I. БОГОМИЛСКИ КНИГИ
А. Главни произведения.
3. Молитвата Отче нашъ.
Като се позовавали на евангелскитѣ думи у Матея (VI, 7 и 9), дѣто е речено: „Като се молитѣ, не говорете празнословия (μὴ βαττολογήσητε) . . . Молете се прочее така: Отче нашъ, който си на небесата и пр.”, богомилитѣ признавали само една законна молитва — Отче нашъ, а другитѣ християнски молитви отхвърляли и ги смѣтали за излишно многоглаголание. Тѣ придружавали съ Отче нашъ всички свои обреди и начинания — дневно и нощно моление, духовно кръщение, моление на прѣдсмъртния часъ и пр., както за това свидѣтелствуватъ всички прѣки вѣсти за богомилската обредность.
По тоя случай пресвитеръ Козма казва за българскитѣ богомили: „Като се затворятъ въ своитѣ кѫщи и отворятъ и петьтѣ врати, за които е заповѣдано да бѫдатъ затворени, тѣ се молятъ (кланятъ) по четири пѫти на день и на нощь и,
107
кланяйки се, казватъ: Отче нашъ, който си на небесата. . .” [1] Въ посланието на Евтимий отъ Акмония се изтъква още по-ясно, че Отче нашъ е била единствена богомилска молитва, „Не чудете се, пише той, дѣто тѣ, като се молятъ, казватъ Отче нашъ, който си на небесата, и дѣто нито Трисветое, нито Слава Отцу и Сину, нито Господи помилуй, нито каквото и да е друго нѣщо учатъ да пѣятъ или да се молятъ, ако не единственото голо Отче нашъ”. [2] Зигавинъ, като потвърдява основната мисъль на тия посочвания, съобщава и за една обредна особеность при казването на Отче нашъ отъ богомилитѣ: „Единствена молитва тѣ признаватъ само прѣдадената отъ Господа въ Евангелията, сирѣчь Отче нашъ и прочее. Съ нея само тѣ се молятъ по седъмь пѫти на день и по петь пѫти на нощь. И колчемъ застанатъ на моление, сé тая молитва казватъ, едни по десеть пѫти съ колѣнопрѣклонение, други по петнадесеть пѫти, еднитѣ по-бързо, другитѣ по-полека. Всичкитѣ други молитви тѣ отхвърлятъ, като ги наричатъ празнословия, подходещи само за езичницитѣ”. [3]
Отъ приведенитѣ свидѣтелства на Козма и на Зигавина излиза, че цариградскитѣ богомили, отъ групата на Василия, се молѣли повече отъ българскитѣ: първитѣ по седъмь пѫти денѣ и по петь пѫти нощѣ, а българскитѣ — по четири пѫти прѣзъ деня и по толкова прѣзъ нощьта.
На Търновския съборъ, 1211 г., свиканъ за да осѫди главно учението на богомилитѣ, тия послѣднитѣ биватъ анатемосани, задѣто между друго признавали само молитвата
1.
Козма, 37.
2.
Ficker, 33.
3.
Patr. Gr. CXXX, 1313, 1316.
108
Отче нашъ, а другитѣ отхвърляли, и задѣто само съ тая молитва се кръщавали, безъ да се потопяватъ въ вода. [1]
Съ сѫщото първенствуеще значение се е ползувала молитвата Отче нашъ и у западнитѣ събратя на богомилитѣ. Тя е бивала поставяна на равно съ светитѣ имъ книги — Евангелието и Апостола [2] и се е наричала „света молитва” (Pater noster quæ est sancta oratio). [3] А споредъ Тайната книга на богомилитѣ, дори и ангелитѣ се обръщали къмъ Бога съ тая молитва. [4] Не е чудно, слѣдвателно, дѣто у нѣкои пуритански общини на албигойството, само така нареченитѣ „съвършени” (perfecti) или „добри люде” (boni homines), които сѫ се смѣтали за праведни и непорочни, сѫ имали обикновено право да се молятъ съ тая молитва на Бога и да го зоватъ Отче нашъ. Обикновенитѣ вѣруещи (credentes) сѫ могли да се обръщатъ къмъ Бога съ тая молитва само ако били увѣрени, че въ бѫдеще ще водятъ праведенъ животъ; тѣ обикновено се молѣли посрѣдствомъ своитѣ наставници, „съвършенитѣ”. Който грѣшникъ си позволявалъ да се моли съ Отче нашъ, нему молитвата не допринасяла никаква полза. [5]
1.
