УВОДЪ
Б. Богомилство
4. Разпространение на богомилството
— Мѣркитѣ, които патриархъ Теофилактъ прѣпорѫчилъ на царь Петра за изкоренение на новоявилата се ересъ въ България, не помогнали: условията за нейното ширене били по-силни отъ анатемосва-
34
нията. Попъ Богомилъ, наистина, бѣ реформиралъ дуалистичното учение, бѣ го приближилъ до православната черква, но то си оставало сé още далече отъ нея и продължало да върви по свой пѫть, водено отъ ученицитѣ и съмишленицитѣна Богомила: Михаилъ, Теодоръ, Добре, Стефанъ, Васили, Петъръ и др. Прѣзъ X в. намираме богомили въ Софийско, дѣто отричатъ светостьта на мощитѣ на св. Ивана Рилска и заявяватъ, че нѣма възкресение на тѣлата. По-късно, въ София се настанява и тѣхниятъ епископъ — Дѣдьць Срѣдьчьскыи. Богомилството се ширѣло и въ юго-западнитѣ български краища, въ Македония, пъкъ и въ Албания. Тамъ срѣщу него се борѣли, разказва гръцкото житие на св. Ивана Владимира, „седмочислениците” и тѣхнитѣ ученици. [1] Царь Самуиловата дъщеря и нейниятъ братъ, казва сѫщата легенда, били богомили и че ужъ православниятъ Ив. Владимиръ, зеть царь Самуиловъ, билъ убитъ отъ своя шурей въ 1015 г. отъ религиозна ненависть. Византийското владичество прѣзъ XI—XII в., възстанията и нахлуването на печенѣзи, кумани, нормани и кръстоносци засилили безредието и безвластието въ българскитѣ земи и улеснили разпространението на богомилството и на сроднитѣ нему секти. Еретицитѣ взели дори видно участие въ българскитѣ възстания. Арменскитѣ колонисти въ Тракия и Македония, печенѣзитѣ въ Дунавска България, въ Софийско, Овчеполско и Мъгленско ширѣли монофизитство и дуализъмъ и улеснявали задачитѣ на богомилитѣ. Ереситѣ взели да проникватъ прѣзъ XI в. и въ православнитѣ монастири и да подхранватъ редъ апокрифни съчинения, повече или по-малко изпъстрени съ дуалистични тенденции. Охридската архиепископия, подъ чиято духовна власть се намирали западнобългарскитѣ области, правѣла всичко възможно, за да прибере въ лоното на православието еретическото стадо. И, докато Софийскиятъ и Дѣволския епископи се борѣли въ врѣме на Теофилакта Охридски
1. На една стара иконка, която видѣхме въ Охридската съборна черква Св. Климентъ — Св. Богородица и на която сѫ изобразени чудесата на св. Наума, ученикъ на св. Кирила и Методий, светецътъ е прѣдставенъ въ една планинска мѣстность, прѣслѣдванъ отъ богомилитѣ — διώκεται ὑπο τῶν Βογομηλον (sic). Нѣма съмнѣние, че тоя епизодъ отъ живота на св. Наума е анахрониченъ и апокрифенъ, но неговото изображение показва, че богомилството е застрашавало по-късно и Охридската областъ.
