Богомилски книги и легенди

Йордан Иванов

 

I. БОГОМИЛСКИ КНИГИ

 

Б. Второстепенни произведения.

 

 

   4. Дѣтство Исусово.

Рѫкописи и издания

Текстъ

Съдържание

Историко-литературни бѣлѣжки

 

Рѫкописи и издания. — Групата апокрифни епизоди за дѣтинството на Исуса сѫ извѣстни въ науката обикновено съ названието Томино Евангелие, по името на псевдоавтора имъ Тома, или пъкъ сѫ озаглавени Евангелие за Дѣтството (Исусово). Ни единъ обаче отъ славянскитѣ прѣписи не познава тѣзи заглавия; тѣ си служатъ съ надслова „Дѣтство” или „Младенчество”, който и ние възприехме. Намъ сѫ извѣстни глѣднитѣ славянски рѫкописи и издания на тоя апокрифъ: 1) Сборникъ на А. И. Яцимирски отъ XIV в., българска редакция, писанъ, споредъ една бѣлѣжка, въ Ловечъ, при царуването на Ивана Александра и сина му Михаила Асѣня, т. е. прѣзъ втората четвърть на XIV в. [2] Статията, л. 175—181й, почва:

Тя бѣ обнародвана, съ студия къмъ нея, отъ Яцимирскій, Изъ славянскихъ рукописей. Тексты и замѣтки. Москва 1898, стр. 92—143. — 2) Хлудовски сборникъ отъ XIV в., сръбска редакция, на л. 200б—206. Статията почва:

 

 

2. Твърдѣ е вѣроятно, сборникътъ да е прѣписъ отъ по-ново врѣме, защото широко проведената въ него употрѣба на надреднитѣ знакове и ударенията почва едва прѣзъ Евтимиевската епоха. Само два-три паметника прѣди Евтимия иматъ ударения и то въ твърдѣ ограниченъ размѣръ. Самата бѣлѣжка за Ивана Александра е писана по-късно, прѣзъ XVII в. Нѣмахме на рѫка фотографска снимка отъ рѫкописа, за да се произнесемъ по-опрдѣлено за неговата дата.

 

 

бел. ред.

Към стр. 227

 

Ново издание на Детство Исусово (Томиното евангелие) L'evangile selon Thomas, texte copte établi et traduit par A. Guillaumont, H. Ch. Puech et al., Paris, 1959. Новобългарски превод в Христоматия по старобългарска литература, София, 1961, с. 124 сл. Извадки от старобългарския текст с новобългарски превод у Ц. Кристанов, И. Дуйчев, Естествознанието в средновековна България, София, 1954, с. 182 сл. Едно ново споменаване за Томиното евангелие като любима книга на еретиците се среща в една наскоро издадена група от анатеми от XI в. ( срв. J. Gouillard, Le synodikon de l'orthodoxie, Travaux et Mémoires, II, Paris, 1967, c. 313, анатема 10). Според Е. Tourdeanu, Apocryphes bogomiles et pseudobogomiles, p. 203, Томиното евангелие не може да бъде включено в кръга на еретическата литература. Напротив, Е. Георгиев (Литература на изострени борби в средновековна България, София, 1966, с. 130 сл.) в пълно съгласие с Й. Иванов вижда в този апокриф едно от най-любимите произведения на богомилитѣ, в което се птразяват типични страни на тяхната етика. Срв. също История на българската литература, т. I, София, 1962, с. 184 сл.

 

 

228

 

Обнародва я А. Поповъ, Описаніе рукописей Хлудова. Москва 1872, стр. 320—325. — 3) Сборникъ отъ XIV в., сръбска редакция, принадлежащъ нѣкога на П. Сретковичъ. Статията издаде С. Новаковић, Starine VIII, 1876 г., стр. 48—55):

4) Сборникъ отъ XVI в., сръбска редакция, съ слѣди отъ българизми, употрѣбяванъ въ България, сега въ Соф. Нар. Библиотека, № 309. Статията, л. 566—69, почва:

Обнародва я А. С. Архангельскій, Къ исторіи южнославянской и древнерусской апокрифической литературы. Спб. 1899, стр. 2—10 на отдѣлния отпечатъкъ отъ Извѣстія отд. р. ез. и сл. Имп. Ак. Н., т. IV (1899 г.), кн. 1-а. По-точно я издаде П. А. Лавровъ, Апокрифическіе тексты, стр. 111—118 (Сборникъ отд. р. яз. и слов. Имп. Ак. Наукъ, т. LXVII, 1901 г.). — 5) Сборникъ отъ XVI в., въ сбирката на Ундолски, въ Румянцевския музей, № 1253, руска редакция. Статията, на л. 52—56б, почва:

