I. БОГОМИЛСКИ КНИГИ
Б. Второстепенни произведения.
8. Тивериадското море.
Първа руска версия — Втора руска версия — Третя руска версия
Митътъ за сътворението на свѣта отъ Бога и отъ Сатанаила, освѣнъ въ по-горѣ разгледанитѣ богомилски съчинения, е бивалъ разпространяванъ и въ отдѣлни разкази на старобългарската литература. Такава една легенда, която, водейки се по заглавията ѝ въ нѣкои отъ рѫкописитѣ, пъкъ и по самото ѝ съдържание, ще назовемъ легенда за Тивериадското
| бел. ред. Към стр. 287
Извадки на новобългарски език от Легендата за Тивериадското море у Ц. Кристанов, И. Дуйчев, Естествознанието в средновековна България, София, 1954, с. 210 сл. По-нова литература: Я. Полакова, Материалы о развитии дуалистических народных сказок у славян, Slavia, XXXIV, 1965, seš. 6, c. 456 сл. (с добри библиографски указания); Е. Георгиев, Литература на изострени борби в средновековна България, София, 1966, с. 197 сл. |
288
море, е запазена въ югославянски и руски рѫкописи. Понеже разнитѣ нейни прѣписи прѣдставятъ единство откъмъ съдържание и форма и възхождатъ несъмнѣнно къмъ една по-стара богомилска редакция, затова и ние тукъ ще ги разгледаме наедно. На първо мѣсто ще дадемъ текста на българската версия, сетнѣ на рускитѣ, и слѣдъ това ще се занимаемъ съ тѣхния съставъ и богомилски характеръ.
Българска версия. — Тя не ни е извѣстна въ своята цѣлость, а само въ съкратенъ видъ. Тя е била открита прѣзъ 1845 г., въ единъ отъ рѫкописитѣ на Слѣпченския монастирь въ Македония, отъ руския славистъ В. И. Григоровичъ, който си направилъ извадки отъ съдържанието на легендата. Тия извадки бидоха обнародвани отъ проф. Щапова въ неговото изслѣдване: Очерки народнаго міросозерцанія и суевѣрія (Журналъ Мин. Нар. Просвѣщенія, 1863 г., мартъ, стр. 91). Слѣпченскиятъ рѫкописъ билъ писанъ на сръбско-българска редакция, извадкитѣ обаче сѫ прѣдадени у Щапова въ нова порусена форма [1]. Докато, слѣдвателно, не бѫде обнародванъ пълниятъ текстъ на легендата, споредъ Слѣпченския рѫкописъ, или не се открие новъ неинъ прѣписъ, ще се задоволимъ съ извадкитѣ на Григоровича, които тукъ даваме въ новобългарски прѣводъ [2]:
1. Голѣмото сходство между българската легенда и нѣкои отъ рускитѣ прѣписи ни наведе на мисъль — дали Григоровичъ не ни поднася, по погрешка, нъкой руски разказъ за български или югославянски. Като взехме обаче прѣдъ вид, че множество руски статии сѫ букваленъ, само порусенъ прѣписъ отъ български и че възпроизведениятъ текстъ отъ Щапова е придруженъ съ двѣ бѣлѣжки, които говорятъ за неруския произходъ на тоя текстъ, рѣшихме се да го печатаме и ние като български. Първата отъ тия бѣлѣжки гласи: „Въ одной редакціи ея (т. е. апокрифической бесѣды трехъ святителей), вѣроятно сербско-болгарской, сообщенной нами В. И, Григоровичемъ, такъ изображается твореніе міра” (Ж. М. Н. Пр. 1863, мартъ, стр. 91). Втората бѣлѣжка, стр. 92, се отнася къмъ края на легендата : „Изъ выписокъ В. И. Григоровича, изъ сборника М. Слѣпче. Въ XII вѣкъ волхвы русскіе высказивали подобное дуалистическое космогоническое представленіе”. Най-сетнѣ, за българския произходъ на речената легенда говорятъ и нѣколкото подобни по съдържание простонародни български разкази, които печатаме по-долу, въ втората часть.
2. На г. А. Мазонъ, проф. въ Колежъ дъ Франсъ, изказваме сърдечна благодарность, задѣто нн улесни съ прѣписъ отъ легендата, помѣстена въ поменатия брой на Ж. М. Н. П., който не се намира въ софийскитѣ и пражки библиотеки.
