Богомилски книги и легенди

Йордан Иванов

 

I. БОГОМИЛСКИ КНИГИ

 

Б. Второстепенни произведения.

 

 

   1. Енохъ.

Рѫкописи и издания

Текстъ

Съдържание

Историко-литературни бѣлѣжки

 

Рѫкописи и издания. — Рускиятъ ученъ М. И. Соколовъ, който посвети дълго изслѣдване на книгата Енохъ въ славянски кирилски рѫкописи [1], различава двѣ нейни версии: първична, която е обширна, и вторична, която прѣдставя прѣправка или съкращение на първата. Първичната версия е позната по слѣднитѣ рѫкописи: 1) Сборникъ отъ XVI—XVII в., българска редакция, въ Бѣлградската Нар. Библиотека, № 321, л. 269—323. Книгата Енохова е озаглавена: . Рѫкописътъ е билъ донесенъ отъ извѣстния македонски учитель Хаджи Йорданъ Джинотъ. Соколовъ употрѣби текста на тоя рѫкописъ за основа на своето издание. — 2) Сборникъ отъ XVI в., българска редакция, писанъ въ Влашко, сега въ Петроградската Академия на Наукитѣ, № 13, 3, 25, на л. 93—125. — 3) Сборникъ отъ XV в., руска редакция, въ сбирката рѫкописи на графа Уварова, № 3 (18), л. 626—638б. Статията е озаглавена:

Текстътъ прѣдставя криво прѣдадени думи, замѣна на едни думи съ други, изпускане на изрази. — 4) Сборникъ малоруски отъ XVII в., въ библиотеката на А. И. Хлудова. Частьта, дѣто е Еноховата книга , е писана въ Полтава прѣзъ 1679 г.

 

Вторичната, съкратена версия е позната по слѣднитѣ рѫкописи: 1) Сборникъ отъ XVI—XVII в., сръбска редакция, въ Бѣлградската Нар. Библиотека, № 151. Статията за Еноха бѣ издадена отъ Ст. Новаковић въ Starine XVI, стр. 70 сл. — 2) Сборникъ отъ XVII в., сръбска редакция, въ Виенската Придворна Би-

 

 

1. Славянская книга Еноха Праведнаго. Москва 1910 (Посмъртенъ, незавършенъ трудъ).

 

 

166

 

блиотека, N° 125, л. 308б—330б. Текстъ тъждественъ съ Белградския. — 3) Рѫкописъ на Е. В. Барсовъ отъ XVII в., руска редакция. Статията за Еноха


бѣ издадена отъ Соколова въ поменатото му съчинение, стр. 83—107. — 4) Рѫкописъ втори на Е. В. Барсова, отъ 1701 г., руска редакция. Статията за Еноха

сѫщо бѣ издадена отъ Соколова, пакъ тамъ, стр. 133—142. Текстътъ на Еноха въ тия рѫкописи на Барсова е тъждественъ съ текста въ двата сръбски прѣписа, въ които се съглеждатъ и нѣкои русизми. Соколовъ смѣта, че книгата Енохъ въ тия сръбски рѫкописи е прѣписъ отъ нѣкой по-старъ руски.

 

Относно древностьта на славянската версия, трѣбва да се приеме съ положителность, че тя е сѫществувала най-късно прѣзъ началото на XIV в., защото руската книга Мѣрило Праведное, която е отъ XIV в . [1], съдържа дълги, току-рече буквални извадки отъ книгата Енохова, и то отъ кратката версия. [2] А понеже кратката версия иде отъ обширната, послѣднята ще да се е била явила по-рано, но кога точно, за това можемъ само прѣдполага. Въ славянскитѣ списъци на апокрифнитѣ книги, както напр. въ Светославовия сборникъ отъ 1073 г., който е прѣписъ отъ подобния сборникъ на българския царь Симеона, се поменава наистина и книгата Енохъ, но това още не доказва, че тя е сѫществувала тогава въ български прѣводъ, защото както сборникътъ, тъй и списъкътъ на апокрифитѣ сѫ прѣводъ отъ гръцки. Има обаче други съображения, които говорятъ за древностьта на славянската версия. Еноховата книга, както поменахме по-горѣ, пъкъ за това ще кажемъ и по-долу, е служила като изворъ за Тайната книга, която е вече била позната въ България прѣзъ X—XI в.

 

За древностьта на паметника биха могли да се приведатъ и нѣкои архаизми въ него, както напр. думитѣ: порода,

 

 

1. Обнародвана у Н. С. Тихонравовъ, Пам. отреч. русской литературы, т. I, стр. 20—23, по перг. рѫк. отъ XIV в. въ Троицко-Сергиевата лавра, № 15, л. 36—386.

 

2. Това посочи добрѣ Соколовъ съ редъ съпоставки отъ двата текста, стр. 107 сл.

