I. БОГОМИЛСКИ КНИГИ
Б. Второстепенни произведения.
2. Откровение Варухово.
Рѫкописи и издания. — Въ кирилскитѣ рѫкописи това откровение е запазено по двѣ версии, първата отъ които е въ югославянски прѣписи, а втората въ руски. Първата група ни е извѣстна въ слѣднитѣ рѫкописи и издания: 1) Драголевъ сборникъ отъ XIII—XIV в., сръбска редакция, прѣписъ отъ по-старъ български изводъ, на л. 177б—189. Пази се въ Бѣлгр. Нар. Библиотека. Текстътъ е печатанъ отъ М. Соколовъ въ студията му Апокрифическое откровеніе Варуха (Древности. Труды славянской Коммиссіи Импер. Моск. Арх. Общества, т. IV, 1907 г., стр. 204—220). — 2) Панагюрски сборникъ отъ XVI в., българска редакция, въ Соф. Нар. Библиотека, № 433, на л. 84б—93. Статията е озаглавена погрѣшно, вм. Откровение,
Печатана отъ Соколова въ сѫщата му студия, стр. 220—223, като „Дриновски прѣписъ”, нареченъ така по името на тогавашния притежатель на сборника. Дрянова. — 3) Аджарски сборникъ отъ XVII в., сръбска редакция съ българизми, въ Соф. Нар. Библ., № 326, на л. 62—68б. Заглавие и текстъ на статията почти буквално като въ Панагюрския сборникъ. — 4) Сборникъ отъ XVI в., сръбска редакция, въ Загребската Акад. на Наукитѣ, № 501. Текстътъ, обнародванъ отъ Ст. Новаковић въ Starine XVIII, 1886 г., стр. 205—209, почва:
— 5) От-
| бел. ред. Към стр. 191
Срв. за апокриф „Варух” Е. Tourdeanu, Apocryphes bogomiles et pseudobogomiles, c. 177 сл. Авторът оспорва гледището на М. Соколов и Й. Иванов, че името на Сатанаил е било вмъкнато в текста от един богомилски съставител, и изобщо не е склонен да включи това произведение в кръга на еретическата дуалистична литература. Срв. и Е. Георгиев, Литература на изострени борби в средновековна България, София, 1966, с. 121 сл. |
192
кѫслекъ отъ Откровението Варухово, отъ XVII в., сръбска редакция, обнародванъ отъ М. И. Сперанскій въ Извѣстія Ист.-Фил. Института Князя Безбородко въ Нѣжинѣ, т. XXII, стр. 27. Листоветѣ съ откѫслека се пазятъ въ библиотеката на сѫщия Институтъ, № 168. — 6) Сборникъ отъ сбирката на Тихонравова, XVIII в., новобългарска редакция. Откровението бѣ обнародвано отъ П. А. Лавровъ, въ неговитѣ Апокрифичесіе тексты (Сборникъ отд. рус. яз. и словесности Имп. Ак. Наукъ, т. LVII, 1901 г., стр. 149—151). Текстътъ прѣдставя прѣработка, особено началото:
Втората версия срѣщаме въ 1) Сборникъ отъ XV в., руска редакция,
въ Московската Дух. Академия, № 363/679. Откровението Варухово бѣ обнародвано въ
посмъртното издание на Н. С. Тихонравова, Апокрифическія сказанія
(Сборникъ отд. рус. яз. и словесности Имп. Акад. Наукъ, т. LVIII, 1894 г., стр.
48—54). — 2) Сборникъ отъ XV в., руска редакция, въ Имп. Публ. Библиотека,
Толстоева сбирка I, № 214, на л. 291—293. Статията, озаглавена
, е непълна.
Печата я М. Соколовъ въ поменатата негова студия, стр. 228—231. — 3)
Сборникъ отъ XVII в., руска редакция, отъ сбирката на Е. В. Барсова. Статията,
озаглавена Откровеніе Варуха, егда посланъ бысть ангелъ Раѳаилъ по повѣленію
Господню во святый Сионъ, бѣ обнародвана отъ М. Соколова въ сѫщата негова
студия, стр. 224—226.