289
„Господь Саваотъ бѣше още прѣди земята — въ три камари въ въздуха. И помисли си Господь Саваотъ, безначалниять Отецъ, и отлѫчи отъ сърдцето си и роди възлюбления си Синъ, Господа нашего Исуса Христа, а изъ устата си изпусна своя Свети Духъ въ видъ на гълѫбъ. И рече Господь: да бѫде кристално небе на желѣзни стълбове, на седъмдесеть хиляди мирияди, и да бѫдатъ езера, облаци, звѣзди, свѣтлина и вѣтъръ. И, като духна изъ своитѣ нѣдра, насади рая на изтокъ. Мразътъ е отъ лицето господне, гръмътъ е гласътъ господенъ, утвърденъ на огнена колесница, мълнията е слово господне, което изхожда отъ божитѣ уста, слънцето е отъ вѫтрѣшностьта на ризата господня, (а луната отъ лицето господне), понеже Господь си отри лицето. И рече Господь: да бѫдатъ мирияда стълбове на въздуха. И рече Господь: да бѫде на земята Тивериадско море, солена вода. И слѣзе Господь по въздуха на Тивериадското море и видѣ плаващъ по него гмурецъ, па като застана надъ него, рече му: гмурецо, кой си ти? И отговори: азъ съмъ сатана. И рече Господь на сатаната: гмурни се въ морето и изнеси земя и камъкъ! И Господь, като прѣломи камъка на двѣ, даде изъ лѣвата си рѫка половината отъ камъка на сатаната, а другата половина удари съ жезъла си. Отъ огненитѣ искри на камъка Господь създаде архангела Михаила и Гаврила, и излѣтѣха ангелитѣ. Сатаната направи отъ камъка безбройната бѣсовска сила на боговетѣ. И рече Господь: да бѫдатъ тридесеть и три кита на Тивериадското море, и на тѣзи китове да бѫде земята”.
Краятъ на току-що прѣдаденото съдържание на Слѣпченската легенда липсва, но за него ще сѫдимъ отъ съотвѣтнитѣ руски прѣписи, които му отговарятъ почти буквално.
Руски версии.
— Най-надежниятъ и най-старъ руски вариантъ на легендата, озаглавенъ
, въ
сборникъ отъ XVI в., принадлежащъ на Е. В. Барсовъ, бѣ издаденъ отъ
послѣдния въ Чтенія въ Имп. Общ. Ист. и Древн. росс. при Московскомъ
Университетѣ, 1886 г., кн. II, стр. 5—8. Втори вариантъ, изъ сборникъ отъ XVIII
в., въ Библ. на Одеския Университетъ, № 56, сбирка на Григоровича, бѣ издаденъ
отъ В. Мочульскій въ Русскій Фил. Вѣстникъ, т. XVII, 1887 г., стр.
173—177. Извадки отъ сѫщата статия даде по-
290
рано А. Пыпинъ въ Пыпинъ и Спасовичъ, Исторія славянскихъ литературъ. Изд. 2-ое, т. I, 79—80. Трети вариантъ обнародва И. Я. Порфирьевъ, Апокр. сказанія о ветхозавѣтныхъ лицахъ и собьтяхъ. Спб. 1877, стр. 87—89, споредъ единъ късенъ прѣписъ въ сборникъ на Соловецката Библиотека. За другитѣ необнародвани прѣписи срв. А. Н. Веселовскій, Разысканія въ области русскаго духовната стиха. Спб. 1889, ч. XI, стр. 40—41.
Тукъ печатаме и тритѣ руски варианта, на първо мѣсто Барсовия, сетнѣ тоя на Мочулски и най-сетнѣ тоя на Порфирьева:
1. Първа руска версия.
1. Съ прѣписъ на текста, чието издание не се намира въ София, ни услужи г. Б. Йоцовъ, студентъ по Славянска филология въ Прага, комуто сърдечно благодаримъ.
291
292
293
294
2. Втора руска версия.
295
296
297
298
299
3. Третя руска версия.
300
301
Съдържание. — Всичкитѣ горѣпомѣстени разкази, Слѣпченскиятъ и тритѣ руски, съдържатъ една и сѫща дуалистична легенда за миросъзданието, съ два мотива: 1) Богъ и Сатанаилъ си сътрудничатъ, 2) земята и ангелитѣ биватъ създадени отъ пръсть (и кремъкъ), които Сатанаилъ изважда отъ морето. При прѣдаване на съдържанието на легендата ще поменемъ само мимоходомъ страничнитѣ ѝ епизоди, повечето отъ които сѫ ни извѣстни отъ разгледанитѣ вече по-горѣ апокрифи. Началниятъ епизодъ въ втория руски прѣписъ (§ I, II, стр. 294 сл.) противорѣчи на послѣдуещитѣ. Той е попадналъ въ компилацията отъ другъ изворъ. Затова тукъ и не си служимъ съ него. Загатнатитѣ само моменти въ единъ отъ прѣписитѣ на легендата ще прѣдадемъ споредъ другитѣ прѣписи, дѣто тѣ сѫ изложени въ пълнота и ясность.
