Богомилски книги и легенди

Йордан Иванов

 

БЕЛЕЖКИ И ДОБАВКИ НА РЕДАКТОРА КЪМ УВОДА НА ЙОРДАН ИВАНОВ И ИЗДАДЕНИТЕ ОТ НЕГО БОГОМИЛСКИ КНИГИ И ЛЕГЕНДИ

 

 

Към стр. 2

 

Върху манихейството има обширна литература и след обнародването на книгата на И. Иванов са излезли редица нови съчинения. Срв. по-специално Н. Ch. Puech, Le manichéisme, son fondateur, sa doctrine, Paris, 1948 (второ издание през 1967 г.), и А. Л. Кац, Манихейство в римской империи по данным Акта Архелаи, Вестник древней истории, 1955, ки. 3, с. 168 сл. Вж и Д. Ангелов, Богомилството в България, София, 1969, с. 119 сл., където е даден кратък очерк върху това учение.

 

 

Към стр. 10

 

По-нова литература върху павликянството: Д. Ангелов, Влияния на чужди ереси върху богомилството. Известия на семинарите при Историко-филологическия факултет на университета „Св. Климент Охридски”, кн. 9, I, 1942, с. 148 сл.; D. Obolensky, А study in Balkan neo-manichaeisme, Cambridge, 1948, p. 28 cл.; E. Э. Лившиц, Павликянское движение във Византии в VIII и первой половине IX в., Виз. вм., V, 1952, с. 51 сл.; Ст. М. Бахшян, Павликянское движение в Армении, Ереван, 1955; Ἰ. Ἀναστασίου, Οἱ παυλικιανοί, Ἀϑῆναι, 1959; М. Loos, Le mouvment paulicien à Byzance, Byzantinoslavica, XXIV, 2, 1963, c. 258—287, и XXV, I, 1964, c. 52—69; J. Gouillard, L'hérèsie dans l'Empire Byzantin des origines au XIII siècle, Travaux et mèmoires, I, Paris, 1965, c. 307—312.

 

 

390

 

Към стр. 13

 

По-нова литература за масалианствотр: Д. Ангелов, Влияния на чужди ереси върху богомилството, с. 149 сл.; D. Obolensky. The Bogomiles, с. 48 сл. Срв. и Д. Ангелов, Богомилството в България, София, 1969, с. 137 сл.

 

 

Към стр. 14 — бел. 1

 

По-нов очерк върху изворите за богомилското учение у Д. Ангелов, Богомилството в България, с. 37 сл. Там са включени не само изворите за българските богомили, а и някои извори, които се отнасят до учението на катарите в Италия и Франция. Редица византийски и западни извори, които се отнасят до богомилството и сродни с него дуалистични учения, са обнародвани в български превод с увод и обяснителни бележки в книгата на Д. Ангелов, Б. Примов, Г. Батаклаев, Богомилството в България, Византия и Западна Европа в извори, София, 1967, с. 1—231.

 

 

Към стр. 14 — бел. 2

 

По въпроса за литературата върху богомилството срв. специалния обзор у Д. Ангелов, Богомилството в България, София, 1969, с. 5 сл. Подробна библиография в края на същата книга, както и в посочения колективен труд Богомилството в България, Византия и Западна Европа в извори, с. 225 сл. Ценни библиографски указания за трудовете върху богомилството, обнародвани до 1964 г., са събрани и систематизирани в специално съставената книга с библиография за средновековните ереси на К. Zsuzànna, Eretnekmosgalmak а XI—XIV szàzadban (Еретическите движения в XI—XIV в.), Budapest, 1964.

 

 

Към стр. 16

 

За запазването на езически вярвания след покръстването на българската държава подробно у Д. Ангелов, Богомилството в България, с. 105 сл.

 

 

Към стр. 19

 

Мисълта за пренасяне на манихейските вярвания чрез уйгурски проповедници е подхваната отново в статията на I. Dujčev, I Bogomili nel paesi slavi а la loro storia, Atti del convegno internationale sul tema L'Oriente cristiano nella storia della civiltà, Roma, 1964, p. 628, който се аргументира между другото със значителната етническа близост между прабългари и уйгури.