 

 

167

 

и др. Вземемъ ли още прѣдъ видъ, че книгата Енохъ въ българскитѣ прѣписи е прѣдставена по-обширно и по-изправно и че въ нея сѫ вмѫкнати богомилски тенденции, можемъ допусна, че тя се е явила и е била прѣведена или компилирана въ България най-късно прѣзъ XI—XII в.

 

 

Текстъ. — За изданието на книгата Енохъ си послужихме съ текста на сборника № 321 въ Бѣлградската Народна Библиотека, отъ XVI—XVII в., българска редакция, който заемаме отъ Соколова. Най-необходимитѣ паралели привеждаме по другия български прѣписъ, въ сборника на Петроградската Акад. на Наукитѣ, № 13, 3, 25, отъ XVI в , който означаваме съ бѣлѣгъ Я (по името по-прѣжния притежатель на ръкописа, Яцимирски), по Полтавския прѣписъ отъ 1679 г. (П.), по Уваровския прѣписъ отъ XV в. (У.).

 

 

 

 

168

 

 

 

169

 

 

 

170

 

 

 

171

 

 

 

172

 

 

 

173

 

 

 

174

 

 

 

175

 

 

 

176

 

 

 

177

 

 

 

178

 

 

 

179

 

 

 

180

 

 

XX—XXIII. — (Слѣдъ Еноховото възнесение, синъ му Метусаламъ става първосвещеникъ и наставникъ на своето племе. Прѣди смъртьта му, Господь му обажда въ сънь, че скоро ще прати потопъ на земята, за да накаже грѣшното человѣчество, но че ще пощади Еноховото наслѣдие чрѣзъ Ноя, отъ когото ще се народи ново поколѣние. Прѣди потопа, дѣтето на Ноевия братъ Нира бива взето отъ архангелъ Михаила и поставено въ рая на съхранение, защото слѣдъ потопа то ще бѫде пръвъ вождъ и първосвещеникъ на народа. Ной прави ковчега-корабъ и дохажда потопътъ).

 

 

Съдържание. — Еноховата книга е разказъ за пѫтуването на Еноха по седъмьтѣ небеса и при Бога, за прѣписанитѣ отъ Еноха книги за тайнитѣ на свѣта и человѣчеството, за слизането му на земята, за да поучи своя родъ въ благочестие, и за второто му възшествие на небето.

 

Когато Енохъ достигналъ на 365 годишна възрасть, двамина ангели слѣзли при него, събудили го отъ сънь и му обадили, че сѫ пратени бтъ Бога да го заведатъ на небето. Енохъ повикалъ синоветѣ си Метусала, Регима и Гадала, съобщилъ имъ за своето възхождение на небето и ги съвѣтвалъ да живѣятъ въ божитѣ заповѣди, да не се покланятъ на богове, които не сѫ създали свѣта, и, до слизането му отъ небето, да не го дирятъ. Ангелитѣ взели Еноха на своитѣ

 

 

181

 

крилѣ и, като го възнели къмъ първото небе, той видѣлъ облацитѣ, надъ тѣхъ въздуха и аера, и билъ поставенъ на самото небе. Тамъ му показали обширно море, по-голѣмо отъ земното, послѣ привели прѣдъ него началницитѣ на звѣзднитѣ чинове и му показали 200 ангели, които началствували на звѣздитѣ, на небесата и на планетитѣ. Той видѣлъ още пазилищата на стихиитѣ — снѣгъ, градушка, облаци, роса, и ангелитѣ, които имъ началствуватъ. На второто небе било мракъ. Тамъ видѣлъ увиснали въ вериги мрачни ангели, които нѣкога били отстѫпили отъ Бога заедно съ своя началникъ (Сатанаилъ) и съ ангелитѣ, които сѫ на петото небе. Енохъ се помолилъ за тѣхъ. На третото небе Енохъ билъ поставенъ срѣдъ рая. Тамъ се намирали всевъзможни хубави дървета, плодове и яденета благовонни, и въ срѣдата на рая се възвисявало дървото на живота, на което почивалъ Богъ, когато слизалъ въ рая. Това дърво било съ неизказана хубость и покривало съ клонетѣ си цѣлия рай. Въ, него се съчетавали качествата на всички тамъ насадени дървета и плодове. Коренътъ му билъ въ рая, при земния изходъ. Раятъ се намиралъ между тлѣнието и нетлѣнието. Отъ него изтичали два извора: отъ единия извирало медъ и млѣко, (а отъ другия?) елей и вино; тѣ се раздѣляли на четири, минавали въ Едомския рай между тлѣнието и нетлѣнието и, като се подѣляли на 40 части, разливали се по земята. Раятъ се пазѣлъ отъ 300 ангели, които славословѣли и служели на Бога постоянно; той билъ отреденъ за праведницитѣ. На сѣверната страна на третото небе било показано на Еноха страшното и мрачно мѣсто за вѣчната мѫка, пазено отъ немилостиви ангели. На четвъртото небе двамината ангели показали на Еноха слънцето и мѣсеца и тѣхното постоянно и бързо като вѣтъръ движение. Той видѣлъ колесницата, на която се возѣло слънцето; въ десно и въ лѣво я придружавали 4 голѣми звѣзди, а тѣ пъкъ били спѫтствувани отъ по 1000 по-малки звѣзди, или всичко 8000. Колесницата била прѣдхождана денѣ отъ 15 мирияди ангели, а нощѣ отъ 1000 шестокрили ангели; 100 души отъ ангелитѣ давали огънь на слънцето. Такава е била дружината на слънцето. Самата пъкъ колесница била теглена отъ два летящи духа, всѣки съ по 12 крилѣ. Тѣ били като птици, едната като фениксъ, другата като халкедра. Лица имали лъвски; глава, крака и

