Обезбългаряването на Западна Тракия 19191924

Анастасъ Разбойниковъ

 

3. НАСИЛИЯ НАДЪ БЪЛГАРИТЪ И ИЗГОНВАНЕТО ИМЪ 

Част I

Част II

Част III

 

I.

 

Българитѣ въ Западна Тракия доста време бѣха подхранвани отъ френскитѣ окупационни власти, че областьта ще остане „междусъюзнишка”. Обаче, тѣ виждаха на лице другъ фактъ: постепенното настаняване на гърцитѣ. Следъ като още отначало гърцитѣ бѣха окупирали военно Ксантийска околия и разполагаха въ нея като пълни господари, отъ края на м. май 1920 г., почнаха последователното окупиране и на останалата Западна Тракия. На 28 май е окупиранъ Дедеагачъ. Окупирането приключи презъ м. юний и юлий.

 

Щомъ е почнала гръцката окупация, наново започнало и бѣгство на българско население: едни съ желѣзница, като сѫ препълвали влаковетѣ, а други — по сухо, съ коли или пеша. Презъ време на дветѣ Лозански конференции (ноемврий 1922 — юлий 1923) новитѣ български бѣжанци отъ Западна Тракия въ България сѫ били изчислявани на 20000 души.

 

Отначало гърцитѣ се държали предпазливо къмъ останалото българско население. Тѣ се страхували отъ масовото му изселване — да не направи това впечатление на Съюзницитѣ и да не би Западна Тракия да се обезлюди. Още повече, че тѣ отначало се явиха, като мандатьори (пълномощници) на победителитѣ. Генералъ Замбракакисъ, военниятъ комендантъ на окупирана Тракия, издалъ заповѣди на български, турски и гръцки, въ които обявявалъ, че Гърция завзема Тракия, като пълномощница на Съюзницитѣ. Обяв-

 

31

 

 

лението, залепено изъ улицитѣ на Дедеагачъ, е било написано отъ просбописеца Чалъковъ. Изглежда, че тѣ сѫ се страхували отначало и отъ клаузитѣ за защитата на малцинствата по мирнитѣ договори. Въ това време е трѣбвало да се подписва и Севърския договоръ.

 

Обаче, следъ 3—4 месеца отъ окупацията, гърцитѣ се окупитили и започнали да се носятъ, като пълни господари: може би сѫ чакали да минатъ ефектитѣ отъ договоритѣ въ Санъ-Ремо и Севъръ. Отначало тѣ сѫ започнали да заплашватъ и да заставятъ българското население да подписва декларации, че е отъ гръцка народность. А отъ м. декемврий 1920 год. нататъкъ тѣ вече започнали да прилагатъ спрямо българитѣ: боя, затвора, заточаванията и икономическото разорение на цѣли села. Разорението докарвало мизерия, мизерията — болести и смърть. Заточенията започнали презъ м. януарий 1921 год. отначалото поединични, заточвали сѫ по-първитѣ българи отъ села и градове, докато стигнало до масово вдигане, ограбвяне и заточване на цѣли села — съ старцитѣ, женитѣ и децата. Това траяло презъ 1922, особено презъ 1923 и 1924 години. Първитѣ заточенци започнали да се връщатъ презъ септемврий 1921 год. Но едни били освобождавани и връщани, а други — вдигани и препращани на заточение.

 

А трѣбва да се знае, че гръцкитѣ власти бѣха предварително събрали българскитѣ младежи, служили въ българската войска, и ги изпратиха въ Мала Азия да се биятъ съ турцитѣ. Англия на Лойдъ Джорджъ тогава бѣ войнствена срещу Турция — чрезъ Гърция. Поради събирането на българитѣ войници, е имало и официално оплакване отъ страна на България. Затова посланическата конференция въ Парижъ на 17 августъ 1921 год. е взела следното решение: „Великитѣ съюзени сили, въ качеството си на суверенни

 

32

 

 

държави на Тракия, ще поканятъ гръцкото правителство да тури веднага край на събирането на войници измежду населението на Тракия отъ български произходъ и да разпустне тия, които е вече свикало подъ знамената, мимо постановленията на договора въ Ньойи”. Обаче, решението е нѣмало никакво ефикасно отражение за живота на българитѣ въ Западна Тракия.