 

 

391

 

По негово мнение много вероятно е манихейски проповедници да са намирали прибежище в България след разгрома на манихейството като официална религия в Уйгурската империя през 840 г. Авторът допуска също така за възможно проникването на манихейски вярвания и от Иран и Ирак, като набляга на мисълта за съществуващите връзки между прабългарската и иранската култура. Това са интересни предположения, но засега те не могат да бъдат подкрепени с конкретен материал.

 

 

Към стр. 20

 

Според М. Loos, Le pretendu temoignage d'un traité de Jean Exarche intitulé „Šestodnev” et relatif aux Bogomiles, Byzantinoslavica, XIII, 1, 1952, c. 59 сл., сведението в Шестоднева на Йоан Екзарх се отнася не до богомили, а до старите манихеи и в такъв смисъл не може да бъде считано за доказателство за поява на богомилството още по време на цар Симеон.

 

 

Към стр. 22

 

През последно време се откри още едно известие за поп Богомил, и то в един византийски паметник. Става дума за един препис на „Синодика в неделята на православието”, запазен в Vindobonensis hist. gr., 73 (издаден от J. Gouillard, Le synodikon de l'orthodoxie, Travaux et mémoires, 2. Paris, 1967, c. 59. В този препис, съставен през XIII в., неизвестният автор е поместил сред анатемитѣ, отправени срещу възгледите на византийския философ Йоан Итал, една анатема против поп Богомил като разпространител на манихейската ерес по време на българския цар Петър:

т. е. „проклятие срещу поп Богомил, който подбуди и разпръсна по време на царуването на Петър, българския цар, тази манихейска ерес във всеки град и област*. Както се вижда, анатемата съвпада почти напълно със съответната анатема срещу Богомил в Бориловия Синодик. Анализът на текста сочи, че византийският компилатор е имал вероятно пред очи този български паметник и е възпроизвел въз основа на него посоченото известие за дейността на поп Богомил.

 

 

Към стр. 29

 

Сведения, че съвършени богомили съ прибягвали към самоубийства, няма. Подобна практика е засвидетелствувана само за катарите в Италия и Франция. Срв. А. Borst, Die Katharer, Stuttgart, 1953, c. 78, 194, 197.

 

 

392

 

За богомилството във Византия вж. D. Angelov, Der Bogomilismus auf dem Gebiete des byzantinischen Reiches. Ursprung, Wesen und Geschichte. ГСУ Ист.-фил. фак., т. XLV, 1947/48, c. 1—60; t. XLVI, 1949/50, c. 1—45; D. Obolensky, The Bogomiles, c. 168 сл.

 

 

Към стр. 38

 

В текста на Евтимий от Акмония селото на Йоан Чурила е означено не като „χίλιοι καπνοί”, а с генетивната форма χιλίων καπνῶν срв. G. Ficker, Die Phundagiagiten, Leipzig, 1908, c. 77, p. 19 сл. От това може да се заключи, че византийският монах е искал да отбележи не името, а числеността на селото, определяна според тогавашния обичай по броя на комините (καπνῶν). Срв. Д. Ангелов, Богомилството в България, с. 385, бел. 59.

 

 

Към стр. 39

 

По-нова литература за влиянието на богомилското учение в Русия: Д. А. Казачкова, Към въпроса за богомилската ерес в древна Русия през XI в., Ист. пр., XIII, 1957, кн. 4, с. 59 сл.; Д. Ангелов, Богомилството в историята на славянските народи. Славянска филология, V, 1963, с. 173. За голямото разпространение на апокрифната книжнина в руските земи срв. Н. К. Гудзий, История древней русской литературы, Москва, 1966, с. 31 сл.

 

 

Към стр. 40

 

По-нова литература за богомилството в Босна: А. Solovjev, La doctrine de l'eglise de Bosnie (Acad. royale de Belgique, Bull. de la classe des lettres et des sciences morales et politiques, 5-e serie, XXXIV, 1948, c. 481 сл., M. Miletič, I cristjani di Bosna alla luce dei loro monumenti di pietra, Orientalia cristiana analecta, 149, Roma, 1957; O. Mandič, Bogomilska crkva bosanskih krstjana, Chicago, 1962; C. Чирковић, Историја средньвековне Босанска државе, Београд, 1964.

