II. ДУАЛИСТИЧНИ БЪЛГАРСКИ НАРОДНИ ЛЕГЕНДИ
Произходъ на легендитѣ.
— Поради своето особено културно-историческо значение, нашитѣ легенди заслужаватъ обстойно разглеждане отъ идейна, сравнителна и формална страна. Ние ще се ограничимъ обаче главно съ едно — да си уяснимъ отдѣ идатъ българскитѣ легенди за сътворението, дали сѫ самобитни, домашни, или пъкъ сѫ били прѣнесени отъ другадѣ и откѫдѣ.
Да видимъ, прѣди всичко, дали племената, които влѣзоха въ състава на сегашния български народъ, именно славянитѣ и Аспаруховата дружина, сѫ имали дуалистични прѣдстави за божеството и миросъзданието. Старитѣ митолози, като изхождаха отъ посочването на Хелмолда (XII в.) за полабскитѣ езически славяни, които вѣрвали въ добъръ и въ лошъ богъ, т. е. дяволъ, Черенъ богъ, и, като прѣдполагаха, по антитеза, че добриятъ богъ ще е наричанъ „Бѣлъ богъ”, намиратъ дуалистични гледища въ вѣрата на старитѣ славяни. По тѣхъ се поведоха и нѣкои изслѣдвачи на богомилството, които смѣтаха, че за дуализма въ това учение сѫ допринесли славянитѣ, resp. българитѣ, у които то бѣ намѣрило широко разпространение. [1] Сега обаче на свидѣтелството на Хелмолда се дава съвсѣмъ друго тълкуване и се отрича — езическитѣ славяни да сѫ били дуалисти. Тоя въпросъ бѣ разясненъ отчасти отъ Йосифа Иречекъ, отъ Неринг-а и особено отъ Мочулски, въ неговата студия: О мнимомъ дуализмѣ въ миѳологіи славянъ, Варшава 1889 (отп. отъ Р. Ф. В. XXI). Хелмолдъ (I гл. 52) казва за полабскитѣ славяни: „У славянитѣ сѫществува една чудна заблуда: въ своитѣ пиршества тѣ си подаватъ единъ на другъ чаша, като произнасятъ надъ нея не благословия, а заклевания въ името на боговетѣ си, именно на добрия и на злия, защото тѣ смѣтатъ, че всѣко щастие иде отъ добрия богъ, и всѣко нещастие — отъ лошия. Ето защо лошия богъ тѣ наричатъ на своя езикъ дяволъ или Черенъ богъ (Zcerneboch),
1. Така мислѣха напр.: Gieseler, Ueber den Dualismus der Slaven (Theol. Studien und Kritiken, 1837 г., II, 357 сл.). — Schmidt, Histoire et doctrine de la secte des Cathares ou Albigeois, т. І, 7; т. II. 271 сл. — Rački, Bogomili i Patareni (Rad. X, 260). — H. Осокинъ, Исторія Альбигойцевъ, т. I, 146 сл. — P. Каролевъ, За богомилството (Псп. IV, 1871 год., стр. 71 сл.). — Кипріановичъ, Жизнь и ученіе богомиловъ (Прав. Обозр. 1870, іюль и августъ, или прѣпечатано у П. Успенскій, Востокъ Христіанскій. Аѳонъ. Спб. 1892. стр. 896 и др. по-нови.
362
т. е. черенъ богъ (nigrum deum)”. Тръбва да забѣлѣжимъ, че тукъ въ сѫщность не се дава името на лошото божество, а неговото опрѣдѣление — лошъ, черенъ. Други пъкъ мѣста въ хрониката на сѫщия Хелмолдъ говорятъ явно противъ прѣдполагаемия дуализъмъ у западнитѣ славяни: „Между разновиднитѣ божества, въ чиято власть славянитѣ поставятъ полята и горитѣ, скърбитѣ и насладитѣ, тѣ отличаватъ единъ богъ на небесата, повелитель надъ другитѣ богове, и вѣрватъ, че той е всемогѫщъ и се грижи само за небеснитѣ нѣща, а другитѣ божества, на които сѫ раздадени различни длъжности, сѫ нему подчинени, произхождатъ отъ неговата кръвь и, колкото се намиратъ въ по-близко родство съ тоя Богъ на боговетѣ (Deus deorum), толкова се смѣтатъ за по-знатни” (I, 84). Другадѣ, пакъ сѫщиятъ Хелмолдъ казва: „Между разновиднитѣ божества на славянитѣ се изтъква Свѧтовитъ (Zuantevith), богъ въ земята на ругийцитѣ, като най-точенъ въ отговоритѣ (оракулитѣ) си. Въ сравнение съ него, другитѣ се смѣтатъ като полубогове, и затова славянитѣ иматъ обичай ежегодно да го чествуватъ, като му принасятъ жертва нѣкой человѣкъ християнинъ, комуто се падне жрѣбие. Сѫщо и отъ всичкитѣ славянски области тукъ изпращаха опрѣдѣлено количество пари за жертвоприношения” (I, 52). Още по-цѣнна е слѣднята вѣсть на Хелмолда за единия върховенъ Богъ у славянитѣ: „Сватовитъ, богътъ въ земята на ругийцитѣ, бѣше първиятъ между всички божества на славянитѣ, чутовенъ въ побѣдитѣ, точенъ въ прѣдсказанияга. И прѣзъ нашето врѣме, не само вагрийцитѣ, но и отъ всички славянски области тамъ изпращаха годишни данъци и прославяха Свѧтовита за Богъ на боговетѣ (Deum deorum esse profitentes. II, 12)”. Явно е прочее, че първото посочване на Хелмолда за „Черенъ богъ” нѣма онова дуалистично значение, което му се придава отъ нѣкои митолози; името Черенъ богъ се е явило у западнитѣ славяни по-късно, подъ влиянието на християнскитѣ проповѣдници между тѣхъ, какъвто е билъ и Хелмолдъ, за означение на дявола или изобщо на всѣки лошъ духъ, черно божество, противникъ на Бога и на доброто. Колкото за името Бѣлъ богъ, то не се срѣща въ никой достовѣренъ старъ паметникъ, а само въ нѣкои мѣстни имена. Благословията и заклинанията при пиршествата, въ името на нѣкое добро или зло божество, за което поменава Хелмолдъ, се практикуватъ дори и сега у сла-
363
вянитѣ християни, безъ да се влага въ случая нѣкакво дуалистично гледище [1]. Такива сѫ напр. малорускитѣ заклинания: „Щобъ тебе черный богъ убивъ!” или „Щобъ на тебе дивъ пришолъ!” Въ западнорускитѣ краища се употрѣбява слѣдното пожелание при наздравица: „На здоровъе намъ, на злість ворогамъ, на безголовъе великимъ панамъ и тімъ бісовимъ синамъ, що завидуютъ намъ!"; или зложелания, като: „Богъ би тебе скаравъ!”, „Щобъ тебе чортъ взявъ!” Въ една западноруска пѣсень съ заклинателенъ характеръ срѣщаме:
Пане круку, [2] пане круку,
Черна бога старшій внуку!
Ти въ свой рожокъ затруби
И (имя рекъ) загуби! [3]
Подобни сѫ и българскитѣ наздравични благословии и заклинания: „Св. Георги да ни е на помощь!”, „Кой насъ мрази, Господь да го сгази!”, „Богъ го убилъ!”, „Зло да те забрави!”, „Убилъ го Маренъ!”, „Здравье те било пó глава!” и др. На Хелмолдовата наздравица прилѣга една българска, дѣто, като се призоваватъ редъ имена, олицетворяващи локални бродници, самодиви и пр., тия послѣднитѣ се умоляватъ за помощь:
Тия сѫ си́те една рода,
Нека сѫ на помош.