 

Най-тежко станало положението на българитѣ презъ 1922, 1923 и 1924 години. Известно е, че презъ месецитѣ августъ и септемврий 1922 год. гръцката армия въ Мала Азия претърпѣ страшенъ погромъ. Презъ есеньта на 1922 год. започнаха да пристигатъ въ Западна Тракия остатъцитѣ отъ тая армия. Следъ това тя отстѫпи и отъ Източна Тракия. А това бѣ катастрофа и за гръцкото население въ тия области. Което е успѣло да се спаси, отъ поголовната сѣчь, е бѣгало. Бѣжанци гърци отъ Мала Азия и Източна Тракия пристигнали и въ Западна Тракия. Отъ Източна Тракия едни пристигали съ стока и добитъкъ, но, изобщо, бѣжанцитѣ сѫ били гладни и окѫсани. Всички сѫ били настанявани въ българскитѣ села и въ българскитѣ кѫщи. Това причини третия периодъ на масово бѣгство на българи отъ Западна Тракия, които пристигаха въ България въ най-окаяно състояние [1].

 

СкороЗападна Тракия се изпълнила и съ гръцки редовни войски, които пренесоха фронта си срещу турцитѣ по западния брѣгъ на р. Марица. Презъ месецитѣ априлъ, май, юний 1923 год. въ Западна Тракия срещу турцитѣ е имало събрана 100-хилядна гръцка войска. Това е било по време конференциитѣ въ Лозана. Докато се реши мира между Турция и Гърция и се опредѣлятъ новитѣ граници въ Лозана, Западна Тракия е била на

 

 

1. Първиятъ периодъ на масово бѣгство, какго се каза на друго мѣсто, бѣ при междусъюзническата окупация презъ 1919 год. и напушането на българскитѣ власти, вториятъ пе риодъ — при гръцката окупация презъ пролѣтьта ма 1920 год. третиятъ периодъ — сега следъ нашествието иа гръцкитѣ бѣжаици и разбититѣ гръцки войски. Въ страната тукъ-таме избухна и въорѫжена разправа между българитѣ и гръцки войскови отдѣления презъ м. януарий 1923 год.

 

33

 

 

военна нога. А тоза окончателно е разорило останалото тамъ българско население, което е било длъжно да издържа тия войски. Едновременно съ това сѫ ставали и масовитѣ размѣствания и заточавания на българитѣ. Така по-лесно е ставало ограбването на цѣлата имъ стока, покѫщнина и завземане жилищата имъ.

 

Българитѣ сѫ били заточавани главно въ следнитѣ бѣломорски острови: Критъ (въ градоветѣ Канея и Ретимо и въ изоставенитѣ казарми на пристанището Суди), въ Милосъ (отъ Цикладскитѣ острови има само 162 кв. клм., съ 6—7 хил. ж.), въ Китера (Цериго), въ Митилинъ, въ Хиосъ. Други сѫ били изпратени въ градеца Каламата, южния Пелопонесъ. Но най-голѣми маси сѫ били заточени въ селата на околиитѣ Волоска, Лариска, Фарсалска и Велестиноска, въ северна Гърция, или на о-въ Критъ.

 

По изчисления, близу 25 хиляди души българи отъ Западна Тракия сѫ били изпратени на заточение. Това прави половината отъ останалото българско население въ страната, следъ гръцката окупация. Най-много сѫ изстрадали околиитѣ Гюмурджинска, Дедеагачка и Суфлийска, понеже отъ другитѣ околии на Западна Тракия българитѣ по-лесно избѣгали още въ надвечерието на гръцката окупация.

 

Много отъ заточеницитѣ сѫ измрѣли отъ гладъ и мизерия, особено старцитѣ и децата. Въ Лариска околия отъ с. Домуздере сѫ умрѣли около 200 души, само на 147 души научихме имената. Най-много жертви сѫ дали масово изселенитѣ и заточени села Домуздере, Доганхисаръ, Еникьой, Чобанкьой, Калайджидере. Дервентъ и др. Има измрѣли цѣли семейства. Смъртьта,

 

34

 

 

е косила българитѣ и следъ завръщането имъ по роднитѣ огнища въ Западна Тракия, особено презъ зимата на 1924 год. Селата си намѣрили разграбени и опустошени. Понеже ги подпомагали съ брашно, предполагатъ, голѣмата смъртность, следъ завръщането, се е дължела на недоброкачественото или дори на отровното брашно, по подобие на ярма, което имъ раздала гръцката власть.