Текстъ. — И двѣтѣ славянски версии на Откровението Варухово сѫ прѣводъ отъ гръцки. Единствениятъ обаче познатъ гръцки текстъ на Откровението, прѣписъ отъ XV в., не подхожда точно на славянскитѣ версии, или, по-право речено, той се приближава повече до втората версия. Докато за втората версия, извѣстна само въ руски прѣписи, можемъ само прѣдполага, че е била прѣведена у югославянитѣ, за първата отъ тѣхъ нѣма съмнѣние, че е била прѣведена на старобългарски, и то доста рано. Най-стариятъ неинъ прѣписъ, въ Драголевия сръбски сборникъ отъ XIII—XIV в., издава българизми, както напр. изяснение на ъ въ о (течьно, горого вм. гороко, ropъко), на ь въ е (пѣтель), български рѣчникъ (тоуга голѣма, ѥзеро голѣмо) и пр. За древностьта на прѣвода
193
говорятъ архаизмитѣ, като:
(вм.
), аор. 3 л. мн. ч.
.
А че прѣводътъ е билъ направенъ прѣди XIII, а може-би и прѣди XII в., за това
свидѣтелствуватъ нѣкои пропуснати мѣста въ Драголевия текстъ, които се уясняватъ
отъ другитѣ прѣписи. Право забѣлѣзва Соколовъ, че покварата на славянския текстъ
е станала на славянска почва и то въ отдавнашно врѣме. Отъ друга страна
наглежда, че авторътъ на Тайната книга, която не е по-късна отъ първата половина
на XII в., е знаелъ за Откровението Варухово, напр. епизода за садението на рая
отъ Сатанаила. Тѣзи посочвания показватъ, че Откровението Варухово е било
извѣстно още прѣзъ първата старобългарска литературна епоха.
За нашето издание използувахме Драголевия прѣписъ, а паралели и оправки добавихме отъ Панагюрския (П.) и отъ Новаковичевия (Н.) текстове. Гръцкиятъ текстъ бѣ обнародванъ отъ Джемса (James), въ неговитѣ Apocrypha anecdota, II, Cambridge 1897, стр. 83—94. Тамъ е даденъ, стр. 96—102, и прѣводъ отъ Новаковичевия текстъ, направенъ по нѣмския прѣводъ на Бонвеча (N. Bonwetsch, Das slavisch erhaltene Baruchbuch, въ Nachrichten der K. Geselschaft der Wissenschaften zu Göttingen. Phil.-Hist. Klasse, 1896, Heft 1).
1. Въ Панагюрския прѣписъ и въ Новаковичевия текстъ името е
поменато по-долу,
. Въ гръцкия текстъ стои Φαμαήλ. Въ етиопската версия на
книгата Енохъ (Fr. Martin, Le Livre d'Hénoch, Paris 1905, стр. 87
архангелъгь е назованъ Фануелъ.
2.
— Въ гръцки текстъ името на рѣката е γελ (?).
3.
194
195
196
197
198
199
200
Съдържание. — Когато, слѣдъ плѣнението на Йерусалимъ отъ царь Навуходоносора, Варухъ оплаквалъ сѫдбата на светия градъ и молѣлъ Бога да му каже защо е дигналъ рѫка отъ своя градъ, Богъ изпратилъ при него ангела Фануила, който да му посочи божитѣ и свѣтовни тайни, та сетнѣ Варухъ да ги съобщи точно на человѣцитѣ.
Варухъ билъ възнесенъ отъ ангела на първото небе. Като минали прѣзъ една прѣголѣма врата, на разстояние шесть деня пѫти, задъ нея се открило обширно поле, дѣто живѣели
201
дновати человѣци, съ волско лице, рога еленови, кози крака и овнешки кръстъ. Туй били человѣцитѣ, които искали да съградятъ Вавилонската кула, и Господь ги прѣобразилъ. На второто небе Варухъ видѣлъ обиталището на други чудовища, съ кучешко лице, крака еленови и кози рога. Туй били человѣцитѣ, които изградили Вавилонската кула и отъ нея поискали да се качатъ на небето. Граденето на кулата прѣдставяло необикновено зрѣлище: множество народъ, мѫже и жени, приготвяли дърва, тухли, варь и усилено градѣли; женитѣ дори, като раждали дѣцата си, не марѣли за тѣхъ, повивали ги, хвърляли ги на земята и пакъ тичали на работа. Кулата