 

 

Към стр. 42

 

За катаризма в Италия и Франция има обширна литература, която непрестанно нараства. По-важни нови изследвания: А. Borst, Die Katharer, Stuttgart, 1953 (c добра библиография); Ch. Touzellier, Catharisme et Valdéisme en Languedoc à la fin du XII-ème et au debut du XIII-ème siècle, Paris, 1965 (също c добра библиография). Срв. библиографските указания в посочената

 

 

393

 

книга на К. Zsuzsànna, Eretnekmosgalmak а XI т- XIV szàzadban, Budapest, 1964, с. 115 сл. За връзките между богомили и катари: Е. Вернер, Богомилството и ранносредновековните ереси на Латинския Запад, Ист. пр., XIII, 1957, кн. 6, с. 16сл.; Сh. Puech, Catharisme médievale et bogomiisme, Academia Nationale dei Lincei, Roma, 1957, c. 56 сл.; Б. Примов, Райнер Сакони като извор за връзките между катари, павликяни и богомили, Изследвания в чест на Марин Дринов, София, 1960, с. 533 сл.; същият, Сведения на авонимен автор за влиянието на българското богомилство в Западна Европа, ИИИ, т. 14—15, 1964, с. 299 сл.; Д. Ангелов, Богомилството в историята на славянскитe народи и влиянието му в Западна Европа. Славянска филология, V, 1963, с. 167; В. К. Зайцев, Богомильское движение и общественная жизнь Северной. Италии эпохи Дученто, VI межд. съезд славистов, доклад, Минск, 1967, с. 1—46.

 

 

Към стр. 43

 

Трябва да се отбележи, че учението на валдейците, независимо от това, че е изхождало от принципите на ранното християнство, в редица отношения е било противопоставяно на катаризма и не би могло да се счита за негово продължение. По-нова литература върху Вал до и последователите му: Ch. Touzellier, Catharisme et Valdéisme en Languedoc à la fin du XII-ème et au debut du XII-ème siècle. Paris, 1965; Vaudois languedociens et pauvres catholiques. Cahiers de Fanjeaux 2, Toulouse, 1967, c. 1—298.

 

 

Към стр. 49

 

Въпросът за „богомилските книги”, както личи добре и от изложението на Й. Иванов, не се свежда само в това да се проучи пряката еретическа книжнина, която е служила на богомилитe при техните проповеди, но и тази книжнина, която е възникнала в резултат на богомилското влияние сред българския народ. Касае се предимно за легенди с дуалистичен характер, както и за някои други творения на българския фолклор, в които дуалистичният момент не е застъпен, но независимо от това и в тях може да се установи известно въздействие на богомилските възгледи. Като по-нова литература по този въпрос, излязла след книгата на Й. Иванов, могат да се посочат следните съчинения: Е. Аничков, Манихеји и богумили, Гласник Скопског научног друштва, V, Скоплје, 1929, с. 137 сл.; Е. Tourdeanu, Apocryphes bogomiles et pseudobogomiles, Revue de l'histoire des religions, t. CXXXVIII, 1950, № 1. И двамата

 

 

394

 

автори са склонни да ограничат понятието „богомилски книги”, като считат, че само онези от тях, които съдържат преки и очевидни черти на богомилската идеология, би следво да се отнесат към тази категория. L. Sadnik, Südosteuropäiscne Rätselstudien, Wiener slavistisch Jahrbuch, Graz Holn, 1953, c. 1—185; Д. Петканова, Към въпроса за връзките на фолклора с богомилството, Известия на Института за българска литература, VI, 1958, с. 81 сл.; Д. Ангелов, Богомилството в България, София, 1969, с. 206 сл.; История на българската литература, т. I, София, 1962, с. 178 сл.; А. Balotă, Bogomilismul şi cultura maselor populare din Bulgaria şi ţarile romine, Romanoslavica, Bukureşti, 1964, s. 19—69; G. Wild, Die bogomiiische Häresie in einigen südslavischen Volksliedern, Die Welt der Slawen, IX, 1964, c. 258—276; Я. Полакова, Nektere ohlazy bogomilstvi ve stare ruske literature а ustni slovesnosti, Sbornik praci filosofickè fakulty Brnenske university, Д 10, 1963, c. 81 сл.; същата, Материалы o развитии дуалистических народных сказок у славян, Slavia, XXXIV, 1965, seš. 3, с. 456 сл. (и в двете работи има добри библиографски посочвания на по-нова литература); Е. Георгиев, Литература на изострени борби в средновековна България, София, 1966, с. 163 сл.; Н. К. Гудзий, История древней русской литературы, Москва, 1966, с. 28 сл. (с билиографски указания на с. 31, бел. 1).

