I. БОГОМИЛСКИ КНИГИ
А. Главни произведения.
2б. Отношение на богомилитѣ къмъ старозавѣтнитѣ книги.
Богомилитѣ се държели обикновено неприязнено къмъ еврейскитѣ канонични книги, къмъ Стария завѣтъ. Тѣ ги отхвърляли изцѣло или приемали само нѣкои отъ тѣхъ. Това си отнасяне къмъ старозавѣтнитѣ книги тѣ били наслѣдили отъ гностицитѣ и манихеитѣ. Маркионъ (II в.), единъ отъ най-виднитѣ гностици и дуалисти, чието влияние е траело вѣкове наредъ, учелъ, че двѣтѣ начала — свѣтлината и мракътъ, доброто и злото, сѫ вѣчни, противни и независими; че свѣтътъ и животътъ прѣдставятъ смѣсица и борба между тия начала, които най-сетнѣ ще се отдѣлятъ и заживѣятъ самостойно. Той учелъ още, че злото начало е творецъ на ста-
| бел. ред. Към стр. 96
За старозаветната книжнина и отхвърлянето ѝ от богомилите срв. Д. Ангелов, Богомилството в България, София, 1969, с. 223 сл. |
97
розавѣтния, на еврейския миръ, съвсѣмъ противенъ на новозавѣтния свѣтъ, дѣто доброто начало е призовано да отлѫчи отъ злото духовния свѣтъ и да го изведе въ неговото самостойно, честито битие. Въ главното си съчинение „Антитези”, за което знаемъ прѣдимно отъ писателитѣ, които сѫ го критикували, Маркионъ посочва противоречията между новозавѣтнитѣ и старозавѣтнитѣ книги, особено пъкъ Мойсеевитѣ, и отхвърля напълно послѣднитѣ. Въ старозавѣтнитѣ книги Богъ е жестокъ тиранинъ и лъжецъ, покровитель на грабежитѣ и убийствата; новозавѣтниятъ Богъ се отличава съ благость, доброта и човѣщина. Отъ новозавѣтнитѣ книги Маркионъ приемалъ Евангелието, главно туй на Лука, въ което е застѫпено противоеврейско гледище, и нѣкои отъ Павловитѣ послания [1].
Мани (III в.), родоначалникътъ на манихейството, е подържалъ изобщо сѫщото гледище на Маркиона. Въ Acta Агchelai, дѣто сѫ изложени най-старитѣ, съврѣменни свидѣтелства аа Мани, послѣдниятъ се изказва така за книгитѣ отъ Стария и отъ Новия завѣтъ: Писаното у пророцитѣ и въ закона (Мойсеевитѣ книги) трѣбва да се припише на внушението на сатаната, казва Мани. Чрѣзъ пророцитѣ е говорилъ сатаната и ги е каралъ да приписватъ на Бога не само разни невѣжества, изкушения и страстни пожелания, но и да го прѣдставятъ алченъ за кръвь и месо, та по такъвъ начинъ да прѣхвърли своитѣ сатанински особености и тия на пророцитѣ си върху Христовия Отецъ. Не може прочее законътъ и пророцитѣ да се поставятъ, безъ опасность, на равно съ Новия завѣтъ, защото докато учението на нашия Спаситель се обновява изъ день въ день, законътъ въ сѫщность е извехтѣлъ, остарѣлъ и приближилъ до своята кончина. Както дърво, съ застарѣлъ дънеръ и клонове, които не произвеждатъ плодъ, се отрѣзва; както нѣкои членове на тѣлото, ако сѫ поврѣдени, се ампутиратъ, за да не се пръсне заразата по цѣлия организъмъ: така, слѣдвателно, ако се държи произлѣзлиятъ по внушение на сатаната законъ, той ще лиши човѣшката душа отъ нейното спасение. Законътъ прочее и пророцитѣ сѫ до Йоана Кръстителя (Лука XVI, 16), а слѣдъ Йоана се явява законътъ на истината, обѣтованиятъ за
1. Вж. за това въ полемиката на Tertulianus, Adversus Marcionem (Patr. Latina, II), кн. I, гл. 19; кн. IV, гл. 1 и слѣдващи.
