I. БОГОМИЛСКИ КНИГИ
Б. Второстепенни произведения.
3. Адамъ и Ева.
Рѫкописи и издания. — Разказътъ за Адама и Ева излага живота на първитѣ человѣци отъ поставянето имъ въ рая до смъртьта имъ. Разгледани откъмъ съдържание и езикъ, славянскитѣ кирилски прѣписи на разказа прѣдставятъ три версии, една обширна и двѣ кратки. Въ първата — обширната се разказва ту отъ трето лице, ту отъ Ева за положението на Адама и Ева въ рая, за страданията имъ извънъ рая, за покаянието имъ и за смъртьта имъ. Тя е позната по
| бел. ред. Към стр. 207
Новобългарски превод на апокрифа „Адам и Ева” в Христоматия по старобългарска литература, София, 1961 с. 114— 119. Ново проучване на текста у Е. Tourdeanu, Apocryphes bogomiles et pseudobogomiles, c. 187—194. Във връзка c мотива за Адамовия запис срв. Д. Ангелов, Богомилството в България, София, 1969, с. 271 сл. Срв. още История на българската литература, т. I, София, 1962, с. 183; Полакова, Материалы о развитии дуалистических народных сказок у славян, Slavia, XXXIV, 1965, seš. 3, с. 460 сл.; Е. Георгиев, Литература на изострени борби в средновековна България, София, 1966, с. 87 сл. |
208
нѣколко югославянски прѣписа и само по единъ руски въ слѣднитѣ
рѫкописи, еднакви по езикъ, както и по всички почти подробности въ епизодитѣ: 1)
Панагюрски сборникъ отъ XVI в., българска редакция, въ Софийската Нар.
Библиотека, № 433, л. 12—20, безъ началото. По него е направено нашето издание.
— 2) Сборникъ отъ първата половина на XVI в., бълг. ред., молдавско писмо, въ
Букурещкия Държавенъ архивъ. Разказътъ е озаглавенъ:
Срв. А. И.
Яцимирскій, Славянскія и русскія рукописи Румынскихъ библиотекъ. Спб. 1905,
стр. 843. — 3) Сборникъ отъ XIV в. на кожа и на хартия, сръбска редакция, въ
Бѣлгр. Нар. Библиотека, № 468 (104), л. 53б—57б. Разказътъ
е озаглавенъ:
Тоя сборникъ, както добрѣ доказа Ст. Новаковичъ (Споменик
XXIX, стр. 42, 60 сл), е билъ прѣписанъ отъ български рѫкописъ. Въ него личатъ
множество българизми: употрѣба тукъ-тамѣ на ѫ, отражение на
срѣднебългарската смѣна на ѫ и
ѧ
въ неправилни сръбски замѣстници е и оу, изяснение на ь въ
е, аористъ на хоу вм. ше, употрѣба тукъ-тамѣ на български
членувани форми:
и др. Българизъмъ е и думата да спастрить, да спастри,
употрѣбена въ разказа въ значение на съхранявамъ, пазя. Тя е добрѣ запазена и въ
сегашния български езикъ въ смисълъ на съхранявамъ, пестя: пастря, спастрямъ,
спастра (сѫщ. ж. родъ), спастряне, и ще да иде отъ гръцкото παστρεύω (чистя,
очиствамъ). Сръбскиятъ езикъ не познава тая дума. — 4) Сборникъ отъ XVII в.,
рѣсавска редакция, въ Бѣлгр. Нар. Библиотека, № 470 (738), л. 102—112. Разказътъ
почва:
— 5) Сборникъ отъ XVII—XVIII в., сръбска ред., въ Бѣлградската
Академия на Наукитѣ, № 147, л. 70а, безъ началото. Разказътъ е
печатанъ отъ Ст. Новаковић, Примери књижевности и језика старога и
српско-словенскога, 3° изд. Београд 1904, стр. 489—494. — 6) Сборникъ отъ
XVI—XVII в., неиздържана рѣсавска ред., въ Виенската Придворна Библиотека.
