Обезбългаряването на Западна Тракия 19191924

Анастасъ Разбойниковъ

 

1. ЗАПАДНА ТРАКИЯ И ДОГОВОРНОТО Ѝ ПОЛОЖЕНИЕ

Част I

Част II

Част III

 

I.

 

Името „Тракия”, като цѣлостно географско название, е много старо. Още преди християнската ера, то е било давано на земитѣ на югъ отъ р. Дунавъ до Бѣло и Мраморно море, на изтокъ до Черно море. Но въ римската епоха областьта между Стара-планина, Черно море и р. Дунавъ се обособи като отдѣлна географска единица подъ име „Мизия”, а Тракия остана да се счита по-голѣмата область на югъ отъ Стара-планина. Презъ всички следващи вѣкове, при малки колебания, та и до днесъ, съ името Тракия се означаватъ земитѣ между Стара-планина, Черно, Мраморно и Бѣло море, на западъ рѣката Места и Западнитѣ Родопи.

 

Отъ тази обширна область, въ ново време, изпърво политически причини наложиха да се отдѣли северната ѝ часть подъ име „Източна Румелия” (1878 год.). Ние ѝ дадохме, обаче, друго, истинско, правилно име — Северна Тракия или Горна Тракия, за разлика отъ южната ѝ часть, наречена Южна или Долна Тракия, която и следъ 1878 г. оставаше въ предѣлитѣ на турската държава.

 

Войнитѣ, които българскиятъ народъ води за обединение отъ 1912 год. насамъ и настѫпилитѣ неблагоприятни политически събития за насъ, откѫснаха една часть отъ Долна Тракия подъ името „Западна Тракия”. Днесъ това име — „Западна Тракия”— е добре известно не само у насъ, но и въ чужбина — въ

 

5

 

 

 чуждата политическа и географска литература, то се възприе следъ Ньойиския договоръ и при другитѣ договори. Нѣмцитѣ я наричатъ Westthrakien, французитѣ La Thrace occidentale (Thrace Ouest). Дори и гърцитѣ я наричатъ „Дитикѝ Тракѝ”.

 

Така щото името „Западна Тракия” се създаде и наложи, за да може да се означи нѣкакъ самостойно тая западна часть отъ Долна или Южна Тракия, която ние имахме въ границитѣ на България, за разлика отъ другата часть, останала подъ турска власть. Тая Зап. Тракия, по стечение на разни обстоятелства, се даде въ 1920 год. въ владение на Гърция и още се владѣе отъ нея. Струва ми се, че за пръвъ пѫть името „Западна Тракия” създадохме ние българитѣ и го наложихме на външния свѣтъ, още преди 1919 год. .

 

Разбира се, името Западна Тракия е само едно политическо название, то не е никакъ историческо или географско име. Западна Тракия е малко по-голѣма отъ географската область Бѣломорска Тракия. Но тя е по-малка отъ областьта Юго-западна Тракия, въ която влизатъ Родопитѣ и Бѣломорска Тракия. Все пакъ Западна Тракия представя единъ кѫсъ бѣломорска земя, заключена между теченията на долна Марица и долна Места, на югъ оградена съ Бѣло море и наведена къмъ него. Въ нея влизатъ южнитѣ склонове на Родопитѣ, като, изобщо, вододѣлни била на тая планина между р. Лрда и Бѣло море ѝ служатъ за северна граница. Само на северо-изтокъ Западна Тракия изпраща води въ Бѣло море посрѣдствомъ р. Марица, понеже тукъ тая область по-далеко се откѫсва отъ морето и стига близу до Одринъ.

