Богомилски книги и легенди

Йордан Иванов

 

УВОДЪ

 

а. Погледъ върху дуалистичнитѣ учения прѣди богомилството.

 

 

Между разнитѣ вѣрски системи, каквито сѫ пантеизмътъ, политеизмътъ, монотеизмътъ, фетишизмътъ, таманизмътъ и др., видно мѣсто нѣкога е заемалъ дуализмътъ и произтеклото отъ него прѣзъ срѣднитѣ вѣкове богомилство, или така наричаната отъ западнитѣ народи „българска ересь” (haeresis Bulgarorum). За да си уяснимъ по-добрѣ послѣднята, нека направимъ кратъкъ прѣгледъ на прѣдходещитѣ я други дуалистични учения.

 

Дуализмътъ е прѣдставенъ най-изразно въ религията на старитѣ иранци, т. е. въ учението на Заратустра (Зороастра), иначе наричано учение на магитѣ, или маздеизъмъ. Тоя дуализъмъ е билъ проведенъ както въ философията, така и въ областьта на религията и нравственостьта на иранскитѣ народи — перси и меди. Свѣтътъ, споредъ това учение, произхожда отъ двѣ начала, отъ двѣ божества: доброто, наречено Ахура-Мазда (Ормуздъ), и злото, наречено Ахриманъ (духъ разрушитель), които сѫ независими и равноправни. Ахура-Мазда е творецъ на всичко добро въ свѣта, на свѣтлината и истината, а Ахриманъ — на всичко зло, на мрака и лъжата. Тия двѣ начала влизатъ въ борба, която въ края на краищата ще се свърши съ надмощие и побѣда на доброто. На това дуалистично философско гледище се крѣпи и вѣрското и морално учение на маздеиститѣ: въ борба съ злото, човѣкъ, чрѣзъ добритѣ си думи, добритѣ си дѣла и чрѣзъ очищението, достига до нравствено съвършенство и душата му отива въ обиталището на Ахура-Мазда. Основатель на маздеизма, споредъ най-старитѣ ирански легенди, се смѣта Заратустра, който, подобно на Исуса, се ражда отъ дѣвица и,

 

 

2

 

подобно на Мойсея, приема отъ Ахура-Мазда свещенитѣ книги, познати съ името Зендъ-Авеста. Науката не си е уяснила още, дали Заратустра е историческа личность или легендарна фикция; не се знае сѫщо кога точно били положени основитѣ на иранския дуализъмъ, дали при раздѣлата на иранци отъ индийци или по-късно. Едно е положително: несъмнѣнитѣ допирни точки между маздеизма отъ една страна и християнството отъ друга, както и въздѣйствието на маздеизма при формирането на манихейството.

 

Когато се разширило персийското могѫъщество на западь и когато, при Александра Македонски и неговитѣ диадоди, както и при римското владичество въ Мала-Азия и Сирия, народитѣ отъ изтокъ и западъ дошли въ общение, тогава се засилили и духовно-културнитѣ връзки между тѣхъ и станали по-трайни и по-дълбоки. Древниятъ Иранъ, чрѣзъ Персия и Вавилония, разшири на западъ една отрасъль на своя маздеизъмъ, именно култа на Митра, а слѣдъ това, прѣзъ III в., даде животъ на религията на Мани, — манихейството. Отъ тия двѣ източни вѣрски влияния, митраизмъть заглъхна въ римската империя единъ вѣкъ слѣдъ прогласяване на християнството за държавна религия; манихейството обаче тъкмо тогава засили своята мощь и се прострѣ изъ цѣлия древенъ миръ: отъ Вавилонъ та до Испания и по сѣверна Африка, въ срѣдня Азия и Китай то ширѣше своето учение, като на мѣста стана държавна религия и дълго врѣме застрашаваше да измѣсти християнството и да стане мирова вѣра. Мани, основательтъ на манихейството (III в.), персиецъ по произходъ, се родилъ и отрасналъ въ Вавилония, въ тая именно страна, дѣто съжителствували, заедно съ халдео-вавилонскитѣ прѣдания, персийскиятъ дуализъмъ, гностицизмъть, мандаитската религия и християнството и дѣто долитали вѣянията на будизма. Мани, слѣдъ много четене, пѫтувания и изучвания, недоволенъ отъ тео-философията на своитѣ cъврѣменници, основалъ своя религиозна система, станалъ пръвъ неинъ проповѣдникъ, обявилъ се за божи пратеникъ, каквито били Буда, Заратустра, Исусъ и др. Неговата религия била синкретична: въ нея влѣзли възгледи и елементи на другитѣ древни религии и прѣдания, които той свързалъ въ една система — манихейството. За разпространение на своето учение Мани си послужилъ съ живо слово, съ съчинения и

 

 

бел. ред. 