Синодикъ царя Бориса. Изд. М. Г. Попруженко. Одесса 1899, стр. 34.
2. Döllinger, Beiträge zur Sektengeschichte des Mittelalters, II, стр. 201.
3. Сѫщи, сѫщо, стр. 199.
4. Вж. по-горѣ, стр. 83.
5. Ето нѣкои свидѣтелства за това изъ инквизиторскитѣ актове отъ XIII—XIV в.: Item audivit а dicto haeretico, quod nullus dedebat dicere „Pater noster”, quae est sancta oratio, nisi esset haereticus vestitus, qula, ut dielt, ille, qui dictam orationem dixerat, ex tunc non debebat mentiri, nec facere aliquod peccatum vel malum. Döllinger, II, стр. 199. — Solummodo ipsi haeretici poterant dicere: Deus Pater meus, quia Deus solum est Pater bonorum hominum, id est haereticorun perfectorum, sed non erat Deus Pater credentium, vel etiam aliquorum aliorum, et hoc pro eo quod Deus Pater est Deus veritatis et justittae et propter hoc erat Pater illlorum, qui stabant in veritate et justitia, cujusmodi sunt soli haeretici perfecti, ut dicebant, et propter hoc dicebant etiam, quod credentes, nec alii non dedebant dicere orationem: Pater Noster, et quando dicebant eam, peccabant; quia, postquam homo dixerat dominicam orationem, non debebat mentiri, et quando credentes dicebant dominicam orationem, mentiebantur, quia vocabant eum Patrem suum, cum tamen non esset Pater eorum. Сѫщи, II, стр. 212. — Vos alii credentes, qui adhuc non estis in via veritatis et justitiae, non estis digni rogare Deum, et tunc ipse loquens dixit: et si nos non rogamus Deum, quod non faciemus, erimus sicut bestiae; respondit ei, quod ipse qui erat in veritate et justitia et erat dignus rogare Deum, rogabat et rogaret pro credentibus, et quod quando ipse loquens deberet surgere de lecto et se induere et comedere vel aliquod aliud opus facere, dicelis, benedicite domine Deus pater bonorum spirituum, adjuva nos in omnibus quae facere voluerimus, sed nullo modo dicatis: Pater noster, quia nullus debet dicere ipsum, nisi sit in veritate et justicia, quia sunt verba veritatis et justitiae, et si aliquis diceret dictam orationem, qui non esset in veritate et justitia, nihil proficiebat ei. Сѫщи, II, стр. 237.
109
За да видимъ доколко молитвата Отче нашъ е държала първенствуеще мѣсто въ вѣрския животъ на албигойцитѣ, нека приведемъ слѣднитѣ двѣ-три съобщения на съврѣменници и инквизитори. Историкътъ Петъръ Сарнайски (XII—XIII в.), и участникъ въ противоалбигойския походъ, въпрѣки своята крайна неприязненость къмъ албигойцитѣ, ни дава цѣнни вѣсти за тѣхния обреденъ животъ въ свръзка съ молитвата Отче нашъ. „Албигойцитѣ, казва той, грѣшеха още по-много и необуздано, като смѣтаха, че безъ да върнатъ онова, що сѫ заграбили, безъ изповѣдь, безъ епитимия, ще бѫдатъ спасени, стига само да кажатъ прѣдъ смъртьта си Отче нашъ и да приематъ рѫкополагане отъ своитѣ наставници. Тѣ избираха своитѣ наставници измежду съвършенитѣ (perfecti) еретици, които се наричаха дякони и епископи, и безъ чието рѫкополагане никой отъ вѣруещитѣ, както тѣ си мислѣха, не може да бѫде спасенъ при смъртьта си. Когато съвършенитѣ успѣваха да положатъ рѫцѣтѣ си на нѣкой умираещъ, колкото и лошъ да е билъ той, стига само да е могълъ той да си каже молитвата Отче нашъ, тѣ го смѣтаха за спасенъ или, споредъ тѣхното обично изражение, утѣшенъ (consolatum) и то дотамъ, че безъ да е изпълнилъ друго нѣкое спасително срѣдство, той отлѣтявалъ веднага къмъ небето. За това ние чухме да разказватъ слѣдния смѣшенъ случай. Прѣди смъртьта си, единъ вѣруещъ приелъ рѫкополагане отъ своя наставникъ, но издъхналъ безъ да успѣе да произнесе Отче нашъ, поради което утѣшительтъ не знаелъ какво да каже. Въ сѫщность, умрѣлиятъ би трѣбвало да бѫде спасенъ поради рѫкополагането, но отъ друга страна — осѫденъ на вѣчна мѫка, задѣто не можалъ да каже Господнята молитва. Ами тогава? Еретицитѣ се допитали, за тоя труденъ случай, до единъ воененъ человѣкъ (рицарь), по име Бер-
110