 

По пространство Западна Тракия заема 8712 кв. клм., т. е. тя е малко по-обширна отъ южната часть на Добруджа, която ни отне Румъния въ 1913 година (7696 кв. клм.) и която сега си взехме. Но Западна Тракия, предадена на Гърция отъ съглашенскитѣ сили

 

6

 

 

въ 1920 год.. е по-обширна отъ Бѣломорска Грация, която ние владѣехме до договора въ Ньойи въ 1919 год., — съгласно Букурещкия (между нась и балканскитѣ съюзници противъ насъ) и Цариградския (между насъ и турцитѣ) договори отъ 1913 год. — защото, освенъ Бѣломорска Тракия, тукъ влизатъ и 2/3 отъ земитѣ, които получихме отъ Турция въ 1915 год. преди намѣсата ни въ Голѣмата война, а именно влизатъ Димотишка околия и Карагачка („Одринска”) околия. Последната околия ние бѣхме нарекли Одринска, понеже бѣхме получили отъ турцитѣ гарата на Одринъ — Карагачъ. Въ действителность Карагачка (Одринска) околия образуваха села, които преди войната съ турцитѣ (1912—1913 год.) бѣха части отъ околиитѣ (каазитѣ) Одринска (стария Одринъ), Свиленградска и Ивайловградска. Така щото части отъ последнитѣ две околии, които (околии) сега сѫ въ предѣлитѣ на българската държава, днесъ ние, и чужденцитѣ, числимъ къмъ Западна Тракия, понеже тия части отъ горнитѣ две околии въ 1913 год. останаха въ предѣлитѣ на Турция и въ 1915 год. последната ги отстѫпи на България, а въ 1920 год. минаха въ предѣлитѣ на Гърция.

 

Обаче, не цѣлата Карагачка (Одринска) наша околия днесъ е въ предѣлитѣ на Гърция. Съгласно по-късния Лозански договоръ, отъ 1923 год., създаденъ следъ разгрома на гръцкитѣ войски и изгонването на гърцитѣ отъ Мала Азия и Източна Тракия, турско-гръцката граница при Карагачъ е прокарана така, че нѣколко села близу до Карагачъ, самата гара както и желѣзопѫтната линия тукъ, минаха въ турски рѫце. Тая много малка часть територия отъ Западна Тракия турцитѣ взеха отъ гърцитѣ, съгласно втората Лозанска конференция. Въ териториалнитѣ клаузи на договора сѫществуватъ неясности, относно точката на събирането на тритѣ граници на Турция, България и Гърция , но това е интересувало Турция и Гър-

 

7

 

 

ция, като договорящи страни, а не и България, която е била отстранена. Спорътъ дори за едно село (с. Чорекъ-кьой) е билъ разрешенъ, като е трѣбвало да се отиде на самото мѣсто (вж. карта-скица на стр. 17).

 

Освенъ горепосоченитѣ околии Димотишка и Карагачка въ Зпадна Тракия влизатъ действително бѣломорскитѣ околин Суфлийска, Дедеагачка, Гюмурджинска и Ксантийска, които, както вече се каза, отъ 1913 до 1919 год. бѣха часть отъ свободната българска държава. Западна Тракия представя земя дълга отъ изтокъ къмъ западъ 180 клм., а широка на мѣста по-малко отъ 20 клм. Отъ много височини на българската граница се вижда Бѣлото море.

 

 

II.

 

Сѫдбата на цѣла Западна Тракия, и откѫсването ѝ отъ България, бѣ опредѣлена въ Ньойи на 27 ноемврий 1919 год. Както е известно, тоя договоръ предварително е билъ изработенъ отъ „Главнитѣ сьюзени и сдружени сили” (Principales Puissances Alliées et Asociées), при пакостното съдействие на нашитѣ съседи, и подложенъ за подписзане отъ българската делегация, която е била държана въ единъ замъкъ, като въ затворъ. Въ договора има чудовищни, ако не сѫ смѣшни, постановления за България: забранява ни се да имаме военна флата, подводници и др.