Помóзи Бóже! добрó и здравье! [4]
Дуализъмъ не е имало нито у източнитѣ славяни — рускитѣ, нито и у балканскитѣ. Това е добрѣ извѣсно въ науката, та на тоя въпросъ нѣма да се спираме тукъ; ще поменемъ само най-старото и класическо свидѣтелство на Прокопия (VI в.) за вѣрата на долнодунавскитѣ (български) славяни: „(Славянитѣ) признаватъ единъ Богъ, творецъ на мълнията, единственъ властитель на всичкитѣ нѣща, комуто принасятъ жертва бикове и всѣкакви други оброци. За сѫдбата нищо не знаятъ и въобще не ѝ приписватъ нѣкаква власть надъ человѣцитѣ. Но, когато видятъ, че ги грози болесть или близка
1. Срв. за това повече въ поменатата студия на Мочульскій и у L. Niederle, Život starých slovanů. Díl II. svazek I (Praha 1924 г.), стр. 159 сл.
2. Крукъ = врана.
3. Срв. у Мочульскій, стр. 45—46.
4. П. Цв. Любеновъ, Баба Ега. Търново 1887, стр. 81—82.
364
смърть въ война, обѣщаватъ Богу да принесатъ жертва за спасение на живота си, па, като сѫ избѣгнали опасностьта, принасятъ обѣщаната жертва, мислейки, че сѫ се спасили благодарение на жертвата. При това, тѣ почитатъ рѣкитѣ и самодивитѣ (νύμϕας) и други нѣкои божества, на всички отъ които тѣ служатъ и при жертвуванията гадаятъ”. [1] Отъ горното се вижда, че вѣрата на старитѣ славяни изобщо и особено на славянитѣ, които образуваха главния слой на българския народъ, не е била дуалистична, а по-скоро монотеистично натуралистична, дѣто покрай върховния Богъ творецъ е имало и по-долни божества, олицетворяващи природнитѣ стихии и явления. Не е основателно, слѣдвателно, да мислимъ, че зачатъци на дуалистичнитѣ български легенди за сътворението на свѣта и човѣка се криятъ въ славянската митология.
Туранската орда на Аспаруха, която покори славянскитѣ племена въ сѣвероизточна Дунавска България и турна устоитѣ на бѫдещата българска държава и народъ, била ли е носителка на дуалистични гледища за твореца и за създанието? Историческитѣ вѣсти и открититѣ въ послѣдно врѣме каменни надписи не оставятъ никакво съмнѣние, че Аспаруховата орда, по потекло, езикъ и нрави, е съставяла часть отъ голѣмото старотурско племе, което прѣзъ първитѣ столѣтия на срѣднитѣ вѣкове заемаше областитѣ отъ Монголия та до Черно-море на западъ. По вѣра старотурцитѣ сѫ били шаманисти. Тѣ почитали единъ върховенъ Богъ, творецъ на вселенната, олицетворенъ въ прѣдставата за небето, отдѣто и прозвището му — тäнгри (небе). Богъ прѣбѫдвалъ въ върховнитѣ пластове на свѣта, дѣто е царството на свѣтли-ната и отдѣто той урежда сѫдбинитѣ на свѣта. Сé въ тѣзи надземни пластове се намира и раятъ; тамъ живѣятъ и други добри божества и духове, между които сѫ и душитѣ на добритѣ покойници — дѣди; тѣ служатъ за посрѣдници между Бога и живитѣ человѣци на земята. Подъ земята се нахождатъ нижнитѣ пластове на вселенната, дѣто е пъкълътъ и дѣто обитаватъ злитѣ духове и душитѣ на лошитѣ человѣци. На самата земя, по планини, поля и води, живѣятъ благо-
1. Procopius, De bello Gothico, III, 14. Знае се пъкъ отъ други източници, че тоя върховенъ Богъ е билъ гръмоносецътъ Перунъ. Срв. Ј. Ивановъ, Культъ Перуна у южныхъ славянъ (Извѣстія Отд. р. яз. и слов. Имп. Ак. Наукъ, т. VIII, 1904 г., кн. 4-ая).
365
датни духове, познати съ общо наименование духове на йер-су
(земя-вода). Старитѣ турци вѣрвали много въ силата на магесницитѣ и носѣли муски
(амулети), които да ги закрилятъ отъ злото. Менандъръ ни дава нѣкои подробности
за турскитѣ магесници: около единъ огънь тѣ шепнѣли тихо никакви думи, послѣ
удряли въ звънецъ и тимпани, изпадали въ изстѫпление и произнасяли заклинания,
съ които пропѫждали лукавитѣ духове; тѣ имали сила да изгонватъ бѣсоветѣ, да
освобождаватъ хората отъ зло и да ги очистватъ чрѣзъ огъня. [1] При минаване
край опасни мѣста и рѣки, човѣкъ трѣбвало да се моли и да принася жертви на тия
духове закрилници. Хората могли да се молятъ и направо на своитѣ покойници-дѣди,
които да се застѫпятъ за тѣхъ прѣдъ върховния Богъ; но, обикновено, въ такъвъ
случай, живитѣ прибѣгвали до услугитѣ на дѣдитѣ чрѣзъ така наричанитѣ шамани,
единъ видъ жреци или жречески родове, които се ползува ли съ благодать прѣдъ
Бога. Хаганитѣ (хановетѣ) на турскитѣ племена се смѣтали за произлѣзли отъ
небето богъ или най-малко за поставени отъ него. Тая вѣра ясно е изразена напр.
въ сибирскитѣ старотурски надписи отъ VIII в., както и въ старобългарскитѣ
каменни надписи отъ IX в. Така, въ сибирскитѣ надписи, ханътъ е нареченъ:
„мъдриятъ небесенъ хаганъ” (тангри билгä хаганъ); „чрѣзъ небето станалъ
ханъ” (тäнгридä болмишъ канъ); „произлѣзълъ отъ небето канъ” (тäнгри яратмишъ
канъ). По същия начинъ се титулуватъ и старобългарскитѣ князе: въ Шуменския
надписъ Маламиръ е нареченъ „отъ Бога князь” (ἐκ Θεοῦ ἄρχων); въ Смолѣнския
надписъ неизвѣстниятъ български князь е назованъ по същия начинъ — ἐκ Θεοῦ
ἄρχων; въ проложното житие на Кирила и Методия срѣщаме същия титулъ и за Бориса:
. Въ единъ отъ Орхонскитѣ старотурски надписи четемъ: „Но богътъ на турцитѣ,
който е горѣ на небето, както и другитѣ свети духове, които съ по земята и
водата на турцитѣ, направиха слѣдното: за да не изчезне съвсѣмъ турскиятъ народъ
и за да може да стане той истински народъ, тѣ издигнаха баща ми, хагана
Илтересъ, и майка ми кадъната Илбилге”. Не е безинтересно да поменемъ тукъ и
една-двѣ особености отъ тѣхнитѣ погре-
1. Срв. у Menander Protector (Corpus scr. hist. byzantinae, Ed. Bonnae), t. XI, 381.