Към стр. 2

 

Върху манихейството има обширна литература и след обнародването на книгата на И. Иванов са излезли редица нови съчинения. Срв. по-специално Н. Ch. Puech, Le manichéisme, son fondateur, sa doctrine, Paris, 1948 (второ издание през 1967 г.), и А. Л. Кац, Манихейство в римской империи по данным Акта Архелаи, Вестник древней истории, 1955, ки. 3, с. 168 сл. Вж и Д. Ангелов, Богомилството в България, София, 1969, с. 119 сл., където е даден кратък очерк върху това учение.

 

 

3

 

съ пѫтуване. За поприще на дѣйностьта ни той избралъ Персия, дѣто се явилъ като прѣобразителъ на Заратустровия дуализъмъм. Слѣдъ известенъ успѣхъ въ Персия, той билъ изгоненъ отъ царь Сапора и продължилъ своето апостолство изъ Индия, Китай и срѣдня Азия. Слѣдъ смъртъта на Сапора, Мани се върналъ въ Персия, но тамъ билъ обявенъ за еретикъ отъ магитѣ, живъ одранъ и кожата му напълнена съ слама, 275 г. Манихейството не загинало съ погубването на неговия основатель. Ученицитѣ му заякчили новото учение и го пръснали бързо и далече изъ Азия, Африка и Европа. Едва се били изминали 20 години отъ смъртьта на Мани, неговата религия дотамъ проникнала въ римската империя, че Диоклетианъ заповѣдалъ въ 296 г. на проконсула въ Африка да изтрѣби съ огънъ и мечъ привърженицитѣ на новата вяра. Редъ документи отъ IV вѣкъ и по-сетнѣ ни говорятъ за манихеи въ самия Римъ, въ Италия, въ Сицилия, Египетъ, сѣверна Африка, Испания, южна Франция, Далмация, Мала-Азия, Месопотамия, Сирия и палестина. Манихеи е имало май-много въ Месопотамия, Сирия и Египетъ. Св. Августинъ, прѣди да стане великъ учитель на християнството, девета години наредь билъ разпаленъ манихеецъ. Прѣслѣдването на манихейството, горенето на книгитѣ му, особено при Теодосия и Юстиниана I, сломили въ римската империя новата религия, която слѣдъ VI в. вече замрѣла въ Европа. Но затова пъкъ тя проширила своитѣ завоевания въ Азия. Отъ своето отечество, въ Вавилония, манихейството проникнало на изтокъ и на сѣверъ и прѣзъ VIII в. станало господарствена религия въ голямата империя на уйгуритѣ. Неотколѣ намѣрениятъ надписъ въ Карабалгасунъ (Монголия) и множеството манихейски рѫкописи, открити въ Турфанъ, Туенъ-Хуангъ и други мъста, най-убедително говорятъ за голѣмия успѣхъ на манихейството въ срѣдня Азия и Китай и за неговото траяне, въ по широка мѣра, до края на X в. и, въ по-малка, дори до XIII в., особено у независимитѣ старо турски племена и държави. Паметницитѣ на тамошната манихейска литература сѫ написани на разни езици: ирански нарѣчия, китайски, турски [1],

 

 

1. Разкопитѣ и издирванията на редъ мисси въ централна Азия и въ Китай, мисии руска, германска, английска, френска, японска, възкръсиха множество съчинения на манихейството. Само въ Бритишъ Музеумъ бѣха прѣне сени въ 1907 г. около 500 манихейски рѫкописа. По-главната часть отъ текстовете бидоха обнародвани отъ Залеманна (C. Salemann), прѣзъ 1907, 1908, 1912 г., въ изданията на Руската Акад. на Наукитѣ; отъ Радлова (Radloff), презъ 1899, 1911, 1912 г., въ сѫщитѣ издания; отъ F. W. K. Müller, прѣзъ 1904 и 1913 г., въ изданията на Берлинската Акад. на Наукитѣ; отъ A. von Le Coq, прѣзъ 1908, 1909, 1912 г., пакъ тамъ; отъ Chavannes и Pelliot въ Journal Asiatique за 1911 и 1913 г.

 

 

4

 

