ с. Дервентъ, заедно съ Стоянъ Грозданчевъ, Стамо Гюлемезовъ, Стою Пелтековъ, Стоянъ Тахтаджиклиевъ. По запо-
Стоянъ Касабовъ отъ с. Демузъ-дере. Окуцѣлъ е отъ побоя.
вѣдь на Куцугеорги бѣхме всички бити, а следъ това бити и отъ самия него. Оттукъ презъ с. Лъджакьой ни
62
изпратиха въ Фере. При банитѣ бѣхме фотографирани като комити. Когато минавахме рѣката при Лъджакьой, войницитѣ, които ни караха, ни заставиха да ги пренасяме на гръбъ, макаръ да бѣхме отъ боя съвършено изпаднали. Отъ Фере следъ два дни ни изпратиха за Гюмурджина, въ затвора.
На 8 януарий 1923 год. бѣхъ освободенъ и си отидохъ въ селото, кѫдето намѣрихъ кѫщата си, и тая на брата ми, превърнати въ казармени помѣщения.
На 20 януарий пакъ бѣхъ арестуванъ, заедно съ много други селяни. Задържаха ни въ кѫщата на Трандафилъ Пандъровъ. Подложиха ни на побой. Тукъ бѣ и началника (командира) на III-та дружина отъ 14 пех. полкъ, чийто щабъ бѣ въ с. Домуздере. При побоя, който ни нанесоха, единъ отъ арестуванитѣ, Киро Дирлаевъ, почина — просто бѣ пребитъ по най-жестокъ начинъ. Сѫщо Яни Малаковъ умрѣ отъ побоя, отъ побоя умрѣ и Кирко Карасановъ, но въ гр. Лариса, кѫдето въ болно състояние бѣ интерниранъ. Умрѣ отъ причинени рани и Стамо Гюлмезовъ. Въ Лариса, отъ причинени рани, умрѣ и Стоянъ Грозданкинъ (Грозданковъ).
Презъ м. мартъ сѫщата година бѣхъ изпратенъ на заточение въ о-въ Критъ. Нищо не знаехъ за сѫдбата на моето семейство, знаехъ, че нѣкѫде е избѣгало. Отъ Критъ се върнахъ заедно съ всички интернирани (заточени). Понеже още въ Дедеагачъ бѣхъ заплашенъ, че пакъ ще бѫда арестуванъ и заточенъ, избѣгахъ въ планината и 5 дни преди Димитровдень прехвърлихъ границата за България.
Въ допълнение изложенията на Стамо Куртевъ и Грудъ Аркомаревъ, разпитахме въ гр. Асеновградъ и Тодоръ И. Сабовъ отъ сѫщото село, който ни разправи следното:
Бойко Шалапата бѣ дотолкова битъ, че отъ рѫцетѣ и ребрата му протече кръвь. Презъ сѫщата нощь
63
сѫ разкарвали и жена му, като сѫ подиграли и съ честьта ѝ. Киро Дирлаевъ, убитъ отъ побой, бѣ заровенъ въ двора и, за да замаскиратъ гроба му, сѫ завързали надъ него коне. Селото ни презъ м. мартъ 1923 г. бѣ заобиколено отъ една дружина войска. Подкараха ни за Дедеагачъ, оттукъ ни изпратиха въ Лариска околия. Една стара 70 годишна жена, при вдигане селенитѣ отъ селото ни, е могла да се укрие и останала въ кѫщата си. Била намѣрена следъ нѣколко дни отъ властитѣ, откарали я въ мѣстностьта „Гърбови миндали” и тамъ я заклали, следъ изтезания.
Въ Лариска окодия, кѫдето селото ни бѣ интернирано, то даде надъ 300 души жертви, вследствие на гладъ и мизерия. (Разпитаниятъ можа да си спомни имената иа 83 свои измрѣли съселяни).
