УВОДЪ
Б. Богомилство
5. Значение на богомилството
— Богомилството, каквото се очертава отъ историческитѣ вѣсти и отъ неговата догматика и етика, прѣдставя, дѣйствително, интересно явление въ религиозно-нравствения и социаленъ животъ на срѣдновѣковна Европа изобщо и на България, въ частностъ. Разгледано въ своето широконародно приложение и въ сравнение съ християнството, юдейството и мохамеданството, богомилството се явява прѣди всичко носитель на ясно посочени духовни интереси, които регулирватъ живота въ семейството, обществото, черквата и обредитѣ и го насочватъ къмъ една единствена цѣлъ — духовната чистота, която води душата къмъ своя първоизточникъ, Бога. Богомилътъ отхвърля тѣлесната, материалната субстанция и не вѣрва въ нейното
45
възкресение; той отстранява съвсѣмъ отъ своята догматика чувствено-тѣлесния елементъ, повече или по-малко прокарванъ въ другитѣ религии; еврейството е обзето отъ грижи за сегашния земенъ животъ, и прѣдставитѣ му за задгробния миръ сѫ смѫтни и неустановени; за мохамеданина небесниятъ животъ е продължение на земния, съ всичката му тѣлесна чувственость, наслада и страдания; християнството е въ недоумѣние за сѫдбата на тѣлата въ задгробното битие, слѣдъ тѣхното възкресение, както и за тѣлесно-духовната реставрация на човѣшката индивидуалностъ. Учението на богомилитѣ за вѣчножизненого въ човѣка — душата, е постройка ясна и рационална: душата, еманация отъ Бога, божия искра, като се прѣчисти, удостоява се да се върне и приобщи съ своя първоизточникъ. Съ приобщениего обаче на душата въ Бога и разпадането на тѣлото, прѣкращава се оная земна човѣшка индивидуалность, която, споредъ християнството, се възстановява въ задгробния миръ, за да блаженствува или да страдае. Но ако богомилското гледище въ това отношение се явява по-смислено, по-рационално, едноврѣменно съ това то се лишава отъ оня оптимизъмъ или no-добрѣ отъ оная примамлива индивидуална реставрация, която може да служи за ободрителенъ елементъ въ една народнорелигиозна системя. Отъ друга страна, песимистичното гледище спрѣмо земния животъ на човѣка, дѣто божествената душа робува на материята и на нейнитѣ чувствени прищѣвки, е негативенъ елементъ за една религия, която би мѣрила да стане общочовѣшка, универсална. Християнското становище въ случая е по-естествено и по-оптимистично: едно умѣрено използуване на земнитѣ блага не бърка на благочестивия животъ. Противоестественото богомилско въздържание отъ увеличение на човѣшкия родъ, както и прѣпорѫчването на крайно вегетариански животъ съставятъ сѫщо така негативни елементи за обществото и за държавата: съ безчадие, съ Zweikindersysiem и съ вегетариянство единъ народъ рискува да загине.
Богомилската черква представя, отъ формално-обредна страна, пълно единение съ своята догматична сѫщина и се отличава съ простота, дѣто материалното и чувственото сѫ намалени до възможната крайностъ. Безъ храмове, безъ архитектурно и безъ декоративно величие, безъ скѫпоцѣнни утвари и богати златообшити одежди, безъ позлатени митри,
46
безъ икони и фрески, безъ блѣскави служби и процесии, безъ химни и музика, богомилското богослужение и обред сѫ сведени до послѣдня аскетична простота. Въ това отношение ортодоклалната черква се явява като прѣобразено копие на паганизма и на неговата тържественостъ; чрѣзъ богати зракови и слухови възприятия тя унисва въображението на вѣруещия къмъ материализувани форми на небесния миръ. Богомилската молитвена и обредна обстановка е тъй бѣдна, проста, дори студена, че не дава някаква храна на фантазията; тя дѣйствува не на сърдцето, а на ума, и го възвежда съзерцателно въ духовнитѣ висини на Бога, и съ това наумѣва, като изключимъ музиката, протестантската черква и обредность.
Богомилитѣ, у които духовната страна е вземала прѣвѣсь надъ материалната, се отличавали и съ своя тихъ, кротъкъ, благочестивъ животъ и чистота на нравитѣ. Това се посочва отъ всички обективни свидѣтелства за богомилитѣ и за тѣхнитѣ западни съмишленици. Дори най-ревностнитѣ имъ противници не отричагь тѣхната кротость и смирение, при все че се стараятъ да подцѣнятъ тѣзи имъ качества, като ги обявятъ за лицемѣрство и измама. Извратеноститѣ, които се приписватъ главно на нѣкои арменски и павликянски групи, сѫ били дотолкова тѣхни пороци, колкото сѫ били общи и за други източни народи. Всички свидѣтелства единодушно потвърдяватъ дълбоката, непоколебима вѣра на богомилитѣ въ правотата на тѣхното учение, мѫжественостьта, фанатизма, съ които сѫ прѣнасяли гоненията, както и готовностьта, съ която мѫже и жени сѫ отивали въ пламъцитѣ на костеритѣ. Съ такива примѣри е изпълнено само началното християнство, на което богомилитѣ се смѣтали истински послѣдватели.