Разказътъ бѣ издаденъ отъ V. Jagić, Slavische Beiträge zu den biblischen
Apocryphen. I. Die altkirchenslavischen Texte des Adambuches (Denkschrifren der
Kais. Akademie der Wissenschaften, Philos.- Hist. Classe XLII. 1893 г.). Почва
съ: 
209
— 7) Измарагдъ отъ XVI в., руска редакция, въ Троицко-Сергиевата
лавра, № 794, л. 311б—323б. Разказътъ бѣ печатанъ отъ
Н. Тихонравовъ, Памятники отреченной русской литературы, т. I. Спб. 1863,
стр. 6—15. — 8) Сборникъ отъ XV в., сръбска редакция, въ Софийската Нар. Библ.,
№ 681, на л. 52б—66. Разказътъ, озаглавенъ
почва:
Статията, ако и да спада къмъ първата версия, изглежда да е другъ прѣводъ или, най-малко, прѣдставя прѣредакция на славянска почва.
Втората версия за сега е позната само по единъ прѣписъ, въ Ловчанския сборникъ отъ XVI в., българска ред., собственость на Михаилъ х. Недѣлчевъ, учитель въ Ловечъ. За съжаление, първата половина на разказа не е запазена. Разказването въ него върви само отъ трето лице, а не и отъ страна на Ева, както е въ първата и въ третята версия. Отдѣлнитѣ епизоди сѫ разказани малко друго-яче и съ другъ езикъ. Споредъ това, тая версия стои сама за себе си.
Третята версия е позната само въ руски прѣписи отъ XVII в.,
обнародвани отъ: Н. Тихонравовъ, Пам. отр. русской литер., т. I, стр.
1—6; А. Пыпинъ, Памятники старинной русской литератури, в. III. Спб.
1862, стр. 4—7; И. Я. Порфирьевъ, Апокрифичесюя сказанія о ветхозавѣтныхъ
лицахъ и событіяхъ. Спб. 1877, единъ разказъ на стр. 90—96, другъ на 208—216.
Третята версия прилича на първата по това, дѣто Ева се явява повѣствователка на
по-голѣма часть отъ разказа, поради което въ нѣкои рѫкописи той е озаглавенъ:
. Третята версия обаче слѣдва по втората въ начина на разказването и въ езика,
който тукъ-тамѣ е малко порусенъ наспроти българския прѣписъ.
Ето прочее единъ успореденъ пасажъ отъ първата версия (по Панагюрския сборникъ), отъ втората (по Ловчанския сборникъ) и отъ третята (у Порфирьева, стр. 214).
210
Горѣпосоченото врѣме на рѫкописитѣ и съотношението на версиитѣ показватъ: 1) че въ срѣднебългарската книжовна епоха сѫ сѫществували най-малко първата и втората версии на разказа за Адама и Ева; 2) че първата версия е била позната у българитѣ прѣзъ XIV в. най-късно, защото сръбскиятъ ѝ най-старъ прѣписъ е отъ сѫщия вѣкъ; 3) че първата версия е минала у сърби и руси отъ българитѣ и 4) че третята версия, позната само у руситѣ, съдържа части отъ двѣтѣ първи, и че частьта, заета отъ втората версия, е почти букваленъ, малко порусенъ прѣписъ.
211
Текстъ. — Тукъ печатаме за пръвъ пѫть първата версия по Панагюрския сборникъ отъ XVI в., въ Софийската Нар. Библиотека, № 433, л. 12—20. Началнитѣ нѣколко реда, които сѫ изгубени въ нашия сборникъ, надомѣстихме споредъ Виенския рѫкописъ (В.). Нѣкои варианти, необходими за уяснение смисъла на текста, заехме отъ рѫкописа на Белградската Нар. Библиотека № 468 (Б.), отъ Новаковичевия печатанъ текстъ (Н.), Софийския сборникъ № 681 (С), отъ Ловчанския сборникъ, който съдържа часть отъ втората версия (Л.).