Издадена отъ М. Н. Сперанскій, Славянскія апокрифическія Евангелія. Москва 1895, стр. 102—105. — 6) Сборникъ отъ XVIII в., въ Рум. музей, № 1244, руска редакция, на л. 12—16б. Статията, обнародвана въ сѫщото съчинение на Сперански, стр. 99—101, почва: Чудо о Господѣ нашемъ Иисусѣ Христѣ (липсва бѣлѣжката за псевдоавтора Тома). Бившу Господу нашему Исусу Христу еще сущу во двохъ лѣтехъ возвраста своего играюще въ ричищахъ со жидовскими дѣтми и сотвори дванадесять птицъ отъ калу. —

 

 

229

 

7) Два късни южноруски текста, XVIII в., обнародва Ив. Франко въ лъвовското списание „Житѣ ї Слово”, 1894 г., мартъ и априлъ, стр. 222—233.

 

Сравнителното разглеждане на посоченитѣ славянски текстове помежду имъ, както и по отношение къмъ гръцкитѣ, [1] ни довежда до слѣднитѣ заключения: 1) първитѣ петь славянски прѣписа, които сѫ отъ XIV—XVI в., сѫ прѣводъ отъ гръцки; другитѣ три прѣписа отъ XVIII в. сѫ прѣработки на славянска почва. 2) Съдържанието, подробноститѣ, редътъ на чудесата и езикътъ показватъ, че първитѣ петь прѣписа идватъ отъ отдѣлни, може би пакъ петь, прѣводи. 3) Всички тия прѣводи сѫ били направени на български; сръбскитѣ и руски прѣписи издаватъ български езиковни особености. [2]

 

 

1. Сперански и Яцимирски, въ горѣпоменатитѣ тѣхни трудове, сѫ съгласни въ слѣдното: 1) славянскитѣ текстове сѫ прѣводъ отъ гръцки; 2) славянскитѣ текстове не сѫ прѣводъ отъ сега извѣствитѣ гръцки версии, а отъ други, непознати. Сперански, когато и не знаеше прѣписа на Яцимирски, пакъ приемаше, че славянскитѣ прѣписи идатъ отъ единъ началенъ български прѣводъ. Яцимирски намира, че имало нѣколко славянски прѣвода, съотвѣтствуещи на различни гръцки текстове, и че славянскитѣ прѣписи не се поддаватъ на групировка.

 

2. Така, въ сръбския Хлудовски прѣписъ отъ XIV в. забѣлѣзваме слѣднитѣ българизми:

— Рускиятъ прѣписъ отъ XVI в. съдържа сѫщо така българизми, които посочи Сперански (Слав. апокр. Евангелія, 51) и които говорятъ за български оригиналъ.

 

 

230

 

4) Архаични думи и форми показватъ, че нѣкои отъ прѣводитѣ ще да се отнасятъ може би къмъ старобългарската още епоха. [1]

 

 

Текстъ. — За нашето издание взехме срѣднебългарския прѣписъ на Яцимирски. Епизодитѣ, които липсватъ въ него, надомѣстваме изъ Хлудовския прѣписъ (X). Посочванията изъ другитѣ текстове обозначаваме: Н (Новаковичевъ), У (Ундолски), С (Софийски). Гръцкитѣ паралели сѫ дадени по послѣдното издание на така наречената първа гръцка версия, печатана въ сбирката на Н. Hemmer et Р. Lejay, Textes et documents pour l'étude historique du christianisme. Evangiles apocryphes. I. Paris 1911, стр. 162 сл. Въ сѫщата сбирка (Evangiles apocryphes, II, Paris 1914) сѫ печатани арабската, арменската, сирийската и латинска версии.

 

 

 

1. Архаизмитѣ посочи Сперански (Слав. апокр. Евангелія, 48 сл.)

 

2. Въ всичкитѣ гръцки и славянски прѣписи, съ изключение на късно-руския отъ XVIII в. въ Румянц. музей, дѣто Исусовитѣ години сѫ двѣ, е дадено числото петь. Нашиятъ текстъ тукъ се схожда съ Парижкия латински прѣписъ, дѣто сѫщо имаме четири (Thilo, Codex apocryphus, I, стр. CXI). Въ латинския прѣводъ на Псевдо-Матея стои сѫщо четири (Evangiles ароcrypher, I, стр. 124). Въ арабската версия годинитѣ сѫ посочени седьмь (Ev. apocryphes, II, стр. 44).