 

 

Към стр. 50

 

По-нови проучвания за личността и творчеството на поп Йеремия: История русской литературы, т. I, Москва—Ленинград, 1941 (статия на В. П. Адрианова-Перец); История на българската литература, I, София, 1962, с. 187 сл.; Е. Георгиев, Прокълнатият старобългарски писател поп Йеремия, сп. „Език и литература”, г. XIX, 1964, кн. 1, с. 11 сл.; същият, Литература на изострени борби в средновековна България, с. 202 сл. (с добра библиография и обстоен анализ на произведенията му). Както се установява от направените изследвания, поп Йеремия е бил по-млад съвременник на поп Богомил и живял и развивал дейност през втората половина на X в. Макар и ученик на поп Богомил, този старобългарски писател се отклонил в значителни степен от правовернитѣ, издържани в строго дуалистичен и опозиционен на официалната църква дух богомилски схващания. Това личи от съдържанието на запазените от него творби, най-важна от които е тъй нар. „Повест за кръстното дърво”.

 

 

395

 

Към стр. 52

 

По-нова литература във връзка с индексите: Б. Ангелов, Списъкът на забранените книги в българската литература, Известия на Института за българска литература, I, 1952, с. 107 сл.; Д. Ангелов, Богомилството в България, София, 1969, с. 98 сл.; Е. Георгиев, Литература на изострени борби в средновековна България, София, 1966, с. 234 сл.

 

 

Към стр. 60

 

Ново издание на двете версии от R. Reitzentstein, Die Vorgeschichte der christlichen Taufe mit Beiträgen von L. Troje, Leipzig—Berlin, 1929, c. 312—316. Български превод на „Тайната книга” от Й. Иванов, Старобългарски разкази, София, 1935, с. 73—87. Повторен в Христоматия по старобългарска литература, София, 1961, с. 144—149, и в Христоматия по история на България. София, 1965, с. 176—180. Превод на Виенския препис успоредь с латинския текст у Ц. Кристанов, И. Дуйчев, Естествознането в средновековна България, София, 1954, с. 204—209. Най-нов превод на български с обяснителни бележки и увод у Д. Ангелов, Б. Примов, Г. Батаклиев, Богомилството в България, Византия и Западна Европа в извори, София, 1967, с. 99—107. Проучвания и литература върху този важен богомилски апокриф у Е. Tourdeanu, Apocryphes bogomiles et pseudobogomiles, Revue de l'histoire des religions, т. CXXXVIII, № 2, 1950, c. 204—214; Д. Ангелов, Богомилството в България, София, 1969, с. 62 сл.; История на българската литература, I, София, 1962, с. 209 сл.; Е. Георгиев, Литература на изострени борби в средновековна България, София, 1966, с. 180 сл.

 

 

Към стр. 66

 

За това, че Тайната книга е бил пренесена от България за дуалистите в Конкорецо, споменава в една добавъчна бележка към своето съчинение и италианският инквизитор и теолог Анселм Александрийски (срв. съответния текст в изданието на А. Dondaine, La hierarchie cathare en Italie. Archivum fratrum praedicatorum, XX, Roma, 1950, c. 319). Както се знае, Анселм е бил един от най-добре осведомените писатели за произхода на богомилството и връзките му с италианските и френските дуалисти и в такъв смисъл неговото потвъръдаващо сведение за пренасянето на Тайната книга в Италия има голяма стойност.

 

 

396

 

Към стр. 89

 

За новозаветната литература като основа на богомилските възгледи и нейното алегорично тълкуване ср. Д. Ангелов, Богомилството в България, София, 1969, с. 216 сл.

 

 

Към стр. 96

 

За старозаветната книжнина и отхвърлянето ѝ от богомилите срв. Д. Ангелов, Богомилството в България, София, 1969, с. 223 сл.

 

 

Към стр. 115

 

Наред с известния Катарски требник бе открит и обнародван през 1939 г. фрагмент и от един друг подобен на него требник, който е бил употребяван от катарите в Италия. Поместен е като допълнение към издадения от А. Dondaine дуалистически трактат на Йоан Лугио „Liber de duobus principiis”, Roma, 1939, c. 151 сл. Срв. Д. Ангелов, Богомилството в България, 1969, с. 66 сл. За ритуалите на дуалиститѣ, изложени в Катарския требник пак там, с. 318 сл. (с подробни библиографски посочвания). Вж. и Е. Георгиев, Литература на изострени борби, София, 1966, с. 199 сл.