 

 

182

 

опашка крокодилски; цвѣтъ имали като небесната дѫга, а на голѣмина били 900 мѣри. На източната страна на сѫщото четвърто небе Енохъ видѣлъ грамаднитѣ 6 врати, изъ които по редъ излиза слънцето, за да обхожда свѣта. На западната страна видѣлъ други 5 голѣми врати, прѣзъ които захожда слънцето. При излизането си отъ западнитѣ врата, 400 ангели вземали слънчевия вѣнецъ, за да го занесатъ на Бога, а слънцето съ колесницата вървѣло безъ свѣтлина прѣзъ нощьта. Въ 8-ия часъ на ношьта ангелитѣ слагали пакъ вѣнеца на слънцето, а фениксътъ и хелкедрата му пѣели стихове, поради което всички птици тогава удряли съ крилѣ и запѣвали отъ радость, че свѣтлината ще се пръсне по свѣта. Енохъ видѣлъ сѫщо и 12-тѣхъ врати на изтокъ и на западъ, прѣзъ които влиза и излиза мѣсечината при своята обиколка. Посрѣдъ небето въорѫжени воини служели Богу, като му пѣели и свирѣли съ тимпани и органи. На петото небе, дѣто нѣмало никакво служене, Енохъ видѣлъ безчетъ воини, наричани григори (бдящи) — грамадни великани, посърнали и мълчаливи. Туй били отдѣлилитѣ се отъ Бога съ своя князь Сатанаила ангели, каквито сѫ и тѣхнитѣ послѣдватели, що се мѫчатъ на второто небе. Тѣ нѣкога били слѣзли на земята, на Ермонската планина, и отъ смѣшението имъ съ женитѣ человѣчески се народили великанитѣ. Енохъ ги подканилъ да не чакатъ своитѣ грѣшни събратя отъ второто небе, а да запѣятъ хваления Богу, което григоритѣ и направили. На шестото небе Енохъ видѣлъ 7 чети свѣтли и сияйни ангели, които началствували надъ небеснитѣ свѣтила и на всичко, що става на небето и на земята, и записвали дѣянията на човѣшкитѣ души; посрѣдъ тѣхъ имало 7 феникса, 7 херувима и 7 шестокрилати. Всички едногласно пѣели и радвали Бога. На седмото небе Енохъ видѣлъ голѣма свѣтлина, срѣдъ която стоели множество огнени ангелски чинове: архангели, безплътни сили, господства, начала, власти, херувими, серафими, прѣстоли и многочни. Енохъ билъ доведенъ между тѣхъ и съзрѣлъ отдалече Бога на своя прѣстолъ, а прѣдъ него на 10 степена били наредени всичкитѣ небесни войнства, кланещи се и пѣещи; славнитѣ херувими и серафими не отстѫпяли ни день, ни нощь отпѣдъ божието лице, за да му служатъ, а шестокрилитѣ го засѣняли и му пѣели. Когато двамината спѫтници оставили тукъ Еноха, той изтръпналъ отъ страхъ

 

 

183

 

и, като падналъ на лицето си, извикалъ: Горко ми, какво ме сполѣтѣ! Тогава Богъ изпратилъ при него единъ отъ славнитѣ, архангелъ Гаврила, да го ободри и да го възведе до прѣстола господенъ. И като листь, духнатъ отъ вѣтъра, Енохъ билъ взетъ и понесенъ отъ архангелъ Гаврила прѣдъ лицето господне, лице „силно и прѣславно, чудно и прѣужасно, страшно и притранно”. [1] Прѣдивна и неизказана била гледката на божия прѣстолъ, окрѫженъ отъ архангели и величие. Като падналъ на лицето си Енохъ, Бопь го ободрилъ да стане, и архистратигъ Михаилъ го подигналъ и привелъ прѣдъ Бога. Богъ заповѣдалъ на Михаила да съблѣче земното одѣяние на Еноха, да го помаже съ масть и да го облѣче въ божи одежди, слѣдъ което Енохъ заприличалъ на славнитѣ божи служители.