Широкото разпространение на манихейството и неговото дълго траяне, въпрѣки че било прѣслѣдвано отъ християнството, мохамеданството, отъ будизма и отъ свѣтската власть, се обяснява съ синкретичния характеръ на неговото учение и опростена обредность, както и съ приспособимостьта на неговитѣ проповѣдници къмъм мѣстнитѣ условия: въ западнитѣ страни манихеецътъ се издава за християнинъ, въ източнитѣ минава за реформитанъ маздеистъ, за будистъ и пр. Кои сѫ били прочее тия разнородни елементи, влѣзли въ манихейското учение, които го направили дѣйствително сборна религия, бързо разпространена, въпрѣка несгоднитѣ условия, въ които е била поставена? Въ манихействого сѫ се отразили най-много гностицизмътъ и дузлизмътъ. Гностицизмътъ бѣше онова учение, сложено отъ прѣдстави на юдаизма, платонизма, вавилонизма, маздеизма и християнството, което почна да се шири въ врѣмето на Христа, отъ Египетъ до Вавилония, главно срѣдъ книжовнитѣ срѣди и у мечтателнитѣ натури. Гвостицитѣ се занимаваха особено съ тайнитѣ въпроси за потеклото на свѣта и човѣка, за падението на човѣка и за онова откровение, онова знание (γνῶσις), което сочи пѫтя на човѣшката душа за нейното въздигане и щастие. Това съкровено знание се разкрива на человѣцитѣ отъ божественото Слово (λόγος), носители на което се явяватъ боговдъхновени личности, какъвто е билъ и Исусъ. Голѣма часть отъ християнскитѣ и дуалистични прѣдстави на манихейството идатъ отъ гностицитѣ, които сѫщо така сѫ били дуалисти. Силно влияние върху манихейството е упражнила гностичната група на мандаититѣ, въ чието учение Мани билъ посветенъ още отъ младини. А още по-значително било въздѣйствието на гностика и дуалиста Маркионъ (II в.), който не признавалъ юдейскитѣ, ветхозавѣтнитѣ книги, а отъ новозавѣтнитѣ приемалъ Павловитѣ послания и особено Евангелието на Лука. Отчасти чрѣзъ гностицитѣ, отчасти чрѣзъ вавилонскитѣ прѣдания ми-

 

 

5

 

нали въ манихейството астрономическитѣ понятия, както и вѣрата за участието на седъмьтѣ планети върху човѣшкия животъ. Отъ маздеизма, за реформаторъ на който искалъ да се прѣдстави Мани въ двора на персийския царь, иде типиното учение на манихейството за съперничеството на двѣтѣ независими начала въ природата и у човѣка — свѣтлото и мрачното. Християнскитѣ елементи въ първичния манихеизъмъ били доста незначителни; тѣ се засилили въ него по-късно, при по-близкия контактъ съ християнския миръ. Прѣдставитѣ за прѣселението и прѣчистването на душата, които сѫщо се явяватъ въ вторичния манихеизъмъ, се дължатъ на будийско влияние. Будизмътъ повлиялъ на манихейството и съ своята аскетика и песимизъмъ.

 

Манихейството, въ своята доста сложна система, излага какво е било прѣдвѣчното двойно битие, какъ билъ създаденъ сегашниятъ свѣтъ и каква е сѫдбата на человѣка тука и въ задгробния миръ [1]. Отъ тая система извличаме най-главното. Изпърво имало двѣ начални, противни и независими една отъ друга сѫщности, два мира — свѣтлината и мракътъ, или доброто и злото, първото отъ които било въ властьта на Бога, а второто въ властьта на главния демонъ. По демоново внушение, мракътъ се подигналъ отъ своитѣ пропасти да прѣвземе свѣтлината, и нахлулъ въ нея. За да възвърне стария редъ, Богъ създалъ съ Словото си Майката на живота, а тя родила Първия човѣкъ, който дошълъ на помощь на Бога и се опълчилъ срѣщу демона. Въорѫженъ съ своитѣ петь доспѣхи — елементи (прѣсниятъ въздухъ, живиятъ огънь, прохладниятъ вѣтъръ, бистрата вода и свѣтлиятъ духъ), Първиятъ човѣкъ почналъ борбата, но на края изгу-

 

 

1. По-главни извори и изслѣдвания по манихейството: Hegemonius, Acta Archelai. Изд. Beeson. Berlin 1906. По-старо издание въ Patrologia graeca, X. 1405—1528. — Св. Августинъ. Съчинения, Разни издания. — G. Flügel, Mani, seine Lehre und seine Schriften. Leipzig 1862. — K. Kessler, Mani, Forschungen über die manichäische Religion. Erster Band. Vorunrtersuchungen und Quellen. Berlin 1889. — E. Rochat, Essai sur Mani, et sa doctrine. Genève 1897. — W. Bousset, Hauptprobleme der Gnosis. Göttingen 1907. — Fr. Cumont, Recherches sur le manichéisme, 3 кн. Bruxelles 1908, 1912. — Em. de Stoop. Essai sur ia diffusion du manichéisme dans lEmpire romain. Gand 1909. — P. Aljaric, Les écritures manichéennes. 2 кн. Paris 1918. — За неотколѣ открититѣ манихейски рѫкописи и тѣхнитѣ издания срв. бѣлѣжкитѣ на стр. 3—4.