98
конъ, законътъ на небесата, новиятъ законъ на човѣшкия родъ [1]. Подобно гледище на Мани, подкрѣпено съ изписи изъ старо и новозавѣтнитѣ книги, е изложено и въ писмото на Диодора до епископъ Архелая, отъ което привеждаме слѣднитѣ извадки за случая: Споредъ Мани, Мойсеевитѣ книги прѣвъзнасятъ богатството; тамъ Богъ казва: Азъ създавамъ богатия и бѣдния (Притчи XXII, 2) [2], а въ Новия законъ Исусъ зове бѣднитѣ „блаженни” (Матей V, 3) и за свои ученици приема само ония, които се отрекатъ отъ всичко, каквото иматъ (Лука XIV, 33). Мойсей, обявительтъ на стария законъ, играбва златото и среброто на египтянитѣ при бѣгството на евреитѣ (Изходъ XII, 35), а Исусъ не позволява дори да се пожелае чуждото благо (Мат. V, 28). Мойсей казва: „Око за око, зѫбъ за зѫбъ” (Изходъ XXI, 24), а Исусъ съвѣтва: „На тогова, който те удари по едната страна, обърни и другата” (Лука VI, 29). Мойсеевиятъ Богъ заповѣдва да се убива съ камъни всѣки, който работи въ сѫбота, дори и оня сиромахъ, който отъ незнание и неволя събира дърва въ тоя день (Числа XV, 32 сл.), а Исусъ не само не запрѣщава това, но дори заповѣдва на болния да понесе одъра си въ сѫбота (Марко II, 11), нито пъкъ забрани на ученицитѣ си да кѫсатъ житни класове и да ги ядатъ въ сѫбота (Марко II, 23; Лука VI, 1). Пъкъ и по свидѣтелството на апостола, Мойсеевиятъ законъ прѣдписва смърть, а Исусовиятъ дарява животъ: „Нашиятъ даръ иде отъ Бога, който ни направи способни да бѫдемъ служители на новъ завѣтъ, не на буквата, а на духа, защото буквата убива, а духътъ оживотворява. Но ако служенето на онова, което докарва смърть, написано съ букви издълбани на камънъ, стана съ такава слава, щото синоветѣ Израилеви не можеха да гледатъ Моисея въ лице, поради блѣсъка на лицето му, който впрочемъ прѣминаваше, какъ да не бѫде служенето на Духа съ по-голѣма слава? Ако прочее служенето на онова, което докара осѫждане, стана съ слава, служенето на онова, което докарва правда, го надминава много повече по слава” (II Кор. III, 6 сл.). Апостолъ
1. Срв. Acta Archelai, Р. Gr. X, 1452—1453.
2. Въ Acta Archelai, които сѫ запазени въ латински прѣводъ, цитатътъ (Ego divitem et pauperem facio. Prov XXII, 2) не е направенъ нито споредъ Вулгатата, нито споредъ текста на 70-тѣхъ, дъто стои: „Богагъ и бѣденъ се срѣщатъ: Господь създава единия и другия”.