 

 

231

 

 

 

232

 

 

 

233

 

 

 

234

 

 

 

235

 

 

 

236

 

 

 

237

 

 

 

238

 

 

 

Съдържание. — Израилтяиинътъ Тома се издава за съврѣменникъ на Исуса и за свидѣтель на неговитѣ дѣтски дѣла, които и разказва въ деветнадесеть епизода: 1) Веднажъ, като било валѣло дъждъ, Исусъ, четиригодишно дѣте, си играелъ съ мѫтнитѣ дъждовни вадички, които събиралъ въ една струя и я правѣлъ бистра само съ словото си. Той направилъ и 12 птиченца отъ каль и си играелъ заедно съ други дѣца. Евреитѣ, като видѣли, че Исусъ върши туй въ сѫбота, оплакали се на баща му Йосифа, когото и довели да види на самото мѣсто. Като се насъбрали евреитѣ при Исуса, той плесналъ съ рѫцѣ и извикалъ на птиченцата да оживѣятъ и да хвръкнатъ, което и станало, за голѣмо чудо на всички присѫтствуващи. — 2) Дѣтето на книжника Ана било и то тамъ. То взело върбова вѣйка и съ нея развалило вирчетата, отъ които изтекла събраната отъ Исуса вода. Исусъ проклелъ дѣтето, и то изсъхнало на часътъ. Родителитѣ на дѣтето отишли при Йосифа и го укорили за дѣтето му. — 3) Исусъ като ходѣлъ изъ града, едно дѣте скочило на рамото му, но било прокълнато отъ Исуса и паднало мрътво. Които видѣли случката, чудѣли си и се питали: „Отдѣ ли е това дѣте, та всичко което рече, става дѣло?” Родителитѣ на умрѣлото дѣте се заканили на Йосифа и му казали, че ако иска да живѣе въ тѣхния градъ, трѣбва да научи дѣтето си да благославя, а не да кълне, защото иначе умъртвява дѣцата имъ. — 4) Йосифъ повикалъ сина си и взелъ да го наставява да не кълне и да не прави да страдатъ другитѣ, защото ще бѫдатъ изпѫдени изъ града. Исусъ му отговорилъ: „Думитѣ, които казвамъ, не сѫ отъ мене, но заради тебе ще прѣмълча; виновнитѣ обаче ще получатъ своята мъзда”. И на часътъ ослѣпѣли всички ония, които му се сърдѣли. Йосифъ, като видѣлъ станалото, много се разсърдилъ и взелъ да тегли

 

 

239

 

Исуса за ухото. Възнегодувалото дѣте рекло на баща си: „О разбойнико, ти не знаешъ, дали наистина съмъ твой; но не дѣй ме оскърбява, защото съмъ твой и при тебъ дойдохъ”. — 5) Нѣкой си учителъ — Захей, който стоялъ тамъ и се чудѣлъ на Исусовитѣ думи, поискалъ отъ Йосифа да му даде дѣтето си, за да го учи на книга и на добро отнасяне къмъ хората и родителитѣ си. — „Та кой ли може, отговорилъ Йосифъ, да научи такъво дѣте, което се смѣта за Богъ!” Дѣтето, като чуло тия думи, засмѣло се и рекло на Захея, че баща му право казва, че то е прѣдвѣчно и че знае всичко, което е било и което ще стане, че знае кога се е родилъ той и кога ще умре. То дори прѣдложило на Захея, той да дойде да учи при него, ако иска да стане мѫдъръ. Които слушали това, чудѣли се на петгодишното дѣте, защото такива думи не били чували дори и отъ архиереитѣ. — 6) Веднажъ малкиятъ Исусъ се катерѣлъ съ други дѣца на покрива на едно високо здание. Едно отъ дѣцата паднало и умрѣло. Всички дѣца се разбѣгали при тая случка, останалъ само Исусъ. Родителитѣ на падналото дѣте обвинили Исуса, че той го е бутналъ. Исусъ, за да се оправдае, извикалъ на мрътвото дѣте да оживѣе и да каже истината, което и станало. Събралитѣ се, като видѣли това, почудили се, прославили Исуса и му се поклонили. — 7) Наскоро слѣдъ това, единъ юноша, като цѣпѣлъ дърва, прѣрѣзалъ си кракъ и билъ на умиране. Набралъ се много народъ. Исусъ се промушналъ прѣзъ навалицата, уловилъ момъка за болния кракъ и му извикалъ да стане, да цѣпи пакъ дърва и да си спомня за него. Народътъ, като видѣлъ станалото чудо, поклонилъ се на Исуса и казалъ: „Наистина, Богъ живѣе въ това дѣте!” — 8) Когато Йсусъ билъ навършилъ шесть години, майка му Мария го проводила за вода. Дѣтето, притискано отъ навалицата, изпуснало стовната и тя се счупила. Тогава то съблѣкло дрехата си, налѣло въ нея вода и занесло на майка си. Мария, като видѣла това, цѣлунала дѣтето си. — 9) Веднажъ Исусъ и баща му отишли на нивата да сѣятъ пшеница. Посѣлъ Йосифъ, посѣлъ и Исусъ една мѣра, и, когато пожъналъ, набралъ 100 голѣми мѣри. Исусъ повикалъ сиромаситѣ на гумното и имъ раздалъ своята пшеница. — 10) Когато Исусъ билъ на 8 години, баща му, като дърводѣлецъ, билъ повиканъ да направи на единъ богатъ човѣкъ единъ сѫдъ.