35
(1084—1108 г.) съ монофизититѣ арменци въ своитѣ епархии, въ
сѫщото врѣме императоръ Алекси Комнинъ води религиозно прѣние съ павликянитѣ въ
Пловдовско, воюва съ тѣхъ или пъкък осѫжда на изгаряне въ Цариградъ открититѣ
тамъ богомили. Малко по-късно, застрашителнитѣ размѣри на богомилството въ
Мъгленско накарали императоръ Мануила Комнинъ да подбуди къмъ религиозна
ревность тамошния епископъ св. Илариона за борба противъ еретицитѣ. Българскиятъ
прологъ отъ XIII-XIV в. нарича Илариона
, а по-късно патриархъ Евтими
Търновски описва подвизитѣ му срѣщу богомили, арменци и манихеи. Ересьта обаче
сé продължавала да вирѣе изъ цѣла България. Едва-що богомилитѣ били осѫдени въ
1211 г. на Търновския съборъ, свиканъ отъ царь Борила, ето че за тѣхното
сѫществуване бива съобщено и отъ Охридския архиепископъ Димитрия Хоматияна
(1217—1234 г.). При наслѣдника на Борила, Асѣня II (1218—1241 г.), богомилитѣ
живнали пакъ, защото тоя вѣротърпѣливъ царь ги оставилъ на свобода, въ
противовѣсь на западнитѣ владѣтели и на папата, които току-що били привършили
своя кръстоносенъ походъ срѣщу албигойцитѣ и обърнали въ пепелища села и
градове. Папата на нѣколко пѫти се оплаквалъ отъ Асѣня, задѣто закрилялъ
богомилитѣ, които били изпълнили държават аму, и дори на 1238 г. папа Григори IX
сполучилъ да наговори маджарския краль Бела IV да излѣзе на кръстоносенъ походъ
срѣщу еретицитѣ и схизматици българи. Развилитѣ се обаче прѣзъ слѣднята година
събития, въ полза на Асѣня, попрѣчили на папскитѣ намѣрения, и богомилството
било оставено на мира. За него се сѣтили едва слѣдъ сто и повече години, когато
религиозниятъ мистицизъмъ, смѣсенъ съ богомилствот и неоплатонизъму, бѣ
прѣдизвикалъ остри вълнения въ Византия и на Св. Гора и когато въ Търново и въ
неговитѣ околности богомили, адамити и други волнодумци бѣха повели тълпитѣ
подирѣ си. Тогава царь Иванъ Александъръ и българското духовенство свикали
съборъ въ Търново, къмъ срѣдата на XIV в., противъ тѣхъ и ги осѫдили, на първо
мѣсто
и наставницитѣ имъ изгонили изъ българскитѣ прѣдѣли. Простонардното обаче богомилско население си останало въ държавата на Александра.
36
Богомилитѣ, наричани кудугери и живущи главно въ Македония, се споменаватъ дори въ началото на XV в. Солунскиятъ митрополитъ Симеонъ (1410—1429 г.) говори за тѣхъ (Βογόμυλοι, Κουδούγεροι καλούμενοι) като за единствени още останали въ него врѣме еретици, поселени въ Солунско, които били иконоборци и отричали православието, макаръ и да се зовѣли християни. Българскитѣ сегашни села Кутугерци (Кюстендилско) и Котугери (Воденско) още напомнятъ тия нѣкогашни богомилски селища. Въ срѣдня Македония обитавали богомилитѣ бабуни, именно между Велесъ и Прилъпъ, по склоноветѣ на Бабуна, дѣто и сега има село и рѣка Бабуна, както и село Богомила (Велешко). Къмъ богомилската черква припадали и торбешитѣ (ϕουνδαΐται, отъ ϕούνδα, торба), часть отъ които приели мохамеданство. Тѣ живѣятъ сега въ Тиквешко, Кичевско, Дебърско, Скопско и въ покраината Гора (въ Шаръ-Планина). Нѣкои отъ сѣвероалбанскитѣ торбеши приели католичество и запазили старото си име „фунда”. Крайнитѣ български дуалисти, които, както казахме, се появили още прѣзъ X в., останали да живѣятъ главно въ Македония; тѣ носѣли прозвище драговищи, по име на едноименното племе драговищи. Главното ядро на това племе, познато още прѣзъ VII в., обитавало западно отъ Солунъ. Прѣзъ XIII в. драговищи намираме и въ Тетовско, а по-късно, къмъ XIV—XV в., тѣ се поменаватъ и въ съсѣдна Тракия, подъ Пловдивската епархия.
Омаломощенитѣ къмъ края на срѣднитѣ вѣкове дуалистачни ереси въ България замрѣли съвсѣмъ прѣзъ врѣмето на турското робство. Подъ турското безправие и жестокото свили вратъ всички немохамедани, отъ които мнозина приели вѣрата на владѣтелското племе. Повечето отъ богомилитѣ, сдушени съ православнитѣ при общата неволя, приравнили своитѣ вѣрски различия съ християнскитѣ и се прибрали подъ стрѣхата на православието, което единствено се ползвало съ извѣстни права прѣдъ турската власть. Павликянятѣ, които не били минали въ православие или въ мохамеданство, запазили най-късно своитѣ дуалистични вѣрвания, ако и доста промѣнени, за да попаднатъ въ католичество прѣзъ XVI—XVI! в., когато на католишката пропаганда се дала що-годѣ свобода за дѣйствие. И така, дуализмътъ, слѣдъ като бѣ прѣнесенъ въ българскитѣ прѣдѣли още прѣзъ VIII в. и слѣдъ
37
като прѣзъ X в. се оформи отъ попъ Богомилъ въ особена българска секта, която прострѣ далече своето влияние, най-сетнѣ, слѣдъ вѣковна неравна борба, изчезна постепенно прѣзъ турската епоха, като остави за споменъ, покрай нѣкои мѣстни и племенни имена, редъ религиозни легенди въ простонародната българска словесность.