99
Павелъ казва още: „Ако градя отново онова, което съмъ разрушилъ, показвамъ се прѣстѫпникъ” (Гал. II, 18). Мойсеевиятъ законъ подсѣща само за грѣха (Рим. III, 20), затова и той е траелъ до Йоана Кръстителя (Матей XI, 13; Лука XVI, 16). Отсичането главата на Йоана символизира края на тоя законъ. [1]
Това отрицателно становище къмъ старозавѣтнитѣ и особено Мойсееви книги отдѣляло силно манихеитѣ отъ официалното християнство, което въ старозавѣтнитѣ книги намира доказателства и пророчества за Исуса, както и наопаки, служи си съ посочвания отъ Новия завѣтъ за подкрѣпа на Стария. И когато, за да упрекнатъ манихейското учение, християнитѣ прибѣгвали до стиха у Йоана (V, 46): „Ако да бѣхте вѣрвали въ Мойсея, щѣхте да повѣрвате и на мене, понеже той е писалъ за менъ”, манихеитѣ веднага отбивали събесѣдника си заявявайки, че тоя пасажъ не ще е точенъ, тъй като Исусъ не е могълъ така да каже, а той изрично нарича крадци и разбойници всички ония, които сѫ били прѣди него (Йоанъ, X, 8). Или пъкъ за стиха у Матея (V, 17), дѣто е речено: „Не мислете, че съмъ дошълъ да наруша закона или пророцитѣ: не да наруша съмъ дошълъ, а да изпълня”, манихеитѣ заявявали, че това е поменато само въ Матеевото Евангелие, и при това то не е могло да бѫде писано отъ Матея, защото другадѣ въ сѫщото Евангелие (IX, 9) се говори за тоя апостолъ като за трето лице: „Като минаваше Исусъ оттамъ, видѣ едного человѣка, седналъ на митницата, на име Матей, и му рече: върви слѣдъ мене! И той стана и тръгна слѣдъ него”. При подобни затруднителни запитвания, манихеитѣ, владѣещи вѣщо Светото писание, ловко сѫ прибѣгвали до съотвѣтни отговори и забръквали неумѣлитѣ християнски учители. Св. Августинъ (IV—V в.), който изпърво е билъ манихей, ни дава множество примѣри за остроумни състезания между манихей и християни. [2]
Така неприязнено изобщо е било, слѣдвателно, гледището на манихеитѣ къмъ старозавѣтнитѣ книги. Това е било общото правило. Нѣкои учители обаче на манихейството,
1. Acta Archelai, Р. Gr. X, 1493—1494.
2. Срв. особено неговото полемично съчинение Contra Faustum manichaeum, познато по много издания и прѣводи. Въ Латинската патрология на Миня, томъ XLII.
100
изхождайки отъ учението за двѣтѣ начала, смѣсени въ тоя свѣтъ и намиращи се въ борба за прѣвласть, дирятъ и въ нѣкои старозавѣтни книги проява на свѣтлото начало. Тѣ приематъ, че и въ ветхозавѣтното врѣме се срѣщали праведници, вдъхновявани отъ доброто начало, каквито съ били нѣкои отъ пророцитѣ, при все че изобщо тѣхното учение не било още съвършено. Тѣ съзирали божие внушение дори и въ лица извънъ юдейския свѣтъ: Буда, Зороастръ, Орфей, Питагоръ, Сибилитѣ, т. е. женитѣ пророчици и др. [1]
Павликянитѣ, които сѫ били най-близки послѣдватели на манихейството, държали сѫщото отрицателно становище спрѣмо еврейскитѣ канонични книги и не ги признавали въобще, както за това знаемъ отъ вѣститѣ у Петра Сицилийски, у Фотия и др. Петъръ Сицилийски, който, както видѣхме, отблизу е познавалъ павликянитѣ въ Армения, казва че тѣ не приемали ни една отъ книгитѣ на Стария завѣтъ, и пророцитѣ наричали лъжци и грабители. [2] Арменскитѣ извори за павликянството даватъ да се разбере, че павликянитѣ признавали вдъхновеность у пророцитѣ, но рѣдко се ползували съ старозавѣтни книги. [3] Българскитѣ павликяни били по-консервативни. Тѣ дори до края на своето съществуване, до XVII в., не си служели съ Стария завѣтъ. [4]
И богомилитѣ усвоили подобно гледище спрѣмо старозавѣтнитѣ книги. Първото, най-старо извѣстие за това намираме въ писмото на патриарха Теофилакта до българския царь Петра. Въ това писмо се казва, че появилата се секта въ България е манихейство смѣсено съ павликянство, че тя злослови Мойсеевия законъ и изкарва пророцитѣ като идещи отъ злото начало, дявола, поради което трѣбва да се прѣдава на анатема. [5] И пресвитеръ Козма твърди сѫщото на нѣколко мѣста въ своята Бесѣда: „Кой ли апостолъ, казва Козма, кой ли праведникъ ви научи, еретици, да отхвърляте закона, даденъ отъ Бога на Мойсея? Какви ли неправди на-
1. Срв. у Р. Aljaric, Les Ecritures manichéennes, т. II, стр. 148, 198 сл.