 

Богъ порѫчалъ на най-мѫдрия си архангелъ Вревоила да изнесе книгитѣ, да даде Еноху тръсть и да му диктува, за да изпише всички тайни на небето и на земята. Енохъ писалъ 30 дни и 30 нощи. Послѣ Вревойлъ диктувалъ още толкова врѣме за нероденитѣ още человѣчески души и за тѣхната сѫдба. Енохъ написалъ всичко 366 книги.

 

Тогава Богъ повикалъ Еноха да седне заедно съ Гаврила отъ лѣвата му страна, па му открилъ тайни, каквито и ангелитѣ не знаели, и му разказалъ какъ е създалъ свѣта. Когато още не съществували видимитѣ нѣща, Богъ се намиралъ въ постоянно движение, и, заетъ съ творението, носѣлъ се изъ невидимия миръ отъ изтокъ на западъ. Най-напрѣдъ заповѣдалъ на невидимото да слѣзе отъ висинитѣ и да стане видимо, основа на горния видимъ миръ. Тогава слѣзълъ великиятъ Адоилъ и произвелъ голѣма свѣтлина, срѣдъ който Богъ поставилъ прѣстола си. Свѣтлината се намирала и надъ прѣстола, и по-горѣ нѣмало вече нищо. Послѣ Богъ заповѣдадъ да излѣзе отъ бездната невидимото. Излѣзълъ Архасъ твърдъ, тежъкъ и червенъ и, по Божие повеление, произвелъ основитѣ на долния тъменъ видимъ миръ, подъ който нѣмало нищо друго. Отъ свѣтлото и отъ тъмното станала волята и била прострѣна върху тъмнината, подъ свѣтлината. Около водата Богъ направилъ 7 хрустални небесни крѫга

 

 

1. Въ Хлудовския лрѣписъ лицето божие е прѣдставеню като „желѣзо разжежено”.

 

 

184

 

, всѣки съ свой пѫть за движение и съ своя звѣзда. На свѣтлата стихия било заповѣдано да бѫде день, а на тъмната нощь. Това билъ първиятъ день на създанието. Отъ изсъхналитѣ вълни на поднебесната вода Богъ направилъ камънитѣ, а отъ тѣхъ сушата, земята; посрѣдъ земята била поставена бездната. Морскитѣ води били събрани на едно и имъ било заповѣдано да не излизатъ отъ своитѣ брѣгове. Върху водитѣ Богъ основалъ твърдьта. Прѣзъ втория день той погледналъ на камънитѣ и отъ блѣсъка на окото му произлѣзла мълнията (свѣткавицата), съставена отъ два елемента — огънь и вода (облачна). Като сѣкналъ камъка, Богъ произвелъ огънь, и отъ него направилъ безплътнитѣ чинове, тѣхнитѣ орѫжия и одежди. Тогава единъ отъ архангелитѣ, заедно съ подчиненитѣ нему ангели, намислилъ да постави своя прѣстолъ надъ облацитѣ и да стане равенъ на Бога. Той билъ съборенъ заедно съ своитѣ съмишленици, и почналъ да лѣти вѣчно по въздуха надъ бездната. Въ третия день Богъ създалъ всички растения, насадилъ рая и поставилъ да го пазятъ огнени ангели. Въ четвъртия день направилъ свѣтилата по небеснитѣ крѫгове: на първия и най-високъ крѫгъ поставилъ звѣздата Кроносъ, на втория — Афродита, на третия — Арисъ, на четвъртия — Слънцето, на петия — Зевсъ, на шестия — Ермисъ, на седмия — Луната; по долния аеръ поставилъ по-малкитѣ звѣзди. Богъ наредилъ слънцето да свѣти прѣзъ деня, а луната и звѣздитѣ прѣзъ нощьта. Въ петия день създалъ рибитѣ, птицитѣ, пълзещитѣ и четвероногитѣ животни. Въ шестия день Богъ заповѣдалъ на своята мѫдрость да направи човѣка отъ 7 елемента: плътьта отъ земя, кръвьта — отъ роса и отъ слънцето, очитѣ — отъ морскитѣ бездни, коститѣ — отъ камъкъ, мисъльта — отъ бързината на ангелитѣ, жилитѣ и косата — отъ земнитѣ трѣви, душата — отъ божия духъ и отъ вѣтъра. Съ други думи, человѣкъ билъ създаденъ отъ двѣ естества: едното видимо или смъртно, другото невидимо или безсмъртно. Името на първия человѣкъ било сложено отъ 4 елемента — четиритѣ страни на свѣта [1]. На Адама била дадена свободна воля и му били посочени

 

 

1. А — Ἀνατολή (изтокъ),

   Д — Δύσις (западъ),

   А — Ἅρκτος (сѣверъ),

   М — Μεσημβρία (югъ).