366
бални обичаи, които сѫщо така не издаватъ връзка съ дуалистична религия. Тѣлото на покойника бивало поставяно подъ шатъръ, около който слагали много убити жертвени животни : овци, коне, волове. Близкитѣ на умрѣлия, възседнали на коне, обикаляли седъмь пѫти около шатъра, издавали жалостни викове и се насичали съ ножъ по лицето, по което протичали кърви, смѣсени съ сълзитѣ. Послѣ изгаряли коня, що яздилъ покойникътъ, както и личнитѣ му вещи. Пепельта бивала събрана на едно и мъртвиятъ заровенъ. На гроба поставяли толкова камъни на брой, колкото души е билъ погубилъ покойникътъ въ биткитѣ. Тѣ прѣдпочитали да умратъ въ сражение, отколкото отъ болесть. На гроба на видни лица бивали издигани нѣщо като мавзолеи, съ надписи, статуи и орнаменти. Изобщо, казватъ китайскитѣ извори, тѣ имали обичаи като хунитѣ (хионгъ-ну). [1] И Менандъръ разказва за кумири (ἀγάλματα) у турцитѣ прѣзъ VI в. [2]
Що се отнася до религиознитѣ възгледи на Аспаруховитѣ българи, за това имаме твърдѣ малко свѣдѣния. Обичаятъ у българскитѣ хагани да се титулуватъ подобно на своитѣ азиятски едноплеменици, „отъ Бога поставенъ ханъ”, вече ни подсѣща да смѣтаме, че и придунавскитѣ българи сѫ изповѣдвали единъ върховенъ Богъ. Въ полза на това прѣдположение говори отчасти и свидѣтелството на Менандра за близкитѣ до българитѣ авари, които, при свръзване на договоръ, се кълнѣли въ Бога, който е на небето. [3] Нѣмаме извѣстия за второстепеннитѣ божества на българитѣ, но че тѣ сѫ вѣрвали въ нѣкакви духове, за това се догаждаме отъ обичая имъ да носятъ муски (амулети) за прѣдпазване отъ зловрѣдното влияние на таинственитѣ сили и бѣсове. Въ упѫтванията, които папа Николай I дава на новопокръстения български князь Бориса, срѣщаме изрично посочване за това:
„ ... У васъ немощнитѣ имали обичай, заради здравето си, да взематъ нѣкаква повезка и да я носятъ окачена на шията си. . . Тоя видъ повезки-амулети сѫ изобрѣтени отъ бѣсов-
1. Срв. нѣкои подробности за религията на турскитѣ племена у Теофилакта Симоката, у V. Thomsen, Inscriptions de l'Orkon dechiffrées. Heisingfors 1896, стр. 58 сл., 143 сл., L. Cahun, Introduction à l'histoire de l'Asie. Paris 1896, стр. 66 сл.
2. Menander Protector, 382.
3. Menander Protector, 335.
367
ски хитрости. . . Апостолскитѣ постановления учатъ, щото ония, които си служать съ тѣхъ, да бъдатъ поразени съ проклятия и изгонени отъ черквата.” [1] Други пъкъ, за изцеление на своитѣ немощи, прибѣгвали до чудодѣйната сила на единъ камъкъ и съ него се лѣкували. [2] Сè отъ същитѣ упѫтвания на папа Николая узнаваме, че Аспаруховитѣ българи принасяли жертви на своитѣ идоли и бѣсове. [3] Тѣ принасяли жертви и при смъртьта на своитѣ близки, [4] тъй както туй правѣли и тѣхнитѣ азиятски сънародници (срв. стр. 366). Крумъ, прѣди да почне своята обсада на Цариградъ, извършилъ скверни демонски жертвоприношения, разказва хронистътъ Теофанъ, а други хронисти добавятъ, че той принасялъ жертви человѣци и много добитъкъ. [5] И въ упѫътванията на папа Николая се говори за суевѣрнитѣ български обичаи, извършвани прѣди походъ или сражение: „Вие разправяте, пише Николай на князь Бориса, че сте били свикнали, когато отивате въ сражение, да съблюдавате дни и часове и да извършвате заклинания, игри, пѣения и нѣкакви гадания (incantationes, et joca, et carmina, et nonnula auguria).” [6] Българитѣ се кълнѣли надъ голъ мечъ [7] подобно на аваритѣ [8]. Тѣзи нѣколко данни, колкото и откъслечни да съ, сé показватъ, че Аспаруховитѣ българи съ сподѣляли повечето отъ вѣрскитѣ особености на туранскитѣ турци или авари и че съвсѣмъ не съ били дуалисти, било крайни — като маздеиститѣ или умѣрени — като богомилитѣ. Споредъ това, извѣстието у псевдо-Масуди и у Алъ-Бекри, че българитѣ изповѣдвали религията на магитѣ, [9] т. е. на Зороастра, не трѣбва да се взема въ неговото буквално значение. Знае се, че арабскитѣ писатели поставятъ въ категорията на дуалиститѣ маги (маджусъ) всички езичници изобщо.
1. Responsa Nicolai Рарае I. ad consulta Bulgarorum. Изд. Д. Дечевъ София 1822 г., гл. LXXIX, стр. 82 сл.
2. Пакъ тамъ, гл. LXII, стр. 70.
3. Пакъ тамъ, гл. XLI, стр. 48 сл.
4. Пакъ тамъ, гл. XCVIII, стр. 96.
5. Theophanes, Chronographia. Ed. De Boor, стр. 503.
Symeon Magister
, въ Theoph. Continuatus, Ed. Bonnae, стр. 612.
6. Responsa, гл. XXXV, стр. 44.
7. Пакъ тамъ, гл. LXVII, стр. 74.
8. Menander, 335.
9. Marquart, Osteuropäische und ostasiatische Streifzüge, Leipzig 1903 стр. 205.
368
Нѣкои отъ Аспаруховитѣ българи, още прѣди покръщането на Бориса, били приели исляма и арабски книги. Борисъ питалъ папа Николия — какво да направи съ нечестивитѣ книги, които българитѣ били получили отъ арабитѣ (сарацини) и които още се пазѣли отъ тѣхъ. Папата му прѣпорѫчилъ да изгори тия книги, но, отъ друга страна, го съвѣтвалъ да не употрѣбява насилие спрѣмо друговѣрцитѣ и да не ги прави християни принудително. [1] Не е чудно слѣдвателно, че при такива наставления, въ Борисовата държава ще да се е запазило мохамеданство и езичество и слѣдъ официалното кръщение на българския народъ въ 865 г. За съхранение на езичеството срѣдъ нѣкои славянски племена въ България слѣдъ тая дата поменахме по-горѣ, стр. 16. Но че и мохамеданството не е било загинало скоро въ България, имаме за това посочване въ единъ старобългарски номоканонъ, прѣписъ отъ ХIII в. [2] Колкото обаче и да сѫ се пазѣли мохамеданството и езичеството срѣдъ българското и славянско население на българската държава, тѣ не сѫ могли да повлияятъ върху българската народна словесность съ дуалистични гледища, защото тѣ сѫ липсвали въ тѣзи религии.
Остава, слѣдвателно, да диримъ другадѣ потеклото на българскитѣ народни легенди за дуалистично създание на свѣта. Основната идея на нашитѣ легенди е изразена въ два мита: 1) земята бива създадена отъ шъпа пръсть, взета отъ морското дъно и 2) Богъ и дяволътъ си сътрудничатъ при създанието на свѣта и послѣ враждуватъ помежду си. Паралели на единия отъ тѣзи митове или на двата заедно намираме въ прѣданията на много народи и особено въ фолклора на славянскитѣ и туранскитѣ племена. У западноевропейскитѣ народи тѣзи митове не сѫ познати току-речи никакъ. Фолклорната наука отбѣлѣзва едвамъ единъ уединенъ примѣръ, записанъ въ областьта Бретань, с. з. Франция: Богъ създава земята, а дяволътъ, за да я потопи, създава водата. [3] Странитѣ, включени между Балтийското море, Адриатика и Алтайскитѣ височини и дори до сѣверо-източнитѣ краища на Азия, съставятъ сегашната фолклорна область, дѣто се приказватъ
1. Responsa Nicolai Рарае, гл. CII, CIII.
2. Караџић, Примјери српско-словенскога језика. Беч 1857, стр. 7.