 

 

6

 

билъ петото си орѫжие — свѣтлия духъ, а попадналъ въ плѣнъ на демона. Тогава настѫпило пълно смѣшение между двѣтѣ прѣдвѣчни сѫщности — свѣтлината и мракътъ. Богъ продължилъ обаче борбата, и проводилъ втора своя еманация — Живия духъ. Жявяятъ духъ, съ помощьта на своитѣ петь другари (синове), нападналъ врага и, като го побѣдилъ, спасилъ Първия човѣкъ и го издигналъ въ висшитѣ сфери на битието. Той убилъ началницитѣ (демони) на мрака и отъ тѣхнитѣ тѣла направилъ свѣта: небеса, земя, звѣзди, стихии атмосферни. Небесата, които били десеть на брой, се образували отъ опънатитѣ кожи на началницитѣ на мрака и били подпрѣни отъ петь блѣскави богове (имащи въ себе си частици отъ свѣтлина); земята била подпрѣна отъ Носача (Атласъ, Омофоръ). Отъ тѣлата на демонитѣ, които съдържала части отъ свѣтлина, погълната при смѣшението на двѣтѣ сѫщности, Живиятъ духъ (Демиургъ) направилъ небеснитѣ свѣтила: слънце, луна и звѣзди; послѣ създалъ и стихиитѣ. Двѣтѣ главни свѣтила, слънцето и луната, които съдържали най-много свѣтлина въ себе си, били отредени да притеглятъ свѣтлитѣ части отъ смѣсената природа и да ги прѣнасятъ, като плаваещи небесни кораби, въ обиталището на Бога. Тогава Богъ изпратилъ своя трети пратеникъ, който, придруженъ отъ дванадесеть дѣви добродѣтели, настанилъ сѣдалището си на слънцето. На тоя пратеникъ било възложено да уреди отлъчването на свѣтлитѣ части отъ природата и, чрѣзъ луната и слънцето, да ги отпраща къмъ върховнитѣ божествени сфери. Почнало се движението на небеснитѣ тѣла и свѣтила, почнало се и лѫчеизпускането. Това очищение обаче на смѣсената природа било отново нарушено. (Тукъ манихейството прибѣгнало до помощьта на мита за прѣлъщението). Въ небесното пространство взело да се забѣлѣзва едно андрогиино (двуполово) видѣние, което споредъ едни легенди било самиятъ сияенъ трети пратеникъ, а споредъ други — дванадесетьтѣ дѣви добродѣтели. Тоя фантомъ се вѣстявалъ ту като красивъ юноша, ту като плѣнителна дѣвойка, и съ привлекателната си голота възпламенявалъ мѫжкитѣ и женски демони, обърнати на звѣзди отъ Живия духъ. Възбуденитѣ демони, въ своя устремъ да уловятъ прѣлестното видѣяие, почнали да отлѫчватъ порочни части отъ своето тѣло, части съдържащи свѣтли и мрачни елементи, които, поради нечи-

 

 

7

 

стотата си, не възлизали въ върховнитѣ сфери, а падали на земята като пороенъ дъждъ, придруженъ съ трѣсъцитѣ на гърмотевицата. Споредъ друга легенда, женскитѣ демони, бидейки раздрусани отъ мировото въртение или пъкъ съблазнени отъ свѣтлия небесенъ юноша, почнали да отлѫчватъ от своитѣ похотни органи частици, които сѫщо падали на земята. Отъ демонското сѣме се народили по земята изроди и разни животни и растения. Синътъ на мрака (Асаклунъ въ сирийскитѣ паметници, Σακλἀς въ гръцкитѣ) изѣлъ женскитѣ изроди, а другарката му Намраелъ (това име подсѣща за исполина Немродъ въ асиро-вавилонскитѣ митове) погълнала мѫжкитѣ изроди, па, като се съвукупили, родили първитѣ человеци на земята — Адама и Ева. Така, полуалегорично, понатуралистично разказано, било създадено человѣчеството съ двояко естество, съдържаще мрачни (демонски) и свѣтли (божествени) елементи, включени въ тѣлата на демонитѣ-звѣзди още при борбата на двѣтѣ начала и тѣхното смѣшение.

 

И тъй, борбата, почната между светлото и тъмно начало, между доброто и злото, завършила съ прѣвѣсъ на второто: душата на человѣка, произлизяща отъ божествената свѣтлина, била затворена въ тѣлото, което е отъ тъмното начало, Тогава билъ изпратенъ Исусъ да научи Адама и Ева да се пазятъ отъ злото. Той особено прѣдупрѣдилъ Адама да се не довѣрява на женската прѣлесть и да не се приближава до Ева. Адамъ послушалъ изпърво. Ева обаче народила поколѣние отъ сношениятя си въ главния демонъ, сетнѣ съ Каина и най-сетнѣ и съ Адама. Послѣденъ божи пратеникъ, който дошълъ на земята, за да изведе грѣшното человѣчество на правия пѫть и спасение, билъ Мани. За своята мисия Мани така говори въ началото на книгата си Сабуракань, която билъ прѣдставилъ на персийския царь Сапора: „Мѫдростьта и добритѣ дѣла сѫ бивали откривани на земята послѣдоватедно, прѣзъ врѣмената, отъ божитѣ пратеници (пророци). Така, откровението бѣ занесено нѣкога въ Индия отъ пратеника, нареченъ Буда, въ Персия го занесе Заратустра, на западъ го прѣдаде Исусъ, и, най-сетнѣ сега, въ най-ново врѣме, откровението дойде и пророчеството бѣ обявено отъ менъ, Мани, пратеникъ на истиннаго Бога, въ земята на Вавилонъ”. Мани се наричалъ божи пратеникъ, утѣшитель на человѣчеството, параклетъ, и се позовавалъ на думитѣ на

 

 

8

 

Исуса, която говорѣлъ за него (Йоанъ XIV, 25): „А Утѣшительтъ, Духъ Свети, когото Отецъ ще изпрати въ мое име, той ще ви научи на всичко и ще ви напомни за всичко, съмъ ви говорилъ”.