 

Още въ чл. 27, точки 2 и 3, Глава II — Граници на България (Frontières de la Bulgarie), като се говори за южната граница на България съ Гърция, се казва, че тя ще е: „3. На югъ съ териториитѣ, чиято сѫдба въ последствие ще бѫде опредѣлена отъ Главнитѣ съюзени и сдружени сили”. А по-нататъкъ въ чл. 48 на договора вече се опредѣля политическото положение на тия територии, които сѫ именно Западна Тракия, както по-късно съ това име бѣха наречени. Чл. 48 гласи: „България се отказва въ полза на Главнитѣ

 

8

 

 

съюзени и сдружени сили отъ всички свои права и титри върху териториитѣ на Тракия, които принадлежаха на българската монархия и които, намирайки се отвѫдъ новитѣ граници на България, както тѣ сѫ описани въ чл. 27 — 33 часть II (Граници на България), сега не сѫ дадени никому (ne sont actuellement objet d'aucune attribution). България се задължава да признае решенията на Главнитѣ съюзени и сдружени сили относно тия територии, именно, що се отнася до поданството на жителитѣ имъ. Главнитѣ съюзени и сдружени сили се задължаватъ да се гарантира свободата на икономическитѣ излази на България на Бѣло море. Условията на тая гаранция ще бѫдатъ опрецѣлени допълнително”.

 

Въ Ньойи само американската делегация е поддържала, и то най-решително. териториитѣ, които днесъ юбразуватъ Западна Тракия, да си останатъ и за въ бѫдеще въ предѣлитѣ на България, но въ това тя не е успѣла. Успѣла е, обаче, сѫдбата на Западна Тракия както видѣхме по-горе, да се реши, така да се каже, наполовина. Американската теза е била и Цариградъ съ хинтерландъ да образува една независима държава. На западъ тая държава да има границата Еносъ—Мидия, опредѣлена въ Лондонъ въ 1913 год., съ поправки въ полза на България. Лойдъ Джорджъ е билъ най-върлиятъ пратнвникъ на тия предложения. Известно е неговото мнение отъ онова време, че Съед. Щати не трѣбва да се бъркатъ въ европейскитѣ въпроси.

 

И така отъ Западна Тракия въ Ньойи България бѣ заставена да се откаже „въ полза на Главнитѣ съюзени и сдружени сили”. Създаде се известната на всички ни „Междусъюзнишка Тракия” (La Thrace Interallièe), която бѣ управлявана отъ френския генералъ Шарпи при съдействието на френски военни и виши административни власти, а долу въ низинитѣ при съдействието почти на българско чиновничество.

 

9

 

 

Междусъюзнишкото управление на Западна Тракия бѣ учредено съ декрета на генералъ Франше Д' Епре, главнокомандуващъ съюзенитѣ войски на Изтокъ, издаденъ на 28 октомврий. 1919 год., въ Гюмурджина, т. е. цѣлъ единъ месецъ преди да се подпише Ньойискиятъ договоръ! Съ тоя декретъ генералъ Шарпи е билъ назначенъ „Управитель на Западна Тракия и делегатъ на гланокомандуващия съюзнитѣ войски на Изтокъ”; титлата му е била „губернаторъ” и самъ Шарпи се е подписалъ при обявяване на декрета „делегиранъ генералъ-губернаторъ на Западна Тракия”. Междусъюзнишкиятъ режимъ въ Тракия, започналъ още отъ срѣдата на октомврий 1919 год., е продължилъ почти до края на май 1920 год. Така щото Междусъюзнишка Тракия като автономна область просѫществува за кратко време. Нейното положение, управлението ѝ и успѣхитѣ на българското име и българитѣ, въпрѣки неразположението, неприязъньта на генералъ Франше Д'Епре къмъ насъ, по единъ блѣскавъ начинъ сѫ описани отъ Ив. Алтъновъ въ книгата му Междусъюзнишка Тракия, София 1921 год. Българитѣ и българското чиновничество скоро си спечелили добро име предъ окупационнитѣ френски власти, въпрѣки интригитѣ на гърци, арменци и турци. Симпатиитѣ дори на генералъ Шарпи, а особено на военнитѣ коменданти, на административнитѣ шефове на разнитѣ служби, явно сѫ били спечелени за българитѣ. Интересенъ е рапорта на Полъ Русель, директоръ на финанситѣ на Междусъюзнишка Тракия, до главнокомандуващия източнитѣ войски генералъ Франше Д'Епре. Въ него ние четемъ: „Два елемента си оспорватъ бѫдещето въ страната, като оставимъ на страна турцитѣ, които отдавна трѣбва да си отидатъ тамъ, отдето сѫ дошли . . . У днешнитѣ потомци на древнитѣ гърци почти нищо не е останало отъ това, което величаемъ въ тѣхното минало . . . Безъ всѣкакво съмнение, бѫдещето въ тази