212
213
214
215
216
217
218
Съдържание. — Прѣди да съгрѣшатъ, Адамъ и Ева живѣели въ рая и имали всичко по угодата си; тѣмъ било подчинено всичко живо, птици и животни. Но, когато прѣстѫпили божията заповѣдь, тѣ били изпѫдени и обитавали прѣдъ вратата на рая. Тамъ имъ се родили Каинъ и Авелъ, а слѣдъ братоубийството на Каина, родилъ имъ се синъ Ситъ и друга челядь, всичко 30 сина и 30 дъщери. Когато станалъ на 930 години, Адамъ заболѣлъ, повикалъ дѣцата си и имъ разказалъ какъ за болестьта му нѣма лѣкъ и какъ, поради прѣгрѣшението, той и всичкото негово поколѣние е обречено на смърть. Ева и Ситъ се запѫтили тогава къмъ вратата на рая и почнали да се молятъ на Бога да ги пусне въ рая, отдѣто да взематъ маслина за цѣръ на Адама. Архангелъ Михаилъ обаче имъ заповѣдалъ да се върнатъ, защото билъ наближилъ послѣдниятъ часъ на Адама, и прѣдалъ на Сита три клончета — боръ, кедъръ и кипарисъ, които да занесе на баща си. Адамъ, като видѣлъ клончетата, въздъхналъ, защото прозрѣлъ тѣхната тайна, па като ги увилъ на вѣнецъ, сложилъ го на главата си. [1] Ева тогава свикала своитѣ чеда и внуци, казала имъ какъ дяволътъ прѣлъстилъ Адама и Ева и ги посъвѣтвала да се пазятъ да не бѫдатъ и тѣ измамени. Тя имъ разказала какъ дяволътъ се прѣсторилъ на свѣтълъ ангелъ и я увѣщалъ да яде отъ разумното дърво, отъ което тя дала и на Адама, какъ слѣдъ туй прѣстѫпницитѣ се видели голи и били изпѫдени съ бой изъ рая. Тѣ седѣли седъмь деня прѣдъ рая, плачейки и молейки се за храна. Като прѣмалѣли отъ гладъ, обиходили всичката земя да търсятъ ядене, но като не намѣрили друго освѣнъ трѣва, пакъ се върнали прѣдъ райскитѣ врата и тамъ петнадесеть деня сé се молѣли и ридаели. Молилъ се за тѣхъ и ангелъ Йоилъ, и тогава Богъ имъ отредилъ за прѣхрана седъмь дѣла отъ рая, па рекълъ на Адама: „Тръне и бодили да се раждатъ отъ работата на дланитѣ ти, отъ пота си да се хранишъ, а жена ти да те гледа и да трепери”. На Адама били дадени животни и птици за прѣхрана и волове за орань.
Когато Адамъ почналъ да оре земята, дяволътъ се изпрѣчилъ прѣдъ воловетѣ и не му давалъ да работи, казвайки:
1. Въ други апокрифи се разказва какъ отъ тоя вѣнецъ ще израсте дърво надъ Адамовата глава и ще послужи единъ день за кръстъ, на който ще бѫде разпънатъ Христосъ.
219
„Моя е земята, а небето и рая сѫ божи. Ако станешъ мой човѣкъ, ще работишъ земята, ако ли искашъ да си божи, върви въ рая”. Адамъ билъ принуденъ да даде записъ на дявола, че ще бѫде неговъ, та да бѫде оставенъ да работи. Ева като видѣла, че дяволътъ не ги оставя на мира, рекла на Адама да се помолятъ Богу, дано ги избави отъ тая напасть. Тѣ рѣшили да се молятъ — Адамъ четиридесеть деня, а Ева четиридесеть и четири. Ева влѣзла въ водитѣ на р. Тигъръ, а Адамъ въ р. Йорданъ, и почнали да се молятъ. Около Адама се набрали всички ангели, птици и животни, па захванали и тѣ да се молятъ за него. Дяволътъ, прѣсторенъ на ангелъ, пакъ се отзовалъ при Ева и я увѣщавалъ да излѣзе отъ водата, защото Богъ вече билъ чулъ молбата ѝ. Тя обаче усѣтила, че това е дяволътъ и не го послушала, докато не дошълъ Адамъ, подалъ ѝ рѫка и я извелъ изъ рѣката.
Когато Адамъ умрѣлъ, събрали се ангели около тѣлото му и го кадѣли съ кадилници, а други се молѣли Богу на небето да прости своето създание Адама. Адамовото тѣло било омито отъ ангелитѣ въ Геруското блато, а духътъ му билъ отнесенъ прѣдъ Бога и послѣ въдворенъ въ рая, дѣто да чака до Христовото възкресение. Слѣдъ смъртьта на Адама, Ева ридаела и се молѣла Богу, да прибере и нейния духъ. На шестия день се поминала и тя. Трима ангели положили тѣлото ѝ при Адамовото и Авеловото, за да чака тамъ възкресението Христово.