2. Petrus Siculus, Historia Manichaeorum. P. Gr. CIV, 1259.
3. Fr. Conybeare, The key of truth. Oxford 1898, стр. XXXVII.
4. E. Fermendžin, Acta Bulgariae Ecclesiastica, 80.
5.
H. M. Петровскій, Письмо патриарха Константинопольскаго Ѳеофилакта царю Болгаріи Петру. Спб. 1914. стр. 8, 9.
101
мѣрихте у пророцитѣ, та ги хулитѣ и не приемате писанитѣ отъ тѣхъ книги?” [1] И другадѣ, като говори за богомилитѣ, Козма ги укорява: „Тѣ не приематъ Аврама, божия другарь, и Данаила, и синоветѣ на Азария и другитѣ пророци, отъ които и свирѣпитѣ звѣрове се уплашиха и огъньтъ (прѣдъ тѣхъ) загасна”. [2]
Докато Теофилактъ и Козма казватъ, че богомилитѣ отхвърляли изобщо Мойсеевитѣ и пророческитѣ книги, Зигавинъ твърди, че богомилитѣ не признавали отъ Стария завѣтъ Мойсеевитѣ книги, но си служели съ Псалтиря и съ 16-тѣхъ пророчески книги. [3] По-горѣ забѣлѣзахме и други вѣсти за богомилитѣ у Козма и у Зигавина, които сѫщо така не се схождатъ, както напр. тия за молението. Да отричаме достовѣрностьта на посоченитѣ извори, нѣмаме никакви основания. Имайки обаче прѣдъ видъ, че богомилството се е разпадало на нѣколко групи и че Теофилактъ и Козма говорятъ за богомилитѣ въ България отъ X в., а Зигавинъ за цариградскитѣ богомили отъ групата на Василия, отъ XI—XII в., трѣбва да отнесемъ еднитѣ свидѣтелства за началното богомилство въ България, а другитѣ — за по-късното, туй напр. на цариградската група на Василия. Първата група дуалисти се явява по-консервативна, по-крайна, а втората — по-еволюирала, по-умѣрена, по-приближена до официалното християнство. Групата на Драговищкия орденъ, подобно на павликянитѣ, отхвърляла изцѣло Стария завѣтъ, а групата на собствено „Българския” орденъ била по-умѣрена и приемала нѣкои старозавѣтни книги. Най-сетнѣ, не трѣбва да забравяме, че Козма очертава повече външната страна на богомилството и не засѣга много подробноститѣ на богомилското учение, за което се задоволява съ общи фрази. Зигавинъ, наопаки, се спира главно на по-тънкитѣ догматични особености и ни дава изобщо по-цѣнни свидѣтелства за богомилството. Тъй че думитѣ на Козма, какво богомилитѣ не почитали пророцитѣ и тѣхнитѣ книги, може да иматъ само общо значение, т. е. че богомилитѣ, въ противовѣсь на другитѣ хри-
1. Козма, 30.
2. Козма, 21—22.
3.
Сѫщиятъ Зигавинъ бѣлѣжи за богомилитѣ, че тѣ се позовавали на пророка Исаия (LV, II), за да похулятъ тайнството причещение. Р. Gr. СХХХ, 1311.
102
стияни, отхвърляли изобщо Стария завѣтъ, ако и да си служели съ нѣкои отъ неговитѣ книги, които посочва именно Зигавинъ.
