I. БОГОМИЛСКИ КНИГИ
А. Главни произведения.
2. Новозавѣтни книги.
Четвероевангелие. — Четиритѣ канонични Евангелия на християнитѣ сѫ били основна книга на богомилитѣ. Това се потвърдява отъ всички досежни извори. Богомилитѣ (въ сѫщность, избранитѣ, съвършенитѣ отъ тѣхъ) носѣли Евангелието постоянно въ рѫцѣтѣ си, казва пресвитеръ Козма, единъ отъ първитѣ изобличители на богомилството [1]; тѣ го знаели наизустъ, добавятъ най-добрѣ освѣдоменитѣ свидетели на това учение — Евтими отъ Акмония [2] и Евтими Зигавинъ [3]; при посвещение на нѣкого за членъ на сектата или
1.
Козма, 30, 31.
2.
Изд. Ficker, 63.
3.
Zigabenus, Adversus Bogomilos. Изд. въ Patr. Graeca CXXX, 1292, или, по другъ рѫкописъ, изд. у Ficker, 98.
88
при извършване на нѣкоя друга служба, безъ Евангелието не е могло да се мине както у богомилитѣ, така и у западнитѣ дуалисти въ Италия и Франция. [1] Съ други думи, Евангелието е било нарѫчната и света книга на богомилството.
Богомилското четвероевангелие е било тъждествено по съдържание съ
каноничното християнско. Зигавинъ разказва, че, като прѣгледалъ внимателно
Евангелието на богомилския наставникъ Василия, намѣрилъ го напълно еднакво съ
употрѣбяваното въ православната черква. Въ своитѣ прѣния обаче Васили си служелъ
съ извадки, които не се намирали въ неговия текстъ и които той знаелъ отъ друго
Евангелие, което не било прѣправено отъ Йоана Златоуста (Χρυσόστομος), наричанъ
отъ богомилитѣ, за подигравка,
(Φρυσόστομος).
[2] Отъ това извѣстие
разбираме, че нѣкои богомили си служели съ евангелски текстъ, който билъ
нагоденъ по тѣхното учение и се различавалъ на мѣста отъ каноничното Евангелие.
Това ни подсѣща за Евангелието у нѣкои отъ прѣдтечитѣ на богомилитѣ — гностицитѣ
и манихеитѣ. Така, Василидъ и Маркионъ отхвърляха нѣкои мѣста отъ каноничното
Евангелие или и цѣли евангелисти. Маркионъ признаваше само Евангелието на Лука,
като и отъ него изваждаше пасажитѣ, въ които се говори за Христовото рождение
или въ които сѫ отразени еврейски възгледи. [3] Мани, основательтѣ на
манихейството, заявяваше, че много мѣста отъ Евангелията не отговарятъ на
действителния животъ на Исуса, че тѣ били криво прѣдадени. [4] Твърдѣ е
възможно, слѣдвателно, въ нѣкои пуритански богомилски срѣди да се е пазѣлъ
особенъ евангелски текстъ, прѣчистенъ отъ изрази, които не се схождали съ
тѣхното учение; такъвъ ще да е билъ именно и текстътъ, отъ който богомилътъ
Васили правѣлъ извадки. Иначе изобщо богомилитѣ употрѣбявали каноничното
Евангелие на официалната черква. Въ това се увѣряваме най-сетнѣ и отъ запазенитѣ
евангелски рѫкописи на богомилитѣ, каквито сѫ напр. Хваловото Евангелие,
[5]
Николското, [6] употрѣбявани у босненскитѣ патарени, Лионското
1. Срв. за това по-долу, при „Катарския трѣбникъ”.
2. Р. Gr. CXXX, 1317.
3. Epiphanius, Adversus haereses. P. Gr. XLI, 703.
4. Hegemonius, Acta Archelai, P. Gr. X, 1513—1514.
5. Gj. Daničić, Hvalov rukopls (въ Starine III, стр. 1 и сл.)
6. Ђ. Даничић. Никољско јеванђеље. Биоград 1864.