Историко-литературни бѣлѣжки. — Разказътъ за Адама и Ева се различава значително по съдържание отъ библейското прѣдание за тѣхъ въ книгата Битие. За живота на първитѣ человѣци, слѣдъ изпѫждането имъ изъ рая, Битието не говори току-речи нищо. Слѣдъ като дава разказа за Каина, Авела и Сита, Библията завършва съ слѣднята лѣтописна бѣлѣжка: „Откато роди Сита, днитѣ на Адама станаха 800 години; и той роди синове и дъщери. И всичкитѣ дни на Адама, колкото живѣ, станаха 930 години, и умрѣ” (Битие, V, 5). За Евиния животъ и смърть нѣма и поменъ. Тоя кратъкъ, сухъ и незакрѫгленъ разказъ за прародителитѣ на человѣчеството не е могълъ да задоволи любопитството на вѣруещитѣ, и тѣ трѣбвало да го дотъкмятъ съ други легенди и да го прѣдадатъ въ завършена форма. И, наистина, такива апокрифни разкази
220
не закъснѣли да се явятъ въ устното прѣдание и въ книжнината на източнитѣ народи, които приемали основата на библейското Битие, именно евреитѣ, нѣкои отъ гностицитѣ, християнитѣ, мохамеданитѣ, както и нѣкои секти на тия вѣрски системи. Така, въ апокрифната книга, наречена Малко Битие или Книга на Юбилеитѣ, която има еврейски произходъ отъ прѣдхристиянско врѣме, животътъ на Адама и Ева е прѣдставенъ въ по-пъленъ и закрѫгленъ видъ. [1] Въ книгата, позната въ етиопски и арабски прѣписи съ име Пещеря на съкровищата, или Състезание на Адама и Ева съ сатаната, се описва на дълго живота на първитѣ человѣци слѣдъ изгнанието имъ изъ рая. [2] Въ византийската литература тия апокрифни разкази се явяватъ въ хроникитѣ или въ сборницитѣ съ разновидно съдържание, както и въ апокрифната народна Библия, позната съ името Палея, т. е. Стари завѣтъ (παλαιὰ διαϑήκη). Отъ византийцитѣ тия разкази минали у българитѣ, а отъ послѣднитѣ и у другитѣ православни славяни и у ромънитѣ. На славянска почва нѣкои отъ тѣхъ били прѣработени или допълнени съ нови епизоди. Отъ такъвъ произходъ сѫ нѣкои отъ прѣписитѣ на нашия разказъ за Адама и Ева.
Интересно е, дѣто въ най-стария — Бѣлградски прѣписъ на разказа,
отъ XIV в., се казва, че той е взетъ отъ Палеята
. Това посочване е отъ
капитално значение за нерѣшения още въпросъ за произхода на Тълковата Палея,
която Истринъ смѣта за руско произведение, а Шахматовъ за старобългарско. Съ
обнародването на славянската Историческа Палея и на нейния гръцки първописъ, въ
които не личи разказа за Адама и Ева въ тая форма, въ която се изнася тукъ,
въпросътъ, подигнатъ отъ Шахматова, заслужава по-голѣмо внимание.
[3] Остава да
се види, отъ каква именно Палея е
1. Малкото Битие бѣ издадено и прѣведено, по етиопския текстъ, отъ А. Dillmann, Kufâlî, vel liber Jubilaeorum aethiopice. Kilae et Londonli 1859. Прѣводъ въ Jahrbücher der Biblischen Wissenschaft, 1849 г. стр. 230—255, и 1850—1851 г., стр. 1—70. — Руски прѣводъ по Дилмана направи А. Смирновъ, Книга Юбилеевъ или Малое Бытіе. Казань 1895.
2. Френски прѣводъ у Migne, Dictionnaire des apocryphes. Paris 1856, т. I, 297 сл.
3. Срв. А. Поповъ, Книга бытіа небеси и земли (Палея историческая) съ приложеніемъ сокращенной Палеи русской редакціи. Москва 1881. — Ив. Ждановъ, Палея (Кіев. Унив. Извѣстія, 1881 г.). — М. Н. Сперанскій, Историјска палеја, њени преводи и редакције у старој словенској књижевности (Споменик XVI, 1892 г.). — А. Vassiliev, Anecdota Graeco-Byzantina. Mosquae 1893, стр. 188—292. — В. M. Истринъ, Изслѣдованія въ области древне русской литератур. Спб. 1906, стр. 70—198. — А. А. Шахматовъ, Толковая Палея i русская лѣтопись (Сборникъ по Слaвяновѣдѣнію. I, 1900 г. 271 сл). К. К. Истоминъ, Къ вопросу о редакціяхъ Толковой Палеи (Изв. отд. р. яз. и слов. Имп. Ак. Н., т. X, ч. I, 1905 г.).