била издигната 80002 сажена на височина и 500 на ширь. Сетнѣ направили свърделъ и се покачили да провъртятъ небето, за да видятъ какво е — каменно, стъклено или мѣдно. Богъ, като видѣлъ лудориитѣ имъ, размѣнилъ имъ езицитѣ на 52, и тѣ почнали да не се разумѣватъ; дотогава всички говорѣли единъ езикъ, сирийски. — По-нататъкъ, като лѣтѣли Варухъ и ангелътъ, разкрило се отпрѣдѣ имъ широко поле и въ него много висока планина, на която лежела грамадна змия. Тая змия се навеждала и пиела на день по лакъть вода отъ морето и ядѣла земя като че ли е сѣно. Ако змията не отпивала отъ морската вода, морето, въ което се втичатъ множество рѣки, като Алфея, Авирия, Горника, Дунавъ, Ефратъ, Азафа, Зетеусъ, Неусъ, Перикула и др., щѣло да залѣе цѣлата суша. — По-нататъкъ ангелътъ показалъ на Варуха дървото, което прѣлъстило Ева и Адама, и му обяснилъ какъ, при саденето на рая отъ множество ангели, Сатанаилъ посадилъ лозата, чрѣзъ която съгрѣшили първитѣ люде. Богъ проклелъ това растение, но сетнѣ, слѣдъ потопа, пакъ го благословилъ. Когато потопътъ залѣлъ и най-високитѣ планини, водата нахлула и въ рая и изнесла оттамъ лозата. Като спаднали водитѣ. и Ной излѣзълъ отъ кораба, забѣлѣзалъ лозовата прѫчка и поискалъ да я посади. Но като помислилъ, че туй може да е грѣховното дърво и че съ посаждането му може да разгнѣви Бога, помолилъ се на Господа да му обади какво да прави. Богъ му явилъ чрѣзъ ангела Саразаила, че той ще прѣтвори дървото на добро и че Ной може да го посади, но да внимава да не злоупотрѣбява съ него, защото то се още криело въ себе си отъ старата си злина и плодътъ му може да докара на човѣка всевъзможни пороци.
202
Послѣ ангелътъ показалъ на Варуха мѣстото, отдѣто изгрѣва слънцето. Въ една колесница, въ която били впрегнати множество огнени коне-ангели крилати, седѣлъ человѣкъ (слънцето) съ огненъ вѣнецъ. Прѣдъ колесницата хвърчела птицата фениксъ, съ разперени крилѣ отъ изтокъ до западъ. Съ крилѣтѣ си тя засѣнявала слънчевия пламъкъ, който иначе би изгорилъ свѣта. На десного крило на феникса се четѣль надписъ: „Нито земята, нито небето ме роди, а ме роди прѣстолътъ на Отца”. По едно врѣме страшенъ гръмъ огласилъ небесата. Тоя гръмъ разлѫчвалъ свѣтлината отъ мрака, и ангелитѣ изнасяли слънчевия вѣнецъ до божия прѣстолъ. Ето че се показало и слънцето, което изглеждало като грохналъ и умисленъ човѣкъ. Фениксътъ, който придружавалъ слънцето, билъ сѫщо така отпадналъ отъ слънчевата горещина. Когато фениксътъ извикалъ: „Свѣтодавче, изпрати свѣтлина на твоя свѣтъ!”, веднага пѣтлитѣ пропѣли (за съмване). Слънцето почивало твърдѣ малко — откато пѣтли пропѣятъ до пукването на зората, и слѣдъ това то пакъ тръгвало изъ своя пѫть. Когато, слѣдъ свършъка на деня, залѣзе слънцето, ангелитѣ отнасятъ неговия вѣнецъ до божия прѣстолъ, за да се прѣчисти отъ оскверненията, които слънцето гледало да ставатъ по земята.
Мѣсечината пъкъ приличала на жена, седнала на колесница, возена отъ двадесеть ангели-волове. Нейната свѣтлина била помрачена по божия клетва: при прѣгрѣшението на първитѣ человѣци, всички твари били обзети отъ негодувание, само мѣсечината се засмѣла.
По-нататъкъ Варухъ видѣлъ голѣмо езеро, отъ което облацитѣ смучели вода и одъждявали земята. Тѣ не вземали вода отъ морето, както мислѣли и казвали хората, защото въ такъвъ случай отъ солената морска вода не би могли да вирѣятъ растенията по земята.
