I. БОГОМИЛСКИ КНИГИ
Общъ прѣгледъ.
Досегашнитѣ изслѣдвания по богомилството сѫ засѣгали главно неговата история, догматика и етика; за неговата книжнина не е направено току-речи нищо. Нѣколкото кратки, случайни и отчасти погрѣшни литературни бѣлѣжки, които придружаватъ изучванията по апокрифитѣ и по богомилското учение, това е всичко, сторено въ тая область. [1] Причината за туй лежи, отъ една страна, въ оскѫднитѣ вѣсти за богомилскитѣ книги, повечето унищожени при прѣслѣдване на ересьта, а отъ друга, тя се крие въ смѣсения характеръ на запазенитѣ отъ тѣхъ. Това послѣдно обстоятелство особено затруднява историцитѣ на българската и славянски литератури въ желанието имъ да отредятъ и за богомилската книжнина съотвѣтенъ дѣлъ въ своитѣ трудове. Ето защо тѣ разглеждатъ богомилскитѣ творения обикновено съвмѣстно съ
1. Такива бѣлѣжки сѫ помѣстени въ слѣднитѣ трудове: Rački, Bogomili i Patareni (Rad. X, 1870 г., стр. 230 сл.). — Ягичъ, Исторія сербско-хорватской литературы. Переводъ М. Петровскаго. Казань 1871, стр. 95 сл. — Пыпинъ и Спасовичъ, Исторія славянскихъ литературъ. Т. I. Спб. 1879, стр. 64 сл. — Галаховъ, Исторія русской словесности. Т. I. отд. 1. Спб. 1880, стр. 181 сл. — М. Gaster, Ilchester lectures on graeco-slavonic literature. London 1887, стр. 15 сл. — Ivan Broz, Crtice iz hrvatske književnosti. Sveska druga. Zagreb 1888, стр. 153 сл. — А. Теодоровъ, Българска литература. Пловдивъ 1896, стр. 103 сл. — Попруженко, Синодикъ царя Бориса. Одесса 1899, стр. 139 сл. — П. В. Владиміровъ, Древняя руская литература Кіевскаго періода. Кіевъ 1900, стр. 52 сл. — Пыпинъ, Исторія русской литературы. Т. 1. Спб. 1907, стр. 410 сл., 450 сл. — Murko, Geschichte der älteren südslawischen Litteraturen. Leipzig 1908. стр. 82 сл. — Цухлевъ, История на българската църква. Т. I. София 1911, стр. 708 сл. — Prohaska, Das kroatisch-serbische Schrifttum in Bosnien und der Herzegowina. Zagreb 1911, стр. 37 сл. и др.
| бел. ред. Към стр. 49
Въпросът за „богомилските книги”, както личи добре и от изложението на Й. Иванов, не се свежда само в това да се проучи пряката еретическа книжнина, която е служила на богомилитe при техните проповеди, но и тази книжнина, която е възникнала в резултат на богомилското влияние сред българския народ. Касае се предимно за легенди с дуалистичен характер, както и за някои други творения на българския фолклор, в които дуалистичният момент не е застъпен, но независимо от това и в тях може да се установи известно въздействие на богомилските възгледи. Като по-нова литература по този въпрос, излязла след книгата на Й. Иванов, могат да се посочат следните съчинения: Е. Аничков, Манихеји и богумили, Гласник Скопског научног друштва, V, Скоплје, 1929, с. 137 сл.; Е. Tourdeanu, Apocryphes bogomiles et pseudobogomiles, Revue de l'histoire des religions, t. CXXXVIII, 1950, № 1. И двамата автори са склонни да ограничат понятието „богомилски книги”, като считат, че само онези от тях, които съдържат преки и очевидни черти на богомилската идеология, би следво да се отнесат към тази категория. L. Sadnik, Südosteuropäiscne Rätselstudien, Wiener slavistisch Jahrbuch, Graz Holn, 1953, c. 1—185; Д. Петканова, Към въпроса за връзките на фолклора с богомилството, Известия на Института за българска литература, VI, 1958, с. 81 сл.; Д. Ангелов, Богомилството в България, София, 1969, с. 206 сл.; История на българската литература, т. I, София, 1962, с. 178 сл.; А. Balotă, Bogomilismul şi cultura maselor populare din Bulgaria şi ţarile romine, Romanoslavica, Bukureşti, 1964, s. 19—69; G. Wild, Die bogomiiische Häresie in einigen südslavischen Volksliedern, Die Welt der Slawen, IX, 1964, c. 258—276; Я. Полакова, Nektere ohlazy bogomilstvi ve stare ruske literature а ustni slovesnosti, Sbornik praci filosofickè fakulty Brnenske university, Д 10, 1963, c. 81 сл.; същата, Материалы o развитии дуалистических народных сказок у славян, Slavia, XXXIV, 1965, seš. 3, с. 456 сл. (и в двете работи има добри библиографски посочвания на по-нова литература); Е. Георгиев, Литература на изострени борби в средновековна България, София, 1966, с. 163 сл.; Н. К. Гудзий, История древней русской литературы, Москва, 1966, с. 28 сл. (с билиографски указания на с. 31, бел. 1). |
50
апокрифитѣ изобщо, безъ да отлѫчватъ едни отъ други. За да се разведри въпросътъ и да се дойде до неговото разрешение, рускиятъ професоръ К. Радченко се зае да изслѣдва прѣдполагаемитѣ произведения на богомилството и да установи кое въ сѫщность въ тѣхъ е богомилско и кое не. Ранната смърть обаче (1872—1908 г.) му попрѣчи да завърши едва що почнатитѣ си издирвания. [1] Нашата монография, въ която е събрано и проучено най-типичното отъ богомилското книжовна наслѣдство, е пръвъ опитъ въ тая область и, като такъвъ, ще да е съпроводенъ може би съ недоглеждания и непълноти, които бѫдещитѣ открития и изслѣдвания ще допълнятъ и оправятъ.
Повечето отъ извѣстнитѣ богомилски произведения сѫ анонимни. Попъ Богомилъ ще да е билъ, безъ съмнѣние, единъ отъ първитѣ богомилски книжовници. Липсватъ обаче вѣсти, отъ които да слѣдимъ кои именно трудове е оставилъ той. Единствено по-надеждно може да смѣтаме извѣстието въ единъ руски сборникъ отъ XVI в., въ Моск. Син. Библ., въ който, слѣдъ изброяването на непризнатитѣ книги, веднага се сочатъ имена на автори на такива книги въ България:
Всички останали съобщения, запазени се въ руски рѫкописи, дѣто Богомилъ се поменава ту като учитель, ту като баща на попъ Йеремия, ту като авторъ на „Повѣстьта за кръстното дърво”, чийто компилаторъ въ сѫщность е билъ Йеремия, прѣдставятъ ненадеждна късна компилация на руска почва; тѣ сѫ били скърпени некритично по по-стари извори, като напр. индексътъ въ Погодинския номоканонъ, прѣписитѣ на Бесѣдата на пресвитеръ Козма и др. Дали поменатиятъ Сидоръ е билъ авторъ на богомилски книги или на обикновени апокрифи, не се знае. Прозвището му Фрѧзинъ (вм. Фрѫзинъ)
1. Такива сѫ неговитѣ бѣлѣжки: Этюды по богомильству (Изборникъ Кіевскій. Кіевъ 1904, стр. 29—38). — Замѣчанія относительно отдѣльнихъ мѣстъ книги Іоанна Богослова по списку, изданному Деллингеромъ (Сборникъ по славяновѣдѣнію, I, Спб. 1904). — Этюдэ о богомильствѣ. Видѣніе пророка Исаіи въ пересказахъ катаровъ-богомиловъ (Kieв. Унив. Изв. 1908 мартъ).
2. А. Горскій и К. Невоструевъ, Описаніе славянскихъ рукописей Моск. Синод. Библютеки. Отд. II, ч. 3 (Москва 1862), стр. 641.