221
могълъ да бѫде взетъ славянския или гръцки текстъ, въ който се е намиралъ въпросниятъ разказъ.
Зъ тия си бѣлѣжки ние ще се спремъ главно на ония елементи въ разказа, които се отклоняватъ отъ правовѣрното библейско гледище и особено на такива, които идатъ отъ богомилството. Отъ такъво естество е напр. легендата за моленето на Адама и Ева въ водата. Тя ще да е, споредъ насъ, отъ сабейско-мандаитски произходъ. Сабейцитѣ или водокръстителитѣ (на арамейски саба ще рече потопяващи се въ вода, кръстители) били самаританска секта отъ прѣдхристиянско врѣме, която се явява край Йорданската область. Йоанъ Кръститель вѣроятно е припадалъ къмъ нея. По-късно сабейцитѣ се вѣстяватъ и въ Месопотамия и по долния Тигъръ и Ефратъ, дѣто се отъждествяватъ съ назорейцитѣ. Въ Корана се поменаватъ като близки на юдейството и християнството. Къмъ тѣхъ се приближавали и мандаититѣ (на арамейски манда ще рече знание, γνῶσις) въ долня Вавилония. Учението на тия секти било смѣсица отъ еврейски, гностически, вавилонски и християнски идеи. Общо у тѣхъ било вѣрването, че душата може да се прѣчисти и възроди чрѣзъ водата. Тѣ се молѣли край водитѣ и се кѫпѣли въ тѣхъ. [1] Мандейската Книга за Адама, която е най-обширната повѣсть на тая тема, съдържа редъ вѣсти за първитѣ человѣци, нѣкои отъ които сѫ отразени и въ нашия разказъ за Адама и Ева. Въ старобългарския разказъ се говори какъ, слѣдъ прѣгрѣшението, животнитѣ не само не се подчинявали на Адама и Ева, но дори искали да ги изѣдатъ поради прѣстѫплението имъ. Ситъ се спасилъ отъ яростьта на звѣра котуръ, само когато му припбмнилъ, че човѣкъ е образъ божи и че посегателството върху него значи противене на Бога. Когато, слѣдъ дълги молби и разкаяние, на първитѣ человѣци било отредено мѣсто за поминъкъ и имъ били дадени нѣколко животни
1. Срв. за тѣхъ: W. Brandt, Die Mandäische Religion. Leipzig 1889. — D. Chwolson, Die Ssabier. St. Petersburg 1856. — W. Brousset, Hauptprobleme der Gnosis. Göttingen 1907.
222
и птици, Адамъ имъ далъ имена, и тѣ останали да живѣятъ мирно при него. Въ мандейската Книга за Адама намираме слѣдното подобно мѣсто: „Адамъ рече на Бога: Господи, ти ни създаде и постави въ рая. Прѣди да ти съгрѣша, ти приведе прѣдъ менъ всички животни, за да имъ дамъ имена ... Но сега, като прѣстѫпихъ твоя законъ, всички животни ще настанатъ срѣщу менъ, да ме изѣдатъ, както и срѣщу Ева, твоята рабиня, и моятъ животъ ще изчезне отъ лицето на земята ... И като се смили Богъ и разбра, че Адамъ е правъ, защото дивитѣ звѣрове ще да ги разкѫсатъ, заповѣда на звѣроветѣ и на птицитѣ и на всичко движеще се по Земята да отидатъ при Адама, да се спогодятъ съ него и да не правятъ никакво зло нито нему, нито на Ева, нито на праведницитѣ отъ Адамовото поколѣние”. [1]
Сцената за моленето на Адама и Ева, потопени единиятъ въ р. Йорданъ, другиятъ въ р. Тигъръ, припомня обреда на сабейцитѣ и мандейцитѣ при и въ водитѣ и пѫтуваяето имъ къмъ р. Йорданъ съ сѫщата цѣль. Въ мандейската Книга за Адама срѣщаме слѣдния съотвѣтенъ пасажъ: „Сатаната, врагътъ на доброто, като подири Адама и Ева въ пещерята и не ги намѣри, търси ги и ги намѣри застанали прави въ водата, па си рече: Адамъ и Ева сѫ влѣзли въ водата да се молятъ на Бога, за да имъ опрости грѣшката и да ги повърне въ по-раншното положение, но азъ ще ги докарамъ подъ властьта си, като ги измамя да излѣзатъ изъ водата, и по тоя начинъ молбата имъ нѣма да бѫде изпълнена. Врагътъ на доброто не отиде при Адама, а къмъ Ева, па като се прѣстори на божи ангелъ... каза ѝ: „Бѫди радостна и се възвесели, защото Богъ ви чу. Той ме проводи да ида при Адама и да му занеса приятната вѣсть за спасението ... И Адамъ, обрадванъ за своето възстановление, ме изпрати при тебъ, за да те повикамъ и те увѣнчая съ свѣтлина ...” И когато Ева чу тия думи, зарадва се и, като повѣрва на знака на сатаната, излѣзе отъ водата”. [2] Това сабейско прѣдание е било широко разпространено на изтокъ. Посочвало се е дори, както ще видимъ по-долу, мѣстото на р. Йорданъ, дѣто се молѣлъ Адамъ и дѣто по-късно е трѣбвало да се кръсти