 

10

 

 

страна принадлежи на това младо и кораво племе (българитѣ), надарено съ рѣдко трудолюбие, честность и пестеливость”.

 

За 7—8 месеца името „Междусъюзнишка Тракия” бѣ замѣстило името Западна Тракия, последното име бѣ хвърлено за забравяне.

 

По онова време френската теза по тракийския въпросъ е била явна и твърде благоприятна за насъ, хулени отъ великитѣ сили и отъ съседитѣ ни. Вижда се, че французитѣ въ Западна Тракия сѫ искали да затвърдятъ едно автономно, междусъюзнишко управление, може би подъ шефството на французинъ, генералъ-губернаторъ, дори къмъ Междусъюзнишка Тракия да причислятъ и Източна Тракия, т. е. земитѣ на изтокъ отъ Долна Марица. Но противоречия на западъ, по това време, между Франция и Англия сѫ накарапи Франция да отстѫпи, и да се наложи и проведе въ нашитѣ земи английската теза, настойчиво защищавана отъ Лойдъ Джорджъ: да се дадатъ повече земи на Гърция. И това стана въ единъ моментъ, когато „моралниятъ крахъ на гръцкитѣ домогвания въ Тракия”, както се изразяза г. Алтъновъ, е билъ пъленъ, когато окупантитѣ французи вече сѫ ниждали, че „задъ слаба и хилава Гърция се готви да застане английското могѫщество” (пакъ думи на г. Алтъновъ).

 

 

III.

 

Презъ месецъ априлъ 1920 год. (19—26 априлъ), когато междусъюзнишкиятъ режимъ въ Западна Тракия бѣ вече въ разцвѣта си и бѣ далъ отлични резултати, въ Санъ-Ремо, пристанищенъ малъкъ градъ на лигурийското крайбрѣжие на Италия, се събра конференция на Върховния съвегъ на съюзницитѣ, като продължение на Парижката мирна конференция. за да реши турския въпросъ, т. е. мира съ Турция. На тази конференция е било подложено да реши и въпроситѣ за

 

11

 

 

Източна Тракия и за Западна Тракия. Гърция се е представлявала на конференцията отъ Венизелосъ, България не е била поканена да участвува. Американската делегация, изобщо, недоволна отъ Парижкитѣ мирни договори, сѫщо се е отказала отъ участие въ конференцията, римскиятъ посланикъ билъ натоваренъ само съ качество на „наблюдатель”.

 

Въ Санъ-Ремо конференцията на Силитѣ победителки, подъ влияние на Лойдъ Джорджъ, „който доминиралъ напълно въ конференцията”, както се изразяваше по онова време в. „Танъ”, е решила не само Западна Тракия, но и Източна Тракия, съ граница близу до Чаталджа, да се дадатъ на Гърция. Въ сѫщность, това решение е било вече взето отъ представителитѣ на Съюзницитѣ въ Парижъ, а въ Санъ-Ремо е било само подписана и тържествено обявено. Така на италианската територия въ Санъ-Ремо Великитѣ съюзени и сдружани сили сѫ решили уголѣмяването на Гърция.

