I. БОГОМИЛСКИ КНИГИ
Б. Второстепенни произведения.
7. Български апокрифенъ лѣтописъ.
Обяснителни бѣлѣжки. — Тоя лѣтописъ е познатъ само по единъ прѣписъ, въ рѫкописъ отъ сръб. редакция, въ Прѣображенския старообрядчески монастирь до Москва, № 123 на Гилфердинговата сбирка. Той бѣ обнародванъ отъ Л. Стояновичъ въ Споменик-а на Сръбската Кралска Академия, III, (1890 г.), стр. 160—193, отдѣто и ние го заемаме за нашето издание по-долу, като го разбиваме на глави, споредъ царуванието на владѣтелитѣ на българската земя. Подъ черта даваме обяснение на неяснитѣ или апокрифни имена. К. Иречекъ печата нѣколко бѣлѣжки за тоя апокрифъ въ Sitzungsberichte der kaïs. Akademie der Wissenschaften in Wien, phil.-hist. Classe, t. CXXXVI. C. Аргировъ даде български прѣводъ на тая статия въ Псп. на Бълг. Книж. Дружество, кн. LV—LVI (1898 г.), подъ заглавие: Географическитѣ имена на българското видѣние на пророкъ Исаия, стр. 261—267. Иречекъ е на мнѣние, че тоя трудъ ще да е на нѣкой български монахъ отъ втората половина на XI вѣкъ и че въ него се издаватъ богомилски възгледи.
Въ рѫкописа тая малка статия е озаглавена:
Л. Стояновичъ я именува „Единъ видъ български лѣтописъ” (Као бугарски летопис), а ние я озаглавихме Български апокрифенъ лѣтописъ. Статията е сглобена отъ двѣ части: едната апокалиптична, другата лѣтописна; и двѣтѣ сѫ прѣдставени като изложение на пророка Исаия. Въ първата часть пророкъ Исай разказва какъ той билъ възнесенъ отъ божи ангелъ, какъ прѣбродилъ седъмьтѣ небеса и какъ на седмото небе чулъ божия гласъ, който му порѫчвалъ да слѣзе на земята и да обади на человѣцитѣ какво ще се случи прѣзъ послѣднитѣ врѣмена. Богъ му порѫчалъ сѫщо така да поведе българския народъ и да го засели въ Карвунската область, т. е. въ Добруджа. Оттукъ захваща втората часть, лѣтописната. Исай разказва какъ прѣселилъ българитѣ въ новото имъ отечество, какъ имъ поставилъ първия царь, нареченъ Славъ, какъ слѣдъ него царували Испоръ (Аспарухъ), Изотъ, Борисъ, Симеонъ, Петъръ, Селевки, Симеонъ, Никифоръ, Симеонъ Прѣмѫдри, Васили, Августианъ синъ Самоиловъ, Романъ, Оделѣнъ и др. Лѣтописътъ отбѣлѣзва най-послѣ нахлуването
| бел. ред. Към стр. 273
Новобългарски превод на „Български апокрифен летопис” у И. Дуйчев, Из старата българска книжнина, I, София, 1943, с. 154 сл. Повторен в Христоматия по старобългарска литература, София, 1961, и в Христоматия по история на България, 1965, София, с. 191 сл. Като един от най-интересните паметници за историята на българския народ през периода на византийското владичество той е бил нееднократно привличан в трудовете на български изследвачи. Срв. П. Динеков, Стара българска, литература, I, 1950, с. 226 сл.; Д. Ангелов, Богомилството в България, София, 1969, с. 360 сл.; История на българската литература, т. I, София, 1962, с. 251 сл.; Е. Георгиев, Литература на изострени борби в средновековна България, София, 1966, с. 316 сл. Данните на апокрифа независимо от техния полулегендарен характер могат да бъдат използувани за изясняване на някои моменти от нашата история още от времето на създаването на славянобългарската държава. Срв. И. Дуйчев, Едно легендарно сведение за Аспаруха (Vjesnik za archeologiju i historiju dalmatinsku, LVI—LIX, 2, 1954—1957), Abramičev zbornik, II, c. 181 сл. |
274
на печенѣзитѣ (срѣдата на XI в.). Между имената на царетѣ личатъ български национални владѣтели и нѣкои византийски, които сѫ царували надъ българската земя; въ тая редица сѫ споменати и недѣйствителни царе, чиито имена сѫ заети отъ легендитѣ и апокрифитѣ. За всѣки току-речи царь сѫ посочени годинитѣ на царствуването, понѣкога въ баснословни библейски числа, и сѫ поменати събитията прѣзъ неговото владѣние: градене на градове, войни, плодородие и благоденствие, съзиждане на черкви и пр.
