УВОДЪ
Б. Богомилство
2. Поява на богомилството
— Проповѣдитѣ на горѣпоменатитѣ мисионери дуалисти въ България прѣзъ втората половина на IX в., при князь Бориса, както и учението на павликянитѣ и масалиянитѣ, останали при царь Симеона въ българскитѣ държавни граници, не ще да сѫ останали безъ влияние върху българското население. Още въ това врѣме дуализмътъ ще да е билъ спечелилъ свои български послѣдватели. Йоанъ Екзархъ Български, съврѣменникъ на царь Симеона (893—927 г.) укорява на нѣколко мѣста въ съчиненията си манихеитѣ и славянитѣ езичници, останали такива и слѣдъ кръщението на Бориса. Той дори изтъква една отъ характернитѣ особености на бѫдещето богомилско учение за сатаната, смѣтанъ за старши синъ на Бога:
Това показва, че богомилството, като смѣсица отъ манихейство, павликянство и масалиянство, е било захванало да се оформява доста рано въ България и че за него сѫ знаели писатели, като Йоана Екзарха. Бѣлѣжката на Йоана Екзарха се явява като най-старо свидѣтелство за умѣренъ дуализъмъ, дѣто дяволътъ, гворецъ на видимия свѣтъ, не е равноначаленъ и равноправенъ на Бога Отца, а неговъ синъ и по-късно и врагъ. Прѣзъ
| бел. ред. Към стр. 20
Според М. Loos, Le pretendu temoignage d'un traité de Jean Exarche intitulé „Šestodnev” et relatif aux Bogomiles, Byzantinoslavica, XIII, 1, 1952, c. 59 сл., сведението в Шестоднева на Йоан Екзарх се отнася не до богомили, а до старите манихеи и в такъв смисъл не може да бъде считано за доказателство за поява на богомилството още по време на цар Симеон. |
21
втората четвъртъ на X в., при царь Петра, дуализмътъ въ България се билъ доста проширилъ и станалъ застрашителенъ. Царь Петъръ, като узналъ за това, на два пѫти се обръщалъ за съвѣти до цариградския патриархъ Теофилакта, която му билъ близъкъ сродникъ, защото царица Мария, жена на царь Петра, била негова сестра. Второто послание-отговоръ на Теофилакта до Петра, открито неотдавна въ Амброзиянската библиотека въ Милано, е най-ранното по-подробно свидѣтелство за появата на дуализма срѣдъ българитѣ. То не е датувано, но неговото написване ще трѣбва да се постави въ термина на Теофилактовото патриаршество, т. е. между 933 и 956 г., когато е властвувалъ и царь Петъръ (927—969 г.). Въ това послание става дума вече за крайно дуалистично учение, признаваще двѣтѣ начала — добро и зло, двама творци: единъ създатель на свѣтлината и на ангелитѣ, и другъ на видимия свѣтъ, на человѣка и животнитѣ. Ересьта била, казва Теофилактъ, смѣсь на манихейство съ павликянство (μανιχαϊσμὸς γάρ ἐστι παυλιανισμῷ συμμιγής). Нейнитѣ привърженици не били само нѣколко отдѣлни личности или чужди проповѣдници, а групи отметнали се отъ православието българи заедно съ свещеницитѣ си. Имало и такива, които спохождали еретицитѣ, безъ да оставятъ православието си. Патриархъ Теофилактъ съвѣтва царь Петра какъ да постѫпи съ провинилитѣ се и какви наказания да имъ наложи, на едни епитимия, а на други анатема. По-строги наказания патриархътъ не прѣпорѫчва. Тѣзи мѣрки не спрѣли ересьта: тя продължила своя животъ, развивала се и, още при сѫщия царь Петра, тя се явила съ свой водитель, попъ Богомилъ. Българскиятъ писатель Козма (втората половина на X в.), който пръвъ говори за попъ Богомиловото учение, прѣдставя го като особена верска система, съ умѣрено дуалистично гледище, неподходеще напълно ни на манихейството, ни на павликянството, ни на масалиянството. Ще рече, първитѣ домашни вѣсти говорятъ за сѫществуваието на дуалистично учение въ България, въ царь Симеоново и царь Петрово врѣме, и то въ двата му вида, крайно и умѣрено. Крайното крило, за което става дума въ Теофилактивото послание, било твърдѣ близу до павликянството; то се отдѣлило въ особена черква, позната съ прозвището Драговищка. Драговищитѣ намѣрили прибѣжище главно въ Македония и Тра-
22
кия, а умѣреното крило, сѫщинскитѣ богомили — прѣдимно въ сѣверна България. Въ западноевропейскитѣ документи първото е познато съ името Драговищки орденъ, а второто, умѣреното, съ името Български орденъ.