89
Евангелие на албигойцитѣ [1] и др. Първитѣ двѣ слѣдватъ Кирило-Методиевския прѣводъ, направенъ отъ гръцкия оригиналъ, а Лионскиятъ провансалски прѣводъ е направенъ по Вулгатата, употрѣбявана въ западната черква.
Но, като си служели съ сѫщото канонично Евангелие, богомилитѣ го тълкували по своему, споредъ своитѣ богословски възгледи, и това правѣло още по-голѣмо различието между християнство и богомилство. Богомилитѣ учели, че евангелскитѣ истини трѣбва да се разбиратъ въ дълбока, прѣносна смисъль, а не да се приематъ въ прѣкото имъ, буквално значение. „Ако и да държатъ, казва пресвитеръ Козма, светого евангелие въ рѫката си, но го тълкуватъ неправилно”. [2] На друго мѣсто на своята Бесѣда той ги прѣдава на проклятие за това имъ отнасяне къмъ Светото писание: „Който прѣиначава по своему евангелскитѣ и апостолски думи и не ги приема, както сѫ ги изправили светитѣ мѫже, да бѫде проклетъ!” [3] Евтими отъ Акмония сѫщо ги укорява, задѣто прѣдавали Св. писание лукаво и извратено. [4] Тулузскиятъ инквизиторъ Бернардъ Гвидони, който е оставилъ единъ отъ най-цѣннитѣ извори за изучване на западнитѣ дуалисти, твърди, че тия послѣднитѣ чели Евангелието и Посланията апостолски на простонароденъ езикъ и ги тълкували по свой начинъ, противенъ на наредбитѣ на Римската черква. [5]
Ето за примѣръ какъ богомилитѣ тълкували по своему нѣкои мѣста изъ Евангелието. Противобогомилската литература е пълна съ такива посочвания. Така, като не признавали причастието, за което се отнася реченото у Матея, гл. XXVI, 26—28 (Вземете и яжте, това е моето тѣло . . . Пийте отъ нея всички, това е моята кръвь . . .), богомилитѣ заявявали, казва пресвитеръ Козма, че тия думи не били за комката,
1. L. Clédat, Le Nouveau Testament traduit au XIIIe siecle en langue provençale. Paris 1888.
2. Козма, 32.
3.
Козма, 68—69.
4.
Ficker, 69.
5. Item, legunt de Evangeliis et de Epistolis in vulgari, explicando et exponendo pro se et contra statum Romane Ecclesie. Bernardus Guidonis. Practica inquisitionis heretice pravitatis. Publié par C. Douais. Paris 1886, стр. 242.
| бел. ред. Към стр. 89
За новозаветната литература като основа на богомилските възгледи и нейното алегорично тълкуване ср. Д. Ангелов, Богомилството в България, София, 1969, с. 216 сл. |
90
а означавали: тѣлото — Евангелието, а кръвьта — Апостола. [1] Дѣто пъкъ въ Евангелието стои какъ Исусъ наситилъ народа съ петь хлѣба, това не било истина, казвали богомилитѣ: туй означавало четиритѣ Евангелия и петото — Апостола, [2] чрѣзъ които се дава духовна храна на вѣруещитѣ. Разказътъ у Лука, IX, 5 сл., дѣто дяволътъ възвежда Исуса на една планина и се обѣщава да му подари всичко, което се вижда оттамъ, ако Исусъ му се поклони, се обяснявалъ отъ богомилитѣ, съгласно съ учението имъ за сътворението на видимия свѣтъ отъ дявола, така: Високата планина е второто небе. Дяволътъ не ще е могълъ да се възкачи на нея, ако тя да не е била негово творение; той не би рекълъ на Исуса да му прѣдаде всичкитѣ царства, които се виждали отъ планината, ако той да не е билъ тѣхенъ господарь. [3] Витлеемъ, дѣто се родилъ Исусъ, е въ сѫщность богомилската община, истинската християнска черква, въ която Словото божие се ражда и проповѣдва; царь Иродъ пъкъ е православната черква, която се опитва да убие родилото се между богомилитѣ Слово на истината. [4] Стихътъ у Матея (IV, 13), дѣто е речено, че Исусъ напусналъ Назаретъ и се заселилъ въ Капернаумъ, означавалъ въ прѣносна смисъль слѣдното: Исусъ оставилъ православната черква (Назаретъ) и миналъ въ богомилската, която е Капернаумъ. [5] Стиха у Матея, III, 7 — И като видѣ Йоанъ мнозина фарисеи и садукеи, че отиватъ при него да се кръстятъ, рече имъ: изчадия ехиднени! кой ви подсказа да бѣгате отъ бѫдещия гнѣвъ? — тѣ обяснявали иносказателно: православни сѫ фарисеи и садукеи, сѣме на змията, родени отъ съвъкуплението ѝ съ Ева. [6]
Петъръ Сарнайски, участникъ и историкъ на противоалбигойския кръстоносенъ походъ, приписва на провансалскитѣ дуалисти слѣднитѣ тълкования за новозавѣтни лица имѣста: „Тѣ твърдѣха, казва той, че всички отци отъ Стария завѣтъ сѫ осѫдени на вѣчна мѫка и че Иоанъ Кръститель билъ единъ отъ най-главнитѣ демони. Тѣ дори си говорѣха скришомъ, какво и тоя Христосъ, който
1. Козма, 12.