На петото небе Варухъ видѣлъ грамадна врата, на която били написани имената на ония, на които е отредено да влѣзатъ тамъ. Чулъ се силенъ гласъ отъ небесата, като троенъ гръмъ: това било знакъ да се отворятъ вратата, защото идѣлъ (архангелъ) Михаилъ да приеме молитвитѣ на человѣцитѣ. И като се отворила вратата, чулъ се другъ гръмъ, още по-силенъ отъ първия, и се явилъ Михаилъ, държещъ
203
грамадна хранилница, въ която били прибирани човѣшкитѣ молитви. Тогава се задали ангели, възлизащи отъ земята и носещи отъ праведнитѣ человѣци цвѣтни дарове, които били поставени въ хранилницата. Други ангели възлизали празни и се жалѣли на Михаила, че ги пращалъ между грѣшницитѣ, отъ които не могатъ доне нищо добро. Архангелъ Михаилъ обаче имъ припомнилъ, че тѣ трѣбва да служатъ на грѣшницитѣ, докато тѣ се покаятъ. Тогава се чулъ гласъ отъ небето, който порѫчвалъ на ангелитѣ да слѣзатъ при человѣцитѣ, докато се покаятъ; не покаятъ ли се, люто ще си изпатятъ отъ напасти и бѣди и ще бѫдатъ прокълнати.
Варухъ видѣлъ, най-сетнѣ, и покоището на праведнитѣ и обиталището на нечестивитѣ. Той се смилилъ надъ страждущитѣ грѣшници и поискалъ да плаче и да се моли съ тѣхъ. Тогава се чулъ гласъ отъ небето да свалятъ Варуха на земята, за да разкаже на человѣцитѣ виденитѣ и чути тайни.
Историко-литературни бѣлѣжки. — Съ името на Варуха сѫ свързани нѣколко разказа. На първо мѣсто стои неканоничната старозавѣтна „книга на пророка Варухъ” (Барухъ, Βαρούχ). Въ тая книга Bapyxу, ученикъ и съратникъ на пророкъ Йеремия, прѣдрича, че божиятъ гнѣвъ ще се излѣе надъ непослушния еврейски народъ. Плѣнътъ Йерусалимски и халдейското робство наказватъ евреитѣ. Варухъ описва съ умиление страданията на своя народъ и му прѣдвѣщава честити дни. Тая книга, ако и да не влиза въ юдейския и християнски канонъ, признава се за назидателна и се печата често въ библейския текстъ. Лафонтенъ я смѣта за гениално произведение. Извѣстна е неговата фраза „Avez-vous la Baruch?” — Друго творение съ името на сѫщия пророкъ, така наречениятъ „Апокалипсисъ Варуховъ”, има есхатологически характера и е сѫщински апокрифъ. Въ него авторътъ говори за халдейското нашествие, за страданието на евреитѣ и пророкува за честитата бѫднина на еврейския народъ, когато той ще добие своята свобода, и враговетѣ му ще бѫдатъ унищожени. Тоя апокрифъ, познатъ на сирийски, е еврейско ободрително произведение, написано вѣроятно скоро слѣдъ съсипването на Йерусалимъ отъ римлянитѣ (70 г.). Освѣнъ въ изданието му на сирийски, той е прѣведенъ на латински, английски и
204
френски. [1] — Съ Варуховото име се свързва и така наречения апокрифъ „Паралипомена на Йеремия” или „Паралипомена на Варуха”, въ който се разказва пакъ за Вавилонското плѣнение и се пророчествува за идването на Исуса. Едни учени смѣтатъ, че тоя разказъ е юдейски по произходъ и че нѣкой християнинъ е направилъ въ него християнски прибавки. Други го приематъ за християнско произведение отъ II—IV в. Тоя апокрифъ е познатъ на етиопски, гръцки, славянски, ромънски и арменски. Той е поменатъ въ индекса на апокрифитѣ въ Погодинския номоканонъ:
(срв. по-горѣ, стр. 52). Произведението е било прѣведено отъ гръцки [2] на старобългарски прѣди XII в. Най-стариятъ славянски прѣписъ е отъ XII в., руска редакция. Най-старъ югославянски прѣписъ се намира въ сборникъ, употрѣбяванъ въ Марковия монастирь до Скопие. Той е сръбска редакция отъ XIV в., прѣписъ отъ български изводъ. [3] — Най-сетнѣ имаме още единъ апокрифъ, приписанъ на Варуха, именно нашето „Откровение Варухово”, чиято гръцка версия, озаглавена
обнародва Джемсъ. [4] Да се спремъ прочее на тоя апокрифъ, употрѣбяванъ отъ богомилитѣ, съ съдържанието и текста на който се запознахме по-горѣ.
1. Сирийскиятъ текстъ въ Полиглотитѣ. Латинскиятъ прѣводъ въ Monumente sacra et prophana. Mediolani 1866. т. I, св. II, стр. 73—98. Английски ирѣводъ у Charles, The Apocalypse of Baruch, translated from the syriac. London 1896. Френски прѣводъ у Migne, Dictionnaire des apocryphes, II, 161—168.
