УВОДЪ
Б. Богомилство. [1]
1. Условия за появата на богомилството
— Сѣмената на дуализма, хвърлени на българска почва прѣзъ IX в., не закъснѣха да дадатъ плодове. Прѣзъ врѣме на царь Симеонa
1. По-главни извори и изслѣдвания по богомилството: Н. М. Петровскйі, Письмо патріарха Константинопольскаго Ѳеофилакта царю Болгаріи Петру. Спб. 1914 (отпечатькъ отъ Извѣстія отд. русскаго яз. и слов. Имп. Ак. Наукъ, т. XVIII, год. 1913, кн. 3). — Св. Козмы Пресвитера Слово на еретики и поученіе отъ божественныхъ кнъгь. Изд. М. Г. Попружеико. Спб. 1907. — М. Г. Попруженко. Козма Пресвитеръ (Извѣсъія Русскаго Арх. Института въ Константинополѣ, т. XV, 1911 г.) — Посланието (Ἐπιστολή) на Евтимия отъ Акмония дo своитѣ съотечественици въ Акмонската епархия (Опсикийска тема, западна М.-Азия), първа половина на XI в. Обнародвано у G. Ficker, Die Phundagiagiten. Leipzig 1908. — Евтими Зигавинъ (Зигадинъ). Изложение противъ богомилитѣ (Καταζ Βογομίλων или Ἔκθεσις παρι τὴς αίρσεως τῶν Πογομήλων), отъ нач. на ХXI в. Издания: Gieseler, Euthymius Zigadenus, Narratio de Bogomilis. Göttingen 1842; Migne, Patrologia Graeca, CCXX, 1289—1331; ново издание, съ нѣкои отклонения въ текста, у Ficker, 89—111. — Тайната книга, наричана още Раuх Evangile или Liber apocryphus Sancti Johannis, отъ XII в. За изданията срв. по-долу при сѫщия надсловъ. — М. Г. Попруженко, Синодикъ царя Бориса. Ояесса 1899. — Послание на патриархъ Германа (1222—1240 г.) до цариграждани срѣщу богомилитѣ (Πρὸς τοὺς ἐν Κωνσταντινουπόλει καὶ κατὰ Βογομίλων), обнародвано у Ficker, 115-125. — Reinerius Sacchoni. Summa de Cathnris et Leonistis (Thesaurus nova anecdotorum, т. V). — Moneta, Adversuş Catharos et Waldenses. Romae 1743. — Житие на Теодосия Търновски отъ патриархъ Калиста. Обнародвано отъ В. Н. Златарски, Житїе и жизнь преподобнаго отца нашего Ѳеωдосїа. София 1904. — Житие на Илариона Мъгленски отъ патриархъ Евтимия. Обнародвано отъ E. Kalužniacki, Werke des Patriarchen von Bulgarien Euthymius. Wien 1901, стр. 27—58. — Thallóczy, Beitrage zur Kenntniss der Bogomilenlehre (Wissensch. Mittheilungen aus Bosnien und der Hercegovina, t. III, 1895 г., стр. 360—371).