2. Козма, 37.
3. Zigabenus. Patr. Gr. CXXX, 1324—1325.
4. Пакъ тамъ, 1321.
5. Пакъ тамъ, 1325.
6. Пакъ тамъ, 1324.
91
се билъ родилъ въ земния и видимъ Витлеемъ и билъ разпънатъ на кръстъ въ Йерусалимъ, че и той билъ лошъ (malus), че Мария Магдалина била негова наложница и че тя именно е била жената, заловена въ блудство, за която се говори въ Евангелието. Що се отнася до добрия Христа, той, споредъ тѣхното казване, никога не е ялъ или пилъ, нито се хранѣлъ съ сѫщинско месо, нито пъкъ нѣкога е билъ на тоя свѣтъ, а само духовно е прѣбивавалъ въ тѣлото на (апостолъ) Павла. А дѣто поменахме за земния и видимъ Витлеемъ, продължава историкътъ, то е, защото еретицитѣ си въобразяваха, че имало друга, нова и невидима земя и че на нея, споредъ нѣкои отъ тѣхъ, се билъ родилъ добрия Христосъ и билъ разпънатъ”. [1]
Богомилитѣ, ако и да си служели и съ четиритѣ Евангелия, прѣдпочитали обаче Йоановото прѣдъ синоптичнитѣ (на Матея, Марка и Лука) и го употрѣбявали току-речи при всички свои обреди. Така, при приемане нѣкого въ своята вѣра, тѣ възлагали на главата му Йоановото Евангелие, казва Зигавинъ за цариградскитѣ богомили. [2]) При извършване на тоя обредъ у албигойцитѣ, четѣло се началото на сѫщото Евангелие „Въ начало бѣше Словото и пр.”, до стихъ 14: „И стана плъть и живѣ между насъ”. При приемане на болни въ своята черква, както и при прѣдсмъртната изповѣдь, албигойцитѣ чели пакъ началото на Йоановото Евангелие. [3] Отъ тѣзи и други подобни вѣсти за полагането на Йоановото Евангелие на главата на вѣрнитѣ може да се прѣдположи, че богомилитѣ сѫ имали това Евангелие и въ отдѣлни рѫкописи, извънъ общото Четвороевангелие, или пъкъ, може-би, само сѫ разтваряли Четвороевангелието при първата глава на Йоана.
Прѣдпочитането, давано на Йоановото Евангелие, било въ зависимость прѣди всичко отъ култа на богомилитѣ къмъ евангелиста Йоана. Тъ учели, че дѣва Мария, Исусъ и Йоанъ
1. Petrus Vallium-Sarnaii monachus. Historia Albigensium (Recueil des historiens des Gaules et de la France. T. XIX), стр. 5.
2. Zigabenus, 1313.
3. Bernandus Guidonis, Practica, 241. — Подобенъ документъ е обнародванъ и у Döllinger, Beiträge zur Sektengeschichte des Mittelalters, т. II, 5. Срв. още у C. Schmidt. Histoire et doctrine de la secte des Cathares ou Albigeois, т. II, 127, 129.