2. Издание на гръцкия текстъ по разни рѫкописи, най-стари отъ които отъ X и XI в., даде J. Rendel Harris, Тхе rest of the words of Baruch. Cambridge 1889. Апокрифътъ е печатанъ и въ гръцкитѣ минеи, при паметьта на пророкъ Йеремия, 1 май. Въ френски прѣводъ го издаде René Basset, Le Livre de Baruch et la légende de Jérémie. Paris 1893 (№ I на колекцията Les apocryphes éthiopiens).
3. Най-стариятъ прѣписъ. XII в., бѣ обнародванъ отъ Тихонравова, Апокрифическія сказанія (Сборникъ отд. р. яз. и слов. Имп. Ак. Н., t. LVIII, № 4, 1894); А. Поповъ издаде поменатия югославянски прѣписъ отъ XIV в. (Описаніе рукописей А. И. Хлудова. Москва 1873, стр. 406—413); Новаковић издаде другь сръбски прѣписъ отъ XIV в. въ Starine, VIII, стр. 40—58; Тихонравовъ печата два руски прѣписа, XV и XVI в., въ Памятники отреченной русской литературы, т. I, 1864, стр. 273—297; Polívka съобщи вариантитѣ къмъ руския прѣписъ отъ XV в. у Тихонравова, споредъ единъ сръбски прѣписъ отъ XV в., въ Starine. XXI, стр. 221—224.
4. Срв. по-горѣ, стр. 193.
205
Откровението Варухово спада въ крѫга на ония апокрифи, въ които избрани божи угодницитѣ се удостояватъ да видятъ и да узнаятъ божественитѣ и мирови тайни, за да ги оповѣстятъ за назидание на грешното человѣчество. Тоя апокрифъ привлѣче вниманието на ученитѣ, слѣдъ като Новаковичевиятъ прѣписъ бѣ прѣведенъ на нѣмски и на английски и откато Джемсъ обнародва неговия гръцки паралелъ. Изслѣдванията и бѣлѣжкитѣ на Бонвеча, Харнака, [1] Джемса и Соколова, въ горѣпоменатитѣ тѣхни съчинения, уясниха доста въпроса за произхода на Варуховото Откровение. Резултатитѣ на досегашнитѣ изучвания могатъ да се сведатъ до слѣднитѣ точки: Откровението Варухово, единственъ отъ апокрифитѣ съ името на Варуха, дѣто се говори за нѣколкото небеса и за тайнитѣ въ тѣхъ, било извѣстно на Оригена, който въ съчинението си De Principiis, II, 3, 6, като става дума за множеството мирове или небеса, напомня за подобнитѣ прѣдстави у Варуха: „Най-сетнѣ, като свидѣтелство за такъво твърдение привеждатъ дори книгата на пророка Варуха, дѣто явно се говори за седъмь свѣта или небеса”. Варуховото откровение е било, слѣдвателно, съчинено прѣди врѣмето когато е работилъ Оригенъ, а той е живѣлъ отъ 185—254 г. Християнскитѣ елементи въ Откровението и особено изреждането на пороцитѣ у хората напомнятъ мѣста въ посланията на Павла и въ Евангелието на Матея, а това показва, че съчинението е християнски апокрифъ, не по-старъ отъ II в. Джемсъ го отнася къмъ II вѣкъ. Варуховото Откровение прѣдставя допирни точки съ книгата Енохъ и съ Павловото Видѣние, и ако въ случая не може положително да се говори за заемане на едно отъ друго, едно е явно: тия допирни точки идатъ отъ по-стари извори, използувани и отъ тритѣ поменати съчинения. Началната редакция е била на гръцки. Съ течение на врѣмето, тя е прѣтърпѣла прѣработки, които сѫ послужили за основа на два славянски прѣвода, единъ запазенъ въ югославянскитѣ прѣписи, другъ въ рускитѣ. Сега извѣстниятъ гръцки текстъ, безъ да е напълно сходенъ ни съ една отъ двѣтѣ славянски версии, се приближава повече до руската. Югославянскитѣ прѣписи идатъ отъ единъ старобългарски прѣводъ, който е билъ направенъ не по-късно отъ XI вѣкъ.