 

Гръцкитѣ жестокости въ Западна Тракия наподобяватъ „турскитѣ ужаси”. Но тѣ сѫ вършени отъ външно префиненъ врагъ. Турцитѣ сѫ вършили всичко стихийно, като звѣрове. Звѣрътъ се укротява. У гърцитѣ жестокостьта се прикрива отъ древноелинската изтънченость и подлость, перфидность, тя е отъ по-фина проба: — презрение къмъ по-долната раса. Жестокостьта е хладна, подигравателна, нахална. Единъ случай: гръцка военна команда поставя въ потуритѣ на единъ български селянинъ отъ Дедеагачко една котка; селянинътъ трѣбва да стои правъ, войницитѣ биятъ котката съ пръчка и не я оставятъ да се смири. Така гъркътъ си прави сатанинско удоволствие.

 

Нѣкѫде сѫ карали българитѣ „да вършеятъ тръне”, т. е. да тъпчатъ тръне съ боси крака. Най-обикновеното е било да възсѣдатъ българинъ и да го каратъ да носи яхналия го гръкъ. — Известно е че гръцката армия, при нахлуването си въ Мала Азия, така сѫщо извърши голѣми насилия и жестокости надъ турското население. Това се установи навремето си отъ анкетна комисия, предприета отъ аглийския върховенъ комисаръ въ Цариградъ. Нѣма нужда да споменавамъ за изнесеното отъ Карнегиевата анкета (1913 г.).

 

Какъвъ изходъ е трѣбвало да търсятъ тогава българитѣ отъ Западна Тракия за себе си? Да се стои тамъ, вече е било невъзможно. Само бѣгството въ България е давало спасение за тѣхъ. Единичнитѣ и по

 

35

 

 

семейнитѣ бѣгства, скришомъ презъ планинитѣ, се засилили презъ зимата на 1922/1923 год. Скоро тѣ станали масови предъ очитѣ на гръцкитѣ власти и при тѣхно участие. Презъ м. априлъ 1923 год. се изселиха въ България селата Лъджакьой, Чемеренъ и др. Това продължи и презъ следнитѣ месеци. Изселиха се една часть и отъ заточенитѣ българи, които бѣха освободени, при изричното условие, да напуснатъ селата си.

 

 

II.

 

Въпрѣки всички книжни гаранции, които бѣха дадени по мирнитѣ договори за малцинствата, западнотракийскитѣ българи нѣмаха защита отникѫде. Властвуваше силния Венизелосъ. България бѣ победена, жестоко атакувана като „виновна” и безсилна. Тя се разяждаше и вѫтрешно отъ едно съсловно управление. Отначало нѣкои заточенци се отнесли къмъ легацията на Съед. Щати въ Атина, на които сѫ били повѣрени да защищаватъ българскитѣ интереси въ Гърция. По застѫпничеството на тая легация, на нѣкои е било облекчено положението и сѫ били освободени. Едва следъ това грижитѣ къмъ българитѣ въ Западна Тракия пое българското правителство.

 

Въ Ньойиския договоръ има клаузи за защита на малцинствата — както и въ другитѣ договори подписани въ околноститѣ на Парижъ. Обаче, по силата на чл. 56 ал. 2 отъ тоя договоръ, по искането на Гърция, въ случая, на Венизелосъ, сѫщия день е била подписана и „Конвенция за взаимно изселване” между Гърция н България. Дветѣ страни „признаватъ на поданицитѣ си, принадлежащи къмъ малцинствата по религия или езикъ, правото да се изселятъ свободно въ дветѣ респективни територии”. Дветѣ страни се заангажирватъ да улесняватъ изселванията и да не правятъ никакви прѣчки за свободното изселване и т. н. За цельта се учредява една „Смѣсена комисия”, съ представи-

 

36

 

 

тели и отъ Силитѣ, която ще ликвидирва съ имотитѣ на изселващитѣ се. Но Западна Тракия още не бѣ дадена на Гърция. Въ Ньойиския договоръ и въ Конвенцията става дума за „покровителство” или „доброволно изселване” на българитѣ въ Македония, останала подъ гръцка власть.

 

Въ сключения договоръ въ Севъръ на 10 августъ 1920 год. между Силитѣ победителки и Гърция, когато първитѣ прехвърлиха върху Гърция „всичкитѣ си права и титри”, които имаха надъ Западна Тракия, тѣ подписаха съ Гърция и специаленъ договоръ за покровителствуване малцинствата. По-после, при подписването на Лозанския договоръ (на 23 юлий 1923 год.). тѣ наново подписаха съ Гърция пакъ единъ протоколъ, по силата на който се възобнови договорътъ, относно защитата на малцинствата.