 

 

240

 

Едно отъ дърветата било по-кѫсо отъ другото и не подхождало за работата. Йосифъ се чудѣлъ какво да прави. Дѣтето рекло на баща си да положи двѣтѣ дървета на земята, па, като уловило по-кѫсото отъ тѣхъ, протегнало го и то станало равно на другото дърво. Йосифъ пригърналъ Исуса, цѣлуналъ го и си рекълъ: „Честитъ съмъ, че Богъ ми е далъ такъво дѣте”. —11) Като видѣлъ Йосифъ, че дѣтето му успѣва въ мѫдрость, пакъ намислилъ да го даде на книга. Завелъ го при единъ учитель, комуто порѫчалъ да учи дѣтето изпърво на елински и сетнѣ на еврейски. Учительтъ написалъ азбукето на дѣтето и почналъ да го учи, произнасяйки първата буква: „азъ!” Исусъ повторилъ „азъ” и млъкналъ. Учительтъ му продължилъ: „буки!”, но Исусъ не отговорилъ, а, като помълчалъ, рекълъ: „Ако си наистина учитель и знаешъ добрѣ книгитѣ, кажи ми значението (силата) на буквата „азъ”, тогава ще продължа и ще произнеса „буки”. Учительтъ се разсърдилъ и го ударилъ по глава. Дѣтето обаче го прокълнало, и той падналъ съ лицето си на земята. Исусъ си отишълъ въ кѫщи. Йосифъ се огорчилъ много за това и порѫчалъ на Мария да не пуска навънъ дѣтето си, за да не страдатъ отъ него хората, които го сърдятъ. — 12) На слѣднята година, другъ учитель, близъкъ на Йосифа, поискалъ да учи дѣтето на книга и се надѣвалъ да сполучи, като се отнася любезно и внимателно къмъ ученика си. Дѣтето влѣзло съ дръзновение въ учителевата келия, намѣрило тамъ книги, разтворило ги и почнало да чете. То не чело обаче писаното въ книгитѣ, а, вдъхновено отъ Духа Светаго, тълкувало закона. Учительтъ и тия, които се набрали да чуять чудното и хубаво учение на Исуса, се дивѣли на думитѣ му. Йосифъ, като чулъ за това, затекълъ се въ училището, защото се опасявалъ да не би да пострада и тоя учитель. Учительтъ, щомъ видѣлъ Йосифа, помолилъ го да си заведе дѣтето у дома, защото то било изпълнено съ божия благодать, и той нѣмалъ какво да го учи. Поради тия благи думи на учителя, Исусъ се засмѣлъ и изцѣрилъ и другия си учитель отъ болестьта му. — 13) По-сетнѣ, като минавалъ Исусъ до единъ строещъ се идолопоклонски храмъ, паднала керамида и го ударила. Исусъ прокълналъ зданието, и то се съборило. Послѣ го благословилъ да стане добра сграда, а не демонско жилище, и то се изградило много художествено. — 14) Веднажъ дѣ-

 

 

241

 