1. Ad. Harnack, Geschichte der altchristlichen Litteratur bis Eusebius. II Theil. Leipzig 1897.
206
Вече и най-стариятъ югославянски прѣписъ, отъ XIII—XIV в., съдържа изпускания и поквари въ смисъла, които се оправятъ при помощьта на другитѣ прѣписи. Туй говори сѫщо така за по-голѣмата древность на прѣвода, който е билъ прѣписванъ и прѣправянъ твърдѣ рано.
Двѣтѣ славянски и гръцката версия иматъ научно значение за възстановяването на началната редакция на Варуховото Откровение. Важностьта на славянскитѣ версии и главно на старобългарската се изтъква особено поради легендитѣ и епизодитѣ, които въ нея сѫ прѣдадени или по-обстойно или друго-яче, както напр. граденето на Вавилонската кула, саденето на рая, птицата фениксъ и др. Въ нашата задача обаче не влиза тая страна на Варуховото Откровение. То ни интересува съ ония свои елементи, които сѫ улеснили употрѣбата му срѣдъ богомилитѣ. Тѣхъ именно ще изтъкнемъ въ слѣдващитѣ редове.
Изобщо взето, Откровението Варухово не съдържа нищо особено, което да се противопоставя рѣзко на богомилското учение. Богомилитѣ, наистина, твърдѣли, че старозавѣтното человѣчество е живѣло подъ заблудата на Сатанаила, но сѫщеврѣменно тѣ признавали, че и прѣзъ това врѣме, ако и твърдѣ рѣдко, сѫ се явявали божи угодници, които сѫ прозирали божията правда и сѫ я оповѣстявали на человѣцитѣ; такива сѫ били напр. нѣкои отъ пророцитѣ, като Исай, Давидъ, Варухъ. Тѣхнитѣ произведения сѫ намирали приемъ срѣдъ богомилитѣ, които ги тълкували обаче въ духовенъ и прѣносенъ смисълъ, съобразно съ основното гледище на тѣхното учение. Космичнитѣ прѣдстави на богомилитѣ за надземния миръ, съставенъ отъ седъмь небеса, сѫ застѫпени и въ нашето Откровение, макаръ и въ него да не е описано подробно и послѣдвателно всѣко небе, а се поменаватъ само първото, второто и петото. Епизодътъ за граденето на Вавилонската кула отъ безумното человѣчество на Стария завѣтъ, което, по дяволско внушение, иска да достигне небето и да го пробие съ свърделъ, е тъкмо подхождалъ на богомилското дуалистично учение за враждебностьта между двата свѣта — небесниятъ, дѣло на Бога, и земниятъ, дѣло на Сатанаила. Прѣобразяването пъкъ на строителитѣ на кулата въ всевъзможни чудновати животни, напомня отчасти учението на нѣкои отъ богомилскитѣ групи за прѣраждането
207
на грѣшнитѣ человѣци, чиито души се прѣселватъ въ растения и животни и тамъ изкупватъ своитѣ прѣгрѣшения. Извѣстенъ умѣренъ богомилски дуализъмъ е проведенъ, ако и прикрито, и въ разказа за саденето на рая, дѣто Сатанаилъ сътрудничи на Бога, посажда лозата и чрѣзъ нея съблазнява първитѣ человѣци да съгрѣшатъ. Името на ангела, който посажда лозата, е Самаилъ (Самаелъ, Σαμαήλ) въ гръцкия текстъ, a въ старобългарската версия — Сатанаилъ. Тая умишлена промѣна на името посочва, че българскиятъ прѣводачъ ще да е спадалъ къмъ богомилскитѣ книжовници, които сѫ прѣвеждали чужди апокрифи, като ги прѣработвали и приспособявали къмъ своитѣ цѣли. Българскиятъ прѣводачъ (споредъ Панаг. прѣписъ) на епизода добавилъ и слѣднитѣ думи за Сатанаила:
Легендата, че лозата е било грѣховното райско дърво, е тъкмо допадала на богомилитѣ, които смѣтали виното за пагубно питие и употрѣбата му забранявали на своитѣ съмишленици.
Разказътъ за архангелъ Михаила, комуто ангелитѣ носятъ отъ земята вѣсти за праведницитѣ и грѣшницитѣ, е съгласенъ изобщо съ духа на християнското учение и на богомилството за божията бдителность върху дѣянията на человѣчеството, които се записватъ въ книгитѣ на живота. Високопоетичниятъ пъкъ разказъ за слънцето, мѣсечината и за птицата фениксъ, безъ да уврѣжда съ нѣщо богомилскитѣ астрономически прѣдстави, само увеличава художествената стойность на Варуховото Откровение, което е едно отъ най-живописнитѣ апокрифни творения.