J. Chr. Wolf, Historia Bogomilorum, qua potissium ex Panoplia dogmaticа Euthymii Zigabeni eiusque codice graeco non edito eorum tata, doctrinae et mores ita exponuntur. Vltembergae 1712. — J. G. V. Engelhardt, Kirchengeschichtliche Abhandlungen. Erlangen 1832, стр. 151—208: Die Bogomilen. — C. Schmidt, Histoire et doctrine de la secte des Calhares ou Albigeois, Paris 1848—1849, 2 книги. — В. Петрановић, Богомили. Црьква Босаньска и крьстяни. Задар 1867. — В. Левицкій, Богомильство, болгарская ересь X—XIV в. (Христіанское Чтеніе. 1870 г.). — Fr. Rački, Bogomili i Patareni (Rad VII. VIII, X, 1869—1870 г.). — Rački. Prliozi za povjest bosanskih Patarena (Starine I, 1869 r.). — P. Каролевъ, За богомилството (Периодическо списание. 1870 г.). — Кипріановичъ, Жизнь и ученіе богомиловъ (Православное Обозрѣніе. 1875 г.) — Al. Lombard, Paulicens, Bulgares et Bons-Hommes en Orient et en Occident. Genève et Bále 1879. — Douais, Les Albigeois, leurs origines. Paris 1879. — J. Döllinger. Beiträge zur Sektengschlechte des Mittelalters. München 1890, 2 части. — Dr. Prohaska. Das kroatisch-serbische Schrifttum in Bosnien und der Herzegowina. Zagreb 1911, на стр. 18—55. — Н. П. Благоевъ, Правни и социални възгледи на богомилитѣ София 1912. — М. Weingart, Počatky bogomilství (Slovanský Prěhled, 1913, čislo 1). — H. П. Благоевъ, Беседата на пресвитер Козма против богомилитѣ (Годишник на Соф. Университет, кн. XVIII, 1923 г.). — Ю. Трифоновъ, Бесѣдата на Козма Пресвитеръ и нейниятъ авторъ (Списание м Бълг. Ак. на Наукитѣ, кн. XXIX, 1923 г.). — J. А, Ilić, Die Bogomilen in Ihrer geschichtlichen Entwicklung. Sr. Karlovci 1923. — Най-обемната книга върху богомилството (838 стр.), на Isidor Ieşan, Secta Paterenă in Balcani şi in Dacia-Traiană. Bucureşti 1912, е чиста фантазия!
За богомилството сѫ дадени по-кѫси или по-дълги бѣлѣжки и въ нѣкои общи исторически съчинения: Дриновъ, Исторически прегледъ на българска-та цьрква. Віенна 1869; Осокинъ, Исторія Альбигойцевъ, Казань 1869; Голубинскій, Краткій очеркъ исторіи православныхъ церквей. Москва 1871; Гильфердингъ, Сочиненія, т. I; Иречекъ, Исторія Болгаръ. Одесса 1878; О. Успенскій, Очерки по истории византійской образованности. Спб. 1891; Радченко, Религиозное и литературное движеніе въ Болгаріи въ эпохъ передъ турецкимъ завоеваніемъ. Кіевъ 1898; Лебедевъ, Историческіе очерки, Изд. 2-ое. Москва 1902; Цухлевъ, История на българската църква. София 1911, и др. Богомилското учение занимава въ ново врѣме и редъ български публициста. Едния отъ тѣхъ смѣтатъ богомилството за разрушителенъ елементъ въ срѣдновѣковна България и го порицаватъ; други го язучаватъ съ любовь и темпераментъ и сѫ опитвать да прозратъ задъ оскѫднитѣ често пѫти научни данни и да възсъздадатъ свѣтли страници въ българското минало: Панчевъ, Богомилитѣ (въ библиотека на Слав. Бесѣда, 1907 г.); Д. Мишевъ, България въ миналото. София 1915; В. Петковъ, България — носителка на реформация, култура и цивилизация. София 1919; А. Страшимиров, Публични беседи. София 1921 г.; Хр. Върговъ, Революционери. София 1924, и др.
| бел. ред. Към стр. 14 — бел. 1
По-нов очерк върху изворите за богомилското учение у Д. Ангелов, Богомилството в България, с. 37 сл. Там са включени не само изворите за българските богомили, а и някои извори, които се отнасят до учението на катарите в Италия и Франция. Редица византийски и западни извори, които се отнасят до богомилството и сродни с него дуалистични учения, са обнародвани в български превод с увод и обяснителни бележки в книгата на Д. Ангелов, Б. Примов, Г. Батаклаев, Богомилството в България, Византия и Западна Европа в извори, София, 1967, с. 1—231.