| бел. ред. Към стр. 50
По-нови проучвания за личността и творчеството на поп Йеремия: История русской литературы, т. I, Москва—Ленинград, 1941 (статия на В. П. Адрианова-Перец); История на българската литература, I, София, 1962, с. 187 сл.; Е. Георгиев, Прокълнатият старобългарски писател поп Йеремия, сп. „Език и литература”, г. XIX, 1964, кн. 1, с. 11 сл.; същият, Литература на изострени борби в средновековна България, с. 202 сл. (с добра библиография и обстоен анализ на произведенията му). Както се установява от направените изследвания, поп Йеремия е бил по-млад съвременник на поп Богомил и живял и развивал дейност през втората половина на X в. Макар и ученик на поп Богомил, този старобългарски писател се отклонил в значителни степен от правовернитѣ, издържани в строго дуалистичен и опозиционен на официалната църква дух богомилски схващания. Това личи от съдържанието на запазените от него творби, най-важна от които е тъй нар. „Повест за кръстното дърво”. |
51
показва, че той е билъ западнякъ, отъ франкитѣ, и, като такъвъ, може би ще да е принадлежалъ на нѣкоя отъ западнитѣ дуалистични черкви: патаренска, катарска или албигойска и пр. Сѫщото може да се прѣдположи и за другия франкъ, чието име не е ясно.Дали поменатитѣ въ Бориловия синодикъ ученици и послѣдватели на попъ Богомила — Михаилъ, Тодоръ, Добре, Стефанъ, Васили, Петъръ, сѫ били писали нѣщо и какво именно, сѫщо не е извѣстно. Само за богомилския епископъ (дѣдьць) Назария отъ XII в. знаемъ, че той занесълъ отъ България богомилската „Тайна книга” и я прѣдалъ на своитѣ съмишленици въ Ломбардия; може би самиятъ тоя Назари да е направилъ единъ отъ двата прѣвода на тая книга на латински езикъ, както за това ще видимъ по-долу. Като български писатель на апокрифни книги по-често се поменава съврѣменникътъ на попъ Богомила, попъ Йеремия. Извѣстната обаче негова главна компилация „Повѣстъ за кръстното дърво” не е богомилско произведение, а обикновенъ апокрифъ. [1] Що се отнася до „Сисиниевитѣ молитви”, сѫщо така приписвани на попъ Йеремия, и тѣ не сѫ богомилски, ако и да се съдържатъ въ тѣхъ масалиянски елементи, та поради това сѫ могли да бѫдатъ четени и разпространявани отъ богомили или богомилствуещи. Като е дума за авторството на богомилскитѣ книги, да не забравяме и слѣдното обстоятелство. За да се придаде по-голѣма вѣра на нѣкое богомилско или изобщо апокрифно произведение, приписвали са го на нѣкоя видна личность отъ библейската история или отъ сектата. Такъвъ псевдоавторъ на „Тайната книга” у богомилитѣ е посоченъ само евангелистъ Йоанъ; „Видѣнието Исаиево”, което се е ползуавло съ голѣма почить у дуалиститѣ и у богомилитѣ, е приписано на пророка Исаия; сѫщиятъ пророкъ Исай става авторъ и на „Българския апокрифенъ лѣтописъ”; на Сисиния, пръвъ ученикъ и замѣстникъ на Мани, основатель на манихейството, се отдава сборника молитви, които прѣработилъ на български попъ Йеремия, и т. н.
Изучването на богомилската литература се затруднява не само отъ анонимностьта на нейнитѣ писатели; самата тя е още много малко извѣстна, тя е незнайна земя, която трѣбва да се открива. Нито въ единъ отъ познатитѣ латински, гръцки
1. Това посочи добрѣ М. Соколовъ, Матеріалы и замѣтки по старинной славянской литературѣ. Вып. I. Москва 1888.