Картината, която се опитахме да дадемъ за мощьта и разпространението на богомилството и сроднитѣ му учения въ България, би останала незакрѫглена, ако не кажемъ нѣколко думи и за въздѣйствието, което упражни богомилството извънъ българскитѣ краища. А това въздѣйствие е било силно и далечно. Богомилството бѣше чуждица за българскитѣ земи, то дойде отъ изтокъ, но намѣри такава пригодна почва въ новото си отечество и даде такива плодове, че тѣ се понравиха не само на чужденцитѣ отъ сѣвернитѣ и западни страни, но и на ония, които се смѣтаха за истонски прѣдставители на православието, именно Византия. Въ тая Византия, отъ чиито сиро-арменски области бѣ донесено сѣмето на богомилството, дотамъ се загнѣзди прѣнесеното изъ България учение, че то държа вѣкове наредъ въ напрежение и страхъ черква и господарство.
Главното условие, което помогна да се разпространи богомилството
въ Византия, бѣ подпадането на българскитѣ области подъ гръцка власть, едни въ
края на X, други въ началото на XI в. Още тогава българскитѣ еретици съумѣха да
проникнатъ въ Византия и да образуватъ свои едновѣрски общини. Разпространитель
на богомилството (Φουνδαΐτῶν
, торбеши или богомили) тамъ станалъ нѣкой си
Йоанъ Чурила (Τζουρίλλας), първа половина на XI в. Той училъ въ тракийскитѣ
прѣдѣли
, [1] въ Опсикийската тема и въ Смирненско. Послѣдватели ималъ и въ
Кивириотската тема, оакъ въ Мала-Азия. Главното му свърталище било въ селото
Хилии Капни (Χίλιοι καπνοί), въ Опсикийско, дѣто всички жители, безъ десетина
души, били станали еретици. Богомилството, ще рече, пламнало въ Византия въ
западнитѣ теми на Мала-Азия, главно въ Опсикия, дѣто мнозинството на населението
било българско, прѣ
1. Ficker (Diе Phundagiagiten, 249) прѣдполага, че вм. „тракийски” трѣбва да се чете „тракизийски/(трапѫзийски??)”, т.е. въ Тракизийската (??) тема въ Мала-Азия.
38
селвано тамъ на нѣколко пѫти отъ византийскитѣ императори изъ Тракия и изъ Македония. Твърдѣ е вѣроятно, Йоанъ Чурила да е билъ български богомилъ, дошълъ отъ Балканския полуостровъ срѣдъ своитѣ сънародници българи въ Опсикия и тамъ да е намѣрилъ най-лесно съмишленици. [1] Евтими отъ Акмония, който ни дава подробности за насаждането на богомилството въ Мала-Азия, добавя, какво еретицитѣ въ Опсикия се зовѣли фундаити (торбеши), а въ Кивириотската тема и на западъ, въ Балканския полуостровъ — богомили. Къмъ края на сѫщия XI в. дуалистичното учение се вѣстило и въ Цариградъ. Докато императоръ Алекси Комнинъ водѣлъ прѣния съ павликянитѣ по вѣрски въпроси или воювалъ съ тѣхъ въ Пловдивско, въ самата столица Йоанъ Итала ширилъ своитѣ възгледи, смѣсени съ богомилство; той билъ осѫденъ на събора въ 1084 г. Още по-голѣмо било смущението въ Цариградъ, когато тамъ се явилъ стариять богомилски глава Васили, придруженъ отъ дванадесеть ученика. Изгарянето на Василия на Хиподрома въ столицата (1110 или 1119 г.) и затварянето на съмишленицитѣ му не ослабили ересьта. Не помогнала и „Паноплията” на Евтимия Зигавина, пописана по порѫка на императоръ Алексия за опровержение на ереситѣ и на богомилството, нито „Съкровището” на Никита Хониатъ, нито „Изобличителното писмо” на патриархъ Гер-
1. Въ полза на мнѣнисто за българския произходъ на тоя богомилски
проповѣдникъ говори може-би и прѣзимето „Чурила”. Фикеръ (стр. 105) се опита да
го обясни съ латинизираната форма на гръцкото Κύριλλος или съ името на
тракийския градъ Τζουρουλόν, сега Чорлу. Намъ се струва, че прозвището Чурила е
славянско, употрѣбено въ значение на „комини” т. е. кѫщи, за които се плаща
данъкъ „димнина” (καπνικόν). Селото, дѣто Йоанъ Чурила съсрѣдоточилъ своята
дѣйность, се казвало Χίλιοι καπνοί т. е. хиляда кѫщи (комина, чурила), а на
старобългарски би било 
. Оттамъ ще е дошло и прѣзимето на Йоана Чурила. Прѣзъ
миналия вѣкъ въ границиѣ на нѣкоганшата Опсикийска тема, на езерото Майносъ, е
сѫществувало село, съ турско име, Бинъ-Евлеръ т. е. хиляда кѫщи. Въ 1811 г. тамъ
се поселили бѣжанци казаци, и селото било наричано и съ второ име — Казакли.