 

 

185

 

два пѫтя на живота: свѣтлина или добро, тъмнината или зло. Отъ реброто на заспалия Адамъ Богъ направилъ жената, което нарекълъ Ева, т. е. Майка. Адамъ и Ева били поставени въ Едомъ на изтокъ, тамъ да живѣятъ и да пазятъ божията заповѣдь. Надъ тѣхъ небесата били отворени, за да слушатъ ангелското пѣние. Дяволътъ, по-рано наричанъ Сатанаилъ, като разбралъ, че Богъ ще направи другъ свѣтъ, на който да заповѣдва Адамъ, рекълъ да измами Ева. Богъ проклелъ първитѣ человѣци за тѣхното прѣгрѣшение, станало по невѣжество; той проклелъ собствено само лошитѣ имъ дѣла, а това което той билъ по-рано благословилъ — своитѣ твари, той не проклелъ. Богъ, като далъ смърть на человѣка, обѣщалъ му да го избави на Второ пришествие. Въ седмия день Богъ си починалъ. Богъ изтъкналъ при това, че на всичко създадено той е единственъ творецъ и нѣма съвѣтникъ или наслѣдникъ. На Еноха заповѣдалъ да слѣзе пакъ на земята и да разкаже на своята челядь това, което е видѣлъ и научилъ и това, което е написалъ въ книгитѣ. Богъ разкрилъ на Еноха, че ще запази неговия родъ, че по-късно ще прати потопъ, за да накаже грѣшния свѣтъ, че отъ тоя потопъ ще се спаси единъ благочестивъ человѣкъ отъ неговото поколѣние и че книгитѣ, които Енохъ ще свали отъ небето, ще послужатъ за назидание на человѣчеството. Богъ далъ Еноху 30 деня срокъ да слѣзе на земята, съпроводенъ отъ своитѣ по-ранни ангели спѫтници, Самоилъ и Рагуилъ, и да разкаже видѣното. Слѣдъ това Енохъ щѣлъ да бѫде възнесенъ за винаги на небето.

 

Когато Енохъ щѣлъ да слѣзе на земята, единъ страшенъ ангелъ, бѣлъ като снѣгъ, съ рѫцѣ студени като ледъ, охладилъ блѣскавото и разпалено небесно лице на Еноха, защото иначе людетѣ не биха могли да го гледатъ. Енохъ билъ сваленъ на земята отъ двамата ангели спѫтници и положенъ на одъра, дѣто го чакалъ день и нощь неговия синъ Матусалъ. Като разказалъ Енохъ на своето домочадие всичко, което видѣлъ и научилъ на небето, падналъ мракъ на земята, слѣзли ангели и издигнали божия избранникъ на небето. Енохъ се родилъ, завършва книгата, въ шестия день на мѣсецъ Памовусъ и живѣлъ 365 години. Възнесенъ билъ въ първия день на мѣсецъ Нисанъ на небето, дѣто прѣстоялъ 60 деня и написалъ 366 книги, и като прѣстоялъ на земята 30 дни,

 

 

186

 

пакъ билъ възнесенъ на небето въ сѫщия мѣсецъ Памовусъ и въ сѫщия день шести. Човѣкъ се заченва, ражда се и умира въ сѫщия часъ.

 

 

Историко-литературни бѣлѣжки. — Библейската история поменава два Еноховци: единиятъ синъ на Каина, и другиятъ — отъ Ситовото поколѣние, синъ на Яреда и баща на Матусала. За втория Енохъ Библията съобщава накѫсо, че билъ благочестивъ и, като живѣлъ 365 години, Богъ го взелъ на небето (Битие V, 18—24; Посл. Евр. XI, 5). Много повече се разказва за тоя втори Енохъ въ книгата Енохъ, която била съставена прѣзъ II—I вѣкъ прѣди Христа, на еврейски или арамейски, и била четена срѣдъ месиянскитѣ срѣди, които очаквали идването на Месия и на новото царство. Съчинението е било познато още на първитѣ християни, които възприели сѫщо така месиянскитѣ идеи и ги прѣнасяли върху Христа. Въ християнската литература книгата Енохъ е помената най-напрѣдъ въ Посланието на Юда, 14, 15. Първитѣ християнски писатели, като Ириней, Тертулианъ, смѣтали книгата Енохова за боговдъхновена и канонична. Въ много отъ старитѣ прѣписи на етиопската Библия тя дори стои наредъ съ другитѣ старозавѣтни книги. Едва по-късно, отъ врѣмето на Йеронима и Августина (IV—V в.), тя почва да бѫде гледана като апокрифна. У мандаититѣ обаче тя продължавала да се ползува съ голѣма почитъ и да се разпространява, както за това знаемъ напр. отъ персийския историкъ Бируни (X—XI в.). [1] А че книгата Енохъ била добрѣ извѣстна и у гърцитѣ, знаемъ отъ откѫслецитѣ отъ сѫщата книга, открити прѣзъ 1887 г. въ Гизехъ (прѣписа отнасятъ къмъ VIII—XII в.), както и отъ пасажитѣ, вмѣстени въ хроникитѣ на Георгия Синкела (VIII в.) и на Кедрина (XI в.). [2] Гръцкитѣ текстове възхождатъ къмъ двѣ отдѣлни версии. Латинскитѣ откѫслецй отъ книгата Енохъ сѫ прѣводъ отъ гръцки. Тѣ бидоха обнародвани отъ Чарлса и отъ Джемса. [3]