1. Dictionnaire des apocryphes, I, 300—301.
2. Пакъ тамъ, 310.
223
Исусъ. Прѣданието, освѣнъ въ нашия разказъ за Адама и Ева, се е отразило и въ книгата Разумникъ (Бесѣда на тримата светители), въ единъ отъ славянскитѣ прѣписи на който четемъ:
[1]. Тая легенда, малко прѣиначена, е вмѣстена и въ латинската версия за Адама и Ева; тя липсва обаче въ гръцката [2] — Въ свръзка съ култа на мандейцитѣ къмъ водитѣ и съ вѣрата имъ въ духовно очистителното дѣйствие на водата ще стои и епизодътъ въ нашия разказъ за тройното омиване на Адамовото тѣло отъ ангелитѣ въ Геруското езеро
Богомилскиятъ елементъ въ нашия разказъ се заключава въ мотива за Адамовия записъ. Тоя мотивъ се гради на богомилското учение, споредъ което Богъ е господарь на небето, на невидимия миръ, а Сатанаилъ — на земята. Адамъ, за да бѫде оставенъ да живѣе на земята и да я обработва, бива принуденъ да даде записъ на дявола, че ще бѫде неговъ човѣкъ. Ето тая легенда въ новобългарски прѣводъ отъ нашия старобългарски текстъ: „И тъй, Адамъ улови воловетѣ и почна да оре, за да си изкара прѣхраната. Тогава дяволътъ дойде и застана (прѣдъ воловетѣ) и не даде на Адама да обработва земята, като му рече: Моя е земята, а божи сѫ небесата и раятъ; ако искашъ да си мой, работи земята, ако ли пъкъ искашъ да си на Бога, върви въ рая. Адамъ каза: Небесата, земята и раятъ и всичката вселенна сѫ на Бога. Дяволътъ му рече: Не ти давамъ да орешъ земята, ако не
1. Мсб. X, 137.
2. За латинската и гръцка версии срв. по-долу, стр. 226.
3. Въ съотвѣтння гръцки текстъ стои
. Тишендорфъ поправя името
на 
, както то се срѣща въ апокрифния Павловъ Апокалипсисъ. С. Tischendorf,
Apocalypses apocryphae. Lipsiae 1866, стр. 51. Въ славянския прѣводъ на тоя
Апокалипсисъ, познатъ съ име Павлово Видѣние, срѣшаме, както е напр. въ
Тиквешкия рѫкописъ,
. Павелъ, като прѣплавалъ съ златенъ корабъ прѣзъ това
Херосинско езеро, влѣзълъ въ Христовия градъ. Мсб. IX, стр. 107.
224
ми дадешъ запись, че си мой. Адамъ тогава отговори: Който е господарь на земята, неговъ ще бѫда азъ и моята челядь. Дяволътъ се зарадва. Адамъ обаче знаеше, че Господь ще слѣзе на земята, ще се облѣче въ человѣчески образъ и ще смаже дявола. И каза дяволътъ: Дай ми сега своя записъ. Адамъ написа: Който е господарь на земята, неговъ ще бѫда азъ и моята челядь”.