Като историческо съчинение тоя лѣтописъ нѣма току-речи никакво значение. При все това нѣкои посочвания и легенди въ него могатъ да се използуватъ при обяснение на нѣкои събития, за които липсватъ положителни исторически свидѣтелства. Такъво е напр. извѣстието за граденето отъ Испора на прѣзидъ отъ Дунава до Черно-море, за съграждането на столицата Пльсковъ (Абоба?) отъ сѫщия царь, за събития на рѣка Брѣгалница при Бориса, за смъртьта на царь Петра въ Римъ, за името Испоръ (Исперихъ, Аспарухъ) и др. Нашата задача обаче не е да разглеждаме паметника отъ тая му страна; той ни интересува като апокрифъ съ богомилски тенденции, възникналъ на българска почва. Българскиятъ апокрифенъ лѣтописъ припада къмъ оня видъ срѣдневѣковни легенди, пророчества и видѣния, въ които се прѣдсказва свършъка на тоя свѣтъ, изтъкватъ се събитията, които ще го ознаменуватъ, и се загатва за сѫдбата на народитѣ прѣди и слѣдъ второто идване на Христа. Въ тия апокалиптични и есхатологични сказания сѫ се прокарвали често пѫти религиозни, сектантски и политически тенденции и настроения. Въ повечето отъ византийскитѣ произведения отъ тоя родъ е застѫпено религиозно-политическото гледище за прѣдимството на православието прѣдъ растящето и заплашително мохамеданство и за милостьта, съ която ще се сподоби отъ Бога византийскиятъ императоръ и народъ на сѫдния день. Българскиятъ авторъ или прѣработвачъ на нашия апокрифъ, надъханъ съ родолюбиво чувство, далъ друга насока на своето произведение: тамъ българитѣ сѫ богоизбранъ народъ, който бива поселенъ въ Добруджа, по божие посочване, отъ боговъзлюбления пророкъ Исаия; Исай поменава като пръвъ български владѣтель царя Славъ, слѣдъ когото се редятъ други благочестиви царе, които градятъ градове, черкви,
275
проширватъ държавата и даватъ благоденствие на своя народъ. Тоя
авторъ говори съ любовь и за ония византийски императори, които живѣели въ миръ
и дружба съ българскитѣ владѣтели. Такъвъ билъ, напримѣръ, Константинъ
Багрѣнородни, смѣсенъ съ Константина Велики:
. Войнитѣ между християнскитѣ
владѣтели не се нравятъ на автора на апокрифа; той прѣмълчава за кървопролитията
и жестокоститѣ между Самуила и Василия Българоубиецъ, може-би и поради това, че
той живѣе прѣзъ врѣме на византйското владичество надъ България; но той говори
съ неприязънь къмъ ония чужди народи, които опустошаватъ неговото отечество,
напр. руситѣ на Светослава и печенѣзитѣ, за които той прибавя:
По край това родолюбиво настроение, въ акокрифа сѫ прокарани
тукъ-тамѣ и богомилски възгледи. Съгласно съ богомилското гледище противъ
брачния животъ, авторътъ старателно отбѣгва да говори за жена сѫпруга или царица
сѫпруга. Царица Елена е вдовица, млада, мѫдра и праведна, и като такава тя ражда
сина си Константина. Българскитѣ владѣтели Мойсей, Аронъ и Самуилъ се раждатъ
отъ вдовица пророчица. Вториятъ български царь — Испоръ се ражда, бидейки носенъ
въ крава. Благочетивиятъ царь Борисъ който приелъ владичеството си на р.