Към стр. 14 — бел. 2
По въпроса за литературата върху богомилството срв. специалния обзор у Д. Ангелов, Богомилството в България, София, 1969, с. 5 сл. Подробна библиография в края на същата книга, както и в посочения колективен труд Богомилството в България, Византия и Западна Европа в извори, с. 225 сл. Ценни библиографски указания за трудовете върху богомилството, обнародвани до 1964 г., са събрани и систематизирани в специално съставената книга с библиография за средновековните ереси на К. Zsuzànna, Eretnekmosgalmak а XI—XIV szàzadban (Еретическите движения в XI—XIV в.), Budapest, 1964. |
15
дуалиститѣ имаха вече свои послѣдватели въ България, а при неговия наслѣдникъ Петра, прѣзъ втората четвърть на X в., официално се знаеше за тѣхното разпространение, познати вече съ ново име „богомили”. Богомилството се явява, ще рече, тогава именно, когато българската държава владѣеше по-голѣмата часть отъ Балканския полуостровъ, а Византия ѝ плащаше данъкъ; когато християнството тамъ бѣше станало господарствена религия; когато българската литература вѣче вече прѣживѣла една отъ най-мощнитѣ си епохи при единъ общенароденъ книжовенъ езикъ; когато, най-сетнѣ, бѣха положени основитѣ на българско национално съзнание и единство. Какъ да се обясни прочее появяването, тъкмо по онова врѣме, на учение, което носѣше раздѣленне въ религиозния и общественъ битъ на българитѣ, което бѣше протестъ срѣщу официалното християнство и срѣщу свѣтската и духовна власть?
Отъ условията, които спомогвахна да се развие туй чуждо сѣме на българска земя, на първо мѣсто трѣбва да поста-
16
вимъ религиозната колебливость, която бѣ настанала слѣдъ неотколѣшното смѣняване на езичество съ християнство отъ князь Бориса. Вѣковнитѣ традиции на езичеството не можеха лесно да се забравятъ. Бунтътъ на Борисовитѣ боляри и отмѣтането на Борисовия синъ Владимира отъ новата вѣра сѫ отчасти доказателства за това. Йоанъ Екзархъ, съврѣменникъ на царь Симеова, изрично споменава за останали още некръстени славяни въ българската земя. Св. Иванъ Рилски, който живѣе прѣзъ царь Петрово врѣме, сьвѣтва въ своя завѣтъ учѣницитѣ си да упѫтватъ своитѣ сънародници въ правата вѣра и да ги отклоняватъ отъ езическитѣ обичаи, каквито тѣ държели и слѣдъ кръщението. Въ Родопитѣ имало некръстени българи дори и прѣзъ ХI в., които, както се говори въ житието на св. Георгия Иверски, още се кланяли на своитѣ кумири. Съ други думи, дълго врѣме слѣдъ приемане на християнството, българитѣ пазѣли свои езически обичаи и живѣели въ вѣрска неустановеносгѣ. Пъкъ не е било само ре-
| бел. ред. Към стр. 16
За запазването на езически вярвания след покръстването на българската държава подробно у Д. Ангелов, Богомилството в България, с. 105 сл. |
17
лигиозното двоевѣрие, което е могло да улесни зараждането на богомилството. Съ привикването на християнството се засилвало византийското влияние въ правово и аграрно отношение. Заедно съ промѣнитѣ, които били направени въ племенния битъ и нравственость, и съ засилване на свѣтското и черковно крѣпостничество се породили негодувания, изразени въ явни бунтове и въ спотаено неприязнено настроение на народа срѣщу новия редъ на нѣщата. Духовенството и то не могло да привлѣче къмъ себе си довѣрието и сърдцето на населението: картината, която рисува пресвитеръ Козма за покварата на монашеството и на духовнитѣ наставници на българския народъ въ царь Петрово врѣме, е съвсѣмъ неутѣшителна.
Това състояние на България прѣдставяло твърдѣ пригодна почва, на която сѫ могли да вирѣятъ ония учения, които родиха богомилството. А сѣячи на това учение не липсвали въ българската земя: едни били дошли за това нарочно, а други отдавна вече живѣели тамъ като колонисти, останали отъ врѣмето на византийското владичество, прѣди царь Симеона. Така, още въ първитѣ години на покръстването на князь Бориса, павликянитѣ отъ арменския градъ Тефрика, или Тебрика, мислѣли да проводятъ своя религиозна мисия въ България. Това разказва Петъръ Сицилийски, който билъ пратенъ отъ византийския императоръ Василий I въ Тефрика прѣзъ 868 г. да прѣговаря за прѣдаване на плѣнници. Градъ Тефрика (Нахръ-Аврикъ въ срѣдневѣковнитѣ сирийски паметници) на р. Чалта-Чай, горенъ притокъ на Ефратъ, билъ въ онова врѣме политически центъръ на павликянитѣ. Била ли е изпълнена павликянската мисия до князь Бориса, не знаемъ, но Петъръ Сицилийски, за да я осуети, писалъ писмо до българския архиепископъ, придружено съ единъ трактатъ за павликянското учение, сега единъ отъ главнитѣ извори за проучване на сектата. Може би за подобна армено-павликянска мисия въ България се отнасятъ думитѣ и на папа Николай до князь Бориса отъ 866 г.: „Въ отечеството Ви сѫ дошли отъ различни мѣста християни, т. е. гърци, арменци и други отъ други мѣста; тѣ, както имъ се ще, разправятъ много и различни нѣща”. Твърдѣ е възможно, тукъ да стана дума не за арменци павликяни, а за обикновени арменци монофизити. Имаме обаче друго по-надеждно посочване за проповѣдване
18
на манихейство (павликянство) срѣдъ бъдгаритѣ въ онова врѣме, именно писмото на Стилияна до папа Стефана, отъ 870 год.