Тия двѣ течения на българското богомилство, за цѣлото или частично отхвърляне на старозавѣтнитѣ книги, се отразили и въ западнитѣ дуалистични общини, прѣди всичко въ Босна, която е служела за мостъ между изтокъ и западъ. Старото босненско богомилство се е придържало въ това отношение близу до старобългарското, като е отхвърляло цѣлия Старъ завѣтъ, освѣнъ Псалтиря. Въ единъ латински рѫкописъ, въ Венециянската библиотека на Св. Марко, четемъ какво босненскитѣ патарени (Patareni de Bosna): „Осѫждатъ Стария завѣтъ, освѣнъ Псалтиря. Тѣ казватъ, че всички отци отъ Стария завѣтъ, патриарси и пророци, сѫ били осѫдени, както и всички, които сѫ били прѣди Христа. Осѫждатъ сѫщо и св. Йоана Кръстителя, за когото казватъ, че е билъ грѣшенъ. Сѫщо казватъ, че Мойсеевиятъ законъ е билъ даденъ отъ дявола и че дяволътъ се билъ явилъ на Мойсея при огъня (горящата кѫпина)”. [1] По-късно богомилството въ Босна станало по-примирително спрѣмо старозавѣтнитѣ книги и дори признавало нѣкои части отъ тѣхъ, само че ги тълкувало прѣносно. Така, Хваловиятъ рѫкописъ отъ 1404 г., писанъ на славянски за босненскитѣ богомили, съдържа Новия завѣтъ и Псалтиря и се съгласява съ горнята латинска бѣлѣжка, но освѣнъ това тамъ е дадено мѣсто и на нѣкои откѫси отъ другитѣ старозавѣтни книги. [2]
Западнитѣ дуалисти — въ Италия, Франция и Германия сподѣляли сѫщо така настроението на своитѣ източни събратя по отношение на книгитѣ на Стария завѣтъ. Враждебното становище у тѣхъ спрѣмо тия книги се е основавало, споредъ единъ писатель отъ XIII в., на слѣднитѣ точки: 1) явното противорѣчие между Стария и Новия завѣтъ; 2) непослѣдователностьта на самия Богъ въ Библията; 3) жестокостьта на Бога въ Библията; 4) лицемѣрството, което се приписва на Бога въ сѫщата Библия. [3] Едно отъ най-старитѣ свидѣтелства за непочитането на Стария завѣтъ у албигойцитѣ срѣщаме въ актоветѣ на Ламберския съборъ, свиканъ въ замъка Ламберъ
1. Starine I, 139.
2. Starine III, 7—8.
3. Срв. H.-Ch. Lea, Histoire de l'Inquisition au moyen-âge. Trad. par S. Reinach. Paris 1900. I, 104.
103
до Алби, прѣзъ 1165 г. Тамъ, въ присѫтствие на католишко и дуалистично духовенство и народъ, албигойцитѣ заявили открито, че не признаватъ Стария завѣтъ. [1] Друго свидѣтелство за сѫщитѣ албигойци отъ началото на XIII в. намираме у Петъръ Сарнайски: „Трѣбва да се знае, казва той, че тия еретици приемаха двамина творци, единъ на невидимитѣ нѣща, когото наричатъ добъръ Богь, и другъ на видимитѣ, наричанъ зълъ Богъ. На добрия Богъ приписваха Новия завѣтъ, а на злия Стария завѣтъ. Тѣ отхвърляха изцѣло Стария завѣтъ (Novum Testamentum benigno Deo, vetus vero maligno attribuerant, et illud omnino repudiabant), освѣнъ извѣстни пасажи, прѣнесени отъ него въ Новия завѣтъ, които отъ почитъ къмъ послѣдния, тѣ смѣтаха достойно да възприематъ. Тѣ прѣкарваха за лъжецъ твореца на Стария завѣтъ, задѣто е речено въ Битието: „Въ деня, въ който ще ядете отъ дървото за познание на доброто и лошото, вие ще умрете” и задѣто, както казваха, тѣ не умрѣли слѣдъ като били яли, а, като вкусили отъ забранения плодъ, тѣ били изложени на смъртна гибѣль (mortis miseriae fuerint subjecti). Тѣ наричаха сѫщия тоя творецъ още и убиецъ, задѣто билъ изгорилъ содомцитѣ и гоморцитѣ и изтрѣбилъ свѣта съ потопъ, както и задѣто билъ потопилъ фараона и египтянитѣ въ морето. Тѣ твърдѣха, че всички отци на Стария завѣтъ сѫ осѫдени на вѣчна мѫка и казваха, че Йоанъ Кръститель билъ единъ отъ най-главнитѣ демони”. [2]
Докато обаче едни отъ западнитѣ дуалисти гледали така ненавистно на всички старозавѣтни книги, други били по-умѣрени и допускали нѣкои отъ пророческитѣ книги, въ които съзирали божие вдъхновение. Нѣма съмнѣние, че и това раздѣление у западноевропейскитѣ дуалисти идѣло отъ България, чиито двѣ богомилски черкви — собствено „Българската” (Ecclesia Bulgariae) и „Драговищката” (Ecclesia Dragometiae), били основа на западнитѣ. Рейнерио Сакони, богомилски проповѣдникъ въ Ломбардия, сетнѣ обърнатъ въ католичество, изрично бѣлѣжи, че всичкитѣ сѫществуващи шестнадесеть дуалистични черкви въ негово врѣме (срѣдата на ХIII в.) произлизали отъ Българската и Драговищката (Et omnes habuerunt originem de duobus ultimis). [3]