 

 

1. Текстъ у К. Kessler, Mani. Forschungen über die manichäische Religion. Berlin 1889, стр. 314

 

2. Гизехскитѣ откѫслеци бѣха обнародвани отъ Bouriant (Mémoires publiés par les membres de la Mission arch. française au Caire. 1892 г., t. IX, 1, стр. I—XXXII). Гизехскитѣ откѫслеци и извадкитѣ у Георгия Синкела обнародваха и Flemming und Radermacher, Das Buch Henoch. Leipzig 1901.

 

3. Charles, The Book of Enoch. Oxford 1893, стр. 372—375. — James, Apocrypha anecdota. Cambridge 1893; стр. 146 сл.

 

 

бел. ред.

Към стр. 186

 

За апокрифа „Енох” срв. разсъжденията в посочената вече книга на Е. Tourdeanu, Apocryphes bogomiles et pseudobogomiles, c. 181 сл., който счита, че това произведение не може да бъде отнесено към кръга на богомилската литература. Интересна е статията на Н. А. Мещерский, К истории текста славянской книги „Эноха” (Виз. врем., XXIV, 1964, с. 91—109). Убедително по мое мнение е посочил авторът, че тъй нар. Кратка редакция на Енох е по-стара от Пространната редакция (гледище, поддържано и от френския славист А. Вайан). Не ми изглежда обаче приемливо предположението на Н. А. Мещерский, „что в лице краткой редакции славянской книги Эноха мы имеем дело с памятниками русского извода старославянского язика и что редакция эта возникла в древней Руси” (с. 102). Наличието на отделни слова и граматически форми в тази кратка редакция, които свидетелствуват за първоначален южнославянски (български) археотип, е според мене един сигурен факт, който не може да бъде отречен. За апокрифа „Енох” срв. още Е. Георгиев, Литература на изострени борби в средновековна България, София, 1966, 144 сл.

 

 

187

 

Книгата Енохъ сега е извѣстна въ двѣ пълни версии, едната етиопска, и другата старобългарска. Етиопската, за която се прѣдполага, че е прѣводъ отъ гръцки или отъ арабски, бѣ обнародвана, прѣвеждана и обяснявана на нѣколко пѫти. [1] Старобългарската версия, която прѣдставя допирни точки съ етиопската, но изобщо се различава отъ нея въ подробноститѣ, стана достояние на историко-сравнителното изучване на апокрифитѣ едва откато тя бѣ прѣведена на общедостѫпнитѣ езици за западнитѣ учени: отъ Бонвеча [2] на нѣмски, отъ Морфила [3] на английски и отъ Соколова на латински. [4] Интересътъ, който тия учени показаха къмъ славянската версия се обяснява съ голѣмото значение, което книгата Енохъ заема въ историята на апокрифнитѣ паметници и съ факта, че до неотколѣ тя бѣ позната само по една версия, етиопската.

 

Въ нашата задача не влиза да прослѣдимъ грамадното влияние, което книгата Енохъ е имала върху по-новитѣ апокрифи съ космологиченъ, апокалиптиченъ и есхатологиченъ характеръ; нашата цѣль ще бѫде да посочимъ, доколко тя съдържа по-близки или по-далечни богомилски елементи

 

 

1. J. Flemming, Das Buch Henoch, äthiopischer Text. Leipzig 1902. — A. Dillmann, Das Buch Henoch übersetzt und erklärt. Leipzig 1853. — Fr. Martin, Le Livre d'Hénoch traduit sur le texte éthiopien. Paris 1906. — Charles, The Book of Enoch translated from Professor Dillmanns ethiopic text. Oxford 1893. — Руски прѣводъ по Дилмановия у А. Смирновъ, Книга Еноха. Казань. 1888. Тамъ сѫ помѣстени и извадкитѣ изъ Еноха въ хрониката на Георгия Синкела.

