I. БОГОМИЛСКИ КНИГИ
Б. Второстепенни произведения.
5. Прѣние на Христа съ дявола.
Рѫкописи и издания. — Тоя апокрифъ ни е познатъ по слѣднитѣ рѫкописи и издания: 1) Сборникъ отъ началото на XIV в., българска редакция, въ Виенската Придворна Библиотека, нѣкога № 137, на л. 177 сл. Статията е озаглавена:
Краятъ липсва. Обнародва я К. Ѳ. Радченко въ Извѣстія отд. р. яз. и сл. Имп. Ак. Н., т. VIII, кн. 4-а, стр. 196—198. — 2) Сборникъ отъ XVI в., българска редакция, въ Соф. Нар. Библ., № 433, л. 101 —105б. Заглавие:
— 3) Сборникъ отъ XVII в., сръбска редакция, въ Соф. Нар. Библ., № 326, л. 41—44. Изложението на статията напълно се покрива съ статията въ току-що поменатия сборникъ № 433 Сборникъ 326 е билъ писанъ и употрѣбяванъ въ България. — 4) Сборникъ отъ XV в., сръбска редакция, въ Библ. на Пражския Нар. Музей, № 19, л. 227—231. Заглавие:
Рѫкописътъ прѣзъ 1704 г. е билъ въ рѫцѣтѣ на извѣстния
както личи отъ приписката на крайнитѣ листове. Срв. Starine XXI, стр. 184. Статията бѣ обнародвана отъ J. Polivka въ Starine XXII, стр. 200—203. — 5) Сборникъ отъ XVI в., сръбска редакция, въ Бѣлградската Нар. Библиотека, № 273. Статията, която захваща
бѣ обнародвана отъ Ст. Новаковић въ Starine XVI, стр. 86—89. — 6) Сборникъ отъ 1602 г., руска редакция, въ Петроградската Публ. Библ., отд. XVII, № 82. Статията почва:
| бел. ред. Към стр. 248
Срв. върху този интересен богомилски апокриф Е. Георгиев, Литература на изострени класови борби в средновековна България, София, 1966, с. 194 сл. (с библиографски указания). „Прение на Христа с дявола” е напълно в духа на богомилския дуализъм, според който и Исус, и дяволът са синове на бога. В духа на своето суперкритично отношение Е. Tourdeanu, Apocryphes bogomiles et pseudobogomiles, c. 194, не е склонен да го включи в кръга на еретическата литература. |
249
Обнародвана отъ Тихонравовъ, Памятники отреченной
русской литературы, II, стр. 282—285. — 7) Сборникъ отъ XVIII в., руска
редакция, въ Библ. на Гр. Уварова, № 66. Статията почва:
Обнародвана отъ Тихонравова, пакъ тамъ, стр. 285—288.
Съ изключение на двата софийски текста, които се покриватъ, всички други български, сръбски и руски прѣписа прѣдставятъ различия въ подробноститѣ и въ езика си. Ще възхождатъ, слѣдвателно, къмъ различни по-стари прѣписи и прѣводи отъ гръцки. Двѣтѣ гръцки версии, които печата Vassiliev, Anecdota graeco-byzantina. Mosquae 1893, стр. 4—10, сѫщо така се различаватъ въ подробноститѣ си, пъкъ не се схождатъ напълно и съ славянскитѣ прѣводи. Това вече показва, че Прѣнието отдавна още, на гръцка почва, е било прѣработвано и разпространявано въ различни варианти, които сѫ се отразили и въ славянскитѣ прѣводи, най-старъ отъ които е прѣдставенъ въ българския прѣписъ отъ XIV в.
Текстъ. — За нашето издание си послужихме съ Виенския български прѣписъ отъ началото на XIV в. Краятъ на статията, който липсва въ рѫкописа, надомѣстихме по Софийския прѣписъ, сѫщо български изводъ, сборникъ № 433. Отъ него взехме и бѣлѣжкитѣ за неяснитѣ или паралелни мѣста къмъ Виенския прѣписъ. Паралели за крайната часть на Прѣнието взехме отъ текста, обнародванъ отъ Поливка. Гръцкитѣ паралели сѫ по първата пълна версия на статията, печатана у Васильева, стр. 4—8.