92
сѫ ангели, изпратени на тоя свѣтъ отъ Бога Отца. Италиянскиятъ познавачъ и изобличитель на дуалиститѣ прѣзъ XIII в., Монета, изрично подчертава тая особеность на славянскитѣ дуалисти. [1] Отъ друга страна, Йоановото Евангелие допадало на богомилитѣ и по основната мисъль, прокарана въ него. Началото на това Евангелие било цѣло откровение за богомилитѣ; тамъ тѣ виждали разгадка на своето учение за двѣтѣ начала — свѣтлина и мракъ, добро и зло, както и за духовната, неплътска цѣль на своя животъ на тоя свѣтъ. Нека прочее си припомнимъ тия първи стихове на Йоана: „Въ начало бѣше Словото, и Словото бѣше у Бога, и Богъ бѣше Словото. То бѣше въ начало у Бога. Всичко чрѣзъ него стана, и безъ него не стана нито едно отъ онова, което е станало. Въ него имаше животъ, и животътъ бѣше светлината на человѣцитѣ. И свѣтлината свѣти въ мрака, и мракътъ я не обзе. Имаше единъ человѣкъ, пратенъ отъ Бога, името му Йоанъ; той дойде за свидѣтелство, да свидѣтелствува за свѣтлината, та всичкитѣ да повѣрватъ чрѣзъ него. Той не бѣше свѣтлината, а бѣ пратенъ да свидѣтелствува за свѣтлината. Сѫществуваше истинската свѣтлина, която просвѣтява всѣки человѣкъ, който идва на свѣта. Въ свѣта бѣше, и свѣтътъ чрѣзъ него стана, но свѣтътъ го не позна. Дойде у своитѣ си, и своитѣ го не приеха. А на всички ония, които го приеха, — на вѣрващитѣ въ неговото име, даде власть да станатъ божи чада; тѣ се родиха не отъ кръвь, ни отъ похоть плътска, нито отъ похоть мѫжка, а отъ Бога. И Словото стана плъть и живѣ между насъ”. Йоановото Евангелие допадало на богомилитѣ и поради своитѣ отлики отъ синоптичнитѣ Евангелия. Докато у Матея и у Лука се изтъква особено человѣческата страна отъ живота на Исуса и се говори за еврейското родословие и произходъ на Христа; докато у Марка Евангелието се почва съ свидѣтелство отъ старозавѣтнитѣ пророци, малко на почить у богомилитѣ, и съ Йоана Кръстителя, прѣкарванъ за лошъ демонъ у сѫщитѣ
1. Sclavi vero dicunt, quod Deus Pater justorum tres angelos misit in mundum: unus ex eis formam mulieris accepit in mundo isto et hic dictus est Maria, alii vero duo viriles formas sumserunt, scilicet Chitstus et Joannes Evangelista — quem adhuc credunt Sclavi et qui duo ponunt principia, in ilia forma existere quam assumpsit. . . Moneta, Adversus Catharos et Waldenses. Romae 1743, кн. III, гл. 2.
93
богомили, — Евангелието на Йоана изтъква главно божествения произходъ на Исуса, неговото прѣдвѣчно битие като Богъ Слово (Логосъ), което приема човѣшки образъ, става носитель на разума и истината между человѣцитѣ, и съ това ги повежда отъ видимия свѣтъ къмъ възвишения, духовенъ миръ, за да ги спаси. Оттамъ и името на евангелиста — Йоанъ „Богословъ”, оттамъ и символния образъ на сѫщия като орелъ, който се унася къмъ небеснитѣ висини. Анти-юдейската струя, прокарана въ четвъртото Евангелие, сѫщо така е допринела за особената привързаность на богомилитѣ юдеомразци къмъ него. Най-сетнѣ, сѫщиятъ Йоанъ Богословъ, най-любимиятъ ученикъ на Исуса, е станалъ за богомилитѣ и авторъ на тѣхната „Тайна книга”, за която говорихме по-горѣ.