тето Исусъ се разхождало между юдеитѣ и ги запитало, дѣ сѫ дѣцата имъ (а тѣ се били изпокрили въ свинска кочина, за да не играятъ съ Исуса). Исусъ, като се приближилъ до кочината и съзрѣлъ дѣцата, запиталъ: „Ами това вѫтрѣ какво е?” — „Свине”, отговорили тѣ. — „Е добрѣ, нека бѫдатъ свине”, рекълъ Исусъ, и дѣцата се обърнали на такива. — 15) Йосифъ, слѣдъ като давалъ дѣтето си на много учители безъ полза, далъ го най-сетнѣ за ученикъ при единъ лѣкарь. При тоя лѣкарь идвалъ да се цѣри единъ едноокъ човѣкъ, чието здраво око боледувало. Дошълъ веднажъ човѣкътъ, когато нѣмало лѣкаря, за да му се маже окото. Исусъ запиталъ човѣка, защо се грижи само за здравото си око, а за слѣпото никакъ не мари, и пожелалъ да го цѣри. Той се докосналъ до очитѣ на човѣка и веднага слѣпото му око прогледнало, а заболѣлото се изцѣрило. Человѣкътъ слѣдъ това донесълъ хлѣбъ, вино и други дарове на своя лѣкарь. Лѣкарьтъ, като видѣлъ донесенитѣ подаръци и человѣка, когото не можалъ да познае, билъ въ недоумѣние. Човѣкътъ обяснилъ на лѣкаря за изцѣлението, което получилъ отъ ученика. Лѣкарьтъ тогава повикалъ Йосифа, помолилъ го да си заведе дѣтето, защото то можело да съсипе всичкото лѣкарско изкуство. — 16) Веднажъ Йосифъ изпратилъ сина си Якова да набере и свърже храсте. Една змия ухапала Якова въ рѫката, и той билъ на умиране. Исусъ духналъ на раната, отровата ослабнала, змията умрѣла, и Яковъ се спасилъ. — 17) Другъ пѫть, умрѣло съсѣдско дѣте, и майка му много плачела. Исусъ, като чулъ воплитѣ на майката, затекълъ се при мрътвото, допрѣлъ се до гърдитѣ му и му извикалъ да оживѣе, което и станало. Оживѣлото дѣте се усмихнало, а Исусъ рекълъ на майка му: „Дай му сега да суче и си спомняй за менъ!” Като видѣли това, дивѣли се и казали: „Въ това дѣте наистина Богъ или ангелъ прѣбивава, та всѣка негова дума се обръща въ дѣло.” — 18) Прѣзъ другата година, единъ човѣкъ падналъ отъ височината на строещо се здание и умрѣлъ. Исусъ, като чулъ голѣмата мълва около мрътвия, отишълъ тамъ, уловилъ работника за рѫка и го съживилъ. Набралитѣ се наоколо рекли: „Това дѣте е Богъ; то спаси мнозина отъ смърть и още други ще спаси прѣзъ живота си”. — 19) Когато Исусъ билъ на 12 години, родителитѣ му отишли заедно съ него и съ други дружина въ Йерусалимъ за Пасхата. На връщане дѣтето се

 

 

242

 

изгубило нѣйдѣ. Родителитѣ му го дирѣли три дни между своитѣ роднини и дружина отъ пѫть, и, като не го намѣрили, върнали се въ Йерусалимъ много нажалени, за да го търсятъ тамъ. Най-сетнѣ, слѣдъ три деня, го намѣрили въ черквата, обиколено отъ законоучителитѣ, които се чудѣли на мѫдростьта му и на отговоритѣ му по Светото писание. На думитѣ на натъжената си майка — защо е причинило толкова скърбь на родителитѣ си, дѣтето отговорило: „Защо ме търситѣ и скърбите? Не знаете ли, че азъ трѣбва да съмъ при нѣщата, които сѫ на Отца моего?” Книжницитѣ и фарисеитѣ ублажили майката, дѣто Богъ ѝ е далъ такъвъ даръ. Сетнѣ Исусъ станалъ и придружилъ майка си и се покорявалъ на родителитѣ си. А майка му Мария спазвала въ сърдцето си всички думи и дѣла на дѣтето си. Исусъ пъкъ прѣуспѣвалъ въ мѫдрость и възрасть, въ изцѣления и благодать.

 

 

Историко-литературни бѣлѣжки. — Чудната личности и дѣла на Исуса породили у първитѣ християни и у близкитѣ до тѣхъ срѣди редъ прѣдания и разкази, по-близки или по-далечни до истината. Самитѣ апостоли свидѣтелствуватъ за сѫществуването на такива разкази въ тѣхно врѣме. Евангелистъ Лука почва своето Евангелие съ думитѣ: „Понеже мнозина почнаха да съчиняватъ разказъ за извѣстнитѣ между насъ събития” и пр. Къмъ тия разказвачи ще да е спадалъ напр. и извѣстниятъ сътрудникъ на ап. Павла, Аполосъ, за когото се говори въ Дѣянията апостолски (XVIII, 24 сл., XIX, 1 сл.): „Нѣкой си юдеинъ, на име Аполосъ, родомъ отъ Александрия, човѣкъ ученъ и силенъ въ писанията, дойде въ Ефесъ. Той бѣ училъ катехизично господния пѫть, и, бидейки по духъ усърденъ, говорѣше и поучаваше за Исуса, а познаваше само Йоановото кръщение” и пр. Вѣститѣ за Исуса, изложени въ четиритѣ канонични Евангелия, не ни даватъ подробности за физическия и духовния ликъ на Исуса и всички негови дѣла. Апостолъ Йоанъ завършва своето Евангелие съ думитѣ: „Има и много други работи, които извърши Исусъ, и за които, ако би се писало подробно, чини ми се цѣлъ свѣтъ не би побралъ написанитѣ книги”. Не е чудно, слѣдвателно, дѣто началната християнска литература е стъкмила и неканонични Евангелия и разкази, които допълвали вѣститѣ за Исуса или ги прѣдавали по начинъ, сходенъ съ гледищата на тая или оная старохристиянска секта.