 

2. N. Bonwetsch, Das slavische Henochbuch. Berlin 1896 (въ Abhandlungen der kön. Geselschaften der Wissenschaften zu Gottingen. Philol.- Hist. Classe, I, № 3). Бонвечъ дава прѣводъ на обширната версия по късния Полтавски прѣписъ и по съкратената на Новаковича.

 

3. W. R. Morjill, The Book of the Secrets of Enoch. Translated from the slavonic. With introduction, notes and indices by R. H. Charles. Oxford 1896. За основа на своето издание Морфилъ взема Полтавския рѫкописъ съ варианти отъ другитѣ прѣписи.

 

4. М. И. Соколовъ, Матеріалы и замѣтки по старинной славянской литературѣ. Вып. третій. VIII. Славянская книга Еноха (Чтенія въ Имп. Общ. Ист. и Др. Росс. 1899 г. кн. IV). Тукъ Соколовъ издаде три славянски текста, като взе за основа срѣднебългарския въ Бѣлградъ и го прѣведе на латински. Слѣдъ смъртьта на автора, М. Сперански приготви за издание горѣпоменатата вече монография на Соколова: Славянская книга Еноха праведнаго. Москва 1910. Тамъ е прибавена литературата по въпроса, дадени сѫ вариантитѣ отъ втория български прѣписъ, тоя на Яцимирски и пр.

 

 

188

 

и доколко, слѣдвателно, тя е била приемана или използувана отъ богомилитѣ.

 

По-горѣ видѣхме, че богомилитѣ се отнасяли изобщо неприязнено къмъ старозавѣтнитѣ книги и особено къмъ Мойсеевитѣ. Апокрифната книга Енохъ, чието срѣдищно лице се явява едно отъ старозавѣтнитѣ лица, не е могла, естествено, да се смѣта за богомилска по произходъ. Даже, споредъ така наречената Тайна книга на богомилитѣ, дяволътъ издигналъ Еноха на небесата и му прѣдалъ книги, които да занесе на земята и да учи хората на дяволско служение. [1] Знаемъ отъ друга страна обаче, че нѣкои богомили не били тъй крайни въ своето гледище спрѣмо старозавѣтния свѣтъ и допускали да е имало и прѣди Христа боговдъхновени лица, каквито били нѣкои отъ пророцитѣ. Съ това се обяснява, дѣто книгата Енохъ, която не е канонична старозавѣтна, е намѣрила достѫпъ срѣдъ богомилитѣ и то поради близкитѣ си тенденции до тѣхнотоучение.* Нѣщо повече. Трѣбва да се приеме, че въ старобългарската версия на Еноха ще да е ималъ пръстъ и нѣкой богомилски прѣработвачъ, който е засилилъ дуалистичното гледише въ разказа и е вмъкналъ богомилското име на падналия ангелъ — Сатанаила

 

Ето нѣкои епизоди и мѣста въ книгата Енохъ, които отговарятъ на богомилското учение. Ролята на Бога въ тая книга е замѣнена обикновено съ дѣлата на неговия съперникъ Сатанаила у богомилитѣ:

 

 

Енохъ.

Богомилско учение.

1. — Надъ земята се намиратъ 7 небеса, надъ които е поставенъ прѣстола на Всевишния. [2] 1. — Богомилитѣ учели, че надъ видимото небе, което е създадено отъ Сатанаила, има други 7 небеса, създадени отъ Бога Отца. Срв. Посланието на Евтимия отъ Акмония, Ficker, 34. Въ богомилското Видѣние Исаиево небесата сѫ 7. Въ

  

1. Срв. по-горѣ, стр. 81.

 

2. Космически прѣдстави за повече отъ едно небе срѣщаме у евреитѣ въ Исусово врѣме. Павелъ въ Посл. Кор. XII, 2 сд. говори за възнесение на третото небе, дѣто билъ раагь. Въ Еноховата книга раять е поставенъ сѫщо на третото небе.

 

 

189

 