 

Подписаната въ Ньойи конвенция (протоколъ), между България и Гърция, за доброволното изселване на малцинствата, по-късно, сѫщо така се приложи и по отношение на Западна Тракия, благодарение на едно допълнително споразумение между дветѣ държави. Конвенцията започна да се прилага въ Западна Тракая отъ 26 октомврий 1923 год., но Гюмурджинската смѣсена подкомисия за доброволно изселване е била учредена, чакъ на 1 мартъ 1924 год. Явно е, защо гърцитѣ винага сѫ избързвали да изселватъ „доброволно” и никакъ не сѫ се вдъхновявали отъ „покровителство” на малцинствата. Въ всѣки случай, като се приложи конвенцията за доброволното изселване, презъ пролѣтьта и лѣтото на 1924 год. се изселиха и последнитѣ остатаци българи въ Западна Тракия. Това е последниятъ периодъ на българското изселническо движение отъ тая страна.

 

Ние видѣхме, обаче, доколко изселването на българитѣ отъ Западна Тракия е било „доброволно”. Затова навсѣкѫде тая дума съ право би трѣбвало да

 

37

 

 

поставяме въ кавички. „Доброволното изселване на българитѣ” е една драстична ирония. Всички тия договори, конвенции и протоколи „за доброволно изселване” биваха най-умѣло използувани отъ гръцкитѣ власти срещу българитѣ. Подъ тѣхно прикритие за „доброволно изселване” на българитѣ властьта си е служила съ позволени и непозволени срѣдства. Една комисия, председателстувана отъ Калогеропулосъ, Дедеагачки управитель, подъ предлогъ, че присѫтствието на българитѣ е опасно за обществения редъ, е изпратила въ изгнание на 13 декемврий 1923 год. нѣколко стотинъ души българи: мѫже, жени, старци и деца, при настѫпваща зима.

 

Но гръцкитѣ насилия надъ българитѣ въ Западка Тракия станаха известни и на западния свѣтъ. Българскиятъ делегатъ въ Обществото на народитѣ на 21 (1 ?) мартъ 1923 год. е подалъ нота по интернирванията (заточаванията) на българското население отъ Западна Тракия отъ страна на гръцкитѣ власти въ островитѣ на Бѣломоре и въ Тесалия. Обществото на народитѣ, следъ разисквания, е решило да изпрати до Главнитѣ съюзени сили протоколитѣ отъ разискванията „изказвайки надеждата да се уреди, по възможность, въ най-близко бѫдеще . . . и статута за малцинствата въ тая страна”. Отъ това, обаче, нищо не последвало.

 

Интересна, въ случая, е анкетата на полковникъ Корфъ и комендантъ Деруверъ, делегати въ Смѣсената гръцко-българска комисия по изселването: „Изпращанията въ изгнание (на българитѣ отъ Западна Тракия — б. м.) се проточваха въ продължение на много седмици презъ месецитѣ февруарий и мартъ 1923 г. и отъ всѣко село изпращането се е извършвало внезапно. Неприготвенитѣ селяни сѫ тръгвали на пѫть безъ багажъ, напущайки всички свои имоти и посѣви. Така около 1500—2000 семейства сѫ били изпратени на заточение по островитѣ и въ Тесалия. — За да се спа-

 

38

 

 

сятъ отъ изгнанието, много българи отъ пострадалитѣ и отъ съседнитѣ села сѫ потърсили спасение въ България, чрезъ преминаването на българската граница, като едни сѫ преминали границата съ разрещение на гръцкитѣ власти, а други сѫ избѣгали презъ планинитѣ. — Презъ есеньта на 1923год. изпратенитѣ въ изгнание и останали живи българи сѫ били върнати отъ островитѣ и Тесалия. Тѣ бѣха въ мизерно и плачевно състояние. Тѣ молѣха, щото България да имъ отвори границитѣ си и имъ позволи да минатъ на нейна територия, защото, когато се завърнаха въ роднитѣ си огнища, намѣриха праздни кѫщитѣ си и умираха отъ гладъ и студъ”.