 

 

243

 

За дѣтството пъкъ на Исуса не се говори нищо въ каноничнитѣ Евангелия. Само у Лука (II, 41 сл.) е поменатъ епизода за дванадесетгодишното отроче Исуса между книжницитѣ въ Йерусалимския храмъ. Тая голѣма липса е била надомѣстена съ така нареченото Евангелие на Псевдо-Матея (Historia de nativitate S. Mariae et infantia Salvatoris), познато само на латински, съ Евангелието за дѣтството, познато по сирийска, арабска, арменска версии, и съ Томиното Евангелие, извѣстно по гръцки, латински, грузински и славянски текстове. Всички тия версии и прѣработки, най-старитѣ прѣписи (сирийскиять) отъ които се отнасятъ къмъ VI в., ще да идатъ отъ единъ прѣдполагаемъ по-старъ текстъ за дѣтството на Исуса. За древностьта на апокрифнитѣ разкази за дѣтството Исусово имаме слѣднитѣ свидѣтелства. Цариградскиятъ пресвитеръ Тимотей (VI в.) казва, че манихеитѣ били съставили Евангелието за Дѣтството на Господа, за да се покажатъ, че ужъ приематъ въплощението Исусово [1]. Въ индекса на папа Геласия (V в.) се поменава една Liber de infantia Salvatoris, apocryphum [2]. Се въ сѫщия индексъ се поменава отдѣлно и Томиното Евангелие, съ което си служели манихеитѣ: Evangelium nomine Thomae, quo utuntur Manichaei, apocryphum. 3a Томиното Евангелие се знае и отъ по-стари свидѣтелства. Кирил ь Йерусалимски (IV в.) го приписва на едного отъ ученицитѣ на Мани; Оригенъ (III в.) го знае сѫщо, а Хиполитъ (III в.) споменава, че то се било употрѣбявало отъ наасенийцитѣ, и навежда единъ пасажъ отъ него. Най-старъ намекъ за тоя апокрифъ се намира у Иринея (II—III в.), който, като говори за гностицитѣ (групата на Валентинияна) и тѣхното съчинение за дѣтството Исусово, привежда единъ разказъ, който отговаря на епизода въ Томиното Евангелие за учението на Исуса при Захея. Ученитѣ, които сѫ се докосвали до въпроса за отношението между старинското Томино Евангелие, поменато у току-що изреденитѣ писатели, и Дѣтството Исусово (или Томино Евангелие), което ние обнародваме по-горѣ, смѣтатъ, че двѣтѣ съчинения не сѫ идентични, но че е имало допирни точки между тѣхъ и че нашето Дѣтство Исусово ще да е прѣработка на старото Томино Евангелие, което сѫществувало още прѣзъ II в. [3]

 

 

1. Р. Graeca, LXXXVI, 21.

 

2. Р. Latina, LIX. 162.

 

3. Срв. Evangiles apocryphes, I, XVIII сл. — Alfaric, Les Ecritures manichénnes, II, 172 сл., 184 сл.

 

 

244

 

Отъ кѫситѣ вѣсти, които сѫ запазени за началното Томино Евангелие, трѣбва да се приеме, че то се появило срѣдъ гностичнитѣ срѣди къмъ К в., а устнитѣ разкази, влѣзли въ него, ще да сѫ циркулирали и прѣди това. Манихейцитѣ възприели Томиното Евангелие, защото то се схождало на много мѣста съ тѣхнитѣ възгледи. Александъръ отъ Ликополисъ (III в.), който познавалъ добрѣ учението на гностицитѣ и на дуалиститѣ, бѣлѣжи на едно мѣсто, какво Тома, ученикъ на Мани, билъ дошълъ въ него врѣме да проповѣдва въ Египетъ и какво нѣкои отъ манихеитѣ учели, че Исусъ се явилъ на земята като седмогодишно дѣте съ развитъ вече умъ. Интересно е, че Хиполитъ (III в.), който свидѣтелствува, че Томиното Евангелие се употрѣбявало отъ наасенийцитѣ, близки до манихеитѣ, привежда единъ пасажъ отъ това Евангелие, който напомня поменатата бѣлѣжка на Александра отъ Ликополисъ: „Който ме търси, намира ме между седмогодишнитѣ дѣца, защото между тѣхъ ще се явя, скритъ въ четиринадесетия еонъ”. [1]

 

Ако се сѫди по извѣстнитѣ сега текстове и прѣписи на Томиното Евангелие и на Евангелието за дѣтството, както и по взаимноотношението на тия текстове, трѣбва да се приеме, че най-стара, а може би и първична е била сирийската версия. Гръцкитѣ версии, отъ които идатъ и славянскитѣ, сѫ били прѣведени отъ сирийски. Това личи между друго и отъ епизода за Захея, който учи Исуса на азбукето, изредено по сирийски както въ сирийската версия, така и въ гръцката по прѣписъ въ Парижката Нац. Библиотека. [2]

 

Освѣнъ първитѣ отци на черквата, които смѣтали разказитѣ за Дѣтството Исусово като апокрифни, и въ индекситѣ на черквата тѣзи разкази се посочватъ за непризнати. Въ де-

 

 

1. Срв. Alfaric, Les Ecritures manicheennes, II, 185.