 

Генералъ Шарпи, генералъ-губернаторъ на Междусъюзнишка Тракия, въ края на май 1920 год. започна да оттегля всички френски войски отъ Западна Тракия и да я предава на Гърция. Презъ цѣлия междусъюзнишки режимъ на Западна Тракия, обаче, гръцки войски бѣха окупирали, отъ името на Съюзницитѣ, Ксантийска околия, която по този начинъ вече чувствуваше силно гръцката власть. Гръцкитѣ войски настѫпваха отъ западъ къмъ изтокъ, за да окупиратъ цѣла Западна Тракия, а по море въ Дедеагачъ слѣзнали и десантни войски. Следъ гръцката окупация на Западна Тракия е продължила окупацията отъ гръцкитѣ войски и на Източна Тракия.

 

Въпросътъ за Западна Тракия наново е билъ повдигнатъ въ Севъръ, предградие на Парижъ, презъ м. августъ сѫщата 1920 год., когато е трѣбвало да се опредѣлятъ границитѣ между Гърция и Турция и, когато Европейска Турция бѣ сведена до положението

 

12

 

 

на малка територия съ Цариградъ и близкитѣ му околности. Още презъ м. юний турската делегация е направила възражения противъ решенията въ Санъ-Ремо, но безуспѣшно. А още на 15 май 1919 год. гръцката войска бѣ окупирала вече Смирна и бѣ навлѣзла следъ това и навѫтре въ Мала Азия.

 

Севърскиятъ договоръ бѣ унижение и унищожение за Турция, която оставаше сравнително съ малко земи и въ Мала Азия. Но договорътъ въ Севъръ е много обширенъ, той съдържа и много други въпроси. Въ сѫщность имаме нѣколко „Севърски” договори. Единъ отъ тѣхъ е, отъ 10 августъ 1920 год., между Главнитѣ съюзени сили и Гърция относно Тракия (Западна и Източна). Съгласно чл. I отъ тоя договоръ „Главнитѣ съюзени и сдружени сили деклариратъ, че прехвърлятъ на Гърция всички права и титри, които иматъ по чл. 48 отъ договора за миръ съ България, подписанъ въ Ньойи на Сена на 27 ноемврий 1919 г., върху териториитѣ на Тракия, които принадлежаха на българската монархия и, които сѫ посочени въ казания членъ”. Съ чл. 4 се обезсилватъ обещанията, дадени на България, за гаранция на свободата на икономическитѣ ѝ излази на Бѣло море, съгласно сѫщия чл. 48 на Ньойиския договоръ, като се постановява, че се признава свободата на транзита (на България} презъ гръцка територия и въ гръцкитѣ пристанища”. Малкитѣ надежди, дадени на България въ Ньойи, въ Севъръ бѣха окончателно компрометирани. Тукъ български делегатъ не е присѫтствувалъ. Наистина, поради настѫпилитѣ събития въ близкия изтокъ, Севърскиятъ договоръ не е билъ ратифициранъ отъ Силитѣ и отъ Гърция, но последната фактически вече бѣ влѣзла въ владение на Западна Тракия още отъ 29 май 1920 година. Турция — вече правителството въ Анкара — сѫщо отказа да ратифицира Севърския договоръ. По-

 

13

 

 

ради това нератифициране, въпросътъ за Западна Тракия продължаваше да бѫде откритъ.

 

За последенъ пѫть българското становище относно Западна Тракия и икономическитѣ ни излази на Бѣло море сѫ били обстойно изложени на конференцията въ Лозана (Швейцария) презъ периодъ 22 ноемврий 1922 — 31 януарий 1923 год. Националистическото движение въ Турция (въ Мала Азия) противъ Севърскитѣ договори и противъ униженията на Турция вече бѣ дало сили на турската армия, която презъ августъ—септемврий 1922 г. нанесе страшенъ погромъ надъ нахлулата въ Анадола гръцка армия. Силитѣ победителки трѣбваше да спасяватъ Гърция и да опредѣлятъ нова граница между нея и Турция. Напраздни останаха усилията на България, изказани въ нотата ѝ отъ 18 септемврий 1952 год., именно, отъ Тракия — отъ Чаталджа до Места — да се образува автономна държава. Съ това турцитѣ нѣмаше да се върнатъ и въ Европа. Обаче, победителкитѣ въ Парижъ решиха Източна Тракия до р. Марица да се даде на Турция. Въ Лозана само се оформи това решение (ноемврий 1922 год.).