3. P. Sébillot, Le folk-Lore de France. Paris 1904, т. I, 182.
369
най-вече дуалистични легенди за сътворението, съ три главни огнища — българско, руско и туранско. У чехитѣ такива легенди не сѫ извѣстни; у лето-литовцитѣ, [1] поляцитѣ, [2] словацитѣ, [3] словенцитѣ, [4] сърбитѣ, [5] ромънитѣ, [6] маджаритѣ и трансилванскитѣ цигани [7] сѫ обнародвани по единъ-два варианта, но и тѣ прѣдставятъ обикновено съкратена, фрагментарна версия, а това вече говори за тѣхния чуждъ произходъ. Много повече версии и варианти сѫ били обдирени и обнародвани у руситѣ, [8] у турско-татарскитѣ народи [9] и у финскитѣ племена. [10]
Извънъ славяно-туранската область, дуалистични легенди за сътворението се приказватъ отчасти и въ нѣкои земи на юго-западна Азия, именно Месопотамия, Армения и Грузиния. Единъ день, когато бѫдатъ обнародвани може би дуалистични легенди и отъ персо-иранскитѣ краища, тогава и тая область, ще прѣдставя по-широка цѣлина. Ние допускаме, че у съврѣменитѣ персо-ирански племена сѫ се запазили нѣкои дуалистични разкази, като наслѣдство отъ книжовнитѣ паметници на древния Иранъ, въ които личатъ наистина дуалистични легенди, като напр. въ книгата Бундехешъ. Дуалистични разкази отъ тая южноазиятска область бидоха обнародвани: грузински и сванетски отъ южния Кав-
1. Веселовскій, Разысканія, вып. V, гл. XI, 73 сл.
2. Н. Máchal, Nákres slovanskeho bájesloví. Praha 1891, стр. 9 — Веселовскій, вып. V, 73; вып. VI, 107.
3. Dobšínský, Úvahy o slovenských povestiach. Vydala Matica Slovenska, 1872 г., стр. 39
4. G. Krek, Einleitung in die slavische Literaturgeschidile. Graz 1887, стр. 783.
5. Караџић, Српске нар. приповијетке, № 40. — Сѫщи, Српске нар. пјесме II, № 16. — Erben, Báje slovanská o stvoření světa (Č. Č. Mus. 1886 г., 13).
6. Revue des traditions populaires, XII, 689. — Fr. Müller, Siebenbürgische Sagen, стр. 162. Срв. у Веселовскій, вып. V, 364.
7. Драгомановъ, Мсб. VIII, 312 сл.
8. Срв. за тѣхъ у Веселовскій, вып. V, 55 сл., 363 сл.; вып. VI, 105. сл. — Этнографическое Обозрѣніе, кн. XIII—XIV, 68—74, 250—252; кн. XV, 190—191. — Драгомановъ, Мсб. VIII, 263 сл.
9. Radloff, Die Sprachen der turkischen Stämme Sud-Siberiens. I Abtb. Proben der Volkslitteratur, 1 Th., 175 сл. Срв. още у Веселовскій, Раз., вып. V, 18 сл., вып. VI, 107; Драгомановъ, Мсб. VIII, 293 сл.
10. Веселовскій, Раз., вып. V, 5 сл., 360 сл.; вып. VI, 111 сл.
370
казъ [1]; йезидски отъ горня Месопотамия и Армения [2]; мандейски отъ Месопотамия. [3]
Другата область съ дуалистични легенди за сътворението, разказвани отъ американскитѣ туземци, обхваща Сѣверна Америка. [4] Въ Южна Америка такива разкази не сѫществуватъ. [5]
Съ уяснение на проблемата за произхода, генетичната връзка и разпространението на тия дуалистични легенди, съ огледъ къмъ славянскитѣ, се занимаваха отчасти френскиятъ американистъ Шарансей въ току-що поменатата негова студия (бѣл. 4-а), проф. Кронъ [6] и особено рускитѣ учени Веселовски и Драгомановъ. [7] Шарансей, който, при многото други разкази, е знаелъ само за три славянски, дѣли легендитѣ на три версии: 1) островна, която е най-стара, разпространена въ Япония и Полинезскитѣ острови, и споредъ която Богъ изважда земята изъ водата; 2) континентална, разпространена въ стария и новия свѣтъ, споредъ която земята бива извадена изъ морето отъ нѣкое животно, и 3) смѣсена или индийска, образувана отъ двѣтѣ други. [8] Кронъ, като разглежда космогонията на финската поема Калевала, намира, че
1. Сборникъ матеріаловъ для описанія мѣстностей и племенъ Кавказа, вып. X, отд. I, стр. LXXV—LXXX; отд. II, 245—251. Срв. още у Веселовскій, Раз., вып. V, 18 сл., вып. VI, 107; Драгомановъ, Мсб. VIII, 293 сл.
2. Е. Kovalevsky, Les Kurdes et les Jésides (Bulletin de la Société royale beige de géographie, 1890 г., № 2). — N. Siouffi, Notice sur la secte des Yezides, въ N. Journal Asiatique, 1882 г., августъ, септември, и др. Срв. у Драгомановъ, Мсб. VIII, 298 сл.
3. N. Siouffi, Etudes sur la religion des Soubbas ou Sabéens, leur mœurs. Paris 1880. — Babelon, Les mandaites, leur histoire et leur doctrine religieuse (Annales de Philosophie chrétienne, 1880, октомври и ноември). Срв. у Драгомановъ, Мсб. VIII, 296 сл.
4. De Charencey, Une légende cosmogonique, Havre 1884. — H. Hale, въ The Journal of American Folklore, I, № 3, 177 sl. Срв. у Веселовскій, Раз., вып. VI, 118 сл.
5. Р. Ehrenreich, Die Mythen und Legenden der Südamerikanischen Ur-völker und ihr Beziehungen zu denen Nordamerikas und der allen Welt. Berlin 1905.
6. J. Krohn, Finska litteraturens historia, I, 175. Срв. у Веселовскій, Раз., вып. V, 4.
7. А. Н. Веселовскій, Дуалистическія повѣрья о мірозданіи (Разысканія, вып. V, гл. XI, 1—116, 351. сл.); Ещо къ вопросу о дуалистическихъ космогоніяхъ (Раз., вып. VI, гл. XX, 105—136). — М. Драгомановъ, Дуалистическото миротворение (Мсб. VIII, 257—314; Мсб. X, 3—68).
8. Срв. у Драгоманова, Мсб. VIII, 268.
371
славянскитѣ дуалистични легенди ще да сѫ заети отъ фино-угърскитѣ или урало-алтайскитѣ, защото тия послѣднитѣ прѣдставяли по-цѣлостна версия. Веселовски, въпрѣки своята широка ерудиция и множеството разполагаеми материали, за съжаление, не даде ясно и установено гледище по въпроса. Въ единъ отъ първитѣ си трудове — Славянскія сказанія о Соломонѣ и Китоврасѣ, 1872 г., стр. 164, Веселовски приемаше, че славянскитѣ дуалистични легенди сѫ отражение на богомилското учение. Подъ влиянието на финландския ученъ Крона, той прие (1889 г.) за „възможни фински основи въ разпространения срѣдъ славянитѣ космогонически митъ”, съ оговорка, че самиятъ митъ може да е ирански, миналъ чрѣзъ богомилитѣ, а формитѣ на мита да сѫ народни, мѣстни — славянски и фински. [1] Въ заключението на сѫщата си студия той прѣдполага, че е имало движение на легендитѣ — отъ сѣверъ на югъ, сетнѣ отъ югъ на сѣверъ, а това е помогнало да се сплетатъ въ тѣхъ елементи и форми дуалистични фински и богомилски. И тая мисъль обаче е изказана мъгляво у Веселовски. [2] Двѣ години слѣдъ тая си студия, въ 1891 г., като се бѣ запозналъ съ сѣверо-американскитѣ легенди, Веселовски побърза да се отрече и отъ фино-турската си хипотеза. Като говори за основното гледище въ мита за братята-творци, Бога и Сатанаила, той добавя: „Азъ прѣдполагахъ, че това гледище не е арийско, а турско-финско; това гледище би могло да се закрѣпи съ фински (въ широкъ смисълъ) и турски варианти на космогоничната легенда, които още не издаватъ християнско (богомилско) влияние. Но такива варианти азъ не зная; моя опитъ — да разкрия дуалистичнитѣ течения въ космогонията на Калевала идѣше отъ убѣждението, че дуализмътъ на извѣстнитѣ намъ легенди за създанието на свѣта не трѣбва да се обяснява само съ ирански прѣдстави, изразени въ историческитѣ форми на богомилството. Косвена подкрѣпа на това мнѣние намирамъ въ прѣдставитѣ на сѣвероамериканскитѣ хурони-ирокезци и алгонкинци за двамата братя-творци, прѣдставители на доброто и злото начала”. [3] Малко по-долу, въ сѫщата си студия, авторътъ дири опора въ Лънговата теория за самозараждането на еднакви митове у разни народи:
1. Разысканія, вып. V, 4—5.