 

2. Въ сирийския текстъ четемъ: „Тогава Исусъ произнесе всичкитѣ букви отъ алафъ до тау съ голѣма вразумителность. И като продължи, рече: тия, които не знаятъ алафъ, не могатъ да учатъ бета”. Въ Парижкия гръцки прѣписъ:

Срв. Evangiles apocryphes, II, стр. 304. И въ латинския прѣводъ послѣднята буква е посочена, по сирийски, Т. Пакъ тамъ, стр. 305, Въ останалитѣ гръцки прѣписи имената на буквитѣ сѫ нагласени по гръцки: . Славянскитѣ прѣписи слѣдватъ или гръцкия редъ, алфа, вита, или пъкъ славянския: .

 

 

245

 

крета на папа Геласия, както казахме, Томиното Евангелие и Дѣтството на Спасителя сѫ означени като апокрифи. Томиното Евангелие е било отхвърлено, като еретическо, на седмия Вселенски съборъ въ 787 г. Въ Стихометрията на цариградския патриархъ Никифора (806—815 г.) пакъ се поменава едно Εὐαγγέλιον κατὰ Θωμᾶν, което имало 1300 стиха [1], т. е. много по-обширно отколкото извѣстнитѣ досега текстове на Томиното Евангелие. Въ най-стария славянски списъкъ на апокрифитѣ, именно въ Погодинския номоканонъ отъ XIV в., поменато не само (срв. по-горѣ, стр. 52), който пасажъ е прѣводъ отъ гръцки, но и , което не стои въ гръцкия индексъ, а само въ славянскитѣ. Съ други думи, ако за старинското Евангелие Тома не знаемъ, дали е било прѣведено и употрѣбявано у българитѣ, въ българската литература имаме не само свидѣтелството на славянскитѣ прибавки въ индекса, но и редъ прѣписи, за които вече поменахме.

 

Разказитѣ за Дѣтството Исусово, които печатахме по-горѣ и които иматъ връзка съ старинното Томино Евангелие, сѫ били не само апокрифни, но сѫ съставяли часть и отъ богомилската литература. Прѣди всичко, за това е помогнала традицията, наслѣдена отъ учителитѣ на богомилитѣ — манихеитѣ, които си служели съ Томиното Евангелие. Кои сѫ били обаче особенитѣ елементи въ Дѣтството Исусово, които сѫ помогнали, да се възприеме тоя апокрифъ отъ българскитѣ дуалисти? Учението на богомилитѣ за докетизма на Исуса, за неговото привидно въплощение и прѣбивание на тоя свѣтъ, за неговото нечовѣшко съвършенство намира подкрѣпа изобщо въ епизодитѣ, които съставятъ съдържанието на нашия апокрифъ. Като се прѣмълчава за рождението на Исуса, отведнажъ послѣдниятъ се явява като прѣмѫдро и чудновато дѣте на петь години. Неговиятъ животъ е върволица отъ епизоди, които олицетворяватъ борбата на доброто съ злото. Въ тоя дуализъмъ, материалното и злото биватъ побѣдени отъ духовното. Всѣко насилие, всѣка неприязънь или негодуване биватъ наказвани най-строго отъ дѣтето Исуса. Въ това отношение чудното и божествено отроче се явява съ страненъ, сръдливъ характеръ; то е истинско enfant terrible, което ужа-

 

 

1. Nicephori Opuscula historica. Ed. de Boor, Leipzig 1880, стр. 135.

 

 

246

 