Изпърво имало само двѣ стихии: едната горѣ — въздушната, дѣто прѣбивавалъ Богъ въ три камари, и другата долу — безбрѣжното (Тивериадско) море. Богъ, като слѣзълъ надъ Тивериадското море, видѣлъ плаваща по него птица гмурецъ, която била самъ Сатанаилъ. Запитанъ кой е, Сатанаилъ отговорилъ, че е Богъ и че произхожда отъ долнята стихия, и за Бога (Отца) казалъ, че той е отъ горнята стихия, Богъ надъ боговетѣ. Богъ рекълъ тогава на Сатанаила да се гмурне въ морето и да му извади пръсть и кремъкъ. Сатанаилъ го послушалъ и извадилъ отъ морето пръсть и кремъкъ. Богъ взелъ въ шъпата си пръстьта, разсѣялъ я по морето и казалъ: „Да бѫде земя дебела (дълбока) и обширна, поддържана на водитѣ отъ 33 кита!” И земята била създадена. Послѣ Богъ взелъ кремъка, счупилъ го на двѣ, далъ едната половина на Сатанаила, а другата половина като ударилъ съ жезъла си, казалъ: „Да излѣтятъ отъ кремъка безплътни ангели и архангели, по мой образъ!” И изхвръкнали искри, които се прѣтворили на огнени ангели и архангели, въ деветь [1] чина (степени). Когато Сатанаилъ видѣлъ станалото,
1. Въ втория руски прѣписъ: дванадесеть чина.
302
взелъ и той да чука кремъка, що му билъ далъ Богъ, и почнали да изкачатъ Сатанаиловитѣ ангели, които образували голѣма сила. Богъ нарекълъ гмуреца „Сатанаилъ” и го повикалъ при себе си въ небесата, за да началствува на всичкитѣ ангелски чинове, които съ Сатанаиловитѣ станали десеть.
Наблюдавайки небесната слава на Бога, когото славословѣли всички ангелски войнства, Сатанаилъ поревналъ да постави и той прѣстола си на облацитѣ и да стане равенъ на Всевишния. Богъ разбралъ лукавата помисъль на Сатанаила, та прѣдалъ началството надъ ангелитѣ на Михаила и му заповѣдалъ да събори отъ небето своя противникъ заедно съ неговитѣ ангели. Михаилъ нападналъ врага, но билъ опаленъ отъ него, защото Сатанаилъ съхранявалъ божествената си мощь. Михаилъ се оплакалъ на Богъ, и Богъ го постригалъ въ черноризство и промѣнилъ дотогавашното му име (Михе) на Михаилъ. Едноврѣменно съ това той отнелъ отъ Сатанаила божеското му достойнство заедно съ послѣдния слогъ на името му, т. е. илъ, и го нарекълъ сатана. Архангелъ Михаилъ тогава успѣлъ въ своето нападение: той ударилъ сатаната съ жезъла си, поразилъ го съ цѣлото му войнство, което полѣтѣло надолу като дъждовни капки. Падайки, сатаната се спрѣлъ чакъ надъ бездната; едни отъ ангелитѣ му — бѣсове се спрѣли на земята, дѣто прѣлъщаватъ человѣцитѣ, а други останали да лѣтатъ по въздуха. Тогава сатаната си казалъ: „Богъ ме събори на земята, но азъ ще седна въ дома Яковлевъ и ще бѫда прославянъ отъ человѣцитѣ!”
За да запълни опразнения десети ангелски чинъ — тоя на Сатанаила, Богъ създалъ праведнитѣ человѣци и Адама, който да бѫде замѣстникъ на Сатанаила. Богъ създалъ человѣка отъ 7 елемента: тѣлото — отъ земя, коститѣ отъ камъкъ, кръвьта — отъ Червеното море, очитѣ — отъ слънцето, мисъльта — отъ облацитѣ, диханието — отъ вѣтъра, топлината му — отъ огъня. Сатаната обаче продължилъ борбата си противъ Бога. Въ отсѫтствието на послѣдния, той надупчилъ съ пръститѣ си Адамовото тѣло. Когато се върналъ, Богъ запушилъ ранитѣ на Адамовото тѣло и, като му вдъхналъ Духъ свети, оживилъ го и го въвелъ въ рая, дѣто да владѣе надъ всички животни. Послѣ Богъ създалъ Адаму другарка — Ева и имъ заповѣдалъ да се ползуватъ отъ
303
всички райски дървета, само отъ едно да не вкусватъ, именно отъ лозата.