Павликянитѣ сѫщо така си служели съ Четвероевангелието. За това свидѣтелствува Петъръ Сицилийски, който прѣзъ 868—869 г. прѣстоялъ деветь мѣсеци въ павликянския градъ Тефрика, въ Армения, и написалъ история на ересьта и изобличение противъ нея. Интересна е старинната бѣлѣжка на полето на неговата история, дѣто приписвачътъ добавя, какво въ негово врѣме павликянитѣ употрѣбявали само двѣ Евангелия, и особено това на Лука [1]. Второто Евангелие ще да е било, бъзъ съмнѣние, Йоановото. Евангелието на Лука тѣ сѫ прѣдпочитали прѣдъ Матеевото и Mapковото поради антиюдейския му характеръ. Българскитѣ павликяни си служели съ славянското Евангелие (съ четиритѣ евангелисти) дори до XVII в., когато минали въ католичество. [2]
Апостолъ. — Втората новозавѣтна канонична книга на богомилитѣ е била Апостолътъ, съдържащъ Дѣлата (Деянията) и Писмата (Посланията) на апостолитѣ. Пресвитеръ Козма, който на двѣ мѣста споменава за употрѣбата на Апостола у богомилитѣ, нарича тая книга Праксъ Апостолъ [3],
1.
Petrus Siculus, Historia Manichaeorum qui et Pauliciani dicuntur.
patr. Gr. CIV, 1255—1256, текстъ и забѣлѣжка 13.
2. Е. Fermendžin, Acta Bulgariae Ecclesiastica, 80.
3.
Козма,
37. Въ началния текстъ на Козма е било
, както е напр. въ Румянцевския
прѣписъ, а не
, както е въ изданието на Попруженко. Богомилитъ не сѫ си
служели съ изборенъ Апостолъ (апракосъ), а само съ Деянията апостолски (праксъ
Апостолъ). Тая оправка трѣбва да стане и въ новобългарския пръводъ на Козма у
В. С. Киселковъ, Презвитер Козма и неговата беседа против богомилите.
Карнобат 1921. стр. 40, 56.
94
което въ сѫщность значи Дѣяния апостолски (αἱ πράξεις τῶν ἀποστόλων); но подъ това име той разбира цѣлия Апостолъ. Зигавинъ опрѣдѣля това поточно; той казва, че богомилитѣ си служели и съ двѣтѣ части на Апостола, именнно съ Дѣянията и съ всичкитѣ Послания апостолски [1]. Съ други думи, тѣ приемали и Петровитѣ Послания, които се отхвърляли отъ крайнитѣ богомили и отъ павликянитѣ. Вече и туй показва, че цариградскитѣ богомили, отъ групата на Василия, се придържали до умѣреното богомилство. Евтими отъ Акмония дори казва, че богомилитѣ знаели на изустъ, заедно съ Евангелието, и Павловитѣ Послания [2]. Павликянитѣ не приемали цѣлия Апостолъ; тѣ признавали само Дѣянията апостолски, четиринадесетьтѣхъ Послания на Павла, Посланието на Якова, тритѣ Послания на Йоана, Посланието на Юда, но отхвърляли Посланията на апостолъ Петра, когото тѣ ненавиждали поради отричането му отъ Христа. Освѣнъ това, арменскитѣ павликяни си служели и съ Посланията на своя учитель Сергия [3]. Въ бѣлѣжката къмъ Историята на павликянитѣ отъ Петра Сицилийски, за която поменахме по-горѣ, се казва, че павликянитѣ приемали всичко петнадесеть Павлови послания, послѣдното отъ които е било Посланието до Лаодикийцитѣ. [4] Това кратко послание, чийто истински авторъ не е установенъ въ богословската наука, е бивало смѣтано отъ нѣкои отци на черквата за канонично, а отъ други отхвърляно. Мар-
1.
Zigabenus, 1292.
2.
Ficker, 63, 69.
3.
Petrus Siculus, Historia etc., 1256.
4.
Сѫщи, пакъ тамъ, бѣлѣжка 13.
95
киониститѣ и нѣкои по-късни дуалисти го приемали, едно отъ почить къмъ тѣхния любимъ апостолъ Павла, комуто то се приписва, друго поради чисто новозавѣтното становище, застѫпено въ него. То се намира и въ Лионския албигойски рѫкописъ отъ XIII в. между посланията на апостолъ Павла. [1] То е печатано като канонична книга и въ нѣкои научни и протестантски издания на Библията.