трандъ де Саксиако, [1] който сѫщо така билъ еретикъ, за да узнаятъ отъ него, какъ да смѣтатъ умрѣлия. Рицарьтъ, отговаряйки, далъ слѣдното мнѣние: Ние смѣтаме тоя умрѣлъ за спасенъ, но всички други, ако не си кажатъ Отче нашъ на смъртния часъ, ще ги обявимъ за осѫдени. Сѫщо и друга случка за смѣхъ, добавя Петъръ Сарнайски. Нѣкой си вѣруещъ отъ еретицитѣ завѣщалъ на смъртния си часъ 300 солида на еретицитѣ и порѫчалъ на сина си да имъ прѣдаде реченитѣ пари. Когато обаче, слѣдъ смъртьта на бащата, еретицитѣ поискали паритѣ отъ сина, той имъ рекълъ: Азъ искамъ прѣди всичко да ми кажете, на кой редъ е баща ми. Тѣ отговорили: Знай положително, че той е спасенъ и вече въдворенъ въ небесата. — Слава Богу, и вамъ, казалъ усмихнато синътъ; щомъ като баща ми е вече въ славата, за неговата душа нѣма нужда да се дава милостиня; вие пъкъ, зная, че сте доста добросърдечни и нѣма да поискате да повърнете баща ми отъ славата. Като е тъй, вие нѣма да търситѣ нито пара отъ менъ”. [2]
Инквизиторътъ Бернардъ Гвидони описва сѫщо така нѣкои албигойски обреди, свързани съ молитвата Отче нашъ. „Въ началото на всѣки мѣсецъ, казва той, когато съвършенитѣ отидатъ при вѣруещитѣ или се намиратъ по между си, благославятъ единъ хлѣбъ или кѫсъ хлѣбъ, който тѣ държатъ въ рѫцѣтѣ си съ единъ убрусъ или бѣло платно, окачено на шия, и, като произнасятъ молитвата Отче нашъ, начупватъ хлѣба на кѫсчета. Тоя хлѣбъ тѣ наричатъ молитвенъ хлѣбъ или наломенъ хлѣбъ, а вѣруещитѣ го зоватъ благословенъ или свещенъ, непороченъ (panem signatum). Тѣ ядатъ отъ тоя хлѣбъ въ началото на мѣсеца, като раздаватъ отъ него за причастие на своитѣ вѣруещи”. [3] Гвидони разказва за духовното кръщение на болнитѣ албигойци слѣдното: „(Съвършениятъ) еретикъ запитва лицето, ако то е въ състояние да говори, дали желае да стане добъръ християнинъ или добра християнка и да приеме светото кръщение. На това запитване лицето отговаря, че е съгласно и казва:
1. Описаната случка ще да е станала въ южна Франция, именно въ Каркасонската область. Срѣдневѣковното Саксиако, сега село Сесакъ (Saissac), лежи въ Каркасонската околия.
2. Petrus Vallium-Sarnaii monachus, Historie Albigensium, 6.
3. Bernardus Guidonis, Practica, 240.
111
Благословете! Съвършениятъ, като положи рѫка на главата на болния или като я държи надъ главата, ако болниятъ е vена, взема книгата и чете Евангелието: Въ начало бѣше Словото та до Словото стана плъть и живѣ между насъ. Слѣдъ тоя прочитъ, болникътъ, ако може, произнася молитвата Отче нашъ, ако ли не, казва я вмѣсто него нѣкой отъ присѫтствуещитѣ. Послѣ болникътъ, ако може, казва три пѫти послѣдвателно: Благословете!, като прѣклонва глава и сключи рѫцѣ. Всички други присѫтствуещи се покланятъ на съвършения еретикъ, споредъ както бѣ изложено по-горѣ, и той, било на сѫщото мѣсто или пъкъ на отдѣлно, прави много поклони дори до земя и произнася много пѫти молитвата Отче нашъ, като едноврѣменно се покланя и изправя”. [1]
Богомилската молитва Отче нашъ е интересна и по съдържанието си и по смисъла, който ѝ се е давалъ. Знае се, че Господната молитва е прѣдадена на двѣ мѣста и по двѣ различни версии, въ Евангелието на Матея, VI, 9 и сл., и въ Евангелието на Лука, XI, 2 и сл. Знае се сѫщо, че гръцкиятъ текстъ на Отче нашъ, който се смѣта за оригиналенъ, не се схожда напълно съ латинския текстъ на Вулгатата, особено у Матея, отдѣто е взетъ Отче нашъ като отдѣлна молитва. Ето прочее съпоставени двата текста на Отче нашъ, единиятъ на източноправославната черква и другиятъ на латинската Черква (споредъ Вулгатата):
 |
Pater noster, qui es in cœlis, sanctificetur nomen tuum, adveniat regnum tuum, fiat voluntas tua, sicut in cœlo, et in terra. Panem nostrum quotidianum (supersubstantialem) da nobis hodie. Et dimitte nobis debita nostra, sicut et nos dimittimus debitoribus nostris. Et ne nos inducas in tentationem, sed libera nos а malo. Amen. |
1. Сѫщи, сѫщо, стр. 241.