Лукавиятъ сатана измамилъ първитѣ человѣци да ядатъ отъ забранения плодъ, поради което тѣ били изпѫдени изъ рая. За да могатъ да живѣятъ, Богъ далъ на Адама земя да я обработва. Когато почналъ Адамъ да оре, сатаната се изпрѣчилъ отпрѣдѣ му и не му давалъ да работи, казвайки: „Земята е моя, а небето е на Бога; ако искашъ да орешъ земята, дай ми записъ, че ще бѫдешъ мой, ти и всичкиятъ ти родъ”. Адамъ рекълъ: „Щомъ земята е твоя, и азъ съмъ твой”, и му далъ записъ. Зарадваниятъ сатана взелъ записа и го скрилъ въ ада. Възъ основа на записа, сатаната закарвалъ душитѣ на всички человѣци въ ада, докато Синь Божи Исусъ Христосъ слѣзълъ въ ада, развалилъ записа и освободилъ человѣчеството.
Историко-литературни бѣлѣжки. — Българскиятъ и вториятъ руски текстове прѣдставятъ компилация, въ която сѫ влѣзли два противни единъ на другъ разкази за сътворението: първиятъ разказъ е монотеистиченъ, а вториятъ — дуалистиченъ. Ние ще се спремъ на втория, дуалистиченъ разказъ, който се повтаря и въ останалитѣ два руски текста. Въ тая обща дуалистична легенда сѫ застѫпени редъ богомилски прѣдстави, които ще разгледаме накѫсо въ слѣднитѣ редове:
1. Прѣди да били създадени небето и земята, имало една горня, въздушна стихия, дѣто пргьбѫдвалъ Богъ, и друга долня стихия — водата, дѣто живѣелъ Сатанаилъ. Тая прѣдстава отговаря изобщо на Зороастровия маздеизъмъ и на по-късния гностически и манихейски дуализъмъ. Началницитѣ на двѣтѣ стихии — Богъ и Сатанаилъ се явяватъ като изконни, неизходещи единъ отъ други. Подъ влиянието на християнството и особено на богомилството, което признава прѣвъзходството на Бога надъ Сатанаила, и въ легендата е смегченъ началниятъ краенъ дуализъмъ, та Сатанаилъ се издава като Богъ, а началникътъ на горнята стихия — като Богъ на боговетѣ. Богъ и Сатанаилъ притежаватъ, по отдѣлно, своя божествена мощь и творчество, което ще проявятъ по-късно при създание на небето и земята. Изпърво тѣ живѣятъ въ миръ единъ спрѣмо други и си сътрудничатъ при творението на свѣта; неприятелството помежду имъ за
304
хваща по-сетнѣ, когато Сатанаилъ пожелалъ да стане равенъ на Всевишния.
2. Инициативата за създанието на свѣта изхожда отъ Бога, а Сатанаилъ твори като подражатель. И тукъ е прокарано гледището на богомилитѣ за умѣренъ дуализъмъ и за надмощието на Бога надъ Сатанаила. Едвамъ когато Богъ създалъ часть отъ свѣта, тогава и Сатанаилъ рекълъ да създаде нѣщо отъ своя страна. Ето защо и въ Тайната книга на богомилитѣ, стр. 74, сатаната е нареченъ „подражатель на Отца” (imitator Patris).
3. Свѣтътъ бива създаденъ отъ елементи, извадени отъ водната стихия. Тая прѣдстава лежи въ основата на една отъ най-разпространенитѣ космогонични легенди, особено у българитѣ, руситѣ, финитѣ, туранскитѣ племена и староамериканцитѣ. Философътъ Талесъ изкарваше свѣта отъ водната стихия. На тая легенда ще се повърнемъ при разглеждане на българскитѣ народни разкази за сътворението на свѣта, а тукъ ще посочимъ доколко тя е била застѫпена въ дуалистичната и особено богомилска книжнина. Въ българската и руски писани легенди, както видѣхме, Богъ създава свѣта и ангелитѣ отъ пръстьта и кремъка, които Сатанаилъ извадилъ отъ морето; Сатанаилъ пъкъ създава своитѣ ангели отъ втората половина на сѫщия кремъкъ. Въ трактата си „Противъ богомилитѣ” Зигавинъ изтъква, че Сатанаиловитѣ бѣсове живѣели въ изворитѣ, рѣкитѣ, езерата и моретата. [1] Тайната книга на богомилитѣ ни дава по-изрични вѣсти, успоредни на тия, които намираме въ българската и руска легенди за изваждането на земята отъ водата. Сатаната, като слизалъ къмъ долнитѣ пластове на вселенната, дошълъ до водната стихия, прѣминалъ прѣзъ водитѣ и тамъ открилъ земята, чиято повръхнина била покрита съ води (et transcendens, invenit universam faciem terrae coopertam aquis, стр. 74). Послѣ той заповѣдалъ на ангела, който началствувалъ надъ въздуха, и на ангела, който началствувалъ надъ водитѣ, да извадятъ земята изподъ водата: „и тѣ издигнаха земята нагорѣ, и тя се показа суха” (et elevaverunt terrara sursum, et apparuit arida, стр. 77). Съ други думи, безформената, мокра и тинѣста земя станала истинска, суха земя,
1. Р. Gr. CXXX, 1300.