Брѣгалница и кръстилъ българитѣ, нѣмалъ жена и грѣхове
, Царь Петъръ, мѫжъ
светъ и праведенъ, и той сѫщо нѣмалъ жена и грѣхове. Богомилска тенденция
съзираме и въ отбѣгването на автора да говори за войни, които тъй много
характеризиратъ срѣднитѣ вѣкове. И ако е принуденъ да помене нѣйдѣ за война,
това бива обикновено при вражда между християни и езичници, които сѫ назовани
. Праведниятъ царь Петъръ не само не воюва, когато земята му бива нападната
отъ насилници, но той остава царството си и бѣга въ Римъ, дѣто и умира.
Богомилска е и космогоничната прѣдстава за седъмь небеса, надъ които прѣбѫдва
Богъ Отецъ. Най-сетнѣ, любимиятъ у умѣренитѣ богомили пророкъ Исай става патронъ
на българския народъ въ
276
нашия апокрифъ; той, подобно на Мойсея, що води израилтянитѣ въ Обѣтованата земя, тръгва на чело на българския народъ и, съ тръсть въ рѫка, му показва пѫтя за новото отечество, което било опустошено отпрѣди 130 години отъ римляни и елини.
Относно потеклото на Българския апокрифенъ лѣтописъ, ще кажемъ слѣдното. Съдържанието на съчинението и вложенитѣ въ него български и богомилски тенденции не допущатъ да се прѣдполага нѣкой гръко-византийски оригиналъ на апокрифа. Такъвъ оригиналъ нито е познатъ, нито пъкъ ще се открие нѣкога. Тукъ можемъ говори само за гръцки извори, които сѫ могли да повлияятъ съ едно или друго върху българския съчинитель на апокрифа. Такива сѫ напр. разнитѣ Видѣния на пророка Данила, пророчествата за сѫдбата на Византия, житието на Андрея Юродиви и др. [1] По-близки до нашия апокрифъ, по врѣме на произхода си и по съдържание, стоятъ славянскитѣ сказания, каквито сѫ: Видѣние Данилово, запазено въ Хилендарския сборникъ отъ XIII—XIV в., сръбска редакция, прѣписъ отъ български изводъ [2]; Видѣние Данила пророка, въ Драголевия сборникъ отъ XIII—XIV в., съ множество български елементи въ съдържанието; Тлькованиѥ Данилово, въ сѫщия сборникъ; Видѣниѥ Исаиѥ пророка о послѣднемь врѣмени, въ сѫщия сборникъ [3]; сѫщото Видѣнїе Исїе пророка, въ сборникъ отъ XV в. на Румянцевския музей въ Москва. [4] Послѣдниятъ апокрифъ — Видѣниѥ Исаиѥ ни напѫтва да си поразяснимъ отчасти потеклото на нашия български апокрифенъ лѣтописъ. Двата тия апокрифа се схождатъ въ първитѣ си половини: възшествие на Исаия до седмото небе. Това сходство издава еднакво съдържание, еднакви извори, но и различенъ езикъ, който сочи за чуждъ гръцки оргиналъ. Ето съпоставка на часть отъ Видѣнието на пророка Исаия, по два прѣписа, съ Българския лѣтописъ:
1. А. Vassiliev, Anecdota graeco-byzantina, 33 сл.
2. Печатано отъ П. А. Лавровъ въ Сборникъ отд. р. яз. и сл. Имп. А. Наукъ, т. LVII, 1—5.
3. Печатани въ Споменик V, стр 10 сл.