Срв. Ласкинъ, Сочиненія К. Багрянороднаго: О Ѳемахъ и о народахъ. Москва
1898, стр. 31. Селото Бинъ-Евлеръ едва ли ще да е старинското Χίλιοι καπνοί
защото първото лежи доста далечъ отъ Акмония, въ чиято епархия се е намирало
второто; посочихме го обаче, за да изтъкнемъ топонимската традиция отъ тоя родъ.
За множеството славянски мѣстни и лични имена Чурило, Чурилово и под. срв. А.
И. Соболевскій, Матеріалы в излсѣдованія въ областли слав. филологіи и
археологіи. Спб. 1910, стр. 230 и сл. Въ българскитѣ земи срѣщаме: с. Чурилово
(Костурско) и с. Чурилякъ (Кочанско)
| бел. ред. Към стр. 38
В текста на Евтимий от Акмония селото на Йоан Чурила е означено не като „χίλιοι καπνοί”, а с генетивната форма χιλίων καπνῶν срв. G. Ficker, Die Phundagiagiten, Leipzig, 1908, c. 77, p. 19 сл. От това може да се заключи, че византийският монах е искал да отбележи не името, а числеността на селото, определяна според тогавашния обичай по броя на комините (καπνῶν). Срв. Д. Ангелов, Богомилството в България, с. 385, бел. 59. |
39
мана и др. Богомилството почнало да заразява дори епископи и монаси. Извѣстни сѫ шумнитѣ процеси прѣзъ XII—XIII в. противъ писателя Константина Хризомала, противъ епископитѣ Климента и Лъва, и особено противъ монаха Нифона. Прѣзъ XIV в., както видѣхме, то проникнало дори въ светогорскитѣ монастири, а къмъ анчалото на слѣдния XV в. богомилитѣ кудугери спокойно си живѣели въ околноститѣ на Солунъ. По-нанатъшнитѣ вѣсти за богомилството въ гръцкитѣ земи спиратъ, и ние не знаемъ докога е продължиль тамь неговиятъ животъ.