305
когато била извадена изъ водитѣ. Малко по-картинно е прѣдставенъ
тоя епизодъ въ горнитѣ български и руски легенди: Богъ взелъ пръстьта и пѣсъка,
които Сатанаилъ извадилъ и зъ водитѣ, и като ги разсѣялъ по Тивериадското море,
образувала се земята. Паралели на тая прѣдстава намираме и въ книгата Разумникъ,
нѣкои редакции на която били употрѣбявани отъ богомилитѣ. Така напр. въ
Разумника, изъ Пражкия сборникъ № 12, намираме въпросо-отговора:
[1].
Епизодътъ пъкъ за създанието на ангелитѣ отъ искритѣ на кремъка, изваденъ отъ
морето, намира своята успоредица въ Тайната богомилска Книга, само че тамъ
камъкътъ е взетъ отъ короната на водния ангелъ, което е сѫщото, защото той
символизира водната стихия. Тамъ четемъ, че сатаната, като взелъ короната на
ангела, що началствувалъ надъ водитѣ, отъ половината на камънитѣ ѝ направилъ
свѣтлината на луната и звѣздитѣ, а отъ другата половина (тукъ имаме паралелъ за
двѣтѣ половини на кремъка въ нашитѣ легенди) — войнствата на звѣздитѣ, слѣдъ
което направилъ своитѣ служители ангели. Въ Виенския прѣписъ на сѫщата Тайна
книга не е забравена и подробностьта, дѣто отъ камънитѣ билъ произведенъ огънь
(искри), а отъ него звѣзднитѣ и ангелски войнства (стр. 77). Книгата Енохъ,
която е била една отъ любимитѣ богомилски четива и отъ която тъй много сѫ
черпѣли богомилскитѣ книжовници, прѣдставя и тукъ своитѣ паралели. Въ нашитѣ
легенди, свѣтътъ бива създаденъ отъ пръсть и камъкъ, извадени отъ водитѣ. Въ
книгата Енохъ четемъ:
За ангелитѣ, произлѣзли отъ искритѣ на сѣкнатия кремъкъ, тукъ четемъ успоредицата:
(стр. 178).
4. Тивериадското море. Широкото, безбрѣжно
море, дѣто
живѣе Сатанаилъ и върху което бива сложена създадената земя, въ нашитѣ легенди е
назовано Тивериадско. Така се нарича извѣстното въ библейската история
Генисаретско езеро или Галилейско море, въ Галилея, дѣто се съсрѣдоточаватъ
главнитѣ дѣяния и чудеса на Исуса Христа. То се поменава и въ една руска прѣра-
1. Starine XXI, 208.
306
ботка на Палеята, като се говори за р. Йорданъ:
(А. Поповъ, Книга бытіа небеси и земли. Москва 1881, приложеніе, 74). Посоченитѣ тукъ географски вѣсти сѫ забъркани, защото „Генисаретско” е по-старото име на Тивериадското езеро. То почнало да се нарича Тивериадско отъ врѣмето на Исуса, когато на западния му брѣгъ билъ съграденъ въ честь на императоръ Тиберия едноименъ градъ, Тивериада. Въ нашитѣ легенди названието нѣма това локално значение, а значение общо, давано на водната стихия — морето, надъ което, споредъ прѣдставитѣ на много древни народи и особено на богомилитѣ, почивала земята. Какъ е станало прѣхвърлянето на името „Тивериадско” върху понятието море изобщо, ние не знаемъ, но ще си позволимъ да изкажемъ една геолошка хипотеза. Въ единъ отъ прѣписитѣ на апокрифната книга Разумникъ, за която говорихме по-горѣ, „Тивериадското море” се изтъква вече като майка на всички морета, както и планина Таворъ като майка на всички планини:
[1] Прогласяването на Таворския хълмъ, който е високъ само 560 м., за майка на планинитѣ, ще да има прѣносенъ, духовенъ смисълъ: тамъ Исусъ се прѣобразилъ и показалъ божественото си достойнство. Що се отнася до Тивериадското езеро, наричано „море” по стара традиция (Матей IV, 13, 14, 18 и др.) за неговото въздигане срѣдъ дуалиститѣ като майка на моретата, на водната стихия, дѣто живѣе Сатанаилъ, ще трѣбва да диримъ нѣкои отрицателни страни. Близката околность на езерото изобилствува съ вулканическа почва и горещи извори, най-прочутитѣ отъ които, посѣщавани отъ множество народъ, се намиратъ въ града Тивериада (сега Тубария). Водитѣ на езерото сѫ въ една пропасть, на 208 метра по-низко отъ морското равнище. Съ тия геолошки особености на страната ще сѫ свързани, безъ съмнѣние, и страшнитѣ мѣстни землетресения, които често сѫ я разорявали. По врѣме на землетресението, станало въ 1837 г., само въ града Сафедъ загинали 5000 души. Въ това именно грозно езеро носеще името на императора Тиберия, въ чието врѣме бѣ мѫ-
1. Мочульскій, Историко-литературный анализъ стиха о голубинной книгѣ (РФВ, XVII, 387).