4. Срв. Викторовъ, Собраніе рукописей П. И. Севастьякова. Москва 1881, стр. 71. Печатано въ Споменик III, 193—194.
277
[[ Видѣние Исаиево по Драголевия сборникъ; Видѣние Исаиево по посборника въ Румянц. музей; Бълг. апокр. лѣтописъ ]]
278
Отъ сравнението на приведенитѣ текстове се вижда, че тѣ иматъ еднакво съдържание изобщо, но се различаватъ въ подробноститѣ и въ езика си; тѣ не сѫ прѣписъ единъ отъ други, а прѣдставятъ прѣписи отъ по-стари статии, прѣвеждани отъ гръцки на славянски. Първиятъ и вториятъ текстове, не само въ горѣприведенитѣ си части, но и до края си съставятъ еднакво цѣло, прѣведено отъ нѣкое гръцко Видѣние Исаиево. Българскиятъ пъкъ лѣтописъ е заелъ само първата часть отъ това гръцко Видѣние, именно разказа за възнесението на пророка до седмото небе, а своята по-дълга, лѣтописна часть той дължи на българския авторъ, който я е съчинилъ на старобългарски езикъ. Съ други думи, авторътъ на Българския апокрифенъ лѣтописъ е използувалъ за своето
279
всѫпление гръцки текстъ, а историческата часть е съставилъ самъ. Тая часть, както видѣхме, е лѣтописно изложение на събитията отъ началото на българското царство та до срѣдата на XI в., събития групирани около имената на домашнитѣ или византйски владѣтели на българската земя. Въ изложението не е спазена историческата правда, която върви успоредно съ легендарното и фантастичното; липсва сѫщо и правилна хронология и послѣдвателность. Явно е, че съчинительтъ не е прибѣгналъ до услугитѣ на исторически извори, а събралъ само устни прѣдания и легенди за българскитѣ царе, каквито още се носѣли изъ устата на народа, половинъ вѣкъ слѣдъ падането на първото българско царство. Пъкъ и цѣльта на автора, изглежда, не е била да пише правдивъ български лѣтописъ. Авторътъ е билъ въвлѣченъ въ общото тогава, слѣдъ изтичането на 1000-годишнината отъ Христовото Рождение, настроение, което очакваше Второто пришествие и свършъка на свѣта. Въ западната и източна народнохристиянски книжнини прѣзъ това врѣме се явиха редъ апокрифи съ есхатологиченъ характеръ; тѣ ободрявааха своитѣ четци да държатъ непоколѣбимо своята вѣра въ Христа, да прѣнасятъ съ търпѣние неправдитѣ на тоя свѣтъ, за да получатъ своето възмездие на небето. Прѣдричанитѣ въ Апокалипсиса на Йоана Богослова злочестини, които ще изпита християнския родъ въ навечерието на второто Христово идване, се отъждествяваха въ Византия съ нахлуванията на мохамеданската стихия и съ опустошаванията на печенѣзи и кумани. Загадъчното число 666 на Апокалипсиса се свързваше съ името на Мохамеда (Мохаметıс = 40 + 70 + 1 + 40 + 6 + 300 + 10 + 200 = 666), олицетворение на звѣра, на Антихриста. Държавници и монашество подхранваха тая вѣра у суевѣрното простолюдие; книжовницитѣ и тѣ не останаха назадъ и пръскаха редъ апокрифни сказания, достѫпни за уровена на народното разбиране, съ цѣль да заздравятъ родната му вѣра и почитьта къмъ богоданната власть на християнския василевсъ. Това движение не закъснѣ да даде своя отгласъ и срѣдъ българския народъ, изгубилъ царство и почести и свилъ вратъ въ гръцки хомотъ. И ето, безименниятъ авторъ на лѣтописа, подобно на Паисия по-късно, замисля да обнадежди своитѣ съплеменници, прави ги богоизбранъ народъ, рѫководенъ отъ възлюбления божи пророкъ Исаия.