 

 

Към стр. 131

 

Български превод на „Видение Исаево” в Христоматия по старобългарска литература, София, 1961, с. 119—124. Превод на български на същия апокриф според издадения у Й. Иванов латински текст в книгата на Д. Ангелов, Б. Примов, Г. Батаклиев, Богомилството в България, Византия ѝ Западна Европа в извори, София, 1967, с. 109—114 (с увод и обяснителни бележки). Обстойно проучване на апокрифа с оглед да се посочат съдържащите се в него дуалистично-еретически моменти от Е. Tourdeanu, Apocryphes bogomiles et pseudobogomiles, Revue de l'histoire des religions, CXXXVII1, № 2, Paris, 1950, c. 213—218. Срв. също История на българската литература, 1, София, 1962, с. 216 сл. Най-ново проучване, с добра библиография, в книгата на Е. Георгиев, Литература на изострени класови борби в средновековна България, София, 1966, с. 188—194.

 

 

Към стр. 154

 

Пълният текст на процеса срещу Петър Маврин е поместен в издадените неотдавна протоколи на инквизиционното съдилище на града Памие (в. Южна франция), където той е бил съден през 1323 г. (срв. Le registre de l'inquisition de Jeaques

 

 

397

 

Fournier, 1318—1325, t. III, ed. J. Duvernoy, Toulouse, 1965, p. 110—252. Съответният пасаж за разпространението на „Видение Исаево” сред южнофренските катари е на с. 200 сл. За този апокриф и неговата популярност сред местните еретици става дума и по повод на процеса срещу един друг привърженик на катаризма, Арналд Цицерд, съден през 1321 г. (J. Fournier, Le registre, II, c. 50 сл.).

 

 

Към стр. 186

 

За апокрифа „Енох” срв. разсъжденията в посочената вече книга на Е. Tourdeanu, Apocryphes bogomiles et pseudobogomiles, c. 181 сл., който счита, че това произведение не може да бъде отнесено към кръга на богомилската литература. Интересна е статията на Н. А. Мещерский, К истории текста славянской книги „Эноха” (Виз. врем., XXIV, 1964, с. 91—109). Убедително по мое мнение е посочил авторът, че тъй нар. Кратка редакция на Енох е по-стара от Пространната редакция (гледище, поддържано и от френския славист А. Вайан). Не ми изглежда обаче приемливо предположението на Н. А. Мещерский, „что в лице краткой редакции славянской книги Эноха мы имеем дело с памятниками русского извода старославянского язика и что редакция эта возникла в древней Руси” (с. 102). Наличието на отделни слова и граматически форми в тази кратка редакция, които свидетелствуват за първоначален южнославянски (български) археотип, е според мене един сигурен факт, който не може да бъде отречен. За апокрифа „Енох” срв. още Е. Георгиев, Литература на изострени борби в средновековна България, София, 1966, 144 сл.

 

 

Към стр. 191

 

Срв. за апокриф „Варух” Е. Tourdeanu, Apocryphes bogomiles et pseudobogomiles, c. 177 сл. Авторът оспорва гледището на М. Соколов и Й. Иванов, че името на Сатанаил е било вмъкнато в текста от един богомилски съставител, и изобщо не е склонен да включи това произведение в кръга на еретическата дуалистична литература. Срв. и Е. Георгиев, Литература на изострени борби в средновековна България, София, 1966, с. 121 сл.

 

 

Към стр. 207

 

Новобългарски превод на апокрифа „Адам и Ева” в Христоматия по старобългарска литература, София, 1961 с. 114— 119. Ново проучване на текста у Е. Tourdeanu, Apocryphes bogomiles et pseudobogomiles, c. 187—194. Във връзка c мотива

 

 

398

 

за Адамовия запис срв. Д. Ангелов, Богомилството в България, София, 1969, с. 271 сл. Срв. още История на българската литература, т. I, София, 1962, с. 183; Полакова, Материалы о развитии дуалистических народных сказок у славян, Slavia, XXXIV, 1965, seš. 3, с. 460 сл.; Е. Георгиев, Литература на изострени борби в средновековна България, София, 1966, с. 87 сл.