2. Пакъ тамъ, 115—116.
3. Раз., вып. VI, 117—118.
372
„Моето обяснение на славянския, финско-турския и американски дуалистиченъ митъ не веднажъ ме е довеждало на мисъльта, изказана отъ благосклонния къмъ менъ рецензентъ въ Русская Мисль (1890, юли, 314-315): че тукъ може би се касае работата до самостойно зараждане на една и сѫща прѣдстава въ различни етнични области, които не се допиратъ една до друга, и че дуализмътъ може да е една отъ степенитѣ на религиозното развитие у много народи.” [1]
Другиятъ руски ученъ, М. Драгомановъ, прояви по-голѣма системность въ своето изслѣдване. Къмъ обилната въ фактично отношение работа на Веселовски той прибави нови материали, прѣдложи нови съпоставки и генетични отношения. Драгомановъ идва до заключение, че разказитѣ на финската Калеьала и на сѣвероамериканцитѣ не сѫ въ сѫщность дуалистични, че тамъ нѣма съперничество и че тѣ трѣбва да се отдѣлятъ отъ разказитѣ на славянскитѣ и турски племена отъ България та до Якутската область, които съставятъ една челядь, произлѣзла отъ единъ общъ праотецъ. Основата на тая втора група прѣдставя: двама миросъздатели съперници, отъ които единнятъ проважда другия да изнесе изъ водата материята, съ която бива създадена сушата. Драгомановъ, като има прѣдъ видъ, че славянскитѣ и турски племена обитаватъ въ континентални области, не допуска у тѣхъ да е могълъ да се зароди океанския митъ за произхода на земята отъ морска тиня; тоя митъ у тѣхъ е дошълъ отвънъ. Отечеството на океанския митъ той съзира въ Халдея и отчасти въ Индия. Халдейскитѣ океанически прѣдстави, смѣсени съ дуализма на Иранъ, дѣто, поради континенталния характеръ на областьта, липсватъ такива прѣдстави, дали животъ на дуалистичната легенда за създание на свѣта отъ подводна материя. Прѣработенъ отъ гностици и особено отъ манихейци, тоя митъ билъ прѣнесенъ отъ една страна у турскитѣ племена въ Азия и у славянитѣ, а отъ друга въ Месопотамия, Армения и Грузиния. Това прѣнасяне станало по устенъ пѫть, а не подъ влияние на писани произведения, апокрифи, защото въ устнитѣ славянски и турски легенди за сътворението се съдържали по-старинни елементи, отколкото въ апокрифитѣ. При това Драгомановъ е
1. Раз., вып. V, 123.
373
на мнѣние, че дуалистични легенди въ Русия сѫ проникнали не само прѣзъ Балканския полуостровъ, но и по прѣкъ пѫть, прѣзъ Кавказъ. Той дори допуска, че тия легенди сѫ минали по-скоро отъ южна Русия въ България, отколкото наопаки. Въ полза на това мнѣние говорѣлъ епизодътъ за гмуркането въ водата, който въ българскитѣ варианти билъ по-изтритъ и ослабналъ. Хипотезата на Драгоманова, макаръ въ нѣкои пунктове да дава прибързани обобщения, прави голѣма стѫпка напрѣдъ въ обяснение на въпроса. Бѫдещитѣ изслѣдвачи на проблемата, които ще разполагатъ съ повече сравнителенъ фолклоренъ и исторически материалъ, ще подкрѣпятъ, смѣтаме, повечето отъ тезитѣ на Драгоманова, а други ще видоизмѣнятъ или отхвърлятъ.
Въ слѣдващитѣ бѣлѣжки ние ще се ограничимъ главно съ българскитѣ легенди и ще гледаме да посочимъ тѣхната генетична връзка съ други подобни легенди, устни и писани, тѣхния небългарски произходъ и тѣхнитѣ разпространители. Между европейскитѣ и азиятски дуалистични легенди за сътворението на свѣта се забѣлѣзва голѣма прилика както въ схемата на фабулата, така и въ повечето отъ епизодитѣ и подробноститѣ. Тая прилика вече изключва прѣдположението за независимия, самороденъ произходъ на легендитѣ у разнитѣ народи; легендитѣ припадатъ къмъ една челядь, къмъ нѣкогашно общо огнище, отъ което сѫ се разсѣяли, повече или по-малко промѣнени, на едно широко пространство, отъ Адриатика та до източния Сибиръ. Ние не се наемаме да опрѣдѣлимъ началното отечество на легендитѣ, и надали науката ще може единъ день да се добере до задоволителенъ отговоръ на въпроса. Най-многото, което може да се направи въ тая область, то е да се посочи — дѣ най-напрѣдъ, въ историческо врѣме, се забѣлѣзва съществуването на дуалистичния митъ за сътворението. Да се прѣкрачи обаче тая граница и да се намѣри праисторичното огнище на мита, това едва ли е възможно. Що се отнася до оформяването на мита въ историческо врѣме, хипотезата на Драгоманова изглежда доста правдоподобна и едно ново изслѣдване, съ повече факти, би могло да засили нейната основателность и да я направи жизнеспособна. Имайки прѣдъ видъ двата основни елемента въ мита — двама враждуващи творци и изваждане на земята изъ водната стихия — Драгомановъ правилно посочва древ-
374
ния Иранъ за разпространитель на първия елементъ на мита, а за втория елементъ, океанския, дири паралели главно въ халдейската космогонична прѣдстава за изваждане на земята изподъ водата. Тая прѣдстава лежи въ основата и на Битието въ библейската история, дѣто е речено: „Земята бѣше неустроена и невидима; върху бездната имаше тъмнина, и Духъ Божи се носѣше надъ водитѣ . . . И Богъ рече: да се събере въ едно водата, която е подъ небето, та да се яви сушата . . . Богъ нарече сушата земя” (Бит. I, 2—10). Остава да се уясни само какъ митътъ е билъ прѣработенъ, вѣроятно въ гностико-манихейскитѣ и отчасти християнски срѣди, за да се пръсне сетнѣ оттамъ, чрѣзъ дуалистичнитѣ секти и чрѣзъ богомилството, въ Азия и Европа.