 

Черковната и нравствена страна на манихейството била слѣднята. При живѣ на Мани, основательтъ на новата религия, билъ върховевъ глава на черквата; подобно на Исуса, той амалъ и дванадесеть свои ученици, апостоли. Тая традиция се продължила и по-нататъкъ. Слѣдъ смъртъта на Мани, неговъ замѣстникъ станалъ първиятъ му ученикъ Сисъ или Сисини. Черковната йерархия се състояла отъ дякони, свещеници и епископи. Единъ отъ епископитѣ, замѣстникъ на Мани, прѣдставялъ върховната власть. Манихейскитѣ храмове били обикновени молитвени домове, съ проста обстановка, безъ образи, които, като знакове на идолопоклонство, била изхвърлени. Самъ Мани билъ вѣщъ художникъ-живописецъ и илюстровалъ съчиненията си съ чудни орнаменти, но не и съ божествени и ангелски ликове. У източнитѣ манихейци, въ срѣдня Азия и Китай, имало манихейски монастири, въ които живѣли съвършенитѣ отъ сектата. Избранитѣ манихейци водѣли светъ и строгъ аскетиченъ животъ, отговарящъ на догмитѣ на сектата: тѣ отбѣгвали до край плътскитѣ сгоди и наслади, за да прѣчистятъ съ това душата си и да я приготвятъ да се приобщи до Бога, отдѣто е произтекла. Тѣ не се женѣли, не вкусвали месо и вино, постѣли, не работѣли, не притежавали нищо свое, и оскѫдната храна, която приемали, била имъ донасяна отъ обикновенитѣ манихеи, слушателитѣ. Съвършениять манихей не е смѣелъ да убие каквато и да било жива тварь или да откѫсне нѣкое растение, за да не би по тоя начинъ да посегне на оная жизнена божествена частица, която се крие въ всѣко създание. Слѣдъ смъртьта, душата на избрания манихей бивала възнесена отъ свѣтлитѣ ангели, чрѣзъ луната и слънцето, които я прѣчиствали съвършено и прѣдавали въ божественото обиталище. Манихеитѣ не вврвали въ възкресението на тѣлата, плодъ на мрачното естество. Докато въ групата на избранитѣ влизали малцина смѣли поборници, а такива имало и жени и дори дѣца, мнозинството манихеи се задоволявали съ степеньта на слушателитѣ. Тѣ се стараели да подражаватъ поне отчасти на избранитѣ, постѣли, молѣли се и ограничавали тѣлеснитѣ си

 

 

9

 

пощѣвки. Наистина, тѣ се женѣли, но избѣгавали многоженството, гледали да нѣматъ дѣца или да иматъ малко, та съ това да намалять поколѣнието на страждущитѣ души, затворени въ демонската плъть. Тѣ се хранѣли и съ месо, пиели вино, работѣли и трупали имоть, както и другитѣ иновѣрци. Тѣхната душа не отивала право на небето, а трѣбвало, споредъ степеньта на прѣгрѣшенията си, да сградае и, слѣдъ смъртьта, да броди изъ разни животни и растения, да се прѣражда и прѣчиства и, най-сетнѣ, чрѣзъ нѣкое растение, да мине като храна у нѣкой избранъ манихей, съ спасението на когото да намѣри изгубения рай. Учението за метемпсихозата било слабо развито въ началното манихейство; то се засилило по-късно, подъ влиянието на будизма. Що се отнася до голѣмитѣ грѣшници, тѣхнитѣ души били обречени на вѣчно мѫчение. Най-сетнѣ, слѣдъ дълги вѣкове, земята ще бѫде изпусната отъ своя Носачъ (Атласъ), който я крѣпи, за да падне въ пропастьта и бѫде обхваната отъ страшенъ пожаръ, който ще трае 1468 години и ще изгори всичко по нея. Тогава всичката земя ще бѫде погълната отъ вѣчния огънь — пъклото, въ срѣдата на което ще останатъ демонитѣ. Душитѣ на голѣмитѣ грѣшници, поради това че съдържатъ що-годѣ частици отъ небесната свѣтлина, ще останатъ на повръхнината на пъклото и ще служатъ като ограда между двата възстановени нѣкогашни мира — свѣтлото небе и мрачния пъкълъ.