Богомислтвото или Българскиятъ орденъ, наспроти учението на драговищитѣ, прѣдстава по-нова, по-еволюирала и по-приближена до православието система. Неговиятъ основатель или по-добрѣ организаторъ, попъ Богомилъ, отхвърлилъ гледището за прѣдвѣчното, успоредно сѫществуване на двѣтѣ начала — на свѣтлината и мрака, доброто и злото, Богъ и сатаната, и приелъ само едного Бога за първично начало; дуализмътъ настѫъпва по-сетнѣ, когато Сатанаилъ се отмѣта отъ Бога Отца и става неговъ врагъ и творецъ на видимия свѣтъ и на човѣка. Тоя дуализъмъ е врѣмененъ, защото Сатанаилъ ще бѫде побѣденъ и свѣтъть му разрушенъ. Попъ Богомилъ прибавилъ и социални елементи въ своята система, която била прогласена за християнска, а православнитѣ я нарекли, по негово име, богомилство, богомилска ересь. [1]
Миналото не ни е оставило нѣкои обстойни данни за личностьта на попъ Богомила, за неговия, животъ и дѣйность, освѣнъ краткитѣ фрази на неговитѣ противници:
Това свидѣтелство на пресвитеръ Козма, който е билъ по-младъ съврѣменникъ на попъ Богомила, явно сочи кога е живѣлъ основательтъ на ересьта, именно въ царь Петрово врѣме (927—969 г.). И въ единъ по-късенъ, по-официаленъ паметникъ, — въ Синодика на царь Борила (1211 г.), се твърди за
Сé въ сѫщия Синодикъ се поменавать имена на попъ Богомилови
ученици и видни послѣдватели, които се анатемосватъ:
1. Личното име Богомилъ е било познато у българитѣ и прѣди царь Петрово врѣме. Въ Чивидалското Евангелие, между записанитѣ прѣзъ 869 г. българи, срѣщаме и женското име Богомила. Богомилитѣ, слѣдвателио, били наречени така по името на своя учитель, а не, както нѣкои прѣдполагатъ, отъ това, че ужъ послѣдвателитѣ на новото учение се смѣтали за „мили на Бога”.
| бел. ред. Към стр. 22
През последно време се откри още едно известие за поп Богомил, и то в един византийски паметник. Става дума за един препис на „Синодика в неделята на православието”, запазен в Vindobonensis hist. gr., 73 (издаден от J. Gouillard, Le synodikon de l'orthodoxie, Travaux et mémoires, 2. Paris, 1967, c. 59. В този препис, съставен през XIII в., неизвестният автор е поместил сред анатемитѣ, отправени срещу възгледите на византийския философ Йоан Итал, една анатема против поп Богомил като разпространител на манихейската ерес по време на българския цар Петър:
т. е. „проклятие срещу поп Богомил, който подбуди и разпръсна по време на царуването на Петър, българския цар, тази манихейска ерес във всеки град и област”. Както се вижда, анатемата съвпада почти напълно със съответната анатема срещу Богомил в Бориловия Синодик. Анализът на текста сочи, че византийският компилатор е имал вероятно пред очи този български паметник и е възпроизвел въз основа на него посоченото известие за дейността на поп Богомил. |
23
Въ други извори, както ще видимъ, попъ Богомилъ е посоченъ и като писатель. Това е всичко, което е поменато прѣко за българския реформаторъ. За неговия идеенъ складъ и замисли остава да сѫдимъ отъ учението му. Оть това, което знаемъ за религиознитѣ системи и обществено-политическия животъ прѣзъ X в. и което намираме въ учението на богомилството, трѣбва да признаемъ, че попъ Богомилъ не е билъ обикновевъ человѣкъ, а твърда буденъ и смѣль умъ, който се издига надъ своята срѣда, завдадѣва я съ своя духъ и повежда по нови пѫтища. Той ще е билъ изпърво православенъ свещеникъ и се е нахождалъ по-близу до народния животъ и тежнения, отколкото прѣдставителитѣ на черното духовенство, на монашеството. Попъ Богомилъ е билъ недоволенъ отъ официалното християнство, отдалечено отъ своята първоначална простота и отрупано съ тържествени обредности, задъ които едва се е съзирало и разбирало отъ народа дѣлото на Христа. Той не е могълъ да одобри религиозния и държавенъ строй, дѣто въ робство и крѣпостничество страдаелъ обезправенъ голѣмъ дѣлъ отъ народа по болѣрски и монастирски имѣния и домове, и замислилъ да стане проповѣдникъ на истинско християнство, което да бѫде близко до разбирането на народа и да му даде човѣшка правда и душевно спасение. Чисто вѣрскитѣ елементи на своята система той заелъ отъ прѣдставитѣ, които ималъ за първобитното християнство, както и отъ учението на манихеи, павликяни и масалияни. И ако той е усвоилъ повечето гледището на дуалиститѣ, то е защото не е могълъ да припише съществуването на злото въ тоя свѣтъ и у човѣка на единъ всеблагъ и всемощенъ Богъ. Дуалистичнитѣ заемки въ системата на попъ Богомила не се дължатъ на домашно славянско влияние, както това прѣдполагаха мнозина отъ изслѣдвачитѣ на богомилството. Сега въ науката е извѣстно, че вѣрата на езическитѣ южни славяни не е била дуалистична и че вѣститѣ за Бѣлъ Богъ и Черенъ Богъ у тѣхъ сѫ късни, литературни добавки. За славянски религиозни влияния може да се говори не при дуалиститчнитѣ прѣдстави на богомилството, а при неговото учение за бѣсоветѣ (демони, духове), които съпровождате човѣка въ неговия животъ. Това повѣрие, характерно
24
за масалиянското учение, е било добрѣ извѣстно и на славянската митология, и неговото теоретично заемане изъ масалиянството е вече лежало въ душата на старитѣ българи. Туй, което е особено характерно за догматиката на богомилството и което издава религиозно-метафизическия духъ на попъ Богомила, както и неговата сьобразителность и практичность, то е умѣреното становище, което той заема въ схващането на дуализма. Въ случая той се противопоставя на крайния дуализъмъ на манихеитѣ и павликянитѣ и се приближава до християнското гледище за божествена монократия, за монотеизъмъ. Злото начало, Сатанаилъ, е божи синъ или падналъ ангелъ, който създава по-сетнѣ видимия свѣтъ, дѣто царува добро и зло и дѣто управлява Сатанаилъ. Съ тая реформа попъ Богомилъ показва еволюиралъ и практиченъ умъ, задоволяващъ догмата за произхода на злото и приближаващъ се до православието, което се е намирало подъ закрилата на държавата и отъ което е очаквалъ да отдѣли послѣдватели. Попъ Богомилъ е прокаралъ и извѣстна цѣлесъобразностъ въ учението си за човѣка. Създаденъ отъ Сатанаила и оживенъ отъ божия Духъ, человѣкъ, подъ влияние на плътското демонско тѣло, е изложенъ да върши лошавини, но за това пъкъ той е надаренъ съ свободна воля за борба, самоопрѣдѣление и спасение. У крайнитѣ дуалисти прѣобладава детерминизъмъ, а у богомилитѣ индетерминизъмъ, подобенъ на православнохристиянския. Най-сетнѣ, попъ Богомилъ добавилъ въ своята система рѣдкото за онова врѣме хуманно гледище за социалното положение на човѣка. Нѣщо повече, това гледище у него е изразено не като просто благопожелание, а въ видъ на протестъ противъ социалнитѣ неправди надъ беззащитнитѣ, противъ институцията на робството, болѣрството и монархията. Попъ Богомилъ е дръзналъ да пише на знамето си онова искане, което се е таело винаги въ душитѣ на потъпканитѣ, но което никой не се е осмѣлявалъ да заяви високо. Въ това отношение, българскиятъ попъ е нзпрѣварилъ съ вѣкове благороднитѣ проповѣдници на новитѣ врѣмена за социална правда.