Българскитѣ павликяни запазили традицията на своитѣ арменски прѣдходници по отношение на Апостола дори до края на своето съществуване като дуалисти, т. е. до началото на XVII в. Въ свидѣтелството на Богдана Бакшича за тѣхъ отъ 1640 г. намираме, че тѣ си служели, освѣнъ съ Евангелието, още и съ Посланията на Павла, съ Дѣянията апостолски и съ Апокалипсиса, [2] за който ще кажемъ двѣ думи по-долу.
Западнитѣ дуалисти приемали, заедно съ Евангелието, и Апостола, който сѫщо така билъ прѣведенъ на народенъ говоримъ езикъ. Тулузкиятъ инквизиторъ Бернардъ Гвидони съобщава за албигойцитѣ, които той нарича нови манихейци, че тѣ си служели не само съ Евангелието и Посланията апостолски, но дори, позовавайки се по казаното въ тѣхъ, укорявали католишкото духовенство въ отстѫпление отъ правитѣ догми. [3] Подобно на българскитѣ богомили, тѣ приемали цѣлия Апостолъ и не отхвърляли Петровитѣ Послания, като павликянитѣ. Въ Лионския албигойски рѫкописъ сѫ помѣстени Дѣянията и всичкитѣ Послания апостолски, заедно съ Петровитѣ.
Апокалипсисъ. — Апокалипсисътъ или Откровението на Йоана Богослова е послѣднята отъ новозавѣтнитѣ канонични книги. Тая единствена пророческа книга на Новия Завѣтъ
1. Издадено у L. Clédat, Le Nouveau Testament, стр. 432.
2. Altri libri della scrittura non si trovano fra di loro, solamente l'Evangeli et le Pistole di S. Pavlo, atti dell'aprostoli et il libro dell'apocalipsis. E. Fermendžin, Acta Bulgariae Eccleslastica, 80.
3. Legunt de Evangeliis et de Epistolis in vulgari, applicando et exponendo pro se et contra statum Romane Ecclesie. B. Guidonis, Practica, стр. 242. — Et ad hoc adducuut auctorltates, secundum suam expositionem et suum intellecturo, Evangelii et Epistolarum contra statum prelatomm et clericorum et religiosorum quos vocant phariseos et falsos prophetas qui dicunt et non faciunt. Сѫщи, сѫщо, стр. 241.
96
разкрива тайната за второто идване на Исуса, прѣди свършъка на свѣта, и за сѫденето на человѣческия родъ. Въ нея се подчертава вѣрата въ бѫдния животъ и се ободряватъ християнитѣ да понасятъ теглата на тоя свѣтъ, за да дочакатъ своето спасение и блаженство.
Природното любопитство на човѣшкия духъ да узнае скритото бѫдеще и да разгадае тайнитѣ и символни мѣста въ Апокалипсиса е правѣло, щото тая книга да бѫде еднакво интересна и примамлива за теоретицитѣ богослови и за простодушнитѣ вѣруещи. Сé поради това тя е породила и други неканонични Откровения или Видѣния, прѣписвани и жадно четени отъ цѣлия християнски миръ. Богомилитѣ, като приемали каноничния Апокалипсисъ, тълкували го споредъ своитѣ възгледи, толкова повече, дѣто и самата тая книга се поддава на всевъзможни мистични и алегорични обяснения. Апокалипсисътъ се поменава изрично отъ Зигавина между богомилскитѣ книги [1]; той се намира и въ Лионския албигойски рѫкописъ [2]; българскитѣ павликяни го употрѣбявали до най-късно врѣме [3]; Босненскитѣ патарени не само го приемали, но си и служели съ него въ прѣнията си съ католицитѣ. [4]
1. Zigabenus, 1292.
2. Стр. 269 и сл. въ изданието на Clédat, Le Nouveau Testament.
3. Fermendžin, Acta Bulgariae Ecclesiastica, 80.
4. Starine I, 130 (De Cruce, cap. 11, първи редъ).