1. Mansi, Concillorum collectio nova, XXII, 157 сл.
2. Petrus Vallium-Sarnii monachus, Historie Albigensium, стр. 5.
3. Reinerius Sacchoni, Summa de Catharis et Leonistis. Thesaurus novus anecdotorum V, 1767.
104
Казахме, че българскитѣ крайни дуалисти отхвърляли изцѣло старозавѣтнитѣ книги, а умѣренитѣ си служили съ нѣкои отъ тѣхъ. Западнитѣ дуалисти обаче не сѫ били винаги послѣдователни въ тая практика, и, дори наопаки, италиянската школа въ Конкорецо, която е проповѣдвала умѣренъ дуализъмъ, се е показвала крайна въ отхвърлянето на Стария завѣтъ; катарската черква, която е била за крайния дуализъмъ, се е отнасяла по-късно снизходително къмъ пророческитѣ книги. За тѣзи различия, свързани съ богословската система на всѣка отъ групитѣ, ние ще говоримъ въ друго съчинение, а тукъ ще поменемъ само старозавѣтнитѣ книги, които сѫ били допущани отъ западнитѣ дуалисти. Отъ така наречения Катарски трѣбникъ отъ XIII в. виждаме, че провансалскитѣ дуалисти си служели съ книгата на пророка Исаия, както и съ Еклезиаста на Саломона. Отъ посочванията на другитѣ извори узнаваме, че катаритѣ често прибѣгвали до пасажи, взети отъ Исаия и Йеремия; тѣ цитирали изъ книгата на Йова, на Исуса синъ Сираховъ, изъ Псалтиря на Давида и изъ приписванитѣ на Саломона книги. [1] Съ други думи, като отхвърляли Мойсеевото петокнижие и историческитѣ книги, приемали поетическитѣ и пророческитѣ, въ които виждали Божие внушение. Отъ тия послѣднитѣ книги тѣ избирали мѣста, които особено се съгласявали съ тѣхнитѣ възгледи и ги използували въ своитѣ прѣния. Така напр. стихътъ у Исуса синъ Сираховъ: „Всички нѣща сѫ двойни, едно противно на друго” (XLII, 25) потвърдявалъ техния дуалистиченъ възгледъ; думитѣ на Исаия: „Ще възлѣза на небесата, ще възвиша прѣстола си надъ божитѣ звѣзди,... ще възлѣза надъ висотата на облацитѣ и ще бѫда подобенъ на Всевишния” (Исай XIV, 13—14) тѣ отнасяли къмъ Сатаната, който се равни съ Бога и пр. Наредъ съ това, както ще видимъ по-долу, богомилитѣ широко използували и нѣкои старозавѣтни апокрифи, както напр. Видѣнието Исаиево, книгата на Еноха, Павловото видѣние и др., чрѣзъ които по-лесно прокарвали своето учение срѣдъ широкитѣ народни срѣди.
1. Срв. Schmidt, Histoire et doctrine de la secte des Cathares ou Albigeois, II, 16, 18, 23.