307
ченъ Исусъ, легендитѣ сѫ поставили обиталището на царя на бездната — Сатанаила.
5. Гмурецътъ Сатанаилъ. Въ българскитѣ и руски легенди Сатанаилъ се явява на Бога като птица гмурецъ (гоголь у руситѣ), [1] която е срасла съ морската пѣна. Тоя митъ е широко разпросграненъ въ славянскитѣ, фино-туранскитѣ и др. народи. За неговитѣ български варианти ще се каже по-долу. Той не е обдиренъ въ тоя си видъ въ други старобългарски паметници; срѣща се обаче малко промѣненъ: отъ пѣната, сметаната на морскитѣ води бива създадена земята. Така е напр. въ старобългарския Разумникъ:
Въ Шафариковия текстъ на Разумника, сръбска редакция, четемъ:
[2] Въ единъ руски Разумникъ, който несъмнѣно иде отъ
югославянскитѣ, намираме сѫщото:
[3]
6. Земята се крѣпи на морето отъ китове. Въ Слѣпченската и въ втората руска легенда броятъ на китоветѣ, които крѣпятъ земята, е 33. Прѣдставата за китове, риби или други животни, на които е сложена земята е широко разпространена въ народнитѣ приказки и въ апокрифната литература. Докато въ библейската история се загатва само за чудовището левиатанъ, въ Палеята то е вече животното, на което почива вселенната:
[4] Въ богомилския Разумникъ се казва, че земята е сложена на камъкъ, който билъ
поддържанъ отъ
. Тая прѣдстава още по-ясно е посочена въ богомилската
Тайна книга. Сатаната, като слѣзълъ подъ земята, намѣрилъ тамъ двѣ риби лежащи
на водата и свързани като
1. Прѣдставата за птицата гоголь по водата срѣщаме още въ Слово о полку Игоревѣ, дѣто князь Игорь говори на р. Донець: „О Донче, немало ти величія, лелѣявшу князя на влънахъ, стлавшу ему зелѣну траву на своихъ сребреныхъ брезѣхъ, одѣвавшу его теплыми мъглами подъ сѣнію зелену древу, стрежаше его гоголемь на водѣ, чайцами на струяхъ, чрьнядьми на ветрѣхъ.”
2. Starine XXI, 202.
3. Порфирьевъ, Апокр. сказанія о новозав. лиц. и событіяхъ, Спб. 1890, стр. 385.
4. Сѫщи, Апокр. ск. о ветхоз. л. и соб. Спб. 1877, стр. 124.
308
волове за орань; тѣ крѣпѣли цѣлата земя [1]: et transcendens (sc. Sathanas) subtus terram, invenit duos pisces jacentes super aquas, et erant sicut boves juneti ad arandum, tenentes totam terram, стр. 74.
7. Сатанаилъ — сатана. Сатанаилъ, като помислилъ да стане равенъ на Всевишния, билъ наказанъ отъ Бога; той билъ съборенъ въ бездната, и частицата — илъ, която показва божественото му достойнство, била отнета отъ името му. И тоя епизодъ е миналъ въ нашитѣ легенди отъ богомилското учение, както за това знаемъ отъ Посланието на Евтимия отъ Акмония, отъ Зигавина и отъ други извори и произведения на богомилството, като напр. отъ старобългарската версия на книгата Енохъ и др.