У руситѣ, които били въ постоянно верско и книжовно общение съ България, проникнали сѫщо така проповѣдници на българската ересь, при все че сектата не е могла да пусне тамъ дълбоки корени и да вирѣе наредъ съ други вѣрски отклонения, които характеризиратъ духовния живитъ на православния сѣверенъ народъ. Никоновскиятъ лѣтописъ съобщава подъ год. 1004 за монаха скопецъ Андрианъ, която билъ хвърленъ въ тъмница за учението си противъ черковнитѣ закони на православието, противъ епископитѣ, свещеницитѣ и монаситѣ. Той билъ смиренъ и кротъкъ. Скопството, укоряването на черковната йерархия и на монашеството, смирението и пр. сѫ признаци, които даватъ основание на рускитѣ учени, като Голубински, да виждатъ у тогози Андриана послѣдватель на богомилството. Другъ единъ „лошъ еретикъ” Димитри, казва сѫщиятъ лѣтописъ, подъ год. 1129, и той билъ хвърленъ въ тъмница. Сводниятъ руски лѣтописъ съобщава за влъхви магесници прѣзъ XI—XII в., въ Киевъ, Ростовъ и Бѣлоозеро, и за тѣхнитѣ разкази, които напомнятъ богомилскитѣ космогонични прѣдстави: Богъ, като си отрилъ потното лице, хвърлилъ кърпата отъ небето на земята — алюзия за ролята на божествената потъ и капки, отъ които се създава земята. Сатаната се спрѣчкалъ съ Бога, кой да създаде човѣка. Най-сетнѣ сатаната направилъ човѣка, а Богъ му вдъхналъ душа: затова, когато умре човѣкъ, тѣлото му отива въ земята, а душата при Бога. Учението на рускитѣ сектанти „стригольники” (XIV в.) сѫщо така прѣдставя успоредици съ богомилството. Стриголницитѣ имали дуалистични прѣдстави за произхода на свѣта; тѣ отричали черковната йерархия; давали право на всѣки тѣхенъ съмишленикъ да
| бел. ред. Към стр. 39
По-нова литература за влиянието на богомилското учение в Русия: Д. А. Казачкова, Към въпроса за богомилската ерес в древна Русия през XI в., Ист. пр., XIII, 1957, кн. 4, с. 59 сл.; Д. Ангелов, Богомилството в историята на славянските народи. Славянска филология, V, 1963, с. 173. За голямото разпространение на апокрифната книжнина в руските земи срв. Н. К. Гудзий, История древней русской литературы, Москва, 1966, с. 31 сл. |
40
свещенодѣйствува; не признавали храмоветѣ и се молѣли на открито; не вѣрвали въ възкресението на мъртвитѣ и пр. Нѣкои руски учени виждатъ въ тѣхното учение западно влияние, а други богомилско. Но, ако по поменатитѣ и друга вѣсти може да се прѣдполага само за разпространение на богомилството у руситѣ, несъмнѣнно е влиянието на богомилската литература у тѣхъ: тѣ я чели, прѣписвали, прѣработвали, както за това свидѣтелствуватъ множество руски рѫкописи.
Богомилството проникнало и въ сръбскитѣ земи. Тамъ еретицитѣ се явяватъ съ имената: богомили, бабуни и кудугери. Великиятъ жупанъ Стефанъ Неманя ги изтрѣбилъ и книгитѣ имъ изгорѣлъ (XII в.), но тѣ се закрѣпили въ силни общини на западъ, въ Босна и Хума. Срѣщу тѣхъ воювалъ краль Стефана Дечански; той пратилъ въ 1328—29 г. сина си Душана съ войска:
А че богомилитѣ не били изчезнали прѣзъ XIV—XV в и въ собствена Сърбия, личи отъ мѣркитѣ, взети противъ тѣхъ въ Законника на Душана, както и отъ бѣлѣжкитѣ за тѣхъ у Константния Костенски. Въ Босна богомилството не само че взело широки размѣри, но тамъ дори станало държавна религия. Тамъ богомилитѣ се наричали „християни”, а чуждитѣ извори ги зоватъ босненски „патарени”. Въ края на XV в., слѣдъ покорението на Босна отъ турцитѣ, голѣма часть отъ босненскитѣ патарени, особено едритѣ землевладѣлци, заедно съ своитѣ крѣпостни, минали въ мохамеданство.