Въпрѣки своята духовна чистота въ вѣра и животъ, богомилитѣ сѫ били рушители на православието и на срѣдневѣковния социално-господарственъ строй, както и на държавно-религиозното единство и мощь на българския народъ. Бранителитѣ на това единство сѫ прѣслѣдвали богомилитѣ като врагове, ако и не съ оная жестокость, каквато проявиха спрѣмо дуалиститѣ западната черква и държави. При все това, богомилското учение се отразило донѣйдѣ благодатно и върху самата официална черква, върху околитването и подобрѣнието на нейното духовенство. Пресвитеръ Козма поставя съ право
47
отпадъка на православното духовенство като главна причина за прѣуспѣването на богомилството; той бичува изпадналитѣ въ лѣность и пороци български монаси и вѣроучители и ги подканя да се свѣстятъ и да заработятъ за заздравяването на религията у народа. Албигойското движение на западъ прѣзъ XII—XIII в. докара наистина съвземането на католишкото духовенство.
Издигнемъ ли се обаче надъ вѣрскитѣ догми и срѣдновѣковнитѣ държавни интереси, въ богомилството отбѣлѣзваме прояви отъ общечовѣшко естество, прояви, които може би сѫ били много подранили, но които правятъ честь на реформатора Богомила и на неговитѣ близки съратници въ българската земяи въ западна Европа. Велика прозорливость и рѣдка доблесть е било за срѣднитѣ вѣкове да се излѣзе съ проповѣдь за равенство на человѣцитѣ, за борба противъ робството и крѣпостничеството, противъ съсловната организация на обществото, осветени отъ държава и черква, борба противъ потисничеството на господаритѣ и велможитѣ надъ несвободния човѣкъ, обърнатъ на безгласна и безправна вещь. И ако новитѣ врѣмена съ право изтъкватъ направенитѣ въ това отношение придобивки за благото на человѣчеството, толкова повече не трѣбва да остане въ забвение свѣтлиятъ ликъ на българския попъ Богомила и неговиятъ слабъ гласъ за човѣшко равенство, и добруване прѣзъ усилнитѣ и мрачни срѣдни вѣкове. Името на Богомила трѣбва да се впише въ аналитѣ на историята на лично мѣсто между другитѣ благодѣтели на человѣчеството. Позивътъ на Богомила не е могълъ, наистина, да осѫществи желания прѣвратъ въ обществото, защото прѣчкитѣ сѫ били непрѣодолими, обаче неговиятъ гласъ се пронелъ изъ цѣла Европа, заседналъ въ сърдцата на благородни люде и въ душитѣ на униженитѣ, за да се прѣдаде на по-новитѣ поколѣния и най-сетнѣ обърне на дѣло. Така бавно постепенно напрѣдва человѣчеството и, надъ коститѣ на своятѣ благодѣтели, то гради своята бѫднина и благоденствие
Въ областьта на българскитѣ народни вѣрвания и литѣратура влиянието на богомилството може да се прослѣдя по-осезателно. Отъ другитѣ балкански народи българскиятъ минава за най-малко религиозенъ и най-малко проникнатъ отъ догмитѣ на православието. У него царува двоевѣрие или, направо речено, многовѣрие. Неговата вѣра е смѣсица отъ все-
48
възможни езически и християнски прѣживѣлици, прѣплетени въ най-шарена тъкань, въ която се издаватъ и ярки богомилски нишки. Тука спадатъ прѣди всичко дуалистичнитѣ представи за миросъзданието, за които ще стане дума по-долу. Широката роля, която играе дяволътъ и демонитѣ въ българския фолклоръ, се дължи сѫщо така отчасти на влиянието на богомилството. Богомилитѣ сѫ способствували особено и за разпространение на така нареченитѣ апокрифни творения въ българската литература, творения свои и чужди, нагодени повече или по-малко въ дуалистична догматика и цѣли. Старата българска литература и покрай нея сръбската и руската дължатъ именно на богомилството единъ отъ най-интереснитѣ си книжовни дѣлове не само прѣзъ срѣднитѣ вѣкове, но дълго врѣме и слѣдъ това. Богомилскитѣ книжовници иматъ и друга заслуга. Тѣ сѫ спомогнали за литературното общение между изтокъ и западъ; тѣ сѫ били проводницитѣ на множество писани и устни легенди, които сѫ минали отъ Азия, прѣзъ България, за западна Европа. За единственитѣ сега извѣстни български книжовни творения, прѣведени на латински езикъ и употрѣбявани на западъ, заслугата се пада именно на тия богомилски писатели и мисионери.
Влиянието, което упражни богомилството върху духовния и отчасти политическия животъ на западна Европа, е ознаменувано съ нѣколко събития отъ епохално историческо значение.. Казваме епохално, зашото богомилството раздвижи умоветѣ на срѣдневѣковния човѣкъ; то накара католичеството да се опомни и да изцѣри своята вѫтрѣшна разпадналость; то прѣдизвика продължителния и жестокъ кръстоносенъ походъ срѣщу албигойцитѣ; подчини на френската корона голѣмата провансалска область, различна по нрави, езикъ и литература отъ сѫщинската, сѣверна Франция; то прѣдизвика основанието на грамадния Доминикански орденъ; то предизвика организирането на най-грозното дѣло на Римската черква — Инквизицията, подъ пепелищата на която се зароди реформаторското движение и на свързанитѣ съ него религиозни и човѣшки свободи.
Тъй мощно и многостранно е било, слѣдвателно, значението на онова учение, съ чиито книги прѣдстои да се занимаемъ на слѣдващитѣ страници.