105
Тълкование на Св. писание. — Богомилитѣ, като приемали новозавѣтнитѣ книги и нѣкои отъ старозавѣтнитѣ и ги обяснявали по своему, пита се, имали ли сѫ тѣ нѣкоя рѫководна книга за това, нѣкой коментаръ, или сѫ се задоволявали съ устнитѣ упѫтвания на своитѣ наставници? Ако се сѫди по това, че богомилитѣ сѫ давали по нѣкой пѫтъ не съвсѣмъ еднакви обяснения на извѣстни мѣста отъ Св. писание, може да се мисли, че тѣ не сѫ имали строго опрѣдѣлени, писмено изложени тълкования. Но това прѣдположение се обезсилва отчасти отъ факта, дѣто разновиднитѣ богомилски тълкования на извѣстенъ въпросъ не сѫ противорѣчиви помежду си, а прѣдставятъ само различни екзегетични версии, изходещи отъ едно основно гледище или цѣлещи едно и сѫщо заключение, Знае се, отъ друга страна, че прѣдтечитѣ на богомилството — гностицитѣ, манихеитѣ и павликянитѣ си служели съ писани тълковни книги за коментиране на Св. писание споредъ тѣхнитѣ религиозни възгледи. Така, въ „Живото Евангелие” и въ „Основното послание” на Мани, като се излага учението на манихейството, твърдѣ често се прибѣгва до тълкование на новозавѣтнитѣ книги, не въ духа на християнството, а съобразно съ гледището на манихеитѣ. Тихикъ, единъ отъ стълбоветѣ на павликянството, особено се изтъква съ своитѣ тълкования на Евангелието. Споредъ това, може да се допусне, че съвършенитѣ богомили, които сѫ били и наставници и учители на сектата, ще да сѫ имали и писани тълкования за всички или за нѣкои отъ книгитѣ на Св. писание. И статията на Зигавина противъ богомилитѣ съдържа нѣколко пасажи, които подкрѣпятъ нашето прѣдположение.
Като говори за седъмьтѣ книги отъ Св. писание, приемани отъ богомилитѣ, Зигавинъ прибавя какво тия послѣднитѣ ги тълкували по своему, като ги прѣиначавали и извъртали здравия смисълъ на думитѣ имъ и какво, ако би искалъ нѣкой да изложи тѣхнитѣ тълкования на Св. писание, би трѣбвало да употрѣби много трудъ и да губи напразно врѣме. [1] Затова Зига-
1.
P. Gr. CXXX, 1321.
106
винъ се ограничава да посочи богомилското тълкование само на нѣкои мѣста отъ Евангелието на Матея, отъ II до IX глава. И тъкмо това посочване върви тъй послѣдвателно, по глави и по стихове, че у насъ се закрѣпва убѣждението за сѫществуването у богомилитѣ на писана тълкова книга на Св. писание. Ето за примѣръ, какъ вървятъ по редъ мѣстата въ Матеевото Евангелие, които били обяснявани отъ богомилитѣ друго-яче, нежели отъ православнитѣ; II, 18; III, 4; III, 7; III, 11, 12; IV, 8; IV, 13; V, 3—14; V, 17, 18; V, 20; V, 25; V, 32; V, 35; V, 38; VI, 6; VI, 26; VII, 6; VII, 15; VII, 15; VII, 22, 23; VII, 24, 26; VIII, 19, 20; VIII, 28; IX, 17; IX, 20; IX, 30. Явно е, че Зигавинъ, като привежда по тоя послѣдвателенъ редъ тълкованията на богомилитѣ, ще да е ималъ прѣдъ себе си написано тълкование, въ случая, на Матеевото Евангелие.
Най-сетнѣ, и самата богомилска Тайна книга, която разгледахме по-горѣ, прѣдставя, въ своя Виенски рѫкописъ, добъръ примѣръ за текстъ съ тълкования, писани, въ видъ на бѣлѣжки по полето на рѫкописа, срѣщу мѣстата, които се нуждаятъ отъ обяснения въ богомилски духъ. Тия бѣлѣжки-тълкования печатахме заедно съ съотвѣтния текстъ, стр. 74 сл.