За да се види единството и приликата между сега запазенитѣ дуалистични легенди, привеждаме надолу схемата на началния епизодъ за сътрудничеството между Бога и дявола при направата на земята по разкази, взети отъ разнитѣ краища на широката область, дѣто живѣе още дуалистичниятъ митъ. За това сравнение подбрахме по една типична легенда отъ българитѣ, малоруситѣ, великоруситѣ, черемиситѣ (финско племе) край Казань, турцитѣ въ Алтай и грузинцитѣ въ южния Кавказъ:
|
Българска. |
Малоруска. |
Великоруска. |
| Изпърво навсѣкѫдѣ било вода. Богъ и дяволътъ живѣятъ наедно. За да направятъ земята, Богъ казва на дявола да влѣзе въ водата и да извади пръсть. Дяволътъ се спуска два пѫти въ водата, казвайки : съ божия сила и съ моя ! но не може да стигне дъното. На трети пѫть стига дъното, защото казва: съ божия сила ! и изважда малко пръсть подъ ноктитѣ си. Богъ туря тази пръсть на водата, и тя става малко земя. Богъ и дяволътъ лѣгать да | Богъ, за да направи свѣта, казва на своя най-старъ ангелъ Сатанаила да слѣзе на дъното на морето и да му извади шъпа пѣсъкъ. Сатанаилъ се гмурна на два пѫти въ морето, но пѣсъкъ не може да извади, защото казва: съ божие име и мое ! и пѣсъкътъ се измива отъ водата. На третия пѫть казва: съ божие име ! и тогава изнася пѣсъкъ. Богъ взема лѣсъка и го разсѣва по водата, а Сатанаилъ си облизва рѫката, за да запази поне троха пѣсъкъ и той. Богъ благославя земята на четири страни, и | Богъ напуща морето и почва да прави земята. Той порѫчва на дявола да се гмурне въ дъното на морето и да извади шъпа пръсть. На два пѫти се измива въ шъпата му пръсть та в едва на третия пѫть, по божия заповъдь, остава малко пѣсъкъ подъ ноктитѣ на дявола. Съ тоя пѣсъкъ Богъ насѣва цѣлата земя. Дяволътъ прѣдлага на Бога да станать братя: дяволътъ старши братъ, а Богъ — младши. Богъ се усмихва. Дяволътъ прѣдлага да станатъ |
375
| спятъ. Дяволътъ взема въ рѫцѣ заспалия Богъ и се запѫтва къмъ водата, за да го удави, но, кѫдѣто и да тръгне по четиритѣ страни, земята се расте и дяволътъ не може да стигне водата. Дяволътъ най-послѣ събужда Бога, за да благословятъ порасналата земя, докато тѣ спали. — „Азъ благословихъ земята, казва Господь, когато ти ме носи на вси страни да ме удавишъ и направи кръстъ съ мене”. Дяволътъ се разсърдва и побѣгва отъ при Бога. (Срв. по-горѣ, стр. 329 сл.). | тя почва да расте. Расте и пѣсъкътъ, скритъ въ устата на дявола, тъй че ще му разчекне устата. Богъ тогава казва на Сатанаила да плюва. Отъ изплютата земя ставатъ планинитѣ и скалитѣ. Лѣгатъ слѣдъ това Богъ и Сатанаилъ да си починатъ. Богъ заспива, а Сатанаилъ грабва тѣлото му и го носи къмъ водата, за да го удави, но, кѫдѣто и да тръгне Сатанаилъ по четиритѣ страни, не намира вода, защото земята сé расте. Полунощь става, лѣга и Сатанаилъ, па послѣ събужда Бога и го подканя да осветятъ порасналата земя. — „Азъ я осветихъ тая нощь на всички четири страни”, отговаря му Богь (Драгомановъ, Мсб. VIII, 263 сл.). | равни братя, а Богъ се пакъ усмихва. Дяволътъ прѣдлага той да бѫде младши братъ. Богъ тогава казва на дявола да стисне рѫката му, надъ лакътя, колкото сила има: дяволътъ се измаря отъ напъване, а Богъ се се усмихва. Тогава Богъ улавя дявола за рѫка, и дяволътъ се свива отъ болки. Богъ направя кръстно знамение надъ дявола, който избѣгва въ бездната (Буслаевъ, Историческіе очерки I, 437). |
|
Черемиска. |
Алтайска (турска). |
Грузинска. |
| Юма и Кереметъ сѫ братя. Когато Юма рекълъ да направи земя, порѫчва на по-малкия си братъ Кереметъ, който плава по морето като патка, да му извади шъпа пръсть изподъ водата. Кереметъ донася пръстьта, но укрива една часть въ устата си. Юма духва на шъпата пръсть, тя покрива водата и става земя. Тогава и Кереметъ изплювва скритата въ устата си пръсть, и се образуватъ планини и скали. Послѣ Юма взема камъкъ, удря го съ млатъ, и полѣтяватъ ис- | Изпърво навсѣкѫдѣ било вода. Богъ и единъ другъ човѣкъ, въ видъ на черни гѫски, лѣтѣли надъ водитѣ. Другарьтъ на Бога, подига вѣтъръ, развълнува водата и напръсква божието лице. Той иска да се подигне надъ Бога, но пада въ водата. Помолва се на Бога, и той го спасява. Богъ казва: „Да излѣзе твърдиятъ камъкъ” и камъкътъ излиза изъ морскитѣ дълбочини. Богъ и човѣкътъ сѣдатъ на камъка и другаруватъ. По божие искане, човѣкътъ се спусна на морското дъно и изважда пръсть, която Богъ разхвърля по водата. | Изпърво свѣтътъ билъ покритъ съ вода. Веднажъ Богъ се спусвалъ въ водата, но отъ студъ му покапали сълзи. Тия сълзи се прѣобразуватъ на арахангели — Михаилъ и Гаврилъ. Богъ слиза съ арахангелитѣ на дъното на морето, дѣто подъ единъ синь камъкъ намѣрватъ Самоела. Самоелъ скача, улавя Бога за шията да го удавя. За да се отърве Богъ, комуто и архангелитѣ не могатъ помогна, съгласява се да стане побратимъ на Самоела. Самоелъ се отдалечава. Богъ и ар- |
376
| кри—ангели. Кереметъ и той прави сѫщото, и полѣтяватъ отъ искритѣ „шайтани” (дяволи). Оттамъ идатъ добритѣ и зли духове. Послѣднитѣ, като биватъ изпѫдени отъ небето, настаняватъ се по разни части на свъта — по водитѣ, езерата и пр. (Записана отъ черемиситѣ при Казанъ. Вѣстникъ Европы 1867 год., декември, стр. 51—52). | Богъ му порѫчва пакъ да донесе пръсть. Човѣкътъ изнася шъпа пръсть и я прѣдава на Бога, а другата шъпа скрива въ устата си, за да си направи и той суша. Богъ разпилява пръстьта, и тя порасва дебела земя. Порасва и скритата пръсть въ устата на човѣка, тъй че безъ малко той ще се задави. Човѣкътъ се помолва на Бога да го спаси. Богъ му порѫчва да изплюе пръстьта, и тя образува малки блатни купчинки. Богъ му обяснява: „Ти искаше да ми направишъ зло, затова народътъ, който ти ще създадешъ, ще има лоши помисли, а мислитѣ на моя народъ ще сѫ свети. Азъ ще бѫда нареченъ Курбусту (= Ормуздъ, Ахура-Мазда?), а твоето име ще бѫде Ерликъ (= сатана). Radloff, Die Sprachen der türkischen Stämme Sud-Siberlens und der dsungarischen Steppe. I Abth. Proben der Volkslitteratur, стр. 175 сл.). | хангелитѣ намислятъ да отлѫчатъ водата отъ земята, и строятъ прѣградна стѣна, но тя се руши и водата пакъ покрива сушата. По внушение на Михаила, отнасяty се за съвѣтъ до Самоела. Самоелъ ги научава: Богъ трѣбало най-сетнѣ да затрѫби силно, та сушата да се отдѣли отъ водата. Богъ изпълнява съвѣта: земята се отдѣля отъ водата. Послѣ Богъ въ течение на седъмь деня създава всички животни и човѣка. (Сборникъ матеріаловъ для описанія мѣстностей и племенъ Кавказа, X, отд. I, стр. LXXV сл. Легендата е прѣдадена изцѣло у Драгомановъ, Мсб. VIII. 303 сл.). |
Речемъ ли да разширимъ това съпоставяне върху всичкитѣ дуалистични легенди въ Азия и Европа, ще дойдемъ до заключение, че въ основата на всички лежи сѫщиятъ митъ за сътворението, съ казанитѣ два негови елемента — двама сътрудници творци и изваждане на земята изъ водната стихия, че тѣзи легенди сѫ разказани по приблизително еднакъвъ начинъ и съ еднакви епизоди. Общо въ тѣхъ е и гледището, че сѫщински, дѣйствителенъ творецъ на земята и человѣцитѣ е Богъ, а дяволътъ е само неговъ помощникъ, който доставя материята за земята или внушава на Бога мисли, за които той не се досѣща. Обща имъ е и прѣдставата за надмощието на Бога и за враждата между Бога и дявола. Това единство въ гледищата, епизодитѣ и схемата на разказването
377
потвърдява общностьта на всичкитѣ легенди и произхода имъ отъ едно по-старо отечество. Кое е обаче това отечество или коя е оная срѣда, дѣто се е оформилъ митътъ, прѣди да се пръсне на широко изъ свѣта? На тоя въпросъ може да се даде само приблизителенъ отговоръ. Митътъ за сътворението, какъвто го намираме въ нашитѣ легенди, не се срѣща точно съ космогоничното учение на ни една отъ дуалистичнитѣ религии, каквито сѫ били: маздеизмътъ, манихейството, павликянството, богомилството и др. Ни въ едно отъ тия учения не виждаме дяволътъ да сътрудничи на Бога творца при създанието: въ маздеизма Ахура-Мазда създава свѣта съ думата си, а Ахриманъ гледа всичко да разруши или да поквари; споредъ манихеитѣ, „Живиятъ духъ”, който е еманация на Бога, създава видимия свѣтъ отъ тѣлата на убититѣ отъ него демони; павликянитѣ и богомилитѣ учели, че земята и човѣкъ сѫ направени отъ дявола и че въ човѣка обитава Дух божи. Съ тази си важна особеность, нашитѣ легенди не се посрѣщатъ съ реченитѣ дуалистични учения; извѣстна прилика съ маздеизма забѣлѣзваме само въ първата половина на мита за създанието, дѣто Богъ е единственъ творецъ; прилика между легендитѣ отъ една страна и маздеизма и манихейството отъ друга намираме въ прѣдставата, че Богъ и дяволътъ сѫ двѣ исконни, отдѣлни начала. Като имаме прѣдъ видъ тоя характеръ на легендитѣ, трѣбва да приемемъ, че митътъ за създанието въ тѣхъ ще да е доста старъ и ще да прѣдхожда появата на павликянството и богомилството.