  Тайната книга на богомилитѣ, въ епизода за прѣлъстването на ангелитѣ отъ сатаната, се изтъква, че излъганитѣ ангели били отъ петьтѣ (долни) небеса, споредъ Караконския рѫкописъ, а споредъ Виенския — отъ четиритѣ небеса, стр. 75—76.
2. — Енохъ описва лицето на Бога: чудно, грозно и прѣужасно, подобно на нажежено желѣзо. 2 — Лицето на сатаната, слѣдъ прѣгрѣшението, било лишено отъ свѣтлината и се уподобило на човѣшко лице, червено като нажежено желѣзо. Тайна книга, стр. 76.
3. — Надъ стихиитѣ Богъ поставя за тѣхни началници ангелитѣ. 3. — Въ Тайната книга, ангели, поставени отъ Бога, началствуватъ надъ стихиитѣ. Сатаната, като създава свой свѣтъ, и той поставя своитѣ ангели да началствуватъ на земнитѣ и човѣшки нѣща.
4. — Богъ произвежда огънь о удара на камънитѣ, и отъ и огънь създава своитѣ безплътни сили и ангели, тѣхнитѣ огнени орѫжия и одежди. 4. — Въ Виенския рѫкописъ на Тайната книга сатаната произвежда огънь отъ камънитѣ (de lapidibus fecit ignis), взети отъ короната на ангела на въздуха, а отъ тоя огънь създава небесното войнство, звѣзди и ангели.
5. — Отпадналитѣ ангели, които послѣдвали Сатанаила, слѣзли отъ небето на земята, на Ермонското мѣсто, съвокупили се съ женитѣ человѣчески, и отъ туй смѣшение се народили исполинитѣ. Арсени Солунски, който живѣлъ дълго врѣме въ Светата земя, разказва, че 5. — Зигавинъ, (Р. Gr. СХХХ, 1305) приписва на богомилитѣ сѫщото вѣрване. Падналитѣ ангели, като се научили, че Сатанаилъ се билъ обѣщалъ на Бога да ги замѣсти на небето съ человѣчески създания, съвукупили се съ дъщеритѣ человѣчески, за да могатъ роденитѣ отъ тѣхъ

 

 

190

 

(В. П. Адріаова, Хожденіе Арсенія Селунскаго, въ Изв. р. яз. и слов. XVIII, ч. 3а, стр. 217). Споредъ това, мѣстото Ермонъ се е намирало въ Йосафатовата долина, тамъ дѣто богомилитѣ сѫ локализирали пъкъла. Вж. за това по-горѣ, стр. 74, 75 бѣлѣжкитѣ.

дѣца да възлѣзатъ единъ день на небето при тѣхния Отецъ. Отъ тия женитби се народили исполинитѣ.

 

Тая легенда, помената въ Битието (VI. 2 сл.), позната у старитѣ елини и у източнитѣ народи — борбата на гигантитѣ съ Бога, е била особено разпространена у манихеитѣ, родоначалници на богомилството. Мани дори билъ написалъ особена книга „Трактатъ за исполинитѣ”. Срв. F. Cumont, La Cosmogonie manichéenne d'après Théodore Bar Khôni. Bruxelles 1908.

6. — Богъ разказва на Еноха за отстѫплението на сатаната: „Единъ отъ чина на архангелитѣ, като отстѫпи заедно съ подчиненитѣ нему ангели, възприе непостижимата мисъль — да постави своя прѣстолъ на облацитѣ надъ земята и да бѫде равенъ на моята сила” (стр. 176). 6. — Подобно разказва и Зигавинъ (Р. Gr. СХХХ, 1296) за отстѫплението на Сатанаила споредъ богомилитѣ. Паралелно мѣсто за това срѣщаме и въ Тайната книга: „Сатаната намисли да постави своя прѣстолъ надъ небеснитѣ облаци и пожела да стане подобенъ на Всевишния”. Стр. 74.
7. — По божия заповѣдь, двама ангели възнасятъ Еноха на небето. Енохъ написва 366 книги и слиза на земята да учи по тѣхъ человѣцитѣ на божитѣ тайни и воля. 7. — Въ Тайната книга на богомилитѣ (стр. 81) сатаната издига Еноха надъ твърдьта, дава му да напише 67 (вар. 76) книги, та, като слѣзе на земята, да учи по тѣхъ хората да служатъ на дявола.

 

 

Тия съпоставки показватъ, че богомилитѣ знаели апокрифната книга Енохъ и я използували въ много отношения за своитѣ космични и дуалистични прѣдстави, като прѣхвърлили върху Сатанаила дѣяния, които били извършени отъ Бога. Тѣ намѣрили въ нея и мѣста, които направо отговаряли на тѣхното учение, както напр. слѣднитѣ: Богъ е единъ; той

 

 

191

 

е творецътъ на стария, прѣдвѣченъ миръ; дуализъмъ се явява по-късно, слѣдъ като Сатанаилъ се оттѣлилъ отъ Бога; Сатанаилъ поискалъ да постави прѣстола си надъ облацитѣ и да се уподоби на Всевишния; небесата сѫ седъмь; ангелитѣ които сѫ духове, се смѣсили съ человѣческитѣ дъщери, и тѣ родили исполинитѣ. Книгата Енохъ, слѣдвателно, съ тѣзи си особености, е била не само допускана, но и четена и разпространявана отъ богомилитѣ, както тя е била на почить и у други по-стари секти, напр. мандаититѣ, гностицитѣ. Влиянието, което тоя апокрифъ е имала върху Тайната богомилска книга, позната вече прѣзъ XII в., свидѣтелствува сѫщо за разпространението на книгата Енохъ срѣдъ българскитѣ богомили прѣди XII в.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]