Въ Лариска околия, — разправяше ни Тодоръ Сабовъ, най-зле бѣха възрастнитѣ мѫже и жени, а особено — малкитѣ деца. Тѣ почти всичкитѣ съ много малки изключения измрѣха. Семействата останаха безъ деца, поразени отъ мизерия и страдания. Имената имь не си спомнямъ. Малко сѫ семействата, които изобщо не дадоха човѣшки жертви. Нѣкои семейства, измрѣха изцѣло, други останаха съ по единъ човѣкъ. Семейството на Кръстю Митревъ Сапунаровъ, който избѣга въ България, състояще се отъ 5 души, измрѣ, съ изключение на Кръстю М. Сапунаровъ. Измрѣ цѣлото семейство на Маверъ Димитровъ въ Лариска околия — той самиятъ, жена му, тритѣ му деца и баща му.
Следъ завръщането ни отъ заточение, въ село дадохме още човѣшки жертви. Това ставаше и въ другитѣ села. Бѣхме изтощени. Гръцкитѣ зласти ни раздадоха едно брашно, което приличаше на истинска ярма. Хлѣбътъ отъ това брашно бѣ отровенъ. Щомъ се наядохме, започнаха болки въ стомаха, повръщания и гърчове. Нѣкои умрѣха. Ние справедливо мислѣхме, че въ тая ярма има поставена нѣкаква отрова, отровни вещества. Селото ни, като че ли го удари епидемия. Страшно лошо ни бѣ състоянието.
64
Жертвитѣ — избити и измрѣли — отъ село Дуганъ-хисаръ, които си спомни Тодоръ Сабовъ.
[[ Кирко Карасановъ, Стайо Карасановъ, Киро Карамитревъ, Георги Бодуровъ, Пеню Карапѣевъ, Петно Кандиловъ, Иванъ Кандиловъ, Иванъ Крайновъ, Тодоръ Йочевъ, Петко Чакаловъ, Маверъ Димитровъ, (съ 3-тѣ деца и жена му), Янаки Тодоровъ, Георги Грущиловъ, Стоянъ Грозданкинъ, Яню Гайдаджиевъ, Ангелъ Терзиевъ, Йовчо Ривовъ, Яню Кѫржяновъ, (съ жената и децата си), Стойко Катранджиевъ, Коста Крайновъ, Мара Крайнова, Грудъ Заровъ (съ жена си), Рада Попчева, Киряка Кръстева (съ дветѣ си деца), Стана Георгиева, Ангелъ Димитровъ, Байко Кировъ, Стана Кирова, Керана Митрева, Иванъ Митревъ (съ жена си), Тодоръ Терзиевъ, Георги Яневъ, Милкана Стайкова, Стоянъ Стайковъ,
Митрю Стайковъ, Злата Стоева, Станка Стамова, Злата Карабакова, Георги Петковъ, Мария Петкова, Митрю Петковъ, Стоянъ Апостоловъ, Стана Стоева, Добра Николова, Яна Стоянова, Митрю Толевъ, Добра Толева, Кръстина Вълчева, Тойка Митрева, Стою Карсановъ, Стана Куртева, Злата Ангелова, Кера Голукманова, Тодора Голукманова, Кера Николова, Георги Николовъ, Кирю Николовъ, Тодоръ Николовъ, Надежда Кирова, Мара Димитрова, Керана Димитрова, Никола Димитровъ, Тома Гърковъ, Стайко Рудевъ, Петкана Вълчева, Иванъ Стояновъ, Кера Митрева, Кера Георгиева (съ детето си), Стою Чакалътъ, Митрю Табажевъ, Петра К. Карамитрева ]]
65
Село Ени-кьой
Селото е било срѣдище на община. Брояло е около 200 кѫщи.