Най-пригодната область за оформяването на мита трѣбва да се дири въ иранско-вавилонскитѣ краища, отечеството на маздеизма и на манихейството. Тамъ именно, въ Месопотамия и Вавилония, е билъ заетъ митътъ за изваждане на земята изъ водната стихия, за което срв. по-горѣ, стр. 372, 374. А като краенъ прѣдѣлъ, прѣди който още легендитѣ сѫ били прѣнесени на сѣверъ у съсѣднитѣ турански народи, трѣбва да се приеме VII в., когато арабитѣ завладѣха Вавилония и Персия, наложиха тамъ своето мохамеданство и пропѫдиха много племена на сѣверъ, въ Туранъ. Извѣстно е, че манихейството намѣри тамъ ново отечество: прѣзъ VIII в. то бѣ станало дори господарствена религия въ голѣмата империя на турцитѣ уйгури. Срв. по-горѣ, стр. 3. Що се отнася
378
до ширенето на дуалистичнитѣ легенди на западъ и особено въ България, нѣма съмнѣние, че главнитѣ тѣхни разпространители сѫ могли да бѫдатъ прѣселенцитѣ манихеи и павликяни, които дадоха животъ на богомилството. Богомилството не само е приело тия легенди, но то съдѣйствувало за тѣхното разпространение изъ българската земя и оттамъ по-далече, на западъ и на сѣверъ. Фактътъ, че въ България, сѫщинското отечество на богомилството, сѫ запазени тъй много дуалистични легенди, когато у другитѣ балкански народи тѣ сѫ извѣстни само въ единъ-два варианта или съвсѣмъ липсватъ, показва добрѣ, че послѣдвателитѣ на попъ Богомила сѫ улеснявали ширенето на легендитѣ. Но не само това. Богомилското учение и книги сѫ послужили и за изворъ на нови дуалистични елементи въ тия разкази, както и за по-якото задържане на епизодитѣ, които се съгласували съ учението на богомилитѣ. Отъ друга страна легендитѣ приели въ новата си родина и недуалистични народни и християнски напластявания, та сега прѣдставятъ пъстра мозайка отъ старо и ново, дуалистично и монотеистично.
Надолу изтъкваме по-типичнитѣ прѣдстави и епизоди въ българскитѣ легенди и посочваме тѣхното съотношение къмъ богомилското учение. На първо мѣсто въ легендитѣ бие на очи сътрудничеството между Бога и дявола. Въ по-пълнитѣ версии на легендитѣ, напр. въ № 1, 2, 3, Богъ и дяволътъ си помагатъ при направата на земята. Инициативата за създававане иде ту отъ Бога (№ 1), ту отъ дявола (№ 2), ту съвмѣстно отъ двамата (№ 3). Творецъ обаче на земята е Богъ, а дяволътъ е помощникъ. Когато дяволътъ създава нѣщо, напр. вълка, то оживява само при божие съдѣйствие. Въ легенда № 15 дяволътъ проявява творческа мощь и създава самостойно рай за своитѣ ангели и за хората, а въ легенда № 1 той създава козата. Въ легендитѣ № 1, 2,. 4, 7, 8, 10 дяволътъ се явява по-досѣтливъ отъ Бога: Богъ узнава отъ своя сътрудникъ и врагъ какъ да се доправи земята, какъ тя да се смали, какъ е опасно да се жени слънцето и какъ ще може да се прѣроди Богъ и да прѣвземе царството на дявола. Другарството и сътрудничеството между Бога и дявола се изтъкватъ и при договора за подѣлба на свѣта и човѣцитѣ : небето и живитѣ човѣци да сѫ на Бога, а земята и умрѣлитѣ — на дявола. Срв. № 1, 6, 7, 8, 10. Въ тия епизоди се прѣ-
379
плитатъ доста неедновидни възгледи. Гледището, че Богъ е единствень творецъ на всичко, е прѣди всичко юдео-християнско, отчасти маздеистично; крайно дуалистично гледище съзираме въ задружната инициатива на двѣтѣ исконни същества за направа на свѣта или въ терминитѣ, че тѣ били другари, съдружници, братя; богомилско е гледището, че творчеството на дявола е ограничено, че дяволътъ доставя само материята за създание на земята, и че дори когато дяволътъ твори нѣщо, то става съ съизволието божие. Успоредица на тия прѣдстави намираме въ Тайната книга на богомилитѣ, дѣто дяволътъ е нареченъ подражатель на Отца (imitator Patris); тамъ той създава земята и човѣцитѣ, само слѣдъ като се помолилъ на Бога, който се смилява надъ дявола и му позволява да направи видимия свѣтъ въ седъмь деня, които сѫ седъмь епохи. Богомилски е и епизодътъ, лег. № 15, за създанието на рая отъ дявола, както и епизодъ.л за подѣлбата на свѣта и человѣцитѣ между Бога и дявола. Срв. за това вѣститѣ въ Тайната книга, вѣстктѣ у Зигавина, въ Прѣнието на Христа съ дявола, въ разказа за Тивериадското море и др.
Прѣдставата за враждата между Бога и дявола се схожда изобщо съ богомилското учение. Богомилитѣ вѣрвали, казва Зигавинъ, че Сатанаилъ, който билъ първороденъ божи синъ и съуправитель на Бога, намислилъ да стане равенъ на баща си, поради което билъ съборенъ надъ водната стихия, и тамъ си направилъ свой свѣтъ — земя, небе, человѣци. [1] Поводътъ за съперничеството е уясненъ по-добрѣ въ Тайната книга. Тамъ се казва, че сатаната, като билъ при Бога, като строитель на всички нѣща, и като се възхитилъ отъ божията слава, пожелалъ и той да стане подобенъ на Всевишния и да постави прѣстола си надъ облацитѣ. Срв. по-горѣ стр. 74. Въ единъ изворъ за западнитѣ дуалисти се казва, какво дяволътъ, като братъ на Бога, поискалъ наслѣдство отъ небето и земята, поради което послѣдвала война между двамата съперника. Срв. стр. 271. Подобна мисъль е прокарана и въ българскитѣ народни легенди № 1, 2, 3, дѣто дяволътъ иска да бѫде самъ владѣтель на земята и затова гледа да удави своя другарь Бога въ водата. Въ ле-
1. Р. Gr. СХХХ, 1293—1297.