Несравнено по-значителни сѫ послѣдицитѣ отъ влиянието на богомилството въ западна Европа. То възобнови умрѣлото почти и забравено манихейство въ нѣкогашната западна римска империя, даде му новъ животъ и форма и прѣдизвика сътресения, които се отразиха въ религиозния, политическия и социаленъ животъ на католишкия свѣтъ. За прѣнасянето тамъ на новодуалистичното учение и особено на богомилството помогнаха главно мисионеритѣ и колониститѣ, дошли отъ изтокъ. Въ 794 г. императоръ Константннъ VI прѣсели насилствено множество арменци въ Сицилия. Въ 835 г. въ Италия се явиха павликянски легиони съ своя водитель Дяконица. Други арменци и павликяни вече отдавна сновѣха като търговци по срѣдиземноморскитѣ брѣгове и особено по
| бел. ред. Към стр. 40
По-нова литература за богомилството в Босна: А. Solovjev, La doctrine de l'eglise de Bosnie (Acad. royale de Belgique, Bull. de la classe des lettres et des sciences morales et politiques, 5-e serie, XXXIV, 1948, c. 481 сл., M. Miletič, I cristjani di Bosna alla luce dei loro monumenti di pietra, Orientalia cristiana analecta, 149, Roma, 1957; O. Mandič, Bogomilska crkva bosanskih krstjana, Chicago, 1962; C. Чирковић, Историја средньвековне Босанска државе, Београд, 1964. |
41
пристанищата на Италия и Франция. А прѣзъ Далмация и Босна проникваха проповѣдницитѣ на богомилската и на драговищката черкви. Когато въ 1040 г. било потъпкано възстанието на Петра Деляна въ Македония отъ гърцитѣ и норманитѣ, часть отъ населението, именно павликяни и македонци, както се бѣлѣжи въ Барскитѣ анала, избѣгали въ Италия. Западнитѣ хроники отъ XI в. вече посочватъ тукъ-тамъ въ Италия и въ Франция появата на опасни сектанти, като напр. въ Верона, Торино, Тулуза, Орлеанъ и др. Тѣ биватъ наричани съ различни имена: манихейци, катари (т.е. чисти, καϑαροί), българи (Bogri, Bugres, Bolgari, Bulgari), [1] павликяни (Popelicani, Publicani, Populicani, Piphli), албигойци (по името на южнофренския градъ Albi, дето имало много дуалисти), еретици, патарени и пр. У западнитѣ дуалисти били застѫпени и двѣтѣ крила, крайното и умѣреното. Крайнитѣ се схождали съ учението на драговищката и павликянска черкви, а умѣренитѣ
1. Отъ това врѣме сѫ останали въ френския езикъ и до денъ днешенъ
думи и изрази идещи отъ името „българинъ” (bougre), и употрѣбявани съ доста
различни значения. Негативнитѣ значения ще да идатъ отъ неприязненото чувство,
съ което католицитѣ сѫ гледали нѣкога на българитѣ еретици, богомили. Съ думата
bogrerie, bouguerie тогава сѫ означавали българската ересь,
богомилството. Тя е бивала употрѣбявана и въ смисъла на развратъ, содомитство,
педерастия, както и думитѣ bougeron, ж. родъ bougeronne сѫ
означавали содомитъ, содомитка, bougeronnerie, содомитство и пр. Имало е
и глаголъ bougeronner. Въ сегашния френски езикъ и нарѣчия срѣщаме:
bougre (сѫщ. и прилагателно, м. и ж. родъ), проклетникъ, обѣсникъ, лошъ типъ,
извратенъ; bougre de bougre (сѫщото значение засилено); bougre de
cochon (sp??), ужасна свиня (говорейки за човѣкъ); bougre d'idiot,
страшенъ глупакъ; bougre de salaud, мръсникъ; bougre de vache,
ужасна крава (говорейки за човѣкъ). Bougre означава изобщо и человѣкъ,
както напр.: un bon bougre, добъръ човѣчецъ, бива си го; un sale
bougre, мръсникъ; le pauv'bougre, горкиятъ човѣкъ, нещастникъ; il
est épatant ce bougre-là! чудесенъ, великолѣпенъ човѣкъ, „молодецъ”! Формата
bougresse е ж. родъ на bougre. Bougre! като възклицателна
дума означава „дяволъ да го вземе! пусто останало! бре!” Въ града алби,
отечеството на албигойцитѣ, чухме за сѫщата дума произношенията bougré!
Нарѣчието bougrement значи „здравата, твърде много, са'аламъ” (турска
дума). То се употрѣбява и съ произношението bigrement, напр. elle et
bigrement jolie, страшно е хубава. Отъ bougre иде глаголътъ: robougrir,
израждамъ, развалямъ, se rabougrir, не вирѣя; сѫществителното
rabougrissement, невирѣене, израждане. Въ днешнитѣ италиянски нарѣчия сѫщо
така сѫ запазени много форми и понятия, свързани съ името „българинъ” и
означаващи еретикъ, развратникъ и пр.: busseron (френското bougeron),
bugger, buggerio, belgua (
sp??), bolgerd и др.