 

По такъвъ начинъ, прочее, дуалистичната система на Мани разрѣшава проблемата за съществуването на злото въ природата и въ човѣка. Мани намира, че при монотеизма на юдейството и на християнството съществуването на злото се явява несъвмѣстимо съ идеята за всеблагъ и всемогѫщъ Богъ; злото, споредъ него, е дѣло на друго, независимо и противно божество, чиито прояви биятъ на очи въ цѣлата природа и животъ. Смѣлата дуалистична система на Мани, изпълнена съ драматизъмъ и изложена въ митични легенди и фантастични картини, е могла да уясни загадкитѣ, за които, при крушението на древнитѣ цивилизации, се дирѣля задоволителни отговори. Но затова пъкъ тя е проникната съ страшенъ песимизъмъ, по-грозенъ може-би отъ будийския пантеизъмъ: животътъ на човѣка е безкрайна трагедия, отъ която само малцина избраници ще бѫдатъ честити скоро да се избавятъ;

 

 

10

 

голѣмата часть на человѣчествого е осѫдена на хилядилѣтно бродение и мѫки, докато се добере до изгубения рай, а мнозинствого — великитѣ грѣшници, поставени между двата мира на свѣтлината и мрака, сѫ осѫдени да прѣбѫдватъ безъ утѣха и милость, въ страдание прѣзъ вѣчнитѣ вѣкове.

 

Манихейското учение прѣдопрѣдѣли отчасти и по-нататъшната своя сѫдба. Неговиягъ песимистичень погледъ върху свѣта и човѣка, неговиятъ суровъ аскетизъмъ и пълно отричане отъ благата на жнвота не можеха да послужать за основа на една широко призната религия. Закрѣпването, отъ друга страна, на християнството и мохамеданството като държавни религии, отъ централна Азия и Индия та до Атлантическия океааъ, не позволи на манихейството да шири свободно своето учение. Само едно реформирано манихейство, приближено до господствуещитѣ вѣри, можеше да се надѣва на извѣстенъ успѣхъ. И наистина, приспособеното новоманихейство, познато съ разни имена — павликянство, масалиянстао, богомилство, фундаитство и др., можа да продължи сѫществуването на дуализма още нѣколко столѣтия и дори да му даде моменти на жизненость и прѣуспѣване.

 

Павликянството, [1] чийто произходъ се свързва отъ самитѣ павликяни съ името на апостолъ Павла, а византийската, извори го изкарватъ отъ Павла Самосатски (III в.) или отъ Павла в Йоана, синове на манихейката Калиника отъ Самосатъ (край на VII в.) и пр., се явява на историческата сцена въ Армения едва прѣзъ VIII в. и особено въ началото на IX в. То е прѣобразувано манихейство, доближено до християнството. Павликянството запазва манихейската строга дуали-

 

 

1. Извори в литература за павликянството срв. у Karapet Ter-Mkrttschian. Die Paulikianer im byzantinischen Kaiserreiche und verwandle ketzerische Erscheinungen in Armenien. Leipzig 1893, и особено у Conybeare, The key of truth. A manual of the Paulician church of Armenia. Oxford 1898. За павликянството въ България: E. Fermendžin, Acta Bulgariae ecclesiastica. Zagrabiae 1887 — А. Теодоровъ. Българитѣ католици въ Свищовско и тѣхната черковна борба (Лѣтопись на Б. Кн. Др., II 1900-1901 г ). — Д. Е. Такела. Hѣкогашнитѣ павликяни и сегашнитѣ католици въ Пловдивско (Мсб. XI, 1894 г.) — Л. Милетич, Нашитѣ павликяни (Мсб. XIX. 1903 г.). — Сѫщи, Нови документи по миналото на нашитѣ павликяни (Мсб. XXI, 1935 г.). — Сѫщи, Павликянското нарѣчие (Мсб. XXVI, 1912 г). — Йор. Ивановъ, Произходъ на павлиянитѣ споредъ два български рѫкописа (СпБАН., XXIV, 1922 г.).

 

 

бел. ред.

Към стр. 10

 

По-нова литература върху павликянството: Д. Ангелов, Влияния на чужди ереси върху богомилството. Известия на семинарите при Историко-филологическия факултет на университета „Св. Климент Охридски”, кн. 9, I, 1942, с. 148 сл.; D. Obolensky, А study in Balkan neo-manichaeisme, Cambridge, 1948, p. 28 cл.; E. Э. Лившиц, Павликянское движение във Византии в VIII и первой половине IX в., Виз. вм., V, 1952, с. 51 сл.; Ст. М. Бахшян, Павликянское движение в Армении, Ереван, 1955; Ἰ. Ἀναστασίου, Οἱ παυλικιανοί, Ἀϑῆναι, 1959; М. Loos, Le mouvment paulicien à Byzance, Byzantinoslavica, XXIV, 2, 1963, c. 258—287, и XXV, I, 1964, c. 52—69; J. Gouillard, L'hérèsie dans l'Empire Byzantin des origines au XIII siècle, Travaux et mèmoires, I, Paris, 1965, c. 307—312.