Разпитахме презъ м. юлий 1924 г. въ гр. Кърджалий Никола Мирчевъ Табаковъ, 55 годишенъ. Той ни разправи следното за сѫдбата на селото си:
До месецъ февруарий 1921 год. селото ни не бѣ обезпокоявано отъ никого. Тогазъ пристигна въ селото ни една особена команда съ предназначение да търси пушки. Въ края на февруарий бѣхме повикани въ участъка ча с. Дервентъ: азъ Ник. М. Табаковъ. Вълчо Пандовъ на 65 години, Атанасъ Сариевъ на 70 год., синъ му Вълчо на 22 год., Георги Гърбучковъ на 60 год. Тукъ бѣхме задържани подъ арестъ. Следния день докараха и Дим. Табаковъ. Оттукъ ни откараха въ Дедеагачъ. Другаритѣ ни останаха и лежаха въ затвора 15 дни, а мене и Димитъръ Табаковъ ни освободиха, за да идемъ въ село и намѣримъ пушкитѣ. Въ Дедеагачъ докараха и арестуваха и женитѣ Кера Атанасова Сариева на 65 години, Вълка Атанасова на 50 год., защото синоветѣ имъ избѣгали — да не ги взематъ войници въ гръцката войска. Лежаха въ затвора 20 дни, освободиха ги преди Великдень 1921 г.
Въ първитѣ дни на м. ноемврий 1922 г., вече следъ погрома на гръцката амрия въ Мала Азия, въ селото ни дойдоха на гарнизонъ 200—300 души войска, разквартирувана изъ кѫщитѣ. Арестуваха около 12 души селяни, откараха ги въ с. Дервентъ и тамъ сѫ ги разкарвали вързани за Фере и Гюмурджина. Едни били освободени, а въ гюмурджинския затворъ останали Петко Кадъкраевъ, Христо Симидчиевъ и Вълчо Пандовъ, които, безъ всѣкаква присѫда, останаха въ затвора до м. септемврий 1923 г.
Арести, побоища и тревоги продължаваха въ селото. На 10 мартъ 1923 г. бѣхме изненадани отъ
65
една заповѣдь: въ срокъ отъ 2 часа всички да бѫдатъ готови, защото ще ни откаратъ на заточение. Предъ очитѣ ни разграбиха всичкия ни добитъкъ: 8—10 хиляди глави дребенъ добитъкъ и 300—400 глави едъръ добитъкъ.
Докараха ни на пристанището на Дедеагачъ, стояхме тука единъ денъ и ни натовариха на параходъ. Натъпкаха ни като сардели. Въ парахода не ни даваха нито хлѣбъ, нито вода. Една чаша вода се продаваше за 20 драхми.
Следъ 24 часа, параходътъ пристигна на пристанището Волосъ, кѫдето ни разтовариха. Отъ тамъ ни разпръстнаха по 15—20 семейства изъ селата на Фарсалска околия. Въ продължение на 6 месеца получихме по 18 оки брашно. Поради лоши условия и мизерия умрѣха, повече отъ 60 души.
Презъ м. септемврий 1923 год. бѣхме върнати въ Дедеагачъ и оттамъ въ селото ни. Гръцкитѣ власти ни раздаваха едно лошо ярмено брашно, отъ което кзмрѣха по-голѣмата часть отъ децата. Ние ядѣхме, защото нѣмаше, какво да правимъ, гладни не се стои.
Село Чобанъ-кьой
Разпитахме Петко Вълчевъ Мюфтиевъ 42 годишенъ, отъ сѫщото село, който пристигналъ въ гр. Кърджалий презъ м. септемврий 1923 год. Разпитахме го презъ м. юлий 1924 год. въ Кърджалий. Той разправи следното:
Единъ месецъ следъ окупацията на Тракия отъ гърцитѣ, въ селото ни дойде единъ гръцки свещеникъ съ двама пристави, които събраха селянитѣ и ни подханиха да се запишемъ за гърци, въ противенъ случай — ще бѫдемъ заточени.