2. За разночтенията срв. С. Tischendorf, Novum Testamenium graece. Lipsiae 1891. Matth. VI, 9 и сл.
112
Както личи отъ това съпоставяне, въ римокатолическия текстъ липсва послѣдниятъ стихъ. Независимо отъ това, ако и въ нѣкои стари прѣписи на Вулгатата, както се нарича изправената отъ св. Йеронима латинска библия прѣзъ IV в., вмѣсто гръцката дума ἐπιούσιον да е употрѣбена supersubstantialem, обикновено въ молитвата Отче нашъ латинската черква е била усвоила нейния синонимъ — quotidianum, както е и у Лука.
За богомилското Отче нашъ, както видѣхме, има много посочвания у съврѣменнитѣ на богомилството противници. Цѣлиятъ му обаче текстъ е запазенъ само въ Катарския трѣбникъ отъ XIII в., за който гл. по-долу. Той е на латински езикъ и отговаря напълно на Отче нашъ, употрѣбяванъ въ православната черква. А това явно говори, между друго, за източния произходъ на западния дуализъмъ у катаритѣ, албигойцитѣ, патаренитѣ. Въ речения Трѣбникъ изразътъ „хлѣбъ нашъ насѫщни” е прѣдаденъ съ Panem nostrum supersubstantialem, и молитвата завършва съ Думитѣ: Quoniam tuura est regnum et virtus et gloria in secula, amen. Източноправославната черква не е имала нищо да възрази за текста на богомилския Отче нашъ, защото той е билъ напълно идентиченъ съ текста у Матея. Западната черква обаче е смѣтала за еретичество употрѣбата на думата supersubstantialem вм. quotidianum и прибавката на думитѣ Quoniam tuum и пр. По тоя случай въ актоветѣ за ломбардскитѣ дуалисти, които сѫ употрѣбявали сѫщото Отче нашъ, е отбѣлѣзано, какво тѣ си служатъ съ молитвата, dicendo in oratione Pater noster: panem nostrum supersubstantialem. [1] Монета пъкъ (XIII в.) упреква италиянскитѣ богомили, задѣто прѣиначавали Светото писмо и прибавяли къмъ Господнята молитва думитѣ: Quoniam tuum est regnum et virtus et gloria in secula, amen. [2]
И ако богомилитѣ държели много за думата supersubstantialem, то е защото тѣ ѝ придавали духовенъ смисълъ, т. е. хлѣбъ върховенъ, свърхнасѫщенъ, свърхестественъ, и не искали да я замѣнятъ съ думата panem quotidianum (катадневенъ, обикновенъ хлѣбъ). Въ такъвъ прѣносенъ, духовенъ смисълъ тѣ разбирали и цѣлата молитва Отче нашъ. Интересна е въ случая формата на думата ἐπιούσιον въ Николското
1. Döllinger, II, 38.
2. Срв. у Schmidt, II, стр. 117 бѣлѣжка.
113
Евангелие (Лука XI, 3) на босненскитѣ богомили, дѣто четемъ:
,
когато въ сѫщото Евангелие у Матея срѣщаме
.
[1] Въ Лионския прѣписъ на
албигойскитѣ новозавѣтни книги това мѣсто с прѣдадено: Е dona а nos oi lo nostre
pa qui es sabre tota causa. [2] Подобна е и староиталиянската версия: Il
pane nostro sopra tucte le sustantie da а nnoi oggi. [3]
1. Ђ. Даничић, Николско Јеванђеље. Биоград 1864, стр. 8, 166.
2. Clédat, Le Nouveau Testament, стр. 9.
3. Em. Comba, Histoire des Vaudois. Ire partie. Paris 1901. Гл. приложената таблица извънъ текста.