 

 

11

 

стична основа, но вече се издава за сѫщинското християнство, и неговитѣ послѣдватели се наричатъ християни. Православнитѣ едвамъ го признаватъ за християнска секта, а арабскиятъ писателъ Масуди го зове „Байлаки (павликяни), секта, която стои по срѣдата между християнството и маздеизма”. Подобно на манихеитѣ, тѣ вѣрвали въ единъ Богъ властителъ на небесния миръ, и въ другъ — творецъ на земния миръ. Подъ влияние на християнството, тѣ приели учението за Св. Троица, съставена отъ Отца, Сина и Са. Духа, но си я прѣдставяли само като еманация на едноличния Богъ Отецъ. За да избави падналото человѣчество, Богъ Отецъ изпратилъ Исуса. Рождението на Исуса отъ Дѣва Мария било привидно: сѫщинската му майка обаче билъ небесниятъ Йерусалимъ. Павликянитѣ си служели съ християнскитѣ новозавѣтни книги и особено съ Павловитѣ послания. Посланията на апостолъ Петра, който се отричалъ отъ Христа, отхвърляли. Отхвърляли сѫщо и старозавѣтнитѣ книги и пророцитѣ, които тѣ смѣтали за лъжци. Черковната имъ служба и духовна йерархия били много опростени. Тѣ не уважавали св. Богродица, светцитѣ, кръста, иконитѣ, християнскитѣ тайнства. По аскетизъмъ и въздържание тѣ се различавали отъ манихеитѣ и се приближавали до християнитѣ; яли блажно, пиели вино, женѣли се и дори, въ полово отношение, изпадали въ безчинство и извратености. Павликянството се проширило най-много въ западноарменскитѣ области и въ сѣверна Сирия и станало държавна религия на нѣколко арменски племена. Арменцитѣ павликяни имали своя войска, крѣпости и играли важна роля въ армено-византийскитѣ и арабо-арменски отношения, особено прѣзъ IX в. Прѣселенитѣ пъкъ арменски колонисти въ Тракия повлияли много, както ще видимъ, за прѣнасянето на дуалистичнитѣ възгледи и срѣдъ българитѣ. Съ завоеванието на Армения отъ византийцитѣ и послѣ отъ арабитѣ и турцитѣ, тамъ замрѣло и павликянството; то продължило обаче своя животъ въ новото си отечество, въ България, дѣто, споредъ българската легенда за произхода на павликянитѣ, се били прѣселили ужъ самитѣ основатели на тая секта:

 

 

Павликянитѣ въ Пловдивъ и околността

 

 

12

 

играли значителна роля прѣзъ редъ вѣкове. Както ще посочимъ по-нататъкъ, тѣ вземали живо участие въ политическитѣ събития прѣзъ XI-XIII в и. въ повечето случаи, върввѣли солидарно съ българскятѣ тежнения, въ ущърбъ на византийскитѣ. Тѣ прострѣли своето вѣрско влияние и въ крайдунавскитѣ български области, било чрѣзъ проповѣдници, било чрѣзъ прѣселение на голѣми групи свои едновѣрци. Прѣзъ 1366 г. намираме павликянско население въ Видинската областъ, въ държавата на Ивана Срацимира. При врѣменното завладѣване на тоя край отъ маджаритѣ, голѣма часть отъ православното българско население, а сѫщо и отъ павликянитѣ (partim ех Paulicianis) били насилени да приемать католичество. Слѣдъ оттеглянето обаче на маджаритѣ, населението ще се е върнало въ старата си вѣра. Документи отъ XVI и началото на XVII в. свидѣтелствуватъ, че въ Кипровци напр. (Видинска область) и въ Никополско още живѣли павликяни (, Paulini), които говорѣли български, имали и черкви, но отхвърляли кръста и пр. Тѣ били обърнати тогава въ католичество отъ мисионери францисканци, дошли главно изъ Босна. Въ сѫщото врѣме били покатоличени и павликянитѣ въ Пловдивско. Докато обаче крайдунавскитѣ павликяни обичатъ да се зоватъ „българи католици”, тѣхнитѣ пловдивски събратя и до день днешенъ пазятъ старото си име „павликяни”. Въ града Пловдивъ сѫществува „Павликянска махала”, и нѣколкото българокатолишки села въ Пловдивско още се наричатъ павликянски и жителитѣ имъ — павликяни. Въ сѣверна България имената на нѣколко села, като Павликени (Търновско), Горно-Павликени, Долно-Павликени (Ловешко), напомнять нѣкогашнитѣ павликяни. Поменатитѣ села сѫ съ българско православно население. Въ околностьта на Горно-Павликени има стари гробища, съ безкръстни плочи, а това може да бѫде бѣлѣгъ за старо неправославно, богомилско или павликянско население. Както въ България, павликенството изчезнало и въ началното си отечество — Армения. Послѣднитѣ арменски общини, които изповѣдвали доста променено павликянство, се намирали въ сѣверна Армения. Тѣ пазѣли своята вѣра до прѣди сто години. Горѣпоменатиятъ английски ученъ Conybeare обнародва текста на тѣхното вѣрую въ книгата си The key of truth. Византийскитѣ писатели, които говорятъ за павликянитѣ, ги зоватъ ту павликяни, ту мани-

 

 

13

 

хеи, по традиция, при все че сѫщинското манихейство да не съществуваше вече прѣзъ срѣдата на срѣднитѣ векове въ Византия и въ съсѣднитѣ ѝ области.