Усилениятъ тероръ започна презъ м. маргъ 1921 год., когато въ селото нн пристигна една особена чета
67
отъ мѣстни тракийски гърци подъ командата на гърцкия офицеръ Куцогеорги. Поискаха ни да предадемъ орѫжието си, а ние такова нѣмахме. Пребиха отъ бой Манолъ Милошевъ 45 годишенъ, Иванъ Ибрандовъ, Иванъ Петковъ Сапунджиевъ — 35 годишенъ. Следъ нѣколко дни и тримата умрѣха. Арестуваха и откараха въ Дедеагачъ мене — Петко Вълчевъ Мюфтиевъ Никола Матовъ, Стаю Ивановъ и Матю Киревъ — 70 годишенъ. Презъ м. юний сѫщата година наново ни арестуваха съ Стою Станковъ, 70 годишенъ, Стою Гачамовъ, 70 годишенъ, и Ради Николовъ, 60 годишенъ. Изпратиха ни въ Еди-куле въ Солунъ. Следъ като тукъ ни държаха единъ месецъ, изпратиха ни въ Лариса.
Презъ м. октомврий 1922 г. селото ни бѣ заобиколено отъ една рота войници подъ командата на поручикъ Николаидисъ и откарано въ с. Дуганъ-хисаръ. Следъ престой отъ 5 дни, върнаха ни въ селото, но намѣрихме разграбени кѫщи и настанени около 40 семейства гръцки бѣжанци.
Презъ м. февруарий 1923 година дойде една рота войници, заобиколи селото ни и подъ претекстъ, че сме имали връзки съ български чети, задържаха 26 души селяни и ги откараха на гара Кърка. Тукъ ги затвориха въ единъ вагонъ и въ продължение на 4 дни ги биха жестоко. Войската се отдала на плячка изъ селото и задигнала всичкия едъръ и дребенъ добитъкъ: около 15.000 (петнадесеть хиляди) овце и кози, 200 крави, около 300 коне и др. Цѣлото село следъ. това бѣ откарано въ Кърка, оттукъ въ Дедеагачъ и натоварено на корабъ за островитѣ. Въ селото биха много селяни и селянки. Елена Кирова 26 годишна, отъ боя умрѣ.
Въ парахода (кораба) бѣхме иатоаарени, казваха, нѣколко хиляди души, отъ различни села. Тоя параходъ се движеше, вижда се умишлено, 18 дни изъ
68
Бѣло море: отиваше до о-въ Критъ, върщаше се въ Пирея, пакъ обратно за о-въ Критъ и т. н. Въ продължение на тия 18 дни ни дадоха по два хлѣба, а вода — никакъ, та трѣбваше да просимъ милость. Вследствие на лишения, въ парахода умрѣха 28 души, отъ които 6 души бѣха хвърлени въ морето, а другитѣ — свалени въ пристанищата на различни острови. Най-после бѣхме разтоварени въ пристанището Суда на о-въ Критъ. Тукъ ни държаха 5 дни безъ хлѣбъ и вода. Нѣколко души презъ това време сполучиха да избѣгатъ въ Канея, оплакаха се на чуждитѣ консули. Вследствие направенитѣ отъ тѣхъ постѫпки, пристигна американскиятъ червенъ кръстъ, който пое грижата за изхранването ни. Благодарение на тия грижи бѣхме спасени отъ масово измиране, отъ каквото бѣхме заплашени. Умрѣха само 20 души отъ селото ни.
Следъ 6 1/2 месеца ни натовариха на парахода „Константинополисъ” и ни върнаха въ Дедеагачъ, оттукъ — въ селото ни. Но въ селото ни не намѣрихме нищо. Даваха ни, понеже бѣхме безъ срѣдства за преживѣване, по половинъ килограмъ ярма. Тоя хлѣбъ ни причиняваше разстройства, та мнозина умрѣха.
Но страданията ни не свършиха. Презъ м. августъ сѫщата 1923 год. селото ни бѣ блокирано отъ въорѫжена команда. Заплашваха ни, че сме хранели комити, макаръ сами да мрѣхме отъ гладъ. За да се отървемъ отъ нови звѣрства, оплакахме се на комисията въ Дедеагачъ. Комисията дойде подъ председателството на англичанина Сандаръ, който следъ провѣрка, ни разреши да се изселимъ въ България.