8. Съборенитѣ отъ небето Сатанаилови ангели, заедно съ своя началникъ, се спрѣли — едни въ въздуха, други на земята, трети надъ бездната. Тая прѣдстава се срѣща въ единъ отъ най-старитѣ апокрифи — Енохъ. При своето възхождане отъ земята къмъ Бога, Енохъ видѣлъ на второто и на петото небеса увиснали мрачни ангели, които били отметналитѣ се отъ Всевишния Сатанаилови послѣдватели:
(стр. 169, 172). Въ сѫщия апокрифъ се разказва какъ Богъ съборилъ Сатанаила съ неговитѣ ангели, които останали да хвърчатъ постоянно изъ въздуха надъ бездната:
(стр. 176). Въ другъ богомилски разказъ, именно въ Прѣнието на Христа съ дявола, се говори за дявола, който, по Исусова заповѣдь, билъ обѣсенъ въ въздуха съ главата надолу:
(стр. 252). У сроднитѣ на богомилитѣ масалияни особено е било разширено вѣрването, че Сатанаиловитѣ ангели — бѣсове се намиратъ навредъ изъ въздуха и по земята, дори и въ самия човѣкъ.
9. Адамъ билъ направенъ отъ 7 части: отъ пръсть — тѣлото, отъ камъкъ — коститѣ, отъ Червеното море — кръвьта, отъ слънцето — очитѣ, отъ облацитѣ — мисъльта, отъ вѣ-
1. Споредъ богомилитѣ, двѣтѣ риби означавали Евангелието и Апостола, а земята върху тѣхъ била тѣхната черква. Срв. по-горѣ стр. 74, странична бѣлѣжка.
309
тьра — диханието, отъ огъня — топлината му. Тая любима легенда на старитѣ се срѣща въ различни вариации въ апокрифнитѣ и богомилски съчинения. Въ гръцкитѣ текстове частитѣ сѫ обикновено четири, въ славянскитѣ — седъмь или по-рѣдко осьмь. Богомилскитѣ легенди прѣдпочитатъ числото седъмь и го докарватъ въ свръзка съ седъмь небеса и седъмь планети. Въ богомилската редакция на книгата Енохъ Богъ казва: „Въ шестия день заповѣдахъ на своята мѫдрость да направи человѣка отъ 7 части: плътьта — отъ земята, кръвьта — отъ росата и слънцето, очитѣ — отъ морската бездна, коститѣ — отъ каменъ, мисъльта — отъ ангелска бързина (и отъ облаци), жилитѣ и косата — отъ трѣва, душата — отъ моя духъ и отъ вѣтъра” (стр. 177). Въ богомилския Разумникъ частитѣ сѫ посочени 8, но се изреждатъ отъ тѣхъ 7, подобни на тия въ книгата Енохъ: „тѣлото — отъ земя, кръвьта — отъ морето, коститѣ — отъ камъни, диханието (душата) — отъ вѣтъръ и отъ духъ божи, разумътъ — отъ облакъ, очитѣ — отъ слънцето и отъ роса, мисъльта — отъ ангелска бързина и отъ смѣхъ и плачъ” (стр. 260). Въ единъ гръцки прѣписъ на Въпросо-отговоритѣ, отъ XIII в., елементитѣ, които съставятъ човѣшкото тѣло, сѫ: кръвь, лига (ϕλέγμα), сокъ (χυμὁς) и жлъчка (χολή) [1] Въ другъ гръцки прѣписъ, отъ XV в., четиритѣ елементи на човѣшкото тѣло сѫ: въздухъ, огънь, кръвь и лига (ϕλέγμα). [2]
10. Богъ създава человѣцитѣ, за да замѣстятъ падналитѣ ангели. Тая мисъль, загатната въ книгата Енохъ (стр. 172, 189), е била възприета и развита отъ богомилитѣ съобразно съ учението имъ. Зигавинъ изрично изтъква това имъ вѣрване: „Богомилитѣ казватъ, че падналитѣ ангели, като чули, че Сатанаилъ се билъ обѣщалъ на Отца да ги замѣсти на небето съ човѣшки създания”, тогава тѣ почнали да се съвокупяватъ съ человѣческитѣ дъщери, та по тоя начинъ да може тѣхното поколѣние да се върне пакъ на небето. Отъ това смѣшение се били родили исполинитѣ. [3]
11. Адамовъ записъ. И тоя мотивъ (Адамъ дава записъ на Сатанаила, че ще бѫде неговъ человѣкъ, за да му се по-
1. Мочульскій, Греческіе списки такъ называемой „Бесѣды трехъ святителей”. Варшава 1901, стр. 12.
2. Пакъ тамъ, 24.
3. Р. Gr. СХХХ, 1305.
310
зволи да оре земята, която е Сатанаилова), добрѣ извѣстенъ на богомилскитѣ произведения, е намѣрилъ мѣсто въ разглежданитѣ отъ насъ легенди за миросъзданието. Срв. за мотива и за неговитѣ вариации и разпространение по-горѣ, стр. 223 сл.