250
251
252
253
Съдържание и историко-литературни бѣлѣжки. — При разглеждане на Прѣнието на Христа съ дявола ще си служимъ главно съ българскитѣ му прѣписи, защото за другитѣ нѣмаме данни, че идатъ отъ български изводъ и че сѫ съставявали нѣкога часть отъ българската книжнина.
Съдържанието на Прѣнието е слѣдното. Когато Исусъ дошълъ на Елеонската (Маслинена) гора, за да може да се състезава съ дявола, прѣдалъ се на постъ 40 деня, той и ученицитѣ му. Щомъ узналъ за дохождането на Исуса, дяволътъ се разгнѣвилъ, явилъ се прѣдъ него, и прѣнието почнало. На думитѣ на Исуса, че той е синъ на Всевишния, дяволътъ му заявилъ, да си върви на небесата, защото небесата били на Исуса, а земята била дяволова. На заплашването на Исуса, че е дошълъ на земята, за да погуби дявола, послѣдниятъ сѫщо се заканилъ да го погуби, защото билъ по-старъ (вар. по-силенъ) отъ Исуса, и неговитѣ ангели по-страшни отъ Ису совитѣ. И когато Исусъ заявилъ на своя противникъ, че е
254
дошълъ да му прѣвземе грѣшнитѣ человѣци, които чрѣзъ покаяние ще бѫдатъ въдворени въ рая, дяволътъ се оттеглилъ на една висока планина и тамъ направилъ заговоръ съ множеството свои демони, за да убиятъ Исуса. Планината и глѫбинитѣ земни се разтърсили, а ученицитѣ Исусови били обзети отъ ужасъ; апостолъ Петъръ избѣталъ на три поприща далече. Тогава, по искането на Исуса, спусналъ се облакъ като мълния надъ дявола, който билъ уловенъ и обѣсенъ въ облацитѣ съ краката нагорѣ, а демонитѣ се изпокрили изъ земнитѣ пропасти и дълбочини. Дяволътъ се помолилъ на Исуса, да го пусне да слѣзе на земята, за да увѣщае хората да тръгнатъ по Исуса. Но щомъ се видѣлъ на земята, дяволътъ се опълчилъ пакъ срѣщу Исуса и му заявилъ, че ще се бори съ него, за да покаже, че е равенъ на Всевишния; той прибавилъ още, че ще влѣзе въ сърдцето на Каяфа, който да улови, да мѫчи и разпъне Исуса. Исусъ призналъ, че това наистина ще стане, но че хората тогава ще се поклонятъ на Исусовия кръстъ, а дявола ще оплюятъ. На края, Исусъ посочилъ на своя противникъ бездната, въ която дяволътъ ще бѫде хвърленъ при свършъка на своето царуване, и мѣстото Хизи, дѣто Исусъ ще бѫде прѣчаканъ отъ майка си, отъ Йоана Кръстителя, отъ Илия и Еноха.
Въ основата на Прѣнието съзираме евангелския разказъ за
изкушението на Христа отъ дявола на планината, както и Апокалипсиса на Йоана
Богослова. Всичко това обаче е така видоизмѣнено и прѣплетено съ неканонични
елементи, че статията е била причислена къмъ апокрифнитѣ писания. Въ индекса на
лъжовнитѣ книги въ Погодинския номоканонъ, отъ XIV в., който е отъ несъмнѣнъ
български произходъ, [1] срѣщаме и нашето
[2]. Издательтъ на двѣ гръцки
версии на Прѣнието, Васильевъ, като анализува статията, намира, че тя е била
писана отъ дуалистичнитѣ секти, отъ манихеитѣ или богомилитѣ. Между друго, той
изтъква слѣднитѣ изрази, които издаватъ дуалистично гледище: (дяволътъ заявява
на Исуса)
1. Българскиятъ допълнитель на тоя индексъ е прибавилъ редъ апокрифни статии, които сѫ били съчинени или прѣработени отъ българския попъ Йеремия.