 

Друга секта съ дуалистично-гностико християнска елементи, така нареченото масалиянство, се явила въ Сирия, станала добрѣ извѣстна прѣзъ IV в. и продължава своето съществуване, късно слѣдъ това, въ Сирия, Армения, Мала-Азия и Балканския полуостровъ. Масалиянитѣ (на сирийски „молещи се”) били извѣстни у гърцитѣ и съ прозвището εὐχῖται, т. е. молещи се, както старитѣ българи ги наричали молитвьници, защото моленето, молитвата съставявала най-сѫществената тѣхна външна особеность. Тѣ се издавали за християни и намирали привърженици въ монастиритѣ главно, между монашеския свѣтъ, и по-малко срѣдъ народа. Като дуалисти, тѣ учели, че въ човѣка, по наслѣдство отъ прадѣдо Адама, съжителствуватъ Духъ Свети и сатана, По-нататъкъ обаче тѣхното учение прѣдставява нѣщо обособено. Тѣ твърдѣли, че нито кръщението, нито другитѣ тайнства на православната черква сѫ въ състояние да пропѫдятъ сатаната, който постоянно тика човѣка къмъ злодѣяние и пороци. Едниствено продължителната молитва може да изгони бѣсоветѣ и тѣхното дѣйствие, да очисти човѣка и да направи тѣлото му обиталище на Духа Светаго. Така прѣчистената душа попадала въ видѣние и могла да види Св. Духъ и Св. Тройца. Поради тая мистическа практика, масалиянитѣ били наричани още ентусиясти и мечтатели. Въ своята срѣда тѣ прибирали всички, които продавали или раздавали имота си, които напускали брачнитѣ си връзки, както и ония роби, които избѣгвали отъ господаритѣ си; тѣ ги приемали при себе си, обличали ги въ калугерско расо и посвещавали на своитѣ мистерии и видѣния. Масалиянитѣ прѣзирали рѫчния трудъ, нѣкои отъ тѣхъ се скопявали, св. Богородица не почитали, кръста хулѣли и пр. Тѣзи, които били извънъ монастиритѣ, живѣели на групи, често и по улицитѣ и, мислѣйки, че демонитѣ живѣятъ не само въ човѣка, но че и въздухътъ е изпълненъ отъ тѣхъ, плюели постоянно и се секнѣли, за да се отърватъ отъ демонитѣ, молѣли се, изпадали въ съзерцания и пророчествували. Съ такива особености, на кратко казано, ги описватъ писателитѣ до VIII в. Въ по-къснитѣ из-

 

 

бел. ред.

Към стр. 13

 

По-нова литература за масалианствотр: Д. Ангелов, Влияния на чужди ереси върху богомилството, с. 149 сл.; D. Obolensky. The Bogomiles, с. 48 сл. Срв. и Д. Ангелов, Богомилството в България, София, 1969, с. 137 сл.

 

 

14

 

вѣстия, отъ XI а. насетнѣ, на масалиянитѣ се приписва и учението за Сатанаила, което намираме и у богомилитѣ. Тѣхната Св. Троица се състояла отъ Бога Отца, който владѣе само на надмировитѣ нѣща (τὰ ὑπερκόσμια μόνα), отъ старшия му синъ Сатанаила, която владѣе земнитѣ (τῶν ἐγκοσμίων τὸ κράτος), и отъ младшия му синъ Исуса, комуто сѫ подвластни небеснитѣ (τὰ οὐράνια). Поради това имъ гледище, едни почитали особено и старшия синъ Сатанаила, властитель на земята, отъ когото се боели да имъ не напакости. Сатанизмътъ на тия масалияни много дразнѣлъ тѣхнитѣ полемисти християни, които приписвали на сектантитѣ най-невѣроятни нелѣпости и мърсотии. За разпространението на масалиянството въ Тракия прѣзъ XI в. ни подсѣща съчинението на видния византийска писатель Михаилъ Пселъ „За дѣйствието на демонитѣ”. Кедринъ разказва, че прогоненитѣ отъ Сирия масалияни изпърво въ Памфилия (Мала-Азия), въ негово врѣме (XI—XII в.) били се пръснали въ по-голѣмата часть на западновизантийскитѣ области т. е. на Балканския полуостровъ. Той прибавя, че масалиянитѣ тогава били познати и съ името „богомили”.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]