52
и славянски индекси на неканонични книги не сѫ посочени произведения, обявени за „богомилски”, както туй е сторено напр. въ индекса на папа Геласия за нѣкои манихейски книги. Сравнително по-надеждни въ случая сѫ славянскитѣ индекси, които сѫ компилирани слѣдъ появата на богомилството. Такъвъ е напримѣръ най-стариятъ славянски индексъ въ Погодинския номоканонъ, прѣводъ отъ гръцки, съ прибавки за български еретически съчинения. Той е запазенъ въ руски прѣписъ отъ XIV в., произтичащъ отъ по-старъ български. Издаде го А. Пыпинъ въ Лѣтопись занятій Археографической коммиссіи, 1861 годъ. Спб. 1862, стр. 26—27:
1. Епизодоътъ за продаването на дѣтето Исуса е отнесенъ погрѣшно къмъ апокрифа Дѣтство Христово; мѣстото му е по-горѣ, при житието на ап. Петра, въ което дѣйствително се говори за ходене на риби по сухо, за продаване на Исуса и пр. Срв. текста на житието въ рѫкописъ № 309 (по-рано 68) на Соф. Нар. Библ., обнародванъ отъ Архангельскій въ Изв. отд. р. яз. и сл. Имп. А. Н., т. IV (1899 г.), кн. 1-а, стр. 101 сл. Въ други прѣписи на индекситѣ, напр. въ Рилския (Сперанскій, Мелкіе старинные тексты. Москва 1910, стр. 8), въ Кириловата книга и др., тая погрѣшка не личи. Тъй че правото четене на Погодинския индексъ би било:
| бел. ред. Към стр. 52
По-нова литература във връзка с индексите: Б. Ангелов, Списъкът на забранените книги в българската литература, Известия на Института за българска литература, I, 1952, с. 107 сл.; Д. Ангелов, Богомилството в България, София, 1969, с. 98 сл.; Е. Георгиев, Литература на изострени борби в средновековна България, София, 1966, с. 234 сл. |
53
1. За други славянски списъци на апокрифнитѣ книги срв. въ горѣ-поменатата статия на Пыпина, сетнѣ у Яцимирскій, Мелкіе тексты и замѣтки. Вып. I. Спб. 1908, стр. 148 сл,. у Сперанскій, Мелкіе старинные тексты. Москва 1910, стр. 6 сл. Досега не е намѣренъ ни единъ чисто югославянски списъкъ на апокрифитѣ. Двата обнародвани югославянски списъка сѫ прѣписъ отъ руски.
54
Току-що приведениятъ списькъ съдържа имената на нѣколко книги, употрѣбявани у богомилитѣ, но за тѣхното отлѫчване трѣбва да се прибѣгне до случайнитѣ посочвания на стари писатели и полемисти, които сѫ се занимавали съ учението на богомилството. Въ тая задача ще ни улесни още повече научното проучване на апокрифитѣ изобщо съ огледъ къмъ богомилскитѣ елементи въ тѣхъ. Слѣдвайки по тоя пѫть, дохождаме до заключение, че богомилското литературно наслѣдство, съхранено до наше врѣме, е доста ограничено както по броя на произведенията си, така и по обширность въ изложението. Нѣма съмнѣние, че едно учение, което е просѫществувало столѣтия, ще е имало повече и по-обемни книжовни дѣла; положението обаче на богомилството на неофициална и прѣслѣдвана секта е докарало изчезването на голѣма часть отъ неговата литература. Тукъ трѣбва да се иматъ прѣдъ видъ и слѣднитѣ факти. Съкровенитѣ книги на богомилството сѫ били достояние само на избранитѣ отъ сектата и, слѣдвателно, тѣ сѫ се пазѣли въ ограниченъ брой рѫкописи. Обикновенитѣ вѣруещи се задоволявали, казва Евтими отъ Акмония, само съ Евангелието и съ Павловитѣ послания и главно съ притчи (параболи, „басни”). Съкровенитѣ книги сѫ бивали разнасяни прикрито, четени и тълкувани само отъ наставницитѣ на сектата прѣдъ вѣруещитѣ. Така е бивало спотайвано напримѣръ особеното Евангелие, отъ което е привеждалъ цитати цариградскиятъ наставникъ на богомилитѣ Васили въ прѣнията си съ православнитѣ; въ рѫка обаче той е носѣлъ само обикновения евангелски текстъ. Книжката, която излага богомилското гледище за сътворението на свѣта и человѣка отъ сатаната и която е била занесена отъ България въ Италия за тамошнитѣ богомили, съ право е била наречена „тайна” (secretum) отъ католишкитѣ инквизитори. Въ единъ актъ на инквизиторската архива се даватъ сѫщо така свѣдѣния за богомилски мисионеръ въ Ломбардия, който носѣлъ „тайно” (occulte) единъ Апокалипсисъ, за да го чете и обяснява на съмишленицитѣ си отъ народа.