2. Срв. стр. 53.
255
.
[1] По-късно и К. Радченко засегна въпроса за произхода на
Прѣнието. Той е на мнѣние, че статията ще да е възникнала вѣроятно още прѣди
появата на богомилството, и че нѣколкото прибавки въ нея отъ богомилски
характеръ ще да сѫ били направени отъ нѣкого, който, безъ да е богомилъ, е
произхождалъ отъ срѣда, въ която се били разпространили нѣкои дуалистична
прѣдстави. [2]
Въ какво се състои дуализмътъ вложенъ въ Прѣнието? Прѣди всичко, цѣлата статия носи дуалистиченъ характеръ: състезание на двѣ сили, наистина, неравни, но се пакъ най-вражески настроени една срѣщу друга, въ замисли и въ дѣла; едната търси случай да погуби другата; слѣдъ промѣнливъ успѣхъ, дългата борба завършва съ побѣда на Бога надъ дявола. Тоя дуализъмъ не е чуждъ и на християнството: изкушението на Христа отъ дявола въ Евангелието (Матей IV, 8; Лука IV, 5) и борбата между Господа и Антихриста въ Апокалипсиса говорятъ ясно за това. Въ Прѣнието обаче враждата между Исуса и дявола е прѣдставена много по-силно; тя е прѣдадена въ повече епизоди и сѫ изтъкнати моменти, дѣто дяволътъ взема дори връхъ надъ Исуса. Съ тия си особености, Прѣнието напълно се схожда съ гледището на умѣренитѣ дуалисти, каквито сѫ били богомилитѣ. Ето прочее отдѣлнитѣ мѣста, които носятъ дуалистиченъ характеръ. 1) Въ думитѣ на дявола, казани на Исуса:
— ясно е изтъкнато, че Исусовата власть е на небето и че дяволътъ заповѣдва на земята; че дяволътъ може, съ своитѣ силни демони, да убие тѣлото на Исуса, тъй както той може да убива и человѣцитѣ на земята. Исусъ не се противи на това твърдение на дявола. Приведениятъ пасажъ е напълно въ духа на умѣренитѣ дуалисти — богомилитѣ, които учели, че властитель на земята и на хората е Сатанаилъ, а Богъ господствува на невидимия, небесенъ миръ. — 2) Особено внимание заслужава пасажътъ, дѣто дяволътъ заявява на Исуса, че е по-старъ (вариантъ: по-силенъ) отъ него и че ангелитѣ
1. А. Vassiliev, Anecdota graeco-byzantina, стр. VI.
2. Этюды по богомильству (
Изборникъ Кіевскій, посвященный Т.
Д. Флоринскому. Кіевъ 1904), стр. 38.
256
на дявола сѫ повече (вар. по-силни) отъ Исусовитѣ. Въ гръцкия текстъ това мѣсто гласи:
[1]. Въ Виенския български прѣписъ, който е и най-старъ, отъ XIV
в., имаме:
. Въ сборника № 433 Соф. Нар. Библ. имаме:
. Въ сръбскитѣ прѣписи
сѫщо е употрѣбено прилагателното „силенъ”:
(въ Новаковичевото изд.), силны
(у Поливка); така е и въ първия руски прѣписъ у Тихонравова. Трѣбва да
забѣлѣжимъ, че ни единъ отъ приведенитѣ пасажи не се покрива напълно съ другитѣ,
както и не се покриватъ изцѣло и прѣписитѣ на Прѣнието (срв. по-горѣ, стр. 249).
Гръцкиятъ прѣписъ, който е отъ XII в., може наистина да се разбира двояко, т. е.