380
генда № 15, паралелъ на борбата на титанитѣ, дяволътъ (Зерзевулъ) [1] гради висока кула, отъ която да замѣри Бога съ стрѣла и да го убие. Ненавистьта между двамата нѣкогашни побратими не спира дори и когато Богъ се прѣражда въ Исуса. Дяволътъ, за да погуби Исуса, наговаря хората да избиватъ труднитѣ жени и новороденитѣ мѫжки дѣца, между които се очаквало да бѫде Исусъ (легенда № 8), а по-късно научава евреитѣ да уловятъ Исуса и да го убиятъ (лег. № 1). Тия прѣдстави срѣщаме и въ редъ богомилски книги, напр. въ Тайната книга (стр. 81), дѣто дяволътъ прѣдава на Мойсея дървото, на което да бѫде разпънатъ Исусъ, въ Прѣнието на Христа съ дявола (стр. 252), дѣто дяволътъ заявява, че ще влѣзе въ сърдцето на Каяфа, който да улови и мѫчи Исуса и др. Враждата между Бога и дявола, която траяла (легенда № 1) 800,000 год., била приключена, когато Исусъ слѣзълъ въ пъкъла, развалилъ записа, скритъ тамъ отъ дявола, и освободилъ човѣцитѣ (№ 13), или пъкъ когато сгръмосясалъ дявола и неговитѣ ангели въ вѣчна мѫка. Борбата между Бога и дявола свършва съ побѣда на Бога, т. е. тъй, както е въ богомилското учение.
Третята типична прѣдстава въ легендитѣ е, че земята била направена отъ пръсть, която дяволътъ изважда отъ водата. Така е въ по-пълнитѣ версии, № 1, 2; въ № 3 земята бива направена отъ морска пѣна. Споредъ други необнародвани български разкази, земята била образувана отъ морски пѣсъкъ или отъ „мая изподъ морето”. [2] Всички тия прѣдстави се посрѣщатъ съ гледището, че изпърво, като нѣмало свѣтъ, имало само вода или море (№ 1, 2). Митътъ, че земята е била направена отъ пръсть или изобщо отъ материя, извадена отъ водната стихия, е влизалъ и въ вѣруюто на богомилитѣ. Споредъ Тайната книга и споредъ Зигавина, богомилитѣ учели, че изпърво земята не се виждала, тя била неоформена и покрита отъ водитѣ; Сатанаилъ, който и слѣдъ падението си съхранявалъ творческата си мощь, излигналъ неустроената земя надъ водитѣ и тя станала суха и крѣпка. Подводната земя се е схващала отъ богомилитѣ като мека,
1. Народенъ изговоръ на библейското име Веелзевулъ, глава на демонитѣ. Подобна форма срѣщаме у пелопонезкитѣ гърци: Ζερζεβεούλης;. Ν. Γ. Πολίτης, Νεοελληνικὴ μυϑολογία, т. II, 490.
2. Срв. Й. Ковачевъ, Народна астрономия и метеорология, стр. 50.
381
тинѣста или, както се казва въ Пражкия Разумникъ — земята била
направена
.
[1] Тая тиня е трѣбвало да се ствърди, за да стане земя. Тая
мисъль е проведена отчасти въ богомилския Енохъ, дѣто се казва: „Отъ (воднитѣ)
вълни направихъ камъни . . ., а отъ камънитѣ направихъ (смѣсихъ) сухото, и
сушата нарекохъ земя” (срв. стр. 176). Сé сѫщата мисъль лежи и въ основата на
отговора № 1 на богомилския Разумникъ, че земята била направена отъ сгѫстената
пѣна (сметана) на водата:
(стр. 259). Въ другъ Разумникъ, сръбска редакция, изрично е помената думата „пѣна”, както е и въ българскитѣ народни легенди:
[2] Българскитѣ народни легенди изобщо се схождатъ съ богомилскитѣ книги за произхода на земята отъ материя, извадена отъ водната стихия. Въ подробноститѣ обаче народнитѣ легенди, които разказватъ за гмуркането на дявола въ водата и изваждането на шъпа пръсть или на пръсть, останала подъ ноктитѣ на дявола, се посрѣщатъ само съ една писана легенда, тая за Тивериадското море, за чиято българска версия ние се изказахме малко резервирано (стр. 288). Споредъ това и въпросътъ за произхода на българскитѣ народни легенди за гмуркането на дявола отъ единъ писанъ паметникъ, какъвто е Тивериадското море, стои отворенъ. Въ българскитѣ народни легенди, познати досега, не срѣщаме подробиостьта за дявола, првдставекъ като птица гмурецъ, както туй се срѣща въ Тивериадското море и въ рускитѣ, турски и др. народни приказки за създанието.
За създанието на человѣка отъ Бога се говори въ легендитѣ № 1, 3, 5, 10. Докато обаче въ първитѣ три легенди человѣкъ бива направенъ отъ каль или пръсть, въ легенда № 10 е легналъ единъ по-рѣдъкъ митъ: Богъ проважда четирима ангели да му донесатъ пръсть отъ четиритѣ страни на свѣта (паралелъ стр. 321), послѣ той разсѣва тая пръсть навсѣкѫдѣ, и наставатъ человѣцитѣ. Епизодътъ, че Богъ създава човѣка, не отговаря на богомилското учение, споредъ което въ случая създатель е Сатанаилъ. Не е богомилски и епизодътъ за направата на человѣцитѣ чрѣзъ разсѣване на
1. Starine XXI, 208.
2. Starine XXI, 202.
382
пръстьта. Тоя епизодъ ще да е въ свръзка съ широкоразпространения митъ, че планинитѣ, хълмоветѣ и др. нѣща по земята били изпадали отъ продънения чувалъ на Бога или че Богъ ги сѣялъ отъ небето. Другъ паралелъ за произхода на челочѣцитѣ отъ разсѣяна пръсть съзираме и въ старогръцкия митъ за Девкалиона и хвърлянитѣ отъ него камъчета, които се прѣобразявали на человѣци.
Освѣнъ изтъкнатитѣ по-главни прѣдстави въ легендитѣ, можемъ помена и слѣднитѣ единъ-два елемента, каквито срѣщаме въ учението и въ книжнината ка богомилитѣ. Такъвъ е напр. епизодътъ за даването душа на Адамовото тѣло въ лег. № 3: душата излиза отъ дупкитѣ на сѫщото тѣло. За подобна богомилска прѣдстава говори Зигавинъ. Р. Gr. СХХХ, 1297. Въ легенди № 8, 9, 11, 16 се говори за обиталището на дявола и на неговитѣ ангели — по облацитѣ, по въздуха, по земята и въ водитѣ. Срв. за подобнитѣ богомилски паралели на стр. 308.
Отъ горѣизложеното се вижда, че устнитѣ български легенди за сътворението сѫ отъ чуждъ, източенъ произходъ, че тѣ сѫ били прѣнесени по устенъ пѫть отъ дуалиститѣ и сѫ станали сгодно орѫдие въ рѫцѣтѣ на богомилитѣ за прокарване и закрѣпване на тѣхното дуалистично учение срѣдъ малокнижнитѣ българи. Часть отъ дуалистичнитѣ елементи въ тия легенди идатъ още отъ, първото имъ отечество — въ вавилонско-иранскитѣ области, а други монотеистични прѣдстави сѫ били добавени въ тѣхъ подъ влиянието на юдео-християнскитѣ прѣдстави. Що се отнася до дуалистичнитѣ прѣдстави и епизоди въ легендитѣ, едни отъ тѣхъ сѫщо така сѫ старинни, източни, а други били заети въ тѣхъ тепърва по-сетнѣ, на българска почва, отъ богомилскитѣ книги. Нѣкои дори легенди произлѣзли направо отъ богомилскитѣ писани разкази, както е случаятъ напр. съ разказа Тивериадското море, който е послужилъ за несъмнѣнъ изворъ на редъ народни руски разкази. Босненската пъкъ легенда е имала по-сложна сѫдба: изпърво писана, сетнѣтя е минала въ народнитѣ уста и оттамъ отново е била записана въ формата, въ която тя ни е позната.