Богомилската литература се състои отъ книги и произведения, въ които сѫ изложени догмитѣ и службитѣ на сектата, както и отъ произведения, въ които се прокарватъ, повечето пѫти прикрито, богомилски гледища и, поради това, сѫ станали сгодно срѣдство за пропаганда и срѣдъ право-
55
славното общество. Съ други думи, въ тая литература влизатъ както основни богомилски книги, така и такива, които съдържатъ отчасти богомилски елементи. Богомилскитѣ книжовници и мисионери си служели съ еднитѣ и съ другитѣ: съ първитѣ срѣдъ своитѣ послѣдватели, съ вторитѣ прѣдимно прѣдъ иновѣрцитѣ. Къмъ тая литература, взета въ широкъ смисълъ, трѣбва да се придадатъ и редицата устни легенди, притчи, така наричанитѣ „български басни”, „богомилски басни”, „бабунски рѣчи”, чрѣзъ които е бивало разпространявано учението особено между простия и некниженъ народъ и нѣкои отъ крито сѫ запазени и до день днешенъ въ народната словесность. Съобразно съ елементитѣ, които сѫ влѣзли въ богомилското учение, и неговитѣ литературни произведения, по своето потекло, отразяватъ една или друга срѣда: едни сѫ заети отъ библейскитѣ книги и християнскитѣ сказания; други отъ гностичнитѣ и дуалистични легенди; трети сѫ самостойни трудове или пъкъ прѣработки на богомилски книжовници. И въпрѣки това свое разноооразие, тѣзи произведения прѣдставятъ единство откъмъ вложената въ тѣхъ богомилска тенденция на умѣренъ дуализъмъ за произхода на видимия свѣтъ отъ злото начало, за борбата между божествено-духовното начало и материално-сатанинското и за крайното надмощие на божественото. Човѣкъ, който е съставенъ отъ двѣ начала, който е микрокозъмъ на дуалистичното битие, трѣбва да води въ живота си сѫщата борба срѣщу материалното естество и да удостои своята душа съ върховно спасение. Тая тенденция е проведена напълно напр. въ „Тайната книга”, която е като катехизисъ на богомилството. Въ така наречения „Катарски трѣбникъ”, който прѣдставя западна версия на съотвѣтна българобогомилска книга, постоянно се изтъква божествено-духовното начало у човѣка като срѣдство за неговото спасение. Новозавѣтнитѣ и ония отъ старозавѣтнитѣ книги, които се приемали отъ богомилитѣ, бивали винаги тълкувани въ прѣносенъ, духовенъ смисълъ, както туй е ставало напр. и съ обяснението на думитѣ „хлѣбъ нашъ насѫщни” въ Господнята молитва, т. е. не хлѣбъ катадневенъ, а хлѣбъ духовенъ, духовна рана. Тълкувайки по своему новозавѣтнитѣ книги, богомилитѣ винаги намирали въ тѣхъ пасажи, които потвърдяватъ дуалистичното имъ гледище, споредъ което сатаната е господарь на земния миръ, а Богъ
56
на небесния. „Видѣнието Исаиево”, което е било любимо четиво у богомилитѣ и другитѣ дуалисти, пъкъ отчасти и у православнитѣ, е пропито изцѣло съ богомилски прѣдстави за върховния седмонебесенъ миръ, къмъ който се възнася духътъ на Исаия, слѣдъ като билъ оставилъ тѣлото си на земата. Въ групата произведения, които не били строго богомилски, но които били приети отъ тѣхъ за прочитъ и пропаганда, богомилски гледища сѫ смѣсени съ чужди, апокрифно-християнски. Такъвъ е напримѣръ „Разказътъ за Адама и Ева”, дѣто е вмъкнато дуалистичното схващане за принадлежностьта на земята на сатаната, а небето на Бога, както и епизода за записа, даденъ отъ Адама на сатаната за увѣрение, че Адамъ ще бѫде дяволовъ човѣкъ. Богомилски елементи срѣщаме и въ единъ отъ най-старитѣ апокрифи — „Книга Енохова”, дѣто дяволътъ е назованъ Сатанаилъ и дѣто редъ прѣдстави за свѣта и Бога сѫ паралелни на богомилскитѣ. Апокрифътъ „Откровение Варухово”, който нѣма нѣщо осезателно противобогомилско, а напротивъ съдържа епизода за саденето отъ Сатанаила на лоза въ рая за да измами чрѣзъ нея първитѣ человѣци, е