280
Тоя авторъ не ще да е билъ строгъ богомилъ; той ще да с припадалъ вѣроятно къмъ ония неустановени народни кни жовници, които се люшкаха между официалната ортодоксалность и всевъзможнитѣ клонове на дуалистичното учение, какъвто е билъ напр. и писача на легендата за Кръстното дърво, попъ Йеремия, както и неговитѣ другари, разпространители на апокрифитѣ, съ повече или по-малко богомилски оттласи въ тѣхъ.
Ето текста на лѣтописа, който ние раздѣлихме на глави и съпроводихме съ най-необходимитѣ бѣлѣжки за поменатитѣ въ него малко извѣстни географски и лични имена:
281
1. Тукъ имаме споменъ за заселението на българитѣ въ Добруджа,
чийто юженъ край е познатъ въ срѣднитъ вѣкове като Карвунска область. Въ
грамотата на Асѣня II, дадена на дубровнишкитѣ търговци, областьта е наречена:
(Ильинскій, Грамоты Болгарскихъ царей. Москва 1911, стр. 13). Въ
византийскитѣ вѣсти отъ XIV в. името се пише Καρβουνᾶ (Acta patr. I, 135),
Καρβωνᾶ (Cantacuz. II, 584). Въ италиянскитѣ морски карти отъ сѫщия XIV в. съ
името Carbona е назовань сегашниятъ градъ Балчикъ, въ южна Добруджа.
2. Тия рѣки сѫ поменати въ славянското
апокрифно Видѣние Варухово. Въ Сретковичевия рѫкописъ отъ XIII—XIV в. първата
рѣка 
е наречена
(Древности. Труды Слав. ком. Имп. Моск. Арх. Общ., IV, стр. 209), а въ Дряновия
сборникъ отъ XVI в. —
(Пакъ тамъ, стр. 221). На втората рѣка
ще
да отговаря
въ
Видението Варухово, споредъ Дриновия сборникъ (Пакъ тамъ, стр. 221).
282
1. Легендарниятъ пръвъ български царь, Славъ, билъ издигналъ въ
земята си 100 могили, поради което е билъ нареченъ „Стомогиленъ царь*. На сѣверъ
отъ Добруджа, на р. Прутъ сѫщо се поменава една мѣстность съ име „Стотѣ могили*
(О sutä de Movile, у ромънцитѣ. Ср. Иречекъ въ Sitzungsberichte der königl.
böhm. Geselschaft der Wissenschaften, 1889, стр. 29). А че дѣйствително въ
североизточна България е имало легенда за сто могили, личи и отъ едва бѣлѣжка у
Скилица. Като говори за нахлуването на печенѣзитѣ, къмъ срѣдата на XI в., и
съсредоточаването имъ между Дунава, Балкана и морето, Скилица добавя, че тоя
край билъ наричанъ отъ населението „Сто хълма” (
Cedrenus, II, стр. 594. Ed.
Bonnæ).
2. T. е. Аспарухъ или Исперихъ (въ Родослова на българскитѣ князе), Аспар-хрукъ (въ Арменската география), Ἀσπαρούχ (у византийците).
3. Силистра.
4. Вѣроятно така наречениять Траяновъ валъ (окопъ) въ Добруджа, използуванъ или възобновенъ отъ Испериха.
5. Старата българска столица Пльсковь (Πλίσκοβα, Πλσκα у византийците), вероятно развалинитѣ при с. Абоба.