Мотивътъ за Адамовия записъ, или договоръ между Адама и дявола, е доста разпространенъ въ славянската апокрифна книжнина и устни прѣдания. Току-що приведения най-старъ вариантъ на мотива (Адамъ става човѣкъ на дявола, при условие да може да работи земята) срѣщаме, освѣнъ въ горѣпоменатитѣ версии на разказа за Адама и Ева, още и въ разказа за Тивериадското море, за който ще стане дума по-долу. Въ единъ втори вариантъ, познатъ по руската разколнишка книжнина, Адамъ дава записъ на дявола, съ условие тоя да излѣкува Ева отъ страданията, които ѝ причинявалъ синъ ѝ Каинъ. Каинъ билъ роденъ уродливъ, съ 12 змийски глави на гърдитѣ и на челото си. Когато майка му го кърмѣла, тя много страдаела и отъ мѫка окраставѣла. Дяволътъ прѣмахналъ отъ Каина змийскитѣ глави, а Адамъ далъ записъ, като отпечаталъ върху бѣла каменна плоча натопенитѣ си въ козя кръвь рѫцѣ. Дяволътъ поставилъ записа-плоча съ змиитѣ, които да го пазятъ, въ р. Йорданъ. Исусъ, при кръщението си въ р. Йорданъ, смазалъ змийскитѣ глави. Тогава дяволътъ отнесълъ плочата въ ада, но тя била счупена отъ Исуса, който слѣзълъ въ пъкъла и освободилъ човѣшкитѣ души, като ги поставилъ въ рая. [1] Споредъ трети вариантъ, Адамъ далъ записа на дявола, за да получи свѣтлина, каквато нѣмало извънъ рая. Дяволътъ скрилъ записа подъ камъкъ, въ р. Йорданъ, дѣто единъ день ще се кръсти Христосъ. [2] Въ други разкази, както ще видимъ по-нататъкъ, договорътъ се сключва между Бога и Сатанаила.
Мотивътъ за Адамовия записъ е миналъ у славянитѣ отъ изтокъ, дѣто го намираме още прѣзъ VIII в. въ прѣданията на палестинскитѣ прѣдѣли. Той е билъ използуванъ
1. Обнародвано у Н. Тихонравовъ, Пам. отреченвой рус. литературы I, стр. 16-17.
2. Обнародвано у А. Пыпинъ, Пам. стар. рус. литературы, III, стр. 1—3; записътъ, стр. 2, стълбецъ 2.
225
въ редъ християнски пѣснопѣния и въ черковната живопись при
изображение на Исусовото кръщение. Козма, епископъ въ Маюма (Финикия), отъ VIII
в., и Йоанъ Дамаскинъ, който е монашествувалъ въ палестинския монастирь Св.
Сава, сѫ знаели прѣданието за записа, защото го споменаватъ въ своитѣ
богоявленски тропари. Козма напр. казва: „Господь, царьтъ на вѣковетѣ, чрѣзъ
струитѣ Йордански обновява изтлѣвшия Адама и съкрушава загнѣзденитѣ (тамъ)
змийски глави”. [1] Прѣданието за записа се пазѣло въ Палестина и по-късно,
както това знаемъ отъ Максима Грекъ (XVI в.) [2] особено отъ Арсения Солунски,
който живѣлъ дълго врѣме въ Светата земя. Арсени разказва, че на брѣга на р.
Йорданъ още стоялъ камъка, на който личели Исусовитѣ стѫпки, а одъ камъка се
виждали коститѣ на змията, която пазѣла Адамовия записъ
.
[3] Прѣданието
минало и въ черковната живопись. Въ стари фрески и мозайки съ кръщението, Исусъ
стои на четвъртита плоча, изподъ която се подаватъ змийски глави; на други
картини, при нозѣтѣ на Исуса стоятъ змии съ човѣшки глави [4]. Въ българския
илюстрованъ прѣписъ (XIV в.) на Манасиевата хроника, сега въ Ватиканската
Библиотека, царь Иванъ Александъръ е прѣдставенъ между Исуса и лѣтописеца
Манасия. Исусъ е изобразенъ стѫпилъ на четвъртита плоча. Не знаемъ дали тоя
символъ има връзка съ горнята легенда: Исусъ върху плочата като избавитель на
человѣчеството отъ дяволскитѣ козни.
1. Срв. други цитатъ отъ тропаритѣ на Козма и на Йоана Дамаскина у Порфирьевъ, Апокр. сказанія о ветх. лицахъ и событіяхъ. Спб. 1877, стр. 42.
2. Сочиненія Максима Грека, т. I, 533—541.
3.