спадалъ сѫщо така въ крѫга на приеманитѣ отъ богомилитѣ книги. „Прѣнието на Христа съ дявола” е основано на евангелския разказъ за изкушението на Исуса отъ сатаната, но дуализмътъ въ него е доста засиленъ и сѫ прибавени богомилски схващания, като напр., че господарь на земята е дяволътъ, че той има власть да убива тѣлото на човѣцитѣ и на Исуса, че дяволътъ е по-старъ (вар. по-силенъ) отъ Исуса и др. Статията „Разумникъ”, която въ извѣстни индекси се приписва на българския писатель Йеремия, сѫщо така е изпъстрена съ прибавки, които издаватъ явни или прикрити богомилски тенденции: дяволътъ, наричанъ Самаилъ или Сатанаилъ, произхожда отъ божията сѣнка; Богъ нарича дявола „братъ” и се отнася къмъ него като съ другарь; Сатанаилъ сътрудничи на Бога при садене на рая; небесата сѫ седъмь и пр. Богомилитѣ си служели и съ нѣкои отъ апокрифнитѣ Евангелия, като напр. съ туй за Исусовото дѣтинство, дѣто сѫ застѫпени нѣкои гледища на гностицитѣ и дуалиститѣ. Тамъ не се говори за рождението на Исуса; той се явява вече на петгодишна възрасть и, благодарение на своя духъ, почва да се бори съ злото, олицетворено въ пакоститѣ на дѣцата, негови другари. Разказѣтъ за „Тиве-
57
риадското море”, сега познатъ току-речи само въ руски преписи, и той е отъ български богомилски произходъ. Той има за прѣдметъ сътворението на свѣта и на човѣка; Станаилъ тамъ се явява ту сътрудникъ, ту врагъ на Бога. Богомилитѣ разпространявали и други по-далечни на тѣхното учение апокрифи, въ които се описватъ небесата или се рисува послѣдниятъ сѫдъ, като напр. „Апокрифниятъ апокалипсисъ”, „Видѣнието на Методия Патарски*, „Видѣнието Павлово” и др. Богомилитѣ засегнали и нѣкои нерелигиозни области на литературата, какъвто е напримѣръ „Българскиятъ апокрифенъ лѣтописъ” и др.
Такъва е вѫтрѣшната, идейна страна на богомилската литература. Отъ формална страна тя сподѣля всички особености и качества, присѫщи изобщо на апокрифитѣ и на сектанскитѣ съчинения. Както самото богомилство се стреми да прѣдстави стройно сглобена система на християнство и дуализъмъ, така и неговата литература се поставя въ услуга на сѫщата цѣль — да направи проповѣдваното учение прѣгледно и понятно, безъ недомлъвки и съмнѣния. Всичко това, което е прѣмълчано, само загатнато или което буди недоумѣние, въ християнското учение и което особено е занимавало любопитството на срѣдневѣковния човѣкъ, трѣбвало да се уясни и да се прѣдаде въ форма удобопонятна. Богомилската литература се наема да задоволи тоя естественъ стремежъ на вѣруещия и, подобно на древнитѣ митологии, тя прибѣгва до помощьта на фантазията и, съ редъ легенди и сектански тълкования, прѣдставя вѣрскитъ положения въ ясна и приемлива форма. Богомилътъ, като упоритъ сектантъ, е ималъ ключъ за всѣко питане и съмнѣние: притчитѣ и баснитѣ идвали на помощь на сухостьта и недоизказаното въ Светото писание. Отъ тия богомилски басни се опасявало християнското духовенство, затова постоянно съвѣтвало вѣруещитѣ да ги отбѣгватъ, за да не подпадатъ въ устата на изкушението и гибѣльта. Тая особеность на богомилската литература, — да прѣдстави вѣрскитѣ въпроси въ надлежна яснота и форма, задоволяващи любопитството на срѣдневѣковния човѣкъ, е спомогнала щото нейнитѣ произведения и басни да си пробиятъ пѫтъ не само между съмишленицитѣ на сектата, но и между православнитѣ, книжни и безкнижни. Нѣщо повече. Богомилскитѣ басни, особено тия за миросъзданието, за първитѣ человѣци, за ролята на дявола въ божиитѣ и човѣшки
58
дѣла и пр., проникнали, по книженъ и устенъ пѫть, далече извънъ българскитѣ прѣдѣли, у сърби, ромъни, руси и др., дѣто се пазятъ още въ тѣхнитѣ рѫкописни сборници и въ фолклора.