283
1. И други легенди свързватъ Брѣгалница съ дѣйностьта на Бориса и
съ покръщането на българитѣ. Теофилактъ Охридски, въ Страданието на
Тивериополскитъ мѫченици, съобщава, че Борисъ основалъ българска епископия въ
Брѣгалница и тамъ поставилъ клиръ, който да извършва богослужението на български
езикъ
. Въ краткото житие на Кирила Философа се разказва, че Кирилъ
покръстилъ на Брѣгалница намѣренитѣ тамъ отъ него езичници славяни и имъ
написалъ славянски книги. Споредъ Солунската легенда, Кирилъ Философъ покръстилъ
българитѣ въ
и имъ изнамѣрилъ азбука. Срв. Й. Ивановъ, Българитѣ въ
Македония. София 1917, стр. 118, 120. Въ Тълкованието Данилово, апокрифъ отъ XI
в., се. говори за дъйность на българския хаганъ Михаилъ (Борисъ) на Овче-поле:
Споменик V, стр. 12—13. За побѣди, които одържалъ
въ
Овче-поле, разказва и житието на Гаврила Лѣсновски. Й. Ивановъ, Сѣверна
Македония. София 1906, стр. 104—105.
2. Прѣданието за бѣли черкви на Овче-поле на Брѣгалница се пазѣло дори до XVIII в. Сръбскиятъ писатель Йеротей Рачанинъ бѣлѣжи въ своя пѫтописъ отъ 1704 г.: „И дойдосмо на 13 конак у Горобинцѣ, на Овчеє полѣ, и ту. . . наброисмо цркви 14 великій, бѣли, се каменъ” (Гласник XXXI, стр. 298—299).
284
1. Тукъ се прѣплитатъ легенди отъ римската история и византийската. Съврѣменикътъ на паря Петра, Константинъ Багрѣнородии, е смѣсенъ съ римския императоръ Константина, синътъ на Елена, която се явява въ българската земя. Срв. още у Ивановъ, Св. Иванъ Рилски, стр. 4.
2. Исполинитѣ, които идватъ по море и погубватъ българската земя, ще да сѫ руситѣ, които нахлуха въ България съ князя си Светослава и прѣвзеха Прѣславъ.
285
1. Легендата за смъртьта на царь Петра въ Римъ я намираме
спомената и въ книгата
, печатана отъ българина Яковъ Крайковъ въ Венеция,
1572 г.:
И. Каратаевъ. Описаніе славяно-русскихъ книгъ. Спб. 1883, стр. 181. Сѫщото обнародвано по прѣписъ отъ 1836 г. въ Starine XVIII, 179.
2. Въ апокрифното слово на българския попъ Йеремия за Кръстното дърво се говори за царь Селевкия като за наслѣдникъ Августовъ, въ врѣмето на Исуса. Провъ, синътъ на Селевкия, срѣща Исуса и го нарича братъ. Въ другь успореденъ апокрифъ за сѫщото, Сѣлевки е назованъ Семиклеи, което име отговаря на Симиклить въ нашия прѣписъ. Срв. М. Соколовъ, Матеріалы и замѣтки по старинной славянской литературѣ. Москва 1888, стр. 97, 170.
286
1. Никифоръ Фока.
2. Димотика.
3. Морунецъ е славянското име на Кавала. Ср. Гласник LVI, стр. 100.
4. Иречекъ прѣдполага, че тукъ става дума за албанския Бѣлградъ (Бератъ).
5. Васили Българоубиецъ.
6. Името Августианъ подсѣща за Алусиана, братанецъ на Самуила.
7. Романъ ще да е, както мисли Иречекъ, византийскиятъ царь Романъ Аргиръ (1028—1034 г.), който наистина води нещастна война на изстокъ, въ Сирия. Твърдѣ е възможно обаче тукъ да се крие споменъ за царь Петровия синъ Романъ, който при Самуила остана да владѣе Скопската область. Този Романь наистина се върна отъ Цариградъ въ Пръславъ, както е казано по-долу въ текста.
287
1. Иречекъ прѣдполага, че тукъ се разбира Константинъ Мономахъ (1052—1055 г.), зеть и съуправитель на царица Теодора.
2. Оделѣнь е Делянъ (ὁ Δελιανός), Самуиловъ внукъ, който въ 1040 г. дигна възстание противъ Византия и бѣ прогласенъ български царь. Гаганъ подсѣща за владѣтелския титулъ — хаганъ (χαγάνος).
3. Месемврия на Черно-море.