 

Такива насилия и убийства гърцитѣ вършеха надъ българитѣ и въ Македония. За да избѣгнатъ една чужда намѣса, при посрѣдничеството на Обществото на народитѣ, между България и Гърция се сключи „Женевскиятъ протоколъ за малцинствата” (29 септемврий 1924 год.). Той представя едно „формално предложение отъ гръцкото правителство” до Съвета на О. Н. прието отъ последния. Касае се до въпроса за покровителство и права на българското малцинство въ Гърция, които ще се провеждатъ при контрола на представителитѣ-чужденци въ Смѣсената гръцко-българска комисия по изселването.

 

Обаче, поетитѣ ангажименти отъ гръцка страна предъ Обществото на народитѣ пъкъ останаха само написани на книга. Самото гръцко народно събрание на 3 февруарий 1925 год. отхвърли приложението на протокола въ Гърция, може би и подъ влияние на сърбитѣ, които не искаха да се говори за българи въ Южна Македония. А и самото Общество на народитѣ абдикира по отношение поетитѣ отъ него ангажименти по протокола: въ заседанието на 14 мартъ 1925 год., по предложение на английския делегатъ Чембърлейнъ, то решило да отправи до гръцкото правителство

 

39

 

 

единъ въпросникъ, относно това — какво е направило то досега по отношение защитата на малцинствата. „Така, най-сетне — казва Ив. Алтъновъ — се унищожиха и ония гаранции за сѫществуването на българитѣ въ Западна Тракия. които бѣха създадени въ едно време, много по-близу до самата война”. (Източниятъ въпросъ и нова Турция, съ особенъ огледъ къмъ интереситѣ на България, София 1926 год., стр. 346).

 

 

III.

 

Още лордъ Кърцонъ, при разискванията въ конференцията въ Лозана, бѣ заявилъ, че Западна Тракия е нуждна на Гърция, за да настани тамъ своитѣ бѣжанци отъ Източна Тракия. Но, и безъ това насърдчение, гърцитѣ бѣха решили на всѣка цена и съ всички срѣдства да изпѫдятъ българското население отъ Западна Тракия и да я гърцизиратъ. Въ Западна Тракия можеха да останатъ само тия българи, които се съгласяваха да подадатъ декларации, че сѫ гърци, но „българската пропаганда” ги е била заставила, да се наричатъ българи. Но, както ще видимъ по-натъкъ — и тия българи подали декларации се преглеждаха подъ лупа и пакъ се изгонваха.

 

Гръцкото правителство, гръцката преса и общественото мнение бѣха насочени къмъ единствената цель — да прогонятъ българското население и да заселятъ земитѣ му съ гърци, докарани, откѫдего и да е. Трѣбва да признаемъ, че и ние, до известна, малка макаръ, степень го улеснихме: изселихме изъ България, по силата, на посоченитѣ съглашения, не малко „гърци” отъ съмнителенъ гръцки произходъ, които гръцката пропаганда за прибиране на всичко гръцко изискваше. Доста отъ тия съмнителни елементи бѣха отъ гърцитѣ настанени въ Западна Тракия [1].

 

 

1. Българитѣ патриаршисти въ с. Кърка въ 1913 год. при нещастната за насъ Междусъюзнишка война, искали да избѣгатъ въ България заедно съ другитѣ българи, но комендантътъ не имъ далъ вагони. Тѣ били заварени отъ гърцитѣ и следъ това гърцитѣ ги изтеглили и заселили въ Драмско (с. Доксатъ). Въ 1915 год. били тукъ намѣрени отъ българскитѣ войски и върнати въ родното имъ село Кърка. Тѣ си останаха въ селото и при гръцката окупация, доста изтезавани отъ гръцкитѣ, настанени чамъ, „бѣжанци”, и сега сѫ си тамъ.

 

40

 

 

„Нѣма нужда отъ чуждо население въ Тракия”, писа меродавниятъ гръцки в. „Катимерини” отъ 3 декемврий 1924 г.

 

Каква е била, по онова време, официалната гръцка политика по отношение на Западна Тракия, системно и безогледно прокарвана, се вижда и отъ при-

 

 

Свиленградъ. Жилища на бѣжанци отъ с. с. Черменъ и Караагачъ въ центъра на Свиленградъ

Свиленградъ. Жилища на бѣжанци отъ с. с. Черменъ и Караагачъ въ центъра на Свиленградъ. Фотография отъ 1924 год. Центърътъ на града, обширно праздно мѣсто, тогава бѣ заето отъ такива колиби.