Зараждането на богомилството било особено улеснено отъ арменскитѣ и сирийски колонисти, които Византия настанява на нѣколко пѫти въ Тракия и въ Пловдивско. Още при царь Симеона часть отъ тѣхъ останаха въ прѣдѣлитѣ на българската държава. Едни отъ тия прѣселенци били монофизити, а друга павликяни, масалияни и разпалени иконоборци. Така, на деветата година слѣдъ опустошенията на чумата въ Тракия (746—747 г.), т. е. въ 755 г., казва Теофанъ, „императоръ Константинъ (Копронимъ) прѣсели въ Тракия сирийци и арменци, които докара отъ Теодосиополъ (Ерзерумъ) и отъ Мелитина (Малатия) и отъ които се разпространи ересьта на павликянитѣ. Наслѣдникътъ на Копронима, Лъвъ IV Хазаринътъ, докаралъ прѣзъ 778 г. нови колонисти изъ Германикия (сѣверна Сирия) въ Тракия. Павликяни имало и въ самия Цариградъ. Прѣзъ 813 г., когато Крумъ опустошаваше Тракия и се насочваше къмъ византийската столица, тамошнитѣ павликяни се бѣха одързостили да дигнатъ бунтъ противъ православното духовенство и да се гаврятъ съ иконата на св. Богородица. По-късно, императоръ Иоанъ Цимисхи (969—976 г.), който бѣше отъ арменски родъ, прѣсели свои сънародници павликяни изъ областитѣ на Ефратъ въ Пловдивско. Антиохийскиятъ патриархъ Теодоръ, разказвам това Кедринъ, убѣдилъ Цимисхия, „щото манихеитѣ (т. е. павликянитѣ), които се бѣха пръснали по цѣлия изтокъ и съ своята мръсна вѣра заразяваха населението, да ги засели на западъ въ нѣкоя пуста крайна страна, което и извърши императорътъ, като ги прѣсели въ Пловдивъ”. Ана Комнина, която е прѣбивавала въ Пловдивъ и познавала павликянитѣ, като говори за сѫщото събитие, добавя, че павликянитѣ били заселени въ околноститѣ, „около Пловдивъ”. Въ много отъ историческитѣ събития, които станали въ Пловдивско прѣзъ XI, XII, XIII в., като нападенията на печенѣзитѣ, застояването на кръстоносцитѣ на Фридриха I прѣзъ 1189 г. въ Пловдивъ, военнитѣ операции на царь Калояна и пр., павликянитѣ взематъ дѣятелно участие и въ повечето случаи въ сговоръ съ българитѣ. Арменски монофизитски общини имало и въ други българска области. Тѣ си имали свои черкви и свещеници
19
въ Софийско и Дѣволско прѣзъ XI -XII в., както се отъ писмата на Теофилакта Охридски; въ Пловдивъ прѣзъ XII в. имали и свой момастирь; въ Мъгленско живѣели арменци монофизити и павликяни и пр. Срѣдневѣковнитѣ паметници и грамоти поменавать често арменски селища и отдѣлни арменски сѣмейства по разни български краища: с. Армѣнохоръ въ Битолско, мѣстность Армѣница въ Рила и др. И сега сѫ познати селата: Ерменово, Ерменско (въ Леринско), Ерменлуй (Никополско), Арменитѣ (Габровско), Армѣнковци (Дрѣновско), Ерменлий (Добришко). Сирийско-арменскитѣ колонисти били носители, освѣнъ на павликянство и монофизитство, още и на масалиянство. За масалияни въ Тракия прѣзъ XI в. говорятъ, както поменахме, Михинлъ Пселъ и Кедринъ. Кизическиятъ пъкъ митрополитъ Димитри е първиятъ по врѣме писатель (X в.), който сближава масалиянство съ богомилство.