 

 

Към стр. 227

 

Ново издание на Детство Исусово (Томиното евангелие) L'evangile selon Thomas, texte copte établi et traduit par A. Guillaumont, H. Ch. Puech et al., Paris, 1959. Новобългарски превод в Христоматия по старобългарска литература, София, 1961, с. 124 сл. Извадки от старобългарския текст с новобългарски превод у Ц. Кристанов, И. Дуйчев, Естествознанието в средновековна България, София, 1954, с. 182 сл. Едно ново споменаване за Томиното евангелие като любима книга на еретиците се среща в една наскоро издадена група от анатеми от XI в. ( срв. J. Gouillard, Le synodikon de l'orthodoxie, Travaux et Mémoires, II, Paris, 1967, c. 313, анатема 10). Според Е. Tourdeanu, Apocryphes bogomiles et pseudobogomiles, p. 203, Томиното евангелие не може да бъде включено в кръга на еретическата литература. Напротив, Е. Георгиев (Литература на изострени борби в средновековна България, София, 1966, с. 130 сл.) в пълно съгласие с Й. Иванов вижда в този апокриф едно от най-любимите произведения на богомилитѣ, в което се птразяват типични страни на тяхната етика. Срв. също История на българската литература, т. I, София, 1962, с. 184 сл.

 

 

Към стр. 248

 

Срв. върху този интересен богомилски апокриф Е. Георгиев, Литература на изострени класови борби в средновековна България, София, 1966, с. 194 сл. (с библиографски указания). „Прение на Христа с дявола” е напълно в духа на богомилския дуализъм, според който и Исус, и дяволът са синове на бога. В духа на своето суперкритично отношение Е. Tourdeanu, Apocryphes bogomiles et pseudobogomiles, c. 194, не е склонен да го включи в кръга на еретическата литература.

 

 

Към стр. 257

 

Новобългарски превод на „Разумника” в Христоматия по старобългарска литература, София, 1961, с. 133 сл. Извадки от старобългарския текст с успореден превод на новобългарски у Ц. Кристанов, И. Дуйчев, Естествознанието в средновековна

 

 

399

 

България, София, 1954, с. 380 сл. Върху характера на това произведение срв. История на старобългарската литература, 1, София, I, 962, с. 185 сл., 218 сл., и Е. Георгиев, Литература на изострени борби в средновековна България, София, 1966, с. 288 сл., който счита, че в съставянето на старобългарския вариант на тази стара апокрифна творба значително участие е имал бълският писател поп Йеремия.

 

 

Към стр. 273

 

Новобългарски превод на „Български апокрифен летопис” у И. Дуйчев, Из старата българска книжнина, I, София, 1943, с. 154 сл. Повторен в Христоматия по старобългарска литература, София, 1961, и в Христоматия по история на България, 1965, София, с. 191 сл. Като един от най-интересните паметници за историята на българския народ през периода на византийското владичество той е бил нееднократно привличан в трудовете на български изследвачи. Срв. П. Динеков, Стара българска, литература, I, 1950, с. 226 сл.; Д. Ангелов, Богомилството в България, София, 1969, с. 360 сл.; История на българската литература, т. I, София, 1962, с. 251 сл.; Е. Георгиев, Литература на изострени борби в средновековна България, София, 1966, с. 316 сл. Данните на апокрифа независимо от техния полулегендарен характер могат да бъдат използувани за изясняване на някои моменти от нашата история още от времето на създаването на славянобългарската държава. Срв. И. Дуйчев, Едно легендарно сведение за Аспаруха (Vjesnik za archeologiju i historiju dalmatinsku, LVI—LIX, 2, 1954—1957), Abramičev zbornik, II, c. 181 сл.

 

 

Към стр. 287

 

Извадки на новобългарски език от Легендата за Тивериадското море у Ц. Кристанов, И. Дуйчев, Естествознанието в средновековна България, София, 1954, с. 210 сл. По-нова литература: Я. Полакова, Материалы о развитии дуалистических народных сказок у славян, Slavia, XXXIV, 1965, seš. 6, c. 456 сл. (с добри библиографски указания); Е. Георгиев, Литература на изострени борби в средновековна България, София, 1966, с. 197 сл.

 

[Previous]

[Back to Index]