 

Въ Лозана турцитѣ се отказаха отъ Западна Тракия, но искаха нейното положение наново да бѫде решено следъ плебесцитъ. Сръбскиятъ представитель е заявилъ, че автономията на Западна Тракия е единъ неясенъ и комплициранъ режимъ, а такива режими не донасятъ миръ.

 

Българската делегация въ Лозана е била крайно предпазлива. За да не се нанесе ударъ на Ньойиския договоръ по отношение излазитѣ ни на Бѣло море, тя не е искала Западна Тракия за България, а Западна Тракия да си остане, както бѣ въ тоя договоръ, т. е. на разположение на Главнитѣ съюзени и сдружени сили, и тѣ да организиратъ въ нея режимъ, съ който да я превърнатъ въ неутрална область. Презъ тая обласгь

 

14

 

 

ще може да се обезпечатъ и икономическитѣ излази на България за Бѣло море. Свободенъ излазъ презъ гръцка или турска територия е неосѫществимъ.

 

Конференцията, обаче, е отхвърлила, изобщо, да се разглежда въпроса за Западна Тракия, считала, че тя е дадена вече на Гърция, а се е постарала да осигури икономически излазъ на България за Бѣло море. За цельта тя е натоварила една подкомисия, на чело съ френския генералъ Вейгандъ, който стана известенъ и въ сегашната война межпу Германия и Франция, да опредѣли условията за една демилитаризирана зона съ постройка на българско пристанище въ Дедеагачъ. Но всичко това не е дало резулгати за насъ. Въ Лозана сѫ господарували лордъ Кърцонъ и хитриятъ Венизелосъ. Лордъ Кърцонъ заявилъ отъ името на Съюзницитѣ, че Гърция е била окупирала Западна Тракия законно и че ѝ е нуждна, за да настани въ нея бѣжанцитѣ гърци отъ Източна Тракия. Интересното е, че въ Севъръ (10 августъ 1920 год.) между аргументитѣ да се утвърди Западна Тракия за Гърция е билъ и тоя, че Гърция трѣбва да има Западна Тракия, за да владѣе и Източна Тракия. Отъ страна на българската делегация, която е поддържала, че въпросътъ за Западна Тракия не е окончателно решенъ, е било прочетено изложение, въ което, между другото, е казано и следното: „Географскитѣ условия, както и икономическитѣ и етнографскитѣ съображения, налагатъ да се отнеме временния мандатъ, повѣренъ на Гърция и да се даде на Западна Тракия единъ статутъ по-съвмѣстимъ съ общитѣ интереси на балканскитѣ народи и на Европейскитѣ сили. Станалитѣ на Близкия изтокъ политически събития, презъ последнитѣ две години, доказаха най-нагледно необходимостьта отъ задоволяването на тия нужди.”

 

Въ Лозана, по това време, Силитѣ победителки не можаха да подпишатъ мира съ Турция, поради разногласия

 

15

 

 

между тѣхъ и поради турската неотстѫпчивость. Бѣха възприети само известни положения : Западна Тракия се признаваше за гръцко владение, но безъ Карагачъ, и др. т. Дветѣ предложения за излаза на България на Бѣло море съ пристанище при Дедеагачъ или при Макри, последователно изработени отъ подкомисията, начело съ генералъ Вейгандъ, сѫ били намѣрени отъ българската делегация неприемливи и неприложими, та бѣха отхвърлени. Делегацията ни, преди да напустне Лозана, е отправила до всички други делегации една нота, въ която изказвала разочарованието, което българскиятъ народъ ще изпита, като научи за решенията на конференцията, като подчертавала и българскитѣ искания. „Но въ сѫщото време, казва се въ тая нота, подчинявайки се на едничката воля на страната, българското правителство не може да прекѫсне и не ще прекѫсне фактически да иска правата, които сѫщитѣ договори сѫ му дали по настоящия случай, тѣзи на единъ свободенъ достѫпъ на Бѣло море”.