За закрѣпването на дуализма въ България, нѣкои учени, както напр. В. Г. Василевски, привеждатъ и влиянието на печенѣзитѣ, които прѣзъ XI в. проникнаха въ българскитѣ и византийски земи, и групи отъ тѣхъ бидоха заселени въ Софийско, Нишко, Щипско и Мъгленско. Василевски основаваше своето прѣдположение на възможното проникване на манихейството у печенѣзитѣ отъ сроднитѣ тѣмъ турски племена, като напр. уйгуритѣ, които, както поменахме, сѫ изповѣдвали прѣзъ VIII в. религията на Мани. Сега можемъ да си послужимъ обаче и съ едно по-изрично свидѣтелство за вѣрата на печенѣзитѣ, чиито обиталища прѣзъ IX—X в. достигаха до долния Дунавъ и които прѣзъ XI в. нахлуха въ Византия и въ Маджарско. Това свидѣтелство, приведено у арабския писатель Алъ-Бекри (XI в.), разказва, че изпърво печенѣзитѣ държали вѣрата на магитѣ, т. е. Заратустровия дуализъмъ, а по-късно едни тѣхни племена приели мохамеданство, водили война съ другитѣ племена дуалисти и ги насилили да приематъ исляма. А че манихейството е било проникнало у нѣкои фино-турански племена, обитаващи нѣкога въ сегашнитѣ руски юго-източни области, за това можемъ да сѫдямъ отъ персийски дуалистични заемки у тая племена. Така напр. маджаритѣ, които, прѣди да се настанятъ въ сегашното си отечество, живѣеха край Волга и по-сетнѣ въ южна Русня, пазятъ и сега въ своя езикъ и фолклоръ останки отъ
| бел. ред. Към стр. 19
Мисълта за пренасяне на манихейските вярвания чрез уйгурски проповедници е подхваната отново в статията на I. Dujčev, I Bogomili nel paesi slavi а la loro storia, Atti del convegno internationale sul tema L'Oriente cristiano nella storia della civiltà, Roma, 1964, p. 628, който се аргументира между другото със значителната етническа близост между прабългари и уйгури. По негово мнение много вероятно е манихейски проповедници да са намирали прибежище в България след разгрома на манихейството като официална религия в Уйгурската империя през 840 г. Авторът допуска също така за възможно проникването на манихейски вярвания и от Иран и Ирак, като набляга на мисълта за съществуващите връзки между прабългарската и иранската култура. Това са интересни предположения, но засега те не могат да бъдат подкрепени с конкретен материал. |
20
дуалистична терминология и обреди. Тѣзи елементи тѣ сѫ могли да заемагь, при странствуванията си изъ Русия, отъ нѣкои турски племена, като печенѣзитѣ, часть отъ които нахлу въ маджарската земя и остана тамъ. Употрѣбяванитѣ у маджаритѣ имена Isten (Ищенъ, Богъ), ördög (ьордьогъ, дязолъ), manó (мано, бѣсъ, духъ) и др. [1] не сѫ домашни, а иматъ персийски произходъ: изданъ, ердекъ, мана.
Оть горѣизложеното става ясно, че още прѣзъ Х в. въ българската земя сѫ сѫществували редъ условия, за да се яви и тамъ дуализъмъ въ една или друга форма. И дѣйствително, той се явилъ, пусналъ корени и далъ плодове — така нареченото богомилство.
1. За думата Господъ тѣ иматъ Уръ, за Господь-Богъ — Уръ-Ищенъ, за сатана — Шатанъ (Sátán). Срв. турското шайтанъ т. е. сатана, дявол. За нѣкои отъ тия заемки срв. Н. Vámbery, Der Ursprung der Magyaren, Leipzig 1882, стр. 344 cл.