42
изповѣдвали богомилството. Главното огнище на крайнитѣ било въ Провансъ (южна Франция), а на умѣренитѣ — въ сѣверна Италия. Двѣтѣ крила живѣели обаче въ единение и често пѫти послѣдвателитѣ имъ минавали едни къмъ други. Тѣ признавали, че водятъ началото си отъ българскитѣ дуалисти, именно отъ „Българската черква” (Ecclesia Bulgariae) и отъ Драговищката черква (Ecclesia Drugometiae). Отъ тѣзи два ордена бивали изпращани често миссионери на западъ, за да рѫководятъ съборитѣ, да уясняватъ догмитѣ и да разпространяватъ своитѣ книги. Върховниятъ наставникъ, главата на дуалиститѣ, наричанъ отъ католишкитѣ документи „еретически папа”, живѣелъ въ България, а намѣстникътъ му обитавалъ въ южна Франция. Освѣнъ вѣрскитѣ догми, българскитѣ мисионери занесли на западъ и своето социално гледище. То намѣрило съчувственици между нѣкои албогойци, които се отказвали да плащатъ десетъкъ на голѣмитѣ землевладѣлци и дори заграбили нѣкои монастирски имоти отъ католицитѣ.
Щомъ се появила ересьта въ сѣверна Франция, дѣто била прѣнесена чрѣзь Италия, католишкото духовенство, подпомогнато отъ свѣтската власть, прибѣгнало до крайни мѣрки за изтрѣбването ѝ. По рѣшението на Орлеанския събори въ 1022 г., тринадесеть души еретици били изгорени живи и други затворени. Въ южна Франция обаче отпорътъ на католичеството билъ по-слабъ, защото тамъ дуализмътъ билъ обхваналъ голѣма часть отъ населението и дори билъ проникналъ въ дворцитѣ на феодалитѣ и срѣдъ духовенството. Нѣщо повече. Сами дуалиститѣ се осмѣлили да свикатъ свой религиозенъ съборъ, на който присѫтствували и прѣдставители отъ България и отъ Византия. Едвамъ когато папа Инокенти III видѣлъ, че увѣщания, проповѣди и заплашвания не помагатъ и че Римската черква рискува да изгуби цѣли области и католичеството да се компрометира, организувалъ въ 1208 г. кръстоносенъ походъ срѣщу албигойцитѣ въ южна Франция. Въ похода взели участие, освѣнъ духовенството и множество жадни за обиръ авантюристи, още и френскитѣ крале Филипъ Августъ и слѣдъ него Людовикъ VIII, съ техни феодали. Походътъ ималъ и политическа подкладка, защото френскитѣ крале искали да си обсебятъ богатитѣ области на Провансъ, които били незазисими и огнища на ере-
| бел. ред. Към стр. 42
За катаризма в Италия и Франция има обширна литература, която непрестанно нараства. По-важни нови изследвания: А. Borst, Die Katharer, Stuttgart, 1953 (c добра библиография); Ch. Touzellier, Catharisme et Valdéisme en Languedoc à la fin du XII-ème et au debut du XIII-ème siècle, Paris, 1965 (също c добра библиография). Срв. библиографските указания в посочената книга на К. Zsuzsànna, Eretnekmosgalmak а XI —XIV szàzadban, Budapest, 1964, с. 115 сл. За връзките между богомили и катари: Е. Вернер, Богомилството и ранносредновековните ереси на Латинския Запад, Ист. пр., XIII, 1957, кн. 6, с. 16сл.; Сh. Puech, Catharisme médievale et bogomiisme, Academia Nationale dei Lincei, Roma, 1957, c. 56 сл.; Б. Примов, Райнер Сакони като извор за връзките между катари, павликяни и богомили, Изследвания в чест на Марин Дринов, София, 1960, с. 533 сл.; същият, Сведения на авонимен автор за влиянието на българското богомилство в Западна Европа, ИИИ, т. 14—15, 1964, с. 299 сл.; Д. Ангелов, Богомилството в историята на славянскитe народи и влиянието му в Западна Европа. Славянска филология, V, 1963, с. 167; В. К. Зайцев, Богомильское движение и общественная жизнь Северной. Италии эпохи Дученто, VI межд. съезд славистов, доклад, Минск, 1967, с. 1—46. |
43