сява всички наоколо: дѣца, родители, учители. Палавото дѣте, което скача на рамото му, Исусъ го наказва съ смърть; дѣтето, което разваля вирчетата на Исуса, бива наказано съ моментално изсъхване; родителитѣ на дѣцата, които се сърдятъ на Исуса, ослѣпяватъ; учительтъ, който удря Исуса по глава, веднага пада на земята; Йосифъ, който мъмре сина си Исуса и го улавя за ухото, бива нареченъ „разбойникъ” и др. Мѫчно може да се обясни суровостьта на тоя малъкъ и своебразенъ моралистъ. Дали тя е отразъ, както нѣкои учени мислятъ, на грубитѣ нрави на оная секта, срѣдъ която се е явило произведението Дѣтство Исусово; дали се дължи на тенденцията у съставителя на епизодитѣ, да си служи съ ефектни контрасти, възможни за дѣтската възрасть? Можемъ допусна сѫщо така, авторътъ на съчинението да е искалъ да прѣдстави малкия Исуса като носитель на истината, борецъ за доброто и поразитель на злото, въ каквато форма и да се прояви то, въ по-слаба или въ по-силна, т. е. като неодобрѣние, неприязънь, измама, надмѣнность, насилие и пр. За Исуса нѣма прѣходи между доброто и злото: злото, каквото и да е, си е зло, и трѣбва да се унищожи най-сурово. Напротивъ, при благость, обичь и истина, сѫщото това дѣте се явява онова идеално и божествено отроче, каквото очакваме отъ неговото качество на Синъ Божи: за кроткитѣ думи на втория си учитель, Исусъ възстановява здравето на първия си наставникъ; невинно пострадалитѣ той изцѣрява или възкръсява; Исусъ раздава своята пшеница на сиромаситѣ; той отстранява затруднението на Йосифа, като удължава кѫсата греда и я прави равна на по-дългата; на добрата си майка носи вода въ дрехата си; като вижда нейната скърбь въ Йерусалимския храмъ, той тръгва по родителитѣ си и имъ се покорява. Такъво схващане на духовния ликъ на божественото дѣте, ликъ съчетанъ отъ доброта и суровость, проявяни при добро или при зло, е отговаряло на богомилския дуализъмъ за основнитѣ сѫщини на свѣта и морала. Така само можемъ да си обяснимъ отчасти чудноватия образъ на Исуса въ Дѣтството Исусово.

 

Учението на богомилитѣ за Словото — Исусъ, слѣзълъ на земята, за да проповѣдва истината и да подготви хората за тѣхното спасение отъ Сатанаила, се посрѣща съ дѣлата на дѣтето Исуса въ нашата книга за Дѣтството. При много

 

 

247

 

отъ епизодитѣ въ това съчинение нарочно се изтъква, че Исусъ само съ словото върши чудеса, наказва, изцѣрява, възркъсява, че неговото слово е дѣло. Народътъ, който се трупа около Исуса, често се чуди, че всѣко слово на дѣтето става на часътъ дѣло и че въ това дѣте обитава ангелъ или Богъ или, най-сетнѣ, че това дѣте е Богъ.

 

Антиюдейската тенденция на богомилството сѫщо така широко е застѫпена въ Дѣтството Исусово. Исусъ прѣкарва дѣтството си между евреитѣ, които негодуватъ срѣщу Исуса, че върши чудеса въ сѫбота, че наказва тѣхнитѣ лоши дѣца или самитѣ тѣхъ. Исусъ води прѣния съ еврейскитѣ книжници и имъ тълкува закона. Той прѣобразява на свине еврейскитѣ дѣца, които го отбѣгватъ и не искатъ да играять съ него.

 

Единствениятъ паралелъ, който намираме между нашето съчинение и каноничнитѣ Евангелия, именно епизодътъ за дѣтето Исусъ въ храма, е прѣработена заемка отъ Лука. А Евангелието на Лука, както видѣхме по-горѣ, стр. 4, 93, е било на особена почить у гностицитѣ маркионисти, както и у павликянитѣ, на които богомилството дължи много отъ своитѣ възгледи.

 

Дѣтството Исусово, като съчинение, което изпълня една празнина отъ живота на Исуса, и като разказъ, изложенъ въ общедостѫпна народна форма и съ драматични положения, дѣто дѣтето Исусъ се явява като необикновенъ изключителенъ образъ, е извънредно занимателенъ апокрифъ. Богомилитѣ използували тия му особености и го приели въ реда на своитѣ книги, толкова повече, дѣто въ него сѫ проведени гледища, близки или еднакви съ богомилскитѣ. Такъво съчинение въ рѫцѣтѣ на богомилския мисионеръ е могло да стане сгоденъ мостъ за прѣминаване на проститѣ православни въ богомилство. Изобщо пъкъ за широкия приемъ, който Дѣтството Исусово е било намѣрило срѣдъ старитѣ българи и тѣхнитѣ близки по езикъ събратя сърби и руси, свидѣтелствуватъ нѣколкото прѣвода и прѣработки на това произведение. Вписването му въ българския списъкъ на апокрифитѣ сѫщо така говори за неговата добра извѣстность. За възможното влияние на нѣкоя отъ епизодитѣ въ Дѣтството Исусово върху фолклора, напр. мотивътъ за прѣобръщането на

 

 

248

 

дѣцата въ свине, срв. студията на М. Драгомановъ, Славянскитѣ вариянти на една евангелска легенда, въ Мсб. IV (1891 г.), стр. 257 сл. По-иначе гледа на въпроса Сперанскій, Славянскія апокр. Евангелія, стр. 54.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]