Часть отъ богомилскитѣ книги, особено ония, които не съставявали канона на сектата, а били приети като допълнителни, второстепенни, прѣдставятъ цѣнни качества, които особено ги издигатъ между другитѣ произведения на старобългарската литература. Мисъльта и фантазията на християнския писатель сѫ били принудени да се движатъ въ строго установени рамки, излизането изъ които се е смѣтало за паганизъмъ и еретичество. Това ограничение е наложило неминуемъ едностранчивъ, вѣрски и схоластиченъ печатъ на творенията и на най-даровититѣ писатели. Друго-яче е при богомилскитѣ писатели. Богомилитѣ разбираха и тълкуваха свещенитѣ книги не въ прѣкъ смисълъ, а въ прѣносенъ; тѣ бѣха усвоили при това любимия у източнитѣ народи начинъ за обяснение и разказване чрезъ легенди, притчи и иносказания. Благодарение на тая свобода, богомилскиятъ писатель или разказвачъ е могълъ да прояви по-голѣмъ полетъ на своя духъ, да внесе по-голѣмо разнообразие въ прѣдмета и въ неговото изображение. Използуването пъкъ на народнитѣ легенди, които сѫ бивали прѣслѣдвани отъ официалното християнство сродявало богомилската литерата съ народното творчество и поезия. Съ тѣзи особености богомилскиятъ апокрифъ се явява по-жизненъ, по-поетиченъ. И ако официалната старобългарска книжниба може да служи за огледало на духовнитѣ интереси на нѣкогашната грамотна, черковна и монашеска България, богомилската, и изобщо апокрифната литература съ пълно право трѣбва да се смѣта, подобно на народната словесность, за изразителка на духовнитѣ вкусове, настроения и тежнения на мнозинството на българската народна срѣда. Взаимното и дълбоко проникване между богомилски творения и народния фолклоръ говори достатъчно за широкия народенъ характеръ на богомилството у българитѣ и за значението на неговата литература.
Всички по-горѣ поменати произведения, оригинални, прѣводни или компилативни, изложени на български езикъ и употрѣбявани срѣдъ българитѣ, трѣбва да съставятъ особенъ, богомилски отдѣлъ на българската литература. Тѣ сѫ били,
59
едни повече, други по-малко, дѣло на българска мисъль и творчество; съ тѣхъ се е хранѣла вѣкове наредъ българската душа; по тѣхъ е оформявала тя своя мирогледъ; тѣ сѫ дали най-сетнѣ животъ на редъ поетични народни легенди, запазени и до наше врѣме. Къмъ тия български произведения трѣбва да се причислятъ и ония, запазени на чужди езикъ, за които има данни, че сѫ били прѣведени отъ български.
Изслѣдването си върху богомилскитѣ произведения разпрѣдѣлихме на два дѣла: въ първия влизатъ сѫщинско богомилскитѣ книги, канонични, служебни и прочитни, въ които сѫ отразени догмитѣ и етиката на сектата; въ втория дѣлъ поставихме произведенията, които сѫ били приемани отъ богомилитѣ и които, съ внесенитѣ въ тѣхъ богомилски елементи, сѫ били станали пригодни за ширене на учението на сектата срѣдъ православнитѣ. Съ врѣме, когато се проучи цѣлото ръкописно богатство на старата българска литература, ще се увеличи броя и на богомилската ѝ група. Дори и измежду извѣстнитѣ и обнародвани вече старобългарски текстове има още нѣкои, които ние не сме включили въ богомилскитѣ, но въ които има слѣди, че сѫ били минали подъ перото на богомилски или на богомилствуещи книжовници. Ние, за сега, ги оставихме на страна, за да не обременимъ основитѣ на сградата, която построяваме, съ прѣтрупани декоративни части.
При разработката на събрания материялъ, ние си поставихме за задача: да посочимъ по-важнитѣ рѫкописни и печатни текстове на богомилскитѣ книги; да издадемъ най-надеждния отъ тѣхъ, съ посочване на вариантитѣ, имащи значение за богомилското учение; да прѣдадемъ съдържанието на текста и да го придружимъ съ историко-литературни бѣлѣжки съ огледъ къмъ богомилството. Естествено е, че при книгитѣ на Св. писание, добрѣ познати всѣкиму, трѣбваше да посочимъ главно тълкованието, което имъ давали богомилите.