 

 

знанието на Жанъ Сандеръ, представитель на О. Н. и председатель на Смѣсената гръцко-българска комисия по изселването. Той е деклариралъ предъ редактора на в. „Елефтеросъ Типосъ”, че „всички българи, които не желаятъ да промѣнятъ народностьта си, трѣбва да

 

41

 

 

напуснатъ Тракия и да се изселятъ въ България” (броя отъ 7 юний 1924 год.). Разбира се, това не прѣчеше и по-късно още гръцкото правителство да подписва разни протоколи за „покровителство на малцинствата”.

 

Така Западна Тракия се обезлюди отъ българи. Гръцкиятъ тероръ се указа по-силенъ, отколкото признатата привързаность на българина къмъ своята земя.

 

Разбира се, естествена последица, следъ всичко това, бѣ спогодбата „Молловъ— Кафандарисъ”, сключена въ Женева на 9 декемврий 1927 г., съ която се уговори паричното изплащане на имотитѣ на всички изселници, избѣгали отъ Западна Тракия и Македония или изселили се „доброволно”, а така сѫщо ликвидирането на общественитѣ имоти. Въ последствие, и за самитѣ гърци стана ясно, че имотитѣ на изселилитѣ се българи отъ Западна Тракия и Македония сѫ много повече, оценени въ пари, отколкото имотитѣ на изселилитѣ се гърци отъ България, поради което Гърция поиска да спре изплащането на тия имоти, като го постави въ връзка съ изплащането на репарациитѣ отъ страна на България (1931 г.). Известно е, че Гърция получаваше близу 76% отъ опредѣленитѣ, да плаща България, реперации. Обаче, българското правителство поддържаше становището, че, споредъ спогодбата Молловъ—Кафандарисъ, дългътъ на гръцкото правителство е дългъ къмъ частни лица изселници българи, които сѫ оставили имотитѣ си въ Гърция. Изобщо. Гърция плати една много малка часть отъ имотитѣ на изселилитѣ се българи.

 

Днесъ Западна Тракия, въ народностно и поселищно отношение, е претърпѣла коренни промѣни и е станала просто неузнаваема за насъ. Почти всичкото българско население, волю-неволю, я напустнало. А това българско население, преди френската окупация, съгласно административното българско преброяване въ 1919 г., е било, както видѣхме, крѫгло 68,000 д.

 

42

 

 

безъ българитѣ мохамедани, а заедно съ българитѣ мохамедани е било 105 хиляди души, но преди това е било още повече. На тѣхнитѣ мѣста сѫ заселени можеби много повече гръцки бѣжанци изъ Мала Азия, черноморскитѣ крайбрѣжия и отдругаде.

 

Градоветѣ и селата, повечето отъ тѣхъ, сѫ преименувани. Гърцитѣ се постараха, въ продължение на 20-тѣ години тѣхно владичество, да дадатъ гръцки образъ на Западна Тракия.

 

Изгонването на българитѣ отъ Западна Тракия и заселването ѝ съ гърци, както и заселването съ гърци. на Южна Македония, впоследствие се разглеждаше отъ западноевропейски видни учени и професори. Нѣкои отъ тѣхъ възторжено сочеха гърцитѣ, като необходимитѣ нови, просто пратени отъ провидението, обновители на тия земи. Яръкъ защитникъ на гръцката кауза последнитѣ години бѣ французкиятъ проф. Jacques Ancel, за когото заселването и преобразуването на Западна Тракия и Югоизточна Македония, чрезъ бѣжанци гърци отъ Мала Азия, е „гръцкото чудо отъ XX в.” Жакъ Анселъ е най-виденъ съвременъ геополитикъ въ Франция. Изобщо, французитѣ последнитѣ години, на много мѣста, виждаха все чудеса при успѣхитѣ на приятелскитѣ тѣмъ народи („Miracle grec du XX-e ciècle” или „Miracle turc”). Но струва ми се, че отъ теоритичнитѣ концепции за държавната граница на Жакъ Анселъ (вж. Géographie des frontières, Paris, 1938) можемъ и ние да се възползуваме. „Държавната граница, казва Ж. Анселъ, е една политическа изобара, която фиксира за известно време равновесието между две налѣгания”. Той отхвърля схващането на германската геополитична наука за истински и естествени граници. Следователно, щомъ е за равновесие между две налѣгания, ние можемъ да вѣрваме, че „западнотракийската гранична изобара” може да бѫде скоро измѣстена подъ влияние на новото „налѣгане”.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]