В. П. Адріанова, Хожденіе Арсенія Селунскаго (Извѣстія отд. русскаго яз. и сл., т. XVIII, 1913 г. ч. 3-я, стр. 217). По-рано мислѣха, че Арсени е билъ руски богомолецъ отъ XVII в. и го смѣсваха съ Арсения Сухановъ. Сега обаче се откриха прѣписи отъ неговото Хожденіе отъ XVI в., едни отъ тѣхъ на българска редакция. Адрианова, като има прѣдъ видъ прозвището на Арсения — „Солунски”, както и нѣкои лексикални особености на съчинението му, приема, че авторътъ е билъ гръкъ или българинъ отъ Солунъ. Липсватъ обаче данни да се опрѣдѣли кога именно той е живѣлъ.
4. Didron. Manuel d'Iconographie chretienne. Paris 1845, стр. 164.
226
Какъ е миналъ мотивътъ за записа въ българския апокрифъ за Адама и Ева? За уяснение на тоя въпросъ могатъ да ни помогнатъ слѣднитѣ данни и съображения. Разказътъ за Адама и Ева е познатъ въ византийската и въ срѣдневѣковната латинска литература. Гръцката версия се съдържа въ така наречения Апокалипсисъ на Мойсея, обнародванъ отъ Тишендорфа и озаглавенъ Διήγησις καὶ πολιτεία Ἀδὰμ καὶ Ἔβας τῶν πρωτοπλάστων. [1] Българската версия отговаря изобщо на гръцката, но се и различава отъ нея. Нѣкои епизоди липсватъ въ гръцката вепсия, а други сѫ изложени малко друго-яче; трети пъкъ се покриватъ буквално. А това показва, че Тишендорфовиятъ текстъ не е служилъ за основа на българската версия. Двата характерни мотива въ разказа, които разгледахме по-горѣ, именно моленето въ водата и записътъ Адамовъ, липсватъ въ гръцката версия. Гръцкиятъ разказъ се срѣща и отдѣлно въ други рѫкописи, както напр. въ сборникъ отъ XV в., на Кастамонитския светогорски монастирь (Διήγησις καὶ πολιτεία Ἀδὰμ καὶ Εὔας τῶν πρωτοπλάστων) и въ сборникъ отъ XVI в. на Дохиарския светогорски монастирь (Διήγησις περὶ Ἀδὰμ καὶ Εὔας). [2] Латинската версия, озаглавена Vita Adæ et Evæ и издадена отъ W. Meyer, [3] се отдалечава още повече отъ българската, ако и въ нея да е помѣстенъ епизодътъ за моленето въ водата. И тамъ липсва епизодътъ за Адамовия записъ. За образецъ на българската версия ще да е служилъ, слѣдвателно, нѣкой другъ, още непознатъ гръцки разказъ, части отъ който се срѣщатъ и въ Тишендорфовия текстъ и които напълно се покриватъ съ българския прѣводъ въ подробности и езикъ. Българскиятъ прѣводачъ на разказа за Адама и Ева е използувалъ даденъ гръцки текстъ, като е прибавилъ къмъ него и епизода за записа, познатъ вече въ прѣданията на християнския изтокъ. Дуалистичниятъ елементъ въ епизода за записа, споредъ който господарь на небето е Богъ, а дяволътъ е на земята и на человѣка, напълно отговаря на богомилското учение. Споредъ това, прѣработвачътъ на българската версия трѣбва да е изхождалъ отъ богомилска
1. С. Tischendorf, Apocalypses apocryphae. Lipsiae 1866, стр. 1—23.
2. S. Lambros, Catalogue of the greek manuscrlpts on Mount Athos. Cambridge, I, 1895, № 450, 2788.
3. Abhandlungen der philos.-philol. Classe der kön. bayerischen Akademie zu München, XIV (1876 r.), III Abtheil., стр. 187—220.
227
срѣда или е билъ запознатъ съ богомилскитѣ книги и легенди.
За отражението на мотива за Адамовия записъ въ българската народна словесность срв. въ втората часть на тая книга. И въ по-късната българската прѣводна литература срѣщаме единъ по-далеченъ паралелъ на мотива за записа. Той нѣма нищо общо обаче съ Адама, а стои по-близу до обезсмъртения отъ Гьоте мотивъ, въ който Фаустъ продава душата си на дявола. Той се е отразилъ въ 23-то и 25-то чудо на Хаджи Якимовата книга Чудеса прѣсвятыя Богородици. Будинъ 1817 г. [1]
1. На това пръвъ обърна внимание Н. А. Начовъ, Мсб. X, стр. 97—98.