че дяволътъ е по-старъ или по-силенъ отъ Исуса. Радченко прѣдпочита втория
смисълъ и приема, че славѣнскиятъ прѣводачъ билъ употрѣбилъ несъзнателно думата
старѣи вм. сильнии. Като имаме обаче прѣдъ видъ, че гръцката фраза
дава смисъла на по-старъ, естествено е да смѣтаме прѣвода старѣи
като съзнателенъ, както е билъ съзнателенъ и другиятъ прѣводъ, съ думата
силень. Приемемъ ли това, трѣбва сѫщо да прѣдположимъ, че българскиятъ
прѣводачъ е подкрѣпилъ съ думата старѣи гледището на богомилитѣ за
старшинството на дявола — Сатанаила прѣдъ Исуса. — 3) Думитѣ на дявола:
—
издаватъ сѫщо така дуалистичното гледище за равенството и съперничеството между
Бога и дявола. Дяволътъ се смѣта тьчень (similis, dignus, ὅμοιος) на
Всевишния. Малко по-друго-яче и по-силно тая мисъль е изтъкната въ гръцкия
текстъ, дѣто дяволътъ казва на Исуса:
Но, покрай тѣзи пасажи, които издаватъ богомилска тенденция, въ Прѣнието изобилствуватъ и противобогомилски възгледи. Такива сѫ напр.: Исусъ заклева дявола въ името на Бога живаго, Богъ е създатель на Адама, хората се покланятъ на Христовия кръстъ, Исусъ бива прѣчаканъ отъ св. Богородица, Йоана Кръстителя, Илия и Еноха. Тия мѣста сѫ застѫпени приблизително еднакво въ гръцкитѣ и въ славян-
1. Въ изданието на Vassiliev, стр. 5.
2. Срв. у Vassiliev, стр. XI, 7.
257
скитѣ прѣписи. Приемемъ ли, че сега извѣстнитѣ най-стари гръцки прѣписи на Прѣнието отъ XII, XIII в. сѫ непромѣнено копие на по-старъ оригиналъ, не можемъ смѣта, че авторътъ на послѣдния е билъ дуалистъ. Що се отнася до българския прѣводачъ, той е могълъ да припада безразлично, било на ортодоксална християнска срѣда, било на богомилска, като любитель и разпространитель на апокрифни книги. Съ своитѣ дуалистични елементи, Прѣнието особено е подхождало на вкуса на богомилитѣ, които сѫ били най-добритѣ агенти на тоя родъ книжнина, съ която сѫ засилвали вѣрската колебливость у православното простолюдие, а отъ друга страна сѫ правѣли пропаганда за своето учение.
За врѣмето, когато е билъ поправенъ българскиятъ прѣводъ на
версията, прѣдставена въ Виенския прѣписъ, могатъ ни упѫти отчасти слѣднитѣ
посочвания. Изцѣло взетъ, езикътъ на Прѣнието въ Виенския рѫкописъ е
по-стариненъ отъ езика на XIV в., който ни е добрѣ познатъ отъ оригиналнитѣ и
прѣводни произведения на Това врѣме. Прѣписътъ на рѫкописа е наистина отъ
началото на XIV в., но той съдържа редъ архаизми, които трѣбва да отметнатъ
самия прѣводъ къмъ по-старо врѣме. Дори и въ самото Прѣние, колко и. кѫсо да е,
пакъ се срѣщатъ старинни форми, като: г(оспод)и, дат. п. ед. ч.,
дѣлеса.
Думата алкати е употрѣбена въ старинното и религиозно значение νηστεύειν.
Добрѣ извѣстната дума въ символа на вѣрата — ὁμούσιος е останала непрѣведена
. Името
стои вмѣсто по-късно употрѣбяваната въ прѣводъ
или
.
Употрѣбена е рѣдката старинна дума свѣтьникъ
(μέτοχος) за участникъ, съучастникъ; тя се срѣща въ Несторовия лѣтописъ.