Отъ горѣизложеното става явно, че легендата за Тивериадското море е богомилска не само по основната замисъль за дуалистично творение отъ Бога и Сатанаила, но и по вмѣстенитѣ въ нея типични богомилски митове и прѣдстави. Дори и да се допусне, че „Слѣпченскиятъ” прѣписъ на легендата по погрѣшка е отнесенъ отъ Григоровича къмъ югославянски текстъ (срв. по-горѣ, стр. 288 бѣлѣжката), пакъ трѣбва да се приеме, че легендата въ нейнитѣ руски прѣписи, по потекло е богомилска. Маздеизмътъ и манихейството, които нѣкога сѫ били прострѣли своето учение и срѣдъ туранскитѣ народи, а те сѫ могли да го занесатъ въ Русия, сѫ проповѣдвали крайния, абсолютния дуализъмъ, а не умѣрения, който характеризира богомилството и който е застѫпенъ въ нашата легенда за Тивериадското море.
Относно въпроса — по кой начинъ е миналъ разказътъ отъ югъ у руситѣ, дали по устенъ или по литературенъ пѫть, за неговото разяснение помага самиятъ съставъ и форма на легендата. По своята схема, по изложението на епизодитѣ и подробноститѣ, по умѣлото и правилно прокарано умѣрено дуалистично гледище, както и по използуването на канонични и апокрифни книжовни елементи, легендата прѣдставя несъмнѣно писмено богомилско произведение, а не обикновена простонародна приказка. За книжовенъ произходъ на легендата говорятъ достатъчно дори и слѣднитѣ само имена и прѣдстави: Тивериадско море, Сатанаилъ, Господь Саваотъ, безначаленъ Отецъ, три камари въ въздуха, архангели Михаилъ и Гаврилъ, Богъ на боговетѣ, Отецъ незаченатъ и нероденъ, Синъ роденъ, но несътворенъ, Духъ Свети несъздаденъ и нероденъ, но изходещъ отъ Отца и др. Малкото народноразказвателни елементи въ легендата ще да се дължатъ на честото прѣписване на произведението отъ малограмотни любители на чуднитѣ и апокрифни произведения.
А че богомилски книги сѫ били проникнали отъ България въ Русия доста рано, за това свидѣтелствува значителниятъ брой на тѣхнитѣ руски прѣписи, запазени въ рѫкописи отъ XII в. насетнѣ, както туй бѣ изтъкнато на
311
много мѣста въ нашето изложение. Не е безинтересно въ случая да припомнимъ и извѣстието на Никоновския руски лѣтописъ за разговора, воденъ между философа и руския князь Св. Владимира, когато послѣдниятъ се готвѣлъ да приеме християнството: „Володимеръ же обѣщася прилѣжно слушати. Ѳилосовъ же начатъ глаголати сице: въ началѣ сотвори Богъ небо и землю въ первый день. Во вторый же день сотвори твердь, яже есть посреди водъ; сего же дни раздѣлишася воды, и полъ ихъ взыде на твердь, а полъ подъ твердь. Въ третій день сътвори море, и рѣкы, и источникы, и езера, и сѣмена. Въ четвертый же день сотвори солнце, и луну, и звѣзды, и украси Богъ небо. Видѣвъ же первый отъ аггелъ, старѣйшина чину архангельску, и помысли въ себѣ, рекъ сице: да сниду на землю, и пріиму землю, и поставлю престолъ свой на облацѣхъ сѣверскихъ, и буду подобенъ Вышнему. И ту aбie за гордость Господь сверже его съ небеси, съ чиномъ сущимъ подъ нимъ, и въ него мѣсто постави Михаила: бѣ же имя противнику Сатанаилъ, и отпаде отъ славы первыа, и наречеся противникъ Богу ...” [1] Нѣма съмнѣние, че тоя разказъ е по-късна интерполация, но все пакъ и тоя фактъ ясно говори за отдавнашно проникване въ руската книжнина на богомилски легенди и за тѣхното вписване дори въ лѣтописъ, какъвто е Никоновскиятъ (Патриаршескиятъ). [2]
1. Полное собраніе русскихъ лѣтописей, т. IX (1862 г.), стр. 43.
2. За ранното проникване на аскето-богомилски възгледи у руситѣ, срв. интересния докладъ на проф. Н. К. Никольскій, четенъ въ засѣданието на Петроградското Религиозно-Философско Общество, на 12 ноември 1912 г. и озаглавенъ: О древне-русскомъ христіанствѣ, Спб. 1913.