тицитѣ. Походътъ захваналъ на слѣднята 1209 г. съ нападението на крѣпостьта Безие, съ избиването на цѣлото ѝ население отъ 15,000 души, съ ограбване на имотитѣ му и опожаряването на града, който билъ обърнатъ на пепелища. При прѣвземането на Каркасонъ, населението било пощадено, но имотитѣ му разграбени. Провансалцитѣ, слѣдъ тѣзи неочаквани жестокости, почнали да се организуватъ за съпротива, и кръстоносниятъ походъ се обърналъ на дългогодишна война между сѣверна и южна Франция, която се завършила едва слѣдъ двадесеть години (1229 г.), съ присъединение по-голѣмия дѣлъ на Провансь къмъ френската корона. Походътъ не можалъ да потъпка ересъта; за нейното по-нататъшно неуспѣване и замиране помогнали двѣ нови мѣрки: основанието на ордена на Доминиканцитѣ въ Тулуза, въ 1215 г., за борба противъ албигойството, и официалното повсемѣстно учрѣдянане на Инквизицията съ нейнитѣ нечути жестокости. Прѣзъ XIII в. албигойцитѣ намалѣли много: едни били принудени да приематъ католичество, други били изгорени или избити, трети избѣгали по Пиринеитѣ или въ Италия. За потушаване на албигойството, на така наричанитѣ „българи” (Bulgari, Bogri) въ сѣверна и срѣдня Франция, особено помогналъ свирѣпиятъ доминиканецъ Робертъ Българинътъ (Robertus Bugre), който самъ по-рано билъ еретикъ „българинъ” (bougre, bugre), отдѣто и прозвището му. Той не само горѣлъ своитѣ стари съмишленици, но и живи ги заравялъ. Часть отъ послѣднитѣ френски албигойци намѣрили прибѣжище въ Ломбардия, при своитѣ вѣрски събратя, които, благодарение на закрилата на феодалитѣ, тамъ се удържали по-дълго врѣме, до края на XIV и началото на XV в. Въ сѣверна Испания и въ Германия дуалиститѣ се запазили отчасти до края на XIII в.
Западнитѣ дуалисти вече не сѫществували прѣзъ XV в., но затова пъкъ тѣхниятъ духъ продължилъ да живѣе още въ сектата на валдейцитѣ . Валдейцитѣ, наречени така по името на реформатора Валдо отъ Лионъ (XII в.), не били дуалисти, но проповѣдвали началното, идеално християнство, опростено отъ всички добавки и обредности на Римската черква. Тѣ смѣтали, че богатството и недостатъчното разпространенне на Св. Писание сѫ главнитѣ извори за порочностъта у духовенството, за неблагочестието и невѣжеството у народа.
| бел. ред. Към стр. 43
Трябва да се отбележи, че учението на валдейците, независимо от това, че е изхождало от принципите на ранното християнство, в редица отношения е било противопоставяно на катаризма и не би могло да се счита за негово продължение. По-нова литература върху Валдо и последователите му: Ch. Touzellier, Catharisme et Valdéisme en Languedoc à la fin du XII-ème et au debut du XII-ème siècle. Paris, 1965; Vaudois languedociens et pauvres catholiques. Cahiers de Fanjeaux 2, Toulouse, 1967, c. 1—298. |
44
Тѣхнитѣ послѣдватели били главно сиромаси или нѣкогашни богаташи, които, разпалени отъ божествена ревность, продавали или раздавали имотитѣ си и се приобщавали къмъ новата секта. Валдейцитѣ прѣвели Библията на народенъ езикъ и я пръскали въ рѫкописи изъ населението. Тѣ не признавали католишката духовна йерархия, и всѣки отъ тѣхъ могълъ да стане проповѣдникъ на Христовото учение. Сѫщо така не признавали католишката литургия, нито нейнитѣ молитви и обреди къмъ светцитѣ, къмъ св. Богородица, къмъ иконитѣ; отхвърляли учението за чистилището и индулгенциитѣ. Тѣ били противъ войнитѣ и противъ всѣко проливане на кръвь, и водѣли примѣренъ и благочестивъ животъ. Съ други думи, валдейцитѣ имали много общи нѣща съ албигойцитѣ, съ които често пѫти бивали и смѣсвани. Римската черква ги обявила за еретици, за свои врагове, и ги прѣслѣдвала, ако и не така жестоко, както гонѣла албигойцитѣ. Тѣхнитѣ общини се запазили до късно врѣме въ малодостѫпнитѣ краища на Алпитѣ и на тѣхнитѣ разклонения. Проповѣдницитѣ имъ били въ връзки съ хусититѣ, цвинглиститѣ, калвиниститѣ, лютеранитѣ и др. сродни отстѫпници отъ католичеството въ Швейцария, Франция, Германия и другадѣ. Когато слѣдъ Възраждането, прѣзъ XV—XVI в., настанала обнова въ духоветѣ, литературата и изкуствата, и когато черковната Реформа била призната, валдейцитѣ се присъединили къмъ протестантството. Мнозина учени съ право ги смѣтатъ за родоначалници на протестантите.