 

На втората Лозанска конференция (23 априлъ—24 юний 1923 год.) е билъ подписанъ мирътъ съ Турция следъ дълги „пазарлъци” и следъ като ѝ отстѫпих:а Карагачъ, а ѝ направиха и други отстѫпки. Силитѣ победителки (въ случая Англия, Франция и Италия), като решиха отстѫпването на Карагачъ, следователно и на желѣзопѫтната линия тукъ, окончателно осуетиха възможноститѣ на България да получи свободенъ излазъ до Бѣло море, чрезъ желѣзопѫтната линия Свиленградъ—Дедеагачь, която вече минаваше презъ териториитѣ на две държави. Но на втората Лозанска конференция не е била поканена да присѫтствува българска делегация и, изобщо, не сѫ били ефикасно повдигнати български искания при разискванията. Не е присѫтствувала и руска делегация. Били изпратени само наблюдатели отъ дветѣ страни. Въ края на конференцията България е била само поканена да подпише и тя е подписала, кон-

 

16

 

 

 

Карта на границите около Одрин при разните договори

Карта на границитѣ около Одринъ при разнитѣ договори. Съгласно договора ни съ Турция въ 1915 год., ние имахме Карагачъ, гара на Одринъ, следов., и ж. пѫтната линия Свиленградъ—Дедеагачъ. При II-та Лозанска конференция Карагачъ, Чорекъ-кьой и пр. се дадоха на Турция.

 

17

 

 

венцията относително новитѣ граници на Тракия. Имено тая конвенция нѣкакь съдържа юридическото основание за отстѫпването на Западна Тракия на Гърция като замѣсти и всички предшествуаащи договори по тая материя. При подписването на тая конвенция българската делегация пакъ е повдигнала въпроса за излаза ни на Бѣло море, но и сега тоя въпросъ е останалъ нерешенъ и откритъ между България и Силитѣ победителки. При подписване на тая конвенция, българската делегация пакъ е депозирала писмо относно задълженията на Силитѣ по членъ 48 отъ договора въ Ньойи.

 

 

Обаче, задръстването на „българскитѣ излази” за Бѣло море продължи и по-нататъкъ. Но съ това задръстване не се занимаваха вече Силитѣ победителки, а съседитѣ на България. Анкарскиятъ пактъ, сключенъ на 14 септемврий 1933 г. между Турция и Гърция, тъкмо дойде въ помощь на последната държава: той гарантира общата граница на тия държави по р. Марица. Следователно тоя пактъ е насоченъ противъ свободния териториаленъ излазъ на България за Бѣло море.

 

А „Балканското споразумение”, подписано на 9 февруарий 1934 год. въ Атина между Турция, Гърция, Румъния и Югославия, гарантира статуквото на балканскитѣ граници на тия държави отъ нападение на нѣкоя балканска държааа. Въ случая се визира — нападение отъ страна на България. Яано е, че и това споразумение е насочено, изобщо, противъ българския ревизионизъмъ и специално противъ българскитѣ аспирации къмъ Западна Тракия или излазитѣ ии къмъ Бѣло море.

 

Така „българскитѣ излази на Бѣло море”, признати ни въ Ньойи отъ „Главнитѣ съюзени и сдружени сили”, при онова третиране на България, като виновна и победена страна, последователно все повече

 

18

 

 

се омаловажаваха и обезсилваха, веднажъ подъ влиянието на Лойдъ Джорджъ, други пѫть подъ влиянието на Кърцонъ, Поанкаре, Венизелосъ, Титулеску, Ружди Арасъ и др., докато най-после се отрекоха, както отъ Съюзенитѣ сили победителки, така и отъ съюзенитѣ противъ насъ наши съседи, въ срѣдата на които се нареди и застана и Турция.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]